Николай Чуковски
Капитани на фрегати (7)

КИТАЙСКИТЕ ПИРАТИ

В средата на декември неизвестната част на океана остана назад и фрегатите навлязоха във води, често посещавани от европейски кораби, които търгуваха с Китай.

За учудване на целия екипаж Лаперуз нареди на артилеристите да дежурят постоянно при оръдията и заповяда да приведат фрегатите в бойна готовност.

— Защо? — попита любопитният Лесепс.

— Страхувам се да не ни нападнат — отговори Лаперуз.

— Че кой може да ни нападне? Китайците ли? Но отношенията между Франция и Китай са най-мирни.

— Мирни са отношенията ни с правителството на китайския император — отговори Лаперуз, — но не и с китайските пирати. Китайските пирати са врагове на китайския император и врагове на европейските търговци, които търгуват с Китай.

— Нима някакви жалки разбойници ще се осмелят да извикат на бой две фрегати с по четиридесет топа — „Компас“ и „Астролабия“ — гордостта на френската военна флота? Само англичаните май биха се решили да си премерят силите с нас. Не, капитане, ако наистина тука има пирати, те ще вдигнат всички платна и ще се помъчат да изчезнат колкото се може по-скоро…

— Не бъдете толкова уверен, господин Лесепс — каза професор Дажеле. — Китайските пирати са много по-силни, отколкото вие мислите. Те съвсем не са разбойници, а бунтовници, въстаници, селяни, надигнали се срещу помешчиците. Те имат прекрасно въоръжен флот, който се състои от десетки кораби, заграбени от китайското правителство и разните европейски търговски компании. Те са превърнали в свои крепости пустите островчета край бреговете на Китай. Португалците, холандците и англичаните често са принудени да им отстъпват корабите си. Китайските власти треперят пред тях. Пиратите често слизат на брега, влизат в бой с редовните китайски войски и побеждават. Знаете ли по какъв начин португалците са завладели китайското пристанище Макао?^[1]

— Не, не знам — отговори Лесепс.

— Португалците първи от всички европейски народи завързали търговия с Китай. Те се мъчили да създадат в Китай колонии, но китайците не се съгласявали да им отстъпят нито педя земя. Тъкмо по това време пиратите унищожили целия китайски флот, слезли на брега и започнали да превземат един град след друг. Техните дружини застрашавали дори самия Пекин и императорът се изплашил. „Помогнете ми — помолил той португалците. — Избавете ме от бунтовниците и аз ще ви дам за награда всичко, което пожелаете.“ По това време пиратите още нямали европейски кораби. Флотът им се състоял само от китайски джонки. Португалците ги нападнали внезапно, половината избили, а другата половина разпръснали. За тази победа китайският император отстъпил на Португалия това парче земя, където сега се намира град Макао.

— Това била единствената победа на португалците над пиратите — забеляза Лаперуз. — Във всички по-късни сражения винаги побеждавали пиратите.

Макар пътешествениците вече да не се надяваха да открият някаква земя, на мачтата, както и по-рано, седеше моряк. Той трябваше да предупреди моряците за приближаването на пиратите. Но морето беше пусто. Едва в края на декември морякът разтревожи Лаперуз със силен вик:

— Пред нас се виждат платна!

— Но тревогата се оказа напразна. Не, това не бяха пирати, а мирни рибарски лодки, които плаваха навред край китайските брегове. Рибарите излизаха на риболов на цели ескадрили, по четиридесет-петдесет лодки заедно. Колкото по-нататък отиваха, толкова по-често ги срещаха. От време на време Лаперуз извикваше ту една, ту друга лодка и срещу най-скромно заплащане купуваше от рибарите прясна риба.

Лесепс се учуди много, когато видя в лодките не само мъже, но и жени и малки деца. Имаше лодки, в които се намираха дори кучета, кози, кокошки, петли. Странно е да слушаш „кукуригу“ сред океана.

— Тези рибари нямат друг дом освен лодките — обясни Дажеле на Лесепс. — Те заедно със семействата си и с всичкото си имущество прекарват целия си живот на лодките в морето и слизат на брега само за да продадат рибата.

— Нима не се страхуват от пиратите? — попита Лесепс.

— Не, не се страхуват. Китайските пирати никога не нападат рибарите.

НЕОЧАКВАНОТО БОГАТСТВО

На 1 януари 1787 година видяха в далечината китайския бряг, а на другия ден фрегатите влязоха в пристанището Макао. Пътят между Калифорния и Китай беше изминат за три месеца и половина.

Макао, китайски град, завладян от португалците, бе разположен на три хълма. На върха на всеки хълм беше построена крепост. Топовете на тези крепости държаха в пълно подчинение целия град, населен предимно с китайци. Португалците се отнасяха с китайците като с роби, разоряваха ги с данъци, мита и глоби, заставяха ги да работят безплатно и затова постоянно се страхуваха от въстание. В крепостите живееха войници индийци, докарани от португалската колония Гоа в Индия. Индийците не знаеха китайски език и затова португалците не се бояха, че ще преминат на страната на китайците.

В Макао във всеки квартал имаше католическа църква или манастир. Католическите свещеници и монаси полагаха всички усилия да покръстят китайците. Но не успяваха. Само разни нехранимайковци и мошеници се съгласявали да се покръстят, за да получат всевъзможни облаги и покровителството на властите. Но макар мнозинството от китайците да не бяха католици, всички без разлика бяха длъжни да дават една десета част от доходите си на католическите манастири. И монасите в Макао бяха по-богати от търговците.

Щом фрегатите влязоха в пристанището, веднага ги заобиколиха лодки с митничари. Те поискаха от Лаперуз голяма сума за правото да спре в пристанището на Макао. Напразно Лаперуз ги уверяваше, че португалското министерство на марината е разрешило на експедицията да спира безплатно във всички португалски пристанища. Митничарите бяха неумолими.

След като спори с тях цял ден, Лаперуз слезе на брега и отиде при губернатора. Губернаторът го прие много любезно и веднага заповяда на митничарите да оставят на спокойствие френската експедиция.

Тогава на фрегатите се появиха търговците. Те се оказаха още по-натрапчиви от митничарите.

— Продайте ми стоката си — шепнеше всеки на Лаперуз. — Моята фирма ще ви заплати по-добре от всички.

— Та ние нямаме никаква стока — отговаряше Лаперуз. — Ние не сме търговци, а учени. Съвсем не сме дошли тука, за да търгуваме.

Но в отговор португалските търговци му се смееха. Не, те не са глупаци, за да повярват, че французите са извършили такова трудно и дълго пътешествие до Китай съвсем безкористно. Убедени, че капитанът ги лъже, те се мъчеха да спечелят доверието на екипажа, угощаваха моряците, като се опитваха да разберат какви богатства се съхраняват в трюмовете на фрегатите. И след няколко дни из града се разнесе слух, че французите са докарали от Америка скъпи кожи.

Тогава при Лаперуз се яви търговецът Хилярос, най-богатият човек в Макао.

— Аз ще купя всичките ви кожи — заяви той. — В Китай няма зверове със скъпи кожи и богатите китайци ценят кожата както златото. За мечите, еленовите и лисичите кожи ще ви дам осем пъти повече, отколкото ще ви заплатят в Париж. Кажете, какви кожи имате и какви са?

Лаперуз подаде на търговеца списъка на кожите, които бе получил от индианците в Америка срещу гвоздеи и железни обръчи. И Хилярос му предложи срещу тях огромна сума.

След един час целият екипаж на двете фрегати беше свикан на палубата на „Компас“. Моряците и войниците се построиха в редици под командата на офицерите си. Лаперуз направи преглед и в заключение каза:

— Успях да продам получените в Америка кожи. Тези кожи смятам за обща собственост на експедицията. Всички ние — офицерите и моряците, учените и войниците — еднакво понасяхме лишенията и рискувахме живота си. Затова получените пари трябва да бъдат разделени поравно на всички, без разлика на чиновете. На всеки се падат по петдесет португалски пиастра.^[2]

Петдесет пиастра! На тези бедни хора не се беше и присънвало такова богатство.

Лаперуз продължаваше:

— Предстои ни дълъг, труден път. Не сме изпълнили и половината от това, което ни е възложило министерството. Кой знае дали ще се върнем някога в родината си. Какви ли не нещастия могат да ни се случат по време на плаването! Ако вземем парите със себе си, те може да пропаднат заедно с нас и нашите семейства да не ги получат никога. Като взех под внимание всичко това, аз реших да предам спечелените пари в шведската банка в Макао. Тази банка има клон в Париж. Когато се върнем в Париж, ще ни изплатят парите. А ако не се върнем, ще ги изплатят на нашите жени и деца.

ТАРТАРИЯ

От пристанище Макао „Компас“ и „Астролабия“ излязоха на 5 февруари 1787 година и след като посетиха Филипинските острови, които тогава принадлежаха на испанците, се насочиха на север покрай азиатските брегове.

Лаперуз пое курс към тайнственото Японско море, където не бе ходил още нито един европеец.

Японско море е разположено между Японските острови и Азиатския материк. За съществуването му в Европа знаеха по японските и китайските карти. Но тези карти бяха толкова различни, че беше невъзможно да им се доверят.

Фрегатите минаха покрай китайския остров Тайван и влязоха в Корейския проток. Зад Корейския проток започва Японско море. Тук откритията се зародиха едно подир друго.

Най-напред те се натъкнаха на остров, който не съществуваше дори на японските и китайските карти. Островът се оказа гъсто населен и добре обработен. Лаперуз го нарече остров Дажеле. Моряците не слязоха на острова, но нанесоха на картата бреговете и плитчините, разположени край него. Това им отне много време.

Като остави остров Дажеле, Лаперуз се насочи към западното крайбрежие на Японско море. Тогавашните географи наричаха непознатия западен бряг на това море Тартария. Европейците познаваха тази страна само по име. Дори китайците и японците имаха смътно понятие за нея.

Лаперуз вече много дни плаваше на запад, а бряг все не се показваше. Ако се вярваше на китайските карти, Лаперуз отдавна трябваше да се намира по средата на сушата, но около него, както преди, се простираше необхватното море. Това бе ново доказателство колко малко можеше да се вярва на картите на азиатските географи. Лаперуз вече се съмняваше дали Тартария съществува, или е само измислица на японските и китайските мъдреци.

Ала на 11 юни той видя отпред тъмносиня брегова ивица. Тартария не бе измислица.

Новооткритата земя приветствуваха с грохота на топовете.

Фрегатите на Лаперуз се приближиха към брега малко по на север от онова място, където по-късно възникна руското пристанище Владивосток. Брегът бе покрит с девствена гора, зад която се извишаваха високи планини. Но иззад гъстите върхове на дърветата не се издигаше никакъв дим. В този край не можеше да се види нито една просека, нито една пътечка, нито едно обработено късче земя. Този край — сега съветският Далечен изток — по онова време беше почти необитаем.

Моряците гледаха колкото се може по-скоро да слязат на брега, но никъде не можеха да намерят подходящ залив. И отгоре на всичко покрай брега се простираха плитчини, които преграждаха пътя на корабите. А Лаперуз не се решаваше да изпрати лодка към брега. След катастрофата в Америка той стана по-предпазлив и не позволяваше на лодките да се отдалечават на голямо разстояние от корабите.

Фрегатите запълзяха бавно покрай брега на север. Въздухът беше толкова чист и прозрачен, че моряците различаваха всеки камък, всяко дърво. Лаперуз и Бернизе работеха върху карта на бреговата линия.

На всички им се искаше да стъпят колкото се може по-скоро на тази непосещавана още от никого земя. Но едва на 23 юни успяха да намерят удобен залив.

Щом котвите докоснаха дъното, всички лодки се понесоха към брега. Девствената гора стигаше досам морето. Дърветата бяха същите, както в Европа. Ала никъде моряците не бяха виждали такива свежи и ярки оттенъци на листака. На брега на залива пасеше голямо стадо елени. Когато забелязаха хората, слезли на брега съвсем близо до тях, елените не проявиха ни най-малко безпокойство и продължаваха да си пасат, като че нищо не се бе случило. Те за пръв път виждаха хора и затова не се бояха от тях. И избягаха чак когато екнаха изстрели.

На края на гората излезе огромна тъмнокафява мечка. Като видя до водата тълпа двуноги, тя се протегна, прозя се, почеса се с лапа зад ухото и бавно пое по пътя си. Изстреляният подире й куршум мина покрай нея и тя не му обърна внимание.

Но най-доверчиви се оказаха птиците. Те кацаха направо по раменете на моряците и спокойно кълвяха зърна от ръцете им. Само дивите гъски, които зиме отлитаха в топлите страни, към бреговете на Китай, знаеха, че е по-добре да се държиш на прилично разстояние от човека.

Рекичката, която се вливаше в залива, гъмжеше от риба. Моряците пуснаха мрежите си и за няколко часа наловиха повече от двадесет пуда риба.

Край залива моряците натрупаха могила. На върха на могилата поставиха стълб, а на стълба заковаха дъска с надпис, в който посочваха годината, месеца и деня, когато фрегатите на Лаперуз посетиха това крайбрежие.

САХАЛИН

На 27 юни корабите напуснаха залива.

Няколко дни те пътуваха покрай брега на север, после завиха на североизток.

На 6 юли видяха планинска земя, обрасла с борове. Това беше остров Сахалин, който дотогава не бе виждал още нито веднъж европеец. За съществуването му знаеха само от японските карти, на които всеки път бе обозначен различно и следователно невярно. От тези карти дори не можеше да се разбере дали тази суша е остров или полуостров.

От корабите сахалинските планини изглеждаха още по-високи и отвесни. Най-високата от тях нарекоха връх Ламанон. Тук-таме по брега се виждаха ниски гредоредни къщички, зад гората се виждаха облачета дим. Значи Сахалин съвсем не бе толкова пуст, както съседната Тартария. Почти веднага намериха удобен залив и корабите хвърлиха котва. На брега отидоха капитан дьо Лангл и неколцина офицери. Там, дето слязоха, имаше две къщурки. Дьо Лангл тръгна към тях с ценни подаръци в ръцете — брадви и гердани.

В земята пред къщурките бяха забити колове, на които бяха набучени отрязани мечи глави.

— Сахалинските мечки не живеят така волно, както тартарските — каза дьо Лангл и влезе в отворената врата на къщурката.

Но в къщата нямаше жива душа. Очевидно туземците ги бяха напуснали съвсем наскоро, защото пепелта в огнищата беше още топла. Сигурно ги бе изплашил страшният вид на корабите.

Дьо Лангл остави подаръците в къщурките и вече се готвеше да се върне на кораба, когато срещна неочаквано на брега седмина мъже, облечени в дългополи халати, оплетени от тънко нарязана кора на дърво. Това бяха сахалинските гиляки. Гиляките нямаха ни обувки, ни шапки. Само един побелял, дългобрад старец с болни очи носеше нещо като фуражка с козирка: козирката предпазваше болните му очи от слънцето.

Гиляките посрещнаха моряците много дружелюбно. Дьо Лангл започна да разговаря със знаци с тях и бе учуден от схватливостта им. Той им обясни, че иска да знае очертанията на бреговете на Сахалин. Тогава старецът взе една пръчка и начерта карта върху пясъка. Точността на тази карта беше, разбира се, много приблизителна. И все пак от нея можеше да се разбере, че Сахалин е остров, а не полуостров.

При Сахалин корабите останаха няколко дни. Заливът, дето спряха, беше наречен залив Дьо Лангл. „Компас“ и „Астролабия“, след като напуснаха залив Дьо Лангл, се насочиха на юг покрай сахалинското крайбрежие. Лаперуз искаше да определи южната точка на новооткрития остров. Той успя да направи това. Лаперуз изясни, че Сахалин се простира почти до остров Хокайдо — най-северния от Японските острови.

Той прекара своите фрегати през тесния проток, който отделя Сахалин от Хокайдо, и излезе в Охотско море. Протокът между Сахалин и Хокайдо бе наречен проток Лаперуз.

НА ГОСТИ У РУСИТЕ

Корабите пътуваха на североизток и се приближаваха към руските владения на полуостров Камчатка. Там на експедицията предстоеше да се раздели с Бартоломей Лесепс, който трябваше по суша, през Сибир, да занесе в Париж отчета на експедицията на Лаперуз.

Скоро забелязаха дългата верига безлюдни Курилски острови. Тука между островите Симушир и Уруп на Лаперуз се усмихна щастието и той откри никому неизвестен дотогава проток, който му даде възможност да излезе от Охотско море в Тихия океан. Този проток той нарече в чест на кораба си Бусол, което на френски значи „Компас“.

На 5 септември видяха брега на Камчатка. Черните канари вече бяха покрити със сняг.

Два дни по-късно фрегатите влязоха в Авачинския залив — най-удобното пристанище на Камчатка. В дъното на залива се намираше руското градче Петропавловск Камчатски. Входът на Авачинския залив е тесен, но много дълбок. А самият залив е толкова широк и просторен, че в него лесно можеха да се поместят всички кораби на френския и английския флот. Високите крайбрежни скали са сигурна защита срещу ветровете и дори в най-страшна буря корабите, които се намират в залива, са защитени от вълните и вихрите.

Градчето Петропавловск се състоеше от няколко десетки гредоредни къщи и малка черква. Къщата на губернатора беше малко по-голяма от останалите. Когато влизаше в пристанището, Лаперуз приветствува по обичая града с единадесет топовни изстрела. В отговор от брега изпъшка единадесет пъти малко топче.

Петропавловци посрещнаха приветливо гостите. Този мъничък захвърлен накрай света градец не бе разглезен от чести посещения на гости.

Жителите на Петропавловск Камчатски бяха готови да разглеждат по цели дни някой куриер, дошъл при губернатора от Охотск. Естествено, появата на блестящите чуждестранни моряци, видели целия свят, беше истински празник за скучаещите граждани.

Губернаторът предаде на Лаперуз писмата, пристигнали от Париж през Сибир. Тези писма бяха написани много отдавна, защото по онова време пощата през Сибир вървеше не по-малко от година.

Най-именитите жители на града уредиха бал, на който поканиха всички френски офицери. Балът се състоя в къщата на губернатора. Гостите насядаха на дървените нарове. На бала присъствуваха всички петропавловски дами — тринадесет жени. Само три от тях бяха рускини, всички останали — камчатки. Отначало разговорът не вървеше, защото само губернаторът говореше френски. Но после се появи Лесепс, който заприказва на завален руски език. Той изкълчваше безсъвестно думите, но все пак го разбираха и можеше да служи за преводач.

— Аз бил Ф Петербург — каза Лесепс. — Аз познат ваша царица Катерина!

Започнаха танци. Жителите на Петропавловск не умееха да танцуват, както танцуват в Париж, и затова французите не можаха да поиграят. Но в замяна на това пък останалите гости играха до насита, и то само един танц — руската. Играха до полунощ, за най-голямо удоволствие на французите, на които танцът много се хареса. После започнаха да молят камчатци да покажат танците си. Те на драго сърце се съгласиха.

На другия ден Бартоломей Лесепс взе писмата на Лаперуз, напусна експедицията и потегли на дълъг път. Пътят от Камчатка до Петербург беше най-дългият път по суша в света. За да го изминеш от единия край до другия, трябваше да изгубиш най-малко една година. В Петербург Лесепс щеше да се качи на кораб и да отпътува за Франция.

Лесепс се сбогува весело с другарите си пътешественици. Морето беше вече успяло да му омръзне. Той се радваше, че след година ще види отново блестящия петербургски двор на Екатерина II.

— Довиждане! — казваше весело Лесепс, готвейки се на път. — След две години ще се срещнем пак в Париж.

— Сбогом! — му отговаряха. — Кой знае дали ни е съдено да се видим някога!

На 23 септември корабите вдигнаха платна и излязоха в морето. Скалите на Камчатка се изгубиха в далечината.

СКОРБУТЪТ

От Камчатка Лаперуз се насочи право на юг.

На експедицията предстоеше да изпълни последното поръчение, дадено й от министерството на марината: да изследва бреговете на Австралия. В Северното полукълбо се задаваше зима, трябваше отново да бързат към Южното, за да сварят там лятото.

Беше решено да пресекат Тихия океан от север на юг по права линия, без да се отбиват никъде, за да не губят време. Течеше вече третата година, откак нашите пътешественици бяха напуснали Франция. Моряците бяха уморени, тъгуваха по семействата си, по родината. Не бяха вече така весели и усърдни, както в началото. Офицерите си омръзнаха, започнаха кавги, недоволство. А до края на пътешествието оставаха най-малко още две години: една година щеше да иде за изследването на бреговете на Австралия и още една за завръщане в родината. Нищо чудно, че Лаперуз бързаше.

През ноември фрегатите за трети път пресякоха екватора. Устроените по тоя случай тържества и игри минаха лениво, без оживление. На уморените моряци нито им се пееше, нито им се играеше.

Сутринта на 1 декември при Лаперуз дойде корабният лекар. Лицето му беше мрачно, угрижено.

— Капитане — каза той, — осем души ще трябва да се освободят от работа. Заболели са от скорбут.

За пръв път болест навести корабите. Дотогава през цялото време на пътешествието никой от нищо не бе боледувал освен от лека простуда или хрема. Скорбутът е много страшна болест. Подуват ти се венците, падат ти зъбите, парализират ти се ръцете и краката.

Болните не можеха да работят и това се отрази веднага на целия екипаж. Още в Америка след гибелта на двадесет и единия моряка на здравите се стовари толкова работа, че те с мъка се справяха с нея.

ЕДНООКИЯТ

На 9 декември рано сутринта забелязаха суша. Това беше архипелагът Самоа — купчина зелени, весели острови, разхвърляни сред синия океан.

Островите Самоа бяха открити в 1722 година от холандския мореплавател Якоб Рогевейн.

Спътниците на Лаперуз, които два месеца не бяха виждали суша, гледаха със завист островитяните. Те се търкаляха в тревата, къпеха се в ручеите под сянката на исполински кокосови палми.

— Да спрем тука поне за един ден — настояваха офицерите пред Лаперуз. — Трябва да дадем възможност на екипажа да си отдъхне. Може и на болните да им поолекне, ако постоят на твърда земя в такава здрава и приятна местност.

Лаперуз бързаше към Австралия и не искаше да губи нито час. Ала офицерите толкова го молеха, че той се съгласи.

Беше решено да слязат на остров Тау, защото на него още не бе ходил нито един европеец. Къдравите глави на кокосовите палми кимаха приветливо на изморените моряци. Малки бързи птички кръжеха около мачтите и чуруликаха весело.

Както навсякъде, тутакси към фрегатите се понесоха лодките на островитяните. Жителите на Самоа са полинезийци и много приличат на таитяните, хавайците и новозеландците. Започна търговия. Островитяните надокараха банани, ананаси, кокосови орехи, свине, кокошки, риба. Те се качваха смело на палубата: никой не носеше никакво оръжие, дори тояги. Срещу стоките си искаха парчета плат и гердани от мъниста — не познаваха желязото и се отнасяха равнодушно към него.

Следобед Лаперуз с отряд от четиридесетина души тръгна към брега. А дьо Лангл с географа Бернизе и десет моряка потегли с лодка покрай острова, за да нанесе бреговете му на карта.

Пустинният океан бе омръзнал на Лаперуз и спътниците му. Цветущият, плодороден и богат остров им се стори рай. На брега ги посрещна тълпа весели дечурлига.

— Да идем навътре в острова! — викнаха офицерите. — Оттам не се вижда омръзналото ни море.

Лаперуз остави лодката под охраната на четирима моряци и тръгна с отряда си по единствената улица на селцето. Това селце по нищо не се различаваше от селата на Хавайските острови — същите сламени колиби, приличащи на обърнати кошници, същите тлъсти свине. И жителите също почти не се различаваха от хавайците и се сториха на французите още по-привлекателни.

В селото бяха останали само жените, децата и старците; всички мъже сновяха на лодки около фрегатите, мъчеха се да продадат нещо. Островитяните поразиха Лаперуз с необикновено здравия си вид. Но когато видя отвратителната рана на крака на една девойка, Лаперуз разбра, че проказата посещава този чудесен край.

Зад селото започва портокалова гора, пълна със сочни плодове и пъстри качулати папагали. На дълги редици растяха бананови дървета, от които висяха тежки гроздове банани. Плодородието на тази земя беше поразително! Една стотна част от тези банани и портокали отиваха за храна на човека, една десета част — за храна на свинете, а всичко останало гниеше и се превръщаше в чернозем.

Заобиколени от голяма шумна тълпа, французите стигнаха до подножието на хълма, който се издигаше по средата на острова, и тръгнаха назад.

А в това време четиримата моряци, оставени да пазят лодката, се измъчваха от жегата. Лодката беше на припек и тропическото слънце жареше безмилостно. Обливаха се непрекъснато един друг с вода, но от това съвсем не им ставаше по-леко. А само на десетина крачки от лодката растеше голямо сенчесто дърво, под чиито клони можеха да се скрият от жегата. И моряците решиха да пазят лодката поред: един ще пази, а трима ще лежат под дървото.

Този, комуто се падна пръв да пази, седна на носа на лодката, загледан в бляскащото море. Жегата и блясъкът го умориха. Той затвори очи и внезапно чу шум зад гърба си.

Когато се обърна, видя огромен островитянин, застанал по средата на лодката и размахал весло. Едното му око блестеше злобно, другото липсваше.

— Остави веслото! — каза пазачът.

Но островитянинът се разсмя и като прекрачи скамейката, тръгна към него. Замахна с веслото над главата на моряка. Морякът избягна удара, подсвирна и се спусна с юмруци срещу врага. Започна юмручен бой.

Те се въртяха в празното пространство между двете скамейки. Французинът се оказа добър борец, но островитянинът беше по-силен. Две голи момчета със зяпнали уста гледаха борбата.

Французинът губеше сили.

На помощ дотичаха тримата му другари. Силни ръце хванаха буйствуващия отзад. Той беше вдигнат мигновено във въздуха. Моряците го залюляха и го хвърлиха във водата.

ВОДА И КРЪВ

Когато се върна на „Компас“ след разходката, Лаперуз свари в каютата си капитан дьо Лангл.

— Е, как мина разходката, дьо Лангл? — попита Лаперуз.

— Превъзходно — отвърна дьо Лангл, весело усмихнат. — Не можахме да заобиколим целия остров: той е твърде голям, но затова пък открихме очарователно малко заливче, в което се влива бистра рекичка. Заливът е ей там, зад онзи нос. Водата в рекичката е отлична, варовита, много по-вкусна от оная, която взехме в Камчатка. Нашата вода не може да се пие — тя се е развалила в трюма и мирише на блато. Нищо не ни пречи да се запасим с прясна вода.

— Ще се запасим с вода в Австралия — каза Лаперуз. — Не можем да губим повече нито ден. Още тази вечер трябва да вдигнем котва. Водата от Камчатка ще ни стигне за около три седмици.

— Не мога да се съглася с вас — настояваше дьо Лангл. — Ще изгубим тука още един ден, но затова пък болните ни ще се оправят бързо, защото най-доброто средство при скорбута е прясната вода. С болен екипаж рискуваме да изгубим много повече време. Ако болестта се развие, ще закъсаме някъде сред път, защото не ще има кой да работи.

Лаперуз се замисли. Скорбутът не на шега го тревожеше. Думите на дьо Лангл като че не бяха лишени от основание. Болните, които бяха ходили през деня на брега, заявиха, че се чувствуват значително по-добре.

— А удобно ли е във вашата рекичка да се запасим с вода? — попита той.

— По-удобно място не може да се намери — отвърна дьо Лангл. — Дълбок, просторен залив, защитен от всички страни от вятъра. Всичките ни лодки ще се поберат в него. Пък и селото е далече и островитяните не ще ни досаждат твърде с любопитството си. Ще напълним буретата на двата кораба за някакви си три часа. Заемам се сам да ръководя цялата работа.

— Добре — каза Лаперуз. — Да бъде, както казвате. Съгласен съм. Вие сте достатъчно опитен моряк и аз не ще споря с вас. Вдигаме котва утре вечер.

На другия ден от ранно утро закипя работа. Изтъркаляха от трюмовете на двата кораба тежките бурета с вмирисана вода и я изляха зад борда. Сложиха празните бурета в огромни, мъчно подвижни лодки, предназначени специално за това. В една такава лодка се събираха петнадесет бурета.

Работата не беше лека. Островитяните, надошли на кораба със стоките си, им пречеха и се мотаеха в краката им. Но моряците работеха прилежно, защото се радваха на възможността отново да стъпят на твърда земя.

В два часа следобед и трите лодки потеглиха на път. Начело на отряда стоеше лично капитан дьо Лангл. Той командуваше първата лодка. За командири на другите две лодки бяха назначени лейтенантите Бутен и Мутон. В лодката на Бутен се качи неуморимият Ламанон. Болните от скорбут настаниха в лодката на Мутон. В трите лодки имаше всичко петдесет моряци гребци, в това число и четиримата, които предишния ден се бяха сбили с едноокия великан. За защита на отряда от нападение дьо Лангл взе със себе си шестима храбри военни моряци под командуването на поручик дьо Вожуа.

Потеглиха весело на път. Моряците дружно натиснаха веслата. Дьо Лангл показваше пътя. За половин час заобиколиха носа и фрегатите се скриха от погледа им.

— Но къде е заливът? — попита Бутен, като се приближи към капитанската лодка.

Капитан дьо Лангл оглеждаше в недоумение брега. Мигар тази тясна ивичка вода, отделена от морето с непроходими рифове, е същият удобен пълноводен залив, който бе видял предишната сутрин? Та нали в това плитко езерце не можеш влезе, пък и да влезеш, май не ще се измъкнеш.

Моряците спряха да гребат. Всички гледаха дьо Лангл и чакаха какво ще каже. Но дьо Лангл мълчеше.

— Ще трябва да се върнем — каза лейтенант Мутон.

— Невъзможно е да се върнем — отвърна Бутен.

— Нали изляхме от буретата всичката вода. Как ще стигнем без вода до Австралия?

— Тука има и други ручеи — рече някой.

— В другите ручеи водата е толкова малко, че ще трябва да останем две седмици, за да напълним всичките си бурета — отговори Бутен.

Положението наистина не беше много приятно. Дьо Лангл се посрами пред подчинените си. Той веднага разбра какво бе станало. Предишния ден бе минал оттук сутринта през време на прилива, когато заливът беше пълен с вода. А сега имаше отлив, водата бе намаляла, рифовете, които преграждаха входа в залива, се бяха показали на повърхността. Всичко това беше ясно, но как той, морският вълк, който от детинство плаваше по океаните, можа да направи такава лекомислена и глупава грешка?

За да не урони окончателно достойнството си, дьо Лангл заповяда:

— Напред!

Лодките трябваше да се върнат с прясна вода, иначе той нямаше да посмее да се покаже пред очите на Лаперуз.

Между рифовете наистина се оказа тесен проход, през който лодките влязоха една подир друга в залива. Водата в залива стигаше едва до кръста. Преди да се добере до устието на рекичката, капитанската лодка два пъти засяда на плитчината и моряците скачаха във водата, за да я избутат с ръце по-нататък.

Макар до селището да беше далече, на брега стояха стотина старци и жени. Те всички очакваха нещо и неодобрително поглеждаха гостите.

Дьо Лангл скочи на крайбрежния пясък. Той построи в полукръг шестимата войници със заредени пушки и им заповяда да не пускат островитяните до мястото, където наливаха вода, на повече от десет крачки.

— Но без моя команда да не се стреля! — разпореди се той. — Който стреля на своя глава, ще иде в карцера.

Лодките спряха на това място, където тясната плитка рекичка се вливаше в залива. Водата се оказа вкусна, прясна, но за съжаление беше твърде малко. За да напълнят четиридесет и петте бурета, които събираха по 40 ведра, трябваше да стърчат половин ден тук.

Най-близо до брега беше капитанската лодка. До нея — лодката на Бутен, а до нея, борд до борд — лодката на Мутон. Задрънчаха ведрата, закипя работа.

В това време тълпата на брега все се увеличаваше. Жени с деца на ръце се мъкнеха една след друга по тясната пътечка от селото. Войниците капнаха. От всички страни жените напираха към тях, мъчеха се да се приближат до лодките. Едва успяваха да прогонят една островитянка, и на нейното място се намираха десет. Къде ще се справят шестима войници с неколкостотин любопитни, от нищо не плашещи се жени!

Отливът продължаваше и водата в залива дотолкова намаля, че човек можеше да го премине целия пеш, без да намокри коленете си. Лодките не можеха вече да се помръднат от мястото си. Не можеше и да се мисли за измъкване от тоя капан, преди да започне приливът. А приливът щеше да започне след около два часа.

В това време жените все прииждаха и прииждаха. Те съвсем не идваха на брега на залива, за да позяпат французите. Насам не ги теглеше любопитството. Те чакаха нещо.

Едва когато в залива влетя с весели викове дузина дълги пироги, дьо Лангл разбра какво чакат всички тия старци, жени и деца. Заливът служеше за пристанище на островитяните. Това беше великолепно пристанище, защото пирогата можеше да плава дори ако водата беше висока само някакви си тридесетина сантиметра. Пирогите бяха напълнени догоре с френски стоки: цветни платове, стъкълца, огледалца, медни копчета, калаени лъжици. Да, Лаперуз бе търгувал добре, докато дьо Лангл се разправяше с водата.

След първата дузина пироги се появи втора, след нея трета. Въздухът звънеше от викове. На брега започна истински пазар — островитяните си препродаваха един на друг френските платове, украсяваха с тях жените си, хвалеха се в надпревара с плячката си.

Стана почти невъзможно да се работи. Когато се появиха мъжете, тълпата вече не обръщаше никакво внимание на войниците. Островитяните скачаха безцеремонно в лодките. Моряците с мъка ги изхвърляха зад борда. Две пироги поеха нагоре по рекичката и размътиха с веслата всичката вода. Наложи се да прекратят за четвърт час работата и да чакат, докато тинята наново се утаи на дъното.

Водата почна бавно, едва забележимо да се повдига. Моряците въздъхнаха с облекчение. Приливът щеше да им донесе освобождение.

А на брега прииждаха все нови и нови тълпи. От далечните села идваха островитяни, за да купуват френските стоки. Около лодките се струпаха не по-малко от две хиляди души. Войниците, поставени от дьо Лангл на брега, бяха изтласкани във водата. Когато молеха островитяните да се отместят и да не пречат на работата, те се зъбеха. Вече не скриваха враждебността си към французите.

Сред тълпата се появи едноокият великан, който предишния ден бе нападнал моряка, пазещ лодката. Той не се интересуваше нито от платовете, нито от стъкълцата — вървеше направо към брега с голям камък в ръката. Тълпата се разстъпи пред него. Глъчката секваше при приближаването му.

Той се спря, замахна с ръка — камъкът полетя и падна във водата. Едноокият не улучи.

Войниците вдигнаха пушки.

— Не стреляй! — се развика дьо Лангл.

Той искаше на всяка цена да избегне кръвопролитието. Беше невъзможно да се издържи бой с две хиляди островитяни. Мнозина от моряците му нямаха пушки. Лодките бяха заседнали на плиткото и не можеха да помръднат от мястото си. Фрегатите се намираха от другата страна на носа и Лаперуз не можеше да им помогне.

— Не стреляй! — отново извика той.

Войниците свалиха пушките.

Тутакси върху главите им се посипа градушка от камъни. Войниците падаха, облени в кръв, началникът им, поручик дьо Вожуа, хукна по плиткото към капитанската лодка. Около триста души се втурнаха от брега да го догонят, разпръсквайки водата.

— Огън! — извика дьо Лангл.

Моряците захвърлиха кофите и като се блъскаха и си пречеха един на друг, задърпаха пушките, наредени под скамейките.

Дьо Лангл стреля пръв и не улучи.

Дьо Вожуа падна досам капитанската лодка. Камък разцепи черепа му. Когато падаше, той се хвана за куртката на дьо Лангл и повлече капитана от лодката във водата.

Стотици ръце разкъсаха дьо Лангл на парчета.

Така загина капитан дьо Лангл.

Върху капитанската лодка се посипаха камъни. Моряците падаха зад борда. Този, който падаше откъм островитяните, вече не ставаше. Спасиха се само онези, които паднаха в прохода между капитанската лодка и лодката на Бутен.

— Огън! — извика Бутен.

Гръмнаха няколко пушки. Едноокият размаха ръце и падна. Заедно с него паднаха още шест или седем човека.

— Огън! — извика лейтенант Мутон.

Отново залп и островитяните отстъпиха.

Но тълпата откъм брега напираше както преди. Задните редици тласкаха предните. Сега щеше да започне нова атака, а кремъклиите пушки току-тъй бързо не се зареждат; за зареждане ще идат няколко минути.

И неочаквано Бутен усети, че лодката му се мърда. Приливът я повдигна и залюля на вълните. Морето им донесе освобождение.

— При веслата! — изкомандува той.

Но моряците се бяха вкопчили във веслата, без да чакат команда. Лодката на лейтенант Мутон вече се носеше отпред право към тесния проход между рифовете. Лодката на Бутен полетя след нея. Оказа се, че не е леко да се гребе, защото двете лодки бяха препълнени с ранени, които лежаха под скамейките, облени в кръв. Моряците напрягаха всички сили да се измъкнат по-скоро в открито море.

Островитяните хукнаха покрай залива, за да се покатерят на рифовете, преди лодките на французите да успеят да излязат в открито море.

Мутон успя да изпревари тичащите. Той преведе лодката си през пролива, преди те да се покатерят на рифовете. Но затова пък на Бутен не му провървя. В пролива неговата лодка беше подхвърлена на ураганен обстрел с камъни и от двете страни.

Островитяните бяха изкусни каменохвъргачи. Всеки от тях без усилие можеше да запрати камък от един килограм на двадесет-тридесет крачки. Тежките камъни се посипаха в лодката, като чупеха веслата, скамейките, бъчвите и пробиваха черепите.

Един от първите падна Ламанон, ударен от камък в главата. Бутен се хвърли към него, но ученият бе вече мъртъв.

Едва ли щеше да остане и един човек жив, ако лейтенант Мутон не бе дал залп по рифовете от своята лодка. Островитяните отстъпиха и лодката на Бутен излезе в открито море. На нея останаха не повече от десет души, способни да държат гребла. Ранените стенеха високо, мъртвите лежаха един върху друг. Дясната ръка на Бутен беше счупена.

За вода с капитан дьо Лангл тръгнаха около седемдесет души. А на фрегатите се върнаха само четиридесет и девет, и те почти всичките изпоранени и осакатени.

ПОСЛЕДНАТА СРЕЩА

В края на февруари 1788 година покрай източното крайбрежие на Австралия плаваше неголям кораб под английски флаг.

В този кораб нямаше нищо забележително освен трюма. Той наистина не приличаше на трюмовете на другите кораби. Чугунени решетки го пресичаха надлъж и напреки.

Този кораб командуваше Артър Филип. Той бе откарал в Австралия каторжници, които британското правителство реши да засели в тази далечна, пустинна страна. Така Англия използуваше откритията на Кук.

Капитан Артър Филип сега се връщаше с празен кораб в родината си.

Чугунените клетки, в които доскоро се мъчеха затворниците, бяха опустели. Сега каторжниците скитаха по безкрайните австралийски равнини, като изкарваха препитанието си с лов.

Капитан Филип повече от година беше напуснал родината си и сега бързаше много. Пътешествието започна благополучно, духаше попътен вятър.

Една сутрин, когато оглеждаше хоризонта с далекогледа си, капитан филип забеляза две големи фрегати, които бързо пресичаха пътя му. Капитан Филип бе смутен. Той не бе чувал, че британското правителство се готви да изпрати военни кораби в австралийски води. Но когато забеляза на фрегатите френски флаг, капитанът се изненада още повече. През последните десетилетия Англия и Франция много пъти воюваха една срещу друга. Последната война бе свършила само преди четири години. Възможно беше през времето, когато той отсъствуваше от родината си, да е избухнала отново война. Капитан филип погледна дулата на многобройните оръдия на френските фрегати, после двата си стари топа и реши, че работата му е спукана.

А в това време от фрегатите забелязаха кораба на капитан Филип и се насочиха право към него. Какво да прави? Да избяга? Но бързоходните фрегати лесно ще го настигнат. Ако се опита да избяга, навярно ще ядоса французите. Капитан филип се остави в ръцете на съдбата, намали скоростите и зачака.

След половин час той възложи управлението на кораба на своя щурман, качи се в една лодка и се отправи на гости на френската фрегата „Компас“. Спуснаха стълбата. Когато се качи на кораба, капитан филип с опитното око на моряк забеляза веднага, че на френската фрегата не всичко е благополучно. Защо на такъв огромен военен кораб екипажът бе толкова малоброен? Липсата на работна ръка се чувствуваше и в неразчистената и неумита палуба, и в обърканите, лошо закрепени въжета. Какви изтощени, уморени бяха лицата на моряците, колко износени бяха дрехите им!

Но капитан Филип не каза нищо на французите. Той бе свикнал да пази своите съображения за себе си.

— Капитан Лаперуз моли да отидете при него — обърна се към капитан Филип възрастен офицер, чиято ръка бе бинтована и висеше, окачена на гърдите.

Филип влезе подир лейтенант Бутен в капитанската каюта.

По радостното лице на Лаперуз капитан Филип разбра, че Англия и Франция са в мир.

— Вие се връщате в родината си, капитан филип, нали? — попита Лаперуз по английски.

През последната война той бе пленен от англичаните и тогава бе научил английски.

— Да, аз се връщам от Австралия в Ливерпул — отговори на френски Филип.

Капитан Филип през последната война бе пленен от французите и тогава бе научил (наистина далеч не съвършено) френски.

— Имам една молба към вас — каза Лаперуз. — Бъдете така любезни и занесете в Европа писмата ми.

— С удоволствие.

— Много ще ви бъда задължен — продължи Лаперуз, — преди да тръгна към родината си, аз трябва да огледам бреговете на Австралия, да посетя Новохебридските острови и Островите на дружбата. За това ще иде най-малко година. А аз обещах на Министерството на марината при всеки удобен случай да го уведомявам за моите планове и моите открития.

Когато погледна в очите госта си, Лаперуз разбра за какво мисли той. Капитан Филип мислеше, че ако прекарат още една година в Тихия океан, французите никога няма да се върнат в родината си.

— Нас ни сполетяха големи нещастия — продължаваше Лаперуз. — Ние загубихме петдесет души, и то най-добрите моряци. Заедно с тях загина и командирът на „Астролабия“ капитан дьо Лангл. Сега един от лейтенантите командува „Астролабия“. Ето вече два месеца, откак не ни оставя скорбутът. „Компас“ скоро ще се превърне в болница. Здравите са капнали от умора, не си доспиват, не си дояждат и въпреки всичко не могат да се справят с работата си. А ще могат да си отдъхнат едва в родината — след две години. Но ние не се отчайваме. Ние знаем, че околосветското плаване не е увеселителна разходка. Ние или ще изпълним възложените ни поръчения, или ще загинем. Нали не се отчайваме, Бутен?

— Не се отчайваме, капитане.

Капитан Филип обядва на „Компас“, изпи с Лаперуз скъпоценната бутилка бургундско, която се пазеше в склада на фрегатата, взе пакета с писмата и пое към кораба си.

Той достави добросъвестно писмата в Европа.

Това беше последната вест, която изпрати капитан Лаперуз за себе си. Оттогава в Европа не чуха нищо нито за капитан Лаперуз, нито за фрегатите му.