Зигмунд Фройд
Неврозите (7) (Произход и лекуване)

Глава IV
СЪПРОТИВА И ИЗТЛАСКВАНЕ

Дами и господа! За да се придвижим по-напред в разбирането на неврозите, ние се нуждаем от нови опитни данни. Затова ще се спрем на две наблюдения. Те са странни и навремето предизвикаха голямо изумление. Вие вече сте подготвени за тях от нашите предишни беседи.

Първо: когато се стремим да излекуваме болния, да го освободим от болезнените симптоми, той оказва ожесточена, упорита съпротива, която продължава по време на цялото лечение. Това е толкова странно, че дори е трудно за вярване. По-добре е нищо от това да не се казва на близките на болния, защото те няма да си помислят нищо друго, освен да приемат това като оправдание за продължителността на лечението или за неговия неуспех. Пациентът също проявява всички форми на тази съпротива, без да я осъзнава, и за нас е голям успех, ако успеем да го убедим в съществуването й и го накараме да се съобразява с нея. Представете си само един болен, който така страда от своите симптоми и кара и близките си да страдат по същия начин, който е готов да пожертвува толкова много време, пари и усилия в самопреодоляването, за да се освободи от тях, и в същото време оказва съпротива на лекаря, който иска да му помогне. Колко невероятно изглежда това твърдение! И въпреки това е точно така и когато ни посочват невероятността на този факт, на нас не ни остава нищо друго, освен да отговорим, че това си има своите аналогии, че едва ли съществува човек, който отива при зъболекаря, измъчван от нетърпими болки, и въпреки това се отдръпва в момента, в който клещите се приближават към устата му.

Съпротивата на болните е изключително разнообразна, извънредно ловка и често пъти трудно се разпознава, непрекъснато мени формите на своите прояви. За лекаря това означава, че не бива да бъде доверчив и че винаги трябва да бъде нащрек в това отношение. В психоаналитичната терапия ние използуваме техника, която ви е позната от тълкуването на сънищата. Караме болния да изпадне в състояние на спокойно самонаблюдение, без да се задълбочава в размисъл, и да ни съобщава всичките си вътрешни възприятия — чувства, мисли, спомени — в реда, в който те се появяват. Предварително го предупреждаваме да не прави никакъв подбор на хрумванията си и да не изключва нито едно от тях, въпреки съображенията, които биха могли да се появят — че хрумването е неприятно или твърде недискретно. за да бъде изказано, или твърде маловажно, нямащо отношение към въпроса, или безсмислено, така че няма защо да бъде изказвано. Настояваме да се придържа към повърхността на съзнанието си, да се отказва от непрекъснато възникващата критика на това, което намира, и го уверяваме, че успехът на лечението, а преди всичко неговата продължителност, зависи от добросъвестността, с която той ще изпълнява това основно техническо правило на анализа. От техниката за тълкуване на съновиденията знаем, че именно такива мисли, срещу които възникват многочислени съмнения и възражения, обикновено съдържат материала, който води до разкриване на несъзнаваното.

След като въведем това основно техническо правило, ние първо стигаме до положението, че цялата съпротива се насочва срещу него. Болният всячески се опитва да го избегне. Той ту твърди, че нищо не му идва наум, ту казва, че има толкова много неща, че му е трудно да ги опише. По-нататък ние с неприятно учудване забелязваме, че той се поддава ту на едно, ту на друго критично възражение; той се издава с дългите паузи, които допуска по време на своето изказване. Тогава той си признава, че наистина не може да каже това, срамува се и се поддава на този мотив въпреки своето обещание. Или пък му идва нещо наум, но това се отнася до друго лице, а не до него самия, и затова той го изключва от съобщението. Или че сега му е дошло в главата нещо наистина маловажно, твърде глупаво и безсмислено, невъзможно е да искаме от него да обръща внимание на такива мисли. И така нещата продължават в безконечни вариации, срещу което се налага да възразим, че когато става въпрос да се каже всичко, наистина трябва да се каже всичко.

Едва ли има болен, който да не се опита да запази някоя област, за да прегради достъпа до нея за лечение. Така например един, когото аз причислявам към високоинтелигентните, седмици наред премълчаваше една интимна любовна връзка и когато му поисках обяснение за нарушаване на светото правило, той започна да се оправдава с аргумента, че е мислел, че тази история е негова лична работа. Разбира се, аналитичното лечение не допуска такова право на неприкосновеност. Представете си, че в такъв голям град като Виена се въведе закон на определени места, например Горния пазар или църквата „Св. Стефан“, да не могат да се извършват арести. Опитайте се тогава да заловите някой престъпник. Та нито един престъпник няма да напуска тези места. Веднъж реших да допусна такова изключение за един човек, от чиято работоспособност обективно зависеше много, защото беше обвързан със служебна клетва, която му забраняваше да говори за определени лица с външни хора. Той беше доволен от успеха на лечението, но не и аз. Затова реших да не повтарям подобен опит. Страдащите от натрапчива невроза отлично умеят да направят техническото правило почти негодно, приспособявайки към него своята свръхсъвестност и съмненията си. Болните от страхова хистерия понякога успяват да го доведат до абсурд, защото те възпроизвеждат само онези мисли, които са толкова далеч от търсеното, че не дават нищо за анализата. Нямам намерение да правя разбор на тези технически трудности. Достатъчно е това, че в края на краищата благодарение на решителността и упоритостта успяваме да извоюваме от съпротивата известна част подчинение на основното техническо правило и тогава тя се пренася в друга област. Тя се проявява като интелектуална съпротива, бори се с помощта на аргументи, използува трудности и неправдоподобни положения, които нормалното, но неосведомено мислене намира в аналитичните теории. Тогава чуваме от този единствен глас всички критики и възражения, които в научната литература ни се отправят хорово. Ето защо нищо от онова, което ни подвикват отвън, не ни звучи непознато. Това е истинска буря в чаша вода. Но с пациента може да се поговори. Той ни моли да го осведомяваме, да го поучаваме, опровергаваме, да му посочим литература, от която би могъл да придобие нови знания. Той е готов да стане привърженик на психоанализата при условие, че анализата го пощади него лично. Но в тази любознателност ние познаваме съпротивата, отклонена от нашите специални задачи, и я отблъскваме. При невротика с натрапчива невроза ние трябва да очакваме особена тактика на съпротива. Често той безпрепятствено позволява на анализата да следва своя ход, така че загадките на неговото заболяване стават все по-ясни, но в края на краищата ние започваме да се учудваме, че на тази яснота не отговаря никакъв практически успех, че няма никакво изчезване на симптомите. Тогава откриваме, че съпротивата се е оттеглила в недоверчивостта на натрапчивата невроза и оттам успешно ни се противопоставя. Болният си е казал приблизително следното: „Всичко това е прекрасно и интересно. С удоволствие ще изчакам да видя какво ще стане по-нататък. Това доста би променило заболяването ми, ако е вярно. Но аз изобщо не вярвам, че това е правилно, а докато не вярвам на това, то не засяга болестта ми.“ Така може да продължава дълго, докато най-после стигнем до тази защитна позиция и там поведем решителна борба.

Интелектуалната съпротива не е най-лошото, нея винаги я побеждаваме. Но пациентът съумява, оставайки в рамките на анализа, да се съпротивлява по начини, чието преодоляване спада към най-трудните технически задачи. Вместо да си припомня, той възпроизвежда стари нагласи и чувства от живота си, които посредством така нареченото „пренасяне“ (Verdrängung) могат да бъдат използвани за съпротива срещу лекаря и лечението. Ако пациентът е мъж, той като правило взима този материал от своето отношение към бащата, на чието място поставя лекаря, и по такъв начин в съпротива се превръща неговата лична и интелектуална самостоятелност, неговото честолюбие, чиято първа цел е била да подражава на бащата или да го надмине, нежеланието му да се натовари повторно с бремето на благодарността. Понякога се създава впечатление, че желанието на болния да докаже, че лекарят не е прав, да го накара да почувствува своето безсилие, да го победи, напълно е изместило желанието за оздравяване. Жените пък умеят майсторски да използуват за целите на съпротивата нежно, еротично подчертано пренасяне върху лекаря. При определена сила на това влечение угасва всякакъв, какъвто и да било интерес към актуалната ситуация на терапия, не се изпълнява нито едно от обещанията, дадени в началото, а понякога непрекъснатата ревност, а също и мъка от неизбежния, макар и внимателен отказ от страна на лекаря развалят добрите отношения с него и по този начин изваждат от строя един от най-мощните двигатели на анализа.

Този вид съпротива не бива да се преценява едностранчиво. В нея има толкова много важен материал от миналото на пациента, той се възпроизвежда в толкова убедителна форма, че става най-добрата зпора на анализа, ако чрез умело използуване на техниката бъде правилно насочен в нужното русло. Забележително е само това, че отначало този материал служи на съпротивата и се проявява със своята враждебна на лечението страна. Може също да се каже, че това са характерни свойства, нагласи на Аза, които се пускат в ход за борбата с промените, към които ние се стремим. При това се изяснява как са се образували тези характерни свойства във връзка с условията [на възникване] на неврозата във вид на реакция против техните претенции и се виждат онези характерни особености, които иначе могат да не се проявят или да се проявят не в такава сила, и които могат да бъдат наречени латентни. Не бива да си създавате впечатлението, че в появата на тези съпротивителни движения ние виждаме непредвидена опасност за аналитичното влияние. Не, ние знаем, че тези съпротиви трябва да се появят, ние само сме недоволни, ако ги предизвикаме недостатъчно ясно и не можем да ги обясним на болния. Накрая ние разбираме, че преодоляването на тези съпротиви е съществено постижение на анализа и онази част от работата, която именно ни дава увереност, че сме постигнали нещо при дадения пациент.

Прибавете към това и факта, че болният използува всички случайни пречки, възникнали по време на лечението, всяко отклоняващо събитие, всяко изказване на някой враждебно настроен към психоанализата авторитет от неговата среда, всяко случайно или проявяващо се като усложнение на неврозата органично заболяване, дори всяко подобрение на състоянието си като мотив да намали своите усилия, и ще придобиете приблизителна, но все още непълна представа за формите и средствата на съпротивата, с която се бори всеки анализ. Спирам се толкова подробно на този момент, защото трябва да ви кажа, че тези наши данни за съпротивата на невротиците срещу отстраняването на техните симптоми са залегнали в основата на нашия динамичен възглед по отношение на неврозите. Бройер и аз самият отначало се занимавахме с психотерапия с помощта на хипнозата. Първата си пациентка Бройер винаги лекуваше в състояние на хипнотично внушение и първоначално аз го следвах в това отношение. Признавам, че тогава работата вървеше по-леко и по-приятно, а също и доста по-бързо. Но резултатите бяха непостоянни и се запазваха в продължение на кратък период, затова в края на краищата се отказах от хипнозата. И тогава разбрах, че при използуването на хипнозата не беше възможно да се разбере динамиката на тези поражения. Именно това състояние не позволяваше на лекаря да забележи съществуването на съпротивата. То изместваше съпротивата на заден план, освобождаваше определена област за аналитична работа и я съсредоточаваше на границите на тази област така, че тя ставаше непреодолима, подобно на съмнението, възникващо при натрапчивата невроза. Затова мисля, че мога да кажа: истинската психоанализа започва в момента, в който се откажем от помощта на хипнозата.

Но ако въпросът за съпротивата има толкова голямо значение, то не трябва ли да се запитаме предпазливо дали не сме твърде прибързани в приемането на нейното съществуване. Може би наистина има случаи на невроза, при която асоциациите не възникват по други причини, може би си струва да вникнем по-внимателно във възраженията срещу нашите допускания и постъпваме неправилно, като така равнодушно оставяме настрана интелектуалната критика на анализираните, обявявайки я за съпротива. Да, уважаеми господа, но ние не стигнахме лесно до този извод. Ние имаме възможност да наблюдаваме всеки такъв критикуващ пациент по време на появата и след изчезването на съпротивата. В процеса на лечение съпротивата непрекъснато променя своята интензивност. Тя винаги нараства, когато се приближаваш до нова тема, достига най-голямата си мощ по време на нейното развиване и отново се понижава, когато темата е изчерпана. Ако не бъдат допуснати особени технически грешки, може никога да не се сблъскам с пълната сила на съпротивата, на която е способен даден пациент. По такъв начин успяхме да се убедим, че един и същи човек в процеса на анализа безкрайно много пъти ту изоставя своята критична нагласа, ту става изключително критично настроен; ако преди е разбирал и приемал много неща, то сега тези завоевания като че ли изчезват.. В стремежа си към опозиция на всяка цена той може да създаде пълно впечатление на афектиран слабоумен. Ако успеем да му помогнем при преодоляването на тази нова съпротива, той отново става благоразумен и разбиращ. Следователно неговата критика не е самостоятелна, внушаваща уважение функция, а е подчинена на афектните нагласи и се управлява от неговата съпротива. Ако нещо не му хареса, той може умело да се защитава от това и да се окаже много критичен; но ако нещо му е изгодно, той, тъкмо обратно, може да бъде много лековерен. Може би с всички нас е така; при подложения на психоанализа човек тази зависимост на интелекта от емоциите е изразена толкова ясно, защото анализът го поставя в голямо затруднение.

По какъв начин реагираме на факта, че болният толкова енергично се противопоставя на отстраняването на неговите симптоми и на възстановяването на нормалното протичане на душевните процеси? Казваме си, че тук сме усетили огромни сили, които оказват съпротива на промяната на състоянието; това, навярно, са онези сили, които някога са предизвикали принудително това състояние. Сигурно при образуването на симптомите е станало нещо такова, което ние, откривайки симптомите, можем да реконструираме съобразно нашия опит. От наблюденията на Бройер вече знаем, че предпоставка за съществуването на симптома се явява това, че някакъв душевен процес не се е развил до края по нормалния път, така че не е успял да стане съзнателен. Симптомът представлява заместител на това, което не Се е осъществило. Сега знаем в каква точка се прилага действието на предполагаемата сила. Силната съпротива трябва да се е насочила срещу осъзнаването на споменатия душевен процес, затова той е останал несъзнаван. Като несъзнаван той притежава способността да образува симптом. Същата тази съпротива по време на аналитичното лечение отново противодействува на стремежа несъзнаваното да се осъзнае. Това нещо ние усещаме като съпротива. Патогенният процес, който се проявява във вид на съпротива, заслужава наименованието изтласкване (Verdrängung).

Трябва да си изградим по-определена представа за този процес на изтласкване. Той е важна предпоставка за образуването на симптоми, но също така представлява нещо, което до този момент не сме срещали. Ако вземем като пример импулса, душевния процес, стремящ се да се превърне в действие, ние знаем, че той може да бъде отклонен, и наричаме това отказ или осъждане. При това енергията, която той притежава, му се отнема, той става безсилен, но може да се запази като спомен. Целият процес на приемане на решение за него преминава под контрола на Аза. Съвсем друго е положението на нещата, ако си представим, че същият този импулс подлежи на изтласкване. Тогава той би запазил своята енергия и за него не остава никакъв спомен, а процесът на изтласкване би се извършил също така незабелязано за Аза. По такъв начин това сравнение не ни приближава до разбирането на същността на изтласкването.

Искам да ви запозная с теоретичните представи, които се оказаха единствено приемливи, за да бъде придадена по-голяма определеност на понятието „изтласкване“. Първо, трябва да преминем от чисто описателния смисъл на думата „несъзнавано“ към систематично представяне, т.е. позволяваме си да кажем, че съзнателността или несъзнаваността на психичния процес е само едно от неговите свойства, което може да бъде нееднозначно. Ако такъв процес е останал несъзнаван, това отсъствие на съзнание може би е само признак на постигналата го участ, но не представлява самата участ. За да можем нагледно да си представим тази участ, ще допуснем, че всеки душевен процес — тук трябва да бъде допуснато едно изключение, за което ще споменем по-долу — отначало съществува в несъзнаван стадий или фаза и едва от нея преминава в съзнателната фаза, както например фотографията отначало представлява негатив и след това благодарение на позитивния процес става изображение. Но не от всеки негатив се получава позитив и също така не е задължително всеки несъзнаван душевен процес да се превърне в съзнателен. С други думи, отделният процес отначало влиза в психичната система на несъзнаваното и след това при определени условия може да премине в системата на съзнателното.

Най-грубата и най-удобна за нас представа за тези системи е пространствената представа. Ние сравняваме тази система на несъзнаваното с голямо фоайе, в което се тълпят, подобно на отделни посетители, душевните движения. До това фоайе има една друга стая, която е по-малка, нещо като приемна, където е разположено съзнанието. Но на прага между двете помещения стои на пост стража, която разглежда всяко душевно движение поотделно, подлага го на цензура и не му позволява да влезе в приемната, ако не го хареса. Веднага ви става ясно, че няма голяма разлика дали стражата ще прогони някое душевно движение още от прага, или след като вече е влязло в приемната. Става въпрос за нейната бдителност и за своевременното разпознаване. Придържайки се към това образно сравнение, ние можем да развием по-нататък нашата номенклатура. Душевните движения във фоайето на несъзнаваното са недостъпни за погледа на съзнанието, което се намира в другата стая; те отначало трябва да останат несъзнавани. Ако вече са стигнали до прага и стражата ги е отблъснала, те не могат да проникнат в съзнанието; в такъв случай ги наричаме изтласкани. Но и другите душевни движения, които стражата вече е пропуснала през прага, не винаги вследствие на това стават съзнателни; те могат да станат такива само в случай че успеят да привлекат към себе си погледа на съзнанието. Затова с пълно право можем да наречем тази втора стая система на предсъзнаваното (Vorbewußte), [понятието] съзнание тогава запазва своя чисто описателен смисъл. Но съдбата на изтласкването за отделно душевно движение се състои в това, че стражата не го пропуска от системата на несъзнаваното в системата на предсъзнаваното. Това е същият страж, който за нас се проявява като съпротива, когато се опитваме с помощта на аналитично лечение да отстраним изтласкването.

Зная, че ще кажете: тези представи са толкова груби, колкото и невероятни, и са напълно недопустими в едно научно изложение. Зная, че са груби; нещо повече, ние знаем също така, че те са неправилни и ако не грешим твърде много, то вече имаме готовност да ги заменим с нещо по-добро. Не зная дали те ще ви се сторят толкова фантастични. Засега това са само помощни представи, нещо като човечето на Ампер,^[20] което плува в електрическата верига, и те не бива да бъдат пренебрегвани, защото помагат да бъдат разбрани наблюдаваните факти. Мога да ви уверя, че тези груби предположения за двете стаи, за стражата на прага между тях и за съзнанието като наблюдател в дъното на втората зала все пак стоят много близо до истинското положение на нещата. Бих искал също така да чуя от вас признание за това, че нашите наименования на отношенията — несъзнавано, предсъзнавано, съзнавано — са по-малко способни да предизвикат заблуждение и са по-оправдани, отколкото другите, които се предлагат и употребяват, като например подсъзнавано (unterbewußt), околосъзнавано (nebenbewußt), вътрешносъзнавано (binnenbewußt) и други подобни.

Затова още по-важно за мен ще бъде, ако изтъкнете, че такова душевно устройство, каквото предположих тук за обяснение на невротичните симптоми, не може да не е общовалидно и следователно би трябвало да отразява също и нормалните функции. Тук, разбира се, имате право. Сега нямаме възможност да се задълбочаваме в същността на този извод, но нашият интерес към психологията на образуването на симптомите изключително нараства, ако благодарение на изучаването на психологичните отношения възникне перспектива да бъде разкрита толкова дълбоката тайнственост на нормалните душевни процеси.

Впрочем не забелязвате ли на какво се основават нашите виждания за двете системи, за техните връзки със съзнанието и помежду им? Пазачът между несъзнателното и предсъзнаваното не е нищо друго освен цензурата, на която, както вече знаем, се подлага образуването на явното съновидение. Остатъците от впечатленията от изминалия ден, в които разпознаваме подбудителите на съновиденията, са били предсъзнаван материал, изпитал през нощта в състояние на сън влиянието на несъзнаваните и изтласканите желания и благодарение на тяхната енергия успял да образува заедно с тях скрито съновидение. Под натиска на несъзнаваната система този материал е бил подложен на преработка — сгъстяване и преместване, които в нормалния душевен живот, т.е. в предсъзнаваното, са неизвестни и са допустими само във вид на изключение. Тази разлика в начина на работа стана за нас характеристика на двете системи. Отношението към съзнанието, което е съединено с предсъзнаваното, за нас беше само признак за принадлежност към една или друга система. Нали съновидението вече не е патологичен феномен, то може да се появи при всички здрави хора в условията на състояние на сън. Такова допускане за структурата на душевния апарат, която ни позволява да разберем както възникването на съновидението, така и възникването на невротичните симптоми, има неоспоримо право да бъде взето под внимание и при нормалния душевен живот.

Това е всичко, което засега искаме да кажем за изтласкването. Но то е само предпоставка за образуването на симптомите. Знаем, че симптомът е заместител на нещо, на което изтласкването е попречило. Но от изтласкването до разбирането на образуването на този заместител трябва да извървим още дълъг път. Във връзка с проявата на изтласкването възникват въпроси и от друг род: какъв вид душевни движения подлежат на изтласкване, с какви сили се осъществява то, какви са мотивите за това? По този повод до този момент ни е известно само едно нещо. При изследване на съпротивата ние научихме, че тя произлиза от силите на Аза, от известните и скритите свойства на характера. Следователно именно те са се погрижили за изтласкването или поне са взели участие в него.^[21] Всичко останало засега не ни е известно.

Тук на помощ ни идва вторият факт, за който вече споменах. От анализа ние в най-общи линии можем да кажем кое се явява цел на невротичните симптоми. И в това за вас няма нищо ново. Вече ви показах това с двата примера за неврози. Наистина, какво означават двата примера? Имате право да искате от мен да ви го демонстрирам още двеста, още безброй много пъти. Бедата е само в това, че не мога да го направя. Основна роля тук’ отново играе личният опит или вярата, която може да се опре върху съгласието между всички психоаналитици.

Спомняте си, че и в двата случая подложихме симптомите на подробно изследване, анализът ни отведе в най-интимната област от сексуалния живот на двете пациентки. В първия случай освен това ние особено ясно разбрахме целта или тенденцията на изследвания симптом, във втория случай може би тя до известна степен се заменя от фактор, за който ще говорим по-късно. Това, което открихме в тези два случая, бихме открили и в другите случаи, подложени на анализ. Анализът всеки път ще ни довежда до сексуалните преживявания и желанията на болния и всеки път ние би трябвало да установяваме, че техните симптоми служат на една и съща цел. Тази цел се разкрива пред нас като удовлетворяване на сексуалните желания; симптомите служат на сексуалното задоволяване на болните, те са заместител на това удовлетворяване, от което са лишени в реалния живот.

Спомнете си натрапчивото действие на първата ни пациентка. Жената е лишена от любимия си съпруг, с когото не може да сподели живота си поради неговите недостатъци и слабости. Тя трябва да му остане вярна, не може да го замени с друг мъж. Нейният натрапчив симптом й дава това, за което жадува — извисява мъжа й, отрича, поправя неговите слабости, преди всичко импотентността му. Всъщност този симптом представлява изпълнение на желанието също така, както и съновидението, при това на еротично желание, което не винаги е валидно за съня. В случая с втората ни пациентка можахме поне да се уверим, че нейният ритуал се стреми да попречи на половите сношения между родителите или да ги отложи, за да не би в резултат на тях в семейството да се появи друго дете. Вие навярно сте се досетили, че всъщност тя се стреми да се постави на мястото на майката. Следователно отново имаме работа с отстраняването на смущения в сексуалното задоволяване и с реализацията на собствени сексуални желания. Скоро ще стане дума за споменатото вече усложнение.

Уважаеми господа. За да не се наложи по-късно да ограничавам валидността на тези твърдения, бих искал още тук да ви обърна внимание, че всичко казано за изтласкването, за възникването и значението на симптомите, е установено при изучаването на три форми на невроза — страхова хистерия, конверсионна хистерия и натрапчива невроза, и на първо време е валидно само за тези три форми. Тези три вида неврози, които сме свикнали да обединяваме в една група, наречена „преносни неврози“ (Übertragungsneurosen), ограничават също така областта на приложение на психоаналитичната терапия. Другите неврози са изучени от психоанализата в по-малка степен; една група неврози ние не разглеждаме поради това, че тя не се поддава на терапевтично влияние. Не бива да забравяте също така, че психоанализата все още е много млада наука, че тя изисква много усилия и време за подготовка и че съвсем доскоро беше разработвана от един-единствен човек. Но ние сме готови да се задълбочим във всестранното изучаване на тези други заболявания, които не се отнасят към преносните неврози. Надявам се, че ще успея да ви покажа до каква степен се разширяват нашите предположения и резултатите при нагаждането им към този вид материал и ще ви покажа, че по-нататъшните изследвания не доведоха до противоречия, а до едно по-висше единство. И ако всичко казано дотук важи за трите преносни неврози, то позволете ми да повиша [във вашите очи] още повече значението на симптомите с едно ново съобщение. Сравнителното изследване на поводите за заболявания дава резултат, който може да бъде формулиран по следния начин: тези хора се разболяват в резултат на принудителен отказ (Versagung) от нещо, когато реалността не им позволява да задоволят сексуалните си желания. Виждате колко добре се съгласуват двата извода. Сега става ясно, че симптомите са заместител на това, което в живота липсва.

Разбира се, възможни са още много възражения против положението, че невротичните симптоми са заместител на сексуално задоволяване. Сега искам да се спра на две от тях. Ако вие самите аналитично сте изследвали голямо количество невротици, сигурно ще си кажете, поклащайки глава, че в редица случаи това е напълно неуместно, симптомите като че ли съдържат напълно противоположна цел: да се изключи половото задоволяване или болният да се откаже от него. Няма да оспорвам правилността на вашето тълкуване. От психоаналитична гледна точка често всичко тук е малко по-сложно, отколкото би ни се искало. Ако нещата наистина бяха толкова прости, то навярно не би имало нужда от психоанализа, за да се разкрие всичко това. Наистина още някои моменти от ритуала на втората ни пациентка разкриват неговия аскетичен, враждебен на сексуалното задоволяване характер, например, когато тя маха часовниците, което има магически смисъл за избягването на нощните ерекции, или когато иска да предотврати падането и чупенето на съдовете, което е равносилно на защитата на нейната девственост. В други случаи, които съм имал възможност да анализирам, този отрицателен характер на ритуала преди лягане е бивал изразен много по-ясно; ритуалът би могъл да се състои изключително от защитни мерки срещу сексуалните спомени и изкушения. Обаче по време на психоанализата ние вече толкова често сме се убеждавали, че противоположностите не означават противоречия. Бихме могли да развием твърдението си и в смисъл, че симптомите имат за цел или сексуално удовлетворение, или защита от него, а именно при хистерията по-често се среща положителният, изпълняващ желанието характер [на симптома], при натрапчивите неврози — отрицателният, аскетичният. Ако симптомите могат да служат както на сексуалното задоволяване, така и на неговата противоположност, то тази двустранност, или полярност, ясно се определя чрез особеността на техния механизъм, за който още не сме говорили. Както ще разберем по-нататък, те представляват резултат от компромис, произлизащ от борбата на двата противоположни стремежа, и са представители както на изтласканото, така и на изтласкващото, което участвува в тяхното образуване. При това в по-голяма степен може да бъде представена едната или другата страна, но само в редки случаи влиянието изчезва напълно. При хистерията се наблюдава съвпадане на двете цели. При натрапчивата невроза двете части нерядко се разпадат; тогава симптомът има два периода, състои се от две действия, извършвани едно след друго и взаимно отстраняващи се.

Не е толкова лесно да се справим с второто възражение. Ако разгледате голямо количество тълкувания на симптоми, отначало у вас навярно ще се формира мнението, че понятието сексуално удовлетворяване е изключително широко. Няма да пропуснете да подчертаете, че тези симптоми не предлагат никакво реално задоволяване, че доста често те се ограничават със съживяването на някакво усещане или изобразяването на фантазия от някакъв сексуален комплекс. И още, че това уж сексуално удовлетворяване твърде често е детинско и недостойно, доближава се до мастурбацията например или прилича на неприличните действия и навици, които се забраняват или потискат още в детската възраст. И освен това вие ще изразите учудването си, че за полово удовлетворение искат да представят това, което би трябвало да бъде описано като удовлетворяване на жестоки или отвратителни, дори заслужаващи названието противоестествени страсти. По тази точка, уважаеми господа, няма да постигнем съгласие, докато не подложим на подробно изучаване сексуалния живот на човека и не установим какво можем да наричаме „сексуално“.