Николай Чуковски
Капитани на фрегати (18)

ЕМАИ ЗНАЕ КАКВО ЗНАЧИ СПРАВЕДЛИВОСТ

Но благоразумието му говореше, че трябва да се върне обратно в селото. За това имаше много причини. Първо, много по-безопасно е да бяга вечер, отколкото сутрин — тогава по-късно ще забележат бягството му. Второ, той беше оставил у дома си пистолета си, а оръжието може да му свърши голяма работа. Трето, той трябва да вземе със себе си запас от храна поне за три дни.

Имаше още една причина — искаше му се за последен път да поговори с Ешу.

Ръдърфорд намери боров клон и го запали от почти изгорялата си треска. С новия факел в ръка той се вмъкна обратно в пещерата. Обратният път се оказа по-труден, защото сега трябваше да се изкачва нагоре, а наклонът беше доста стръмен. През цялото време Ръдърфорд внимателно оглеждаше входовете, като се стараеше да не пропусне своята шахта, която води към дома му. Най-сетне той я стигна. Факел вече не му беше нужен и той го хвърли в ручея. И се закатери по пръта нагоре като по мачта.

Като се изкачи на горния край на пръта, той изведнъж чу силно чукане. Чукането идваше отгоре. Той разбра, че чукат по неговата врата. Вратата беше зарезена отвътре. Може би чукат отдавна. Той се изплаши да не би да счупят вратата и да намерят подземието. Тогава всичко е свършено. Трябва колкото може по-скоро да се изкачи горе и да им отвори.

Между горния край на пръта и пода на къщата имаше сега твърде голямо разстояние. Опрял се с ръце за издатините на стената, увиснал над черната пропаст, Ръдърфорд се покатери нагоре и излезе от ямата. На вратата удряха с такава сила, че цялата къща се тресеше. Като стъпи на пода, Ръдърфорд бързо затвори ямата с дъската и засипа дъската с тънък слой пръст. Това отне половин минута. Тогава той отиде до вратата и я отвори.

Пред вратата стоеше Емаи. Той беше сам. В краката му лежеше дълъг тесен предмет, завит в няколко рогозки.

Вождът огледа с подозрение Ръдърфорд.

— Защо не излизаш, Жълтокоси? — попита той. — Аз много дълго чуках на вратата ти.

— Спях — отвърна Ръдърфорд.

— Спеше? — повтори Емаи. — Никога не бива да се спи толкова дълбоко, Жълтокоси. Добрият воин трябва да се събужда и от най-малкото шумолене, та врагът да не може неусетно да го издебне и да се приближи до него.

Подозрителният поглед на Емаи се плъзна по босите крака на Ръдърфорд.

— Кажи, Жълтокоси — попита той, — защо са ти мокри краката?

— Ей сега, без да искам, изсипах върху краката си тиквата с водата.

Подозрителността на вожда стихна. Той дълго и мълчаливо гледаше в лицето своя пленник. И накрая каза:

— Те искаха да изядат твоя приятел. Но аз не им позволих. Съжалявам, че го убих. Той не е виновен. Знахарят също не е виновен. Майка ми беше много стара жена и й беше дошло времето да умре. Погреби приятеля си по обичаите на твоята страна. Аз ти го донесох. Ето го.

С тези думи Емаи дръпна края на рогозката, която закриваше дългия тесен предмет, който лежеше на земята. Ръдърфорд видя окървавеното лице на Джек Малън.

Той с учудване погледна в лицето людоеда, който имаше благородството да признае, че е извършил несправедливост.

Без да каже ни дума, Ръдърфорд вмъкна тялото на убития си приятел вкъщи и затвори вратата.

ВНЕЗАПНОТО НАПАДЕНИЕ

Ръдърфорд погреба Джек Малън до оградата, на няколко крачки от дома си. Върху надгробната могилка постави дървен кръст. Оставаше само да напише на него, че тук почива матросът Джек Малън, двайсетгодишен, убит от новозеландците. Но за съжаление Ръдърфорд не знаеше нито да чете, нито да пише.

Новозеландците погребаха майката на вожда си. Те отнесоха трупа на старицата на реката и го сложиха във водата. След половин час, като извадиха трупа от водата, внимателно отделиха месото от костите. Като хвърлиха месото в реката, те измиха костите и ги сложиха в кошница. Тази кошница отнесоха обратно в селото, покриха я с рогозка и я окачиха на върха на стълба, който стоеше насред мегдана. Заградиха стълба със стобор и го обявиха за табу — всеки, който се докосне до него, ще бъде убит. За охрана на гроба върху кошницата поставиха едно зло дървено идолче.

На другата сутрин вождовете на съседните села, които бяха дошли на погребението, се отправиха за владенията си. Те бързаха, защото времето беше неспокойно и в околностите всяка минута можеха да се появят челните отряди на войската на Сегюи. Емаи даде на всеки свой гост за охрана по няколко воини. Дългите пироги се препълниха с хора и заплаваха към отсрещния бряг на реката.

— Засега няма какво да се безпокоим! — викаше Емаи на заминаващите вождове. — Оставихме Сегюи до устието на река Пиако. Там той е зает с войната срещу крайморските селища. Тази война ще му отнеме много време и аз съм уверен, че те ще бъдат тук не по-рано от десет дни. А за десет дни ние ще успеем да се приготвим за отбрана.

Заминаващите вождове и воини запяха в хор военна песен. С тази песен те се прехвърлиха през реката и изчезнаха в гората. Пирогите оставиха на отсрещния бряг на реката, за воините, които придружаваха вождовете, за да могат да се върнат.

Не минаха и два часа след тяхното заминаване, когато цялото село се размърда като мравуняк. Заби барабан. Мъжете, които дремеха на припек, скочиха и се спуснаха към портата. Ръдърфорд, като чу шума, затича заедно с тях. През портата беше почти невъзможно да се промъкне. Воините, понесли копия, мерове, брадви, ножове и пушки, се блъскаха, напираха, събаряха се един друг. В края на краищата тълпата изнесе Ръдърфорд зад оградата и той се спря на склона на хълма, който се спускаше стръмно към реката. И видя страшно зрелище.

Зад реката, където се намираха селските градини, ритайки безразборно незрелите пъпеши и тикви, сновяха тъмни полуголи хора с пушки в ръце. Те бяха много, тези хора, целият отсрещен бряг гъмжеше от тях като от мравки. Те хващаха жените, които работеха в градината, връзваха ги и ги влачеха към гората. Много жени се опитваха да се съпротивяват, хапеха, драскаха, но тях безжалостно ги биеха с приклади.

— Сегюи! Сегюи! — викаха воините на Емаи и в безсилна ярост тресяха копия.

Те виждаха как отвеждат в плен техните жени, майки, дъщери и с нищо не можеха да помогнат, защото пирогите се намираха на отсрещния бряг на реката.

„Откъде Сегюи е намерил толкова пушки за своите воини? — си помисли Ръдърфорд. — Емаи, когато разби кораба, взе само дванайсет пушки. Колко ли кораби трябва да е разбил Сегюи, за да снабди с пушки цялата си армия?“

Емаи изтича до самата вода, вдигна пушката си и стреля. Някои от неговите воини, които имаха пушки, също стреляха. На отсрещния бряг двама воини извикаха високо и паднаха. Но веднага в отговор гръмна залп от неколкостотин пушки. Защитниците на селото, застанали на купчина върху склона на хълма, се оказаха отлична мишена. Като чу край себе си пищенето на куршуми, Ръдърфорд легна на тревата. Той виждаше как край него падаха хора. Войската на Емаи стремглаво се юрна към тясната порта на оградата, мачкайки убитите и ранените. Ръдърфорд искаше да стане, но в блъсканицата някой от бягащите го настъпи по лицето.

И всеки път, когато искаше да се повдигне, босите крака на изплашените воини го събаряха отново на земята. Смачкан, смазан, той изгуби съзнание.

Но след минута се свести. Тялото му мъчително тлееше от болки. Вдигна глава и видя пироги, плаващи през реката. Воините на Сегюи се прехвърляха на отсамния бряг, за да превземат с щурм селото на Емаи. Те пееха високо самохвална военна песен. Мнозина държаха в ръце тояги, на които стърчаха отсечени глави с развяващи се пера. Това бяха главите на ония вождове, които току-що бяха гостували в селото на Емаи. Воините на Сегюи ги бяха срещнали в гората и убили. Само преди два часа тези вождове пееха същата песен, която пееха сега техните убийци.

В една пирога возеха вързани жени, взети в плен. Пленничките викаха толкова силно, че заглушаваха пеенето на своите поробители.

Ръдърфорд с мъка се изправи на крака и огледа склона на хълма, осеян с мъртви тела. Живите вече до един се бяха скрили зад оградата. Воините на Сегюи го забелязаха от пирогите и започнаха да стрелят. Той чуваше как куршумите прелитаха край него. Мъчейки се да спаси живота си, той хукна към портата, водеща за селото.

Но портата беше вече догоре затисната с дебели дървета. Селото се приготвяше за отбрана. Високата ограда беше мрачна и непристъпна. Ръдърфорд почна високо да вика и моли да го пуснат. Но обитателите на селото, готвейки се за отбрана, не чуваха виковете му. Пък и да бяха чули, нямаше в такъв опасен момент да отместват тежките дървета, заграждащи входа, за да пуснат един човек, и то чужденец. Ръдърфорд викаше все по-силно, а в това време куршумите свиреха край него и се забиваха в гредите на оградата. Ако новозеландците умееха да се мерят по-добре, той отдавна да беше убит. С всеки замах на веслата пирогите приближаваха все по-близо и по-близо.

Изгубил надежда да влезе в селото, Ръдърфорд затича покрай оградата. Оградата извиваше остро и след минута той се скри зад завоя. Тук куршумите вече не можеха да го настигнат. Пред него беше девствената гора. Той се спусна в гъстата исполинска папрат и хукна стремглаво.

НА ПОМОЩ!

Той тича, докато не капна от умора. И накрая падна в една мека долчинка, отвсякъде закрита с папрат. Дълго лежа така и се вслушваше в изстрелите, които гръмко бумтяха в далечината, заглушавани от шума на гората.

Отначало не мислеше за нищо и само тежко дишаше. Но после изведнъж си спомни как воините на Сегюи вземаха в плен жените.

— Ешу! — ужасен прошепна той.

Нали и тя работеше на полето. Как по-рано не му дойде наум това. Тя беше там, зад реката, и, разбира се, също е попаднала в плен.

Той седна. Откъм гората се донасяше глъч на много гласове, чаткане на изстрели. Той седеше сред папратта, ослушваше се и мислеше. Ешу бездруго е попаднала в плен и воините на Сегюи са я пренесли през реката. Тя лежи нейде тук, в техния лагер, съвсем наблизо, вързана и пребита.

Ръдърфорд измъкна от пояса ножа си и внимателно се огледа. После стана и предпазливо се помъкна назад, към селото. Вървеше много бавно и се мъчеше да не шуми. Ако някой го забележи в гората, свършено е с него.

Денят преваляше. През клонака на боровете Ръдърфорд виждаше, че слънцето е вече доста ниско. Трябваше да върви дълго, много по-дълго, отколкото предполагаше. Колко далеч беше избягал в гората, спасявайки се от куршумите! Стрелбата престана. Но гласовете се чуваха все по-добре — значи Сегюи не е извел още войската си. Ръдърфорд разтваряше стъблата на папратите и тихичко се промъкваше напред. Когато излезе в околностите на селото, той легна на тревата и запълзя. Бавно се извиваше той като змия, като се мъчеше да не скърши клонче, да не чукне камъче. И най-сетне пред него между стволовете на боровете видя фигури на движещи се хора.

Притаи дъх. Краят на гората, който стигаше до самото село, беше пълен с воини. Дърветата ги засланяха от Ръдърфорд, но по гласовете той знаеше, че те са твърде много и се намират съвсем наблизо. Понякога ги виждаше. Те ходеха между дърветата и събираха сухи съчки. Веднъж двама воини едва не се натъкнаха на Ръдърфорд. Те минаха на три крачки от него. Той се сгуши в тревата, без да диша, и те не го забелязаха. Воините на Сегюи се различаваха от воините на Емаи по това, че на рамото почти на всеки имаше пушка. Откъде бяха взели толкова пушки?

Слънцето залезе и се смрачи. Ръдърфорд с нетърпение чакаше да се стъмни. Най-после в полумрака засвяткаха, засега още бледи, огньове на обсадниците. Ръдърфорд внимателно запълзя напред, към селото. Той се движеше из храстите, из буренаците на папратите и не го забелязваха. И ето отпреде си върху фона на почти съвсем потъмнялото небе той видя оградата.

Селото, спотаено, чакаше мълчаливо нападението. Ръдърфорд си помисли, че за нападателите няма да е лесно да превземат тази дървена крепост. Всеки смелчага, който рискува да се покатери на оградата, ще бъде незабавно съборен от някое копие. Доказателство за това бяха труповете, разхвърляни наоколо и осветени от играещите пламъци на огньовете. А през дебелите греди на стените не ще проникне никакъв куршум.

Но скоро Ръдърфорд разбра, че нов щурм на крепостта няма да има. Сегюи беше решил да превземе крепостта по друг начин. Неговите воини събираха в гората сухи съчки и ги струпваха на купчини край оградата. Достатъчна е само една главня от огъня, и цялата крепост ще лумне в пламъци. Огънят ще накара да паднат тези непристъпни стени. Емаи беше сторил грешка, като допусна враговете толкова близо до себе си. Впрочем как можеше да им попречи? Той имаше към сто и петдесет воини, а Сегюи — не по-малко от две хиляди. Той имаше десет-дванадесет пушки, а Сегюи — не по-малко от две хиляди. Имаше дузина ножове, а Сегюи — неколкостотин. Като видя натрупаните край оградата съчки, Ръдърфорд разбра, че участта на селото е решена.

Той пълзеше из лагера на обсадниците. Воините седяха около ярките огньове, а той минаваше в тъмното и те не го виждаха. Бавно се придвижваше от огън към огън и търсеше пленените жени.

Най-после ги намери.

Жените бяха вързани за боровете на петдесетина крачки от оградата на родното им село. Всяка от тях беше долепена за дървото не с гръб, а с гърди, вероятно за да не могат да виждат какво се върши наоколо. Пленничките мълчаха като мъртви и Ръдърфорд се досети, че бяха им запушили устата.

Недалеч от тях гореше огън. Край огъня седяха воини — десетина души — и печаха на камъни риба. Те бяха така заети с работата си, че не обръщаха никакво внимание на жените. Светлината от огъня се губеше между дърветата и пленничките бяха почти в тъмнина. Ръдърфорд тихо се промъкваше между тях и търсеше Ешу. Той огледа повече от двайсет неподвижни женски фигури, преди да я зърне. Лицето на девойката беше здраво притиснато към боровия ствол. Тялото й се оказа оплетено като с паяжина от множество тънки въженца, и тя не можеше да мръдне ни ръка, ни крак.

Ръдърфорд внимателно се изправи на крака и извади ножа си. Бързо преряза всички въженца — едно след друго. Девойката почувствува, че завръзващите я въжета са унищожени, и се обърна. Чак сега видя тя своя освободител.

— Да вървим, Ешу — прошепна той.

Тя не отговори нищо и се хвана с две ръце за устата си. Той веднага забеляза, че в широко разтворената й уста е пъхнато голямо парче дърво, което й пречеше да говори. Той силно дръпна дървото от устата й. Тя изохка.

И в същата минута отзад изгърмя изстрел. Воините, които седяха край огъня, го бяха забелязали. Като хвана девойката за ръка, Ръдърфорд стремително я повлече към гората, към тъмнината. Гръмнаха нови изстрели и той чу подире си тропот на крака. Преследваха го.

Той чувствуваше, че Ешу не може да тича. Краката й бяха отекли от въжетата. Тя падаше на всяка крачка и той трябваше да я влачи след себе си по земята. Вдигна я, метна я на рамене и затича.

Целият лагер на обсадата се вдигна в тревога. Преследваше го вече цяла тълпа. Куршумите пищяха, но той оставаше незасегнат, тъй като в тъмното не го виждаха добре. Потерята го настигаше. Тежкият товар, който мъкнеше на гърба си, забавяше бягането му. Той тичаше лудо, без да знае накъде, без път, чупейки храсти и клонки. Понякога неочаквано менеше посоката, за да обърка преследвачите си. Но те отново го забелязваха и гонитбата се възобновяваше.

Сърцето му биеше силно. Той чувствуваше, че тича по-бавно. Зад гърба си вече чуваше дишането на воина, който тичаше пред всички с копие в ръка. Ръдърфорд знаеше, че ей сега това копие ще се забие в гърба му.

— Остави ме — задъхано прошепна Ешу. — Бягай сам. Аз ти преча да бягаш.

Но Ръдърфорд събра последни сили и без да се обръща назад, хукна още по-силно. Потерята беше вече съвсем близо. Той беше изгубил надежда и все пак бягаше.

И изведнъж земята се изплъзна под краката му. Той почувствува, че лети във въздуха нейде долу, в черна пропаст. Със страшна сила се удари о нещо. Устата и очите му се напълниха с рехкава пръст.

БИТКАТА

Ръдърфорд с мъка седна, като плюеше и сумтеше. От натъртването целият му гръб тлееше от болки. Погледна нагоре и видя две високи стени от пръст, между които се извиваше тясната тъмносиня рекичка на небето, осеяна с ярки звезди. Стана му лошо при мисълта, че беше паднал от такава височина.

— Къде сме? — попита Ешу с едва доловим глас.

Тя лежеше до него и изплашено гледаше нагоре.

— В оврага сме — каза Ръдърфорд. — В оврага зад селото. За щастие паднахме на купчина пясък. Само това ни спаси.

— А къде е оня голям и страшен воин, който ни гонеше?

— Той остана там, горе. Те вече няма да ни преследват — засмя се Ръдърфорд. — Те са уверени, че сме се пребили.

По дъното на оврага с тих ромон течеше поточе. Ръдърфорд го забеляза, защото в него се отразяваха звездите. Той отиде при ручейчето и с наслада изми разгорещеното си лице. Нима това е същото ручейче, което иде от неговото подземие? Поразен от тази мисъл, Ръдърфорд се обърна към девойката и каза:

— Да вървим!

— Къде? — попита Ешу. — Най-близкият изход от този овраг е на два дена път оттука.

— Да вървим! — настойчиво повтори Ръдърфорд и протегна ръка, за да й помогне да стане.

Ешу се изправи, но веднага изохка силно и пак се тръшна на пясъка. При падането в оврага тя си беше разтеглила сухожилието на левия крак и не можеше да ходи. Ръдърфорд я метна на гръб и я понесе. Той крачеше бързо по дъното на оврага срещу течението на ручея.

Почти цялото дъно на оврага беше затрупано с остри камъни и ако бяха паднали малко по-надясно или по-наляво, чакаше ги смърт.

Чупейки храсти, разгръщайки камъша, Ръдърфорд вървеше все по-нататък. Най-после ручеят свърна остро и Ръдърфорд напипа с ръце входа на пещерата. Той мъкнеше учудената и изплашена Ешу по тъмните подземни коридори, като си намираше опипом пътя в мрака. Придържаше девойката на рамо с лявата си ръка, а с дясната непрестанно опипваше тавана, за да не пропусне шахтата, която водеше нагоре, към неговата къща. Най-после той намери шахтата и се спря.

— Дръж се по-здраво! — прошепна той на девойката.

Ешу го прегърна с две ръце за врата и увисна на гърба му. Той се закатери по пръта нагоре. В тясната като кюнец шахта беше тясно за двама и те с мъка се провираха напред. Прътът се огъваше под двойната им тежест. И все пак те благополучно се добраха до горния му край.

— Изправи се на раменете ми, Ешу, и вдигни дъската, която ще намериш над главата си — каза Ръдърфорд.

И след минута те бяха вече в дома на пленниците. Но Ешу все още не разбираше къде се намира и изплашено се притискаше към своя спасител. Ръдърфорд измъкна ключалката и отвори вратата.

В лицето им удари такава ослепителна светлина, че те за миг зажумяха. По земята тичаха сенки. Подскачащите езици на пламъците от всички страни лижеха черното небе.

— Ние сме в нашето село! — възкликна Ешу.

— Воините на Сегюи са запалили оградата — каза Ръдърфорд.

Оградата гореше едновременно на много места. С грохот се събаряха тежките греди. Хората, обкръжени в обръча на огъня, безпомощно тичаха насам-натам, съпроводени от лая на кучетата и плача на децата. Воините издигаха копия — искаха по-скоро да влязат в бой с врага. Но врагът беше неуязвим, заслепен зад стената от пламъци.

Вятърът носеше искрите из въздуха и сламените колиби пламваха една след друга. Те изгаряха веднага, с необикновена бързина — за един миг на мястото на голямата колиба оставаше малка тъмна купчинка пепел. Стопаните дори не се опитваха да спасят жилищата си — те знаеха, че е невъзможно да загасят запалената слама.

В самия край на улицата, до затрупаната с дървени греди порта, оградата внезапно рухна и се образува широк отвор. През този отвор нахлуха обсадниците, като прескачаха с боси крака през горящите повалени стълбове. Защитниците на селото им преградиха пътя. Най-сетне враговете се изправиха лице срещу лице. На такова близко разстояние пушките бяха безполезни и се завърза отчаян ръкопашен бой.

При яркия пламък на пожара Ръдърфорд виждаше от прага на своя дом как най-отпред пред защитниците се мяркаха дългите пера на Емаи. Върховният вожд с необикновена ловкост владееше мера и ръката му не знаеше неточен удар. До него стояха воините му, готови да защитават всяка педя от родната улица. Но колко малко бяха те, тези храбри защитници, и колко многобройни нападателите! Всички воини, които Емаи беше изпратил да придружават съседните вождове, бяха загинали. Други бяха паднали на склона на хълма пред селото. И сега на Емаи останаха само няколко десетки човека, които преграждаха пътя на цели пълчища врагове.

Те бавно отстъпваха между двете редици горящи колиби. Всяка минута те ставаха все по-малко. Ту един, ту друг падаше под краката на враговете, които ожесточено се придвижваха напред. През цялото време Емаи се намираше в първата редица на защитниците, на най-усиленото място на боя. Той като че ли беше неуязвим. Всеки, който се опиташе да го доближи, падаше под тежестта на неговия мер, преди да успее да се опомни. Копията, които летяха към него отдалеч, той ловеше във въздуха с ръка и ги мяташе обратно. И все пак той отстъпваше.

Враговете овладяха вече половината село и ловяха изплашените свине, които бяха изскочили от которите си. Емаи отстъпи и мина покрай висящия гроб на майка си, покрай своята обхваната от пламъци колиба — най-голямата в цялото село. Още малко и той нямаше къде да отстъпва. Отзад, на около четиридесет крачки, е горящата ограда, а зад оградата — дълбокият овраг.

Като обкръжиха колибата на върховния вожд, мнозина воини на Сегюи искаха непременно да влязат в нея, надявайки се да намерят там несметни богатства. Те се изгаряха, но с голи ръце разгръщаха пламтящата тръстика и я разхвърляха на всички страни. И изведнъж избухна взрив и разтърси целия хълм, на който беше селото. Колибата хвръкна във въздуха. На нейно място в земята се появи дълбока яма, около която лежаха обгорени трупове. Беше експлодирала кацата с барут, в колибата на върховния вожд, донесена от „Агнеса“.

Експлозията причини на нападателите такива загуби и така ги изплаши, че те в суматохата се юрнаха назад, мачкайки се един друг.

— След мен! — викна Емаи.

Шепата храбреци не изоставаха от него нито крачка. Враговете се стъписаха от този отчаян натиск и хукнаха обратно между двете редици на догарящите колиби. Педя по педя Емаи си връщаше родното село. Ето, той отново завзе пепелището на своя дворец, ето, отново висящият гроб на майка му е зад широкия гръб на сина. Имаше една минута, в която изглеждаше, че Емаи ще прогони враговете от селото зад оградата.

Но воините на Сегюи скоро се съвзеха. Под напора на задните редици предните се спряха и отново преминаха в настъпление. Защитниците на селото останаха твърде малко. Бяха толкова малко, че едва преграждаха улицата, и се опасяваха да не би да ги заобиколят в тил. Те се биеха отчаяно, с безнадеждно мъжество, но пак отстъпваха и този път по-бързо, отколкото преди.

И ето, изтикаха ги в самия край на селото. Сега Емаи нямаше повече от трийсет души. Зад него гореше оградата. Всички те вече със сигурност знаеха как ще свърши битката: ще ги натикат в огъня и ще изгорят.

Изведнъж съвсем наблизо Емаи видя дървената къща на своя бял пленник. На прага му стоеше огромен човек с огнени коси и му махаше с грамадната си ръка. Малкият отряд на изтласканите воини търсеше прикритие зад гърба си и реши да отстъпи към плътните стени на тази къщица… Щом Емаи се намери до вратата, Ръдърфорд го хвана за раменете и го вмъкна вътре. Всички бойници бяха отворени и светлината на пожара проникваше в стаята. Емаи видя една девойка, която седеше на пода.

— Ешу! — извика той и гласът му трепна. — Ти тука ли си? Аз мислех, че си при тях, в плен…

Ръдърфорд отметна с крак дъската и показа на вожда черната яма.

— Тук е вашето спасение — каза той. — Нека воините един по един се спуснат тук, надолу, и всички ще бъдете спасени.

Вождът мълчеше и не помръдваше от място.

— Не ми ли вярваш, Емаи? Попитай дъщеря си.

— Той казва истината, татко — каза девойката.

Боят се водеше край самата врата на дома. Емаи един по един вмъкваше воините си в стаята и на всеки заповядваше да се спуска в ямата. Воините не разбираха каква е работата, но се подчиняваха без възражение.

— Вървете по течението на ручея! — викаше след тях Ръдърфорд.

В къщата стана горещо и замириса на дим. Нападателите повториха своя маньовър — те запалиха задната стена на къщата. Когато отвън не остана нито един воин, Ръдърфорд тръшна вратата и сложи резето.

— Сега вие трябва да се спуснете — каза той на Ешу и Емаи.

По вратата удряха яростно с тояги. Яките й борови дъски се огъваха.

— Ела и ти с нас — рече Емаи, като се обръщаше към Ръдърфорд.

— Не, аз ще остана — отговори Ръдърфорд. — Аз трябва да затрупам входа на подземието, та да не могат да го намерят и да почнат да ни преследват по него.

Той измъкна от сеното пистолета си, пъхна го в бойницата до самата врата и стреля. Чукането по вратата изведнъж пресекна. Той отново и отново зареждаше пистолета си и стреляше. През кръглия отвор на бойницата той виждаше, че обсадниците се отдръпнаха далеч встрани и не смеят да се приближат до вратата. Стаята се изпълни със задушлив дим, дишането стана почти невъзможно. От топлината смолата по стените се стичаше на мехури. През пролуките на гредите влизаха пламъци. А Емаи все още стоеше до ямата и не се решаваше да се спусне и да остави Ръдърфорд сам.

— Върви! — викна му Ръдърфорд. — Ти трябва да носиш дъщеря си, защото тя не може да ходи. Не бой се — прибави той усмихнат, — аз скоро ще ви настигна.

Емаи метна на рамене Ешу и изчезна заедно с нея в ямата. Останал сам, Ръдърфорд пъхна пистолета си в пояса и взе брадвата. С един удар пресече тела, който привързваше прътовете на покрива за горните греди. Прътовете веднага се огънаха и се превиха под тежестта на натрупаната върху тях пръст. Хванал в ръка края на тела, Ръдърфорд се спусна в ямата и здраво обхвана с крака горната част на пръта. Опря се с гръб на стената на шахтата и с всички сили дръпна тела.

Прътовете на покрива се откъртиха от гредите и всичко изведнъж рухна надолу в стаята. Входът на подземието беше затрупан с трифутов пласт земя.

— Е, сега те никога няма да се досетят къде сме изчезнали — каза си Ръдърфорд и се спусна по пръта.

След минута той беше вече в оврага. Емаи, Ешу и воините го чакаха. Той жадно вдишваше свежия нощен въздух — дробовете му бяха отровени от дима на пожара.

КЪМ ТАРАНАКИ!

— На мене не ми е нужен такъв роб като тебе, Жълтокоси — казваше Емаи. — Нужен ми е такъв вожд. Ти си хитър, ти си храбър и си роден да бъдеш вожд.

Нощта преваляше, небето избледняваше, но на дъното на оврага беше още тъмно. Те крачеха бързо напред между двата отвесни и високи склона. Оврагът беше понякога толкова тесен, че трябваше да вървят един след друг. Те шляпаха с босите си крака по водата на ручея, който ги придружаваше от самата пещера.

— И кълна се, ще те направя вожд, Жълтокоси, когато прогоня Сегюи от моята страна, защото си велик и мъдър — продължаваше Емаи. — А на Сегюи ще отмъстя. Със собствената си ръка ще разбия главата му и ще изтребя целия му род.

Те бяха останали всичко на всичко двадесет и шест души заедно с Ешу, която воините носеха поред на рамене. Всички до един бяха ранени — кой куцаше, кой не можеше да движи счупената си ръка, кой беше останал без ухо или око. Емаи, изподраскан от глава до пети, беше мокър от собствената си кръв. И все пак те мислеха само за мъст. Отново да построят родното си село, да освободят своите жени, сестри, дъщери от робство — това беше единствената им мечта и те не забравяха за нея нито за минута.

— Не, ти ще бъдеш вожд още преди да се върна и убия Сегюи — казваше Емаи. — Ако не беше ти, от нашето племе нямаше да остане жив нито един човек. Ще те провъзглася за вожд, щом стигнем в страната Таранаки при моите приятели и съюзници. Аз съм върховен вожд и мога да направя вожд, когото си поискам.

Ръдърфорд мълчеше. Стана вече съвсем светло и Емаи реши, че е много опасно да продължат пътуването денем: някой може да ги види отгоре. Те намериха малък навес под една скала, увиснала над оврага, и се скриха вътре. Воините убиха с копия няколко яребици, които бяха свили много гнезда на дъното на оврага. Изядоха ги сурови, защото беше опасно да палят огън — враговете могат да забележат дима на огъня. Ръдърфорд, въпреки че беше много гладен, похапна съвсем малко — той изобщо не можа да свикне да яде сурово месо.

Те прекараха под скалата целия ден, но щом се стъмни, отново потеглиха на път по безкрайния овраг. Малко по малко оврагът преставаше да е толкова дълбок, а стените му толкова отвесни. Най-сетне на третата нощ от пътуването те успяха да се измъкнат от него. Навлязоха в гора.

Емаи поведе малкия си отряд на юг, към далечната страна Таранаки.

— Старият Отако, върховен вожд на племето таранаки, беше приятел на моя баща — казваше Емаи. — Той ще ме приеме като брат и ще ми помогне да победим моите врагове.

Отначало те вървяха само нощем, а денем се криеха в най-затънтените дебри на гората. Понякога в гората срещаха хора. Бяха бегълци от разрушените от Сегюи села. Между тях понякога се срещаха и жени. Повечето от бегълците бяха от племето на Емаи. Но понякога между тях попадаха и представители на други племена — защото Сегюи беше разгромил цялата северна част на Северния остров на Нова Зеландия. Всички те, прегладнели, наплашени, преследвани, се присъединяваха към Емаи и заедно с него вървяха на юг. Отрядът се увеличаваше все повече и след три седмици път из разорената земя те бяха вече около петстотин души.

Понякога те се натъкваха на пепелища от изгорени села. Там, където по-рано е била оградата, стърчаха обгорени греди, редки като изпочупени зъби. Оглозганите човешки кости свидетелствуваха за страшни пиршества, които скоро са ставали тук. Нашите пътници винаги избикаляха тези страшни развалини, боейки се да не би да се срещнат с врагове.

Хранеха се твърде зле — много рядко им се случваше да убият някоя подивяла свиня, избягала в гората от някое разрушено селище. Те гълтаха всичко, което им попаднеше под ръка: гълъбови яйца, охлюви, червеи, паяци, корени от папрат. Емаи забраняваше да се палят огньове и цялата храна трябваше да се яде сурова. Ръдърфорд страдаше от това най-много от всички и отслабна много.

Кракът на Ешу скоро се оправи и сега девойката вървеше сама, без чужда помощ. Като вярно куче тя не изоставаше от Ръдърфорд нито крачка. Даваше му папратови корени и делеше с него птичите яйца, които намираше в гнездата.

Страната наоколо ставаше малко по малко все по-планинска. Заоблените хълмове на северната част на острова се смениха с истински планински ридове. Пътниците се промъкваха през тесни клисури, между огромни сиви скали. Да се изкачват по склоновете на планините беше много рисковано, защото там биха могли да ги забележат отдалеч. Често им се налагаше да газят през бързи рекички с ледена вода. Тези рекички бяха толкова студени, защото се образуваха от снега, който се топеше по върховете на планините. На няколко пъти попадаха и на горещи извори, обкръжени с кълба от пара. Водата в тези извори беше толкова гореща, че беше невъзможно да я докоснат. Горещите извори бликаха от земята високо нагоре като истински фонтани. Те доказваха, че вулканичните сили, които бяха издигнали някога Нова Зеландия от дъното на океана, още не са утихнали. През време на това пътешествие Ръдърфорд неведнъж видя вулкани, над които се вият облачета дим.

Емаи ги водеше към огромна далечна планина, снежният връх на която блестеше ослепително на слънцето.

Тя беше много по-висока от всички околни планини.

— Зад нея се намира страната Таранаки — каза Емаи, като сочеше на Ръдърфорд планината. — Когато планината бъде зад гърба ни, ние ще бъдем при нашите приятели.

Ръдърфорд си спомни, че беше виждал тази снежноглава планина от морето, когато „Агнеса“ се луташе край бреговете на Нова Зеландия и търсеше удобен залив, за да хвърли котва. Капитан Кофайн я наричаше Егмонтовата планина.

Най-после те излязоха от разорения край. Почнаха да срещат селца, незасегнати от войната и пожара. Жителите на тези селца посрещаха пътниците твърде дружелюбно. Те се бояха, че Сегюи ще дойде и при тях. Затова всички врагове на Сегюи те считаха за свои съюзници. Армията на Сегюи ги плашеше главно с пушките си. Тези обитатели на централната част на острова нямаха никакво огнестрелно оръжие.

Вождовете на селата оставяха Ешу и Емаи да нощуват в техните колиби. Те щедро гощаваха гостите си. Всички виждаха с какво уважение се отнася Емаи към Ръдърфорд и те се отнасяха към него по същия начин. Славата за това, как той се беше промъкнал във вражия лагер, как беше освободил пленницата, как беше изровил подземния ход и измамил по такъв начин Сегюи, се разчуваше от село на село. Огромният му ръст, огнените му коси и бялата му кожа възхищаваха простодушните новозеландци. Навсякъде посрещаха Ръдърфорд като вожд, макар че не беше вожд. Спеше заедно с вождовете отдясно на Емаи. Всички на драго сърце го хранеха и той скоро пак се оправи.

Сега, когато можеха да вървят денем, вървяха много по-бързо. Като заобиколиха Егмонтовата планина, влязоха в страната Таранаки, за която толкова страстно мечтаеше Емаи.