Николай Чуковски
Капитани на фрегати (13)

ЗАЛИВЪТ СИТКА

Колкото и да бързаше Лисянски за Ситкинския залив, „Нева“ успя да напусне Коудиак едва след месец. През целия този месец се занимаваха с разтоварването на стоките, изпратени от Петербург, и с ремонт на кораба, който, тъй или иначе, вече беше изминал половината свят. И разтоварването, и ремонтът вървяха бавно — на Коудиак липсваше работна ръка, всички работоспособни мъже Баранов беше отвел със себе си в поход.

Докато се стягаше за плаване към Ситка, Лисянски гледаше да събере колкото може повече сведения за нападението на индианците срещу руската крепост, за да се опита да разбере причините на това събитие и по-добре да се ориентира в създалата се обстановка. Повечето руси, с които той разговаря, смятаха, че нападението на индианците абсолютно с нищо не е предизвикано и е безпричинно. Според думите им отношенията с индианците, които живеят на брега на Ситкинския залив, били най-добри, дотолкова добри, че русите не се опасявали от нищо. И си останало съвсем загадъчно защо индианците внезапно извършили тази вероломна постъпка и се лишили от търговията с русите, които им носели големи изгоди.

Но наскоро Лисянски намери човек, на когото всичко случило се не изглеждаше толкова загадъчно. Този човек беше коудиакски алеут на име Сава.

Той беше опитен ловец, вече към петдесет години, но рядко младолик и як. По алеутски той се наричаше някак другояче, а Сава беше го нарекъл руският поп при кръщението. По-голямата част от живота си Сава беше прекарал с русите и говореше по руски като русин. С Шелехов той беше приятел, гордееше се с тази дружба и често в разговора го споменаваше, наричайки го просто Григорий Иванович. С Баранов той също беше в добри отношения, и го хвалеше, но малко от високо — дето ще рече, млад е още. Сава беше от ония коудиакски алеути, които Баранов беше заселил в крепостта Архангелская на брега на Ситкинския залив. Той беше успял да се спаси само благодарение на една случайност — по време на нападението на крепостта той се намирал в гората, където отишъл на лов за лисици. На връщане той видял дима над крепостта, чул военните песни на индианците и се досетил за всичко. През гората се добрал до селището на едно съседно индианско племе, което враждувало с племето, нападнало крепостта. Останалите верни на русите индианци му помогнали да се добере до руския търговски пост в залива Якутат бей, а оттам с байдара се върнал при бреговете на родния си Коудиак.

Сава беше единственият жител на Архангелската крепост, който беше останал жив, и затова Лисянски особено внимателно се вслушваше в думите му.

В разказа му постоянно се споменаваха тайонът Котлеан и трима английски матроси. Тайони по тия места наричаха алеутските и индианските вождове. Котлеан бил главен тайон на индианците, които живееха по бреговете на Ситкинския залив. Именно той командувал индианците, които извършили нападението на Архангелската крепост. Но кои бяха тримата английски матроси? Откъде бяха дошли те?

— Избягаха от един английски кораб — обясни Сава. — Английският кораб беше идвал насам за кожи от морска котка. Капитанът биеше матросите и трима матроси избягаха.

Лисянски си спомни за избягалия английски матрос Робъртс, когото бяха срещнали на Нуку Хива. Иди, че служи в английския флот, щом във всички краища на света английски матроси бягат от своите кораби.

— Те избягаха от своя кораб — продължаваше Сава — и искаха да идат в американския град Бостън, откъдето идват тук американски кораби. Но до Бостън е много далече и американските капитани не се съгласяваха да ги вземат безплатно. Тогава те дойдоха при Баранов и почнаха да го молят да ги вземе на служба.

— И Баранов взе ли ги?

— Взе ги, разбира се. Как да не ги вземе. Нашите кораби стават все повече, а липсват опитни моряци. Взе ги и ги изпрати в Архангелската крепост. В Архангелская ние с тях поживяхме и ги видяхме що за хора са.

— А що за хора са? — попита Лисянски.

Сава се замисли и се помъчи да намери по-точна дума.

— Диви хора, господине, съвсем диви.

— Диви? — учуди се Лисянски.

— Диви като вълци. От другарство не разбират, задължения не изпълняват. От своите англичани се боят, Русите не обичат, алеутите и индианците презират. Мъчеха се да дружат само с американците, молеха ги да ги вземат за Бостън, но ругаеха и американците, оплакваха се, че те няма да ги вземат, защото няма с какво да платят за превоза.

Сава помълча, помисли и каза:

— Обаче намериха с какво да платят. И платиха.

— И с какво платиха? — попита Лисянски.

— С нашата крепост. С Архангелская.

— Чакай, чакай! — извика Лисянски. — Нали крепостта нападнаха индианците. Какво общо имат тук американците?

Сава се усмихна.

— Вярно е, господине — каза той със снизхождение към недосетливия Лисянски. — Индианците я нападнаха. Американският кораб стоеше на цели десет мили от носа, та никой после да не може да каже, че пред техните очи са убивали жени и деца, а те не са се опитали да помогнат. Вярно е, индианците нападнаха. А защо на индианците им трябваше да нападат крепостта? Защото, ако погледнем така, цялото това нападение е чиста глупост, а за самите тях — беда и разорение. Кое примами тайона Котлеан, какво взе той от нашата крепост? Ами че две чугунени оръдия, почти без снаряди, петдесетина пушки, брадви, железни обръчи… А тези брадви и обръчи тъй и тъй щяха да бъдат техни, те бяха донесени за размяна… Е, взеха още сушена риба, склада с бобровите кожи… А какво ще правят с тези кожи, щом са скарани с русите? Те и без туй си имат толкова много кожи, само да имат на кого да ги продадат… Ето колко им беше изгодна дружбата с русите; те продадоха руските стоки на ония племена, които живеят далече от морето. Купят брадва за една кожа, продадат я за двайсет. А сега на дружбата край и на търговията край… Нима вие, господине, вярвате, че тайон Котлеан е толкова глупав човек?

— А защо тогава е направил такава глупост, щом не е глупав човек? — попита Лисянски.

— Защото са му обещали толкова много, че той не се уплашил да се скара с русите — каза Сава.

— Обещали му, казваш? А какво са могли да му обещаят?

— Това, господине, е лесно да се отгатне. Първо, обещали са му, че те ще купуват от него кожите вместо русите. Ама само това обещание би му било малко, той нямаше и да ги слуша. А второ, обещали са му, че ще купят от него двете хиляди боброви кожи от руския склад. Тук изгодата е голяма. Излиза, че индианците продават едни и същи кожи два пъти: единия път ги продадоха на русите, а сега ще ги продадат на американците… Ала и на това обещание Котлеан не би се съгласил, не би взел заради бобровите кожи да се кара с русите… Значи нещо такова са му обещали, за което той най-много е мечтал…

— А за какво най-много е мечтал? — запита Лисянски.

— Той ли? То се знае за какво: за оръжие.

— За оръжие? — повтори въпроса Лисянски.

— Е, да. Пушки, оръдия, куршуми, снаряди — ето какво му се искаше на тайон Котлеан. Шестстотин пушки той, както виждате, имаше. Но му трябваха хиляда пушки…

— За лов?

— За война.

— А с кого искаше да воюва?

— С целия свят. Но най-напред с индианците, които живеят при залив Якутат бей. И с индианците, които живеят на река Медна. И с индианците, които живеят при Чугатския залив. Той искаше да ги завоюва и да стане владетел на цялата тази страна. Отначало се надяваше, че Баранов ще му помогне, но Баранов е приятел на всички племена и не иска тайон Котлеан да ги завоюва. И почна Котлеан да разговаря с американците, а ония му обещаха всичко, ако той нападне Архангелската крепост…

— А какво общо имат тук тримата английски матроси?

— Тримата английски матроси пуснаха индианците в крепостта — каза Сава.

И прибави:

— Сега те, разбира се, са в Бостън.

Този разговор със Сава развълнува Лисянски. Той съвсем не беше сигурен, че старият алеут е прав. Напротив, той много се съмняваше, предполагаше, че в разказа на Сава има много повече фантазия, отколкото истина. Пък и лесно ли може да се повярва, че американските моряци и търговци са способни на такава коварна, предателска постъпка! Но Лисянски не можеше да забрави думите на Сава и понякога му се струваше, че старият ловец е хвърлил все пак някаква светлина върху това тъмно дело…

На 15 август 1804 година „Нева“ излезе от пристанището Свети Павел и се насочи към залива Ситка. Духаше попътен, западен вятър.

На 19 август забелязаха напреде си нос Ечкон, зад който е разположен входът на Ситкинския залив. Вятърът утихна и „Нева“ се движеше бавно. Едва привечер тя се изравни най-сетне с носа. На залез слънце един от матросите доложи на Лисянски, че в залива се вижда някакъв голям тримачтов кораб. Големи кораби Баранов не можеше да има и затова големият кораб, внезапно видян в Ситкинския залив, предизвика всеобщо любопитство.

Лейтенант Арбузов погледна неизвестния кораб през далекогледа.

— Юрий Фьодорович! — викна той на Лисянски. — Ами че това е стар наш познат.

— Познат ли?

— Това е корабът на американския шкипер О’Кейн! Ние с него се срещнахме, когато влизахме в пристанището Свети Павел на Коудиак.

Лисянски взе далекогледа от Арбузов. Да, не можеше да има никакво съмнение. Това беше корабът на О’Кейн, който преди месец напусна остров Коудиак. Мислеха, че е тръгнал за родината си, а излиза, че е тук, в залива Ситка! Какво търси тук? За какво прекарва цялото лято край бреговете на руските владения в Америка?

Но слънцето залезе и всичко потъна в мрак.

„Нева“ успя да влезе в залива едва на следната сутрин. Заливът Ситка е много обширен, изрязан с носове и се състои от няколко малки залива. „Нева“ не се опитваше да приближи до стоящия на котва американски кораб и хвърли котва на голямо разстояние от него.

Бреговете се сториха на Лисянски необикновено пусти. „Не се виждаше никъде не само ни един човек — записа той в дневника си, — но дори ни най-малък знак, че по тия места е имало някакво жилище. Пред нашите погледи навсякъде се изпречваха гори, с които са покрити всички брегове. Колкото и да ми се е случвало да срещам необитаеми места, все пак те по никакъв начин не могат да се сравнят с тия по своята дивота и пустота.“

Най-чудното беше това, че нийде не можеха да открият нито Баранов, нито войската му. Впрочем наскоро се разбра, че в един от заливите стоят два кораба на Руско-американската компания „Александър“ и „Екатерина“. И двата кораба командуваше щурманът Петров, който не закъсня да се яви на „Нева“ при Лисянски. От Петров Лисянски научи, че нито Баранов, нито неговата войска са стигнали още до Ситкинския залив, макар да бяха напуснали Коудиак още преди два месеца. Алеутските байдари, на които се придвижваше войската на Баранов, вървяха не направо през морето, както „Нева“, а покрай извития като широка дъга южен бряг на Аляска и дълго се бавеха във всички заливи, където Баранов се уговаряше с тайоните на съюзните индиански племена каква помощ могат да му окажат. Все нови и нови отреди воини се присъединяваха към войската на Баранов и войската му все повече растеше, а тъй като цялото това множество от хора трябваше да се храни по пътя, налагаше се да се правят дълги престои за ловуване и риболов. „Александър“ и „Екатерина“ бяха изпратени от Баранов напред и се намираха в Ситкинския залив вече десет дни. Пристигането на Баранов и на неговите главни сили трябваше да се очаква всеки ден.

Петров, който познаваше добре тези места, обясни на Лисянски, че бреговете на залива далеч не са чак толкова пусти. Застанал на палубата, той показа на Лисянски заливчето, край което се намираше разрушената Архангелска крепост; зад стволовете на дърветата можеше да се забележат обгорелите греди. След това той показа оня нос, зад който бе разположено главното село на ситкинските индианци. Петров твърдеше, че ситкинските индианци отдавна вече се разкайват за това, което бяха сторили, но тъй като са уверени, че русите ще им отмъстят, не чакат милост и затова ще се сражават отчаяно.

— Вижте, пирога! — възкликна лейтенант Арбузов.

И наистина иззад носа, зад който се намираше селото на индианците, изскочи една пирога. В пирогата се намираха всичко трима души — двама гребяха, третият стоеше на носа и гледаше напред. Виждаше се как се развяваха орловите пера, които украсяваха главата му.

— Ами че аз зная този юнак! — възкликна Петров, като гледаше лодката през наблюдателната тръба. — Това е големият син на тайон Котлеан!

— А къде отиват? — попита Арбузов.

Но това веднага стана ясно — лодката се насочваше към кораба на О’Кейн. Като заобиколи американския кораб, тя се приближи от другата страна на борда, който не се виждаше от „Нева“.

— Трябва да се помъчим да ги пресрещнем на връщане — каза Лисянски.

Той заповяда да спуснат във водата най-бързата лодка на „Нева“ и сложи в нея шестима най-добри гребци матроси под началството на лейтенант Арбузов. Не стана нужда да чакат много. Синът на тайона Котлеан стоя при О’Кейн не повече от четиридесет минути. Пирогата с тримата индианци се отдели от американския кораб и се понесе към брега. И в този миг лодката на „Нева“ се устреми да й пресече пътя.

Започна преследването.

Всички, които бяха на „Нева“, без да откъсват поглед, следяха лодката и пирогата. Без съмнение следяха ги и всички, които бяха на кораба на О’Кейн. Тайно ги следяха и хиляди очи от безмълвните крайбрежни гори.

Това беше състезание по скорост. При всеки задружен замах на веслата лодката сякаш правеше скок напред. Така се движеше тя по гладкия залив — на стремителни подскоци. Две пенести вълни клокочеха край носа й, който пореше водата. Обаче и индианците бяха великолепни гребци. Разстоянието между лодката и пирогата намаляваше, но намаляваше бавно. Много по-бързо намаляваше разстоянието между пирогата и брега.

Вече беше ясно, че пирогата ще стигне първа до брега. Синът на Котлеан вдигна пушка и стреля по своите преследвачи. Звукът на изстрела се разнесе далече и звънко над водната шир. Загърмяха изстрели и от лодката, над водата заплаваха барутни облачета. Но пирогата вече се скри зад брега.

Като стигна до брега, Арбузов се спря. Беше безразсъдно да ги преследва по-нататък — там, зад носа се намираше селище и шепата моряци не можеха да приемат бой с цялото племе. Лодката се върна при „Нева“.

Лисянски посети двата кораба на Руско-американската компания „Александър“ и „Екатерина“. Те бяха много малки и Лисянски се учуди как хората се осмеляваха да излизат с тях в океанско плаване. Със съжаление гледаше той техните съшити от парчета платна, навързаните въжета. Особено го разтревожи слабото им въоръжение. Наистина на всеки от тях имаше по четири малки оръдия, но такъв незначителен запас от барут и снаряди, че всяко от тези оръдия би могло да стреля само по веднъж. А обстановката в Ситкинския залив беше опасна. И Лисянски превъоръжи двете корабчета с богатите запаси на „Нева“. Той щедро ги снабди с барут и снаряди и изпрати на всяко корабче по още две оръдия.

На 8 септември корабът на О’Кейн внезапно вдигна котва, постави платната и замина. Американците не искаха да присъствуват на сражението.

На 19 септември в залива влезе Баранов със своя безчетен флот.

АЛЕКСАНДЪР БАРАНОВ

Впрочем тази огромна армада, която се състоеше от алеутски байдари и дървени пироги на индианците — съюзници на Баранов, се появи далеч не изведнъж. През време на дългото пътуване тя се беше разтегнала на едно огромно пространство. Движейки се към Ситкинския залив, воините на Баранов ту се бавеха нейде в гората, увлечени от сполучливия лов, ту се заседяваха на пирове с приятелите си, които трябваше да навестят по пътя. В продължение на цяла седмица в Ситкинския залив влизаха неголеми групи от байдари и пироги, които не се движеха по открито море, а се промъкваха по многобройните протоци между материка и крайбрежните острови. Когато минаваха край „Нева“, ония, които имаха пушки, я салютираха с изстрели. На брега, недалеч от мястото, където стоеше „Нева“, се появи огромен лагер, който растеше с всеки час.

„Нужен е голям дар слово, за да се опише както трябва тази картина — разказва Лисянски в дневника си. — Някои бяха успели вече да си построят колиби, други едва започваха да ги правят и байдарките всеминутно пристигаха на брега в голямо количество. Изглежда, всички заобикалящи ни места бяха в силно движение. Някои хора закачваха нещата си да съхнат, други варяха храна, трети кладяха огън, а останалите, уморени от работа, гледаха да подкрепят силите си със сън.“

Въпреки предстоящите военни действия, мнозина индианци бяха дошли с жените и дори с децата си. Всяко семейство си строеше отделна колиба. „Тези колиби се правят по най-прост начин — пише Лисянски. — Пирогата се поставя на калъч, пред нея се забиват два пръта с напречна върлина и отгоре се поставят веслата, всичко това обикновено се покрива с тюленови кожи, а подът се застила с трева и после с рогозки. Пред всяко такова жилище се кладе огън, на който особено сутрин непрестанно варят или пекат нещо…“

„Войската на Баранов — разказва той по-нататък — беше съставена от коудиакски, аляски, кенайски и чугацки жители. При тръгването от залива Якутат в нея имаше 400 байдари и около 900 души, но в Ситка от първите пристигнаха не повече от 350, а от последните — 800. Тези загуби в хора приписваха на простудните болести, от които няколко души бяха умрели, а други бяха изпратени назад в Якутат за лекуване. С войската се намираха 38 тайона като старшини, които управляваха своите подчинени и за всичко се съветваха с руските промишленици. Обикновеното въоръжение на воините бяха дълги копия, стрели и други оръжия, приготвени за лов на морски зверове. Но този път бяха раздадени и много пушки.“

Всички тези съратници и съюзници на русите непрестанно идваха на гости на „Нева“. „Аз нарочно заповядах да пускат всички, от които те бяха крайно доволни — пише Лисянски. — На тях никога не им се беше случвало да видят такъв кораб и затова му се учудваха извънредно много. Нашите оръдия, гранати и други снаряди ги смайваха. Тайоните черпех с водка в каютата. Те, разбира се, си отиваха с мисълта, че на моя кораб са събрани най-хубавите съкровища, тъй като столовете, масите и моята койка надхвърляха тяхното въображение. Следобед индианците чугаши ни забавляваха на брега със своите танци. Те бяха пременени в най-хубавите си дрехи, главите им бяха украсени с пера и пух. Те пееха песни, когато се приближаваха към нас, и всеки от тях държеше весло освен тайона, който, облечен в червено сукнено наметало и с кръгла шапка, се държеше важно, малко настрана от своята войска. Като дойдоха до нас, те застанаха в кръг. Първо запяха проточено, а после малко по малко песента ставаше по-весела. Съпровождаха песента си с движения на тялото, които накрая ставаха безумно страстни. Танцуващите бяха същевременно и музиканти, а музиката им се състоеше от собствените им гласове и стар чугунен, изпочупен котел, който им служеше вместо тимпан. След завършването на това увеселение аз раздадох на всеки по няколко листа тютюн и се върнах на кораба.“

Но, право казано, Лисянски много повече се интересуваше от предводителя на индианците Баранов, легендарен русин, който управляваше от името на Русия безбройните острови в северната част на Тихия океан и грамадни пространства на двата материка.

Баранов пристигна в Ситка с кораба на Руско-американската компания „Ермак“, също малък и слабо въоръжен, както „Александър“ и „Екатерина“. На „Ермак“ се намираха и неговите главни помощници, най-приближените до него хора — руски промишленици, сибирци по рождение, прекарали живота си в горите и моретата за лов на зверове. Като пристигна, Баранов, разбира се, преди всичко отиде на „Нева“ и се запозна с Лисянски.

Лисянски се вглеждаше внимателно в своя гост. Александър Андреевич Баранов беше човек, беше среден на ръст, надхвърлил петдесетте, светлокос, с кафява от слънцето и вятъра кожа на лицето и с малки светли и много живи очи. Той беше от търговски род от северното руско градче Каргопол и в говора му се чувствуваше северният крайморски акцент. Сега той имаше чин на колежки съветник, който му даваше право да се счита не търговец, а дворянин. Той притежаваше рядкото умение да знае как да се държи с хората. Всъщност в обществото на индианските тайони той беше съвсем същият, както и в обществото на Лисянски — спокоен, внимателен, доброжелателен, без каквато и да било принизеност и без каквото и да било високомерие и главното — много спокоен. Спокойствието, изглежда, беше основното качество на характера му и само ръцете му, силни и подвижни, издаваха понякога с неочакван жест какъв деен и неукротим дух се крие под това спокойствие.

Още при първия разговор Лисянски се помъчи да узнае споделя ли Баранов мнението на ловеца Сава, ясна ли му е ролята, която във всички произшествия бяха изиграли хората от Съединените американски щати. И се убеди, че на Баранов са напълно понятни всички козни на американците, но че се отнася към тях без особено вълнение.

— Само да не правим онова, което искат те, и тогава нищо не ще сполучат — каза той.

— А какво искат те? — попита Лисянски.

— Те искат ние да воюваме. Да ни вмъкнат в трудна, дълга, изтощителна война с индианците — ето тяхната мечта. Такава една война би им позволила изведнъж да постигнат всичко, към което се стремят тук.

— А към какво се стремят тук?

— Към много неща — отговори Баранов и се усмихна. — Главната им цел е да отслабят влиянието на Русия в Америка. Нашата война с индианците би им помогнала да постигнат тази цел. Втората им цел е да поставят тукашните индиански племена под своя зависимост. И тази цел би била постигната: на индианците за война ще е нужно твърде много огнестрелно оръжие, а те биха могли да го получат само от американците и американците срещу изхабени стари пушки биха купили на нищожна цена всички кожи от тукашния край. Третата им цел е най-подлата: да изтребят индианците. Там, в родината си, в Съединените щати, те почти вече са изтребили индианците и продължават да изтребват остатъците. Тук те биха искали да изтребят индианците с нашите ръце…

— Е, и какво — каза Лисянски, като помълча: — излиза, че те постигат и трите си цели. Войната ни с индианците е неизбежна.

— Вие така ли мислите? — попита Баранов.

— А нима вие не мислите така? — учуди се Лисянски.

— Не, не мисля така — каза твърдо Баранов. — Войната не е неизбежна и ние трябва да направим всичко, за да я избегнем.

— А какво да направим? Да си идем и да им оставим Архангелската крепост?

— Не! Ако ние си отидем, те ще помислят, че ние сме слаби. А помислят ли, че сме слаби, войната ще бъде наистина неизбежна. Преди всичко ние трябва да докажем на ситкинските индианци, че ние сме силни, и да им го докажем така, че да не остане никакво съмнение. След това трябва да им докажем, че всички племена от крайбрежието са на наша страна. Е, тъкмо в това вече сега не може да има съмнение. Кой ли не е в моята войска! И важното е, че всички дойдоха доброволно. Не мислете, че аз наистина разчитам на тяхната помощ в боя. Те са храбри и наистина се отнасят добре към нас, но не познават никаква дисциплина и всичките им безбройни тайони непрестанно се карат помежду си. Не, в боя аз разчитам на своите руски промишленици и на вашите матроси, капитан-лейтенант. А тях ги доведох тук, за да види главният ситкински тайон Котлеан, че в борбата против нас той е сам, че племената на Аляска и на островите не му съчувствуват и не го поддържат. И най-важното, да видят това неговите покровители американците, които, повярвайте ми, следят внимателно всичко, което става тук.

— Е, това аз го знам! — каза Лисянски, като си спомни кораба на О’Кейн, който той срещна в началото в пристанището Свети Павел, а после тук, в Ситкинския залив.

— След като бъде доказано, че ние сме силни, ние ще им докажем, че искаме мир — продължаваше Баранов. — Ние ще им докажем, че на нас не ни е нужно отмъщение, и това ще бъде най-главната наша победа. Силата на Котлеан, неговото влияние в самото му племе са основани на общия страх пред нашето отмъщение. Цялото му племе вярва, че ние имаме намерение да не пощадим никого, да ги изтребим всички до един, или най-малкото да ги изгоним от страната и да вземем всичките им земи. Те отдавна вече разбраха, че са направили глупост, като са нападнали нашата крепост, но се готвят да се сражават до последни сили, тъй като мислят, че нямат друг изход. Те отдавна вече са разбрали, че американците са ги излъгали и че не ще им окажат никаква истинска помощ, и все пак те се държат за американците, защото считат, че няма на какво повече да се надяват. И когато ние, след като им покажем силата си, им докажем, че нямаме намерение да ги изтребваме, нито тайон Котлеан, нито американците не ще могат да ги накарат да продължат войната.

Баранов млъкна, погледна внимателно Лисянски в лицето и попита:

— Съгласни ли сте с мене?

Лисянски гледаше с уважение Баранов. Този бивш търговски служител на Шелехов, човек със северен селски акцент, беше родом държавник, какъвто не ще намериш в Петербург при двореца на император Александър.

— Съгласен съм напълно — отговори Лисянски.

— Тогава на работа! — каза Баранов.

ВОЙНА И МИР

Време беше да се заловят за работа, ако ще и заради това, че ситкинците първи започнаха бойните действия. Те издебваха в гората индианците, които придружаваха Баранов, и ако не бяха много, ги нападаха. Те обстрелваха иззад храсталаците байдарите, които минаваха край брега, и убиваха седналите в тях коудиакци. Всеки ден — ту тук, ту там — възникваха по няколко спречквания. Сами по себе си тези спречквания нямаха голямо значение. От страна на ситкинците това беше само изтребване на силите, само подготовка. Те без съмнение се готвеха за голямо нападение.

— Не-е — каза Баранов на Лисянски, — няма да чакаме те да ни нападнат. Ние ще нападнем първи!

От заловените в гората пленници стана известно, че армията на ситкинците се състои от осемстотин мъже, подчинени на разни тайони. Повечето от воините са въоръжени с пушки, останалите — с лъкове и копия. Имат и няколко оръдия. Всъщност по брой на хората и по количество на въоръжените сили двете страни бяха почти равни.

Като обмисляха плана за предстоящото нападение, Баранов и Лисянски преди всичко трябваше да решат къде да нападнат, точно на кое място да атакуват врага. На пръв поглед най-естествено беше да се опитат да си върнат Архангелската крепост. Но според донесенията на разузнавачите излизаше, че това няма никакъв смисъл. Архангелската крепост вече не съществуваше, беше останало само мястото, където се намираше по-рано. Дървените й стени бяха изгорени, насипите сринати. В нея нямаше ситкинци и те несъмнено съвсем нямаха намерение да я защитават. Следователно завземането на нейните изгорели развалини нямаше да донесе абсолютно никакви изгоди.

Врагът трябваше да бъде разбит там, където бяха съсредоточени неговите главни сили. А главните сили на ситкинците безусловно се намираха в голямото, добре укрепено селище зад носа. Наистина разузнавачите донесоха, че по-нататък по крайбрежието ситкинците неотдавна бяха построили нова крепост. Но Баранов смяташе, че селището си те ще защитават много по-упорито, отколкото крепостта, и затова беше решено да нанесат удар по селището.

На 28 септември флотът на Баранов се вдигна от мястото и тръгна на път по залива. Измежду стотиците байдари и лодки се издигаха корабите на Руско-американската компания „Александър“, „Екатерина“ и „Ермак“. Баранов пътуваше с „Ермак“. „Нева“, която се движеше заедно с целия флот, изглеждаше като исполин сред джуджета. Като напук вятър почти нямаше и движението беше крайно бавно. От време на време вятърът изчезваше съвсем и тогава гребните платноходки вземаха корабите на буксир и ги теглеха след себе си. Целият ден премина в пресичане на залива и заобикаляне на носа. Едва към десет часа вечерта, когато вече съвсем се стъмни, корабите и байдарите се спряха срещу брега, където беше разположено селището.

За слизане на брега беше вече късно. Прекараха нощта във водата. До разсъмване от селището се донасяше странно проточено виене. Шаманите с магьосничество призоваваха духовете на помощ на своето племе.

Най-сетне изгря слънцето и озари боровите гори, снежните върхове на планините и заграденото с дървена ограда селище на хълма край водата. Лисянски беше учуден от тишината на тази сутрин. В селището всичко беше неподвижно. Какво правят те, спят ли там, или са умрели?

— Те са заминали — донесоха коудиакци, които стигнаха до самия бряг със своите леки байдари. — Там няма никого.

Лисянски не повярва изведнъж на това известие. Той изпрати лейтенант Арбузов да види. Арбузов премина с една лодка покрай брега от единия до другия край на селището. В селището не беше останал никой.

Баранов дойде при Лисянски да се посъветва. Събитията се развиваха не съвсем така, както мислеха те — неприятелят този път избягваше боя.

— Какво пък, да заемем селището — предложи Баранов.

И Лисянски се съгласи с него.

Опасявайки се от засада, той заповяда да изстрелят няколко залпа от оръдията на „Нева“ по храсталаците около селището. Топовете гръмнаха, но в храсталаците не беше забелязан никакъв човек. Байдарите, пирогите, лодките спряха до брега и в селището влезе цялата разноплеменна войска.

Дървените къщи на индианците или, както ги наричаха русите, колибите се бяха сгушили по склона на хълма. Баранов се качи на върха на хълма и заби там знамето на висок прът. На брега пренесоха шест оръдия и ги поставиха така, че да могат да служат за защита и откъм гората, и откъм морето. Баранов реши, че именно тук ще бъде издигната новата руска крепост, която той ще построи вместо изгорената. Той й измисли и името — Новоархангелская. В чест на основаването на Новоархангелската крепост точно по пладне беше изстрелян залп от всички оръдия.

В колибите намериха няколко старици и старци, които на заминаване ситкинците не бяха пожелали да вземат със себе си. Старците се криеха и бяха уверени, че незабавно ще ги убият. Лисянски заповяда да ги успокоят, да се отнесат вежливо и да ги нахранят. Като похапнаха, те се развеселиха и на драго сърце отговаряха на въпросите, които Лисянски и Баранов им задаваха с помощта на преводачите.

Според думите им ситкинците през нощта дълго спорили да защитават ли селището си, или да не го защитават. По-войнствените тайони съветвали да го защитават, а по-миролюбивите считали, че селището трябва да се изостави и да се отиде в неотдавна построената крепост, в която е по-удобно да се отбраняват, отколкото в селището.

— Ако тайон Котлеан беше тук — каза един от старците — биха взели връх онези, които считаха, че трябва да се защитава селището, но тъй като тайон Котлеан не беше тук, победи мнението на онези, които предлагаха да се иде в крепостта.

— А къде е тайон Котлеан? — попита Баранов.

— Замина.

— Отдавна ли?

— Преди пет-шест дена.

— А къде замина?

— Той отиде с пирогата си в залива, където стои сега американският кораб. До този залив има два дни път. Той откара на американците бобровите кожи, за да получат от тях повече барут.

Всичко, което каза старецът, се потвърди още същия ден. Зад гористото островче сред залива изскочи дълга пирога с десет гребци. На кърмата й седеше тайон, главата на когото беше пищно украсена с орлови пера. Пирогата явно се насочваше към селището. Но като изскочи иззад острова, седналите в нея внезапно видяха стоящия пред селището флот. Пирогата изведнъж рязко зави назад и с всичка сила се понесе обратно към островчето.

Но беше вече късно. От брега бяха успели да забележат и пирогата, и седналия в нея тайон.

— Котлеан! Там е тайон Котлеан! — завикаха индианците, които бяха от войската на Баранов.

След пирогата се втурна една лодка с много весла под началството на лейтенант Арбузов. В желанието си да изпреварят преследвачите си от пирогата няколко пъти стреляха по лодката с пушки, но не улучиха. Тогава по заповед на Лисянски заговориха оръдията на „Нева“. Лисянски съвсем не разчиташе на попадение, той искаше само със снарядите на своите оръдия да задържи пирогата, да я накара да измени посоката си. Но неочаквано един снаряд попадна право в пирогата.

Раздаде се оглушителен взрив, от който потрепера въздухът над залива. Всичко се забули в черен дим.

В пирогата имаше барут, той експлодира и взривът унищожи пирогата.

Когато димът се разнесе, лодката на Арбузов стигна на мястото на взрива и взе шестима ранени и зашеметени индианци. Котлеан не беше между тях.

Взривът навярно не беше засегнал тайон Котлеан, който седеше на кърмата, на самия край. Когато се намери във водата, той заплува, въпреки че водата през тези последни дни на септември беше вече много студена. Той плуваше като риба и матросите от лодката на Арбузов го забелязаха едва когато беше вече до гористия бряг. Те изпратиха по него няколко изстрела, но той излезе на брега, скри се зад боровете и, разбира се, благополучно се е добрал до крепостта, зад стените на която се криеше цялото племе.

Баранов се огорчи много, че не успя да залови Котлеан.

— Ако Котлеан ни беше паднал в ръцете — казваше той, — войната би свършила изведнъж и без всякакви кръвопролития.

На 1 октомври флотът на Баранов и „Нева“ бавно тръгнаха към новата крепост на ситкинците, която беше на същия бряг на залива, на миля и половина от селището.

„Ситкинската крепост — пише Лисянски — представляваше неправилен триъгълник, по-голямата страна на който се простираше успоредно на морето на дължина 35 сажена. Стената се състоеше от дебели греди, подобни на стобор, а отвън три реда, между които стояха дебели греди, дълги около 10 фута, наклонени към външната страна. Отгоре ги свързваха други, също такива дебели греди, а отдолу ги поддържаха подпори. Към морето гледаха само една врата и две амбразури, а към гората — две врати.“

Трийсет и пет сажена са едва шестдесет и пет метра. Такава беше най-дългата страна на крепостта. От това се вижда колко малка беше цялата крепост и колко тясно беше на осемстотинте воини, които се криеха в нея заедно с жените и децата.

Крепостта посрещна приближаващия се флот с отчаяна оръдейна стрелба. Оръдията бяха всичко две и артилеристите се оказаха толкова неопитни, че всички снаряди падаха във водата, без да причинят никаква вреда.

Нито на Баранов, нито на Лисянски беше нужна тази крепост на ситкинците и те щяха да се радват, ако работата се обърнеше някак така, че да не я превземат. Но те разбираха, че ако не превземат крепостта, войната ще продължава до безкрайност. Беше решено да започнат, както е прието, с обсада, а после да се опитат да влязат в преговори с противника и като му докажат безнадеждността на неговото положение, да постигнат мир на справедливи и взаимно изгодни условия.

Лейтенант Арбузов с малък отряд матроси от „Нева“ слезе на брега и застана срещу лявата врата на крепостта. На негово разположение бяха две оръдия. Освен това в помощ му бяха предадени към двеста индианци и коудиакци под началството на своите тайони. Край дясната врата на крепостта застана самият Баранов, който командуваше отряда от руски промишленици. Той имаше три оръдия и още повече индианци и коудиакци. Тъй като в неговия отряд нямаше нито един истински военен, Лисянски му даде за помощник лейтенант Повалишин. Третата врата, която гледаше към морето, се пазеше от флота. Ситкинците се оказаха затворени в своята крепост.

Обсадата разтревожи ситкинците необичайно много. Още първата вечер те извършиха внезапна атака — отчаяна и храбра. Размахвайки копия и брадви, те изскочиха изведнъж от двете врати — и към Арбузов, и към Баранов. Тази атака беше поддържана от яростна пушечна стрелба от стените на крепостта. И въпреки това тя лесно щеше да се отблъсне, ако индианците, съюзниците на руснаците, не бяха побягнали.

Оказа се, че въпреки цялата си войнственост те не умеят да се сражават твърдо.

Като видяха, че индианците бягат, коудиакците също побягнаха. Русите останаха сами. Целия удар те приеха върху себе си. Не можеха да отстъпят, защото не бяха в състояние без помощта на индианците да теглят своите оръдия. И те мъжествено стояха докрай до оръдията си, за да не ги изоставят и да не ги дадат на врага.

Това упорство на руските матроси и промишленици реши цялата битка.

Ситкинците въпреки грамадното си числено превъзходство се натъкнаха на упорита съпротива и отстъпиха тъкмо в момента, когато още едно усилие можеше като че ли да им донесе победата. Арбузов изпрати след тях няколко снаряда. По това време съюзниците индианци и коудиакци успяха да се окопитят. Като изскочиха от гората, те се устремиха в атака. Ситкинците едва успяха да изтичат в крепостта и да затворят след себе си вратите.

Тази атака се оказа последното сражение на цялата война. И двете страни понесоха в това сражение тежки загуби. Двама матроси от „Нева“ бяха убити, третият наскоро почина от раните си. Почти всички, участвували в боя, бяха ранени включително Повалишин и Баранов.

Ранен в ръката, Баранов изгуби много кръв и беше принуден в течение на няколко дни да лежи на легло в каютата си на „Ермак“ и Лисянски трябваше сам да продължи започнатото от Баранов дело и да поеме командуването на цялата му многочислена армия.

Загубите на ситкинците в убити и ранени бяха още по-големи. Пред вратата дълго се валяха трупове на техните намацани воини с пера по главите. Но главната им беда се състоеше в това, че през време на атаката те бяха изразходвали всичкия си запас от барут. Оня барут, който Котлеан возеше от американците, беше унищожен и това направи положението им безизходно. Те имаха осемстотин пушки и две оръдия, но не можеха повече да стрелят.

Оставаше им само едно — да започнат преговори. И преговорите започнаха.

Те се проточиха цели седем дни и продължаваха почти непрекъснато денем и нощем. Никога още в живота си Лисянски не бе прекарвал толкова изморителна седмица. Преговорите започнаха с помощта на една коудиакска жена, която ситкинците бяха заловили в плен, а после пуснаха, за да разкаже на Лисянски за тяхното намерение да сключат мир. После при Лисянски на „Нева“ започнаха да идват тайони от крепостта — по двама, по трима души. Лисянски ги приемаше най-любезно, черпеше ги, подаряваше им брадви и гердани, те прекарваха на „Нева“ по много часове, връщаха се в крепостта си, вместо тях идваха други тайони на „Нева“, а работата почти не помръдваше от място.

Лисянски поставяше само едно условие — да напуснат крепостта. Той даваше на ситкинците клетвено обещание да не ги преследва повече и да им разреши да живеят, където си пожелаят. Идващите тайони един след друг се съгласяваха с това условие. И все пак работата, кой знае защо, не напредваше.

Причините за това бяха много. Първо, в крепостта нямаше нито единно мнение, нито единна власт. Едни тайони искаха незабавно мир, други гледаха да отсрочат мира колкото може повече. Пратениците на племето даваха обещание, но племето се отказваше от тези обещания. Партията на непримиримите, групирана около тайон Котлеан, оредяваше с всеки ден, обаче все още оказваше силно влияние върху настроението в крепостта.

Второ, и това беше най-главното, обсадените виждаха в предложението на Лисянски само измама, само коварство. Те не вярваха, че русите не възнамеряват да ги изтребят — нали самите те бяха изтребили гарнизона на руската крепост! И Лисянски не беше в състояние да ги убеди в своето миролюбие. Те бяха убедени, че той ги уговаря да излязат от крепостта само за да може по-удобно да ги нападне и да ги избие с жените и децата.

Трябва да кажем, че Лисянски, като обещаваше на ситкинците, че щом излязат от крепостта, ще бъдат в пълна безопасност, понякога сам се съмняваше дали е възможно да изпълни обещанието си. Работата беше там, че дошлите с Баранов индианци също бяха убедени, че Лисянски хитрува, и не се съмняваха, че ситкинците ще им бъдат предадени за унищожение. Те ликуваха предварително, защото мразеха тайон Котлеан, който много пъти се беше опитвал да пороби цялото крайбрежие, и се радваха, че племето му ще бъде изтребено. Недалеч от крепостта те намериха скривалище — нещо като огромен погреб, в което ситкинците пазеха сушена риба. Тази риба беше толкова много, че я натовариха на сто и петдесет байдари. Ситкинците, като видяха от стените на своята крепост, че запасите им са открити и се разграбват, вдигнаха пълен с отчаяние вой. Напразно Лисянски уговаряше съюзниците тайони да върнат в скривалището поне част от рибата — индианците и коудиакците смятаха тази риба за своя законна плячка и веднага я поделиха помежду си. И Лисянски все повече се тревожеше от мисълта, че ще бъде трудно да ги удържи да не нападнат обсадените, след като те излязат от крепостта.

А времето минаваше и за обсадените ставаше все по-ясно, че ще трябва да напуснат крепостта. Там вече нямаше нищо за ядене. На 6 октомври, като пристигнаха на „Нева“, пратениците на племето окончателно приеха условията на Лисянски. Уговориха се така: през нощта цялото племе в един глас ще извика три пъти „У! У! У!“ — потвърждение, че условията на Лисянски са приети от всички. След това те ще отворят вратата към морето, ще седнат в лодките си и ще напуснат крепостта.

Лисянски особено настояваше обсадените да излязат от крепостта през вратата, която гледаше към морето. Това би му дало възможност да ги защитава с оръдията на „Нева“, ако се опитат да ги нападнат.

През нощта на „Нева“ наистина чуха на три пъти силен рев:

— У! У! У!

Условията бяха приети от всички. Екипажът на „Нева“ им отговори с трикратно „ура“, толкова гръмогласно, че бездруго го бяха чули в крепостта. Сега оставаше да чакат кога ще се отвори вратата.

Лисянски съвсем не възнамеряваше да кара обсадените да бързат. Той разбираше, че за толкова много семейства не е така лесно изведнъж да се приготвят. Но времето минаваше, слънцето изгря и се вдигна високо над гората, а обърнатата към морето врата все още не се разтваряше.

Обикновено от крепостта се чуваше глъч на много гласове и лай на кучета. Сега всичко беше млъкнало. Тази тишина учуди Лисянски. А когато видя, че над крепостта се вият големи ята врани, той се разтревожи.

Лейтенант Арбузов, който надзърна в крепостта през пролуките на вратата, съобщи на Лисянски, че в крепостта няма никого. Това приличаше на чудо — и трите врати бяха залостени отвътре.

Лисянски слезе на брега, разбиха вратата, влязоха в крепостта. Под една от крепостните стени беше открит тунел.

Тогава всичко стана ясно. Ситкинците изобщо не бяха повярвали на обещанията на Лисянски. Те не можеха да си представят, че русите не се готвят да им отмъстят. Те си бяха прокопали проход под стената и в нощната тъмнина тайно бяха излезли от крепостта си в гората.

На 7 октомври Лисянски записа в дневника си:

„Като слязох на брега, видях най-варварското зрелище, което би могло да накара да трепне и най-коравото сърце. Предполагайки, че по гласа на децата и кучетата ние ще ги открием в гората, ситкинците ги бяха убили всички.“

Така завърши тази война с индианците от залива Ситка, които американците отначало бяха подучили да нападнат русите, а после захвърлиха на произвола на съдбата и ги изложиха на опасност от пълно унищожение.

Раната на Баранов заздравяваше и той отново пое командуването на войските си. Той постигна целта си — наистина никой да не преследва ситкинците. Затова преди всичко той заведе своите съюзници в Новоархангелската крепост. Част от тях ангажира със строителните работи, а друга част — с лов на моржове и тюлени, който беше много успешен.

„Нева“ трябваше да се върне на Коудиак, за да натовари в трюмовете си кожите от складовете на Руско-американската компания. А тъй като корабът имаше нужда от ремонт, беше решено там и да презимуват.

Баранов, който остана да зимува в Новоархангелската крепост, пристигна при Лисянски да се сбогува.

— Идното лято, преди да заминете за Китай, непременно се отбийте тук, в Ситкинския залив — му каза той, — и вие ще видите колко задружно ще живеем със ситкинците.

ЗИМУВАНЕ НА КОУДИАК

На 10 ноември „Нева“ напусна Ситка, а вече на 15 влезе в пристанището Свети Павел на остров Коудиак. Приближаваше зимата, валеше сняг и екипажът на „Нева“, който се готвеше за зимуване, преди всичко свали платната и въжетата на своя кораб и го закотви както трябва. След това моряците се преселиха на брега в къщите на руските промишленици. „Читателят лесно може да си представи радостта — пише Лисянски, — която нашите матроси изразиха при това, тъй като след толкова продължително плаване, а особено след ситкинския поход, дори и пустата земя трябваше да им се стори много по-приятна, отколкото и най-добрият кораб.“

Зимуването на екипажа на „Нева“ мина спокойно. Зимата на Коудиак се оказа много снежна, но не твърде студена. Често настъпваше меко време и температурата нито веднъж не падна под минус 17 градуса.

После дойде пролетта, снегът се стопи, планините се покриха със зеленина и трябваше да се готвят за далечно плаване. Трюмовете на „Нева“ поеха грамадните запаси от кожи. С товаренето се справиха доста бързо, но се оказа, че на „Нева“ трябва да се постави нов бушприт. Тази работа забави моряците повече, отколкото смятаха, и „Нева“ излезе от пристанището на Свети Павел едва на 13 юли 1805 година.

Тя се насочи най-напред към Ситка, за да вземе приготвените от Баранов през зимата кожи, а оттам за Китай за среща с „Надежда“.

ПАК В СИТКИНСКИЯ ЗАЛИВ

На 22 юли „Нева“ отново влезе в Ситкинския залив и хвърли котва недалеч от Новоархангелската крепост.

Баранов незабавно се яви при Лисянски и те се прегърнаха. Миналото лято те бяха успели да се оценят и обикнат. Раната на Баранов беше зараснала през зимата, той беше здрав и деен както винаги. Сега беше зает със строителството на Новоархангелската крепост, която възнамеряваше да превърне в истински град. Той веднага закара Лисянски на брега, защото бързаше да му покаже всичко, което вече беше успял да построи.

„За най-голяма моя радост видях удивителните плодове на неуморното трудолюбие на Баранов — пише Лисянски. — През време на нашето кратко отсъствие той беше успял да построи осем сгради, които по външния си вид и големина могат да се считат за красиви дори и в Европа. Освен това той беше направил петнайсет зеленчукови градини край селището. Сега той има четири крави, две телета, три бика и овца с овен, три коня и доста много свине и кокошки. Такова имущество в тази страна е по-скъпоценно от всякакви съкровища.“

Разбира се, Лисянски преди всичко попита Баранов как и къде живеят сега ситкинците и дали е успял да установи с тях мирни отношения. Баранов му разказа, че ситкинците през зимата са си построили ново селище на десетина мили от Новоархангелската крепост, на брега на един проток. Добрите отношения между тях и русите започнали да се установяват от средата на зимата. Най-напред се възобновила търговията. Срещали се на една горска поляна, намираща се приблизително по средата на пътя между двете селища, и разменяли стоки. Но не са ходели в селищата.

— Но тъкмо сега тук стават велики събития — каза Баранов. — Аз изпратих при ситкинците пратеници с подаръци да ги поканят на гости. Пратениците още не са се върнали, но имам сведения, че са посрещнати отлично. И ето чакам гости. Възможно е да ни бъде гост самият тайон Котлеан.

Пратениците, изпратени от Баранов, се върнаха на 16 юли на три байдарки. Редом с трите байдарки вървяха две пироги. В пирогите бяха гостите.

За посрещане на гостите Баранов беше подготвил пищна церемония, главни изпълнители на която бяха индианците чугаши. Русите наричаха чугаши индианците, които обитаваха бреговете на Чугашкия залив, на северозапад от Ситка. Те бяха най-верните съюзници на Баранов и мнозина от тях той засели в Новоархангелската крепост. По език и обичаи те ни най-малко не се отличаваха от ситкинците и Баранов се възползува от тях, за да посрещне гостите така, както беше прието тук.

Чугашите се нагиздиха, боядисаха лицата си и посипаха главите си с бял орлов пух. Като стигнаха на брега, ситкинците започнаха да танцуват в своите лодки. Най-разпалено от всички танцуваше тайонът, който ги възглавяваше. Той подскачаше и размахваше орловите си опашки.

Този тайон не беше Котлеан. Беше единственият от ситкинските тайони, който не беше участвувал в нападението на Архангелската крепост. Дали случайно или от хитрост, но преди това нападение той се отправи нейде далеч на лов и се върна в Ситка едва когато вече всичко беше свършено. И това, че ситкинците бяха изпратили сега при Баранов именно този тайон, доказваше, че те все още нямат пълно доверие на русите.

Ситкинците танцуваха в своите лодки петнайсетина минути. Щом спряха да танцуват, на брега затанцуваха чугашите. През време на танците на чугашите двете пироги със ситкинците стигнаха до самия бряг. Тогава коудиакците, които в Новоархангелската крепост също не бяха малко, нагазиха във водата, вдигнаха пирогите и на ръце ги изнесоха на брега заедно със седналите в тях гости. Без да излизат от лодките си, ситкинците се любуваха на танца на чугашите дотогава, докато те не престанаха да танцуват. Като се наиграха, чугашите сложиха ситкинския тайон да седне на един килим и го отнесоха в предназначената за него къща. Останалите гости също отнесоха на ръце, но без килим. В къщата ги чакаше щедра гощавка.

На другия ден ситкинският тайон заедно със свитата си отиде на „Нева“ на гости на Лисянски. За това Баранов им даде своя собствена лодка. Щом се отделиха от брега, гостите започнаха да пеят и да танцуват. И така с пеене и танци се качиха на кораба. На шканците^[1] на „Нева“ те танцуваха още не по-малко от половин час.

Ситкинският тайон, човек на средна възраст, се придружаваше от група воини, а също от родната си дъщеря и нейния мъж. Лисянски заповяда да почерпят воините горе, а тайона, дъщерята и зет му поведе със себе си в каютата. В каютата те пируваха около два часа, после излязоха на палубата и отново взеха да танцуват. „Тези хора непрекъснато танцуват — пише Лисянски — и никога не ми се е случвало да видя събрани трима индианци, без да започнат да танцуват.“

Тайонът се интересуваше много от оръдията на „Нева“, внимателно ги разгледа и поиска от Лисянски разрешение да стреля. Лисянски му разреши. Тайонът зареди оръдието и стреля с пълно познаване на работата, при това, както отбелязва Лисянски, „нито силният звук, нито движението на оръдието предизвикаха у него ни най-малък страх“.

Гостите си заминаха на брега, а на другия ден напуснаха Новоархангелската крепост, изпратени от Баранов и от танцуващите чугаши и отрупани с подаръци. На тайона Баранов подари ален бархетен халат, украсен с хермелинови кожи, а на всеки от спътниците му — по един син халат. Освен това той им даде по един голям калаен медал — в чест на сключването на мира между русите и ситкинците. На сбогуване с тайона той каза:

— И все пак ме учудва вашият тайон Котлеан. Защо не ми дойде на гости? Нима няма смелост? Предай му, че аз го чакам на гости и ако не дойде, ще си помисля, че той крои против нас нещо лошо.

Тези думи на Баранов безусловно бяха предадени на Котлеан, защото на 28 юли тайон Котлеан, придружен от единадесет воини, посети Новоархангелската крепост. Разбира се, всички те също пяха и танцуваха в пирогите. Преди да стигнат до брега, той изпрати на Баранов одеяло от сребърни лисици, молейки го и на него да бъдат оказани същите почести както на тайона, който беше идвал преди него. Баранов отговори, че за най-голямо съжаление такива почести съвсем не могат да му бъдат оказани, защото повечето от чугашите и коудиакците се намират далеч на лов. Макар наистина повечето от чугашите и коудиакците този ден да бяха на лов, все пак от страна на Баранов това беше само предлог. Просто той искаше да подчертае, че към своя гост, бивш враг на Русия, той се отнася вежливо, но студено и гостът бездруго разбра това. Обаче Котлеан се направи, че ни най-малко не е уязвен от този прием, и се държеше дружелюбно и добродушно.

„Нашите посетители — пише Лисянски — бяха също така нашарени и покрити с пух, както и предишните, но облеклото им беше малко по-богато. Котлеан беше облечен в английски бархетен халат. На главата си носеше калпак от черни лисици. На ръст е среден и има твърде приятно лице, черна неголяма брада и мустаци. Смятат го за най-изкусния стрелец. Той винаги държи при себе си към двайсетина хубави пушки. Въпреки нашия студен прием Котлеан ни гостува до 2 август и танцуваше всеки ден със своите подчинени.“

Баранов и Лисянски беседваха надълго с него. Котлеан се признаваше за виновен във всичко, оплакваше се, че американците са го измамили, и обеща да заглади своята лоша постъпка с вярност и дружба. На сбогуване Баранов му подари тютюн и син халат с мермелинови кожи. Тютюн беше раздаден и на воините му. „Като се сбогуваше с нас — пише Лисянски, — Котлеан изяви съжаление, че не е заварил коудиакците, в присъствието на които много му се искало да потанцува, като ни уверяваше, че никой не знае толкова много танци, колкото него и неговите подчинени. Удивително е колко силно ситкинците са пристрастени към танцуването, което те считат за най-важно нещо на света.“

Баранов и Лисянски наскоро трябваше да посрещат още един ситкински тайон. Работата беше там, че племето не искаше повече да признава Котлеан за свой главен вожд. Погрешността на цялата му предишна политика беше сега толкова очевидна, че той не можеше да остане на своя пост. Племето си избра нов главен тайон и този нов главен тайон започна с това, че отиде да покаже особата си на русите.

Той прекара на гости в Новоархангелската крепост няколко дни. Никога още на Лисянски не се бе случвало да посреща такъв високомерен човек. Той се опиваше от високото си звание и искаше постоянно да го носят на рамене. Не се съгласяваше да направи ни крачка със собствените си крака и слизаше от чуждите плещи само тогава, когато му се искаше да танцува. Той танцуваше не по-малко от останалите си съплеменници. Въпреки цялата си високомерност постоянно говореше за обич към русите и за вярност към тях.

Лятото отиваше към своя край и приближаваше времето, когато според уговорката с Крузенщерн „Нева“ трябваше да се отправи за Китай, за да се срещне с „Надежда“. Като пое в трюмовете си приготвените от Баранов кожи, на 2 септември тя постави платната, вдигна котва и тръгна на път. Но при излизането от Ситкинския залив вятърът изведнъж престана, настъпи пълно безветрие и „Нева“ спря. Баранов с лодката си догони „Нева“ и се качи на палубата, за да стисне още веднъж ръката на Лисянски.

„С Баранов се сбогувах не без съжаление — записа Лисянски. — По своите дарби той заслужава всякакво уважение. Според мене Руско-американската компания не може да има в Америка по-добър началник. Освен познания той има вече навика да изпълнява всякакви работи и не жали собственото си имущество за общественото благо.“

През нощта задуха вятър и „Нева“, като напусна бреговете на Америка, се понесе през Тихия океан.

ОСТРОВ ЛИСЯНСКИ^[2]

 

Като набелязваше предварително по картата курса на своя кораб между Америка и Азия, Лисянски се мъчеше да избере такъв път през необятната шир на Тихия океан, по който преди него не беше минавал още нито един мореплавател. Той се надяваше в тези безгранични пространства да открие някаква непозната земя. На целия екипаж беше заповядано да следи зорко хоризонта — дали няма да се покаже нейде суша.

Но минаваше вече месец и половина, откакто „Нева“ беше напуснала Ситкинския залив, а те не виждаха ни най-малък признак на земя. Само вълни и небе — ден след ден, седмица след седмица. Пресякоха вече Тропика на рака и въпреки че беше средата на октомври, страдаха от жега. Цял ден слънцето грееше, но щом залезеше, изведнъж, без всякакъв преход се спускаше непрогледната тъмнина на тропическата нощ.

На 15 октомври в десет часа вечерта всички на кораба почувствуваха силен тласък. Беше съвсем тъмно. „Нева“ се спря и почна бавно да се накланя на една страна.

Лисянски изведнъж разбра — плитчина! Целия екипаж извикаха горе, незабавно свалиха всички платна, за да не би вятърът да обърне „Нева“. Тя се изправи малко, но все така си остана неподвижна — беше заседнала здраво на плитчината.

Отпред в нощната тъмнина Лисянски чуваше глух и мрачен шум. С опитния си слух на моряк той изведнъж разбра какво е това. Шумяха пенестите вълни и с грохот връхлитаха в брега.

Стараейки се да облекчи кораба, Лисянски заповяда да хвърлят от палубата във водата всичко, каквото може да се хвърли. Към всеки предмет, преди да го хвърлят във водата, привързваха плавник, за да не потъне и после да могат да го вземат обратно. Но изхвърлянето на нещата във водата ни най-малко не помогна. „Нева“ не помръдваше.

Положението беше отчайващо. Само малко да се усилеше вятърът, и корабът щеше да се преобърне. Беше нужно незабавно да се предприемат най-решителни мерки.

Пуснаха във водата всички съдове с гребла, привързаха ги към кърмата на „Нева“ и като гребяха с всички сили, се мъчеха да я изтеглят от плитчината.

Каква беше радостта им, когато почувствуваха, че „Нева“ полека-лека започна да се движи! Но се движеше извънредно бавно. Гребците капнаха съвсем от умора, преди да успеят да я придвижат един дюйм. Матросите, седнали при веслата, се меняха всеки десет минути.

Така премина нощта.

И едва в момента, когато слънцето надникна от хоризонта, освободеният кораб се заклати най-сетне върху вълните.

И при слънчевата светлина моряците видяха на разстояние една миля от себе си нисък плосък бряг, неозначен ни на една карта.

Това беше важно откритие.

Но този ден те не само че не успяха да отидат на новооткритата земя, но дори не можаха да я видят както трябва. Нещастията им още не бяха свършили. Връхлетя силен вятър, подхвана току-що освободената „Нева“ и отново я метна на плитчината.

Положението стана още по-опасно отпреди, защото вятърът се усили. И цялата работа трябваше да се започва отново. Уморените от нощно гребане матроси седнаха пак при веслата. Сега гребането беше много по-тежко, защото тропическото слънце се издигаше все по-високо и печеше безмилостно. Пак започна отчаяна борба за всеки дюйм. Така премина целият ден. Едва на залез слънце „Нева“ успя да се освободи повторно.

Нощта премина тревожно, защото шумът на разгневените вълни се носеше от няколко страни, пяната белееше върху подаващите се от водата камъни и едва на разсъмване „Нева“ успя да излезе на безопасно разстояние от страшната плитчина. Целия следващ ден ловиха хвърлените във водата предмети, които бяха успели да отплават вече доста надалеч. И чак на 18 октомври Лисянски успя да се заеме с изследването на неизвестния остров.

Заедно с щурмана Калинин, лейтенант Повалишин и неколцина матроси той от сутринта се отправи с лодката си за брега. Стигането до брега на острова се оказа не така лесно, защото трябваше да се промъкват през бушуващите покрай брега вълни. Като скочиха от лодката на брега, те веднага се намериха в гъста и висока трева.

Островът, дълъг малко повече от една миля, беше съвсем плосък и целият обрасъл с трева, която се люлееше от морския вятър. На целия остров не се виждаше не само нито едно дърво, но дори и храст. Но този гол остров беше извънредно гъсто населен. По брега му лежаха тлъсти тюлени, които не обърнаха ни най-малко внимание на моряците. Няколко от тях матросите веднага убиха с веслата и метнаха в лодката, за да ги вземат със себе си. А над острова и в тревата летяха безброй морски птици.

Беше трудно да се ходи по тревата, защото на всяка крачка моряците настъпваха птичи гнезда и смачкваха малките птиченца, които пищяха под краката им. Птиците се отнасяха към хората със същото безстрашие, както и тюлените — на тях още нито веднъж не им се беше случвало да видят човек. На моряците нищо не им струваше да ги ловят с ръце.

Слънцето печеше немилостиво и беше невъзможно да се скрият от него на острова. Но Лисянски реши на всяка цена да обходи острова, за да нанесе целия му бряг на картата и да види дали нейде няма прясна вода.

Това беше дълга и еднообразна разходка, която не им донесе никаква радост. Те не намериха ни най-малък признак на прясна вода — нито извор, нито кладенче. „Като забодох един прът в земята — пише Лисянски, — аз зарових до него бутилка с писмо, че сме открили този остров, а после се върнах на кораба, напълно уверен, че ако съдбата не ни отдалечи от това място, трябва да очакваме скорошна смърт. При пълна липса на прясна вода и на дървен материал какви мерки за спасение бихме могли да предприемем? Наистина биха ни снабдили с храна рибите, птиците, тюлените и костенурките, които на острова бяха твърде много, но с какво щяхме да утоляваме жаждата си. Този остров не обещава нищо на предприемчивия пътешественик освен явна и неизбежна гибел. Намирайки се посред твърде опасна плитчина, той лежи почти наравно с повърхността на водата.“

По настояване на целия екипаж Лисянски нарече открития от тях остров Лисянски.

И „Нева“ с всички сили се понесе нататък, по-далеч от това предателско място. За да стигне до Китай, й предстоеше още да прекоси половината океан.