Зигмунд Фройд
Неврозите (17) (Произход и лекуване)

Глава XIV
АНАЛИТИЧНАТА ТЕРАПИЯ

Уважаеми дами и господа! Знаете за какво ще говорим днес. Питахте ме защо в психоаналитичната терапия не използуваме пряко внушение, след като признаваме, че нашето влияние в значителна степен е основано на пренасянето, т.е. на внушението, и във връзка с това изразихте съмнение дали при такова преобладаване на внушението можем да гарантираме обективността на нашите психологични открития. Обещах да ви дам подробен отговор.

Прякото внушение е внушение, насочено срещу проявата на симптомите, борба между нашия авторитет и мотивите на заболяването. При това вие не се безпокоите за тези мотиви, искайки от болния само да потиска тяхното изразяване в симптомите. Няма принципна разлика дали подлагате болния на хипноза, или не. С присъщата си проницателност Бернхайм твърдеше, че най-същественото проявление на хипнозата е внушението, а самата хипноза е вече резултат от внушението, внушено състояние. Той предпочиташе да провежда внушението, когато болният се намира в будно състояние, което може да даде същите резултати, както и внушението по време на хипноза. Кое бихте искали да чуете най-напред по този въпрос — наблюденията, или теоретичните съображения?

Ще започнем с първото. Бях ученик на Бернхайм, когото посетих през 1889 г. в Нанси и чиято книга за внушението преведох на немски. Дълги години лекувах чрез хипноза, отначало като внушение на забрани, а по-късно — в комбинация с Бройеровото разпитване на пациента. Така че за успехите на хипнотичната или сугестивната терапия мога да съдя въз основа на голям опит. Ако съгласно древната лечебна формула идеалната терапия трябва да бъде бърза, надеждна и да не предизвиква неприязънта на болния, то методът на Бернхайм отговаряше поне на две от тези изисквания. Той беше много бърз, несравнимо по-бърз от аналитичния, и не създаваше никакви грижи на болния, нито пък затруднения. С течение на времето това ставаше доста монотонно занимание за лекаря: всеки път еднакво, с помощта на едни и същи форми на забрана за проявата на най-различни симптоми, без да може да се разбере техният смисъл и значение. Това не беше научна дейност, а чирашки труд, който приличаше на смес от магия, заклинания и фокуси. Но това не се взимаше под внимание в името на болния. Третото изискване обаче не беше спазено: този метод не беше сигурен в нито едно отношение. Можеше да бъде приложен към някои болни, а към други — не. В едни случаи се постигаше много, в други — много малко, неизвестно по какви причини. Още по-лош от тази капризност на метода бе фактът, че нямаше траен успех. След известно време, ако отново ни се налагаше да се върнем към даден болен, ставаше ясно, че предишният недъг се е върнал или е сменен с нов. Можеше отново да се започне с лечение чрез хипноза. А освен това опитните специалисти ни предупреждаваха да не отнемаме самостоятелността на болния чрез прекалено често хипнотизиране, за да не привиква той към терапията като към наркотик. Съгласен съм, че понякога всичко вървеше чудесно; с малки усилия постигахме пълен и траен успех. Но условията за този благоприятен изход оставаха неизвестни. Веднъж се случи така, че едно тежко състояние, което напълно бях отстранил чрез кратко хипнотично лечение, се възвърна непроменено, след като болната ме намрази, без да съм й дал повод за това. След като се сдобрихме, успях отново и много по-пълно да отстраня състоянието, но когато тя за втори път се отчужди от мен, то се появи пак. Друг път една болна, на която неколкократно бях облекчавал чрез хипноза невротичните състояния, се хвърли внезапно на шията ми, докато се занимавахме с лечението на един особено упорит пристъп. Това би накарало всеки един, иска или не иска, да се заеме с въпроса за природата и произхода на своя авторитет при внушението.

Това са наблюденията. Те показват, че, отказвайки се от прякото внушение, ние не губим нищо незаменимо. Сега ми разрешете да прибавя към това и още някои съображения. Провеждането на хипнотичната терапия изисква и от лекаря, и от пациента много малко усилия. Тази терапия прекрасно се съгласува с оценката на неврозите, към която повечето от лекарите все още се придържат. Лекарят казва на болния от невроза: на вас нищо ви няма, това са само нерви и затова аз с няколко думи и за няколко минути мога да ви избавя от страданието ви. Но такава способност да се премести голям товар, прилагайки непосредствено незначителни усилия, без при това да се използуват никакви технически средства, противоречи на нашия енергетичен начин на мислене. Тъй като условията са сравними, опитът показва, че при неврозите този фокус не успява. Зная, че този довод не е неопровержим, има и „успехи“.

В светлината на знанията, които придобихме благодарение на психоанализата, можем да опишем разликата между хипнотичното и психоаналитичното внушение по следния начин: хипнотичната терапия се старае да затвори и да потисне нещо в душевния живот, а психоаналитичната — да го разкрие или отстрани. Първата работи като козметика, а втората — като хирургия. Първата използува внушението, за да забранява симптомите, тя засилва изтласкването, оставяйки неизменни всички процеси, които са довели до образуване на симптомите. Аналитичната терапия прониква по-дълбоко в същността, в конфликтите, които са довели до образуването на симптомите, и използува внушението, за да промени изхода на тези конфликти. Хипнотичната терапия оставя пациента пасивен и неизменен и затова толкова неспособен да окаже съпротива на всеки нов повод за заболяване. Аналитичното лечение изисква от лекаря и от болния тежък труд, насочен към отстраняване на вътрешните съпротиви. Благодарение на преодоляването на тези съпротиви душевният живот на болния задълго се променя, издига се на по-висока степен на развитие и остава защитен от нови поводи за заболяване. Тази работа по преодоляването е съществена част от аналитичното лечение, болният трябва да я извърши, а лекарят му помага за това с внушение, което действува върху него във възпитателен смисъл. Затова много правилно се казваше, че психоаналитичното лечение се явява нещо като довъзпитаване.

Надявам се, че сега ви стана ясно по какво се отличава нашият начин на терапевтично приложение на внушението от единствено възможния начин при хипнотичната терапия. А свеждайки внушението до пренасянето, вие ще разберете цялата капризност на хипнотичната терапия, която ви се набива в очи по време на нейното използуване, докато аналитичната до последния момент е предвидима. Използувайки хипнозата, ние зависим от способността на болния за пренасяне, без да имаме възможност сами да й повлияем. Пренасянето на хипнотизирания може да бъде негативно или, както това става най-често, амбивалентно, той може да се защитава от своето пренасяне с особени нагласи. Ние нищо не знаем за това. В психоанализата ние работим над самото пренасяне, като отстраняваме това, което му противодействува, създаваме си инструмент, с помощта на който искаме да оказваме влияние. Така пред нас се разкрива възможността съвсем по друг начин да използуваме силата на внушението. Ние получаваме власт над нея, не болният си внушава това, което му се иска, а ние ръководим неговото внушение, доколкото той изобщо се поддава на влияние.

Сега ще кажете, че независимо дали ще наречем движещата сила на анализа пренасяне, или внушение, все пак съществува опасност, че влиянието върху пациента може да постави под съмнение обективността на данните ни. Онова, което е полезно за терапията, е вредно за изследването. Именно това възражение най-често се изказваше срещу психоанализата и трябва да си признаем, че дори и да е грешно, то все пак не може да бъде отхвърлено като неразумно. Но ако се бе оказало основателно, психоанализата не би била нищо друго освен особено добре прикрито, особено действено сугестивно лечение и не бива да се гледа много сериозно на твърденията й за влиянието на жизнените обстоятелства, на психичната динамика, на несъзнаваното. Точно така мислят противниците ни, които твърдят, че ние сме „внушили“ на болния най-вече всичко онова, което се отнася до значимостта на сексуалните преживявания, а дори и самите тези преживявания, след като подобни комбинации са възникнали в нашата собствена извратена фантазия. По-лесно можем да оборим тези упреци, като се позоваваме на опита, отколкото с помощта на теорията. Който сам се е занимавал с психоанализа, е имал безброй пъти случай да се убеди, че по този начин на болния е невъзможно да се внуши каквото и да било. Разбира се, не е трудно да го спечелим за някоя теория, така че да сподели евентуално заблуждение на лекаря. Тогава той се държи като всеки друг, като ученик, но с това ние сме повлияли само на разума му, не и на болестта. Разрешение на конфликтите и преодоляване на неговите съпротиви може да се постигне само ако му се предлагат такива възможни представи, които той наистина притежава. Несъответствуващите предположения на лекаря отпадат в процеса на анализа, от тях трябва да се откажем и да ги заменим с по-правилни. Прецизната техника ни предпазва от появата на преждевременни успехи на внушението, но дори и да възникнат, те не са опасни, защото ние не се задоволяваме с първия успех. Анализът не може да се приеме за завършен, докато не са разбрани всички неясноти на даден случай, не са запълнени всички пропуски в спомените, не са намерени поводите за изтласкване.. На твърде бързите успехи ние по-скоро гледаме като на неуспехи, отколкото на съдействие на аналитичната работа, и затова унищожаваме постигнатото, като отново и отново унищожаваме пренасянето, което го е обусловило. Всъщност тази последна особеност разграничава аналитичното лечение от чисто сугестивното и освобождава аналитичните резултати от подозрението, че са ефекти на внушение. При всяко друго сугестивно лечение пренасянето грижливо се пази непокътнато. При анализа то самото е обект на лечение и подлежи на разрушаване независимо в каква форма се проявява. В края на аналитичната терапия самото пренасяне трябва да бъде отстранено и ако сега възниква и се запазва положителен резултат, той е обусловен не от внушението, а от постигнатото с негова помощ преодоляване на вътрешните съпротиви, на извършилата се в болния вътрешна промяна.

На появата на отделни внушения противодействува това, че по време на лечението ние непрекъснато сме длъжни да се борим със съпротиви, които могат да генерират негативни (враждебни) пренасяния. Не бива да пропускаме случая да изтъкнем също и това, че много отделни резултати на анализа, които биха могли да бъдат обусловени от внушение, получават неоспоримо потвърждение от друга посока. В наша полза в дадения случай говори анализът на слабоумни и параноици, при които, разбира се, не може да се подозира наличието на способност да попаднат под сугестивно влияние. Това, което тези болни ни разказват за преводите на символите и фантазиите, проникнали в тяхното съзнание, съвсем точно съвпада с резултатите от нашите изследвания на несъзнаваното при страдащите от преносни неврози и по такъв начин потвърждава обективната правилност на нашите тълкувания, които често се подлагат на съмнения. Мисля, че няма да сбъркате, ако тук се доверите на психоанализата.

Сега ще допълним нашето описание на механизма на оздравяването, като го представим чрез формулите на теорията за либидото. Невротикът е неспособен за наслада, защото неговото либидо не е насочено към обект, и той не е работоспособен, защото изразходва много голяма част от своята енергия, за да запази либидото си в състояние на изтласкване и да се защити от неговия натиск. Той би оздравял, ако конфликтът между Аза и либидото се прекрати и Азът отново може да се разпорежда с либидото. Следователно терапевтичната задача се състои в това да се освободи либидото от неговите временни, отдръпнати от Аза привързаности и да се подчини отново на Аза. Къде се намира либидото на невротика? Не е трудно да се намери: то е свързано със симптомите, които в момента му позволяват единствения възможен ерзац за задоволяване. Значи трябва да овладеем симптомите, да ги унищожим, да направим именно това, което болният иска от нас. За унищожаването на симптомите е необходимо те да се проследят до момента на възникването им, да се съживи породилият ги конфликт и да се разреши по друг начин с помощта на такива движещи сили, с които болният не е разполагал в миналото. Такова ревизиране на изтласкването само отчасти може да се осъществи по следите от спомените за процесите, довели до изтласкване. Решаващата част от работата се извършва, когато в отношението към лекаря, в пренасянето, се създават нови варианти на старите конфликти, в които болният иска да се държи така, както навремето. Използувайки всички намиращи се в разпореждане [на пациента] душевни сили, ние го принуждаваме обаче да вземе друго решение. По такъв начин пренасянето става бойно поле, където се сблъскват две враждуващи една с друга сили.

Цялото либидо, както и всички противодействуващи му сили се концентрира върху отношението към лекаря. При това симптомите неизбежно се лишават от либидо. Вместо истинската болест на пациента се проявява изкуствено създадената болест на пренасянето, вместо разнообразните нереални обекти на либидото — също толкова фантастичният Обект на личността на лекаря. Но с помощта на лекарското внушение новата борба около този обект се издига на по-висше в психично отношение равнище, тя протича като при един нормален душевен конфликт. Благодарение на това, че се избягва ново изтласкване, отчуждеността между А за и либидото се прекратява и се възстановява душевното единство на личността. Когато либидото отново се отделя от временния обект на личността на лекаря, то не може да се върне към своите предишни обекти и остава на разположение на Аза. Силите, против които се е водила борбата по време на тази терапевтична работа, са, от една страна, антипатията на Аза към определени насочености на либидото, изразяваща се във вид на склонност към изтласкване, а, от друга — упорството или прилепчивостта на либидото, което трудно изоставя веднъж заетите (besetzte) от него обекти.

По такъв начин терапевтичната работа се разпада на две фази: в първата фаза цялото либидо се измества от симптомите към пренасянето и се концентрира там. Във втората фаза се води борба около този нов обект и либидото се освобождава от него. При това в новия конфликт решаващо за благоприятния изход изменение е отстраняването на изтласкването, така че либидото не може отново да се изплъзне от Аза с помощта на бягство в несъзнаваното. Това става възможно благодарение на изменението на Аза, което се извършва под влияние на лекарското внушение. Благодарение на работата по тълкуването, която превръща несъзнаваното в съзнавано, Азът се увеличава за сметка на това несъзнавано, благодарение на разяснението той се помирява с либидото и е склонен да допусне за него някакво удовлетворение, а неговият страх пред изискванията на либидото се намалява благодарение на възможността да се освободи от една негова част чрез сублимирането. Колкото повече процеси по време на лечението съвпадат с това идеално описание, толкова по-сигурен ще бъде успехът на психоаналитичната терапия. Този успех може да бъде ограничен от недостатъчната подвижност на либидото, което не иска да изостави обектите си, и от упоритостта на нарцисизма, който не позволява на пренасянето да излезе извън определените граници. Може би ще разберем още по-добре прогресивната динамика на оздравяване, ако отбележим, че ние хващаме цялото либидо, изплъзнало се от властта на Аза, отвличайки една част от него върху себе си благодарение на пренасянето.

Уместно е също така да споменем, че от разпределенията на либидото, установили се по време на лечението и благодарение на него, не може да се прави непосредствено заключение за разпределението на либидото по време на болестта. Ще допуснем, че сме успели да постигнем благоприятен изход на някой от случаите благодарение на създаването и отстраняването на пренасянето на силните чувства от бащата на лекаря, но би било неправилно да правим извода, че болният преди това е страдал от такава несъзнавана привързаност на своето либидо към бащата. Пренасянето от бащата е само бойното поле, на което можем да завладеем либидото. Либидото на болния е било насочено натам от други позиции. Това бойно поле не винаги е разположено около едно от вражеските укрепления. Защитата на вражеската столица не винаги се извършва пред самите й врати. Едва след като пренасянето отново е отстранено, може мислено да се реконструира разпределението на либидото, което е съществувало по време на заболяването.

От гледна точка на теорията за либидото можем да кажем няколко последни думи и по повод на съновидението. Съновиденията на невротиците, както и техните погрешни действия и свободно възникващите в ума им мисли ни помагат да отгатнем смисъла на симптомите и да открием прелокализирането на либидото. Под формата на изпълнение на желанието те ни показват какви желания са били подложени на изтласкване и към какви обекти се е привързало либидото, отнето от Аза. Затова в психоаналитичното лечение тълкуването на съновиденията има голяма роля и в някои случаи то дълго е най-важното средство по време на работа. Вече знаем, че самото състояние на сън довежда до известно отслабване на изтласкването. Благодарение на това намаляване на оказвания върху него натиск става възможно изтласканото желание да бъде изразено много по-ясно по време на сън, отколкото симптомът му позволява това в будно състояние. Изучаването на съновиденията се превръща в най-удобния път за запознаване с изтласканото несъзнавано, на което принадлежи и отнетото от Аза либидо.

Но по същество съновиденията на невротиците не се отличават от тези на нормалните хора. По всяка вероятност те изобщо не могат да бъдат различени едно от друго. Би било нелепо да мислим, че съновиденията на нервноболните нямат никакво отношение към съновиденията на нормалните хора. Затова трябва да кажем, че разликата между неврозата и здравето съществува само през деня, но не се разпростира върху живота по време на сън. Принудени сме да пренесем и върху здравия човек редица предположения, които произтичат от отношението между съновиденията и симптомите на невротика. Не можем да отречем факта, че и душевният живот на здравия човек съдържа онзи елемент, който единствено прави възможно както формирането на сънищата, така и образуването на симптомите. Налага се заключението, че и здравият осъществява изтласквания, изразходва определени усилия за поддържането им, че и неговата система на несъзнаваното крие изтласкани, все още съдържащи енергия желания и че част от либидото му се е изплъзнало от властта на Аза. Така че здравият човек е потенциален невротик, но съновидението сякаш е единственият симптом, който той може да формира. Ако обаче подложим на по-внимателен анализ неговия живот в будно състояние, ще открием противоречия с това твърдение, а именно, че този привидно здрав живот е пронизан от безброй много, макар и нищожни, практически незначителни симптоми.

Разликата между душевното здраве и неврозата е само практическа и се определя от това дали личността е достатъчно трудоспособна и притежава способност за преживяване на удоволствие. Тя навярно се свежда до релационната връзка между останалото свободно и свързаното чрез изтласкване количество енергия и има количествен, а не качествен характер. Излишно е да ви казвам, че това разбиране обосновава теоретично принципната излечимост на неврозите, независимо от това, че в основата им лежи конституционална предразположеност.

Това е всичко, което от факта за идентичност на съновиденията при здравите хора и невротиците можем да изведем за характеристиката на здравето. Но [при разглеждането] на самото съновидение ние правим друг извод: не бива да го откъсваме от връзките му с невротичните симптоми, не бива да смятаме, че същността му се състои във формулата предаване на мисли в архаична изразна форма, а трябва да допуснем, че то ни разкрива действително съществуващи тонични трансформации на либидото и неговите привързаности към обектите.

Скоро ще приключим. Може би сте разочаровани, че по темата за психоаналитичната терапия изложих пред вас само теоретичните възгледи и не казах нищо за условията, в които започва лечението, и за успехите, които постига. Но аз изпускам и едното, и другото. Първото, защото нямам намерение да ви давам практическо ръководство за водене на психоанализа, а второто — защото имам много мотиви за това. В началото на нашите беседи подчертах, че при благоприятни условия достигаме такива успехи в лечението, които не отстъпват на най-големите успехи в областта на терапията на вътрешните болести, и мога също така да добавя, че те не биха могли да бъдат достигнати по никакъв друг начин. Ако кажа повече, ще ме заподозрат, че искам с реклама да заглуша станалите доста силни гласове на недоволните. Нееднократно по адрес на психоаналитиците, дори на официални конгреси, са били изказвани заплахи от страна на „колегите“ лекари, че изнасянето на случаите на неуспехите и причинената от това вреда ще отвори очите на страдащата публика, за да й разкрие колко малоценен метод е психоанализата. Но такова злобно и доносническо поведение не може да даде представа за терапевтичната ефективност на анализата. Както знаете, аналитичната терапия е млада. Трябваше да мине много време, докато бъде определена техниката й, и това можеше да се извърши само в процеса на работа, с натрупването на опит. Поради трудността на обучението в психоанализа начинаещият психоаналитик е принуден в по-голяма степен от другите специалисти да се самообразова, поради което резултатите от първите години на практиката му в никакъв случай не са показателни за възможностите на аналитичната терапия.

Много от опитите за лечение не успяха в началното използуване на анализата, защото тя се прилагаше в случаи, за които методът изобщо не е подходящ и които днес изключваме от индикациите му. Но тези индикации можеха да бъдат установени само по пътя на опита. Ние не знаехме предварително, че изразените форми на параноя и dementia praecox не са достъпни за метода, и се опитвахме да го изпробваме върху всякакви заболявания. Но повечето несполуки от тези първи години не бяха по вина на лекаря или неподходящия избор на обекта, а се дължаха на неблагоприятни. външни обстоятелства. Досега ние говорихме само за вътрешните съпротиви у пациента, които са неизбежни и преодолими. Външните съпротиви, оказвани върху болния, неговото обкръжение, нямат голямо теоретично значение, но крият в себе си огромна практическа полза. Психоанализата може да се сравни с хирургичната намеса и тя също изисква най-благоприятните условия за удачното й провеждане. Знаете какви са обикновено мерките, които взима един хирург: съответно помещение, добро осветление, асистенти, отстраняване на близките и роднините и т.н. А сега си задайте въпроса колко от тези операции биха завършили благополучно, ако се извършваха в присъствие на членовете на семейството, които си пъхат носа в операционната и надават викове при всяко движение на скалпела. По време на лечението с психоанализа намесата на роднините представлява пряка опасност, към която психоаналитикът не знае как да се отнесе. Готови сме за вътрешната съпротива на пациента, която приемаме за необходима, но как да се защитаваме от външните съпротивления? С роднините на пациента не можем да се справим с помощта на разяснения, те не могат да бъдат убедени да се държат настрани от всичко това и никога не бива да се присъединяваме към тях, защото рискуваме да загубим доверието на болния, който с пълно право иска човекът, който се ползува с неговото доверие, да бъде на негова страна. Който знае какви раздори могат да се срещнат в едно семейство, той и в качеството си на аналитик няма да се учуди, като научи, че близките на болния не са заинтересовани от оздравяването му, а предпочитат да си остане такъв, какъвто е. Там, където неврозата е свързана с конфликти между членовете на семейството, както често се случва, здравият човек много-много не се замисля над избора между своите интереси и оздравяването на болния. Няма какво да се чудим, че на мъжа не му харесва лечението, по време на което, както той с основание си мисли, се разкриват редица негови прегрешения. Не само че не се учудваме на това, но и не можем да се упрекваме, ако усилията ни остават безплодни или се прекратяват преждевременно, защото към съпротивата на болната жена се прибавя и съпротивата на мъжа. Стремим се към нещо, което при дадените обстоятелства е неосъществимо.

Вместо многото случаи ще ви разкажа един-единствен, при който скрупулите ми на лекар ми отредиха ролята на потърпевш. Преди много години приех за лечение младо момиче, което поради изпитвания страх вече дълго време не можеше да излиза на улицата или да остава само вкъщи. Болната постепенно призна, че фантазията й е завладяна от случайни факти, говорещи за наличието на нежни отношения между майка й и един богат приятел на семейството. Но бе толкова непредпазлива или хитра да намекне на майка си за това, което се обсъждаше по време на аналитичните сеанси, промени държанието си спрямо нея, настояваше единствено майката да облекчава страха й от самотата и когато тя излизаше от къщи, момичето, обзето от страх, препречваше вратата. Преди време майката също била доста нервна, но се излекувала в един санаториум. Към това ще прибавим, че по време на престоя си в санаториума тя се запознала с въпросния мъж, с когото бе създала удовлетворяваща я във всяко отношение връзка. Поразена от настойчивите искания на момичето, майката изведнъж прозря какво означава страхът на дъщеря й. Тя се беше разболяла, за да превърне майка си в своя пленница и по този начин да й отнеме свободата, необходима й, за да се вижда с любовника си. Тогава майката бързо взе необходимото според нея решение и прекрати „вредното“ лечение. Момичето бе изпратено в клиника за нервноболни и в продължение на дълги години бе демонстрирано като „нещастна жертва на психоанализата“. Дълги години след това мълвата за този мой неуспех ме следваше по петите. Аз мълчах, защото смятах, че съм обвързан с клетвата за лекарска тайна. Много по-късно от един колега, посетил онази болница и видял там страдащото от агорафобия момиче, узнах, че връзката на майката с богатия домашен приятел била известна на целия град и вероятно приемана от съпруга и бащата. Ето заради каква „тайна“ беше пожертвувано лечението.

В довоенните години, когато притокът на много хора от различни страни ме направи независим от благоволението на съгражданите ми, аз имах за правило да не приемам на лечение болен, който не е sui juris,^[66] напълно независим във важните житейски отношения от другите хора. Но не всеки психоаналитик може да си позволи това. От тези мои предупреждения относно близките може би ще си направите извода, че за целите на психоанализата болните трябва да бъдат отделяни от семействата им, т.е. терапията да се провежда само в болниците. Но тук не мога да се съглася с вас. Много по-благоприятно е болният — стига да не е във фаза на тежко изтощение — да остане по време на лечението в условията, в които трябва да се справя със своите задачи. Само близките не бива с поведението си да го лишават от това преимущество и изобщо не бива да се противопоставят със своята враждебност на лекаря. Но как ще накарате да действат в тази насока недостъпните за нас фактори! Вие, разбира се, се досещате също така до каква степен шансовете за успех на лечението зависят от социалната среда и културното равнище на семейството.

Не е ли истина, че се очертават доста мрачни перспективи за ефективността на психоанализата като терапия, дори ако сме в състояние да обясним по-голямата част от неуспехите си със смущаващите външни моменти! Тогава привържениците на психоанализата ни посъветваха да отговорим на събраните неуспехи със съставена от нас статистика на успехите. И на това не се съгласих. Мотивирах се, че статистиката нищо не струва, ако включените в нея единици са твърде нееднородни, а случаите на невротично заболяване, подложени на лечение, бяха наистина неравноценни в най-различни отношения. Освен това разглежданият период от време беше твърде малък, за да се съди за окончателното излекуване, а за много от случаите изобщо не можеше да се съобщава. Това се отнасяше за лица, които криеха своето заболяване, а също така и за онези, чието лечение и оздравяване също трябваше да остане в тайна. Но най-силно ме възпираше мисълта, че по отношение на терапията хората се държат крайно ирационално, така че няма никаква надежда да се постигне нещо със средствата на разума. Терапевтичната новост се възприема или с възторжено опиянение, както например когато Кох направи обществено достояние своя първи туберкулин срещу туберкулозата, или с дълбоко недоверие, както беше с наистина полезната инжекция на Дженър, която и до днес има своите непримирими противници. Против психоанализата имаше явно предубеждение. Ако се излекуваше някой труден случай, можеше да се чуе следното: това не е доказателство, за това време той и сам би могъл да оздравее. А когато една болна, прекарала вече четири цикъла на депресия и мания, дойде при мен на лечение в паузата след един меланхолен пристъп и три седмици по-късно отново влезе в маниакална фаза, всички членове на семейството й, а също и потърсеният за съвет високоавторитетен лекар бяха убедени, че новият пристъп може да бъде само последица от извършения от мен опит за психоанализа. Срещу предубежденията нищо не може да се направи. Виждате го сега по предубежденията, които всяка група воюващи народи развива срещу другата. Най-разумно е да изчакаме, като ги оставим да се изживеят с времето. Един ден същите тези хора започват да мислят за същите тези неща по съвсем друг начин. А защо не са мислели така и по-рано, това си остава дълбока тайна.

Възможно е предубеждението спрямо аналитичната терапия вече да е започнало да губи своята сила, В полза на това като че ли свидетелствуват непрекъснатото разпространение на аналитичните теории, увеличението в някои страни на лекарите, които лекуват с помощта на анализа. Когато бях млад лекар, се сблъсках с такава буря от възмущение на лекарите против хипнотично-сугестивното лечение, което „трезвите мозъци“ сега противопоставят на психоанализата. Но като терапевтично средство хипнозата не направи това, което първоначално обещаваше. Ние психоаналитиците можем да смятаме себе си за нейни законни наследници и не забравяме колко много сме й задължени по отношение на поддръжката и теоретичните разяснения. Приписваната на психоанализата вреда се ограничава предимно с отшумяващи явления вследствие на изостряне на конфликта, ако анализата се провежда неумело и ако се прекъсва по средата. Вие сте чували нашия отчет за това, което извършваме с болните, и можете сами да решите способни ли са действията ни да нанесат продължителна вреда. Злоупотребата с анализата е възможна в различни форми. Особено пренасянето се явява опасно средство в ръцете на недобросъвестния лекар. Но срещу злоупотреба не е застраховано нито едно медицинско средство или метод. Ако скалпелът не реже, той също не може да служи на процеса на оздравяване.

Ето че стигнахме и до края, уважаеми дами и господа. Като ви признавам, че многото недостатъци на лекциите ми гнетят самия мен, това не е само обичайната за такива случаи фраза. Преди всичко съжалявам, че толкова често ви обещавах да се върна на друго място към някоя бегло засегната тема, а после ходът на изложението не позволяваше да изпълня обещанието си. Аз се заех да ви запозная с нещо още незавършено, развиващо се, и обобщеното ми изложение също се получи непълно. На някои места дадох материал за определени изводи, а след това не ги формулирах. Но целта ми беше не да ви направя специалисти по психоанализа, а само да ви изясня какво представлява тя и да събудя интереса ви към нея.