Зигмунд Фройд
Неврозите (14) (Произход и лекуване)

Глава XI
СТРАХЪТ В АРХИТЕКТОНИКАТА НА ЛИЧНОСТТА

Уважаеми дами и господа! Няма да се учудите, като разберете, че имам намерение да ви съобщя новото, което се е появило в разбирането ни за страха и основните нагони на душевния живот, няма също така да се учудите и на това, че нищо от това ново не претендира, че дава окончателно решение на проблемите, които стоят пред нас. Неслучайно тук говоря за разбиране. Задачите, с които се сблъскахме, са изключително трудни, но трудността се състои не в недостига на наблюденията. Тъкмо обратното, именно най-често срещаните и добре познати феномени поставят пред нас най-големите загадки. Трудността също така не се състои и в отвлечеността на разсъжденията, към които те подтикват — абстрактните умозаключения в тази област не се взимат много под внимание. Наистина става дума за разбиране, т.е. за въвеждане на правилни абстрактни представи, чието прилагане към суровия материал на наблюденията ще доведе до ред и яснота.

Вече посветих една лекция на страха. Говорехме за това, че страхът е афектно състояние, т.е. обединение на определени усещания от диапазона удоволствие-неудоволствие със съответните им инервации на разтоварване [на напрежението] и тяхното възприемане, а също така, навярно, и отражението на определено значимо събитие, оставено по наследствен път и следователно сравнимо с индивидуално придобития хистеричен пристъп. В качеството на събитие, оставило такава афектна следа, ние взехме процеса на раждането, при който свойствените на страха промени в сърдечната дейност и дишането бяха целесъобразни. Така че първият страх е бил от токсично естество. След това ние тръгнахме от разликата между реалния страх и невротичния, разглеждайки първия като разбираема реакция на опасност, т.е. на очакван ущърб отвън, втория — като напълно безсмислен и затова загадъчен. При анализа на реалния страх ние го сведохме до състояние на повишено сензорно внимание и моторно напрежение, които наричаме страхова готовност (Angstbereitschaft). От нея се развива страховата реакция. При нея са възможни два изхода. Или развитието на страха, повторението на старото травматично преживяване се ограничава със сигнала, тогава останалата реакция може да се приспособи към новата опасна ситуация, да се изрази в бягство или защита, или старото надделява, цялата реакция се изчерпва с развитието на страха и тогава афектното състояние парализира действията ни и става нецелесъобразно за действителността.

После се обърнахме към невротичния страх и казахме, че го разглеждаме в три отношения. Първо, като свободно плаваща (frei fiottierend) неопределена тревога, която е готова за определено време да се свърже с всяка появила се възможност, като така наречено тревожно очакване, например при типичната страхова невроза. Второ, като страх, здраво свързан с определени съдържания на представите в така наречените фобии, при които ние наистина също така можем да видим връзката с външната опасност, но страхът пред нея трябва да бъде признат за силно преувеличен. И накрая, трето, страх при хистерията и другите форми на тежки неврози, който или съпровожда симптомите, или настъпва независимо като пристъп или по-продължително състояние, но винаги без видима обусловеност от външна опасност. После си поставихме два въпроса: от какво се страхуват при невротичния страх? И как може той да бъде съотнесен с реалния страх пред външните опасности?

Не може да се каже, че изследванията ни са неуспешни, защото ние направихме някои важни открития. По отношение на тревожното очакване клиничният опит ни е научил да виждаме постоянна връзка с бюджета на либидото в сексуалния живот. Най-честата причина за появата на страховата невроза е фрустрираната възбуда. Либидната възбуда възниква, но не се задоволява, не се използува: на мястото на това ненамерило своето приложение либидо се появява тревогата. Предполагам, може дори да се каже, че това незадоволено либидо направо се превръща в страх. Това мнение намери потвърждение в някои доста обичайни фобии при малките деца. Много от тези фобии са твърде загадъчни за нас, други пък, като например страха да останеш сам и страха от непознати хора, са напълно обясними. Самотата, а също така непознатото лице пробуждат тъга по добре познатата майка. Детето няма сили нито да овладее тази либидинозна възбуда, нито да я остави неопределена и затова я превръща в страх. По такъв начин този детски страх трябва да бъде отнесен не към реалния страх, а към невротичния. Детските фобии и тревожното очакване при страховите неврози ни дават два примера за един и същ начин за възникване на невротичния страх по пътя на прякото превръщане на либидото. Сега ще се запознаем с втория механизъм. Оказва се, че той много малко се различава от първия.

При хистерията и другите страхови неврози ние смятаме, че отговорно за появата на страха е изтласкването. Предполагаме, че то може да бъде описано по-пълно отколкото досега, ако отделим съдбата на изтласкваната представа от съдбата на съдържащия се в нея либидинозен заряд. Представата, която се подлага на изтласкване, може да се изопачи до неузнаваемост, но нейният афектен заряд обикновено се превръща в страх, при което изобщо няма никакво значение от какъв тип е афектът — агресия или любов. Няма съществена разлика и в това по каква причина либидинозният заряд се е оказал неизползуван:

поради инфантилната слабост на А за, както е при детските фобии, вследствие на соматични процеси в сексуалния живот, както е при страховата невроза, или благодарение на изтласкването, както е при хистерията. И така, двата механизма на възникване на невротичен страх всъщност съвпадат.

По време на тези изследвания обърнахме внимание на изключително важното отношение между развитието на страха и образуването на симптома, а именно на това, че и двете неща се представят едно друго и се сменят едно с друго. Например при страдащия от агорафобия заболяването започва с пристъп на страх на улицата, И той създава симптом на страх от улицата, който може да бъде наречен също така задръжка, ограничение на функцията на Аза, и с това също така предотвратява пристъпа на страх. Обратното може да се наблюдава, когато е налице вмешателство в симптомообразуването, както е например при натрапчивите действия. Ако на болния бъде попречено да изпълни ритуала по време на миене, той изпада в трудно поносимо състояние на страх, от който очевидно симптомът го е защитавал. По такъв начин става ясно, че развитието на страха е по-рано, а симптомообразуването — по-късно, като че ли симптомът се образува, за да се избегне появата на страхове състояние. И това се съгласува също така с обстоятелството, че първите неврози от детската възраст са фобиите, състояния, от които ясно се вижда как началното развитие на страха се сменя с по-късно симптомообразуване: създава се впечатление, че тези отношения откриват най-прекия достъп към разбирането на невротичния страх. Едновременно с това също така успяхме да отговорим на въпроса от какво се страхуват при невротичния страх и по такъв начин да установим връзката между невротичния и реалния страх. Това, от което хората се страхуват, очевидно е собственото либидо. Разликата със ситуацията на реален страх се състои в две неща: първо, в това, че опасността е вътрешна, а не външна, и, второ, в това, че тя не се осъзнава.

При фобиите може много ясно да се види как тази вътрешна опасност се трансформира във външна, т.е. как невротичният страх се превръща в привидно реален страх. За да се опрости често твърде сложното положение на нещата, ще допуснем, че агорафобът непрекъснато се бои от съблазните, които се пробуждат у него благодарение на срещите по улицата. В своята фобия той извършва изместване и започва да се страхува от външната ситуация. Неговата печалба при това е очевидна, доколкото той мисли, че така ще може по-добре да се защитава. От външната опасност може да се спаси с бягство. Опитът за бягство от вътрешната опасност е по-трудно нещо.

В заключение на миналата лекция за страха аз дори изказах съждението, че тези различни резултати от нашето изследване като че ли не си противоречат едно на друго, но все пак по някакъв начин не се съгласуват. Страхът, бидейки афектно състояние, е възпроизвеждане на старо, изпълнено с опасност събитие, страхът служи като самозащита и е сигнал за нова опасност, той възниква от либидото, което по някакъв начин е останало неизползувано, и в процеса на изтласкване се сменя с образуването на симптом, като че ли му се слага психична преграда — чувствува се, че тук липсва нещо, което да свърже всички тези късове в едно цяло.

Уважаеми дами и господа! Разделянето на психичната личност на Свръх-Аз, Аз и То ни принуждава да приемем нова ориентация и по отношение на проблема за страха. Допускайки, че Азът е единственото място [за съсредоточаване] на страха, че само Азът може да произвежда и да чувствува страх, ние заехме нова здрава позиция, от която някои отношения се проявяват в нова светлина. И наистина ние не знаем какъв смисъл би имало да се говори за „страх на То“ или да се приписва на Свръх-Аза способност за тревога. Напротив, ние приехме като желано съответствието, че трите главни вида страх — реалният, невротичният и страхът от съвестта — така естествено се свързват с трите зависимости на Аза — от външния свят, от То и от Свръх-Аза. Благодарение на тази нова гледна точка функцията на страха излиза на преден план като сигнал, който сочи за ситуация на опасност. Тази гледна точка, не ни беше чужда и преди. Въпросът за това от какъв материал се създава страхът губи интерес за нас, а отношенията между реалния и невротичния страх по неочакван начин се проясниха и опростиха. Струва си впрочем да отбележим, че сега ние по-добре разбираме случаите на възникване на страх, които ни се струваха сложни, отколкото онези, които мислехме за прости.

Неотдавна ми се наложи да изследвам как се появява страхът при отделни фобии, които причисляваме към страховите хистерии. Избрах случаи, при които става въпрос за типично изтласкване на желанията от Едиповия комплекс. Очаквах, че либидинозната привързаност към майката е тази, която вследствие на изтласкването се превръща в страх и от този момент се проявява симптоматично чрез замяната на бащата. Не мога да ви изложа отделните етапи на това изследване, достатъчно е да ви кажа, че изненадващият резултат се оказа напълно противоположен на нашите очаквания. Не изтласкването поражда страха, а страхът се появява по-рано, страхът предизвиква изтласкването! Но какъв може да е този страх? Само страх от външна заплаха, т.е. реален страх. Вярно е, че момчето се бои от някое свое либидно желание, в случая — от любовта си към майката. Следователно наистина става въпрос за невротичен страх. Но тази влюбеност му изглежда като вътрешна опасност, която трябва да избегне чрез отказ от обекта само защото тя поражда външна опасност, И във всички изследвани от нас случаи получаваме един и същ резултат. Нека си признаем, че не бяхме готови за това вътрешната нагонна опасност да се окаже условие и подготвителен момент на външната, реална ситуация на опасност.

Но ние още не сме казали нищо за това какво представлява реалната опасност, от която се страхува детето в резултат на своята влюбеност в майката. Това е наказанието от кастрация, от загуба на члена. Вие, разбира се, ще забележите, че тук не става дума за реална опасност. Нашите момчета не ги кастрират за това, че в периода на Едиповия комплекс се влюбват в майката. Но на този факт не може да не се обърне внимание. Преди всичко не става въпрос дали наистина се извършва кастрация. Решаващ се явява фактът, че опасността заплашва отвън и че детето вярва в нея. То има основание за подобен страх, него често го заплашват с отрязване на члена в периода на фалосната фаза, по време на ранния онанизъм и намеците за тези заплахи постоянно биха могли да получават при него филогенетична подкрепа. Предполагаме, че в древността в човешкото семейство кастрирането на малките момчета наистина е било извършвано от ревнивия и жесток баща и обрязването, което при примитивните народи толкова често е било съставна част от ритуала при настъпване на полова зрелост, може да се приеме като явен остатък от това. Знаем колко сме далеч сега от общоприетия възглед, но трябва твърдо да се придържаме към убеждението, че страхът от кастрацията е един от най-често срещаните и най-силни двигатели на изтласкването и заедно с това — за образуването на неврозите. Анализите на случаите, в които не кастрацията, а обрязването на момчетата се е извършвало като терапия или като наказание за онаниране, което не е било толкова рядко явление в англоамериканското общество, придава на нашето убеждение окончателна увереност. Много ни съблазнява мисълта от тук да се приближим повече до комплекса от кастрацията, но не искаме да се отдалечаваме от нашата тема. Страхът от кастрацията, разбира се, не е единственият мотив на изтласкването, нали при жените той не се наблюдава, макар че при тях също може да има кастрационен комплекс, макар и несвързан със страх от кастрация. Вместо него при другия пол се появява страх от загубата на любовта — видимо продължение на страха при кърмачето, ако то не намира майка си. Разбирате каква реална ситуация за опасност се разкрива благодарение на този страх. Ако майката отсъствува или лишава детето от своята любов, то престава да бъде уверено в удовлетворяването на своите потребности и вероятно изпитва най-неприятни чувства на напрегнатост. Не се отказвайте от идеята, че по своята същност тези условия на страх повтарят ситуацията на първоначалния страх от раждането, което също означава отделяне от майката. Ако последвате хода на мислите на Ференци (1925), ще можете да причислите страха от кастрацията към този ред, защото загубата на мъжкия член носи като последствие невъзможността момчето да се съедини в половия акт с майката или с нейния ерзац. Ще отбележа мимоходом, че толкова често срещащата се фантазия за връщане в майчината утроба се явява заместител на това желание за коитус. Бих могъл да ви съобщя още много интересни неща и учудващи връзки, но искам само да насоча вниманието ви към това как психологичните изследвания се доближават до биологичните факти.

Заслуга на Ото Ранк, комуто психоанализата е задължена за много негови ценни трудове, е също и това, че обърна особено внимание върху голямото значение на родилния акт и отделянето от майката (1924). Наистина никой от нас не може да приеме крайните изводи, които той направи оттук за теорията на неврозите и дори за аналитичната терапия. Но ядрото на неговото учение — че страховото преживяване при раждането е първообразът на всички по-късни ситуации на опасност — беше открито преди това. Спирайки се на тези изводи, ние можем да кажем, че всяка възраст притежава определени условия [за възникване] на страха, т.е. има ситуация, адекватна на него. На опасността от психична безпомощност съответствува стадият на ранната азова незрялост, на опасността от загуба на обекта (любовта) — несамостоятелността през първите години на детството, на опасността от кастрация — фалосната фаза, и най-после заемащият особено място страх от Свръх-Аза — на латентния период. В хода на развитието старите пораждащи страх условия трябва да отпаднат, тъй като съответствуващите им ситуации на опасност губят своята стойност благодарение на укрепването на А за. Но това става по доста несъвършен начин. Много хора не могат да преодолеят страха от загубата на любов, никога не стават напълно независими от любовта на другите, продължавайки да се държат по инфантилен начин в това отношение. Страхът от Свръх-Аза по правило не бива да изчезва, защото под формата на страх от съвестта той е необходим в социалните отношения, а индивидът в много редки случаи може да бъде независим от човешкото общество. Някои от миналите страхови ситуации могат да преминат и в по-късните етапи, модифицирайки в съответствие с времето своите условия. Например страхът от кастрация се запазва под маската на сифилофобия. Възрастният знае, че кастрацията вече не се прилага като наказание за задоволяването на сексуалните нагони, но затова пък знае, че такава сексуална свобода може да доведе до тежки заболявания. Няма никакво съмнение, че хората, които наричаме невротици, в отношението си към опасността остават инфантилни, без да успеят да преодолеят старите страхови условия. Нека приемем това като факт при характеристиката на невротиците, но защо положението е такова, на този въпрос не може веднага да се отговори.

Надявам се, че не сте загубили ориентацията си и помните, че се спряхме върху изследванията на отношенията между страха и изтласкването. При това научихме две нови неща. Първо, че страхът осъществява изтласкването, а не обратното, както предполагахме, и, второ, че ситуацията на нагоните, която предизвиква страх, по същество произтича от ситуация на външна заплаха. Следващият въпрос е такъв: как си представяме сега процеса на изтласкване под влияние на страха? Според мен нещата стоят така: Азът забелязва, че задоволяването на появило се нагонно желание ще възобнови някои от запомнените ситуацИИ на опасност. Този нагонен катхезис трябва да бъде потиснат по някакъв начин, трябва да бъде преодолян, лишен от сила. Знаем, че Азът успява да се справи с тази задача, ако е силен и е включил в своята организация съответния нагон. А изтласкването настъпва в случай че нагонът все още принадлежи към То, а Азът се чувствува слаб. Тогава Азът си помага с техника, която по своята същност е идентична с техниката на обикновеното мислене. Мисленето се явява пробно действие с използуване на малки количества енергия, подобно на придвижването на малките фигурки по картата, преди пълководецът да е изпратил войската си в атака^[59] Азът изпреварва по такъв начин задоволяването на опасния нагон и му позволява да възпроизведе усещане за неудоволствие в началото на внушаваща страх ситуация за опасност. С това се задействува автоматизмът на принципа на удоволствие-неудоволствие, който осъществява изтласкването на опасния нагон.

„Стоп! — ще извикате вие. — Така няма да стане!“ Имате право, трябва да направя още нещо, за да можете да приемете това. Първо трябва да ви призная, че се опитах да преведа на езика на нашето нормално мислене нещо, което в действителност не е безусловен, съзнателен или предсъзнаван процес, извършващ се с определени количества енергия върху една трудно представима материя. Но това не е силен аргумент, защото по друг начин не може да се постъпи. По-важно е това, че ние ясно разграничаваме какво става по време на изтласкването в Аза и какво в То. Току-що споменахме какво прави Азът. Той използува пробно запълване [с енергия] и пробужда автоматизма на действие на принципа удоволствие-неудоволствие със сигнала за страх. След това са възможни множество реакции или комбинации от тях с променящо се количество енергия. Или страховият пристъп се развива напълно и Азът окончателно се отдръпва от неприличното възбуждане, или вместо пробно запълване Азът противопоставя на това възбуждане обратен поток [от енергия] (Gegenbesetzung — контразапълване, антикатхезис), който ще се съедини с енергията на изтласкания импулс за симптомообразуването или ще бъде приет в Аза като реактивно образувание, като усилване на определени предразположености, като постоянно изменение. Колкото повече развитието на страха може да се ограничи само със сигнал, толкова повече Азът използува защитни реакции, които са сходни с психичното свързване на изтласкваното, толкова повече този процес се доближава до нормалната преработка, като естествено не я достига. Впрочем, струва си да се спрем малко върху това. Вие, разбира се, вече сами сте предположили, че онова трудно определимо нещо, което се нарича характер, трябва да бъде отнесено към Аза. Вече имаме някои неща, които създават този характер. Преди всичко това е включването на родителската инстанция под формата на Свръх-Аз, това е може би най-важният, решаващ момент, следват по-късните идентификации с двамата родители и други влиятелни лица и същите идентификации като отражения на отношения към изоставени обекти. Сега ще добавя към формирането на характера в качеството им на винаги съществуващи добавки реактивните образувания, които Азът получава отначало в своите изтласквания, а по-късно, при отклоняването на нежеланите импулси, с помощта на по-нормални средства.

А сега нека да се върнем назад и да се спрем на То. Не е лесно да се досетим какво става при изтласкването с победения нагон. Интересува ни предимно какво става с енергията, с либидния заряд на това възбуждане, как се използува той. Помните, че преди допускахме, че именно той се превръща в страх благодарение на изтласкването. Сега не можем да твърдим това. Нашият скромен отговор ще бъде по-скоро следният: явно неговата съдба не винаги е еднаква. Навярно има интимно съответствие между процесите, които се извършват в Аза и в То при изтласкването на нагона, което би трябвало да опознаем. От момента, в който си позволихме да включим в изтласкването именно принципа удоволствие-неудоволствие, който се пробужда чрез сигнала за страх, ние имаме основание да променим предположенията си. Този принцип има неограничена власт върху процесите в То. Смятаме, че той е способен да извършва твърде дълбоки изменения в съответния нагон. Готови сме дори да допуснем, че изтласкването може да има най-различни последици, повече или по-малко значими. В някои случаи изтласканият нагон може да запази либидния си заряд, да продължи непроменен съществуването си в То, макар и под постоянния натиск на Аза. В други случаи навярно се извършва неговото пълно разрушаване, а либидото му се насочва окончателно по други канали. Аз смятах, че това става при нормалното преодоляване на Едиповия комплекс, който в този желателен случай не просто се изтласква, а се разрушава в То. Клиничният опит показа, че много често вместо обичайния резултат от изтласкването се получава регресия на либидната организация към по-ранен стадий. Това, разбира се, може да се извърши само в То, и ако стане, то е под влияние на същия конфликт, чието начало се поставя от страховия сигнал. Най-ярък пример тук е натрапчивата невроза, при която либидната регресия и изтласкването си взаимодействат.

Уважаеми дами и господа! Страхувам се, че тези разсъждения ви се струват неразбираеми, и вие се досещате, че те не са изчерпателни. Съжалявам, че предизвиках недоволството ви. Но не мога да си поставя друга цел освен целта да получите представа за особеностите на нашите резултати и трудностите на тяхното получаване. Колкото по-дълбоко проникваме в изучаването на психичните процеси, толкова повече неща научаваме за богатството на тяхното съдържание и за тяхната сложност. Някои прости формули, които отначало ни се струваха приемливи, по-късно се оказаха недостатъчни. Няма да се уморим да ги променяме и поправяме. По време на лекциите за теорията на съновиденията аз ви въведох в една област, в която в продължение на петнадесет години не се е случило почти нищо ново. А сега, когато говорим за страха, виждате, че всичко се намира в непрекъснато движение и промяна. Тези нови данни все още не са задълбочено осмислени и може би затова изложението предизвиква затруднения. Имайте търпение, скоро ще приключим с проблема за страха. Но не смея да твърдя, че тогава неговото решаване ще ви удовлетвори. Надявам се, че въпреки това поне малко сме се придвижили напред. А в процеса на работа ние разгледахме всички възможни нови възгледи. Така например под влияние на изучаването на страха към нашето описание на Аза сега можем да добавим една нова черта. Казахме, че Азът е слаб в сравнение с То, че се явява негов верен слуга, старае се да приложи на практика неговите заповеди, да изпълни изискванията му. Нямаме намерение да си взимаме думите назад. Но, от друга страна, този Аз е все пак по-добре организирана, ориентирана към реалността част от То. Не бива прекалено да преувеличаваме обособеността на двете неща, а също така да се учудваме, ако Азът, от своя страна, успява да окаже влияние върху процесите в То. Предполагам, че Азът осъществява това влияние, принуждавайки да действува посредством сигнала за страх почти всемогъщия принцип на удоволствие-неудоволствие. Впрочем, непосредствено след това той отново разкрива своята слабост, отказвайки се заради акта на изтласкване от част от своята организация и допускайки изтласканият нагон продължително време да остава извън неговото влияние.

А сега ми позволете да направя само още една забележка по проблема за страха. В нашите ръце невротичният страх се превърна в реален страх, в страх пред определени външни ситуации на опасност. Не бива обаче да спираме дотук, трябва да направим и следващата крачка, но това ще бъде крачка назад. Нека да се запитаме кое наричаме опасно, от какво човек се страхува в такива ситуации на опасност. Очевидно това не е загубата за личността, за която може да се съди обективно и която от психологична гледна точка би могла да не означава нищо, а онова, което тя предизвиква в душевния живот. Например раждането, първообразът на страховото състояние, само по себе си не може да се разглежда като вреда, макар да е свързано с опасност от увреждания. Същественото в него, както и във всяка опасна ситуация, е, че то предизвиква състояние на силна психична възбуда, което се възприема като неудоволствие и с което човек не може да се справи. Наричайки състоянието, при което усилията на принципа на удоволствието търпят неуспех, травматичен фактор, ние стигаме през реда невротичен страх — реален страх — опасна ситуация до едно просто положение: източник на страха винаги е възможността да се появи травматичен момент, който не може да бъде преодолян според принципа на удоволствието. Веднага разбираме, че благодарение наличието на принципа на удоволствието ние сме застраховани не от обективна загуба, а само от определена загуба на нашата психична икономия. От принципа на удоволствието до инстинкта за самосъхранение има дълъг път, много неща не достигат, за да могат техните цели да съвпаднат от самото начало. Но ние също така виждаме и нещо друго. Вероятно това е решението, което търсим, а именно: тук навсякъде става дума за относителни количества. Само големината на сумата на възбуждането довежда до травматичния фактор, парализира работата на принципа на удоволствието, придава на ситуацията за опасност нейното значение. А щом това е така, щом тази загадка се отстранява по такъв прозаичен начин, то защо пък подобни травматични фактори да не може да възникват в душевния живот независимо от предполагаемите опасни ситуации, при които страхът се пробужда не като сигнал, а възниква отново на друго основание? Клиничният опит определено потвърждава, че това наистина е така. Само по-късните изтласквания демонстрират описания от нас механизъм, при който страхът се пробужда като сигнал на някаква по-ранна ситуация за опасност, Първите и първоначалните от тях възникват непосредствено при сблъсъка на Аза с някакво прекомерно изискване на либидото, изхождащо от травматични моменти. Те отново формират своя страх макар и по образеца на раждането. Същото би могло да важи за възникването на страха при страховата невроза, дължаща се на соматични нарушения на сексуалната функция. Няма повече да твърдим, че това е самото либидо, превърнато при това в страх. Но не виждам възражение срещу допускането за двоен произход на страха — веднъж като пряка последица от травматичния фактор и втори път като сигнал за повторението на този фактор.