Николай Чуковски
Капитани на фрегати (20)

НЕ ВСИЧКИ СА ЗАБРАВИЛИ ОЩЕ ЛАПЕРУЗ

Нима тайната за изчезването на Лаперуз ще си остане неразгадана? Нима след д’Антркасто никой не се е опитвал да узнае къде и как е загинал Лаперуз?

На Франция дълго не й беше до Лаперуз. Френската република изнемогваше в борбата с контрареволюцията. Всички царе в Европа в страха си за своите тронове сключиха помежду си съюз и нападнаха революционна Франция. Десет години почти без прекъсване продължи войната. После генерал Наполеон Бонапарт събори републиката и се провъзгласи за френски император. Но това не донесе мир. След кратък отдих отново започна война и продължи още десет години. Главен враг на Франция беше Англия. Английският военен флот беше много по-силен от френския и френските кораби се страхуваха да излизат в открито море. Франция не можеше да изпрати кораби за търсене на Лаперуз.

Но това не значи, че за Лаперуз никой не си спомняше. Особено често си спомняше за тайнственото изчезване на мореплавателя едно момче сираче на име Дюмон Дюрвил.

Дюмон Дюрвил е роден през 1790 година, пет години след като фрегатите на Лаперуз се бяха отправили от Брест в открито море. Родителите му бяха умрели, когато беше съвсем мъничък, и той се възпитаваше от вуйчо си. Вуйчо му искаше да направи племенника си инженер, но малкият Дюмон Дюрвил мечтаеше да стане моряк.

Най-много от всичко той обичаше книгите с описания на пътешествията на велики мореплаватели. Със завист четеше за откритията на нови материци и непознати острови.

„Да можех и аз да открия някое островче!“ — мечтаеше Дюмон Дюрвил.

Най-любимият му герой беше капитан Лаперуз. Той слагаше книгата за пътешествията на Лаперуз в учебника по история и тайно я четеше в час.

— Дюмон Дюрвил! — извикваше учителят.

Дюмон Дюрвил скачаше, без нищо да разбира. Той изслушваше дългото мъмрене на учителя и мислеше за Лаперуз.

„Как са могли да изчезнат двете огромни фрегати с неколкостотин души? Нали в наше време в Тихия океан почти не са останали неизвестни острови? Нима нито един от спътниците на Лаперуз не се е добрал до някаква суша, за да разкаже за гибелта на останалите? Нима нито една отломка не е била изхвърлена на някакъв бряг? Ако бяха търсили добросъвестно, непременно биха намерили нещо. Ами ако участниците в това печално плаване и досега живеят на някакво затънтено островче?“

— Седнете, Дюмон Дюрвил — казваше учителят. — Нищо не знаете. Ще ви оставя днес без обяд.

Дюмон Дюрвил завърши училището на седемнайсет години. Цялото лято се готви за изпити за Парижкия политехнически институт. След изпитите се върна в къщи весел и сияещ.

— Издържа ли? — попита вуйчо му.

— Не, скъсаха ме — отговори Дюмон Дюрвил.

Вуйчото кипна от яд.

— Не искам да държа в къщата си такъв безделник! — извика той. — Махай се от моя дом!

— Аз тъкмо исках да ти кажа, вуйчо, че постъпих като матрос на един кораб, който утре заминава за Испания.

Много страни посети Дюмон Дюрвил, като преминаваше на работа от кораб на кораб. Навсякъде обръщаха внимание на неговите необикновени знания по география и навигация. И как иначе — нали той беше прочел в училище толкова описания на морски пътешествия! Способен, прилежен, здрав, млад човек, той скоро се издигна. Отначало матрос, после боцман, после щурман, Дюмон Дюрвил беше назначен най-сетне за помощник-капитан на кораба „Раковина“.

Това беше тежко за френския народ време. Наполеон, разгромен от руските войски през време на самонадеяния си поход към Москва, беше свален. Франция пак се мъчеше под властта на краля, качен на френския престол от чужденци против волята на френския народ. Дворяните се върнаха в своите имения. Но войните свършиха. С Англия беше сключен мир и френските кораби пак можеха да излизат в океаните.

Изпратиха „Раковина“ в Мала Азия с група френски учени, които възнамеряваха да се заемат с археологически разкопки. През време на разкопките на Дюмон Дюрвил му провървя да намери прочутата гръцка статуя, известна под името Венера Милоска. Тази находка прослави младия моряк в учените среди на цяла Европа. През 1825 година Дюмон Дюрвил беше вече капитан на „Раковина“.

Най-после настъпи времето да осъществи всичките си юношески мечти! Той писа в Париж до министъра на марината писмо, в което молеше разрешение да се отправи за Тихия океан, за да търси изчезналата експедиция на Лаперуз. След дълго тичане и настояване разрешението беше получено.

Тогава Дюмон Дюрвил преименува своя кораб. „Раковина“ стана „Астролабия“.

— „Астролабия“ се наричаше едната от фрегатите на Лаперуз — обясни той на своите учудени приятели.

На 25 април 1826 година, четиридесет и една година след като Лаперуз беше излязъл от Брест, Дюмон Дюрвил излезе от друго пристанище на Франция — от Тулон.

ШЕСТНАЙСЕТ ДНИ НА КОСЪМ ОТ СМЪРТТА

Експедицията на д’Антркасто не донесе никакви сведения за Лаперуз. А оттогава никой не беше търсил Лаперуз. През времето на Дюмон Дюрвил гибелта на „Компас“ и „Астролабия“ си оставаше все такава тайна, както и четиридесет години преди това.

И Дюмон Дюрвил възнамеряваше да търси Лаперуз пак там, където трябваше да го търси д’Антркасто: или край Адмиралтейските острови, или в района на Островите на дружбата, Новохебридските острови и източното крайбрежие на Австралия. Дюмон Дюрвил считаше за невероятно Лаперуз да е загинал край Адмиралтейските острови. Затова, като заобиколи нос Добра надежда, той се насочи към архипелага Тонга, наречен от Кук Острови на дружбата.

Дюмон Дюрвил забеляза Островите на дружбата на 6 април 1827 година, т.е. почти година след отплаването си от Франция.

Вятърът духаше с чудовищна сила. През далекогледа се виждаше как се превиваха на островите дебелите палмови дървета. Корабът ту политаше върху гребена на някоя исполинска вълна, ту хлътваше в пропастта между две вълни. Бурята се усилваше с всеки час.

Дюмон Дюрвил искаше колкото може по-скоро да влезе в удобното пристанище на остров Тонгатапу, в което се беше спирал д’Антркасто. Най-близкият път за това пристанище минаваше през тесен проток между остров Тонгатапу и остров Еуа. Дюмон Дюрвил, без да се колебае, се насочи към този проток.

Изведнъж право пред кораба се изпречи огромна стена от коралов риф. Беше твърде късно вече да я заобиколи.

— Свалете всички платна! — заповяда той, надявайки се с това да намали скоростта на кораба.

Започнаха да свалят платната, но корабът продължаваше да се носи с предишната скорост. Много силен беше вятърът.

— Котви във водата! — викна Дюмон Дюрвил.

Двете котви паднаха във водата. Но вятърът беше толкова силен, че корабът продължаваше да се носи, като влачеше подире си котвите по твърдото гладко дъно. Рифът, в който с грохот се разбиваха огромните вълни, се приближаваше с всяка секунда. Моряците вече не се надяваха за спасение.

И изведнъж котвите се закачиха на дъното на някакви камъни, веригите се опънаха като струни и корабът спря. Рифът беше на десетина крачки от кораба.

Зарадваните моряци се хвърлиха един към друг, прегръщаха се и се целуваха. Но Дюмон Дюрвил знаеше, че това е само отсрочка. Само малко да се изплъзнат веригите, и след миг корабът ще стане на парчета от греди и дъски, на пух и прах. А нима може при такъв вятър да се надява на проядените от ръжда котвени вериги? Те не са изчислени за такова напрежение.

Дюмон Дюрвил започна да разглежда брега на Тонгатапу. На брега видя тълпи от островитяни, които ни най-малко не се бяха изменили, откакто ги беше видял д’Антркасто — голи, татуирани. Впрочем една важна промяна той все пак забеляза: почти всеки вместо копие държеше в ръце пушка. Двайсетина души туземци извлякоха от гората на брега едно оръдие и насочиха дулото му към кораба.

Дюмон Дюрвил почувствува, че работата взема лош обрат. Нима нещастният кораб, пазен от гибел от двете готови да се скъсат котвени вериги, ще бъде подложен на всичко отгоре и на обстрел? Откъде островитяните имат такова въоръжение?

От брега се отдели флотилия от лодки и се понесе към кораба. Въпреки бурята лодките с такава ловкост, с такова безстрашие се носеха по вълните, че Дюмон Дюрвил неволно почувствува завист и уважение. И все пак до кораба стигна само една лодка — останалите не рискуваха да дойдат толкова близо до страшния риф.

От лодката на палубата се качиха десет души — плещести здравеняци с пушки в ръце. Деветимата от тях имаха тъмна кожа. Десетият беше с бяла кожа.

— Добри сър — каза по английски белокожият човек, като се обръщаше към Дюмон Дюрвил, — разрешете да ви представя двамата могъщи владетели на остров Тонгатапу: това е великият вожд Тагофа, а това е великият вожд Палу.

Палу беше тлъст, шишкав, важен. Тагофа беше слаб, жилест, с хитри очи.

— А аз се казвам Томас Синглтън — продължаваше белият. — Аз съм министър и пленник на тези велики вождове.

Облеклото на Томас Синглтън се състоеше от тясна рогозка, омотана около бедрата. На гърдите му бяха татуирани палмови листа.

Да останат на кораба беше твърде опасно и Дюмон Дюрвил искаше да прехвърли хората си на брега. Трябваше да предразположи към себе си островитяните, затова той прие гостите си най-радостно. Палу и Тагофа получиха много брадви, ножове, стъкълца и очите им блестяха от радост. Палу пожела да получи европейски дрехи и капитанът му подари червен генералски мундир, който дебелакът веднага облече. Като издебна една минутка, Дюмон Дюрвил отведе встрани Синглтън и му обясни в какво катастрофално положение се намира корабът.

— Само не слизайте на брега — каза Синглтън. — Докато сте на кораба, туземците са ваши приятели, защото те имат едно оръдие, а вие четиридесет. Но ако ви се наложи да напуснете кораба, свършено е с вас. Тагофа и Палу командуват двехилядна армия, въоръжена с пушки английски образец. На брега всички ще ви убият. Те виждат, че вашият кораб е в опасност, и се радват. Не, не ви съветвам да слизате на брега — останете си на кораба. Може би веригите ще издържат и ако бурята утихне, вие сте спасени. А на брега ви чака сигурна смърт.

Дюмон Дюрвил послуша Синглтън.

Шестнайсет денонощия рева ураганът и шестнайсет денонощия корабът дърпаше веригите като див звяр. Шестнайсет денонощия смъртта дебнеше моряците.

Но веригите издържаха.

Синглтън и вождовете останаха на кораба почти през всичките шестнадесет денонощия. Вождовете се радваха на хубавата храна на кораба, а Дюмон Дюрвил от страх да не се скара с тях ги хранеше до пресита.

— Откъде островитяните имат толкова пушки? — попита Дюмон Дюрвил Синглтън.

— Тук за провизии често се отбиват китоловни и търговски кораби, сър — отговори Синглтън. — Минаха времената, когато островитяните посрещаха белите като приятели. Китоловците и търговците толкова пъти са стреляли по тях, че островитяните намразиха белите. Тукашните вождове не са глупави хора. Те заповядаха срещу провизиите да не се взема нищо освен пушки. И капитаните, щат, не щат, трябваше да им дават пушки. И ето, за двайсет години те натрупаха цял арсенал.

— А как е попаднало на острова оръдието?

— Оръдието те взеха заедно с мене — обясни Синглтън. — Преди двайсет години аз бях матрос на един търговски кораб. Нашият кораб заседна в плитчината край остров Тонгатапу. По-голямата част от екипажа ни начело с капитана островитяните примамиха в гората и там ги убиха. На кораба останахме само трийсет души. Не можехме да се изтръгнем от плитчината. Когато прясната ни вода се свърши, ние се предадохме. Като завзеха и заграбиха кораба, островитяните пренесоха на брега и единственото ни оръдие.

— А какво стана с вашите другари? — попита Дюмон Дюрвил.

— Повечето бяха убити още през първата година на живота ни на острова. Някои и други успяха по-после да се доберат до минаващи оттук кораби и да заминат. Сега аз останах тук сам.

— А вие защо не заминахте, Синглтън?

— Ах, сър! — въздъхна Синглтън. — Аз живея на този остров вече двайсет години. Тук имам жена и деца. Вождовете се отнасят с мене почти като с равен. А какво ме чака в Англия. Близките ми навярно вече са измрели, а нямам спукана пара. Види се, съдено ми е да умра на този остров.

На шестнайсетия ден, 22 април, бурята утихна и вятърът промени посоката си. Котвите бяха вдигнати и при гръмките викове на моряците корабът се отдалечи от рифа.

Дюмон Дюрвил поведе „Астролабия“ към залива, в който се беше спрял д’Антркасто. Сега, когато опасността беше минала, той реши да пристъпи към главната си задача — да търси следи от пребиваването на Лаперуз на острова.

МАГЬОСНИЦАТА

Дюмон Дюрвил се обърна за помощ към Синглтън.

— Нима на вашия остров няма нито един човек над петдесет години? — попита той.

Синглтън се замисли.

— В централната област на острова живее една старица на име Томага — отговори той. — На колко години е, не зная, но е много по-възрастна от всички тукашни жители. Тя е дъщеря на цар Тубо, който според преданието управлявал острова преди половин век. Островитяните считат Томага за магьосница и веднъж в годината отиват да й се поклонят.

— Заведете ме при нея, Синглтън — каза Дюрвил. — Искам да поговоря с Томага.

Но отиването във вътрешността на острова беше опасно. Дюмон Дюрвил почна да уговаря двамата вождове Палу и Тагофа да останат като заложници на кораба до неговото връщане.

— Искам да се поклоня на вашата велика магьосница Томага — обясни той на вождовете. — Останете временно на кораба. А като се върна, ще ви пусна и ще ви наградя щедро.

За негово учудване не стана нужда да уговаря дълго вождовете. Палу и Тагофа веднага се съгласиха. Затвориха ги с почит в капитанската каюта и за да не скучаят, им дадоха множество различни лакомства: стафиди, пестил, курабийки и захаросани орехи. При вратата на каютата беше поставен въоръжен караул, който трябваше да варди заложниците.

Дюмон Дюрвил с малък отряд матроси тръгна за брега с две лодки. Веднага ги наобиколи голяма тълпа от въоръжени островитяни. Но те се държаха много дружелюбно.

— Докато Тагофа и Палу са на кораба, вие сте в безопасност — казваше на капитана Синглтън. — Воините, опасявайки се за живота на своите вождове, не ще посмеят да ви досегнат и с пръст.

Малкият отряд моряци се насочи към вътрешността на острова. Островът беше гъсто населен.

Дюмон Дюрвил мина през много села, остави след себе си много угари и кокосови горички, Най-после той видя един зелен хълм, на върха на който имаше колиба. В тази колиба, настрана от всички, живееше магьосницата Томага.

Томага излезе да посрещне гостите. Тя беше набръчкана, плешива и дребна бабичка с умни и живи очи. Дюмон Дюрвил й подари брадва, гердан и парче червено сукно.

Подхванаха разговор. Синглтън служеше за преводач. Дюмон Дюрвил почна да задава въпроси на магьосницата.

— Помниш ли Кук, Томага? — попита Той.

— Помня го, помня — изхриптя старицата. — Кук беше първият бледокож предводител на кораби, който ни посети. Тогава аз бях съвсем малко момиченце. Ей такава!

И тя показа на Дюмон Дюрвил едно застанало в тълпата момиче на седем-осем години.

— А помниш ли ти, Томага, д’Антркасто? — продължи да пита Дюмон Дюрвил.

— Е, него го помня отлично — отговори магьосницата. — Когато той дойде, аз бях вече омъжена. Моят баща Тубо, владетел на целия Тонгатапу, устрои в негова чест празник на брега на залива. И аз бях на този празник. Отначало пяхме, после играхме, после пихме твърде много кава.

„Отлична памет има тази старица“ — помисли си Дюмон Дюрвил.

И й зададе третия въпрос:

— Кажи, Томага, не си ли виждала тук някакви кораби след Кук, но преди д’Антркасто?

— Да — отговори старицата. — След Кук, но преди д’Антркасто на Тонгатапу идваха два кораба, на които имаше твърде много оръдия. Командира на тези кораби ние наричахме Луиджи. Той дойде на брега и подари на моя баща много желязо. Баща ми го прие много радостно, но един воин уби един по-млад брат на Луиджи и му взе чукчето. Тогава всички по-млади братя на Луиджи взеха да стрелят и убиха много наши воини. Тогава Луиджи отведе своите по-млади братя на кораба и отплава в морето.

— Не си ли спомняш какво знаме имаше на кораба на Луиджи — с червени ивици, като на Кук, или бели, като на д’Антркасто?

— Помня — каза твърдо магьосницата. — На кораба на Луиджи имаше бяло знаме.

— Това е бил Лаперуз — реши Дюмон Дюрвил. — На фрегатите на Лаперуз са се развявали белите знамена на кралска Франция!

ПРЕДАТЕЛЯТ

Той се сбогува с Томага и тръгна обратно, потресен от всичко чуто.

Синглтън го напусна, като обеща да дойде привечер на кораба. Дюмон Дюрвил поведе сам отряда си към брега, придружаван от голяма тълпа.

На брега матросите, които той беше оставил да вардят лодките, му докладваха, че през неговото отсъствие островитяните се държали дръзко и заплашително. Капитанът заповяда незабавно да спуснат двете лодки във водата и да потеглят. Но се оказа, че една от лодките, по-малката, се беше разсъхнала и тече. Трябваше да я затъкнат с кълчища.

Дюмон Дюрвил седна в по-голямата лодка, а малката остави на матросите за поправка.

— Щом я поправите, върнете се на кораба — каза той и замина.

Като наближи кораба, той забеляза на брега суматоха.

Матросите, които поправяха лодката, бяха нападнати от тълпа въоръжени с пушки островитяни. Те вързаха матросите с въжета и ги замъкнаха в гората.

— И таз добра! — извика Дюмон Дюрвил. — За това предателство ще отговарят пред мене вашите вождове! — и се качи на палубата.

При него дойде старши лейтенантът, бледен и развълнуван.

— Капитане — доложи той, като отдаваше чест, — вождът тагофа избяга.

— Как! — извика Дюмон Дюрвил. — Нали заповядах да ги вардите!

— Ние пазехме пред вратата на каютата — отговори лейтенантът, — но той очевидно е скочил през прозореца и е отплувал.

Едва сега Дюмон Дюрвил разбра каква грешка беше сторил. Той беше забравил, че всеки полинезиец с лекота може да преплува миля и половина — разстоянието, което делеше кораба от брега.

— А Палу?

— Палу също искаше да скочи през прозореца, но е прекалено дебел. Заседна в прозореца като тапа и нито назад, нито напред. Трябваше да сечем с брадва рамката, за да го домъкнем в каютата. Аз заповядах да му окачат белезници и да го хвърлят в карцера.

На брега всичко беше в тревога. Островитяните се тълпяха около своето единствено оръдие. През далекогледа Дюмон Дюрвил видя, че зад оръдието стоят Тагофа и Синглтън. Синглтън вкара в оръдието снаряд и запали фитила. Гръмна изстрел. Гюллето прелетя между мачтите на кораба.

— Изменник! — прошепна Дюмон Дюрвил. И извика: — Към оръдията!

Двайсетте оръдия от десния борд гръмнаха изведнъж. Грохотът беше толкова силен, че сякаш небесата се разцепиха на две. Оръдието, с което стреля Синглтън, беше съборено от лафета и лежеше в храстите.

Тогава на брега се появиха парламентьори, които размахваха над главите си зелени клонки. Това беше знак за мир. Дюмон Дюрвил им разреши да дойдат на кораба.

— Смили се над нас, властителю на корабите — казаха те. — Ние ще ти върнем всички по-млади братя.

След половин час всички матроси, живи и здрави, бяха на кораба.

Дюмон Дюрвил пусна шишкото Палу, който едва не беше умрял от страх, вдигна котвите и излезе в открито море.

На Островите на дружбата, които благодарение на все по-честите посещения на европейците отдавна вече се бяха превърнали в острови на враждата и омразата, той нямаше повече какво да прави.