Зигмунд Фройд
Неврозите (6) (Произход и лекуване)

Глава III
ФИКСИРАНЕ ВЪРХУ ТРАВМАТА. НЕСЪЗНАВАНОТО

Уважаеми дами и господа. Миналия път ви казах, че имаме намерение да продължим работата си, като се съобразяваме единствено с откритията си, а не със съмненията си. Досега изобщо не сме споменавали два от най-интересните изводи, произтичащи от двата анализирани примера.

Първо. Двете пациентки създават впечатлението, че сякаш са фиксирани върху един определен отрязък от своето минало, не могат да се освободят от него и затова настоящето и бъдещето са им чужди. Те се крият в своята болест, както навремето хората са имали навик да се оттеглят в манастир, за да дочакат там края на дните си. За първата ни пациентка тази участ е подготвена от разтрогнатия в действителност брак. Със своите симптоми тя продължава общуването със съпруга си. Ние се научихме да разбираме онези гласове, които се застъпват за него, оправдават го и го възвеличават, оплакват загубата му. Макар че е млада и би могла да се хареса на други мъже, тя предприема всички реални и въображаеми (магически) предпазни мерки, за да му остане вярна. Не се среща с други хора и не се грижи за външността си, но също така тя не може и да стане бързо от креслото, в което седи, и отказва да се подписва с фамилното си име, не може да направи подарък на никого, мотивирайки се с това, че никой не бива да притежава нищо нейно.

При втората ни пациентка, младата девойка, е налице еротична привързаност към бащата, възникнала в периода преди половото съзряване, която е имала също такова влияние в живота й. Тя също е стигнала до извода, че не може да се омъжи, докато е толкова болна. Смеем да допуснем, че тя се е разболяла, за да не се омъжва и да може да остане с бащата.

Не можем да подминем и въпроса за това как, по какъв начин и по силата на какви мотиви може да възникне такава странна и неизгодна житейска ситуация. Да допуснем, че даденото поведение се явява общ признак на неврозата, а не особено свойство на тези две болни. Това всъщност е обща, практически много значима черта на всяка невроза. Първата хистерична пациентка на Бройер по подобен начин е била фиксирана към времето, когато се е грижела за тежко болния си баща. Въпреки нейното оздравяване от този момент тя в известен смисъл е приключила с живота, макар че е останала здрава и трудоспособна, но се е отказала от естественото предназначение на жената. Благодарение на анализа при всеки един от нашите болни можем да открием, че в своите симптоми на заболяването и в техните последствия всеки от тях се е пренесъл в определен период на своето минало. В болшинството случаи той избира за това много ранна фаза от живота си, времето на своето детство, и дори, колкото и смешно да ни звучи това, периода на кърмаческата възраст.

В тясна аналогия с това поведение на нашите нервноболни се намират заболявания, които особено често възникват сега, по време на войната — така наречените травматични неврози. Разбира се, такива случаи е имало и преди войната след тежки железопътни катастрофи или след някакви други страшни житейски катастрофи. Всъщност травматичните неврози са нещо по-различно от спонтанните, които изследваме и лекуваме чрез психоанализата. Още не сме успели да ги подчиним на нашата гледна точка и аз се надявам, че по-нататък ще имам възможност да ви обясня на какво се дължи това ограничение. Но в един пункт наблюдаваме пълно съвпадение. Травматичните неврози притежават явни признаци на това, че в основата им се намира фиксация върху момента на травмата. В своите съновидения тези болни непрекъснато повтарят травматичната ситуация. Там, където се срещат хистероподобни припадъци, които допускат анализ, става ясно, че припадъкът съответствува на пълното пренасяне в тази ситуация. Получава се така, като че ли тези болни не са приключили с травматичната ситуация, като че ли тя стои пред тях като неразрешен актуален проблем, и ние напълно сериозно се съгласяваме с това разбиране; то ни посочва пътя към икономическото, както ние се изразяваме, разглеждане на душевните процеси. Да, изразът „травматичен“ има само такъв икономически смисъл. Така наричаме преживяването, което за кратко време предизвиква в душевния живот такова силно увеличаване на дразненето, че не може да бъде постигнато освобождаване от него или неговата нормална преработка не може да се извърши, в резултат на което могат да настъпят продължителни смущения в изразходването на енергия.

Тази аналогия ни навежда на мисълта да наречем травматични също така и преживяванията, върху които явно са фиксирани нашите нервноболни. По такъв начин за обясняването на възникването на невротичното заболяване като че ли се очертава едно елементарно условие. Неврозата може да се сравни с травматично заболяване, което възниква поради неспособност да се преработи някакво прекалено силно емоционално преживяване. И наистина, първата формулировка, чрез която Бройер и аз през 1893–1895 г. осмислихме теоретично новите си наблюдения, беше такава. Случаят с нашата първа пациентка — млада жена, разделена от мъжа си, много добре се вписва в тези възгледи. Тя не се е примирила с неосъществимостта на брака си и се е фиксирала върху тази травма. Но вторият ни случай, в който имахме едно момиче, фиксирано върху своя баща, показва, че тази формулировка не е достатъчно широка. От една страна, подобна влюбеност на малкото момиченце в бащата е нещо толкова обичайно и толкова често се преодолява, че названието „травматичен“ напълно би загубило своето съдържание, а, от друга, историята на пациентката ни показва, че тази първа еротична фиксация отначало като че ли е преминала, без да нанесе никаква вреда, и едва след няколко години отново се е проявила в симптомите на натрапчива невроза. И така, виждаме, че нещата се усложняват, че причините за заболяването навярно ще бъдат по-разнообразни, но можем да предвидим, че няма да ни се наложи да се откажем от концепцията за травмата. Ще трябва само да й намерим друго място и други условия.

Тук отново ще изоставим пътя, по който тръгнахме. Засега той не може да ни поведе по-нататък, а на нас ни е нужно да разберем още много неща, преди да успеем да намерим истинското му приложение. По повод фиксирането върху определена фаза от миналото ще отбележим, че такова явление излиза извън рамките на неврозата. Всяка невроза носи в себе си такава фиксация, но не всяка фиксация води до невроза, съвпада с нея или застава на пътя й. Пример за афектна фиксация върху нещо минало се явява мъката, която води до пълно отдръпване от настоящето и бъдещето. Но дори и за неспециалиста тъгата рязко се отличава от неврозата. Затова пък има неврози, които могат да бъдат описани като патологична форма на тъга.

Също така има случаи, в които травматичното събитие, потресло изоснови досегашния живот на хората, ги спира толкова, че те губят целия си интерес към настоящето и към бъдещето и в душата си постоянно остават в миналото, но тези нещастници не винаги задължително са нервноболни. Не искаме да надценяваме тази особеност на неврозите, макар че тя се среща често и има голямо значение.

А сега ще преминем към другия резултат от нашия анализ, за който няма да се наложи да въвеждаме допълнителни ограничения. При първата пациентка ние изложихме какво безсмислено движение извършва и какъв интимен спомен ни разказа във връзка с това, после изследвахме отношението между тези две неща и връзката ни даде отговор на въпроса за целта на натрапчивото действие. Но ние не обърнахме внимание на един момент, който заслужава да бъде разгледан по-подробно. Докато пациентката повтаряше натрапчивото действие, тя не знаеше нищо за това, че то е свързано с онова преживяване. Връзката между тези две неща беше скрита за нея. Честно казано, тя беше длъжна да отговори, че не знае какви са подбудите, които я карат да върши това. После под влияние на лечението изведнъж стана така, че тя откри тази връзка и успя да я изкаже. Но тя все още не знаеше нищо за целта, на която служеше натрапчивото действие, за целта да се поправи мъчителния момент от миналото и любимият мъж да се издигне на по-високо равнище. Това продължи доста дълго и й беше необходимо да положи много усилия, за да разбере и да ми признае, че този мотив би могъл да бъде единствената движеща сила на натрапчивото действие.

Връзката със сцената след неуспешната брачна нощ и мотивът за нежността на болната заедно съставляват това, което ние нарекохме „смисъл“ на натрапчивото действие. Но този смисъл в двете направления — „откъде“ и „защо“ — й беше неизвестен, когато тя извършваше натрапчивото действие. По такъв начин у нея действуваха душевни процеси, а натрапчивото действие беше именно резултат от тяхното влияние. В нормално състояние тя чувствуваше това влияние, но до съзнанието й не достигаше нищо от душевните предпоставки на това влияние. Тя се държеше точно така, както хипнотизирания, на когото Бернхайм беше внушил пет минути след събуждането си да отвори в болничната стая чадъра си и който изпълни това внушение в будно състояние, без да може да обясни мотивите за своята постъпка. Именно такова положение на нещата имаме предвид, когато говорим за наличието на несъзнавани душевни процеси. Ние отправяме предизвикателство към целия свят, предлагайки тези факти да бъдат формулирани по друг, по строго научен начин, и тогава охотно ще се откажем от предположението за съществуването на несъзнавани душевни процеси. А дотогава ние ще се придържаме към това предположение и недоумяващо ще вдигаме рамене пред непонятното твърдение, че несъзнаваното тук не е нещо реално в научен смисъл, а само помощно понятие. Какво е това нереално нещо, от което произлизат толкова реални последствия като натрапчивите действия!

Всъщност на същото нещо се натъкваме и при втората пациентка. При нея възниква изискването дюшекът да не се допира до таблата на леглото и тя трябва да спазва това изискване, но не знае откъде се е взело то и, следователно, кои са мотивите за неговата сила. За неговото изпълнение няма значение дали тя се отнася към него индиферентно, или му се противопоставя, дали се възмущава и иска да го наруши. То трябва да бъде изпълнено и тя напразно се пита защо. Трябва обаче да признаем, че тези симптоми на натрапчивата невроза, тези представи и импулси, които се вземат неизвестно откъде, устойчиви срещу всякакви влияния на иначе нормалния душевен живот, изглеждащи на самия болен като всемогъщи пришълци от някакъв чужд свят, като безсмъртни, смесили се с тълпата на смъртните, може би най-ясно говорят за съществуването на специфична област в душевния живот, обособена от останалите. От тях тръгва неизбежният път, който води до признаването на съществуването в душата на несъзнаваното и точно поради това клиничната психиатрия, която признава само психологията на съзнанието, не може да направи с тях нищо друго, освен да ги определи като признаци на особен род дегенерация. Разбира се, самите натрапчиви представи и натрапчиви, импулси не са несъзнавани, така както и извършваното натрапчиво действие не може да убегне от съзнателното възприятие. Те не биха били симптоми, ако не бяха проникнали в съзнанието. Но психичните предпоставки, открити чрез анализа, връзките, в които ги виждаме благодарение на тълкуването, са несъзнавани поне дотогава, докато с помощта на аналитичната работа не ги направим съзнателни за болния.

А сега обърнете внимание на факта, че това положение на нещата, което установихме в двата случая, се потвърждава във всички симптоми на всички невротични явления, че анализът непрекъснато показва, че симптомите са производни от несъзнаваните процеси, които обаче при различни благоприятни условия могат да станат съзнателни, и ще разберете, че в психоанализата ние не можем да минем без несъзнаваното в психиката и сме свикнали да боравим с него като с нещо сетивно, осезаемо. Но вие може би също така ще разберете колко малко са способни да дадат преценка по този въпрос всички онези, за които несъзнаваното е само едно понятие, които никога не са извършвали анализи, не са тълкували сънища, не са разкривали смисъла и намерението на невротичните симптоми. Ще повторя още един път следното: възможността да се придаде смисъл на невротичните симптоми благодарение на аналитичното тълкуване е неопровержимо доказателство за съществуването, или, ако искате, за необходимостта да се приеме съществуването на несъзнавани душевни процеси.

Но това съвсем не е всичко. Благодарение на второто откритие на Бройер, което ми се струва дори още по-съдържателно и което не е намерило привърженици, ние научаваме още повече за връзката между несъзнаваното и невротичните симптоми. И не само това, че смисълът на симптомите е винаги несъзнаван; между тази несъзнаваност и възможността за съществуване на симптомите е налице също така отношение на заместване. Скоро ще разберете какво искам да кажа. Заедно с Бройер аз твърдя следното:

всеки път, когато се сблъскваме със симптоми, ние можем да направим заключението, че при болния са налице определени несъзнавани процеси, в които се съдържа смисълът на симптома. Но за да се образува симптомът, е необходимо също така смисълът да бъде несъзнаван. Симптоми не се образуват от съзнателните процеси. Веднага след като съответните несъзнавани процеси станат съзнателни, симптомът трябва да изчезне. Вие веднага долавяте тук пътя към терапията, пътя към унищожаването на симптома. По този път Бройер наистина излекува своята хистерична пациентка, т.е. освободи я от симптомите. Той откри техника, с която доведе до съзнанието й несъзнаваните процеси, съдържащи смисъла на симптома, и симптомът изчезна.

Откритието на Бройер не беше резултат от теоретични предположения, а щастлив случай, който стана възможен благодарение на съдействието на болната. Не се измъчвайте сега да го разберете чрез свеждане до нещо познато, а го приемете като нов фундаментален факт, с чиято помощ стават обясними много други неща. Затова ми разрешете да го повторя и по друг начин.

Симптомообразуването е заместител на нещо друго, което не е успяло да се прояви. Нормалното би било дадени душевни процеси да се развият до такава степен, че да станат известни на съзнанието. Но това не е станало, затова пък от прекъснатите, по някакъв начин нарушени процеси, които би трябвало да останат в подсъзнанието, е възникнал симптомът. По такъв начин се получава нещо като замяна. Ако се върнем към изходното положение, тогава терапевтичното въздействие върху невротичните симптоми достига своята цел.

Откритието на Бройер и до днес си остава фундамент на психоаналитичната терапия. Положението за това, че симптомите изчезват, ако техните несъзнавани предпоставки станат съзнателни, се потвърди от всички по-нататъшни изследвания, въпреки че по време на практическото му приложение се сблъскваме с много странни и неочаквани усложнения. Нашата терапия действува благодарение на това, че превръща несъзнаваното в съзнателно, и само дотолкова, доколкото тя е в състояние да осъществи това превръщане.

Сега нека направим едно малко отклонение, за да вземем да решим, че тази терапевтична работа е нещо твърде лесно. Съдейки по предишните ни разсъждения, неврозата е следствие на своего рода незнание, неведение за душевните процеси, за които би трябвало да се знае. Това силно се доближава до известното учение на Сократ, според което дори пороците са резултат на незнание. Но опитният в психоанализата лекар като правило много лесно може да се досети кои душевни движения на един или друг болен са останали несъзнавани. Затова на него не би му било трудно да излекува болния, като го освободи от неговото собствено незнание, съобщавайки му онова, което той не знае. По този начин поне част от несъзнавания смисъл на симптомите ще бъде отстранена; за другата част, за връзката на симптомите с преживяванията на болния, лекарят трудно може да се досети, защото не познава тези преживявания и трябва да чака, докато болният си ги спомни и му ги разкаже. За тези преживявания може да се попитат роднините на болния и те много често са в състояние да определят сред тях онези, които са имали травмиращо въздействие, да съобщят може би дори такива преживявания, за които болният не знае, защото те са се случили в много ранен период на неговото детство. Като се съединят тези два метода, може да се надяваме, че за кратко време и с малко усилия патогенното невежество на болния ще бъде ликвидирано.

Де да беше така! Но тук се сблъскахме с неща, за които не бяхме подготвени. Има знание и знание. Различните видове знание съвсем не са равностойни в психологично отношение. II у a fagots et fagots, беше казал някъде Молиер. Знанието на лекаря не е същото като знанието на болния и то не може да окаже същото въздействие. Ако лекарят предава своето знание на болния чрез съобщаване, това няма да има никакъв успех. Всъщност не би било правилно да се каже така. Успехът тук се състои не в преодоляване на симптомите, а в това, че по такъв начин започва анализът, първи предвестници на който са проявите на съпротива. Тогава болният знае нещо, което до този момент не е знаел, т.е. смисъла на своя симптом, и в същото време той все така малко знае за него, както и преди. Така ние научаваме, че има повече от един вид незнание. Ще трябва да задълбочим психологичните си познания, за да видим в какво се състоят различията. Но тезата, че симптомите изчезват, след като се узнае смисълът им, си остава. Към нея трябва да добавим само, че е нужно знанието да се основава върху една вътрешна промяна у болния, която може да се предизвика само чрез целенасочена психична работа. Тук се изправяме пред проблеми, които скоро ще можем да обобщим в понятието „динамика на симптомообразуването“.

Уважаеми господа. Сега трябва да ви поставя следния въпрос: не мислите ли, че говоря доста сложно и неясно? Не ви ли обърквам, като толкова често се отказвам от идеите си и ги ограничавам, като започвам да развивам една мисъл, а след това я изоставям? Би било жалко, ако наистина е така. Но аз изпитвам отвращение към опростяването за сметка на истината, нямам нищо против да получите пълна представа за многостранността и многоаспектността на предмета и мисля, че няма да ви навреди, ако по всеки въпрос ви говоря повече, отколкото можете да използувате в дадения момент. Аз зная, че слушателят или читателят подрежда в мислите си предложения му материал, съкращава го, опростява го и извлича от него онова, което би искал да запомни. До известна степен е вярно това, че колкото по-съдържателен е бил даден материал, толкова повече неща остават от него. Позволете ми да се надявам, че въпреки казаните допълнителни неща вие сте схванали ясно съществената част от изложението ми, която се отнася до смисъла на симптомите, за несъзнаваното и за връзката между тези две неща. Навярно също така сте разбрали, че по-нататък нашите усилия ще бъдат насочени към постигането на две цели: първо, да разберем как хората се разболяват, как стигат до характерното за неврозата отношение към живота, което е клиничен проблем, и, второ, как в условията на неврозата се развиват болестните симптоми, което става проблем на душевната динамика. Би трябвало двата проблема да се пресекат някъде.

Днес няма да продължавам по-нататък, но тъй като разполагаме с още време, ще си позволя да насоча вниманието ви към една друга особеност от нашите два анализа, чието пълно значение отново ще бъде оценено едва по-късно. Става въпрос за празнините в спомените, или така наречената амнезия. Чухте, че задачата на психоаналитичното лечение може да се формулира като превръщане на всичко патогенно несъзнавано в съзнателно. Сега сигурно ще се учудите, като разберете, че тази формулировка може да бъде заменена с друга: да се запълнят всички празнини в спомените на болния, да се отстрани неговата амнезия. Това в крайна сметка е едно и също. Тоест, на амнезиите на невротика се приписва важна връзка с възникването на симптомите. Но ако разгледате първия случай, тази преценка на амнезията ще ви се стори неоправдана. Болната не е забравила сцената, с която е свързано нейното натрапчиво действие, напротив, споменът за нея е жив в паметта й и във възникването на този симптом не участвува нищо друго от забравеното, С по-малка яснота, но в общи линии по същия начин стоят нещата и при втората пациентка, момичето с натрапчивия ритуал. И тя не е забравила своето поведение в ранните години на детството си, факта, че е искала вратата между спалнята на родителите й и детската стая да остане полуотворена и е измествала майката от съпружеското легло, заемайки нейното място до бащата. Тя си спомня това напълно ясно, макар и доста нерешително и с нежелание. Като странно можем да приемем само това, че първата пациентка, изпълнявайки безброй пъти своето натрапчиво действие, нито веднъж не е забелязала приликата му с преживяването през първата брачна нощ и този спомен не е възникнал при нея, когато й бяха задавани преки въпроси за изясняването на мотивацията на натрапчивото действие. По същия начин стоят нещата при момичето, при което ритуалът и неговите поводи са свързани с една и съща ситуация, която се повтаря всяка вечер. И в двата случая нямаме същинска амнезия, никакво изчезване на спомените, но е прекъсната връзката, която би позволила възпроизвеждането им. Подобно нарушение на паметта е достатъчно за натрапчивата невроза. При хистерията нещата стават по друг начин. Тази невроза обикновено се отличава с много тежки амнезии. Като правило при анализа на всеки отделен симптом на хистерията се открива цяла верига от жизнени впечатления, които при връщането си в паметта се определят от болните като явно забравени. От една страна, тази верига стига до най-ранните години от детството, така че хистеричната амнезия може да се смята като непосредствено продължение на детската амнезия, която при нормалните хора обгръща началото на душевния живот. От друга страна, с учудване забелязваме, че и най-последните преживявания на болните могат да бъдат забравяни и особено силно се подлагат на амнезия, ако не и съвсем да се погълнат от нея, поводите, при които е възникнала или се е изострила болестта. От общата картина на един такъв пресен спомен непрекъснато се губят важни детайли или се заменят от лъжливи спомени. Почти винаги става така, че малко преди приключването на анализа изплуват определени спомени за неотдавна преживени неща, които чак до този момент са били затаени, оставяйки чувствителни празнини в общата картина.

По такъв начин на въпроса откъде се взима симптомът, отговарят впечатленията, които идват отвън, които някога по силата на необходимостта са били съзнателни и оттогава благодарение на забравянето може и да са станали несъзнавани. Но целта на симптома, неговата тенденция е винаги ендопсихичен процес, който, възможно е, отначало е бил осъзнаван, но не е малка вероятността той никога да не е бил в съзнанието и открай време да се таи в несъзнаваното. Така че няма твърде важно значение дали амнезията е обхванала и „откъде“ преживяванията, върху които се опира симптомът, както е при хистерията; целта, тенденцията на симптома, която от самото начало може да бъде несъзнавана, е основана на неговата зависимост от несъзнаваното и за натрапчивата невроза това важи с не по-малка сила, отколкото при хистерията.

Но с това изтъкване на преден план на несъзнаваното в душевния живот ние предизвикахме най-ожесточени критики срещу психоанализата. Не се учудвайте на това и не мислете, че съпротивата срещу нас се дължи само на обяснимата трудност да се разбере несъзнаваното или на сравнителната недостъпност на опита, в който то се разкрива. Мисля, че корените на тази съпротива са по-дълбоки. Наивното самолюбие на човечеството е претърпяло досега две големи оскърбления от страна на науката. Първото беше, когато то узна, че нашата земя не е център на Вселената, а само нищожна частица от една необятна по размери система от светове. Ние го свързваме с името на Коперник, макар че още александрийската наука е изказала такава догадка. И после второто, когато биологията ликвидира заблудата за някаква привилегия на човека при неговото сътворяване, като доказа, че той е произлязъл от света на животните и доказа неизкоренимата му животинска природа. В наши дни тази преоценка стана възможна благодарение на влиянието на Ч. Дарвин, Уолъс^[19] и техните предшественици не без ожесточената съпротива на техните съвременници. Но третият, наЙ-чувствителен удар срещу човешката мания за величие е било съдено да бъде нанесен от съвременното психоаналитично изследване, което доказа на Аза, че не е господар дори в собствения си дом, а трябва да се задоволява с оскъдни сведения за онова, което несъзнавано се извършва в душата му. Това предупреждение за спомняне също не е изказано най-напред и единствено от нас, психоаналитиците, но изглежда, че на нас се пада ролята да го застъпваме по-настойчиво и да го потвърдим чрез емпиричен доказателствен материал, който е достъпен за всекиго. Оттук идва всеобщата съпротива срещу науката ни, отхвърляща всички правила на академичния спор и безпристрастната логика. А на всичко отгоре се наложи и да смутим света и по друг начин, за който скоро ще научите.