Артър Конан Дойл
Чарлс Огъстъс Милвъртън

Изминаха доста години от събитията, за които възнамерявам да разкажа, и въпреки това се налага да говоря за тях с най-голяма предпазливост. За продължителен период бе съвършено недопустимо тези факти да станат обществено достояние, дори и изложени пределно сдържано и частично. Но сега, когато главното действащо лице отдавна не може да бъде застигнато от човешкото правосъдие, е възможно тази история да бъде разказана, макар и с известни премълчавания, така че да не засегне никого.

Тя несъмнено представлява единствен по рода си случай в цялата дейност на господин Шерлок Холмс, както и на моя милост. Читателят ще ме извини, че няма да назова точната дата или някои подробности, които биха могли да насочат към действителните участници в описваната драма.

В една студена, дори мразовита зимна вечер Холмс и моя милост бяхме излезли на редовната си разходка и се прибрахме към шест часа.

Когато Холмс запали лампата, светлината падна върху лежащата на масата визитна картичка. Той я погледна и след това, като възкликна с отвращение, я захвърли на пода. Вдигнах я и я прочетох:

ЧАРЛС ОГЪСТЪС МИЛВЪРТЪН

АПЪЛДОРТАУЪРС №2

ХАМПСТЕД

АГЕНТ

— Кой пък е този? — попитах аз.

— Това е най-противният тип в цял Лондон — отвърна Холмс, като седна и протегна нозе към пламтящия в камината огън. — Нещо да е написано на гърба на картичката?

Обърнах я да видя.

— Ще бъда при вас в 6,30 — Ч. О. М. — прочетох.

— Хм! Значи ще пристигне всеки момент. Уотсън, когато застанеш пред клетките на змиите в зоологическата градина, не ти ли се обръщат червата, не те ли е гнус да гледаш тези слузести, гърчещи се отровни твари с безжизнен поглед и гадни сплескани глави? Да, драги, личността на този Милвъртън ме кара да изпитвам нещо подобно. Откак се занимавам с разкриване на престъпления, съм имал работа с поне петдесетина убийци, но и най-ужасните сред тях не са ме отвращавали толкова, колкото този тип. На всичкото отгоре няма начин да избегна срещата с него, работата ми го налага… В края на краищата аз го поканих да дойде.

— И все пак кой е той?

— Ще ти кажа, Уотсън. Това е царят на всички изнудвачи. Господ да е на помощ на мъжа и още повече на жената, чиято тайна и добро име са се озовали в лапите на Милвъртън. С ухилена и блага физиономия и каменно сърце той се впива в тях и ги изстисква до последната капчица. В известен смисъл тази особа е по неин си начин гений. И ако се занимаваше с честна и почтена търговия, положително щеше да прослави фирмата си. Прилага следния метод: дава да се разбере, че е готов да заплати огромна сума за писма, злепоставящи хора с голямо богатство или с високо обществено положение. Получава стоката си не само от прислужници или камериерки, които предателски издават тайните на господарите си, но нерядко и от мръсници с благородническа титла, сдобили се с благоразположението и привързаността на доверчиви женички. Залови ли се за работа, не се стиска. Преди време научих, че е платил седемстотин лири на един слуга за нищо и никаква бележка от цифром и словом два реда и като резултат с нейна помощ е разорил едно благородно семейство. Всякаква подобна стока, която се намира на пазара, отива при Милвъртън и в този огромен град стотици хора пребледняват само щом чуят името му. Никой не знае къде ще се стовари следващият му удар, понеже е много богат и много хитър и не се налага да работи всеки ден, за да се изхранва. Въпросният господин може да държи картата си с години, за да я изиграе в момента, когато залозите са най-високи. Вече ти казах, че е най-противният тип в цял Лондон. И сега ми се ще да те попитам можем ли да сравним хулигана, който, като му кипне кръвта, хваща сопата и пребива приятеля си, с този изверг, който методично и за свое удоволствие тормози душите и къса нервите на хората, както му скимне, само и само да прибере още някоя пара в своите и бездруго претъпкани с жълтици дисаги.

Рядко се бе случвало да видя приятеля си така разпален.

— И все пак — вметнах — сигурно може да се намери начин и този юнак да попадне под ударите на закона?

— Теоретически несъмнено е така, но на практика е невъзможно. Каква полза ще има някоя жена например да го вкара в затвора за месец-два, ако това незабавно ще доведе до гибелта й. Коя ли от жертвите му би се осмелила да нанесе ответен удар? Ако някога Милвъртън започне да изнудва съвършено невинен човек, наистина би се появила възможност да го заловим, но той е хитър като самия дявол. Не и не, трябва да намерим други пътища за борба с него.

— А защо ще идва тук?

— Защото една клиентка от благороден произход повери прескръбното си дело в моите ръце. Става дума за лейди Ева Бракуел, най-голямата красавица от появилите се в обществото през миналия сезон. След две седмици тя трябва да се омъжи за граф Доувъркърт. Ала чудовището, което очакваме, притежава няколко непредпазливи нейни писма — непредпазливи, Уотсън, нищо повече, — които тя е писала до един не особено състоятелен млад провинциален земевладелец. Излязат ли на бял свят, това ще бъде достатъчно, за да се осуети сватбата. Милвъртън ще изпрати писмата на графа, ако не му бъде заплатена голяма сума. Натоварен съм да се срещна с него и да преговарям за възможно най-добрите условия.

В този момент от улицата се разнесоха конски тропот и скърцане на колела. Като погледнах през прозореца, видях елегантна карета и два дорести коня, чиито лъскави хълбоци блестяха на светлината на фенерите. Лакеят отвори вратата и от каретата слезе дребен набит мъж с рунтава астраганена яка на палтото си. След минута влезе в стаята.

Чарлс Огъстъс Милвъртън беше петдесетинагодишен, с голяма и интелигентна глава и кръгло пухкаво, гладко обръснато лице. На устните му бе застинала усмивка, а острите му сиви очи живо проблясваха зад големи очила със златни рамки. Във външния му вид имаше нещо, което би напомняло мистър Пикуик, ако не бяха фалшивата безжизнена усмивка и твърдият блясък на неспокойните проницателни очи. Гласът му бе мек и приятен, такава бе и цялата му външност. Додето се приближаваше, протегнал пухкавата си ръчичка, той измърмори под нос някакви съжаления, че не ни е заварил у дома при първото си посещение. Холмс се направи, че не забелязва протегнатата ръка, а изражението на лицето му придоби едно-две от основните свойства на висококачествен гранит. Усмивката на Милвъртън се разля още по-нашироко. Негова милост сви рамене, после си съблече палтото и изключително внимателно го простря върху облегалката на един стол. След това благоволи да седне.

— А този джентълмен? — попита той, сочейки към мен с плавно движение. — Няма ли да бъде недискретно?

— Доктор Уотсън е мой приятел и сътрудник.

— Много добре, господин Холмс. Ако си позволих да възразя, то е единствено в интерес на вашата клиентка. Въпросът е извънредно деликатен…

— Доктор Уотсън вече е в течение.

— В такъв случай да се залавяме за работа. Твърдите, че действате от името на лейди Ева. Упълномощен ли сте от нея да приемете моите условия?

— А какви са вашите условия?

— Седем хиляди лири.

— А ако не се съгласим?

— Уважаеми господине, за мен е твърде тягостно да говорим за това. Но ако сумата не бъде изплатена до четиринайсети, разбира се, и дума няма да може да стане за сватба на осемнайсети.

При тези думи непоносимата му усмивка стана още по-мазна.

Холмс се замисли известно време.

— Имам чувството — най-сетне каза той, — че вашата увереност отива твърде далеч. Аз, разбира се, съм запознат със съдържанието на въпросните писма. Моята доверителка, естествено, ще постъпи, както я посъветвам. Ще й препоръчам да разкаже всичко на бъдещия си съпруг и да разчита на неговото великодушие.

Милвъртън се подсмихна злорадо.

— Вие очевидно не познавате графа — каза той.

От разстроеното лице на Холмс ми стана ясно, че добре познава графа.

— Какво толкова лошо има в тези писма? — попита той.

— Те са смели… много смели — отвърна Милвъртън. — Младата дама е написала великолепни писма, само че, мога да ви уверя, граф Доувъркърт няма да ги оцени по достойнство. Както и да е, ако сте на друго мнение, по-добре да приключваме. Въпросът е чисто делови. След като смятате, че ще бъде в интерес на вашата доверителка тези писма да попаднат в ръцете на графа, наистина би било глупаво от ваша страна да платите толкова за тях.

При тези думи той стана и взе палтото си.

Лицето на Холмс посивя от гняв и огорчение.

— Почакайте малко! — каза той. — Много бързате. Разбира се, от наша страна ще бъдат положени всички усилия да се избегне скандалът предвид на деликатното положение.

Милвъртън се отпусна отново в креслото.

— Сигурен бях, че ще видите нещата в тази светлина — измърка той.

— В същото време — продължи Холмс — лейди Ева не е богата жена. Уверявам ви, че и две хиляди лири ще я разорят, а сумата, която посочихте, съвсем не е по силите й. Затова ви моля за по-умерени искания и да върнете писмата на цената, която ви предложих, като смея да ви уверя, тя е най-високата, която можете да получите.

Милвъртън се усмихна още по-широко и в очите му проблеснаха закачливи пламъчета.

— Известно ми е, че това, което ми казахте за състоянието на младата дама, е вярно — любезно заговори той. — Но не бива да забравяме, че сватбата на лейди Ева предоставя изключително удобен случай на нейните приятели и роднини да направят нещо за нея. Вероятно те дълго ще се колебаят какъв сватбен подарък би бил най-подходящ. Постарайте се да им обясните, че тази тъничка връзка с писма ще й донесе много повече радост от всички свещници и чайни сервизи в Лондон.

— Невъзможно! — възрази Холмс.

— Боже мой, Боже мой, какво нещастие! — възкликна Милвъртън, измъквайки от джоба си обемист бележник. — Все повече се убеждавам, че напоследък нашите дами получават лоши съвети да не полагат никакви усилия за нищо. Вижте какво има тук — той измъкна някаква бележчица от един плик с герб. — Това принадлежи на… Е, все пак не бива да назовавам името до утре сутринта. Но точно по това време тази бележчица ще попадне в ръцете на съпруга на дамата. И всичко само защото въпросната дама няма да намери една сумичка, която би могла да си набави само за час, като продаде истинските си диаманти и ги замени с фалшиви. Жалко наистина! Освен това спомняте ли си как внезапно бе развален годежът между почитаемата госпожица Майлс и полковник Доркинг? Само два дни преди сватбата в „Морнинг пост“ се появи съобщение за това. Защо ли? Направо да не повярва човек, но работата опираше до незначителна сума, някакви си дванайсет хиляди лири, които щяха напълно да уредят въпроса. Как да не ти е мъчно? А ето сега виждам, че и вие, човек на здравия разум, затъвате в дребни пазарлъци, когато бъдещето и честта на доверителката ви са заложени на карта. Изненадвате ме, господин Холмс.

— Казах ви самата истина — отговори Холмс. — Тя няма откъде да намери толкова пари. Струва ми се, че и за вас ще е по-добре да приемете сумата, която ви предлагам. Тя съвсем не е малка и не си струва да съсипвате живота на жената. Каква полза бихте имали?

— Грешите, господин Холмс. Ако историята се разчуе, това ще е изключително полезно за мен, макар и косвено. Имам осем, може би десет подобни случая. Заговори ли се в обществото колко сурово съм се отнесъл с лейди Ева, всички останали ще бъдат далеч по-благоразумни. Разбирате ли моята гледна точка?

Холмс скочи от стола си.

— Пази вратата, Уотсън! Не го пускай да излезе от стаята! А сега, сър, да проучим съдържанието на вашия бележник.

Милвъртън изприпка бързо като плъх, пресече стаята и залепи гръб на стената.

— Ех, господин Холмс, господин Холмс! — възкликна той, като разтвори сакото си и ни показа дулото на голям револвер, подаващ се от вътрешния му джоб. — Очаквах от вас нещо по-оригинално. Такива неща са ми се случвали доста често, но от тях никога нищо не е излизало. Трябва да ви предупредя, че съм въоръжен до зъби и че ни най-малко няма да се поколебая да си послужа с оръжие, след като законът е на моя страна. Пък и вашето предположение, че ще разнасям писмата с мен, е направо смехотворно. Никога не бих направил такава глупост. А сега, джентълмени, предстоят ми още няколко срещи тази вечер, а до Хампстед има много път.

Милвъртън пристъпи напред, взе си палтото и с ръка на дръжката на револвера се запъти към изхода. Грабнах облегалката на един стол, но Холмс поклати глава и я пуснах. С поклон, усмивка и намигване Милвъртън излезе от стаята и не след дълго чухме как затръшна вратата на каретата си. След това се разнесе тропотът на колелата по улицата.

Холмс седеше неподвижно до камината, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на панталоните си. Бе отпуснал глава на гърдите си, а погледът му се рееше в горящите въглени. Остана така неподвижен и безмълвен около половин час. После с вид на човек, взел решение, скочи от стола и отиде в спалнята. Не след дълго от там се появи млад занаятчия, наконтен с най-хубавите си дрехи, с козя брадичка и наперена походка. Този трудов човек запали глинената си лула от лампата и излезе на улицата.

— Скоро ще се върна, Уотсън! — подвикна ми той, преди да изчезне в нощта.

Стана ми ясно, че Холмс предприема решителни действия срещу Чарлс Огъстъс Милвъртън, но и насън не можех да си представя докъде ще доведат тези решителни действия и колко странни ще бъдат.

Няколко дни Холмс се връщаше и излизаше във всевъзможни часове на денонощието, все така нагизден в описаните вече одеяния, но освен забележката, че почти постоянно е в Хампстед и че не си губи времето напразно, не научих с какво се занимава. Накрая обаче една вечер, когато навън бушуваше буря, а вятърът фучеше и блъскаше в прозореца, той се върна от поредната си експедиция и като съблече колоритния си костюм, седна пред камината и се засмя сърдечно с обичайния си тих смях.

— Уотсън, едва ли ти изглеждам като човек, който възнамерява да свие семейно гнездо?

— Ами… всъщност не.

— Може би ще ти бъде интересно да научиш, че се сгодих.

— Скъпи приятелю! Приеми моите най-сърдечни поздрави…

— За прислужничката на Милвъртън.

— Боже Господи, Холмс!

— Трябваше да получа някои сведения, Уотсън.

— Налагаше ли се да стигнеш толкова далеч?

— Стъпката бе крайно необходима. Аз съм преуспяващ водопроводчик, наричам се Ескът. Всяка вечер излизах с госпожицата и си говорехме. Майчице мила, какви разговори бяха! Но, тъй или инак, научих всичко, което ми бе нужно. Вече познавам къщата на Милвъртън като петте си пръста.

— А госпожицата, Холмс?

Той сви рамене.

— Какво да се прави, драги Уотсън. Когато залогът е толкова висок, човек трябва да си изиграе картите по най-добрия начин. Освен това с радост ще те уведомя, че имам съперник, който не може да ме понася, и веднага щом ми види гърба, ще заеме мястото ми. Каква великолепна нощ е навън!

— Такова време ти харесва?

— Точно то ми трябва, Уотсън. Смятам нощес да ограбя дома на Милвъртън.

При тези думи, изречени отчетливо, с непреклонна решителност, дъхът ми спря и ме побиха студени тръпки. Както светкавицата мигновено откроява в нощта всичко, до най-малката подробност, така и аз на мига си представих всички възможни последици — разкриването, ареста, сгромолясването на една почтена кариера, позора и моя приятел, попаднал в лапите на отвратителния Милвъртън.

— За Бога, Холмс, опомни се! — извиках.

— Драги приятелю, обмислил съм нещата от всички страни. Никога не предприемам прибързани действия и не бих се решил да направя толкова опасна стъпка, ако съществуваше каквато и да е друга възможност. Нека разумно и трезво да обсъдим въпроса. Мисля, ще се съгласиш с мен, че от гледна точка на морала действията ми са оправдани и законни, при все че, формално погледнато, създават впечатлението за престъпление. Да ограбиш дома на Милвъртън, в случая е не повече от това да вземеш със сила бележника му, а ти беше готов да ми съдействаш за това.

Премислих нещата в тази светлина.

— Вярно е — съгласих се, — това е законно от гледна точка на морала, доколкото с действията си се стремим да вземем не нещо друго, а именно онова, с което той си служи за мръсните си и незаконни цели.

— Точно така. И след като е морално оправдано, остава единствено въпросът за риска, който поемам. Но ако човек е истински джентълмен, едва ли ще му обърне чак такова внимание, когато една дама отчаяно се нуждае от помощ.

— А ако изпаднеш в затруднение?

— Да, съществува известен риск. Но не виждам друг начин да получим писмата. Нещастната госпожица не разполага със средства, нито пък има близък, на когото да се довери. Срокът изтича утре и ако не успеем да вземем писмата тази нощ, чудовището ще изпълни заканата си и ще й съсипе живота. Тъй че трябва или да изоставя моята доверителка на произвола на съдбата, или да изиграя последната си карта. Между нас казано, Уотсън, това в известен смисъл е дуел между Милвъртън и моя милост. Както сам видя, при първата размяна на удари той получи надмощие, но чувството ми за достойнство, пък и репутацията ми ме задължават да се сражавам докрай.

— Е, това никак не ми харесва, но навярно така трябва да бъде — казах. — Кога тръгваме?

— Ти няма да идваш.

— В такъв случай и ти няма да ходиш — заявих. — Давам ти честната си дума — а аз цял живот съм държал на нея и никога не съм я нарушавал, — че още в този миг ще взема файтон и ще ида право в полицейския участък, където ще издам плановете ти, ако не ме вземеш със себе си.

— Но ти с нищо не можеш да ми помогнеш.

— Откъде знаеш? Не можеш да предвидиш какво ще се случи. Във всички случаи решението ми е категорично. И някои други освен теб държат на собственото си достойнство и на името си.

Отначало Холмс изглеждаше раздразнен, но лицето му бързо се проясни и той ме тупна по рамото.

— Добре, добре, скъпи приятелю, така да е. Толкова години живеем в една и съща квартира, не виждам защо накрая да не споделим и една и съща затворническа килия. Да си призная, Уотсън, винаги съм си мислил, че от мен би излязъл първокласен престъпник. Ето че сега ми се предоставя чудесна възможност в това отношение. Виж какво има тук!

Холмс измъкна от едно чекмедже спретнато кожено куфарче, отвори го и ми показа няколко блестящи инструмента.

— Първокласен набор за всеки взломаджия, последен писък на модата. Тук има специален никелиран лост за разбиване на врати, елмаз за рязане на стъкло, шперцове и всевъзможни най-съвременни апашки приспособления, плод на напредъка на цивилизацията. А ето го и фенерчето ми. Всичко е в пълен ред. Имаш ли обувки, които да не вдигат шум?

— Имам едни за тенис с гумени подметки.

— Отлично! А маска?

— Мога да направя две от черна коприна.

— Както виждам, притежаваш вродена склонност към тези неща. Много добре, направи маските. Преди да излезем, ще хапнем нещо студено. Сега е девет и половина. В единайсет ще поемем към улица „Чърч“. От там до „Апълдор тауърс“ са петнайсет минути пеш. Ще се заловим за работа още преди полунощ. Милвъртън спи непробудно. Ляга си точно в десет и половина. Ако имаме малко късмет, ще се приберем около два часа с писмата на лейди Ева в джоба.

Облякохме фракове, за да имаме вид на хора, връщащи се от театър. На улица „Оксфорд“ се качихме в един файтон и дадохме някакъв адрес в Хампстед. Там платихме на кочияша, закопчахме палтата си догоре, тъй като беше много студено и духаше пронизващ вятър, и тръгнахме по „Хийт“.

— Работата е много деликатна — каза Холмс. — Документите се пазят в каса в кабинета на Милвъртън, а от кабинета му се влиза в спалнята. Но, от друга страна, и той, като всички дебелаци, които обичат да си угаждат, спи дълбоко и непробудно. Агата, годеницата ми, каза, че в стаята на слугите се шегували, че господаря им с топ не можеш го събуди. Милвъртън има секретар, който предано бди над интересите му и не излиза от кабинета през целия ден. Затова се налага да действаме през нощта. Щом се стъмни, пускат едно зло куче, което до сутринта обикаля из градината. Последните две вечери идвах при Агата късно, та тя трябваше да заключва проклетото псе, за да мога да мина. А, ето я и къщата, онази голямата, там в дъното. Да минем през портата, а после направо между лавровите храсти. Мисля, че е най-добре да си сложим маските. Нали виждаш, никъде не свети и всичко е прекрасно.

С черните копринени маски заприличахме на двамина най-тъмни лондонски субекти. Промъкнахме се до тихата и мрачна къща. От външната страна я опасваше покрита веранда с няколко прозореца и две врати.

— Там е спалнята му — прошепна Холмс. — А тази врата води в кабинета. Най-добре ще е да минем оттук, но за жалост тя се затваря и с ключ, и с резе. Ако опитаме да я отворим, ще се вдигне адски шум. Да заобиколим оттук. Това е зимната градина, свързана с гостната.

Помещението беше заключено, но Холмс изряза парче стъкло и превъртя ключа от вътрешната страна. Миг по-късно затвори вратата зад нас и в очите на закона вече бяхме престъпници. От влажния и топъл въздух на оранжерията, както и от тежкия омайващ аромат на екзотичните растения едва не се задушихме. Холмс ме хвана за ръка и бързо ме поведе в мрака край храстите, чиито клони докосваха лицата ни. Приятелят ми сам си бе изработил забележителна способност да вижда в тъмното. Без да пуска ръката ми, отвори някаква врата и аз разбрах, че сме се озовали в просторен салон, където до неотдавна някой бе пушил пура. Като се движеше внимателно покрай мебелите, Холмс отвори друга врата и я затвори след нас. Протегнах ръка и напипах няколко палта, висящи на стената. Разбрах, че сме в коридора. След още няколко крачки Холмс внимателно отвори следващата врата отдясно. Нещо се метна насреща ни и сърцето ми слезе в петите. Като разбрах, че е най-обикновена котка, замалко не се засмях на глас. В камината на стаята гореше огън и въздухът също бе наситен с тютюнев дим. Холмс влезе на пръсти, изчака да вляза и аз и предпазливо затвори. Намирахме се в кабинета на Милвъртън. В другия му край пред входа на спалнята висеше тежка завеса.

Огънят в камината пламтеше буйно и осветяваше помещението. Забелязах, че до вратата просветва ключ на лампа, но дори да нямаше опасност, електрическо осветление не ни трябваше. От едната страна на камината се виждаха други тежки завеси, закриващи еркерния прозорец, който бяхме зърнали отвън. На противоположната страна имаше врата за верандата. В средата на стаята стърчеше тапицирано с блестяща червена кожа кресло. Срещу него имаше голям шкаф за книги с мраморен бюст на Атина Палада отгоре. В ъгъла между шкафа за книги и стената бе поставена голяма зелена каса и пламъците от камината играеха по излъсканите й медни дръжки. Холмс безшумно се прокрадна към нея и я огледа. След това се промъкна до вратата на спалнята, долепи ухо и внимателно се ослуша. Отвътре не се чуваше звук. Тъкмо тогава ми хрумна, че нямаше да е лошо да си осигурим път за отстъпление през другата врата, затова отидох да я разгледам. За мое удивление тя не беше заключена нито с ключ, нито с резе! Побутнах Холмс по ръката и той извърна маскираното си лице към нея. Видях, че се изненада не по-малко от мен.

— Това не ми харесва — прошепна той в ухото ми. — Не разбирам какво става. Във всеки случай не бива да губим време.

— Мога ли да бъда полезен с нещо?

— Да, стой до вратата. Ако чуеш някой да идва, пусии резето и ще се измъкнем, откъдето дойдохме. Ако пък се зададе човек откъм зимната градина и сме си свършили работата, ще излезем през вратата, а ако още не сме, ще се скрием зад завесите на прозореца. Разбра ли?

Кимнах и застанах до вратата. Първоначалното ми усещане за страх се бе изпарило и сега потръпвах от наслада, много по-силна от насладата, която бях изпитвал по времето, когато бяхме защитници на закона, а не негови нарушители. Възвишената цел на мисията ни, съзнанието, че сме движени от рицарски, а не от егоистични подбуди, както и недостойната фигура на нашия противник, всичко това подсилваше острия вкус на приключението. Не се чувствах ни най-малко виновен, напротив, изпитвах опияняваща радост, истинско ликуване от опасностите, които ни заобикаляха. С възхищение наблюдавах Холмс. Той отвори куфарчето с инструментите си и избра нужния със спокойната и съсредоточена прецизност на хирург пред сложна операция. Отдавна знаех, че отварянето на сейфове му е особено любимо занимание, и разбирах каква радост изпитва при възможността да си премери силите с това зелено и позлатено чудовище, с този дракон, който държеше заключен в своята паст доброто име на прекрасни дами. Като подръпна нагоре ръкавите на фрака си — палтото си бе оставил на креслото, Холмс извади два свредела, лост за разбиване на врати и няколко шперца. Стоях до вратата към коридора, без да изпускам от поглед другите две, готов да реагирам на всякаква изненада, макар че всъщност нямах никаква представа, какво бих правил, ако някой се появеше. Около половин час Холмс работи съсредоточено, оставяше един инструмент, вземаше друг, като боравеше с всеки от тях със силата и сръчността на опитен механик. Най-накрая чух изщракване, широката зелена врата се отвори и аз успях да зърна вътре няколко пакета с документи. Всеки бе пристегнат с канап, запечатан и надписан. Холмс извади един от пакетите, но на слабата светлина на огъня бе почти невъзможно да се прочете каквото и да е и той извади фенерчето си. Опасно бе да палим електричеството, при положение че Милвъртън се намираше в съседната стая. Изведнъж Холмс вдигна глава, ослуша се внимателно, после мигновено затвори вратата на касата, грабна палтото си, напъха инструментите по джобовете си и с един скок се скри зад завесите на прозореца, като ми направи знак да направя същото.

В мига, когато се озовах до него, разбрах какво беше разтревожило острия му слух. Някъде в къщата се чу шум. Вероятно в другия край на сградата се затръшна врата. После отмерени и глухи възтежки стъпки бързо се приближиха насам. Идваха по коридора. Спряха пред вратата на стаята. Вратата се отвори. Чухме рязко щракане, сякаш някой запали осветлението. После вратата се затвори и до обонянието ни достигна острият аромат на силна пура. Стъпките продължиха да се движат напред-назад, назад-напред, на метър-два от нас. Накрая креслото изскърца и шумът от стъпките замря. После някакъв ключ се превъртя в ключалка и се разнесе шумолене на хартия.

До този момент не бях посмял да надзърна, но сега леко раздалечих завесите пред себе си и надникнах през тесния процеп. Досетих се, че Холмс също иска да види какво става, защото почувствах как рамото му се притисна към моето. Съвсем близо до завесите точно отпред видяхме широкия закръглен гръб на Милвъртън. Очевидно всичките ни предположения за действията му бяха съвършено погрешни. Той изобщо не е бил в спалнята си, а през цялото време се е намирал в пушалня или билярдна в някое отдалечено крило на къщата, чиито прозорци не бяхме забелязали. Масивната му посивяла глава с лъскава плешивина се намираше току пред очите ни. Милвъртън се бе отпуснал в червеното кожено кресло с протегнати крака. От единия ъгъл на устата му стърчеше дълга черна пура. Беше облечен в полувоенна виненочервена куртка с черна кадифена яка. В ръката си държеше някакъв дълъг документ и докато го проучваше лениво, изпускаше кръгчета тютюнев дим. Удобната му поза и спокойните му жестове говореха, че за никъде не бърза и възнамерява да остане в кабинета дълго.

Почувствах как ръката на Холмс потърси моята и успокоително я стисна, сякаш искаше да ми каже, че владее положението и че нищо не го притеснява. Не бях сигурен само дали виждаше това, което ясно се забелязваше от моето място, а именно че вратата на касата не бе затворена докрай и че Милвъртън всеки момент можеше да забележи това. Бях решил за себе си, че ако доловя в погледа му и най-малкия повод за тревога, ще изскоча внезапно, ще нахлузя палтото си върху главата му и ще го овържа с него, а останалото ще оставя на Холмс.

Но Милвъртън не вдигна глава. Бавно и спокойно проучваше документа, който държеше в ръка, и прелистваше страница след страница с прецизността на солиден адвокат. Е, помислих си, поне като приключи с четенето и с пурата, ще се прибере в спалнята си. Ала преди да бе привършил с което и да е от двете, се случи нещо неочаквано.

Забелязах, че на няколко пъти Милвъртън поглежда часовника си, по едно време дори се изправи и отново седна в креслото с нетърпелива гримаса. И през ум не ми минаваше, че би могъл да чака някого в този час, когато до ушите ми достигна слаб звук, идващ от верандата. Милвъртън пусна документа на писалището и остана неподвижен в креслото. Отново се чу същият звук, после някой почука тихо на вратата. Милвъртън се изправи и отиде да отвори.

— Ето ви и вас — каза той рязко. — Закъсняхте с половин час.

Това значи беше обяснението за отключената врата и нощното бдение на Милвъртън. Дочухме лекото шумолене на рокля. Бях затворил процепа между завесите, тъй като Милвъртън се бе обърнал с лице към нас, но сега не можах да се сдържа и се осмелих внимателно да надзърна. Домакинът отново бе заел мястото си в креслото, пурата стърчеше високомерно в ъгъла на устата му. Пред него, обляна в ярката електрическа светлина, се открояваше фигурата на висока и слаба жена. Воал покриваше лицето й, а качулката на наметката й бе пристегната около брадичката. Непознатата дишаше учестено и отривисто и цялото й гъвкаво тяло потръпваше от силно вълнение.

— Както виждате, мила моя — промърмори Милвъртън, — заради вас наруших нощната си почивка. Надявам се да ме уверите, че поне е имало за какво. Наистина ли не можехте да дойдете по друго време?

Жената поклати отрицателно глава.

— Добре, щом не сте могли, не сте могли. Ако графинята действително е чак толкова ужасна господарка, сега имате възможност да си разчистите сметките с нея. За Бога, момиче, какво става с вас? Та вие треперите цялата. И защо така? Сега май е по-добре! Хайде, съвземете се! Да се залавяме за работа, миличка.

Той извади някаква бележка от чекмеджето на писалището.

— Твърдите, че разполагате с пет писма, злепоставящи графиня Д’Албърт. Имате желание да ги продадете. Аз пък искам да ги купя. Дотук добре. Остава само да се споразумеем за цената. Естествено, ще трябва да проверя дали тези писма си струват парите. Ако са това, което казвате… Велики Боже, нима това сте вие?

Без да промълви и думичка, жената повдигна воала си и смъкна качулката. Срещу Милвъртън стоеше тъмнокоса красавица с правилни черти на лицето, разполовено от изящната дъга на носа. Гъстите черни вежди се открояваха над пламтящите очи, тънките устни бяха извити в зловеща усмивка.

— Самата аз — произнесе тя. — Жената, чийто живот съсипахте.

Милвъртън се разсмя, но гласът му потреперваше от страх.

— Бяхте прекалено упорита — каза той. — Защо ме принудихте да стигна до такива крайности? Смея да ви уверя, че ако зависеше от мен, не бих убил и муха. Но, миличка, нали човек трябва да си изкарва прехраната, така че какво можех да направя? Определих цена напълно по възможностите ви. Вие не пожелахте да платите.

— И изпратихте писмата на съпруга ми, нали? На най-благородния мъж, живял някога на тази земя, на човека, чиито връзки за обувки не бях достойна да завържа! Изпратихте му тези ужасни писма, а благородното му сърце не издържа и той се спомина. Спомняте ли си нощта, когато дойдох в този кабинет, плаках и ви молих за милост, ридаех и ви умолявах, помните ли как ми се изсмяхте тогава в лицето, както се опитвате да се изсмеете и сега, подъл страхливецо, само че този път ужасът ви сковава и дори не можете да помръднете устни. Да, разбира се, и през ум не ви е минавало, че някога ще ме видите отново тук, нали? Само че в онази нощ аз научих как мога да ви заваря сам. Ето ни сега на четири очи. Е, какво, Чарлс Милвъртън, имате ли какво още да кажете?

— Не си въобразявайте, че тъкмо вие ще ме изплашите — отговори той и се изправи. — Само да повиша глас, и слугите ми ще дотичат начаса и ще ви задържат. Но аз ще бъда снизходителен към вас, тъй като гневът ви е разбираем. Веднага напуснете стаята, вървете си и все едно че нищо не е било.

Но жената не помръдна от мястото си, ръката й бе скрита под пелерината, а тя самата продължаваше да се усмихва зловещо.

— Повече няма да можете да съсипвате ничий живот, както сторихте с моя. Няма да измъчвате никого, както измъчихте мен. Ще избавя света от една отровна гадина. Този куршум е за теб, мръсно псе!… И този също!… И този!… И този!… И този!…

Непознатата бе извадила малък блестящ револвер и стреля няколко пъти в Милвъртън. Дулото беше на не повече от половин метър от гърдите му. Той се олюля, а сетне, задавяйки се в кашлица, се свлече на писалището, опитвайки се да се залови за разпилените документи. В следващия миг залитна и когато поредният изстрел го застигна, се строполи на пода.

— Вие ме убихте! — изхриптя той и замря.

Жената съсредоточено се взря в него и презрително подритна лицето му с ток. Погледна трупа още веднъж, но Милвъртън не помръдваше. Отново се разнесе шумоленето на дрехата й, свеж нощен въздух нахлу в душното помещение и отмъстителката изчезна в мрака.

Никаква намеса от наша страна не би могла да помогне на този човек да избегне съдбата си, но докато жената изстрелваше един след друг куршумите в сгърченото тяло на Милвъртън, бях готов да му се притека на помощ; точно тогава обаче почувствах хладната и силна ръка на Холмс върху моята. Тутакси разбрах смисъла на това предупредително докосване. То означаваше: не е наша работа, правосъдието най-сетне застигна злодея, ние имаме наши собствени задължения и цели, които не бива да забравяме. Но щом жената изчезна от стаята, Холмс с бързи и безшумни стъпки се приближи до другата врата към коридора и превъртя ключа. В Същия миг из цялата къща се разнесоха гласове и шум от забързани стъпки. Револверните изстрели бяха разбудили всичките й обитатели. С изключително самообладание Холмс се приближи до касата, грабна с двете си ръце от връзките писма в нея и ги хвърли в огъня. Продължи да прави това, докато касата се изпразни. Някой натисна бравата отвън и заблъска по вратата. Холмс огледа бързо стаята. На писалището, цялото опръскано с кръвта на Милвъртън, лежеше писмото — вестител на неговата гибел. Холмс го запрати в огъня при останалите документи. После измъкна ключа от външната врата, направи ми път да изляза, излезе и той и след това заключи.

— Насам, Уотсън, ще се прехвърлим през градинската стена. Не можех да си представя, че тревогата ще се разпространи толкова бързо.

Като се обърнах назад, видях, че всички прозорци на огромно то здание светят. Парадният вход бе отворен, по алеите тичаха хора. Цялата градина бе пълна с хора, а някакъв човек, забелязал бягството ни от верандата, се спусна по петите ни. Холмс, изглежда, познаваше всяка педя от градината и бързо и уверено напредваше между храсти и дървета. Следвах го по петите, а зад нас се чуваше тежкото дишане на преследвача ни. Пътят ни бе преграден от стената, висока близо два метра. Холмс се прехвърли без затруднение. Понечих да направя същото, когато ръката на нашия преследвач ме сграбчи за глезена. Освободих се с един ритник и се покатерих на покритата с натрошени стъкла стена. Паднах по лице в някакви храсти. В същия миг Холмс ми помогна да се изправя на крака и двамата побягнахме в огромните пространства на Хампстед. Струва ми се, че бяхме изминали около три километра, когато Холмс най-сетне спря и се ослуша. Зад нас цареше мъртва тишина. Бяхме се отървали от преследвачите си и се намирахме в безопасност.

 

 

На сутринта след тези забележителни събития вече бяхме закусили и пушехме първата си лула за деня, когато в скромната ни гостна въведоха господин Лестрейд от Скотланд ярд, много важен и внушителен.

— Добър ден, господин Холмс — поздрави той. — Добро утро. Мога ли да попитам дали сте много зает?

— Не толкова, че да не ви изслушам.

— Помислих си, че ако не сте ангажиран с нещо особено, бихте могли да ни помогнете в разследването на прелюбопитното произшествие, станало снощи в Хампстед.

— Господи Боже! — възкликна Холмс. — Какво се е случило?

— Убийство… Наистина забележително и крайно драматично убийство. Известно ми е колко живо се интересувате от подобни случаи, и ще ви бъда извънредно признателен, ако дойдете на „Апълдор тауърс“ и ни дадете някой от полезните си съвети. Не е обикновено престъпление. От известно време въпросният Милвъртън беше под наше наблюдение. Голям мошеник, между нас казано. Известно ни беше, че притежаваше документи, с които изнудваше свързани с тях личности. Убийците са изгорили тези документи до един. Не е взета нито една ценна вещ, което ни навежда на мисълта, че престъпниците са хора от доброто общество и единствената им цел е била да се предотврати публичният скандал, който тези документи биха предизвикали.

— Престъпниците? — възкликна Холмс. — Значи не е бил един?

Били са двама. Замалко да ги заловят на местопрестъплението. Разполагаме със следи от стъпките им, както и с описанието им. Залагам десет срещу едно, че ще ги пипнем. Единият наистина е бил извънредно сръчен. Помощникът на градинаря замалко не е заловил втория, но след яростна схватка престъпникът се е измъкнал. Бил е среден на ръст мъж, добре сложен, с квадратна челюст и набит врат, с мустаци и маска на лицето.

— Звучи доста неопределено — промърмори Шерлок Холмс. — Така де, това би могло да е и описание на Уотсън!

— Вярно — съгласи се инспекторът, комуто тази идея се стори забавна. — Звучи съвсем като описание на Уотсън.

— Опасявам се, че не ще мога да ви помогна, Лестрейд — каза Холмс. — Работата е там, че аз познавах въпросния Милвъртън и го намирах за един от най-опасните хора в Лондон. Затова смятам, че съществуват престъпления, които не бива да попадат под ударите на закона и в известна степен оправдават личното отмъщение. Не, няма смисъл да спорим. Твърдо съм решил. Симпатиите ми изцяло са на страната на престъпниците, а съвсем не на страната на жертвата. Затова няма да се заема с този случай.

Холмс не каза и думичка за трагедията, на която бяхме станали свидетели, но ми направи впечатление, че през цялата сутрин бе умислен. С разсеяността си и реещия се поглед ми приличаше на човек, който напрегнато се опитва да си припомни нещо. Посред обяда той неочаквано скочи и извика:

— Дявол да го вземе, Уотсън, сетих се! Вземи си шапката! Идвай с мен!

Забързахме по улица „Бейкър“, а после и по „Оксфорд“ и се спряхме малко преди площад „Риджънт“. Там вляво на витрината на един магазин са изложени снимки на знаменитости и прочути красавици от наши дни. Очите на Холмс се спряха на една от тях и като проследих погледа му, видях фотографията на царствена жена, облечена в рокля, подходяща за двореца, с висока диамантена диадема на благородната глава. Разгледах фино очертания нос, извитите вежди, изящно очертаната уста и волевата брадичка. Дъхът ми спря, когато прочетох прославеното от векове име на великия благородник и държавен мъж, чиято съпруга беше. Погледът ми срещна погледа на Холмс и когато отминахме витрината, той допря пръст до устните си.