Николай Чуковски
Капитани на фрегати (5)

ОВЦЕТЕ

На 12 юли 1776 година Кук излезе в открито море от Плимътското пристанище на своето мило старо „Решение“.

Вторият кораб, който му бе даден вместо излезлия от строя „Безстрашие“, се наричаше „Откритие“. Командуваше го капитан Кларк.

„Откритие“ не можа да се подготви навреме за път и „Решение“ замина само. Кук обеща на капитан Кларк да го чака при нос Добра надежда.

Граф Сендуич стоеше на брега, обкръжен от висшите служители на пристанището и своите адютанти. Вятърът издухваше пудрата от накъдрените перуки. Граф Сендуич следеше през далекоглед заминаващия кораб. Там всичко беше наред. Чисто измитата палуба блестеше на слънцето.

Ала щом брегът се скри от погледа им, на палубата на „Решение“ беше издигната дървена преграда. Кук лично наблюдаваше строежа. Получи се нещо като малка кошара и моряците вмъкнаха в тази кошара единадесет овце от най-добрите английски породи и четири витороги овни.

Дните се нижеха един след друг и „Решение“ се движеше бързо на юг. Бреговете на Португалия останаха назад и при ясно време от левия борд можеше да се види синята ивица на африканския бряг. Кук бързаше към нос Добра надежда.

По пътя той спря само веднъж — на остров Тенериф. Испанците, които живееха на острова и се занимаваха с винарство, бяха поразени: те за пръв път виждаха кораб, който идва при тях не за вино, а за сено.

След като напусна Тенериф, Кук използува попътния вятър и се понесе с пълна скорост към нос Добра надежда. Екипажът беше весел и здрав, овцете дебелееха.

На 18 октомври „Решение“ хвърли котва в пристанището на Кейптаун до нос Добра надежда. Тук на мореплавателите им предстоеше дълга почивка. Те трябваше да дочакат „Откритие“, което едва на 1 август напусна Англия.

Нос Добра надежда — най-южният нос на Африка — по онова време принадлежеше на Холандия. Всички кораби, които тръгваха от Европа към Индия, минаваха покрай нос Добра надежда и Холандия държеше този най-важен морски път в свои ръце.

Южна Африка е степна страна. Степите започваха веднага зад града и се простираха на хиляди километри на север. По тези степи бродеха наплашените от холандците бушменски племена. Бушмените обираха птичите гнезда, ядяха жаби и намазваха върховете на стрелите си с отрова от малки черни змийчета. При появата на европейците те се разбягваха и се криеха в дълбоки дупки в земята.

Когато хвърлиха котва, Кук слезе на брега и се отправи при холандския губернатор.

Губернаторът му даде документ, украсен с разноцветни печати, в който се казваше, че на английския капитан Джеймс Кук се разрешава да пасе овцете си на пасищата около град Кейптаун.

Кук беше доволен. Той вече отдавна мечтаеше да нахрани стадото си с прясна трева.

А междувременно Кук прекупуваше съестни припаси, разглеждаше стари карти, и без да бърза, се готвеше за по-нататъшното плаване. Моряците получиха двумесечната си заплата и се пръснаха из града. На обяд на офицерите се даваше по бутилка вино повече. Естественикът, доктор Андерсън, почистваше инструментите си за натъкване на чучела и ловеше на палубата африкански пеперуди.

Така измина един месец.

И внезапно в каютата на капитана се втурна лейтенант Кинг.

— Сър, овцете са изчезнали! — извика той.

Разтревоженият Кук тозчас слезе на брега и едва тук научи какво се е случило.

Предишния ден вечерта двамата войници, които пазеха стадото, седели мирно край огъня и пушели лули. Ярките звезди, необикновено високата трева съвсем не ги интересували. През време на своите скитания по белия свят заедно с капитан Кук те бяха свикнали и на по-големи чудесии.

Не, те си приказвали за далечна Англия, където бяха останали техните жени и деца, които виждаха толкова рядко. Край тях, скупчени, спели овцете, с вързани предни крака.

Към полунощ дрямка налегнала войниците. Те вече се готвели да се изтегнат върху тревата, когато внезапно чули далечно чаткане на копита. Огромна светкавица озарила половината небе и на върха на близкия хълм видели четирима конници, които препускали право към огъня. Дълги пушки стърчали иззад раменете им.

„Разбойници“ — помислили си войниците.

По нареждане на холандците англичаните, когато слизаха на брега, бяха длъжни да оставят оръжието си на кораба. А как те, невъоръжени, ще се защитават от четиримата въоръжени конници?

Тропотът на копитата се приближавал.

— Стой! Кой иде? — извикал един от войниците.

Дълга примка на ласо обхванала двамата пастири и ги повалила. Конниците слезли и мълчаливо свързали англичаните един върху друг, като парче сирене върху комат хляб. После развързали краката на овцете, яхнали конете и изчезнали в степта, като подгонили пред себе си цялото стадо.

Едва на разсъмване нещастните войници успяха да се развържат. Те се потътриха към пристанището и донесоха за всичко на началството си.

Кук, разтревожен и възмутен, отново отиде при губернатора, който го посрещна официално и недружелюбно. Той не обичаше англичаните, знаеше, че искат да завладеят холандската колония в Южна Африка.

— Това не е моя работа — каза той. — Обърнете се към началника на полицията.

Началникът на полицията беше второто след губернатора лице в колонията и се готвеше в бъдеще да заеме неговата длъжност. След като изслуша английския капитан, той сухо му обеща съдействието си, но Кук разбра, че няма защо да се надява на помощта на властите.

Той беше отчаян.

А тъкмо тогава пристигна „Откритие“, разнебитен от бурята на Атлантическия океан, и Кук беше принуден да отложи за известно време търсенето на откраднатото стадо — той трябваше да се разпореди за ремонта на кораба.

Капитан Кларк, който бе идвал вече по тези места (той служеше като лейтенант на „Безстрашие“ под командата на капитан Фърно), твърдеше, че грабителите се ползуват с покровителството на самия губернатор.

— Вас са ви ограбили тукашните робовладелци — казваше той. — На тях не им стига собственият добитък и затова са решили да се възползуват от вашия. Такива набези тук са нещо обикновено. Да се борим с робовладелците е невъзможно. Цялото началство е на тяхна страна. Има, струва ми се, едно нелошо средство…

— Какво? — попита Кук.

— Да се намерят крадци, които срещу прилично заплащане биха се съгласили да откраднат вашите овце от грабителите.

Това наистина беше единствено правилният път. И дори не стана нужда Кук да търси желаещи да се заловят за такава работа — те сами се намериха.

Ето как се случи това. Същия ден вечерта преди залез слънце Кук нае фиакър и отиде при един холандски търговец, който му достави половин тон морски сухари. Кук се разплати с търговеца, излезе на улицата и вече се канеше да скочи във фиакъра, когато неочаквано видя на портата на съседната къща една стара негърка, която му правеше някакви тайнствени знаци.

Кук тръгна след нея.

Тя го въведе в двора и му протегна едно омазнено късче хартия, на което с оловен молив бяха надраскани някакви криволици.

След дълги усилия Кук успя да прочете:

„Сър! Ние знаем къде са вашите овце. Готови сме на всичко. Няма да ви вземем скъпо. Знаете ли къде е празното място зад казармата? Елате днес в 11 часа вечерта.

Ваши доброжелатели, обидени от съдбата.“

Кук вдигна очи, ала старата жена вече я нямаше.

В уреченото време той се промъкваше в тъмнината по кривите крайни улички. Градът спеше и само в кръчмите, осветени от лоени свещи, шумяха моряците.

Ето най-после и мрачното тухлено здание на казармите. Часовият спеше, облегнат на дългата пушка. Кук заобиколи казармата и излезе на празното място. Тук извозваха сметта от целия град и я изгаряха в специално изкопани ями. Кук се приближи до един от огньовете и се спря.

Не се наложи да чака дълго.

Из храстите на исполински магарешки тръни, озъртайки се, излязоха три мрачни фигури. Кук разбра, че именно те са неговите доброжелатели.

Доброжелателите се оказаха твърде пъстра компания: бял, негър и мулат. Белият носеше окъсани военни панталони, английска кройка, закърпена синя жилетка и широкопола филцова шапка. Кук веднага разбра, че това е избягал английски войник. Мулатът беше жълт като восък и засукваше юначно своите контешки черни мустаци. На него нямаше нищо освен мръсни панталони от грубо платно. Негърът стоеше настрани и въртеше белтъците на очите си. Шест разноцветни боси крака безстрашно тъпчеха горещата прах, осеяна с бодилите на магарешките тръни.

— Ние чухме за нещастието ви, сър. — започна белият, като се обърна към Кук. — Съчувствуваме ви от цялата си душа. Готови сме да ви помогнем — разбира се, ако вие… Ще ви кажа направо, сър, че според мене, истинските джентълмени като вас трябва да говорят открито — наемаме се още тази нощ да ви доставим вашите овце. Но вие трябва да ни възнаградите.

— Как ще ми ги доставите? — попита Кук.

— Не се тревожете, сър. Няма такъв катинар, който да не можем да разбием. Няма стобор, през който да не можем да прескочим. Няма такова куче, което не можем да отровим. Вярно ли казвам, момчета?

Мулатът кимна с глава.

— Колко искате за доставката на овцете ми? — попита Кук.

Крадецът разкрачи крака, нахлупи шапката на челото си и се почеса по тила.

— По три гулдена^[1] на парче — най-после промълви той. — Само за вас, от другиго бихме взели три пъти повече.

— Съгласен съм — каза Кук.

— Дайте ни капаро.

— Капаро няма да ви дам — възрази Кук. — Когато докарате овцете, ще получите парите.

— Добре. След три часа ще бъдем на пристанището с вашето стадо. Дадено!

И три разноцветни ръце се протегнаха към него.

Кук стисна здраво протегнатите ръце.

На следния ден, 30 ноември, „Решение“ и „Откритие“ с пълна скорост се носеха по Индийския океан. Върху палубата на „Решение“ зад дървената преграда мирно се разхождаха овцете и овните.

ТАСМАНИЯ

Омай — онзи същият таитянин Омай, когото капитан Фърно заведе със себе си в Англия — сега се връщаше с Кук в родината си. Той имаше шумен успех при английския двор. Лично кралят му подари червена куртка.

— Ах, колко е забавен! — възклицаваха дамите, които гледаха как той пъха ръка в общото блюдо и натъпкал устата си, грижливо облизваше кафявите си пръсти.

Омай, захилен до уши, прескачаше столовете и непрекъснато настъпваше шлейфовете им. Възхищаваше се от всичко: от дилижансите, от вината, от павираните улици, от кравите, катедралите и генералските мундири. Той беше най-щастливият човек във Великобритания.

Но се почувствува още по-щастлив, когато отново се озова на кораба и разбра, че се връща у дома си, в Таити.

И ето нос Добра надежда остана зад тях. „Решение“ и „Откритие“ се насочиха право към Тасмания.

Тасмания е голям остров, разположен на юг от Австралия. Тя била открита още в началото на XVII век от холандския пътешественик Тасман, но оттогава не я беше посещавал нито един европейски кораб освен „Безстрашие“, който мина покрай бреговете й през време на своето злополучно плаване от Нова Зеландия към нос Добра надежда.

Корабите плаваха бавно покрай покритите с гъста гора хълмове на тази непозната страна. Кук нанасяше на картата всяка извивка на брега. Той търсеше залив, за да спре, да насекат дърва, да накосят сено и да се запасят с вода.

Ето най-после брегът зави остро на север. Какво удобно пристанище! Кук го отбеляза на картата и заповяда да хвърлят котва.

Към брега потегли цяла експедиция — секачи с брадви и триони, косачи с коси, фуражири с бъчви за прясна вода и рота въоръжени войници. Кук също отиде с тях, като взе със себе си Омай и доктор Андерсън.

Тревата се оказа отлична, водата вкусна, дърветата високи, ако щеш мачти прави от тях, и Кук не можеше да се налюбува на тази прекрасна страна. Не след много се появиха и нейните обитатели. Това бяха черни хора, изтощени от постоянен глад. Те не познаваха никакви дрехи, не носеха дори кърпи около бедрата си. На гърбовете на жените се люлееха големи торби от кенгурова кожа, в които седяха къдрави дечица.

Всички тия хора се скупчиха около косачите и наблюдаваха тяхната работа. Но в очите им не се забелязваше нито учудване, нито любопитство.

Кук даде на тасманците няколко гердана мъниста, на които толкова се възхищаваха таитяните и новозеландците, но те ги вземаха равнодушно, не знаеха какво да правят с тях и ги хвърляха на земята.

Скоро секачите се натъкнаха на жилищата на тези хора. Оказа се, че те не умеят да строят дори колиби, нито дори да изкопават землянки, а живееха в големи хралупи, които правеха, като палеха огньове в стволовете на гигантските евкалипти.

Омай беше угнетен от бедността на този народ, който населяваше такава прекрасна страна.

— Горките, горките! — казваше той и клатеше глава. — Те нямат нито лъкове, нито копия. Те сигурно ядат само червеи и охлюви. Не току-тъй са толкова мършави.

— Не, ти се лъжеш — каза Кук, — гледай, ето онзи, рошавият, има копие.

Наистина, един от тасманците държеше в ръката си дълга тояга с изострен край. Той я разтърсваше много войнствено и очевидно плашеше своите земляци. Кук се приближи към този тасманец и със знаци му обясни, че иска да види как хвърля копието. Той разбра почти веднага какво искат от него, посочи на Кук един храст край водата и хвърли към него тоягата си. Но тя се завъртя три пъти във въздуха и падна върху пясъка на десет крачки от храста.

— О-хо-хо! — засмя се Омай. — Та у нас и двегодишните деца хвърлят по-добре копията от тебе. Искаш ли да видиш какво е истинско оръжие.

И преди Кук да може да каже и дума, буйният самохвалко Омай зареди пушката си и стреля оглушително в небето. Трах-трах-трах! — екна изстрел. Трах-трах-трах-трах! — отговори горското ехо.

Тасманците всички като един се строполиха ничком на земята. После изведнъж скочиха и беж да ги няма.

КАГУРА

След като напуснаха Тасмания, нашите пътешественици се отправиха по-нататък на запад и на 12 февруари 1777 година видяха бреговете на Нова Зеландия. Два дни по-късно корабите пуснаха котва в Куковия проток. Четвърти път Кук посещаваше тия места и познаваше добре всяка плитчина, всеки риф.

Бреговете бяха отново гъсто заселени. Навред, където и да хвърлиш поглед, стърчаха островърхите колиби на новозеландците. На крайбрежния пясък имаше множество пироги.

Когато съгледаха корабите, новозеландците изпаднаха в смут. Те бяха убедени, че англичаните ще им отмъстят за изядените съотечествиници. Особено се уплаши Омай, когото бяха видели на „Безстрашие“ заедно с капитан Фърно. Виж, той непременно ще придума Кук да избият всички крайбрежни жители.

Те не се бяха излъгали. Омай веднага ги позна и викаше, размахвайки юмруци:

— Тежко ви, тежко, злодеи! Треперете от страх! Настъпил е последният ви час! Ние не ще пощадим никого!

Той съветваше Кук първо да разруши селото с гюллета, а после да запали околните гори. Повечето от офицерите и дори самият капитан Кларк смятаха съвета на Омай за напълно благоразумен и очакваха, че ако не друго, Кук ще заповяда на туземците да посочат инициаторите на избиването.

Но Кук имаше съвсем други планове. „Какво ще постигна — мислеше той, — като застрелям няколко души и им докажа преимуществото на огнестрелното оръжие пред лъковете и копията! Само ще разпаля омразата им към нас. Нима след такава разправа ще мога да ги науча на овцевъдство! Не, те ще си останат завинаги людоеди!“

Кук реши твърдо да раздаде овцете си на новозеландските вождове и затова веднага заяви пред всички свои подчинени, че се отказва от всякакво отмъщение.

На брега на реката срещу корабите той наслага най-примамливите за новозеландците стоки: гердани, червени тъкани, брадви и ножове, и като застана на висок пън, предлагаше със знак на туземците да пристъпят към размяна.

Първите два дни новозеландците не се решаваха да се приближат до мястото повече от половин миля. Ала окуражени от миролюбивия вид на англичаните, малко по малко започнаха да излизат от горите, като мъкнеха на главите си кошници с риба. На двадесет крачки от мястото, където бяха стоките, те се спираха и викаха нещо в хор, като размахваха ръце. После се приближаваха и спокойно разменяха рибата срещу тъкани и брадви.

С помощта на Омай Кук разбра най-после за какво викат новозеландците.

— Ние не сме убивали твоите братя — мъчеха се те да убедят Кук. — Тях ги уби Кагура, кръвожадният Кагура, могъщият Кагура! Убий Кагура и ти ще отмъстиш за братята си.

Кук помоли Омай да разбере от новозеландците кой е този Кагура.

На другия ден Омай му разказа, че Кагура е могъщ, безстрашен, свиреп вожд, който владее цялата тази местност. От него се боят и го ненавиждат.

Те дори тайно нашепнали на Омай, че Кук ще им достави голяма радост, ако убие Кагура. Омай ги попитал защо сами не убият омразния си владетел, ала те със страх му разказали, че ето вече петнадесет години Кагура управлявал цялата страна и никой още не е успял да го убие.

— Убий Кагура — съветваше Омай Кук. — Искаш ли да ти помогна да го намериш.

— Намери го, Омай, непременно го намери — отвръщаше Кук. — Кагура много ми трябва.

Но Кук искаше да види Кагура съвсем не за да го убие. Напротив, Кук искаше да се сприятели с него.

„Ако дам овцете си на тези жалки риболовци — мислеше си той, — тозчас ще им ги откраднат и ще ги заколят. А такъв могъщ вожд като Кагура, като получи овцете, ще съумее да запази собствеността си.“

Една сутрин предадоха на Кук, че страшният Кагура стои на брега и иска да се види с него. Кук тозчас се качи в една лодка и пое към своя неочакван гост.

Кагура беше висок, широкоплещест и мускулест. Цялото му тяло беше покрито с пъстра като пауново перо татуировка — червени, лилави и златисти изображения се извиваха по гърба, по лицето, по корема и по бедрата му. В ръката си държеше дълго копие, на което беше затъкната английска стоманена брадва. Когато видя Кук, Кагура направи няколко крачки към него.

— Здравей, велики вожде! — каза Кук.

— Здравей, велики вожде! — каза Кагура. — Виж какъв подарък съм ти приготвил.

Осемнадесет носачи поставиха пред Кук девет коша, напълнени догоре с риба.

— Да вървим, Кагура — каза Кук. — Искам да те нагостя в моя плаващ дом. Там ще ти дам толкова неща, че ще станеш най-богатият човек в цялата страна.

Кук беше уверен, че Кагура ще се откаже да иде с него на кораба. Невъзможно беше той да не разбира, че англичаните могат да направят там с него всичко, каквото поискат! И когато, без да каже нито дума, Кагура седна в лодката, Кук беше потресен дълбоко от необикновената му храброст.

— Кагура, ще те убият! — извика един от приближените на вожда след отдалечаващата се лодка.

— Кагура не се бои от нищо — последва спокоен отговор.

В капитанската каюта имаше бутилки вино и печено свинско. Кагура ядеше, пиеше и се учудваше вежливо на всичко. Кук помоли Омай да им превежда и започна да разпитва Кагура как са били избити моряците на капитан Фърно.

Кагура разказваше охотно и просто. Виждаше се, че той нищо не скрива.

Както се оказа, отрядът, изпратен за плодове и зеленчуци, спрял да си почине в Залива на растенията. Моряците запалили огън и се заловили да пекат риба. Кагура видял дима от огъня, приближил се заедно със свитата си и поздравил. Ала моряците не го разбрали, не отговорили нищо и продължавали да ядат, без да обръщат никакво внимание на новозеландците. Един от воините на Кагура бил много гладен и отнел недоядената риба от ръката на някакъв моряк. Морякът ударил крадеца, а той почнал да се защитава. Моряците се застъпили за своя другар, новозеландците за своя, започнало сбиване. Моряците стреляли във въздуха, но новозеландците не се изплашили от изстрелите.

Моряците били насечени на парчета, преди да успеят да заредят отново пушките си.

Когато Кагура свърши разказа си, Омай подаде на Кук пушката си и каза:

— Ето убиеца! Убий го!

Ала Кук отстрани пушката.

— Този убиец — каза той — е единственият човек в цялата страна, който може да запази овцете ми. Аз му подарявам половината от стадото си.

Омай сви рамене и възмутен излезе от каютата.

МОМЧЕТАТА ОТ НОВА ЗЕЛАНДИЯ

Кук предаде овцете на Кагура и му обясни как да ги храни. Кагура изпрати на кораба купчина прясна риба.

Ала Кук беше обзет от съмнение. Той не бе уверен, че овцете му ще могат да се разплодят в Нова Зеландия. Струваше му се, че Кагура не разбра добре изгодите от скотовъдството и се радваше на овцете по-скоро като на задморско чудо, отколкото като на източник на богатство.

Когато се разхождаше из острова, Кук се натъкна на нивата, която при предишното си посещение в Нова Зеландия засади с картофи. Картофите се бяха разрасли много. Но се виждаше, че грижлива човешка ръка никога не се беше опитвала да разкопае земята или да оплеви бурените. А картофите се харесваха на новозеландците и те с удоволствие ги ядяха и сурови, и печени.

Едно само го утешаваше — щеше да иде при мирните таитяни, които можеха да отглеждат банани и кокосови орехи, пасяха свинете си по зелените ливади. Виж, те непременно ще разберат ползата от овцете и ще съумеят да ги отгледат. И Кук започна да се готви за заминаване.

Когато вече започнаха да вдигат платната, дойде Омай с две петнадесетгодишни новозеландски момчета и заяви, че ги взема със себе си на Таити.

Кук се изплаши да не би Омай да е излъгал тези две момчета и им каза, че те никога вече няма да се върнат в родината си, никога не ще видят приятелите и близките си. Ала момчетата за нищо на света не искаха да напуснат кораба.

Така двамата млади новозеландци тръгнаха да плават заедно с Кук.

Отначало те бяха весели и доволни и дори нито веднъж не се обърнаха към отдалечаващия се бряг на Нова Зеландия. Те вървяха по петите на Омай, очевидно прекланяйки се пред ума му и житейския му опит. Раздялата с родината съвсем не ги огорчаваше.

Но поведението им се измени напълно, когато на втория ден започна вълнение и трябваше да се поизмъчат от морската болест. Сега те си спомниха родината, островърхите шатри, непроходимите гори, родителите, сестрите и братята си. Те бяха уверени, че умират, и плачеха горчиво, проклиняйки часа, в който се бяха съгласили да се качат на кораба и да тръгнат към чужди страни.

Впрочем отчаянието им не трая дълго: привечер вълнението стихна, морската болест премина и те лека-полека се утешиха.

КУКОВИТЕ ОСТРОВИ

Беше вече краят на март, в Северното полукълбо започваше пролетта и Кук разбра, че през тази година вече няма да успее да пристъпи към издирването на Северозападния проход. Той би пристигнал в Америка не по-рано от август, а още през септември студовете биха накарали експедицията да се върне на юг.

И Кук реши да посвети остатъка от 1777 година на изследване островите на Южното полукълбо.

Още в края на март той откри малка група острови. Нарече ги Кукови острови.

Куковите острови също като Таити и Нова Зеландия бяха населени с полинезийци. Кук посети един от островите, наречен Ватуа.

Тук Омай помогна на Кук да направи извънредно важно откритие. Той срещна на Ватуа трима свои земляци таитяни.

Отначало Кук не повярва. Мигар таитяните в своите лодки от издълбано дърво са могли да прекосят огромното водно пространство, което отделя Таити от Ватуа? Ала Омай ги доведе на кораба и те разказаха на Кук историята си.

Преди деветнадесет години те тримата и още един техен приятел се качили в лодка и тръгнали към намиращия се съвсем близко до Таити остров Улиетея. Това пътуване не е трудно. Туземците го извършват обикновено за два-три часа. Ала сред пътя започнала буря, която ги отнесла в открит океан и ги носила три седмици по бушуващите вълни. Приятелят им умрял от глад, но лодката не потънала. И в края на краищата били изнесени полумъртви на брега на Ватуа.

С разказа си тези трима таитяни разрешиха една важна научна задача, която отдавна занимаваше умовете на европейските учени: по какъв начин хората са могли да се разселят по тихоокеанските острови, разположени толкова далече един от друг. Островитяните нямат кораби, а лодките изглеждаха годни само за малки крайбрежни пътувания. И ето, на Кук му хрумна мисълта, че морето може случайно да отнася хората на островите, също както отнася там семена, треви и растения.

Кук предложи на таитяните да ги върне в родината им, но те отказаха. На Ватуа вече имаха и жени, и деца, не им се искаше да ги изоставят.

Омай се зарадва много от срещата си със своите земляци. Той ги разведе по кораба и между другото им показа овцете. За почуда на моряците те взеха овцете за гигантски птици и питаха защо са им отрязани крилете.

После поведоха Омай на брега. С тях отиде лейтенант Гор, който искаше да разгледа острова. Ватуйците ги наобиколиха и където и да отидеха, вървяха подире им на огромна тълпа. Омай видя яма, в която гореше огън, заграден от всички страни с нажежени камъни, и се изплаши. Помисли, че е попаднал при людоеди и ей сега ще го изпекат на тези камъни. Но се оказа, че намеренията на ватуйците бяха най-добри. Те изпекоха върху камъните риба и нахраниха гостите.

Привечер Гор и Омай решиха да се върнат на кораба, но ватуйците не искаха да ги пуснат. Казваха им:

— Останете да живеете с нас. Добре ще ви бъде.

Гор се опита да се приближи до лодката си, но го хванаха отзад за куртката и той не можеше да направи нито крачка.

Тогава Омай посочи на ватуйците топовете, които стърчаха от бойниците на корабите, и каза, че всеки такъв топ с един изстрел може да унищожи целия им остров.

— Ако не се върнем веднага на кораба, великият вожд Кук ще почне да стреля.

Ватуйците се разсмяха гръмко. Те помислиха, че Омай ги лъже, за да ги сплаши.

Тогава Омай извади два патрона от пушката, изсипа барута в една ямичка, засипа я с пясък, направи фитил от суха трева и го запали. Раздаде се взрив. Ватуйците побледняха от страх.

— Аз ей така само се пошегувах — заяви Омай, — но ако не ни пуснете…

Пуснаха ги веднага.

След като напусна Ватуа и откри още няколко малки островчета, Кук зави на запад и пое към островите Тонга, които при предишното плаване нарече Острови на дружбата.

ПРАЗНИК НА ПЛОДОРОДИЕТО

Жителите на Островите на дружбата ги посрещнаха радушно. Беше краят на есента (май в Южното полукълбо отговаря на нашия ноември). Островитяните току-що бяха прибрали реколтата и празнуваха шумно това събитие.

Над всеки остров се носеше ек от песни и барабани. Не можеше да се измисли по-сполучливо време за търговия. Жителите на островите даваха купища плодове за една брадва и парче памучен плат. Навред канеха мореплавателите да участвуват в празненствата и те, изморени от трудния и еднообразен морски живот, се веселяха на драго сърце заедно с островитяните.

Островитяните насядаха в широк кръг върху тревата, заудряха върху барабаните, направени от издълбани пънове, и в средата излезе млад воин с копие в ръка. Той започна гръмко и дръзко да призовава желаещите да излязат на двубой с него. Желаещ тозчас се намери и закипя бой. Те налитаха един срещу друг, като си нанасяха и отбиваха удари. Тълпата ги окуражаваше с провлечен вой. Ала англичаните веднага забелязаха, че това е само игра, безобидна фехтовка, че всеки гледа да не нарани неволно противника си. Накрая единият докосна леко с острието на копието гърдите на другия и бе признат за победител.

Отново заудряха барабаните и започна юмручен бой. Една двойка борци сменяше друга и накрая за почуда на англичаните в кръга влязоха две дебели жени, които с необикновена ловкост и ярост се заеха да си нанасят удари.

Когато всички тези състезания свършиха, островитяните почнаха да молят Кук да им покаже изкуството на белите хора. Кук изведе на брега една рота морска пехота и стори истински парад — с духова музика, с маршировка, с учебна стрелба в цел.

Островитяните бяха във възторг. Особено им се харесаха лъскавите медни тръби и оркестърът. Впрочем към самата музика останаха равнодушни и се възхищаваха само от гърма на барабана.

След парада те веднага поискаха да покажат преимуществото си над белите хора. Сто и пет украсени с рисунки воини се построиха в колона и започнаха да маршируват, като се разделяха в различни страни ту по двама, ту по трима и отново се събираха. С точността, стройността и еднообразието на движенията те далеч надминаваха добре обучените войници. Крачките им постепенно се ускоряваха, размахванията на ръцете ставаха все по-широки и накрая маршировката се превърна в боен танц. Те отмерваха такта с удари на дланите по голите си тела и цялата тълпа, изпаднала в див възторг, пригласяше с гърлен, ритмичен вой. Това страшно представление продължи, докато всички играчи не се строполиха в изнемога на земята.

Кук реши да се възползува от настъпилия здрач и да позабавлява туземците с фойерверки. Изпратеният на кораба човек донесе ракети и във вечерното небе с трясък се понесоха огромни разноцветни звезди, под върховете на дърветата бавно заплуваха бляскащи кълба, а край брега се завъртяха шумни огнени колела. Островитяните бяха потресени, възхитени и изплашени от това необикновено зрелище. Безмълвно, със затаен дъх, те проследяваха всяка ракета и оттогава започнаха да смятат англичаните за вълшебници.

След изобилна вечеря, която се състоеше от банани и плодовете на хлебното дърво, празникът продължи. Отначало танцуваха девойки с бели цветя в черните си коси, после почтени майки на семейства, след тях младежи, възрастни воини и беловласи вождове. Всички те бяха ловки, пъргави и неуморими.

Нощта беше звездна и топла. Над главите на моряците се поклащаха палмови листа. Спокойният океан шумолеше в крайбрежния пясък. Пътешествениците отдавна не бяха прекарвали времето си толкова приятно.

Празникът продължи до утринната зора и беше вече съвсем светло, когато уморените англичани се върнаха на кораба.

Моряците плаваха от един остров на друг и навред ги посрещаха радушно. Те можеха да ходят навсякъде, където им хрумне, и да правят всичко, каквото пожелаят. Островитяните се привързаха особено много към Омай; те го молеха да остане завинаги на Острова на дружбата и дори му обещаваха да му се подчиняват като на вожд. Но Омай копнееше за родината си.

Кук закупи много съестни припаси, но за съжаление нийде не можа да намери хубава прясна вода — във всички рекички на Островите на дружбата водата беше горчива и мътна.

О, той побърза към чистите ручеи на Таити.

ЗАВРЪЩАНЕТО НА ОМАЙ

На Таити посрещнаха Омай с равнодушие. Никой не му обърна внимание. О-Ту, когато дойде на кораба, едва се поздрави с него. Само сестрата на Омай, бедна жена, обременена от множество деца, се просълзи, когато видя брат си, пропътувал целия свят.

— Не се огорчавай — каза му Кук. — Ние ще ги накараме да те уважават.

На другия ден те отидоха заедно при О-Ту. Омай сложи пред краля дузина брадви, няколко шапки с пера, няколко червени куртки и сандък с гвоздеи. О-Ту бе смаян от щедрите подаръци.

— Това за него е нищо — каза Кук. — Той сега е толкова богат, че може да купи цялата ви страна и пак да не обеднее.

И отношението към Омай се промени. Подире му ходеха на цели сюрии и го гледаха риболепно в очите. И най-лошото беше, че изведнъж се сдоби с много приятели, разни хаймани, които го напиваха с кава и изпросваха брадви, тъкани, разни задморски чудесии.

Омай наистина беше много богат. В Англия всеки му подаряваше някаква дреболия. А Кук му даде много ценни в стопанството вещи, като се надяваше, че той ще научи таитяните как да си служат с тях.

Ала Омай беше лекомислен и добродушен. Той вярваше на ласкателите и не скъпеше нищо за тях. И съкровищата му бързо се топяха.

Кук реши да спаси Омай от разорение. Той го повика в каютата си и дълго разговаря с него. Но като чувствуваше, че от това не ще излезе нищо, той му предложи да се засели на малкото островче Хуахине, разположено на няколко мили от Таити.

„Там има малко хора — мислеше Кук — и няма да има кой да го ограбва.“

Омай се съгласи. Той смяташе Кук за най-мъдър човек на света и беше свикнал да го уважава и слуша.

Малко преди заминаването си от Таити Кук се разхождаше по брега заедно с О-Ту и ненадейно видя къща.

Това беше истинска къща. Не таитянска бамбукова колиба, а европейска дървена къща с четири прозореца със стъкла, с врата на железни панти, с керемиден покрив. Чистичка, новичка, с каменна стълба, тя изглеждаше толкова обикновена, сякаш не се намираше на далечен остров, а нейде в покрайнините на голям европейски град.

Кук отвори вратата и влезе.

Никой. Празно. Дървен одър без дюшек, върху него стара шапка, меден чайник, а в ъгъла голям кръст.

Кук се приближи към кръста. На хоризонталната дъска беше написано на латински:

„Christus vincit“ — „Христос побеждава“.

А на вертикалната отгоре надолу:

„Carolus III imperat 1774“ — „Карл III повелява, 1774“.

Тук без съмнение бяха идвали испанци. Испания беше отколешна съперница на Англия и постоянно враждуваше с нея заради колониите. Испанците навсякъде, където можеха, покоряваха жителите на далечни страни, превръщаха ги в роби и ги откарваха в южноамериканските си колонии.

Когато разпита О-Ту, Кук разбра, че при бреговете на Таити е идвал испански кораб. Кораба командувал капитан Орада. Таитяните приели испанците любезно, тъй като Кук ги научил да се отнасят без страх към европейците. Материали за построяването на къщата испанците докарали иззад морето. В къщичката се заселил човек в черни дрехи до петите и с кръгла плешивина на главата — католически свещеник. Той говорел нещо на таитяните, като размахвал кръст, ала те не разбирали нито дума от речите му. Впрочем корабът скоро заминал и отвел и човека в черно.

— Те, изглежда, бяха добри хора — забеляза О-Ту. — Подариха ми голямо парче син плат.

Кук не се зае да го разубеждава. Ала не възнамеряваше да отстъпи Таити на испанците. На обратната страна на кръста нареди да изрежат:

„Капитан Кук, 1769, 73, 74 и 77“.

На тръгване Кук подари на О-Ту един овен и три овце. О-Ту се зарадва много, заповяда да построят за тях специална кошара, хранеше ги със собствените си ръце със сено и дори сам ги доеше. Кук чувствуваше, че тук неговите овце няма да загинат.

На 29 септември 1777 година „Решение“ и „Откритие“ вдигнаха котва и потеглиха към остров Хуахине. Вождът на този остров беше васал на О-Ту и прие Кук дружелюбно. Омай му поднесе ценен подарък и вождът толкова се зарадва, че дори разцелува богатия таитянин. Кук обясни, че Омай иска да остане завинаги в Хуахине и помоли да му отделят участък земя. Кук нареди на моряците да му построят къща с три стаи. До къщата беше издигнат обор, тъй като Кук реши да подари на Омай всички останали овце — той знаеше, че Омай е по природа добър стопанин и при него овцете ще се разплодят, стига само да не ги подари някому. За опазване на задморските съкровища даде на Омай три дъбови сандъка с катинари. Омай имаше вече пушка, но той така настойчиво молеше Кук за още някакво оръжие, че Кук му подари два пистолета и голяма сабя.

С него трябваше да останат и двете новозеландски момчета, към които той се отнасяше с бащинска нежност. Омай беше много доволен.

Ала когато най-сетне настъпи денят на раздяла, Омай се разплака. Наложи се насила да го откъснат от капитана.

ХАВАИТЕ

Изминаха много месеци, откак Кук напусна Англия, а неговата експедиция още не беше пристъпила към главната си цел — издирването на Северозападния проход. Трябваше да се бърза.

Корабите вдигнаха котва и тръгнаха право на север. На 22 декември 1777 година пресякоха екватора.

Кук никога преди това не беше идвал в северната част на Тихия океан. Той знаеше, че това е съвършено неизследвана област. Много рядко тук се отбиваше някой разбойнически кораб, но се връщаше с празни ръце, без да намери друго освен безгранично море.

Затова Кук беше много учуден, когато видя дълга верига хълмисти острови, неозначени нито на една карта.

Почти всеки остров беше два пъти по-голям от Таити. Планините също изглеждаха по-високи и скалисти. Ала по всичко останало този архипелаг напомняше извънредно много Таити. Същата пъстрота на багрите, същите къдрави сенчести гори, същите влажни долинки, обрасли със сочна трева, същото изобилие на цветя, птици, пеперуди. А когато Кук заповяда да хвърлят котва и слезе на брега, той видя, че и хората са същите.

Впрочем хората не бяха съвсем както на Таити. Те също говореха полинезийски език, кожата им беше също кафява, живееха в същите жилища, по същия начин се обличаха, ала Кук веднага забеляза, че са по-културни и по-богати от таитяните.

Те много по-добре от таитяните разбираха истинската стойност на вещите, които купуваха от Кук. Желязото им беше добре познато, разбираха полезността му и плащаха скъпо за него. За една брадва можеше да се купи цяла лодка с банани. Но стъклените гердани смятаха за нищо и не искаха да ги вземат.

Имаха повече свине от таитяните и самите свине бяха по-едри и по-тлъсти. Бананите и кокосовите палми растяха на добре обработени полета и даваха богата реколта.

Държавното устройство, доколкото можа да забележи Кук, беше също по-сложно, отколкото в Таити. Обкръжиха го веднага високопоставени вождове, а народът се тълпеше на разстояние, без да смее да се приближи до своите владетели.

Островитяните посрещнаха Кук много приветливо и той можеше да скита свободно, където си иска. През време на една разходка се натъкна на прекрасно езеро, толкова огромно, че отсрещният бряг не се виждаше.

Едно само не харесваше на капитана: жителите на тези острови нахално крадяха от англичаните всичко, което им падне. Но не искаше още в началото да се скарва с островитяните и той гледаше през пръсти на всичките им дръзки постъпки.

Пътешествениците разбираха, че това е едно от най-големите им и важни открития. Кук искаше да остане тука и да изследва внимателно тези острови. Но той бързаше към бреговете на Америка, трябваше да открие Северозападния проход. Лятото беше късо и не биваше да губи нито ден.

На 2 февруари 1778 година Кук излезе в открито море с намерението да се върне отново тука, ако му се представи възможност.

Кук нарече този архипелаг Сендуичеви острови — в чест на граф Сендуич, първия лорд на Адмиралтейството.

Ала името на високомерния граф не можа да се увековечи. Туземците отдавна наричаха тези острови Хаваи и това название остана завинаги.

СЕВЕРНА АМЕРИКА

Американския бряг видяха в началото на март, на 44ё северна ширина.

Тука пролетта току-що започваше и в боровите гори, където не проникваха слънчевите лъчи, имаше сняг. Моряците, разглезени от дългия престой в тропиците, сега се измъчваха жестоко от студа, дъжда и влажния пронизващ вятър.

Кук искаше колкото се може по-скоро да слезе на брега, но никъде не намери удобно за лагер място и в продължение на цяла седмица се движеше на север, на две мили от брега.

Една сутрин дежурният офицер се развика:

— Проток! Проток! Аз първи го видях!

Кук изтича на палубата. Той се вълнуваше. Нима са успели да намерят дългоочаквания проток, който съединява Тихия океан с Атлантическия?

Наистина брегът се раздвояваше и тясна ивица вода се врязваше в сушата.

Двата кораба един след друг влязоха в тоя канал и се озоваха в просторен залив, заграден от всички страни със земя.

Пътят по-нататък беше преграден. Вместо пролив намериха залив.

Но и това беше добре дошло. Кук реши да спре тук, да си отпочине, да се запаси с вода и дърва.

Брегът беше обитаем. От гората излязоха хора, облечени в рошави кожи.

По бакъреночервения цвят на кожата им Кук веднага позна, че са индианци. На гърбовете им висяха дълги, тежки лъкове. От лявата им страна се клатеха колчани, ушити от пъстри катеричи и заешки кожички. От колчаните стърчаха стрели с върхове от кремък. В ръцете си държаха каменни брадви — томахавки, на чиито дървени дръжки бяха изрязани мечешки муцуни с раззинати уста.

Пристигането на англичаните не учуди индианците. Те вече бяха чували от съседните племена за белите, за тяхното могъщество и богатства. Един индианец показа на Кук желязна брадва и със знаци му обясни, че би искал да купи още такива брадви и някакви други железни вещи. Тъй като европейци никога преди това не бяха идвали край тези брегове, оставаше да се предположи, че жителите на този бряг се бяха запознали с желязото чрез някои други племена, които търгуваха с Канада или Мексико. Освен желязо не желаеха да купуват нищо друго, но затова пък за няколко гвоздея му даваха кожа от морска котка, лисичи кожи, които се ценяха толкова скъпо в Англия. На кораба гвоздеите и брадвите вече се бяха почти свършили и Кук започна да продава на индианците стари кофи и остатъци от ръждясали вериги.

Залива, в който спряха „Решение“ и „Откритие“, наричаха Нутка, но англичаните за по-лесно го нарекоха Нука и така го отбелязаха на картата си.

Кук бързаше да продължи на север, за да търси протока. На 1 май корабите вдигнаха котва и излязоха от залив Нутка.

Отново откъм десния борд се проточиха еднообразни гористи брегове. Денем и нощем моряците наблюдаваха сушата, но никъде не виждаха дори и признак за проток. Кук се тревожеше от това, че вместо да завива на североизток, брегът вървеше на северозапад. Все по-голямо и по-голямо пространство от суша ги отделяше от Атлантическия океан, все по-малко вероятно ставаше съществуването на протока.

Наближаваше лятото. Но те плаваха на север, напускайки топлината, и навсякъде ги съпровождаше студеното дъждовно време на ранната пролет. Мнозина моряци простинаха.

През първите дни на юни, вече на 59ё северна ширина, в бреговата линия бе забелязано ново разкъсване. Отново се разнесоха викове, че проходът към Атлантическия океан е намерен.

Сега това изглеждаше много по-вероятно. Проходът беше толкова широк, че плавайки по средата му, Кук едва различаваше бреговете. Цял ден корабите вървяха на изток, без да срещнат каквато и да е преграда.

Кук въсеше вежди, преструваше се, че не очаква нищо добро, казваше, че е още рано да се радват, ала самият той с мъка сдържаше радостта си. Мигар това е същият онзи Северозападен проход, който търсят вече толкова години?

Ала на следния ден сутринта бреговете се сближиха. Дългите сенки на крайбрежните борове стигнаха почти до самите кораби. Моряците лесно различаваха скитащите из горите индианци, същите като в залива Нутка.

По пладне миеха палубата. Един моряк спусна зад борда кофа и загреба вода. Поразен от прозрачността й, отпи глътка.

— Сладка е! — извика той.

Кук се спусна към кофата, също вкуси.

Разбра всичко.

Намираха се в устието на голяма река, която се вливаше в морския залив. Заедно с отдалечаването им от океана заливът незабележимо се бе превърнал в река.

Няма Северозападен проход.

Кук заповяда да тръгнат обратно.

Към него се приближи лейтенант Гор и каза:

— Офицерите решиха да нарекат тази река на ваше име. Така и написахме на картата: Кукова река.

Но Кук само махна с ръка и се прибра в каютата си. Той беше дълбоко огорчен.

На другия ден излязоха в океана.

По-нататък американският бряг завиваше остро на запад. Те продължаваха да плават успоредно с крайбрежните гори и скали, вече без да се надяват да намерят проток.

ТАЙНСТВЕНОТО ПИСМО

На 19 юни от „Откритие“ дадоха сигнал, че капитан Кларк иска да поговори с капитан Кук. Кук се разтревожи и тозчас изпрати лодка към „Откритие“. След половин час тя се върна заедно с Кларк.

— Какво се е случило? — попита Кук.

— Получихме писмо.

— Какво?

— Писмо, написано с черно европейско мастило на европейска хартия.

Кук не повярва. Мислимо ли е подобно нещо — да получат писмо в неизвестни морета, разположени между Америка и Азия, сред диви острови, ненанесени нито върху една европейска карта?

— Ето писмото — каза капитан Кларк и сложи на масата дебел лист хартия, написан с едър писарски почерк с опашчици и завъртулки.

— Как ви го донесоха?

— Преди един час видяхме лодка, която идеше към нас. В нея седяха четирима души, увити от главата до петите с кожуси от диви животни. Те, разбирате ли, ни се кланяха, кланяха се, както се кланят европейците, когато се поздравяват. Вие знаете, че индианците и алеутите при среща никога не се кланят.

— Каква беше на цвят кожата им?

— Да си призная, не забелязах. Лицата им бяха гъсто обрасли с косми.

— Вие какво направихте?

— Аз им спуснах въже, те завързаха за него една кутия и в тази кутия се оказа писмо. Те пак се поклониха и си заминаха.

— А вие знаете ли какво е това писмо?

— Не. То е написано на непонятен език.

Кук се наведе над писмото и започна да се взира внимателно в равните му, отчетливи редове. Много букви му изглеждаха познати и разбираеми, но останалите приличаха на някакви причудливи завъртулки.

Кук успя да разбере само две дати: 1776 в началото на писмото и 1778 в средата.

— Писмото е написано на руски — каза Кук. В това не може да има никакво съмнение.

— Искате да кажете… — започна капитан Кларк.

— Да, аз искам да кажа, че ние се намираме недалеч от Сибир и че тези места се посещават от руси. Западното крайбрежие на Северна Америка, вместо да се отклони на изток, по посока на Атлантическия океан, както предполагаха географите, се отклонява в действителност на запад. Азия и Америка тука почти се съединяват. И това е добре известно на русите.

Това беше потресаващо откритие.

Кук разбра, че съществуването на Северозападен проход е малко вероятно. Адмиралтейството го бе изпратило напразно тук. На север Американският материк е по-широк откъдето и да било другаде. Може ли да се надяват, че цялата тази огромна суша е прерязана напреки от проток?

Освен това се разрешаваше и друг въпрос, който имаше чисто научно значение: как е била заселена Америка. Мнозина учени по онова време предполагаха, че американските индианци са били създадени от природата отделно от останалото човечество и никога не са се намирали в каквито и да било сношения с жителите на Стария свят. „Може ли да се предполага — разсъждаваха те, — че прадедите на индианците са могли да се прехвърлят в Америка на пирогите си през Атлантическия или Тихия океан?“ Сега тази теория рухваше. Колко по-просто беше да си представи човек, че индианците са се преселили в Америка от толкова близко разположената Азия, отколкото да си въобразиш, че човек се е зародил самостоятелно и в Източното полукълбо, и в Западното.

Кук напусна необещаващите нищо повече брегове на Америка и зави право на запад. Той реши да измери точно разстоянието между двата големи материка.

Гъста студена мъгла скриваше черните подводни камъни и мъничките островчета. Трудно беше да се плава по това бурно северно море. Все нови и нови опасности ежеминутно дебнеха корабите. Трябваше да лавират, да се отбиват ту на север, ту на юг, а понякога и да се връщат назад.

На корабите върлуваха болести. Капитан Кларк кашляше кръв. Естественикът Андерсън легна на легло и положението му беше признато за безнадеждно.

На 3 август Андерсън умря. Смъртта му беше голяма загуба за експедицията. Този весел събирач на пеперуди и препаратор, който разсмиваше моряците с възторга си пред всяко стръкче неизвестна на европейците тревичка, беше голям познавач на зоологията и ботаниката.

И първия открит след смъртта му остров Кук нарече остров Доктор Андерсън.

Корабът плаваше към Азия. Но американският бряг зави още по-остро на запад и нашите пътешественици все не можеха да се разделят с него. Едва на 9 август той остана зад тях, врязвайки се като дълъг нос в морето.

А на другия ден на запад забелязаха нова земя.

— Ура! Азия! — завикаха моряците.

Азия се оказа само на тридесет мили от Америка. А английските учени дотогава твърдяха, че разстоянието между двата континента е не по-малко от хиляда мили!

На азиатския бряг те видяха няколко колиби, направени от колове и кожи. Край водата стояха хора и яростно хвърляха камъни към корабите. Това бяха чукчи.

Тези храбри хора, въоръжени само с камъни, бяха готови да извикат на бой въоръжените с по четиридесет топа фрегати, за да бранят родината си. Кук реши да не слиза на брега и свърна на север. Искаше му се да навлезе колкото се може по-навътре по мъглявото студено море, което разделяше двата материка.

„Ами ако неочаквано по тоя път стигна до полюса?“ — мечтаеше той и храбро се готвеше за борба с полярните студове.

Ала на 70ё северна ширина плътни ледени полета му преградиха пътя.

Много пъти той плава от Азия към Америка и обратно, като търсеше макар и тесен проход между тези ледени грамади. Всичко беше напразно. Бляскащи ледове застилаха целия северен хоризонт. Върху тях лежаха исполински моржове, грееха се на слънце и повдигаха мустакатите си зъбати муцуни, за да погледнат минаващите покрай тях кораби.

Наближаваше есента и Кук тръгна назад, на юг. Трябваше да прекарат зимата в топлите страни.

Кук реши следната година да се върне отново тук, за да се помъчи да проникне колкото се може по на север.

РУСИТЕ

Скоро те се натъкнаха на голям остров с отлично пристанище.

Жителите на острова се оказаха алеути. Те казаха, че островът се нарича Уналашка, и на драго сърце продаваха на пътешествениците прясна сьомга.

На 8 октомври на „Решение“ се яви възрастен алеут и връчи на капитан Кук писмо, написано на неизвестен език, и ръжено колаче с изпечена вътре сьомга.

При това той се кланяше ниско и няколко пъти повтаряше някаква неразбрана дума.

— Кой те изпрати при нас? — попита Кук.

— Рус — отговори алеутът, който се досети за какво го питат.

Кук изпрати на брега капрал Ледярд, като му възложи да намери русите.

Два дни по-късно Ледярд се върна, придружен от трима непознати мъже. Това бяха русите.

Най-възрастния от тях наричаха Яков Иванович Сапожников. Той беше капитан на кораб, спрял на противоположния бряг на острова. Другите двама бяха негови подчинени — офицерът Герасим Григориевич Измайлов и морякът Петров.

На вид изглеждаха прости хора, не твърде просветени, но въпреки това Кук беше неизказано щастлив от тази среща. Това бяха първите европейци, които видя през двете години на странствуванията си. На обяд те се хранеха с нож и вилица и се чукаха с английските офицери. В капитанската каюта разглеждаха внимателно различните морски прибори и Кук видя, че ги познават добре.

Той реши да покаже на гостите си току-що съставената карта на островите, разположени между Азия и Америка. Измайлов разглеждаше внимателно картата, после внезапно пъхна ръка в пазвата си и извади щателно сгънат лист хартия. Това беше карта на същите тези острови. Но каква карта! Всичко, което у Кук беше само приблизително набелязано, на руската карта беше посочено точно. Колко много незабелязани от Кук острови и подводни плитчини имаше тук! На всеки остров бяха означени всички заливи, където могат да спрат кораби. Във всеки прилив беше отбелязан фарватерът.

— Откъде я имате тази карта! — извика Кук. — Та тя е истинска скъпоценност!

Измайлов отговори нещо на своя език, но Кук разбра само една дума: Беринг.

Капитан Беринг! Ето какво било! Това е карта на капитан Беринг!

До англичаните стигаха смътни слухове, че преди четиридесет години капитанът на руска служба Беринг преплавал разстоянието от Сибир до Америка. Ала всички смятаха това за малко вероятно. Много отдалечена им се струваше Америка от Азия.

Кук взе молив и линия и започна да поправя картата си, като я сверяваше с картата на русите. Отначало нанесе всички очертания на бреговете, после зачеркна всички названия, които той беше дал на различните острови, и заразпитва как се наричат на руски. И картата му се покри с неразбрани, трудно произносими надписи: остров Туманни, Медвежи, Безплодни. А северозападната издатина на Америка, която се намираше толкова близко до Сибир, се оказа, че се нарича полуостров Аляска.

И само едно наименование Кук нанесе самостоятелно на своята карта. По синьото пространство, което разделяше двата материка, той записа Берингов проток.

Корабът, чийто капитан беше Сапожников, дошъл тук от пристанището Петропавловск Камчатски. Той докарал брашно и тютюн, с които русите снабдявали алеутите срещу кожи от морска котка. Кук написа писмо до Лондон и помоли гостите си да го предадат в Петропавловск на пощата. Те се съгласиха на драго сърце и както стана ясно по-късно, бяха изпълнили молбата му. Писмото бе пътувало през Иркутск, Тоболск, Москва и Петербург и бе стигнало в Лондон след година и половина.

На сбогуване Кук подари на руските моряци няколко бутилки вино, каквото не бяха опитвали вече много години. Русите предлагаха на Кук да презимува в Петропавловск, но той отказа.

Кук смяташе, че много по-полезно ще бъде да прекара зимата в горещия климат на неотдавна откритите Хавайски острови и да ги изучи по-добре.

В края на октомври мореплавателите се сбогуваха с новите си приятели, напуснаха Уналашка и след месец видяха високите планини на Хавайския архипелаг.

ЖРЕЦИ И ВОЖДОВЕ

В продължение почти на цял месец Кук обикаля Хавайския архипелаг, обикаляше от остров на остров, без да спре някъде. Търсеше удобно място за лагер. Но всички заливи бяха малки и плитководни.

Едва на 17 януари „Решение“ и „Откритие“ влязоха в прекрасното пристанище Каракакуа на остров Мауи. Спуснаха стенговете, отвързаха платната. На пътешествениците предстоеше дълго лагеруване. Трябваше да поправят всички повреди, да се запасят с провизии и да си отпочинат, защото не можеше и да се мисли за връщане в Англия по-рано от една година.

Никъде още Кук не беше посрещан от такава многолюдна тълпа. Брегът почерня от хора. Безбройни лодки се носеха към корабите. Кук слезе в каютата си и записа в корабния дневник:

„Ние не намерихме великия Северозападен проход. Но откриването на Сендуичевите острови ни възнагради щедро за тази несполука. Никога още никой европеец, странствуващ по Тихия океан, не е срещал такава богата и толкова населена земя.“

Това беше последната записка, нанесена в корабния дневник от ръката на Кук. Той не мислеше, че най-богатата от откритите от него земи ще бъде място на гибелта му.

Хавайците без всякакъв страх се катереха по корабите. Всеки предмет ги учудваше. Подир пищно пременените си вождове те сновяха по всички затънтени места.

Между вождовете особено привличаше вниманието висок млад човек с красиво умно лице и величествена осанка. Наричаха го Переа. Той се ползуваше с уважение сред съплеменниците си. Кук забеляза, че Переа се вслушва много по-внимателно от другите в думите на англичаните, които обясняваха на хавайците предназначението на платната и мачтите. Той веднага обикна този красив младеж и го надари щедро. Переа не остана длъжен и после неведнъж оказваше на английските моряци важни услуги.

Няколко часа по-късно на „Решение“ пристигна мръсен старец, покрит с гнойни струпеи. Под мишницата си носеше мъничко, пронизително квичащо прасенце.

— Коа! Жрецът Коа! — завикаха хавайците и се разстъпваха боязливо пред него.

Коа се приближи тържествено към Кук, сложи на плещите му червено наметало и му връчи прасенцето. После оглушително викна:

— Роно! Роно!

И падна на колене с прострени към удивения капитан ръце.

— Роно! Роно! — се развикаха хавайците и също паднаха на колене.

Англичаните бяха поразени от тези странни почести. Никъде още не бяха падали пред тях на колене.

Разпитите не доведоха до нищо. Така Кук никога не узна за кого го бяха взели хавайците.

И едва след шестдесет години американският изследовател Елис, който живя дълго на Хавайските острови, успя да намери разгадката.

Както изясни Елис, у хавайците съществувало предание, че уж могъщият вожд Роно, който живял в незапомнени времена, по лъжливия донос на един свой враг убил любимата си жена. Като се научил че жена му била невинна, Роно се побъркал от мъка и започнал да скита по целия остров, като убивал всеки, който му се изпречвал на пътя. Уморен от убийствата, но не наситил жаждата си за кръв, той се качил в една лодка и отпътувал, като обещал да се върне след много години на крилат плаващ остров, населен с хора, кучета и свине.

Това предание се запазило в народните песни и свещените сказания на хавайците.

Когато видяха английските кораби, жреците веднага разбраха каква изгода могат да извлекат от пристигането на чуждоземците. Мигар Кук не прилича на Роно! Мигар корабите му не могат да минат за крилати плаващи острови? Мигар на тях няма хора, кучета и свине, обещани в свещеното предание? Появата на живия Роно пред народа трябвало да повдигне извънредно много уважението към религията и да увеличи доходите на жреците.

Коа беше жрец на храма, посветен на Роно. След като принесе в жертва прасенцето на върналия се светия, той отплува да обяви пред целия народ, че капитан Кук не е някой друг, а самият Роно, върнал се в родината си, а неговите кораби са плаващи острови.

И хавайците започнаха да смятат Кук за бог. Щом слезе на брега, цялата тълпа падна пред него на колене, а жреците се обърнаха с молитви към него. Кук бе извънредно удивен от тия почести.

Поведоха го към храма. Лейтенант Кинг, който за нищо на света не искаше да остави капитана, тръгна след него.

Храмът беше обграден с колове, на които бяха набучени човешки глави.

Кръвожадните богове искаха не малко човешки жертви. Пред входа на храма стояха два дървени идола, облечени в пурпурни мантии.

Вътре в храма се намираше голяма бамбукова площадка, която служеше за олтар. На площадката имаше труп на свиня и купчина плодове. Около площадката стояха дванадесет идола с безобразни и страшни лица.

Десет младши жреци внесоха в храма жива свиня и парче червена тъкан. Коа с необикновена ловкост, с едно замахване на ръката уви с тази тъкан Кук. Младшите жреци подхванаха в хор свещен химн. Коа хвана Кук за ръка и почна да го води поред при всеки истукан.

Колкото и да беше странно, но Коа се отнасяше извънредно непочтително с боговете си. Той се смееше презрително в лицето им и щракаше с пръст по нарисуваните им носове. И само пред един от тях, най-дебелия и най-благодушния, той коленичи и предложи на Кук да направи същото.

След множество обреди поднесоха на капитана печено прасенце и торба с корени, от които се приготвя кава.

„Переа и Коа — казва в записките си лейтенант Кинг — се разпореждаха с цялата церемония. След като ни нагостиха с кава, разчупиха прасенцето на малки парчета и започнаха да ги слагат в устата ни. На мен не ми бе противно да ям от ръцете на Переа, много чистоплътен човек, но Кук, когото хранеше самият Коа, се чувствуваше отвратително, още повече, че видът на намиращата се близо до него полуразложена свиня предизвикваше едва ли не повдигане. Отвращението на капитана стигна още по-висока степен, когато почтеният жрец започна в знак на особена учтивост и уважение сам да сдъвква късове месо и едва след това да ги пъха в устата му.“

След тази церемония изпроводиха Кук обратно към лодката. Пред него вървяха четирима жреци, които носеха в ръцете си жезли, украсени с рунтави кучешки опашки.

— Роно! Роно! — гръмко викаха те и хавайците, които ги срещаха, падаха на колене.

Пристигането на живия Роно извънредно увеличи и укрепи властта и могъществото на жреците. При всяко неподчинение те заплашваха народа със страшния Роно, като уверяваха, че той ще накаже непокорните с най-жестоки наказания. И изплашените хавайци мъкнеха в храмовете тъкани, кокосови орехи, плодове от хлебното дърво, само и само да умилостивят гневния бог.

Ала на бързото нарастване на могъществото на жреците започна да завижда другото управляващо съсловие — съсловието на военачалниците и вождовете, които по хавайски наричаха „еари“. Властта се изплъзваше от ръцете им. Наистина, кой ще слуша своя господар, щом всеки свещенослужител може да измоли от тайнствения Роно, пристигнал върху крилатите острови от непознати страни, всякакво наказание за непокорниците.

А в това време капитан Кук, който не знаеше, че нито е всемогъщ бог, нито какви изгоди е донесъл на жреците, спокойно закусваше плодове и солеше сланина, готвеше се за трудното пътешествие на север. Той не знаеше, че вождовете, които ненавиждат жреците, подстрекават подчинените си към кражби, и се учудваше на дързостта на хавайците, които крадяха от него всичко, което можеше да се открадне. Той не знаеше, че полупобърканият, леко пиян, грохнал крал Тореобой беше извикан с целия си двор и войска в залива Каракакуа съвсем не за да оказва чест на чужденеца, а напротив, ако му се удаде, да се избави от него.

Наистина самият крал не таеше никакви злобни замисли. Той съвсем искрено се възхищаваше от английското уиски, с което го гощаваше Кук на кораба си. Но Тореобой отдавна вече беше отстранен от държавните работи и страната управляваха неговите приближени, които се прикриваха зад името му. А те, както и всички еари, ненавиждаха върналия се съвсем не навреме Кук.

Натоварването на корабите продължи до 4 февруари. Жреците не преставаха да обсаждат Кук и тяхното пеене го съпровождаше навред, където и да отидеше. Вождовете бяха привидно учтиви. Тореобой направи богати подаръци на англичаните, при което се осведоми учтиво дали се канят скоро да си заминат.

Кук установи приятелски отношения само с Переа, който внимателно слушаше обясненията на капитана и умните му очи блесваха всеки път, когато успяваше да разбере някоя нова премъдрост.

На 4 февруари „Решение“ и „Откритие“ излязоха от залива. Но в открито море върху тях внезапно връхлетя буря. „Решение“ изгуби една от мачтите си и след няколко дни експедицията трябваше да се върне в залива Каракакуа за ремонт.

Щом корабите пуснаха котва, англичаните забелязаха рязка промяна в поведението на хавайците.

НЕЩАСТИЕТО

На 13 февруари в каютата на капитана влезе боцманът.

Кук не беше сам. До него стоеше Переа. Кук се мъчеше да му обясни предназначението на компаса. Той се опитваше да говори на полинезийски, но не му стигаха думите.

— Звезди — път, Переа, Слънце — път. Звезди няма. Слънце няма. Къде е пътят? Компас — път. Компасът по-добре от звездите, Переа.

Когато видя Переа, боцманът се навъси. И какво ли се занимава капитанът с тия диваци? Трябва да ги избиват. Капитанът лишава моряците си от печалба. Няколко топовни гърмежа и колко богатства биха могли да се изнесат от тази страна!

Но той не посмя да изкаже мислите си и съобщи:

— Капитане, откраднаха клещите на дърводелеца!

Кук се разсърди. Не, трябва да се сложи край на кражбите. Железните вещи са толкова скъпоценни!

— Боцмане, вървете да настигнете крадеца. С вас ще дойде Переа. Той ще ви помогне.

Боцманът и Переа излязоха.

— Но не стреляйте! — викна подире им капитанът. — Забранявам ви да стреляте.

Лодката беше спусната за минута. Четирима гребци с пушки през рамо седнаха при веслата. Боцманът хвана кормилото, Переа стоеше на носа.

Къдравата глава на крадеца се мяркаше сред вълните. Той плуваше леко и бързо, стиснал здраво в ръце скъпоценните клещи. Когато видя преследвачите, той спря, извади ръка от водата и замаха на минаващата покрай него пирога. Пирогата се приближи, взе го и се понесе с пълна скорост към брега.

— Дявол! — се развика боцманът. — Той ще избяга! Стреляйте!

Екнаха четири изстрела. Переа се обърна и с почуда погледна боцмана. Да, боцманът наруши заповедта на капитана, но боцманът не е виновен, че има такъв странен капитан.

Ала пирогата вече спря до брега.

Тълпа очакваше боцмана.

Англичаните излязоха от лодката. Как ще намерят тук крадеца? Всички тези чернокожи толкова си приличаха.

— Върнете клещите! — извика с гръмлив глас боцманът.

Но хавайците само се спогледаха учудено.

Переа мина напред и каза тихо няколко думи. Тълпата се развълнува и замаха с ръце. Няколко воина стремглаво хукнаха към гората.

След минута те се върнаха. Един от тях носеше злополучните клещи. Переа ги взе от ръцете му и ги предаде на боцмана.

Но това бързо разрешаване на въпроса само озлоби раздразнения англичанин. Той искаше да накаже крадеца, да покаже могъществото на белите. А нямаше кого да накаже.

— Къде е крадецът? — развика се той към хавайците. — Доведете ми крадеца! Капитан Кук иска да накаже този негодник!

Но хавайците мълчаха.

— А! Не искате да го доведете! — ревеше боцманът. — Вие го укривате! Доведете го веднага или ще катурна лодката ви в морето!

Той тръгна към хавайската пирога. Но Переа му прегради пътя.

— Тази лодка е моя — каза той с вежлива усмивка. — Приятелю, не пипай лодката ми!

Но боцманът го отблъсна и не спря. Переа протегна ръка и хвана англичанина за косите. Боцманът опита да се изтръгне, ала безуспешно. Чувствуваше, че е изпаднал в смешно положение, блъскаше се, въртеше се и псуваше. Но силният юмрук на хаваеца здраво стискаше косите му.

Един от придружаващите боцмана моряци грабна от лодката едно весло и замахна над главата на Переа. Хаваецът пусна косите на боцмана, изтръгна веслото от ръцете на моряка, спокойно го натисна с коляното си и го счупи на две.

Градушка от камъни полетя срещу англичаните. Воините, жените, децата — цялата тълпа подгони чужденците към водата. Напразно ревеше и ругаеше боцманът и призоваваше моряците да се защитават. Те вече тичаха към лодката и с ръце прикриваха главите си. Той бе принуден да ги последва.

— Сами сте си виновни — каза Кук на боцмана, когато научи за случилото се. Ние сме дошли тука не за да се занимаваме с разбойничество. Страхувам се, че сега ще бъде много по-трудно да се разберем с тях.

През нощта на 14 февруари беше открадната голямата лодка от „Откритие“. На „Откритие“ нямаше друга лодка. Капитан Кларк съобщи незабавно за случилото се нещастие. Кук кипна. Лодката трябваше да се върне на всяка цена и на всяка цена да се избегне кръвопролитие. Той ще постигне това.

Планът му беше прост и решителен. Ще доведе на кораба стария, вдетенил се крал Тореобой и няма да го пусне, докато лодката не бъде върната.

Веднага от „Решение“ спуснаха две лодки, едната под командата на един лейтенант, другата — на подпоручик. Освен гребците в нея седнаха Кук, седем войници от морската пехота, един сержант и един капрал.

Те спряха до селището. Шумна тълпа ги наобиколи и весело приветствува Кук.

— Приятели! — каза той. — Искам да поговоря с вашия крал. Къде е той?

— Тореобой е вкъщи — му отговориха.

Къщата на краля се намираше на края на селището, на половин верста от морето. Кук заповяда на лейтенанта и подпоручика да отплават на лодките, а самият той заедно с отряд морска пехота тръгна навътре в острова.

Хавайците, както и при предишните му посещения, падаха на колене пред него и не ставаха, докато не отминеше. По пътя си той срещна много вождове, които питаха дали не се нуждае от свине или кокосови орехи. Той им благодареше, казваше, че не се нуждае, и бързо продължаваше пътя си.

Пред вратата на кралския дом англичаните трябваше да чакат твърде дълго. Кук изпрати при краля няколко хавайци да му кажат, че иска да се види с него. Изпратените се върнаха без отговор. Те се приближиха мълчаливо до Кук и сложиха пред него червени тъкани.

Кук започна да губи търпение. Той изпрати в къщата един сержант, за да види каква е работата. Сержантът се върна и съобщи, че кралят спи, но сега ще го събудят.

Най-после Тереобой излезе на вратата.

Кук му протегна ръка, приветствува го, покани го на гости в кораба. Кралят прие поканата.

Кук хвана Тереобой подръка и малкият отряд, обкръжен от тълпа хавайци, пое към брега.

Всичко щеше да свърши напълно благополучно, ако сред тълпата не се бе пръснал слух, че на другия край на острова англичаните току-що убили двама хавайци. Този слух, както се оказа по-късно, беше лъжлив, но въпреки това изигра съдбоносна роля за цялата експедиция.

Хавайците почнаха да се въоръжават, появиха се пики, копия и камъни. Воините облякоха уплетени от дебели треви ризи, които заменяха ризниците. Кук почувствува, че работата взема лош обрат, и заповяда на войниците да ускорят крачка.

Хавайците се построиха в две редици от двете страни на пътя, но не започнаха враждебни действия.

Край отряда се мъкнеше плешив жрец, който пееше молитви. Полуумният крал следваше покорно Кук, съпроводен от двамата си синове. Засега всичко беше благополучно.

Но щом стигнаха на брега, при Тереобой дотича една от жените му, прегърна мъжа си и го настани на един камък. Тя молеше своя мъж и повелител да не отива на кораба на белите.

— Те са зли, хитри хора! — нареждаше тя, обляна в сълзи. — Ще те заколят като свиня на кораба си. Не ни напускай, кралю, ако искаш да останеш жив!

Внезапно поручикът видя един хаваец, който се прокрадваше зад Кук с нож в ръка. Поручикът се прицели в него.

— Не стреляйте! — извика Кук. — Изстрелът ще провали цялата работа. Той и без това няма да посмее да ме докосне.

Хаваецът, който видя насоченото към него дуло, се спусна към поручика.

Поручикът го удари с приклада по главата. Хаваецът изпусна ножа и се скри в тълпата.

Ала мирът вече бе нарушен.

Един от воините хвърли камък по Кук. Кук стреля в него, но сачмите, с които беше заредена пушката, заседнаха в дебелата риза на воина. Воинът замахна с копието си срещу Кук. Кук го събори с приклада си и зареди пушката с патрон.

И в същата минута видя друг хаваец, който беше замахнал с копие към него.

Кук стреля, но не улучи.

Войниците, без да чакат заповед, стреляха безредно и заставиха хавайците да отстъпят малко.

Крал Тореобой отдавна вече бе отведен от жена си. Трябваше колкото се може по-скоро да се върнат на кораба. Двете лодки бавно плаваха към брега. Кук махна с ръка, за да ги накара да се движат по-бързо. Но подпоручикът, който командуваше едната от лодките, разбра погрешно знака на капитана и обърна назад към кораба.

Тази грешка струва живота на Кук.

Другата лодка, командувана от лейтенанта, се придвижваше мъжествено напред, въпреки че върху й от брега се сипеше градушка от камъни. Впрочем все едно, тя не би могла да побере всички намиращи се на брега англичани.

Войниците се спуснаха към водата, тъпчеха се и се блъскаха един друг, мъчейки се да се доберат колкото се може по-скоро до спасителната лодка. Офицерите хукнаха след тях.

Кук вървеше последен. Той не бързаше, все едно, лодката не може да побере всички, а капитанът трябваше преди всичко да се погрижи за спасяването на поверените му хора.

Пушката си държеше зад лявата ръка, а с дясната прикриваше главата си от сипещите се от всички страни камъни. Хавайците видяха паниката на англичаните и се спуснаха да ги настигнат.

Едно копие се заби в тила на Кук.

Кук се олюля, падна във водата и изпусна пушката си.

Но веднага скочи.

— Помощ! — извика той.

Второ копие долетя отново и този път прониза Кук.

КОРАБИТЕ СЕ ВРЪЩАТ В АНГЛИЯ

Така умрял капитан Джеймз Кук, един от най-великите мореплаватели, разширили извънредно много представата на хората за света, в който живеем.

Капитан Кук ни е скъп не само с откритията си. Това е първият мореплавател, който се отнасял с жителите на далечните земи като с равни. Той никога и никого не ограбвал, не убивал, навред се появявал като приятел и не отмъщавал дори на людоедите.

За съжаление той бил изключение сред английските мореплаватели от онези времена.

След гибелта на Кук командуването на експедицията поел капитан Кларк.

Той незабавно свикал съвет, на който мнозина офицери предлагали да се отмъсти на хавайците за смъртта на великия мореплавател. Кларк решил, че такава безполезна жестокост би била недостойна за паметта на Кук. И съветът решил да влезе в преговори с хавайските вождове, за да им предадат тялото на убития.

На лейтенант Кинг било възложено да води тези преговори.

Ала всеки път, когато лодката с Кинг се опитвала да се приближи до брега, посрещала я разярената тълпа и дъжд от копия се сипел във водата.

По мирен път не само не било възможно да получат тялото на Кук, но дори и да налеят прясна вода от ручея.

Най-после капитан Кларк изгубил търпение. Под прикритието на топовете той свалил на брега рота морска пехота, открил стрелба, натикал хавайците в планините и изгорил селището до основи.

След това хавайците станали плахи и послушни. Старият Тереобой, след като изслушал искането на лейтенант Кинг, изпратил на кораба десет фунта^[2] човешко месо и главата на капитан Кук без долната челюст…

През пролетта експедицията отново поела на север. След като стигнала до западното крайбрежие на Америка до 69ё северна ширина, пътешествениците се убедили окончателно, че не съществува никакъв проток, съединяващ Тихия океан с Атлантическия, и се насочили към Англия.

По пътя, при бреговете на Китай, капитан Кларк починал.

Командуването поел лейтенант Гор.

На 4 октомври 1780 година двата кораба след четиригодишно плаване се върнали в родината.