Зигмунд Фройд
Неврозите (15) (Произход и лекуване)

Глава XII
ТЕОРИЯ ЗА ЛИБИДОТО И НАРЦИСИЗЪМ

Уважаеми дами и господа! Нееднократно и отново съвсем наскоро се занимавахме с разделянето на азовите нагони и сексуалните нагони. Отначало изтласкването ни показа, че те могат да влязат в противоречие един с друг, че после, формално победени, сексуалните нагони са принудени да получават удовлетворение по регресивни заобиколни пътища, компенсирайки при това своето поражение с непреодолимостта си. По-нататък научихме, че от самото начало те се отнасят по различен начин към възпитателката-нужда, така че преминават през различни етапи на развитие и имат различно отношение към принципа на реалността. Накрая ние допуснахме, че сексуалните нагони са свързани с афектното състояние страх много по-тясно, отколкото инстинктите на Аза — резултат, който ни се струва непълен само в едно отношение. Затова за неговото допълнително потвърждение искаме да привлечем един достоен за вашето внимание факт, а именно, че незадоволяването на глада и жаждата, двата най-първични инстинкта за самосъхранение, никога не води до възникване на страх, докато превръщането на незадоволеното либидо в страх спада, както казахме, към най-известните и най-често срещани феномени.

Не може да ни се отнеме правото да отделяме азовите инстинкти от сексуалните нагони. Това право извира от самото съществуване на сексуалния живот като характерна дейност на индивида. Можем само да попитаме какво значение придаваме на това разделяне, доколко съществено мислим, че е то. Отговорът на този въпрос обаче ще зависи от определянето на това до каква степен сексуалните нагони се различават по своите соматични и душевни прояви от другите нагони, които им противопоставяме, и какво е значението на последствията от това различаване. Разбира се, нямаме никакви основания да твърдим, че между двете групи нагони има съществено, макар и неуловимо различие. Двете групи се появяват пред нас само като названия на източниците на енергия на индивида и дискусията за това, дали те в основата си са еднакви, или съществено се различават (и ако не са едно и също нещо, то кога са се отделили един от друг?) трябва да се води не за понятията, а за биологичните факти, които стоят зад тях. За тях засега знаем твърде малко, а дори и да знаехме повече, това не би имало отношение към нашата психоаналитична задача.

Явно много малко ще спечелим, ако по примера на Юнг изтъкнем първоначалното единство на всички нагони и наречем либидо всяка проява на енергия. Тъй като сексуалната функция не може по никакви изкуствени начини да бъде отстранена от душевния живот, ние бихме били принудени да говорим за сексуално и асексуално либидо. Обаче за движещите сили на сексуалния живот ние ще запазим, както правехме до този момент, названието либидо.

Според мен въпросът докъде трябва да стигне несъмнено основателното разграничаване между сексуалните нагони и инстинктите за самосъхранение няма голямо значение за психоанализата, а и той не е от нейната компетентност. От страна на биологията, разбира се, има различни основания да се смята, че той е важен. Нали сексуалността е единствената функция на живия организъм, която надхвърля рамките на индивида и го свързва с вида. Очевидно е, че използуването й не винаги носи полза за отделното същество, както неговите други функции, а цената, която се плаща за голямото удоволствие, излага на опасности, които много често заплашват дори живота и причиняват смъртта на индивида. Сигурно са нужни особени метаболични процеси, които се различават от всички останали, за да се съхрани за потомството част от индивидуалния живот във вид на предразположености. И накрая, отделното живо същество, което гледа на себе си като на най-висша цел, а на сексуалността — като на средство за получаване на удоволствие, от биологична гледна точка е само епизод в поредицата поколения, краткотраен придатък на една — може би безсмъртна — зародишна плазма, надарена с виртуална безсмъртност, като временен притежател на имущество, което го надживява.

Но за психоаналитичното обяснение на неврозите не са нужни толкова обширни обобщения. С помощта на изследването на сексуалните нагони и азовите инстинкти ние намерихме ключа за разбирането на преносните неврози. Успяхме да ги сведем до основното положение, че сексуалните нагони влизат в борба с инстинктите за самосъхранение или, казано на биологичен език, макар и не толкова точно — че едната позиция на Аза като самостоятелно отделно същество противоречи на другата негова позиция като звено във веригата на поколенията. Не е изключено до такова раздвояване нещата да се стига само при човека и затова неврозата, най-общо казано, е негова привилегия пред животните. Твърде силното развитие на неговото либидо и станалото възможно — явно благодарение на това — богато развитие на неговия душевен живот, както изглежда, са създали условия за възникване на такъв конфликт. Напълно е очевидно, че в това се крият също така условията за неговите големи успехи, които са поставили човека над животните, така че неговата способност да развие невроза са само обратната страна на неговото превъзходство над останалите. Но и това са само умозаключения, които отвличат вниманието ни от решаването на поставената задача.

До този момент предпоставка за нашата работа бе това, че можем да направим разлика между стремежите на Аза и сексуалните нагони по техните проявления. При неврозите на пренасяне това ставаше лесно. Енергията, насочвана от Аза върху обектите на неговите сексуални желания, ние нарекохме „либидо“, а всички останали видове енергия, които произлизат от инстинктите за самосъхранение — „интерес“, и успяхме да получим първата представа за механизма на душевните сили благодарение на наблюдението над привързаностите на либидото, техните превръщания и окончателната им съдба. Преносните неврози ни дадоха най-подходящия за това материал. Но Азът, неговият състав, образуван от различни структури, техните организации и начини на функциониране оставаха скрити за нас и ние можехме само да предполагаме, че анализът на други невротични нарушения ще ни помогне да разберем това.

Ние отдавна сме започнали да пренасяме психоаналитичните разбирания върху другите заболявания. Още през 1908 г. след размяна на мнения с мен К. Абрахам изказа мнението, че основната черта на причисляваната към психозите dementia praecox [причислявана към психозите] се заключава в това, че при нея липсва либидно запълване (Libidobesetzung) на обектите („Психосексуални различия между хистерията и dementia praecox“). Но тогава възникна въпросът, какво става с либидото на слабоумните, което се е отвърнало от обектите? Абрахам не се забави да ми даде отговор: то се насочва към Аза и това отразено обръщане поражда манията за величие при dementia praecox. Манията за величие безусловно може да се сравни с известната в [нормалния] любовен живот сексуална преоценка на обекта на влюбеност. Така ние за първи път успяхме да обясним една черта на психотично заболяване във връзка с нормалния любовен живот.

Веднага искам да ви кажа, че тези първи възгледи на Абрахам се затвърдиха в психоанализата и станаха основа на разбирането ни за психозите. С течение на времето се закрепи и мнението, че либидото, за което ние твърдим, че е привързано към обектите, която привързаност се явява израз на стремежа да се получи удовлетворение от тези обекти, може да ги изостави и да ги постави на мястото на собствения Аз. Постепенно тази представа се доразвиваше с все по-голяма последователност. Наименованието на този вид използуване на либидото — нарцисизъм, взехме от една перверзия, описана от П. Неке (1899), при която възрастният индивид обсипва собственото си тяло с всички нежности, които обикновено се проявяват към външния сексуален обект.

Но скоро си казахме, че след като съществува такава фиксация на либидото върху собственото тяло и собствената личност вместо върху обект, това не би могло да бъде случайно и маловажно явление. Много по-вероятно е, че този нарцисизъм е общо и първоначално състояние, от което едва по-късно се е развила любовта към обекта, без да е било нужно нарцисизмът да изчезне напълно. От историята на развитието на обектното либидо трябва да си спомним, че много сексуални нагони отначало се задоволяват върху собственото тяло, или — както се изразихме — автоеротично, и че тази способност за автоеротизъм е причина за изоставане на развитието на сексуалността при възпитанието по принципа на реалността. Така че автоеротизмът е форма на сексуална дейност при нарцистичния стадий на либидното развитие.

Накратко казано, ние си създадохме представа за връзката между азовото и обектното либидо, която мога да ви покажа нагледно чрез едно сравнение от зоологията. Спомнете си за онези най-прости организми, които се състоят от къс слабо диференцирана протоплазма. Те протягат израстъци, наречени псевдоподии, в които преливат субстанцията на собственото си тяло. Протягането на израстъците можем да сравним с разпространението на либидото върху обектите, докато в същото време основното количество либидо може да остане в Аза, и според нас в нормални условия азовото либидо безпрепятствено преминава в обектно либидо, а то отново може да се върне в А за.

Сега с помощта на тези представи можем да обясним редица душевни състояния или, изразявайки се по-скромно, да ги опишем на езика на теорията за либидото. Това са състояния, които трябва да отнесем към нормалния живот като например психичното поведение при влюбеност, при органично заболяване, по време на сън. За състоянието на сън ние изказахме предположение, че е основано на оттеглянето от външния свят и на нагласата за спане. Това, което се проявява в съня като нощна душевна дейност, служи, както ще разберем, на желанието да се спи и освен това се намира под властта на изключително егоистични мотиви. Сега в съответствие с теорията за либидото ние заявяваме, че сънят е състояние, при което всички привързаности към обектите, както либидни, така и егоистични, се изоставят и се връщат обратно в Аза. Дали това не хвърля нова светлина върху въпроса за почивката по време на сън и за същността на умората изобщо? Впечатлението за блажена изолация в майчината утроба, която спящият човек всяка нощ възкресява, се допълва и откъм психичната му страна. При спящия индивид се възстановява първичното разпределение на либидото, пълният нарцисизъм, при който либидото и азовият интерес са още обединени и живеят заедно в самозадоволяващия се Аз.

Тук е уместно да направим две забележки. Първо, по какво се отличават понятията нарцисизъм и егоизъм? Според мен нарцисизмът е либидно допълнение на егоизма. Когато става въпрос за егоизма, се има предвид само ползата за индивида. Когато говорят за нарцисизма, се взима под внимание и неговото либидинозно задоволяване. В качеството им на практични мотиви нарцисизмът и егоизмът се различават до голяма степен. Човек може да бъде абсолютен егоист и въпреки това да има силни обектни привързаности, тъй като либидното задоволяване чрез обекти спада към потребностите на Аза. В този случай егоизмът ще има грижата стремежът към обекта да не нанесе вреда на А за. Човек може да бъде егоистичен и в същото време силно нарцистичен, тоест да има съвсем слаба потребност от обект, а това може да се изразява или в пряко сексуално задоволяване, или в онези по-висши, произтичащи от сексуалната потребност стремежи, които ние имаме навика да противопоставяме на „чувствеността“ като „любов“. Във всички тези отношения егоизмът е самопонятното, постоянното, а нарцисизмът — променливият елемент. Обратното на егоизма, алтруизмът не се покрива като понятие с либидинозната привързаност към обектите, а се разграничава от него по липсата на стремеж към сексуално удовлетворяване. При силната влюбеност обаче алтруизмът съвпада с либидинозната привързаност към обектите. Сексуалният обект привлича върху себе си част от нарцисизма на Аза, което се проявява в така нареченото „сексуално надценяване“ на обекта. Ако към това се прибави и алтруистичното прехвърляне на егоизъм върху сексуалния обект, то този обект става всемогъщ: той сякаш е погълнал Аза.

Мисля, че ще го приемете като почивка, ако след, общо взето, сухата фантастика на науката ви дам един пример за поетично изобразяване на икономиката на противоположностите^[60] между нарцисизма и влюбеността. Взимам го от „Западно-източен диван“ на Гьоте:

Зюлейка:

Роб е той и победител,

всепризнатият народ;

и щастлив е всеки жител,

щом е личност, а не скот.

Всеки сам се управлява,

може да пилей безброй,

ако след това остава туй,

което си е той.

Хатем:

И така да е! Така е,

но си мисля друго аз:

всяко щастие, се знае,

е в Зюлейка в този час.

Докато за мене прави всичко,

аз съм възвисен;

но ако ме изостави,

свършено ще бъде с мен.

С Хатем свършено ще бъде,

но съдбата си решил,

в нов избраник ще пребъде

на любимата си мил.^[61]

Втората забележка представлява допълнение към теорията за сънищата. Не можем да си обясним възникването на съновидението, ако не предположим, че изтласканото несъзнавано е получило известна независимост от Аза, така че то не се подчинява на желанието да се спи и запазва своите привързаности, дори и ако всички зависещи от Аза обектни привързаности са изоставени настрани заради спането. Само тогава може да се разбере, че това несъзнавано има възможност да се възползува от нощното отсъствие или намаляване на цензурата и умее да завладее остатъците от дневните впечатления, за да образува от техния материал забраненото желание на съновидението. От друга страна, и остатъците от дневните впечатления може би дължат своята устойчивост по отношение на оттеглянето на либидото при желание за сън отчасти на вече съществуващата връзка с това несъзнавано. Искаме допълнително да включим тази важна в динамично отношение черта към нашето разбиране за образуването на съновиденията. Органичното заболяване, болезненото дразнене, възпалението на органите пораждат състояние, което има като последствие явното оттегляне на либидото от неговите обекти. Отнетото либидо отново се намира в Аза под формата на засилила се привързаност към заболялата част от тялото. Можем дори да си позволим да твърдим, че в тези условия оттеглянето на либидото от неговите обекти бие на очи повече, отколкото загубата на егоистичния интерес към външния свят. Оттук като че ли се открива пътят към обяснението на хипохондрията, при която даден орган по същия начин заема Аза, без от наша гледна точка да бъде болен.

Но аз няма да се поддавам на изкушението да продължа тези разсъждения и да анализирам други ситуации, които ни стават ясни или лесно могат да бъдат описани чрез допускането за преминаване на обектното либидо в А за, защото бързам да отговоря на две възражения, които зная, че ви занимават сега. Първо, вие искате да получите от мен обяснение защо на всяка цена искам в случаите на сън, болест и други подобни ситуации да прокарам разлика между либидото и интереса, сексуалните нагони и инстинктите на Аза, докато в същото време наблюденията ни позволяват да минем с допускането [за съществуването] на една еднородна енергия, която, явявайки се подвижна, запълва ту обекта, ту А за, като служи ту на един, ту на друг нагон. И, второ — кое ми дава основание да разглеждам откъсването на либидото от обекта като източник на патологично състояние, след като превръщането на обектното либидо в азово — или по-общо казано: в енергия на Аза — спада към нормалните, повтарящи се ежедневно и еженощно процеси на душевната динамика?

На това мога да ви отговоря следното: вашето първо възражение звучи добре. Обяснението на състоянията на сън, болест, влюбеност само по себе си навярно никога не би ни довело до различаването на азовото и обектното либидо или на либидото и интереса. Но при това вие пренебрегвате изследванията, от които ние тръгнахме и в чиято светлина сега разглеждаме обсъжданите душевни ситуации. Разграничаването между либидото и интереса, т.е. между сексуалните нагони и инстинктите за самосъхранение, е станало необходимо благодарение на разбирането на конфликта, който предизвиква неврозите на пренасяне. След това ние вече не можем да се откажем от него. Допускането, че обектното либидо може да се превърне в азово, така че с азовото либидо се налага да се съобразяваме, ни се стори единственият начин, по който да се реши загадката на така наречените нарцистични неврози, например dementia praecox, и да се изясни сходството и различието в сравнение с хистерията и натрапчивите състояния. В случаите на болест, сън и влюбеност сега ние прилагаме това, което на друго място получи пълно потвърждение. Можем да продължим тези опити за приложение и да видим какво ще постигнем с това. Единственото твърдение, което не е пряко следствие от аналитичния ни опит, се състои в това, че либидото си остава либидо, все едно дали се насочва към обекти, или към собствения Аз, че то никога не се превръща в егоистичен интерес, както и обратното. Това твърдение обаче е равностойно на разграничаването на сексуалните нагони и азовите инстинкти, което вече бе критично оценено и към което ще се придържаме по евристични мотиви, докато то, може би, се окаже несъстоятелно.

Второто ви възражение също повдига основателен въпрос, но насочено по погрешен път. Разбира се, преминаването на обектното либидо в Аза не представлява непосредствено патогенен процес. Знаем, че той се предприема всеки път преди сън, за да извърви обратния път преди събуждането. Най-дребното животно, което се състои от протоплазма, прибира своите израстъци, за да ги разпусне отново при следващия повод. Но нещата стоят съвсем различно, ако някакъв определен много силен процес принуждава да бъдат отнети обектите на либидото. Тогава станалото нарцистично либидо може да не намери обратния път към обектите и това нарушаване на подвижността на либидото става, разбира се, патогенно. Като че ли натрупването на нарцистично либидо над една определена норма не може да бъде понесено. Можем също така да си представим, че именно затова нещата са стигнали до привързаността към обекти, че Азът е трябвало да отдаде либидото си, за да не се разболее от неговото натрупване. Ако в плановете ни влизаше подробно изучаване на dementia praecox, можех да ви покажа, че процесът, който отделя либидото от обектите и който му прегражда обратния път, е близък до процеса на изтласкването и трябва да се разглежда като негово допълнение. Но преди всичко бихте почувствували твърда почва под краката си, като научите, че условията за този процес са почти идентични — доколкото това ни е известно до този момент — с условията на изтласкването. Явно тук конфликтът е същият и се извършва между едни и същи сили. А ако изходът е друг, например различен от този при хистерията, причината може да бъде само различната предразположеност. При тези болни слабото място в развитието на либидото е в друга фаза; толкова важната фиксация, която, помните това, прокарва пътя към образуването на симптомите, се намира другаде, навярно в стадия на Примитивния нарцисизъм, към който в крайна сметка се връща dementia praecox. Трябва да обърнем внимание на това, че при всички нарцистични неврози се налага предположението за много по-ранна фиксация на либидото в сравнение с хистерията или натрапчивата невроза. Казахме обаче, че понятията, които усвоихме при изучаване на преносните неврози, се оказаха достатъчни за ориентация и в доста по-тежките в практическо отношение нарцистични неврози. Общите черти са много, по същество това е една и съща област. Можете обаче да си представите колко безнадеждно ще изглежда обясняването на тези заболявания, които вече се отнасят към сферата на психиатрията, за човек, който не е подготвен за тази задача от аналитичното разбиране на преносните неврози. Между другото, картината на симптомите на dementia praecox е много променлива, тя не се определя изцяло от симптомите, които поражда отдръпването на либидото от обектите и натрупването му в Аза под формата на нарцистично либидо. Важно място заемат другите феномени, които се свеждат до стремежа на либидото да се върне при обектите, т.е. съответствуват на опитите за възстановяване или лечение. Тези кресливи симптоми се набиват дори още повече в очи; те имат несъмнено сходство със симптомите на хистерията или, по-рядко, на натрапчивата невроза, но въпреки това се отличават от тях във всяко едно отношение. Изглежда, че в стремежа си отново да се върне в обектите, т.е. към представите за обектите, либидото при dementia praecox действително улавя нещо от тях, но като че ли само техните сенки, имам предвид отнасящите се към тях словесни представи. Тук не мога да ви говоря повече по този въпрос, но мисля, че това поведение на устременото обратно либидо ни позволи да разберем истинската разлика между съзнаваната и несъзнаваната представа.

С това ви въведох в област, където трябва да се очакват новите успехи на аналитичната работа. От момента, в който се решихме да използуваме понятието „азово либидо“, нарцистичните неврози станаха достъпни за нас; възникна задачата да се намери динамичното обяснение на тези заболявания и едновременно да се попълни нашето знание за душевния живот чрез вникването в природата на Аза. Психологията на Аза, към която се стремим, трябва да се основава не на данните на нашите самонаблюдения, а, както в случая с либидото, върху анализа на нарушенията и разпаданията на Аза. Вероятно когато тази огромна работа бъде извършена, ние няма да имаме кой знае какво високо мнение за нашите сегашни познания за съдбата на либидото, които сме получили от изучаването на преносните неврози. Но ние все още не сме отишли толкова далеч, Нарцистичните неврози едва ли са проницаеми за техниката, с която изучавахме преносните неврози. Скоро ще разберете защо. Тук при нас винаги става така, че след кратко придвижване напред се оказваме пред стена, която ни кара да спрем. Известно ви е, че и при преносните неврози сме се натъквали на подобни препятствия, но успявахме да ги отстраняваме едно по едно. При нарцистичните неврози съпротивата е непреодолима. В най-добрия случай можем само да хвърлим някой любопитен поглед зад стената, за да видим какво става от другата страна. Следователно нашите технически методи би трябвало да бъдат заменени с други. Все още не знаем дали ще успеем да извършим такава замяна. Но и тези болни ни дават достатъчно материал. Те много говорят за себе си, макар че не отговарят на въпросите ни, и засега сме принудени да тълкуваме изказванията им с помощта на представи, придобити благодарение изучаването на симптомите на преносните неврози. Приликата е достатъчно голяма, за да ни осигури първоначалния успех. Въпросът до каква степен тази техника ще бъде достатъчна, остава открит.

Възникват и други затруднения, които пречат на нашето движение напред. Нарцистичните заболявания и близките с тях психози могат да бъдат разгадани само от тези наблюдатели, които са минали през школата на аналитичното изучаване на преносните неврози. Но нашите психиатри не изучават психоанализата, а ние, психоаналитиците, наблюдаваме твърде малко психиатрични случаи. Необходимо е да се възпита такова поколение психиатри, което да мине през школата на психоанализата като подготвителна наука. Началото е положено сега в Америка, където много изтъкнати психиатри четат пред студентите лекции по психоанализа, а собствениците на лечебни заведения и директорите на психиатрични болници се стремят да осъществяват наблюденията над своите пациенти в духа на това учение. Ние също успяхме на няколко пъти да надникнем зад нарцистичната стена и по-нататък искам да ви разкажа някои неща от това, което ни се струва, че успяхме да видим.

Болестта параноя, хроничното систематично умопомрачение, не заема определено място при опитите за класификация в съвременната психиатрия. Но, между другото, близкото й родство с dementia praecox не подлежи на никакво съмнение. Веднъж си позволих да обединя двете заболявания под общото название парафрения. Според съдържанието си формите на параноя се описват по следния начин: мания за величие, мания за преследване, любовна мания (еротомания), мания за ревност и т.н. Не чакаме от психиатрията никакви опити за обяснение. Като образец за такъв, макар и доста остарял и не съвсем пълноценен пример, ще ви посоча опита един симптом да се извежда от друг посредством интелектуална рационализация. Болният, който поради изначална склонност се смята за преследван, трябва да направи от манията си за преследване извода, че навярно е особено важна личност, като по този начин развива мания за величие. Според нашето аналитично разбиране манията за величие е пряко следствие от възвеличаването на Аза поради отдръпването на либидните привързаности от обектите, тя е вторичен нарцисизъм в качеството си на връщане към първоначалния нарцисизъм от ранното детство. Но въз основа [на материали] от случаи на мания за преследване ние направихме някои наблюдения, които ни накараха да тръгнем по определен път. Най-напред впечатление ни прави фактът, че в повечето случаи преследвачът и преследваният са от един и същ пол. Дотук това все още би могло да получи безобидно обяснение, но в някои подробно анализирани случаи се разкри, че в преследвач се е превърнал най-любимият преди заболяването човек от същия пол. По-нататъшното развитие е възможно благодарение на това, че любимото лице е заменено с друго по определено сходство, например баща, учител, началник. От подобни, все повече умножаващи се наблюдения стигнахме до извода, че paranoia persecutoria^[62] е формата, в която индивидът се съпротивлява на силно хомосексуално влечение. Превръщането на нежността в омраза, която, както е известно, може да стане сериозна заплаха за живота на едновременно обичания и мразен обект, представлява превръщане на либидните импулси в страх — редовен резултат от процеса на изтласкването. Ще ви дам за пример последното ми подобно наблюдение. Един млад лекар трябваше да се изсели от родното си място, защото заплашвал, че ще убие сина на професора от същия град, който до този момент бил най-добрият му приятел. На този свой бивш приятел той приписваше наистина дяволски намерения и сатанинско могъщество. Според него той бил виновен за всички нещастия, сполетели през последната година семейството на болния. Нещо повече, злият приятел и неговият баща, професорът, предизвикали войната и довели руснаците в страната. Поради тази причина той трябвало да заплати с живота си и нашият пациент беше убеден, че със смъртта на престъпника най-после ще настъпи краят на неговите нещастия. И все пак предишната му нежност към него е била толкова силна, че парализирала ръката му, когато имал възможност да го застреля почти от упор. По време на кратките разговори, които проведох с болния, стана ясно, че приятелските отношения между двамата са започнали отдавна, още по време на гимназиалните им години. Най-малко един път са били преминати границите на дружбата. Прекарана заедно нощувка е станала повод за достигане на пълен сексуален контакт. Нашият пациент никога не бил изпитвал сексуалните чувства към жените, които съответствували на неговата възраст и на неговата привлекателност. Веднъж бил сгоден за красиво и знатно момиче, но тя развалила годежа, защото не чувствувала нежност у годеника си. Години по-късно болестта му се разразила с пълна сила именно в момента, когато за първи път успял да задоволи напълно жена. Когато жената го прегърнала с благодарност и всеотдайност, той изведнъж почувствувал странна болка, която пронизала черепа му. По-късно си обяснил това усещане като нещо подобно на трапанация и тъй като приятелят му бил станал паталогоанатом, постепенно стигнал до извода, че само той може да му е изпратил тази жена, за да го изкуси. От този момент очите му се отворили и за другите скрити форми на преследване от страна на бившия му приятел.

Как обаче стои въпросът в случаите, когато преследвачът не е от същия пол с преследвания, които като че ли противоречат на нашето обяснение за защита от хомосексуалното либидо? Неотдавна имах възможност да изследвам един подобен случай и в привидното противоречие бих могъл да открия потвърждение. Млада девойка, която мисли, че я преследва мъжът, с когото е имала две изпълнени с нежност срещи, в действителност отначало е имала налудна идея по отношение на една жена, която може да се приеме като заместител на майката. Едва след втората среща тя направила крачка напред и отделила налудната идея от жената, като я пренесла върху мъжа, По такъв начин условието за наличието на същия пол при преследвача първоначално е било спазено и в този случай. В оплакванията си пред своя наставник и пред лекаря пациентката не спомена за този предварителен етап на налудността и с това създаде привидно впечатление за противоречие с нашето разбиране за параноята.

Хомосексуалният избор на обекта първоначално е по-близо до нарцисизма, отколкото хетеросексуалния. Ако нежелателно силното хомосексуално чувство след това трябва да се отхвърли, обратният път към нарцисизма в такъв случай е особено лек. Досега съм имал много малко поводи да говоря с вас за основите на любовния живот в степента, до която сме ги прозрели, а и сега не мога да наваксам този пропуск. Ще посоча само, че изборът на обект — следващата крачка в развитието на либидото след нарцистичния стадий — е от два различни типа. Или нарцистичен тип, когато мястото на собствения Аз се заема от възможно най-сходното от него лице, или опорен тип, при който либидото си избира за обекти хора, добили ценност във връзка със задоволяването на други жизнени нужди. Според нас силната либидно фиксация към нарцистичния тип на обектен избор спада към предразположеността към открита хомосексуалност.

Спомняте си, че по време на първата ни среща ви разказах за един случай на налудна ревност при жена. Сега, когато сме толкова близо до края, вие, разбира се, бихте искали да чуете как обясняваме от психоаналитична гледна точка налудната идея. По този въпрос обаче мога да ви кажа по-малко, отколкото очаквате. Непроницаемостта на налудната идея и натрапчивите състояния за аргументите на логиката и реалния опит се обяснява чрез връзката с несъзнаваното, което се представлява и потиска от налудната или от натрапчивата идея. Разликата между двете заболявания се дължи на различната им топика и динамика.

Освен при параноята ние открихме и при меланхолията, която е представена от различни клинични форми, едно място, което ни позволява да надзърнем във вътрешността на структурата на заболяването. Установихме, че самообвиненията, с които меланхолиците се измъчват по най-жесток начин, всъщност се отнасят до друго лице, а именно — до сексуалния обект, който е изгубен или обезценен в техните очи поради вината си. От това направихме извода, че меланхоликът наистина е отдръпнал своето либидо от обекта, но чрез един процес, който трябва да се нарече нарцистична идентификация, обектът се премества в самия Аз, сякаш се проецира върху него. Тук мога да ви дам само образна характеристика, а не топично-динамично описание. Сега собственият Аз се третира като изоставения обект и трябва да изтърпи всички агресии и прояви на мъст, предназначени за обекта. Склонността на меланхолиците към самоубийство също става по-разбираема, като се има предвид, че ожесточението на болния с един удар попада и в собствения Аз, и в обекта на любов и омраза. При меланхолията, както и при други нарцистични заболявания, силно е изразена една черта на емоционалния живот, която ние — в съгласие с Блойлер — сме свикнали да наричаме амбивалентност. Под това разбираме проявата на противоположни — нежни и враждебни — чувства по отношение на едно и също лице. По време на тези лекции аз, за съжаление, нямам възможност да ви говоря по-подробно за амбивалентността на чувствата.

Освен нарцистичната идентификация, съществува и хистерична, която ни е известна от много време. Самият аз бих искал да беше вече възможно да ви изясня разликите между двете чрез няколко точни определения. За периодичните и цикличните форми на меланхолията мога да ви кажа нещо, което навярно ще се радвате да чуете. При благоприятни обстоятелства чрез аналитична терапия по време на светлите периоди — вече два пъти установявам това — възвръщането на болестното състояние в същата или в противоположната емоционална форма може да се предотврати. От терапията става ясно, че при меланхолията и манията също става дума за особен начин на разрешаване на конфликт, чиито условия напълно съвпадат с тези при другите неврози. Можете да си представите колко много неща още има да разкрива психоанализата в тази област.

Споменах ви също, че благодарение на анализата на нарцистичните заболявания ние се надяваме да узнаем състава на нашия Аз и неговото конституиране от различни инстанции. Има едно място, в което сме поставили началото на това. От анализа на налудността за наблюдение ние направихме извод, че в Аза наистина има инстанция, която непрекъснато наблюдава, критикува и сравнява, като по такъв начин противопоставя себе си на другата част на Аза. Затова смятаме, че болният ни разкрива една недостатъчно оценена все още истина, когато се оплаква, че всяка негова крачка се следи, всяка негова мисъл се наблюдава и критикува. Той се заблуждава само в това, че пренася тази притесняваща сила като нещо странично върху външния свят. Той долавя, че в неговия Аз се разпорежда някаква инстанция, съпоставяща актуалния му Аз и всяко негово действие с един идеален Аз, който той си е създал в хода на своето развитие. Според нас този Аз-идеал е създаден, за да се възстанови онова доволство от себе си, което е присъщо на първичния инфантилен нарцисизъм, а по-късно е претърпяло толкова много обиди и неприятности. Наблюдаващата нашия Аз инстанция ни е известна като азов цензор, като съвест, това е същата тази инстанция, която през нощта осъществява цензурата в съновидението, от която произлизат изтласкванията на недопустимите желания. Когато при налудността за наблюдение се разпада, тя разкрива пред нас своя произход от влиянието на родителите, възпитателите и социалната среда, от идентификацията с някои от тези хора, които служат за идеал.

Такива са резултатите, получени до този момент благодарение използуването на психоанализата в случаите на нарцистични заболявания. Те, разбира се, са още твърде малки и често са лишени от онази яснота, която може да бъде достигната в новата област само благодарение на надеждното й познаване. На всички тях дължим използуването на понятието „азово“ или „нарцистично“ либидо, с чиято помощ пренесохме разбиранията, оказали се валидни при преносните неврози, върху нарцистичните.

Но сега навярно ще попитате: възможно ли е да подведем всички нарцистични неврози и психозите под теорията за либидото, навсякъде да виждаме причината за заболяването в либидните фактори на душевния живот и да не я търсим в измененото функциониране на инстинктите за самосъхранение? Струва ми се, дами и господа, че не бива да избързваме с отговора на този въпрос, защото той още не е готов да бъде даден. Спокойно може да го оставим да бъде решен от по-нататъшната научна работа. Няма да се учудя, ако способността за патогенно действие наистина се окаже привилегия на либидинозните нагони и либидната теория възтържествува по целия фронт — от най-простите актуални неврози до най-тежкото психотично отчуждение на индивида. Знаем, че характерна черта на либидото е отказът да се подчинява на реалността, на съдбата. Но смятам за напълно вероятно азовите инстинкти вторично да се завладяват от патогенните импулси на либидото, като по този начин се принуждават да нарушават функциите. И също така не бих сметнал за провал на нашия подход, ако се установи, че при тежките психози е налице дори първично разстройство на азовите нагони. Бъдещето ще покаже това, най-малкото — на вас.

А на мен позволете да се върна за малко към страха и да хвърлим светлина върху едно все още тъмно петно. Казахме, че не бива да се съгласяваме с така добре известното отношение между страха и либидото, където реалният страх от някаква опасност трябва да се приеме за проява на инстинктите за самосъхранение, макар че само по себе си това положение едва ли може да бъде оспорено. Но какво щеше да бъде, ако страховият афект произлиза не от егоистичните нагони на Аза, а от азовото либидо? Страховото състояние при всички положения не е нецелесъобразно. Тази негова нецелесъобразност става очебийна, когато то достигне по-силна степен. Тогава той пречи на действието, все едно дали става дума за бягство или защита, което единствено е целесъобразно и служи на инстинкта за самосъхранение. Така че ако припишем афектната част на реалния страх на азовото либидо, а действието — на инстинкта за самосъхранение, ще отстраним всички теоретични трудности. Нали не мислите сериозно, че човек бяга, защото се страхува? Не, страхуват се и бягат поради една обща причина, която възниква, когато се забележи опасност. Хора, преживели големи опасности, разказват, че изобщо не са изпитвали страх, а просто са действували, насочили са например пушката срещу хищното животно и това без съмнение е било най-целесъобразното нещо.