Николай Чуковски
Капитани на фрегати (19)

РАЗГОВОРЪТ

След като прекара нощта в колибата на Отако, Ръдърфорд стана на разсъмване, когато всички още спяха, и тръгна да търси жилището на белия новозеландец. Колибата, в която живееше белият, наглед с нищо не се различаваше от останалите колиби в селото. Ръдърфорд се спря при входа.

— Влез — каза някой на чист английски език.

Ръдърфорд се наведе и влезе. В дрезгавината той видя човека, който седеше на сеното, и очевидно току-що се беше събудил. До него спеше жена, която придържаше в съня си с ръце две малки спящи деца. В колибата имаше само един европейски предмет — превъзходна ловджийска двуцевка, която висеше на стената.

— Седни, Ръдърфорд — каза стопанинът на колибата.

Ръдърфорд потръпна, като чу името си. Новозеландците го наричаха Жълтокоси. Откъде този човек може да знае как му беше истинското име?

— Кой ти каза как се наричам? — попита той.

— Твоят приятел Джон Уотсън — отговори белият новозеландец. — Той ми разказваше за всички вас. Като си спомних думите му, веднага те познах по твоя ръст и рижите ти коси.

— Джон Уотсън! Ти си виждал Джон Уотсън? — викна Ръдърфорд.

— Да, виждах го. Миналата година с Отако направихме голямо пътешествие на север и прекарахме няколко дни в селото на вожда Ренгади. Уотсън го държаха затворен. Денем и нощем го вардеха осем воини. Но на мене позволиха да поговоря с него, защото съм вожд и отдавна живея тук. Уотсън ми разказваше, че въпреки охраната успявал единадесет пъти да избяга от селото. Всеки път го настигали в гората и го връщали обратно. Той беше неукротим човек и не можеше да се помири с пленничеството.

— Беше? Защо казваш беше? — с тревога попита Ръдърфорд. — Нима вече не е жив?

— Убиха го.

— За какво?

— За това, че уби стопанина си, стария вожд Ренгади. Една нощ, няколко часа след като бях приказвал с него. Пробил задната стена на колибата си и избягал за дванадесети път. Забелязали го, когато се намирал вече до самата порта. А в това време Ренгади проверявал стражата, която охранявала селото. Като видял беглеца, той заедно с трима воини се спуснал да му пресече пътя. Джон Уотсън грабнал от ръцете на един воин мера и разбил черепа на вожда. След минута и самият той бил прободен от копие.

Ръдърфорд сведе ниско глава. Стана му тежко и болно. Клетият Уотсън! А пък той си мислеше, че от тях шестимата е загинал само Джек Малън.

— Не си ли виждал още някого от матросите на „Агнеса“? — тихо попита той след продължително мълчание.

— Видях.

— Кого?

— Джеферсън. Ние гостувахме на неговия господар вожда Вана. Джеферсън полудя.

— Така си и мислех! — възкликна Ръдърфорд.

— Добрият Вана много го обича, гордее се с него и на всички го показва. Джеферсън не помни нищо. Той се отучи дори да говори. Аз го питах как живее, не му ли е мъчно за родината, не го ли обижда някой. Но в отговор той само безсмислено мучеше. По цели дни лежи като пън на сеното и гледа нагоре. От вцепенението си излиза само когато му носят за ядене. Яде много и с необикновена лакомия. Вана го храни много щедро и той толкова е надебелял, че едва минава през вратата на колибата.

— А не си ли срещал Джон Смит и Томпсън? — попита Ръдърфорд. — Какво е станало с тях?

— Не, не можах да ги видя. Те или са убити, или са пленени от Сегюи. Защото Сегюи унищожил селата, в които са живели.

Жената, която спеше на сеното, отвори очи и взе внимателно да разглежда Ръдърфорд.

— Това е жена ми, дъщеря на Отако — каза белият дивак. — Тя не разбира ни една английска дума. Децата ми растат като истински новозеландци и по нищо не се отличават от останалите тукашни деца. Само кожата им е малко по-светла.

— А ти кой си? — попита Ръдърфорд.

— Казвам се Джеймз Маури — отговори белият дивак. — Аз съм избягал австралийски каторжник.

Той внимателно погледна Ръдърфорд в лицето, за да види какво впечатление му е направило това признание. Но лицето на Ръдърфорд не се измени. Тогава избягалият каторжник продължи:

— Бях английски тъкач. Работихме на ръка, всеки у дома си. Нашата работа ни изхранваше, макар да бяхме много бедни хора. Но скоро търговците построиха фабрика за сукно. В тази фабрика поставиха машини. Фабричното сукно струваше двойно по-евтино от нашето. И никой вече не купуваше нашето сукно. Нямаше какво да ядем. Дъщеря ми умря от глад. Тогава ние, тъкачите, се събрахме на тълпа, отидохме във фабриката и изпочупихме всички проклети машини. Арестуваха ни и ни изпратиха в Австралия на каторжна работа. Три години носех вериги и настилах австралийските пътища. Най-после сполучих да избягам и се добрах до Порт Джексън. Там постъпих матрос на един кораб. Нашият кораб беше дошъл в Нова Зеландия и спря ето тук, при тези брегове, в Куковия проток, за да вземе прясна вода и да поограби диваците. Докато стояха на котва, аз се скарах с един матрос — подъл и груб човек. Той знаеше моята тайна. Като ми се разсърди, отиде при капитана и му каза, че съм избягал каторжник. Капитанът заяви, че като се върнем в Австралия, ще ме предаде на полицията. Тогава избягах от кораба на брега и дойдох в това село. Отако ме прие много любезно. Живея тук вече осем години и това са най-щастливите години в живота ми. Няма да мръдна оттук, дори ако ми обещаят пълно помилване. Мразя Англия!

— А как стана вожд, Джеймз Маури?

— Отличих се в много боеве. Отако ме обича много. Той не предприема нищо без моя съвет. Тук аз съм нещо като първи министър. Водя цялата политика и цялата търговия на племето, сключвам съюзи, обявявам войни. Впрочем аз съм миролюбив човек и предпочитам мира пред войната. Благодарение на съюзите, които съм сключил с нашите съседи, таранаки сега е най-силното племе в цялото крайбрежие на Куковия проток. И да не беше Сегюи, по-могъщи от нас нямаше да има на целия остров. Но срещу пушките на Сегюи ние не можем да направим нищо.

— Кажи, Джеймз Маури, откъде Сегюи има пушки? — прекъсна го Ръдърфорд.

— Подарил му ги английският крал.

— Английският крал! Нима английският крал е идвал в Нова Зеландия.

— Не. Но Сегюи ходил в Англия и се представил на английския крал.

— Кога?

— Той се върнал в родината си едва преди година и половина. Нима не си чувал за това? Та ти тогава вече си бил в плен.

— За пръв път чувам това! — възкликна Ръдърфорд.

— Преди шест-седем години Сегюи беше върховен вожд на едно мъничко племе по източното крайбрежие на нашия остров. Капитанът на някакъв търговски кораб го откарал в Англия. Там посрещнали Сегюи като велможа, а преди година и половина английски военен кораб го докарал обратно на брега на Нова Зеландия заедно с две хиляди пушки.

„Тук е идвал английски военен кораб, който е могъл да ме вземе за родината, пък аз нищо да не зная за това!“ — с мъка си помисли Ръдърфорд. Но не изказа мисълта си гласно, защото Джеймз Маури беше станал такъв новозеландски патриот, че беше опасно да му доверява плановете си за бягство. Вместо това Ръдърфорд попита:

— А защо английският крал му е дал толкова много пушки?

— Английският крал сключил със Сегюи договор, че Сегюи ще покори цяла Нова Зеландия и ще я подари на Англия. Тогава Англия би получила още една богата колония, а Сегюи би станал тук нещо като кралски наместник. Ето на каква цена Сегюи се е снабдил с тези пушки. Но Сегюи е решил да надхитри английския крал. Англия е далеч оттук. Той покорява със своите пушки Нова Зеландия, но не за Англия, а за себе си.

Джеймз Маури помълча и после добави:

— Хитър е Сегюи, но в края на краищата Англия ще го надхитри.

— А по какъв начин? — попита Ръдърфорд.

— Тази война заличава от лицето на земята цели племена. Десетки хиляди новозеландски воини вече паднаха в боя. Сума здрави и-пу са изгорени. Сегюи е свиреп людоед. Откак се е върнал от Европа, войската му яде почти само човешко месо. Войната отвлича жителите от лов, от земеделие, страната е заплашена от глад. Да продължи още няколко години тази изтребителна война, и Нова Зеландия ще се превърне в пустиня. Тогава Англия ще я завоюва с голи ръце.

Ръдърфорд слушаше съсредоточено своя събеседник. Той се страхуваше да не изпусне дори и една едничка дума. Досега беше живял като в мрак, не разбираше какво се върши около него. А за да може правилно да постъпва, за да действува и самият той, трябва да знае решително всичко за живота на тази земя, където го беше захвърлила съдбата.

— Нова Зеландия ще се превърне в пустиня — продължаваше Джеймз Маури, — ако ние не сложим край на това разорение. Цялата северна и централна част на острова е в ръцете на Сегюи. Но това крайбрежие владеем ние. От Сегюи ни делят планините. Ако той се опълчи против нас, ние ще го посрещнем в нашите планини, където познаваме всяка пътечка, и той ще бъде разбит въпреки всичките си пушки. Той знае това и чака ние първи да му обявим война. Какво пък, ще дочака и това. Ще дойде време и ние ще тръгнем и ще победим.

— А кога ще дойде това време?

— Когато ще имаме малко повече пушки, отколкото сега.

— Нима сега имате пушки?

— На, гледай — каза Джеймз Маури и показа на Ръдърфорд пушката, която висеше на стената.

— И ти мислиш, че тази едничка твоя пушка е по-добра от ония две хиляди, които има Сегюи! — разсмя се Ръдърфорд.

— Ние имаме не една, а двеста и скоро ще бъдат още повече — отговори Джеймз Маури. — Пушки ни донасят китоловните кораби, които спират тук, в Куковия пролив, за да се запасят с вода и дървен материал. Ние разрешаваме на китоловците да слизат на брега, да вземат вода, да си насекат дърва и срещу това вземаме от тях данък в пушки и барут. Китоловците на драго сърце се съгласяват на тази сделка. Те прекрасно знаят, че ако ние не пожелаем, те няма да могат да слязат на брега.

— И често ли ви посещават тези китоловци?

— Приблизително веднъж на две години. Някога по-често, някога по-рано.

„Колко хубаво стана, че попаднах в Таранаки!“ — радостно си помисли Ръдърфорд. Угасналите надежди отново пламнаха в сърцето му.

ОЧАКВАНЕТО

Дълго прекара Ръдърфорд в страната Таранаки, а кораби на китоловци не се вестяваха. Всеки ден излизаше той на брега и дълго-дълго гледаше към бушуващото море. Но морето беше пустинно. Не виждаше никакви морски съдове освен новозеландски пироги. Тъжен се връщаше в селото. Но не губеше надежда и на следващата сутрин пак отиваше при морето.

Отако и Маури чакаха китоловци със същото нетърпение, макар и по съвсем други причини. Те искаха по-скоро да получат пушки и да започнат война против Сегюи.

— Забавиха се, но непременно ще дойдат — казваше уверено Джеймз Маури, — трябва само да почакаме още малко.

Маури харесваше много на Ръдърфорд и двамата англичани скоро се сприятелиха. Но Ръдърфорд не споделяше с новия си приятел, че мечтае да се върне в родината си. Избягалият каторжник беше станал истински новозеландец, мразеше Англия, в която беше изпитал толкова мъки, и с цялото си сърце се беше привързал към своето ново отечество. Да му разказва плановете си за връщане в Англия беше също така опасно, както да ги разказва на Емаи или на Отако.

И самият Ръдърфорд обикна Нова Зеландия. Харесваха му благородството и мъжеството на тези жестоки, бедни и невежи хора. Той се възхищаваше на техния природен ум, на тяхната вярност в дружбата. И да не беше този отвратителен обичай, людоедството, той съвсем би се примирил с тях. Още повече от хората му харесваше природата на Нова Зеландия. Той с наслада скиташе из тъмните гори, преследвайки някоя подивяла свиня, катереше се по непристъпните планински стръмнини, пиеше ледена вода от стремителните рекички, дишаше мекия винаги топъл въздух.

Но все пак той тъгуваше мъчително. Нощем му се присънваха улиците на големите градове, грохотът на множество дилижанси и карети, високите каменни къщи, витрините и фирмите на магазините, шумът на моряшките кръчми, родната английска реч по всички кръстопътища. Той се събуждаше и легнал на пръстения под, дълго стенеше, охкаше и се обръщаше от една страна на друга. Нали в Англия бяха останали омъжените му сестри, племенниците, приятелите и той копнееше да ги види.

Двамата бели имаха различни планове и живееха по различен начин. Джеймз Маури с всички сили се стараеше колкото може повече да прилича на новозеландците. Той имаше пушка, но ходеше на лов с копие и дълго се учи да борави с мера. Имаше желязна брадва, но предпочиташе да работи с каменна. Храната си приготвяше само по новозеландски и колибата, в която живееше, по нищо не се отличаваше от останалите колиби в селото.

Ръдърфорд, напротив, най-много обичаше ония европейски предмети, които му бяха останали още — брадвата, ножа и пистолета. Той изобщо не се научи да владее копието — когато отиваше на лов, измолваше от някого пушка или поставяше за птиците хитро направени примки. Отако му подари парче земя за градина и той я обработваше не с тояга, а със саморъчно направено дървено орало, в което се впрягаше сам вместо кон. Построи си жилище по европейски — не от тръстика, а от дебели греди. Сега му беше нужен дом, а не крепост и той изсече в стените истински прозорци, които поради липса на стъкла затваряше с дървени кепенци.

На едно-друго научи и новозеландците. Той им показа например как се плетат мрежи. Преди това новозеландците нямаха ни най-малка представа за мрежи. След две години от неговото пребиваване в Таранаки цялото крайбрежно население ловеше риба с мрежи и уловът се беше увеличил няколко пъти.

Ешу изплете първите мрежи от влакна на див лен по указание на Ръдърфорд. Той излезе с пирога в морето и когато се върна, пирогата му беше пълна с риба. Тогава всички почнаха да плетат мрежи. Скоро рибата се оказа толкова много, че не успяваха да я изядат и почнаха да я опушват за запас. Дори кучетата и свинете ядяха риба до насита.

Само на Ешу Ръдърфорд разказваше своите мечти за връщане в родината си, тъй като знаеше, че тя нищо няма да издаде.

— Ще ми е мъчно да се разделя с тебе, Жълтокоси — казваше девойката. — Аз искам корабът на твоето племе да дойде тук колкото може по-късно. Но разбирам, че да живееш сам сред чужд народ е много тежко, и ми е жал за тебе. Виж как тъгува моят баща за нашето село, което Сегюи унищожи. А пък той се намира много по-близо до него, отколкото ти до родината си, и е заобиколен с приятели. Не, ако ми се случеше завинаги да напусна този остров и да попадна при чужденци, които говорят чужд език, бих се побъркала.

„Да, някои се побъркват от това“ — помисли си Ръдърфорд, като си спомни нещастния Джеферсън.

Емаи все така обичаше Ръдърфорд и не забравяше обещанието си да го направи вожд. Веднъж (това беше вече през втората година от живота им в Таранаки) той събра на поляната всички воини — жалки останки от предишното голямо племе, населяващо няколко десетки многолюдни села — и произнесе дълга реч, в която възхваляваше храбростта, ума и силата на Ръдърфорд с най-пищни изрази. Тази реч продължи повече от час. Като завърши, повика при себе си Ръдърфорд. Ръдърфорд коленичи пред върховния вожд. Емаи го вдигна от земята и дълго търка нос о неговия нос. После му подари голяма рогозка, боядисана с червена охра, и заповяда да татуират челото на новия вожд. Татуировката на челото е главният отличителен белег на новозеландския вожд, тъй като освен вождовете никой няма право да си татуира челото. Ръдърфорд, без да охне ни веднъж, понесе мъчителната операция, която продължи повече от половин час. Когато татуирането беше завършено, криейки болката си, той наметна на раменете си новата рогозка, украси главата си с пера и устрои пиршество на воините на Емаи. Гостите изядоха няколко пуда солена риба, уловена от Ръдърфорд и посолена за всеки случай за запас, и две свини, подарени му от вождовете на съседните села, задето ги беше научил да плетат мрежи. Пиршеството продължи през цялата нощ до сутринта. На сутринта на поляната дойде Отако и в знак на дружба подари на Ръдърфорд пушка, няколко шепи куршуми и няколко фунта барут.

Сега, когато Ръдърфорд стана вожд, воините от племето на Емаи му се подчиняваха безпрекословно. Воините от племето на Таранаки се отнасяха към него с почит. А самият той беше задължен да се подчинява единствено само на Емаи. И нито едно важно съвещание по въпросите на войната и политиката не ставаха без него.

А имаше за какво да се съвещават. Всеки месец в страната Таранаки пристигаха от север гладни, изморени, покрити с рани мъже и жени, бегълци от разорени села, малки останки от могъщи и многолюдни племена. Те идваха при Отако и го молеха незабавно да се отправи с цялата си войска на север и да изтреби кръвожадната банда на мръсното куче Сегюи. Какво ли не обещаваха те на своя покровител в случай на победа!

И всеки път Отако свикваше при себе си на съвещание всички свои младши вождове и всички вождове на съюзните племена, които гостуваха в селата му. Съвещанието ставаше обикновено пред колибата на Отако. Отначало пришълците от север разказваха за своите нещастия и молеха да им помогнат да отмъстят. После всички вождове дружно в течение на няколко часа проклинаха високо Сегюи и му предричаха най-ужасна смърт. След това изяждаха една свиня. Когато от свинята оставаха само костите, ставаше Джеймз Маури и казваше, че скоро ще дойде кораб на белите и ще докара пушки, а дотогава да започнат война със Сегюи, значи да отидат на сигурна смърт. Пришълците от север почнаха да викат, че е невъзможно повече да се отлага войната, но Отако винаги се съгласяваше със своя първи министър и съвещанието решаваше да чакат кораба на белите.

Но времето минаваше, а дългоочакваният кораб не се появяваше.

Мнозина се опасяваха, че Сегюи, който беше покорил вече цялата северна част на острова, сам ще започне война срещу страната Таранаки. Но Джеймз Маури считаше това за малко вероятно.

— Сегюи не е толкова глупав — казваше той. — Той прекрасно знае, че в нашите планини ние ще го издебнем нейде в някоя клисура и ще го затрупаме с камъни. Не, той чака ние сами да отидем при него. Щом нашите планини останат зад гърба ни, ние с нашето жалко въоръжение ще бъдем безсилни пред него.

Така продължаваше това уморително чакане на неминуемата война.

БЕГЛЕЦЪТ ОТ ВРАЖИЯ ЛАГЕР

Веднъж Отако получи смайващо известие, че от север са навлезли в планините пълчища от някакви хора, между които само воините не са по-малко от хиляда души. Според слуховете те много приличали на съюзниците на Сегюи, тъй като носели много пушки. Но се държали съвсем странно — вместо да разгромяват планинските села, те се отнасяли с жителите им като с приятели, навсякъде ругаели Сегюи и гръмко възхвалявали Отако. Като стигнали в подножието на Егмонтовата планина, те се спрели там в голям лагер, а вождът им тръгнал сам за Таранаки.

Когато той влезе в колибата на върховния вожд, там освен Отако бяха Емаи, Джеймз Маури и Ръдърфорд. Непознатият вожд, без да гледа към когото и да било, падна пред Отако на колене. Отако мълчеше и чакаше да види какво ще стане по-нататък. Само огромното перо от птицата моа леко помръдваше на главата му. Непознатият също мълчеше. И изведнъж тишината беше прекъсната от яростния вик на Омаи:

— Аз го познавам. Това е Тогаре, вярно куче на Сегюи. Аз го видях, когато гореше моето село. Той стоеше, гледаше пламъците и се смееше със глас.

Емаи сграбчи пришелеца за гушата и вдигна над него своя мер.

— Спри! — викна Отако. — Нека говори. А за убиване винаги ще успеем да го убием.

Емаи пусна жертвата си и като мърмореше глухо, седна в ъгъла.

— Аз дойдох при вас сам, вождове — заговори Тогаре, — вие, разбира се, лесно можете да ме убиете тук. Но преди това ме изслушайте. Да, аз и всички мои воини се сражавахме заедно със Сегюи, защото Сегюи е върховен вожд на моето племе. Да, ти си прав, Емаи, аз бях твой враг и се радвах, когато гореше твоето село. Но сега съм твой приятел, Емаи. Приятел съм ти, защото имаме един общ враг. Този враг е Сегюи.

Тогаре започна да говори спокойно. Но при тия думи се развълнува. Всички го слушаха с напрегнато внимание.

— Сегюи покори целия наш остров — продължаваше Тогаре. — Само племето таранаки остана извън неговата власт. Той опустоши вражеските земи и в неговото село има повече мъртви глави, отколкото живи. Робите вървят след него на тълпа — той ги храни със свинско месо, а той самият яде само човешко месо. Но той мисли, че ние, вождовете на неговото племе, също сме длъжни да му служим като роби. Той забрави, че с нашите ръце и с ръцете на нашите воини постигна всичките си победи. Ние се сражавахме за него в боевете, а сега той отнема от нас нашата плячка и събаря оградите на нашите селища, селища на собственото му племе, та ние, неговите младши вождове, да не можем да въстанем против него. Той винаги е бил кръвожаден и страхлив, но откакто ходи отвъд морето при белите хора, стана още по-кръвожаден и още по-страхлив. Аз не можех да търпя, вождове, и не изтърпях! — викаше той. — Вдигнах жителите на три селища от нашето племе и ги доведох при вас. Аз имам хиляда воини и шестстотин пушки. Всички мои воини горят от желание за бой. Всички се стремят да освободят племето си. Аз дойдох тук да ви попитам, вождове, съгласни ли сте да тръгнете заедно с нас на война против Сегюи?

Тогаре млъкна, гледайки втренчено Отако в лицето. Маури се наведе към Ръдърфорд и му каза по английски:

— Ние имаме двеста пушки и Тогаре шестстотин. Всичко осемстотин. На Сегюи са останали всичко хиляда и четиристотин.

Отако погледна въпросително към Джеймз Маури. Джеймз Маури му кимна. Тогава вождът на племето таранаки стана и каза тържествено:

— Ние приемаме твоята дружба, Тогаре. Утре сутринта можем да тръгнем на поход.

Емаи мрачно погледна своя бивш враг, но без да каже ни дума, тръгна да събира своите воини.

ПРЕД БОЯ

Цяла нощ в селището на Отако идваха хора от съседните села.

Оградата не можеше да побере всички и те се разполагаха на стан по околните хълмове. До сутринта горяха огромни огньове, до сутринта гърмяха самохвални песни. Всички се радваха на предстоящата война като на празник, всички предварително тържествуваха и ликуваха. Този войнствен народ не знаеше никакво друго щастие освен боя.

В целия стан не се радваше само един човек — Ръдърфорд. Не му се щеше да остави брега, при който всеки ден можеше да се появи кораб, и отново да тръгне към вътрешността на страната. Но какво да се прави — трябваше да се подчинява. Той взе пушката, мера, брадвата, пистолета, ножа, запас от провизии за няколко дни, заключи къщата си и се присъедини към воините на Емаи.

При него дойде Ешу.

— И аз ще тръгна с тебе — каза тя. — Няма да изостана ни крачка от тебе. Дай ми пушката. Аз ще я нося.

Според новозеландските обичаи жените често придружаваха мъжете през време на военните походи и носеха част от оръжието им. Ръдърфорд не искаше да се разделя с Ешу и на драго сърце се съгласи да я вземе със себе си.

На сутринта цялата войска тръгна на път и привечер в подножието на Егмонтовата планина се съединиха с воините на Тогаре, които в знак на радост дадоха залпове във въздуха със своите шестстотин пушки. Сега под началството на Отако се намираха най-малко пет хиляди бойци — по новозеландските представи огромна армия.

Два месеца вървяха те по превърнатата в пустиня страна, ловуваха, палеха огньове, пееха песни. Пътят на войската показваха Тогаре и Емаи, които познаваха превъзходно местността. Пепелищата на селата, които Ръдърфорд беше видял преди две години, сега бяха обрасли с висока трева, а горските пътечки, по които отдавна не беше стъпвал човешки крак, бяха потънали в мъх. Затова пък навсякъде гъмжеше от дивеч и Ръдърфорд лесно всеки ден убиваше по няколко киви или яребици. Ешу събираше за него ядливи растения — корени от папрат, дива целина. Вечер те двамата кладяха малък огън настрана от останалите и вечеряха до насита, седнали един срещу друг.

Колкото по-голямо ставаше разстоянието, което отделяше войската от страната Таранаки, толкова по-предпазливи бяха вождовете. Те се страхуваха от засада. Всеки ден изпращаха напред разузнавачи, които, ако забележат врагове, трябваше незабавно да предупредят Отако.

Веднъж тези разузнавачи доведоха в лагера около триста души, някакви непознати воини, от които не по-малко от половината имаха пушки. Тези воини се предвождаха от един млад вожд. Той падна пред Отако на колене, издраска лицето си и заяви, че не може повече да се подчинява на Сегюи и желае да влезе в армията на племето таранаки. Според неговите думи той само преди три дни бил напуснал армията на Сегюи. Всички воини на Сегюи, казваше той, са възмутени от безсмислените притеснения, които търпят от своя управител, и ще се сражават за него без голямо желание. Пък и от тази негова несигурна войска не са му останали чак толкова много, около три хиляди, тъй като най-добрите си бойци Сегюи убил, страхувайки се от съперничество. В страха си пред армията на Отако той се готвел да въоръжи дори многобройните си роби, но се отказал от този план, опасявайки се от измяна.

— Напред! — извика Емаи, разтреперан от радост при мисълта, че най-после ще може да отмъсти на врага.

— Напред — възкликна Джеймз Маури и весело потри ръце.

— Напред! — заповяда Отако.

Войската бързо закрачи из гората, предвкусвайки победа и богата плячка.

След два дни двете вражески армии се срещнаха на бреговете на малка, но доста широка рекичка. Левия бряг заеха воините на Отако, десния — воините на Сегюи. За голямо учудване на Ръдърфорд двете страни, вместо незабавно да се хвърлят в бой, се спряха и се заеха внимателно да се разучават едни други. И самият Ръдърфорд с любопитство разглеждаше вражеския стан. Той веднага забеляза, че войската на Сегюи е поне двойно по-малка от войската на Отако. Но все пак Сегюи имаше повече пушки.

Ръдърфорд отиде при вождовете, които стояха край дънерите на боровете.

— Защо не започваме битката? — попита той.

— Ние искаме Сегюи пръв да ни нападне — отговори Отако. — Когато неговите воини почнат да преминават реката, за нас ще е по-лесно да стреляме в тях.

— А те чакат ние първи да ги нападнем — каза Емаи.

— Те само се преструват — забеляза Тогаре. — Аз много пъти съм се сражавал заедно със Сегюи и зная всичките му хитрости. Той съвсем не чака нашето нападение. Той чака да се стъмни. В тъмното е много по-лесно да се премине реката и да ни нападне.

— В старо време — възмутено каза Емаи — воините се сражаваха само при слънчева светлина. В тъмното може да се сражава само страхливец, който се бои да срещне врага в открит бой.

Когато настана нощта, двата лагера накладоха много огньове. И в лагера на Отако огньовете бяха двойно повече, отколкото в лагера на Сегюи. Никой, разбира се, не легна да спи. Всички мълчаха. Воините, които бяха край Ръдърфорд, напрегнато се взираха в скритите от мрака води на реката, на отсрещния бряг на която светеха огньовете на враговете. Всеки миг Сегюи може да премине реката и да се почне боят.

Но времето минаваше, а врагът не се появяваше. До разсъмване оставаха вече не повече от два часа, когато изведнъж в лагера на Отако дотича дезертьор от страна на враговете. При Сегюи той служеше като роб и затова нямаше никакво оръжие. Някога той беше воин на Емаи и Сегюи го беше взел в плен при разгромяването на едно село. Но пленникът си беше останал верен на своето племе. Той току-що беше прегазил реката и водата капеше от косите му.

— Огньовете на отсрещната страна са само хитрост — каза той запъхтян, — там няма нито един човек. Щом се стъмни, Сегюи остави за измама тези огньове и поведе войската си нагоре по брега, срещу течението на реката. Там те преминаха реката и се намират вече на отсамния бряг. Всеки момент ще бъдат тук. Те искат да ви нападнат внезапно и да ви натикат във водата.

Отако и Емаи се спогледаха мрачно. Но Джеймз Маури весело възкликна:

— Не падайте духом, приятели! Ние ще ги измамим по същия начин. Ще напуснем това място и когато Сегюи дойде тук, не ще намери нищо освен пламтящи огньове.

След няколко минути лагерът, доскоро толкова оживен, опустя. Ярко горящите огньове озариха само мълчаливите стволове на боровете. Джеймз Маури водеше своята войска през гората към самотния, съвсем близък хълм, който беше разучил още през деня. Щом воините почнаха да се изкачват нагоре по стръмния склон, зад гърба им се раздаде отчаян, яростен вопъл. Привържениците на Сегюи бяха разбрали, че са горчиво измамени.

Съмна се. Пламъците на огньовете избледняха, изгря слънцето и позлати вършето на боровете.

СТРАННАТА СРЕЩА

— След мен! — извика Емаи и хукна надолу по хълма, хванал в една ръка пушката, а в другата мера.

— След мен! — викна Отако и също се понесе надолу.

Воините се юрнаха заедно с вождовете си, стремейки се да нападнат врага, преди да е успял да се измъкне. Жените, които придружаваха войската, също затичаха надолу. Те се държаха на няколко крачки зад мъжете — всяка тичаше след своя мъж или брат.

— Остани тук! — викна, без да се спира, Ръдърфорд, като видя, че Ешу тича след него.

— Не, не, аз искам да бъда с тебе! — отговори Ешу тичешком.

Воините на Сегюи вдигнаха пушки и мълчаливо зачакаха приближаването на неприятеля. Разстоянието, което отделяше двете армии, се скъсяваше с всяка секунда. Когато тя стана не повече от петдесетина крачки, воините на Сегюи стреляха в залп. Куршумите повалиха няколко десетки човека, но с това не успяха да спрат нападението. Воините на Отако тичаха отгоре надолу и не можеха да се спрат. Те стреляха в движение и хвърляха пушките си на тичащите след тях жени, за да освободят ръцете си за ръкопашен бой. Ръдърфорд също стреля и метна пушката си на Ешу.

Като виеха, ръмжаха и съскаха от ярост, воините на Отако се нахвърляха върху воините на Сегюи. Меровете се въртяха като мелници. Ония, които имаха брадви, гледаха да хванат с лявата ръка вражия боец за косите, а с дясната да му пресекат врата. Когато успяваха, те мятаха отсечената глава на жените, та после да я изложат на показ пред колибата си.

Отчаяната схватка не продължи много. Врагът не издържа натиска, огъна се и побягна.

През време на боя Ръдърфорд се мяташе ту насам, ту натам, викаше страхотно и размахваше стоманената брадва. Той нито веднъж не удари някого, но враговете се стъписваха пред него, уплашени от огромния му ръст и страшния му вид. Само някакъв смелчага, преди да хукне да бяга заедно с останалите, се обърна и се опита да го чукне с мера си по главата. Но главата на Ръдърфорд се намираше твърде високо и камъкът на мера се стовари върху рамото му. Ръдърфорд извика от болка и хукна след своя враг, който затича колкото му държат сили.

Те дълго тичаха из гората. Воините на разбитата армия се разбягаха на разни страни. Ешу изостана и Ръдърфорд скоро забеляза, че освен него и воина, когото гонеше, наоколо няма никого. Той вече половин час го гонеше и започна да се изморява. Воинът, който го удари с мера, се оказа отличен бегач и в края на краищата се изгуби от погледа му. Ръдърфорд се спря запъхтян и се опря с гръб о едно дърво.

И изведнъж точно пред себе си, под исполинска папрат, той забеляза някакво странно същество, което взе отначало за маймуна. Това същество имаше мъничко, смръщено, кафяво, отвратително личице с едри, издадени далеч напред ослепително бели зъби и голи, тънички, криви крачета. Туловището на съществото беше облечено в изпоцапан, много дълъг фрак. На гърдите му беше окачен голям бял орден. Но затова пък там, където трябваше да бъдат панталоните, висеше късичка поличка, направена от парче мръсна новозеландска рогозка. В дясната си ръка съществото държеше голям пистолет, дулото на който беше насочено право в гърдите на Ръдърфорд.

— Прощавай се с живота, бели воине — каза съществото на завален английски език, като се усмихна гадно.

Щракна спусъкът, но изстрел не се чу. Пистолетът направи засечка.

Ръдърфорд се опомни, тръгна срещу злобното същество и вдигна високо брадвата. Отново щракна спусъкът. И отново засечка. Помежду им имаше вече не повече от две крачки. Спусъкът щракна за трети път и за трети път пистолетът засече. Ръдърфорд метна далеч настрана брадвата си и с един юмручен удар изби засеклия пистолет от ръцете на врага. Като хвана маймуноподобното човече за гушата, той го повали на тревата и го мачка дотогава, докато копчетата на фрака му изхвърчаха с трясък, като разкриха гола татуирана гръд.

— Не ми късай фрака — изхриптя човечето. — С този фрак аз съм се представил на твоя крал…

Едва сега Ръдърфорд се досети, че странното същество, гушата на което държеше в ръце, е могъщият вожд Сегюи, който беше изтребил толкова много племена.

— Пусни ме — мърмореше Сегюи задъхан и разплакан (да, да, от очите му течаха сълзи). — Когато разбия всичките си врагове и стана владетел на Нова Зеландия, ще ти подаря няколко племена. И ти ще бъдеш могъщ вожд. Пусни ме и английският крал ще те направи свой лорд, защото нали той е мой съюзник и, разбира се, ще послуша съвета ми. А ако не ме пуснеш, ей сега ще дойдат моите воини и жестоко ще ти отмъстят за моята смърт. Пусни ме…

Ръдърфорд изпитваше отвращение към този жесток людоед, който беше опустошил цялата страна. Но Ръдърфорд имаше добро сърце и като гледаше под себе си жалката, мокра от сълзи мутричка, извърши постъпка, която не би му простил нито един новозеландец, обичащ страната си.

Той хвана разорителя на селищата за яката, вдигна го с една ръка високо във въздуха, разтърси го като празен чувал и като му изтърси за сбогом един хубав удар по тила, го пусна да бяга, където му очи видят.

Сегюи хукна презглава. Но до най-близкия храсталак се спря, вдигна от земята едно копие и го метна срещу Ръдърфорд. Острието на копието се заби в месото на левия крак на Ръдърфорд. Той измъкна от пояса пистолета си, но Сегюи вече беше изчезнал между дърветата.

От раната течеше кръв. Ръдърфорд не можеше да стои прав и падна. След половин час го намери Ешу. Тя измъкна копието от раната, спря кръвотечението с листа от някаква билка и помогна на своя бял приятел да се дотътри до лагера на победителите.

МЕЧТИТЕ НА ДЖЕЙМЗ МАУРИ

— Войската на Сегюи повече не съществува — казваше Джеймз Маури. — Една част е унищожена, друга част разпръсната, трета премина на наша страна. Останаха още няколко банди, които се укриват в горите нейде край Източния нос, но ние лесно ще ги изтребим за няколко седмици. Нашата армия става по-многобройна и по-силна с всеки нов ден, защото робите на Сегюи на цели тълпи бягат при нас. Повечето от пушките, които Сегюи донесе от Англия, се намират в наши ръце.

Ръдърфорд и Джеймз Маури вървяха по брега на същата река, но тя тук беше много по-широка и отдалеч вече се чуваше шумът на морските вълни. От деня на победоносната битка бяха минали повече от две седмици и раната на Ръдърфордовия крак вече заздравя. Той само леко понакуцваше.

— И Сегюи няма да ни се изплъзне — продължаваше Джеймз Маури. — Уверен съм, че днес-утре ще ни го предадат собствените му воини. Те не го обичат много-много.

Редом с Ръдърфорд вървеше Ешу. След тях крачеше Отако, който водеше голям отряд от воини. Но Джеймз Маури говореше по английски и никой освен Ръдърфорд не го разбираше.

— Най-после Нова Зеландия ще бъде под единна власт! — възкликна Маури. — Всички върховни вождове на всички племена ще се подчинят на Отако. Те се считат за негови съюзници, но фактически всички те се намират под негова власт. По-право, под моя власт, защото без моя съвет Отако няма да направи ни една стъпка. Помисли само, може ли някакъв си Емаи да се съпротивява на мене и на Отако, щом вече половината му племе е изтребено и всичките му огради са изгорени?

Ръдърфорд мислеше за Емаи, който, без да дочака дори окончателното унищожаване на армията на Сегюи, побърза към пепелището на своето село, та колкото може по-скоро отново да го застрои. Какво ще направи храбрият Емаи, когато види, че племето му, току-що освободено от едно робство, е попаднало в друго? Ръдърфорд ясно си представи дългата поредица от изтребителни, опустошителни войни, които тепърва предстоят на тази нещастна страна. Но той беше свикнал да пази мислите си за себе си и не каза нито дума. А в това време Джеймз Маури продължаваше да говори, като се въодушевяваше все повече и повече.

— Нова Зеландия, веднъж станала единна, ще се превърне в най-могъщата империя в Южното полукълбо. На първо време император ще бъде, разбира се, Отако. Но Отако е стар и няма синове. Аз съм женен за неговата най-голяма дъщеря и никой освен мене не може да го наследи. Ти тогава ще си добре, Ръдърфорд. Защото аз те обикнах през тези години. Ти ще бъдеш мой посланик. Искаш ли? Представител на Нова Зеландия при лондонския дворец. Е, как ти се струва, а? Английски тъкач, който е работил по двадесет часа на денонощие, без да изправя гръб, за няколко пенса — могъщ император. Английски матрос — посланик, знатен велможа, на когото се подмилкват придворни дами и шикозни кавалери. Тогава ще им се присмеем! Впрочем аз ще ти заповядам като на мой посланик да обявиш война на Англия. Аз искам да отмъстя на всички тия богати господа. Те ще разберат как се изпращат сиромаси на каторга.

— А с какъв кораб ще ида в английския дворец? — попита усмихнат Ръдърфорд. — С пирога, издълбана от боров дънер?

— Ще имаме и кораби — отвърна Джеймз Маури. — Колкото си щеш кораби. От днес ние ще вземаме всеки европейски кораб, който дойде на бреговете на Нова Зеландия. Емаи, като завзе вашата „Агнеса“, я изгори. Това беше много глупаво. Всеки кораб, който успеем да заловим, ще пазим и поддържаме. След десетина години ще ни се събере цял флот. Искаш ли да те направя не посланик, а адмирал? Ти си моряк и от тебе ще стане отличен адмирал…

Боровете оредяха и пред пътниците се откри широк морски залив. Ръдърфорд, потресен, се спря.

Той позна това място. Ето тук, в същия този залив, преди пет години воините на Емаи разграбиха кораба „Агнеса“. Значи реката, по брега на която бяха вървели толкова дълго, е Темза.

Да, да, той не се лъже, той помни всичко ясно. Тук, в устието на тази река, капитан Кофайн го беше изпратил за прясна вода. Ето плитчината, където вятърът отнесе „Агнеса“, след като воините на Емаи пресякоха котвените въжа. Ей на оня бряг превози с пироги Емаи вързаните си пленници.

Но какво е това? Навярно само така му се струва! Да не е полудял? Ръдърфорд потърка очи. Насред залива, на същото онова място, където някога стоеше „Агнеса“, той ясно виждаше тримачтов търговски бриг, на който се суетяха матроси, пускайки котва.

— Това е първият кораб на твоята бъдеща адмиралска ескадра, Ръдърфорд — каза Маури, като протегна напред ръка. — Утре през деня ще идем там под предлог, че продаваме свине, и след няколко минути корабът ще бъде наш.

„СБОГОМ! СБОГОМ!“

Войската на Отако нощуваше на върха на хълма, недалеч от морето. Беше същият хълм, където някога имаше село, в което Ръдърфорд прекара първата нощ на пленничеството си. Тук бяха убити и изядени шестимата матроси на „Агнеса“. Сега от селото не беше останало и следа — Сегюи го беше изгорил до основи и беше изтребил всичките му жители до последния човек. Но Ръдърфорд веднага позна няколкото бора, за които той и неговите другари бяха вързани преди пет години.

Уморени от тежкия поход, воините, щом мръкна, заспаха край огньовете. Ръдърфорд лежеше по гръб и гледаше черното звездно небе. Мислите не му даваха да заспи. Времето течеше, съзвездията бавно се придвижваха сред широките борови клони, а той все още не затваряше очи. Случайно обърна глава и забеляза, че Ешу, която лежеше недалеч от него, до огъня, също не спи и внимателно го наблюдава.

— Ешу — пошепна той, — защо не спиш?

— А ти защо не спиш, Жълтокоси? — попита тя.

— Не зная — отговори той.

— А пък аз зная — шепнешком каза Ешу. — Ти мислиш за кораба на белите хора, който стои там, насред залива.

Ръдърфорд трепна и сложи пръст на устата й, за да млъкне. После стана, хвана я за ръката и я поведе извън лагера, като прекрачваше предпазливо спящите воини. Часовите не ги спряха, защото Ръдърфорд беше вожд и можеше да ходи където си иска. Ръдърфорд и Ешу бавно се спуснаха от хълма и в пълно мълчание тръгнаха по тясната горска пътечка. Скоро пред тях се чу плясъкът на вълни и те излязоха на брега на скритото в нощната мъгла море. Далеч в тъмнината мъждукаха мътните светлинки на кораба.

— Знаеш ли, Ешу — рече най-сетне Ръдърфорд, — ако сега не се върна в родината си, може би никога вече не ще се върна. Такъв случай пак няма да ми падне скоро.

Ешу мълчеше с наведена глава.

— Тук ме спираш само ти — продължаваше той. — Аз много се сприятелих с тебе и ми е тежко да те оставя. Тръгвай с мен, ти плуваш прекрасно и лесно ще доплуваме до кораба. Ще кажа на капитана, на техния началник, че си моя жена. Той ще ни откара и двамата в Англия и ние никога не ще се разделим.

Ешу седна на един камък и дълго гледа в тъмнината натам, дето мъждукаха светлинките на кораба. Тя мислеше. Ръдърфорд стоеше до нея и търпеливо чакаше. Най-сетне тя каза:

— Не, Жълтокоси, не. Тръгвай сам. Аз не искам да те задържам. Но аз ще си остана тук, сред моя народ. Като живееш при нас, ти тъгуваш за своите близки, за своите приятели. Ако аз живея у вас, също ще тъгувам за своите близки и приятели, за всичко, с което съм свикнала от детинство. А помисли ли как ще ме посрещнат хората на твоя народ? Те ще ме презират, задето не приличам на техните жени, задето не умея да говоря като тях, да ям, да работя така, както те.

Ръдърфорд изведнъж си спомни с какво презрение се отнасят в Англия към всички цветни, към всички, които нямат бяла кожа. Клетата малка дивачка! Тя е права. Ако попадне в Англия, с нея ще се отнасят като с животно, което пред страх от побоища и викове трябва да изпълнява най-трудната и мръсна работа. Не, по-добре да си остане тук, сред тези планини и девствени гори, в страната, където се е родила.

— Добре, Ешу, аз ще замина сам — каза той. — Но ще се върна. Мъчно ми е да се разделя с тебе завинаги. Ще поживея в Англия две-три години, после ще се наема матрос на някой кораб, който ще дойде в Нова Зеландия, и пак ще дойда тук. Чакай ме, Ешу!

— Ще те чакам, Жълтокоси — твърдо промълви тя.

Толкова пъти през време на пленничеството си той беше мечтал как ще дойде кораб и как ще напусне тази страна, която в продължение на пет години му беше станала като затвор, но сега, когато вратите на затвора бяха отворени, той се бавеше.

Но ето че небето вече почна да избледнява, започна розово-сивото разсъмване. Нощта свърши. Ръдърфорд нагази във водата и заплува към кораба.

— Ама че чудо! — възкликна дебелият боцман, когато Ръдърфорд се изкачи на палубата. — Вижте, капитане, бял новозеландец!

— Не съм новозеландец, аз съм английски матрос — каза Ръдърфорд.

С няколко думи той обясни на капитана кой е и какво се беше случило с него. После разказа, че новозеландците през деня се готвят да нападнат кораба и да го завземат. Това известие изплаши много капитана. Неведнъж вече се беше случвало кораби, посетили брега на Нова Зеландия, да изчезнат без вест.

— Трябва още сега да се махаме оттук! — в страха си възкликна капитанът и заповяда да вдигнат платната.

Заоблените гористи хълмове бавно заплаваха в далечината. Жената, която гледаше след кораба, се превърна в точка и се скри от погледа.

КРАЯТ НА ИСТОРИЯТА НА МАТРОСА РЪДЪРФОРД

— Леди и джентълмени! Вие видяхте нилски крокодил, дълъг пет и половина ярда и факир от Индия, който гълта пламък и танцува върху остриета на ножове. Сега ще видите третия номер на нашата програма — жив истински людоед от един див остров в Южния океан. Той принадлежи на едно племе на великани и бас държа за два шилинга, че той с цяла глава е по-висок от всеки от тук присъствуващите. Нашият людоед попадна в Англия по най-необикновен начин: нагълтал го кит и той прекарал жив в утробата на морското чудовище трийсет денонощия, два часа и пет минути. Този кит бил убит от шотландски китоловци и нашият людоед бил освободен. Сега вие ще го видите. Той е поизбелял малко от дългото пребиваване на север, но не обръщайте внимание на това.

Собственикът на панаирската барака се скри зад мръсна платнена завеска и на негово място излезе огромен човек със странна външност. Главата му украсяваха пъстри птичи пера. Цялото му облекло се състоеше само от едни стари закърпени матроски гащи. По голата му гръд, по раменете и врата, по лицето му се виеха синкави странни линии, преплетени в гъсти рисунки, които омотаваха цялото му тяло като някаква чудновата мрежа. Зрителите зинаха от учудване.

— Да си вървим, професоре — каза един добре облечен млад човек от първата редица, обръщайки се към възрастен джентълмен с почтен вид. — Попаднахме в най-скучната барака от целия панаир. Какво безсрамно мошеничество! Този людоед без съмнение е бял човек. Обзалагам се, че той не говори никакъв друг език освен английски.

Но джентълменът, когото младият човек нарече професор, с жадно любопитство разглеждаше застаналия на подиума човек.

— Не, почакайте — каза той, задъхан от вълнение. — Виждате ли тази татуировка? Непостижимо, немислимо, но тя точно съвпада с татуировката, с която според думите на капитан Джеймз Кук се украсяват жителите на Нова Зеландия. Не, това не е фалшификат. Такава сложна рисунка не може да се фалшифицира. Обърнете внимание на това, че челото му също е татуирано. Полинезийските народи разрешават да се татуира челото на своите вождове. Това, разбира се, е бял, но бял, който познава новозеландците по-добре от всички европейски географи, взети заедно. Аз трябва да поговоря с него.

А в това време людоедът тропна с крак и гръмко запя на непознат език една толкова страшна песен, че публиката, без да разбира нито дума, притихна изплашено. Зловещата, мрачна и дива мелодия неволно навяваше ужас. Че как иначе! Нали това беше същата песен, която пееха воините на Сегюи, когато превземаха селото на Емаи.

Дълго пя людоедът, но когато най-сетне млъкна и отиде зад платнената завеска, професорът се качи на естрадата, като помъкна след себе си младия си приятел. Собственикът на бараката сърдито им прегради пътя. Но професорът му пъхна в ръката няколко сребърни монети и той мигновено стана кротък. Той дръпна завеската, пусна гостите и пак я затвори след тях.

Те се намериха в малка стаичка, скована набързо от дъски. Почти половината от тази стаичка заемаше един огромен, разглобен на части картонен крокодил. В ъгъла факирът, който неотдавна гълташе пламъци, ядеше салам и се караше с жената на стопанина на най-чист английски език. Професорът веднага отиде при татуирания великан, който го гледаше подозрително и с любопитство.

— Как се казвате? — попита професорът.

— Ръдърфорд — отговори великанът.

Подхванаха разговор. Ръдърфорд малко по малко се оживи, недоверието му изчезна. Като почна да си спомня, не можеше вече да спре и разказа на професора цялата история на своето пленничество.

Професорът извади бележник и молив. Той записваше фраза по фраза, като се мъчеше да не пропусне ни една дума.

— На път за Англия — завърши Ръдърфорд разказа си — се заразих от тропическа малария. Осем месеца лежах на легло, без да стана. Капитанът, като виждаше, че не мога да работя, почти не ме хранеше. Как не умрях, сам не мога да разбера. Върнах се в родината си инвалид. С мъка се добрах до къщицата, където живееха сестрите ми. Но се оказа, че те са умрели и къщицата принадлежи на чужди хора. Нямаше какво да ям, нямаше къде да спя и почнах да търся работа. Но бях още болен, не можех да работя и отвсякъде ме пъдеха. Ходех от къща на къща, от село на село, от град на град, но никой не искаше дори да ме погледне. По-добре е да си новозеландски роб, отколкото бедняк в Англия! Най-сетне ме уловиха за скитничество и ме хвърлиха в затвора, макар да не бях направил нищо лошо. И ще ви кажа чистосърдечно, господине, в английския затвор ми беше по-зле, отколкото в новозеландския.

Ръдърфорд вдигна глава и очите му засвяткаха със странен, болезнен блясък.

— Сега служа в тази панаирджийска барака, пея дивашки песни — продължаваше той, — а в свободното си време ходя на пристанището и питам не отива ли за Нова Зеландия някой кораб и дали не им е нужен опитен матрос. Нали там ме чака Ешу.