Николай Чуковски
Капитани на фрегати (2)

ДЖЕЙМЗ КУК ИЗЛИЗА ЗА ПРЪВ ПЪТ В МОРЕТО

Голяма суматоха се вдига, когато някой кораб, пуснал котва в пристанището на Стейт, трябва да излезе в открито море. Пристанището е винаги претъпкано, корабите стоят борд до борд, притиснати от извития каменен вълнолом. Откъм брега мачтите изглеждат като непроходима гора — толкова са много и толкова нагъсто.

За да се изведе някой кораб от пристанището, трябва да се разместят всички до един. А това съвсем не е лека работа. И ето на вълнолома изтичва пристанищен служител с рупор в ръцете.

— „Планинец“, напред! — гърми рупорът. — Застани до „Нептун“! „Нептун“, напред! Застани до „Тризъбец“! „Тризъбец“, напред! Застани зад „Неустрашими“!

И всичко се раздвижва.

Накрая се освобождава тясна ивица черна вода, по която готовият за отплаване кораб излиза в морето.

Така беше и в една ясна юлска привечер на 1746 година, когато от Стейтското пристанище излезе товарният кораб „Херкулес“, който превозваше въглища. Смрачаваше се, в небето се появиха първите звезди, белите къщички на Стейт чезнеха в далечината и се сливаха със синята ивица на брега.

„Херкулес“ принадлежеше на търговската къща „Братя Уокър“ и натоварен с въглища, пътуваше за Дъблин под командата на капитан Джон Уокър и боцман Хенри Уокър.

Старият „Херкулес“ бе единственият кораб на „Братя Уокър“ и пестеливите братя, за да не увеличават разходите, държаха на него само двама моряци. Разбира се, за такъв екипаж беше трудно да управлява кораба и мнозина му предричаха скорошна гибел, ала морето крепеше „Херкулес“ и той, винаги претоварен, винаги мръсен, продължаваше да плава между Стейт и Дъблин.

Капитан Джон Уокър бе брадат човек, мрачен и скъперник. Той съвсем не приличаше на брат си, Хенри Уокър, млад весел човек.

Хенри Уокър обичаше книгите за пътешествия и често разговаряше в пристанището със стари моряци, посетили далечни страни.

Когато градът изчезна в здрача, Хенри слезе в трюма да види дали са сложени добре чувалите с въглища, дали няма да се разсипят от вълнението. Джон остана на палубата. Четвърт час по-късно Хенри излезе от трюма, като водеше за ръка окъсано и мършаво момче на четиринадесетина години. През парцалите се белееше голото му тяло, от окъсаните обувки се подаваха пръстите му, а твърдите му черни коси стърчаха на всички страни. Лявото му око беше подуто и приличаше на тясна святкаща цепнатинка, затова пък лявото гледаше смело и дръзко. Момчето крачеше с такъв храбър и независим вид, че не можеше да се разбере кой кого води — то ли Хенри Уокър, или Хенри Уокър него.

— Гледай, Джон, каква находка! — каза, смеейки се, Хенри и доведе момчето при брат си. — То се измъкна от чувала с въглища, тръгна право към мен и заяви, че остава завинаги при нас на кораба. Заплаших го, че ще го изхвърля в морето, ала то съвсем не се стресна. Отговори ми, че е по-добре да лежи на морското дъно и да гледа как минават над него корабите, отколкото да се върне назад в Стейт, при търговеца на сукно Съндерсън. Виждал ли си някога такъв чудак? Харесва ми наистина!

Но Джон само се намръщи. Отде накъде ще вози в Ирландия безплатно пътник?

— Как се казваш? — започна той страшния разпит.

— Джеймз Кук, сър.

— Е, господин Джеймз Кук, както виждам, ти искаш да ядеш чужд хляб.

— Не, сър, аз искам да работя.

— Да работиш? Какво искаш да работиш?

— Искам да стана моряк.

— Нужен ни е юнга — понечи да каже Хенри, но Джон го изгледа така, че той тутакси прехапа език.

— Мигар такива хлапета ги бива за моряци? — още по-строго продължи Джон. — Мигар си бил някога в морето? Знам ви аз, готовановци!

— Аз не съм готованец и никога няма да бъда готованец! Аз ще се науча на всичко, сър.

Джон Уокър щеше да се разсърди, но внезапно забеляза подутото око на момчето и му стана жал за своя неканен пътник.

— Кой те разкраси така? — попита го той.

— Съндерсън, сър, моят господар. Той ме биеше и аз избягах от него. Не искам да работя повече в дюкяна, искам да ида в Индия.

— В Индия ли? — попита Джон Уокър.

— В Индия — потвърди момчето. — Дойдох на пристанището, промъкнах се заедно с носачите на кораба и се скрих в трюма между чувалите с въглища. Ще работя и денем, и нощем — умолително прибави то, — ще правя всичко, което ми заповядате, само ме вземете с вас в Индия.

Джон Уокър се усмихна за пръв път. А Хенри се разсмя гръмко.

— Е, Джеймз, тука си сбъркал — каза Хенри. — Ние не ще те откараме в Индия, а само в Ирландия, в Дъблин. На такива плоскодънни тенджери като нашата в Индия не пътуват. Наистина и „Херкулес“ знае по-добри времена — на младини той пътуваше и до Берген, и дори до Кадис, но до Индия… не, до Индия не е стигал.

Джеймз беше огорчен. Той мислеше, че всички кораби отиват в Индия. Така му беше казал преди две години неговият баща, неграмотен ратай. Джеймз, озовал се за пръв път в града, бе поразен от многото кораби в пристанището.

„Накъде отиват всички тия кораби?“ — бе попитал той.

„В Индия, синко“ — бе отвърнал баща му, без да се замисли.

И оттогава мечтата да отплава в Индия на някой от тия кораби не напускаше момчето…

Над морето се спусна топла тиха вечер. Хенри убеждаваше Джон да вземе момчето на работа. Мрачният Джон мълчеше и само огънчето на лулата му пламваше все по-ярко и по-ярко.

— Нужен ни е юнга — повтори Хенри. — Това момче е истинска находка. Старият Джексън е болен, де може той да се катери по мачтите, а Девис е зает при кормилото. Помисли си, Джон, колко евтино ще ни струва това момче!

— Добре, да опитаме — каза най-после по-големият брат.

След минута той сложи на рамото на момчето тежката си длан и му рече:

— Е, Джеймз, залавяй се за работа. Виждаш ли ей това платно. То се нарича „мунсел“. Над него няма вече нищо, само небе. Покатери се на мачтата и го отвържи.

Момчето погледна нагоре и сърцето му се сви от страх.

Мунселът е най-високото платно на кораба. Отдолу то не изглежда по-голямо от носна кърпичка. Току-виж отбрулените от него звезди се посипят по палубата и напрашат очите ти.

Двамата братя наблюдаваха внимателно момчето, което гледаше безмълвно нагоре.

„Няма да се покатери, за него ли е това“ — мислеше Джон.

„Мигар няма да се покатери“ — мислеше Хенри, изплашен да не би това момче, което му хареса от пръв поглед, да се окаже самохвалко и страхливец.

Но Джеймз Кук наведе глава и каза:

— Слушам, сър!

Когато се катереше по вантите^[1], Джеймз нито веднъж не погледна към палубата. Но когато стигна до мунселреята и седна върху нея, той почувствува, че главата му се върти и пръстите на ръцете му се плъзгат по намазаното с мазнина дърво. Момчето се изправи и се огледа наоколо. Все пак то ще стигне до Индия, дори ако трябва за това да се покатери до самото небе.

Тъмнината скриваше морето.

Реята, на която седеше Джеймз, сякаш летеше във въздуха. От тъмнината изплува морска птица и започна да кръжи около него. Когато „Херкулес“ изменяше леко курса, мачтата се накланяше така, че Джеймз увисваше във въздуха.

Най-после въжето беше отвързано и изплъзнало се сам’о от ръцете му, завъртя колелото на скрипеца.

Джеймз напипа с крак въженото стъпало на вантите и се заспуска надолу.

— Казах ли ти, че го бива за моряк — рече Хенри Уокър на брат си.

— Да, ще стане човек от него — съгласи се Джон, като изпускаше дим изпод мустаците си. — Запиши му заплатата — шест шилинга на месец.

Така Джеймз Кук, великият мореплавател, за пръв път излезе в морето.

ЮНГАТА СТАВА КАПИТАН

Той не беше юнга като другите, не прекарваше свободното си време в игра на карти, не се напиваше по кръчмите. Не, след тежката работа, след катеренето по мачтите Джеймз Кук сядаше над книгата.

Хенри Уокър имаше цял сандък със стари книги и Джеймз обичаше да ги чете. Повече от всичко му харесваха описанията на знаменитите морски пътешествия. Колумб, Магелан, Абел Тасман — ето кому той завиждаше от цялата си душа. Искаше му се и той да извърши такива подвизи.

Индия не го блазнеше повече. По онова време тя беше твърде добре известна. Привличаше го гигантското пространство на изток от Индия, между Азия и Америка, още съвсем непознато на европейците. Там се намираше Тихият океан, най-големият от земните океани. Той е толкова огромен, че бе възможно сред необозримите му води да са разположени цели материци, населени от велики народи. И Джеймз Кук реши, каквото и да става, да иде в Тихия океан.

За тази цел започна да изучава теорията на мореплаването — науката, наречена навигация. Скоро Джон Уокър забеляза, че Кук познава морското дело по-добре от него, и когато Кук навърши двадесет и две години, беше му поверено управлението на „Херкулес“. Започнаха да го наричат капитан. Той беше най-младият капитан в цяла Великобритания.

В 1755 година Англия обяви война на Франция. Кук беше взет на военна служба. Като моряк, при това капитан, изпратиха го във военния флот и му дадоха младши офицерски чин. Почти цялата война той изкара в Северна Америка, в Канада, френска колония, завладяна от англичаните.

Ала войната малко го занимаваше. По-голямата част от пребиваването си в Америка той посвети на измерването и проучването фарватера на река Сейнт Лорънс и изследване бреговете на Нюфъндлънд. Той изпрати резултатите от своята работа в Адмиралтейството и го произведоха в чин лейтенант, а Лондонското географско дружество го прие за свой член. Няколко години след като свърши войната, той беше вече командир на неголям военен кораб.

В края на 60-те години на XVIII век всички европейски учени се интересуваха от предстоящото минаване на планетата Венера през диска на Слънцето. Изчислили бяха, че това забележително астрономическо явление ще стане на 3 юни 1769 година. То можеше да се наблюдава само в Южното полукълбо. Географското дружество реши да изпрати в южните морета научна експедиция за наблюдение на Венера. Начело на тази експедиция трябваше да се постави човек, който да бъде едновременно и добросъвестен учен, и опитен моряк.

Изборът падна на капитан Джеймз Кук.