Николай Чуковски
Капитани на фрегати (8)

НА ПИКО ДЕ ТЕЙДЕ

Щом бреговете на Франция се скриха от погледа им, на всички стана ясно, че адмирал д’Антркасто не ще търпи на кораба си разговори за революцията. Веднага беше строго забранено всяко обсъждане на политическите събития. Отношението на офицерите към моряците рязко се промени. Те вече не ги наричаха граждани, както в Брест, навикваха ги и за най-малкото непослушание ги затваряха в карцера. Често устройваха молебени, на които екипажът трябваше да моли бога да дари дълголетие на римския папа и френския крал.

В средата на октомври „Търсене“ и „Надежда“ пристигнаха на остров Тенериф. Лабийардиер реши на всяка цена да се качи на върха.

— С дяволските писания мене не можеш ме спря — казваше той. — Монерон и Ламанон твърде много са се доверявали на водачите си. А на мен не ми трябват водачи.

Той си избра за спътник един здрав моряк и двамата без багаж се отправиха на път. При изкачването тръгнаха не по онзи склон на върха, по който се бяха изкачвали техните предшественици, а от противоположния. Това удължи много пътя им. Два дни трябваше да скитат в полите на планината, но затова пък избраният от тях склон се оказа много по-полегат.

Когато стигнаха в боровата гора, те навлязоха в зона на гъста мъгла. Не можеха да се видят на две крачки един от друг. Тази мъгла представляваше голям облак, надвиснал над острова. Уморени, премръзнали, мокри до кости, те се изкачваха все по-високо и по-високо и най-после се измъкнаха от облака.

В синьото небе над тях блестеше голият остър връх. Под тях се кълбеше облакът, който приличаше на клокочещ океан.

— Гледайте! Гледайте! — завика изплашен морякът. — Нас тука ни пазят великани! Не случайно испанците долу разправяха, че този връх е омагьосан.

Лабийардиер се обърна. В първата секунда и той се изплаши. Във въздуха под тях се носеха два огромни великана, дълги цял километър.

— Това са нашите сенки! — извика ученият, който дойде най-после на себе си от изумлението. — Нашите сенки са легнали върху облака. На такива исполински планини това често се случва. Ето виж, аз си вдигам крака — и великанът вдига крак, аз си вдигам ръка — и великанът вдига ръка.

Наистина великанът вдигна отначало половинкилометровия си крак, после половинкилометровата си ръка. Морякът се разсмя, разскача се и принуждаваше огромния си двойник да заема най-забавни пози.

След като се налюбуваха на това весело зрелище, двамата пътници продължиха да се катерят. Често отвесни скали преграждаха пътя им, но винаги те успяваха да намерят някаква странична пътечка, по която можеха да се придвижват нагоре. Те пълзяха на четири крака по каменните корнизи и се страхуваха да погледнат надолу в пропастта. Засилваха се и прескачаха урвите. Гората свърши. Наоколо се виждаха само мъх и камъни. На много камъни съзряха издълбани от гуанчите надписи. Лабийардиер ги преписваше грижливо в тетрадката си.

След като се изкачваха четири дни, въпреки всички трудности успяха първи от европейците да достигнат върха на Пико де Тейде.

Три дни по-късно, полумъртви от глад и умора, те се върнаха на „Търсене“. Пътуването към върха на планината им отне повече от седмица.

ЧЕСТОЛЮБИЕ И УПОРСТВО

На 23 октомври корабите на д’Антркасто напуснаха остров Тенериф и се насочиха към нос Добра надежда — най-южния край на Африка.

На 17 януари 1792 година „Търсене“ и „Надежда“ влязоха в пристанището на Кейптаун.

В пристанището стоеше голям търговски английски кораб с надпис на кърмата „Сириус“. Той вече се готвеше да отплава и вдигаше платна. Когато видя влизащия в пристанището френски кораб, командирът на „Сириус“, капитан Хънтър, реши да посети адмирал д’Антркасто. Такъв бе обичаят: капитаните на кораби, които стоят на един и същ рейд, да си разменят визити. И щом французите хвърлиха котва, на „Търсене“ се яви капитан Хънтър. Той докара подарък на адмирала каса с вино.

Д’Антркасто, надменен и горд човек, посрещна госта учтиво, но студено. Капитан Хънтър се опита да подхване разговор, но д’Антркасто отговаряше кратко и с явно нежелание. Тогава замълча и Хънтър. След като постоя половин час в адмиралската каюта, без да каже почти нито дума, английският капитан се сбогува.

Лабийардиер излезе да го изпроводи.

— Кажете, каква е целта на плаването ви? — го попита на палубата англичанинът. — Ако, разбира се, това не е тайна.

— Съвсем не е тайна — отвърна Лабийардиер. — Изпратени сме да търсим изчезналите кораби на Лаперуз. Надяваме се пътем да се занимаем с научни изследвания и открития.

Капитан Хънтър се замисли, не каза нищо, качи се в лодката и замина. След половин час „Сириус“ напусна кейптаунското пристанище и потегли за Англия.

Д’Антркасто отиде в града, за да посети холандския губернатор. Когато се върна на „Търсене“, той извика при себе си капитан Гюон дьо Кермадек и Лабийардиер.

— Господа — каза д’Антркасто, — губернаторът ми предаде писмо, оставено за мене от един френски кораб преди месец. Това писмо трябва да се обсъди. Ето го:

„Адмирале!

В Калкута ми съобщиха много важно известие. Някой си Хънтър, капитан на английския търговски кораб «Сириус», когато плавал миналата година покрай Адмиралтейските острови, видял островитяни, облечени в моряшки мундири на френския флот. У мене се породи мисълта, че нещастният капитан Лаперуз е загинал при Адмиралтейския архипелаг и фрегатата му е била разграбена от туземците. Считам за свой дълг да ви известя за това.

Командуващ френските военни и морски сили в Ост Индия

генерал Сен Феликс“

— Невероятно! — извика Гюон дьо Кермадек, когато д’Антркасто завърши четенето. — По какъв начин Лаперуз е могъл да се озове при Адмиралтейските острови? Нали в документите, донесени от капитан Филип, е посочено място, че Лаперуз се готвел отначало да изучи бреговете на Австралия, после да тръгне към Островите на дружбата, а оттам към Новохебридските острови. Пък и така му е било предписано с инструкцията на Министерството на марината. Адмиралтейският архипелаг е разположен на север от Нова Гвинея и съвсем не е бил по пътя на Лаперуз.

— Аз добре познавах капитан Лаперуз — каза д’Антркасто, побледнял от гняв. — От него всичко може да се очаква. Не трябва да се вярва много на думите му. Той е могъл да каже, че отива на юг, а да тръгне на север.

— Няма да споря с вас, адмирале — възрази Гюон дьо Кермадек, — но до срещата си с капитан Филип Лаперуз е изпълнявал съвсем точно инструкцията на Министерството на марината.

— Да си призная, аз не се доверявам твърде на писмото на генерал Сен Феликс — забеляза Лабийардиер. — Сен Феликс не е видял капитан Хънтър. Той пише по слухове. Капитан Хънтър току-що беше тук. Защо не каза нищо за френски мундири на Адмиралтейските острови?

— Капитан Хънтър не знаеше, че ние сме изпратени да търсим Лаперуз — възрази д’Антркасто.

— Не, знаеше — отвърна Лабийардиер.

— Откъде?

— Аз му казах.

Д’Антркасто се разсърди.

Да се спори по-нататък беше невъзможно. След като си отпочинаха и се запасиха с провизии, на 16 февруари френските моряци напуснаха кейптаунското пристанище и навлязоха в Индийския океан.

ТРУДНО ПЛАВАНЕ

С бури, с дъждове и стремителен вятър посрещна Индийският океан корабите. А на тях им предстоеше да го пресекат в най-широката част. Д’Антркасто държеше курс към остров Тасмания.

До Тасмания плаваха повече от месец. Моряците капнаха от умора. Д’Антркасто се опасяваше, че на корабите ще се появи скорбут. Реите се чупеха, платната се късаха. Обшивката на двата кораба изискваше сериозен ремонт.

И едва на 24 април, когато пред тях се появиха гористите планини на Тасмания, мрачните лица на моряците малко се поразвеселиха.

Но Тасмания бе населена от народ, който не познаваше нито земеделието, нито скотовъдството. Тук беше невъзможно да се запасят с провизии. Тасмания можеше да предостави на моряците само дърва и прясна вода.

Брегът не донесе на пътешествениците дори отдих. Налагаше се да се заловят незабавно с ремонта на корабите. От гигантските евкалипти направиха нови мачти. Затъкнаха с кълчища и засмолиха корпусите на корабите. Свалиха платната на брега и ги закърпиха. Всички тези работи им отнеха повече от три седмици. И въпреки това за пълен ремонт корабите трябваше да се откарат в корабостроителница.

На 17 май „Търсене“ и „Надежда“ отново излязоха в открито море. След месец те вече бяха край бреговете на Нова Каледония. Там успяха да вземат срещу стоки от туземците кокосови орехи и плодове от хлебно дърво и благодарение на това да прекратят започващия скорбут.

На 9 юли видяха планинските Соломонови острови, обрасли до самите върхове с дървета. Експедицията се придвижваше от един остров на друг, навсякъде спираше, но никъде не слизаше на брега.

Това ядосваше неуморимия изследовател Лабийардиер, за когото беше необходимо да слезе на брега, за да събере растения и животни. Но д’Антркасто смяташе, че задачата на мореплавателя е да открива нови земи, а не да събира птичи чучела и да разговаря с туземците, които той презираше отдън душа. Честолюбивият адмирал се стремеше да стане нов Колумб и на по-малко не се съгласяваше. Но сякаш напук, не срещаше никакви америки.

На корабите отново върлуваше скорбут. Не помагаха дори пресните плодове. При Соломоновите острови изхвърлиха във водата няколко трупа.

АДМИРАЛТЕЙСКИТЕ ОСТРОВИ

Най-после „Търсене“ и „Надежда“ стигнаха до Адмиралтейските острови.

На брега се тълпяха чернокожи островитяни и със знаци канеха французите да ги посетят. Лабийардиер ги разглеждаше с далекогледа. Мъчеше се да забележи върху им остатъци от френски мундири, за които пишеше в писмото си генерал Сен Феликс. Но туземците всички до един бяха голи. Увиваха с пъстра рогозка само бедрата си.

Спуснаха лодка. Д’Антркасто възложи командуването на лодката на лейтенант д’Орибо. В тази лодка се качи и Лабийардиер, като взе със себе си гердани и ножове за размяна.

— Забранявам ви да слизате на брега! — викна подире им д’Антркасто. — Спрете на сто крачки от брега и ако туземците поискат да търгуват, нека доплуват при вас.

— Но ние трябва да слезем на брега — възрази Лабийардиер, — как ще научим нещо за Лаперуз, без да слезем на брега?

— Правете това, което ви заповядвам! — отговори адмиралът. — Няма заради Лаперуз да рискувам живота на поверените ми хора.

Трябваше да се подчинят. Напразно туземците махаха с ръце и викаха при себе си европейците. Лодката спря на сто крачки от брега и не мръдна по-нататък. Лабийардиер започна да им показва отдалеч герданите. Сред тълпата се появи човек, чиято глава беше украсена с венец от дребни раковини, нанизани на връв. Това бе вождът.

Всички се разстъпиха пред него. Той даде на един от поданиците си кокосов орех и, както Лабийардиер се досети, му заповяда, плавайки, да занесе този орех на лодката. Пратеникът с ужас гледаше ту вожда си, ту европейците. Кой знае какво ще направят с него в лодката си странните бели хора. Но вождът не беше свикнал да му възразяват. Той удари с тояга по корема страхливеца, който скочи във водата и занесе ореха в лодката.

Лабийардиер възнагради треперещия от страх пратеник с връзка гердани и една дузина ножове. Туземецът отново скочи във водата и заплува към брега. Там вождът веднага обсеби всички подаръци и се накичи с тях от главата до петите.

Когато се върна на „Търсене“, Лабийардиер започна да моли д’Антркасто да разреши на туземците да дойдат на палубата на кораба.

— Може би ще успеем да получим от тях някакви сведения за Лаперуз — каза той.

Но д’Антркасто сега почти не скриваше, че съвсем не се стреми да намери Лаперуз. Той тръгна към Адмиралтейските острови, защото това беше предлог да посети малкоизвестни части на океана. Надяваше се да открие някакви неизвестни земи и с това откритие да прослави името си, но не му провървя. Той не откри нищо и само измъчи с дългото плаване подчинените си. А Тасмания, Нова Каледония и Соломоновите острови бяха известни на европейците още преди него.

— Да не взема да пускам тия мръсни крадци на палубата — отвърна той. — Ще ми изпоцапат целия кораб.

ОТНОВО ПО ВЪЛНИТЕ

След като се повъртяха около Адмиралтейските острови, д’Антркасто поведе корабите си на запад, към Индонезия. На 6 септември „Търсене“ и „Надежда“ влязоха в Амбойна.^[1]

Почти половината екипаж страдаше от скорбут. Моряците плаваха вече почти година. Необходима им беше продължителна почивка. Освен това трябваше да ремонтират корабите, които се бяха съвсем разнебитили.

Холандските власти приеха гостоприемно французите. Експедицията прекара на Амбойна цял месец. Скорбутът бе прекратен за няколко дни. В пристанището се оказа малка корабостроителница, която взе ремонта на корабите. За да осигури експедицията си с продоволствие, д’Антркасто закупи много кокошки, гъски, патици, кози, свине, овни, диоскорея^[2] и тикви. Само едно нямаше на Амбойна — брашно. А взетото във Франция брашно отдавна се вече беше свършило. Предстоеше да продължат плаването си без хляб.

През октомври корабите напуснаха гостоприемна Амбойна.

— Добре — каза д’Антркасто на Лабийардиер, — нека бъде, както вие искате. Отначало ще идем в Австралия, после към Островите на дружбата, след това към Новохебридските острови. Никой не ще ме упрекне, че не съм посетил тези места, където е могъл да загине Лаперуз.

Лаперуз се бе срещнал с капитан Филип при източното крайбрежие на Австралия. Най-естествено бе издирването да се започне именно от източното крайбрежие. Но д’Антркасто се насочи към западното. Източното крайбрежие на Австралийския материк беше вече изследвано от Кук, а западното бяха посещавали само холандците, и то преди сто и петдесет години, и не бяха оставили за него почти никакви сведения. И честолюбивият адмирал поведе корабите си към западното крайбрежие, макар че беше безсмислено да се търси там Лаперуз.

На 8 декември забелязаха австралийския бряг. Но се оказа невъзможно да се приближат към него: покрай брега се точеше ивица от подводни рифове, плитчини и водовъртежи. Дори в открито море не беше безопасно: навсякъде — ту тук, ту там — стърчаха черни канари.

„Търсене“ и „Надежда“ се влачеха бавно на юг. Отдалеч брегът изглеждаше като тясна синя ивичка. От такова разстояние не само беше невъзможно да се правят каквито и да е наблюдения на страната, но дори картите трябваше да съставят приблизително.

С всеки изминат ден времето ставаше все по-лошо и по-лошо. Вятърът се усилваше, вълнението нарастваше. Най-после се разрази истинска буря. При бреговете бурята е много по-опасна, отколкото сред океана. Особено при такива скалисти, диви брегове. Моряците всеки миг очакваха да се разбият в някой риф.

За щастие офицерът Легран успя да забележи залив, входът на който беше свободен от рифове. Корабите лавираха цяла нощ пред залива и най-после влязоха в него.

Залива нарекоха пристанище Легран.

Когато французите слязоха на брега, видяха пясъчна пустиня, където беше невъзможно да се запасят дори с прясна вода. А на корабите се чувствуваше голяма нужда от прясна вода. Моряците накладоха огън от сухи водорасли и останаха на брега четири дни, докато отмине бурята.

Щом вълнението стихна и слънцето се показа сред облаците, „Търсене“ и „Надежда“ напуснаха пристанище Легран и продължиха плаването.

Отново покрай брега се заточиха рифове, които пречеха да се извършват наблюдения. Дори през далекогледа не можеше да се разбере дали брегът е горист, или пустинен, има ли там реки, хора, животни. Корабите на д’Антркасто изминаха хиляда и шестстотин километра покрай западното крайбрежие без никаква полза.

На 6 януари 1793 година капитан Гюон дьо Кермадек съобщи на адмирала, че на „Надежда“ са останали само осем бурета с прясна вода. „Търсене“ се намираше почти в същото положение. Д’Антркасто остави негостоприемна Австралия и пое към Тасмания, богата с вода и гори.

На 25 януари измъчените от жажда моряци отново видяха планините на Тасмания. „Търсене“ и „Надежда“ хвърлиха котва в същия залив, в който бяха и предишната година.

Когато моряците слязоха на брега, спуснаха се най-напред към ручея — да се напият с вода. После напълниха с вода всички празни бъчви, след което се заеха да лекуват криво-ляво раните, нанесени на дъната на корабите от австралийските рифове. Тази работа им отне повече от месец.

На 1 март д’Антркасто за втори път напусна Тасмания и поведе корабите си към Островите на дружбата, които Лаперуз се канеше да посети най-напред.