Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Водители фрегатов, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 16гласа)

Информация

Набиране
Коста Борисов(2002)

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

Николай Чуковски, Капитани на фрегати

Преведоха от руски Милка Молерова (части 1–2), Яню Стоевски (части 3–5)

Редактор Тамара Такова

Художник Тончо Тончев

Художествен редактор Александър Стефанов

Технически редактор Екатерина Алашка

Държавна печатница „Д. Благоев“, ул. „Н. Ракитин“ 2

„НАРОДНА МЛАДЕЖ“, ИЗДАТЕЛСТВО НА ЦК НА ДКМС, СОФИЯ, 1986 Г.

 

(C) НИКОЛАЙ ЧУКОВСКИЙ

ВОДИТЕЛИ ФРЕГАТОВ

ГОСУДАРСТВЕННОЕ ИЗДАТЕЛЬСТВО ДЕТСКОЙ ЛИТЕРАТУРЫ

МИНИСТЕРСТВО ПРОСВЕЩЕНИЯ РСФСР

МОСКВА, 1959 Г.

История

  1. —Добавяне

ДЪЩЕРЯТА НА ВОЖДА

ЕШУ

Когато Ръдърфорд се събуди, слънчевата светлина струеше вече през всички пролуки на колибата. Другарите му седяха на сеното и чакаха какво ще стане по-нататък. Ръдърфорд скочи на крака. Той се беше наспал и се чувствуваше пак освежен и силен. Като дойде до вратата, той се наведе и излезе от колибата. Стражите не го задържаха.

Учудени твърде много от това, всички останали пленници също напуснаха своя затвор и се спряха на улицата пред вратата. Воините, които ги вардеха през нощта, излязоха след тях, но не казаха нищо.

— Тук не ни вардят твърде строго — каза Джон Уотсън и черните му очи блеснаха. — Ако продължава така, май че ще успеем да избягаме.

— А къде ще избягаш? — попита го Ръдърфорд. — Нали „Агнеса“ изгоря и ние сме откъснати от целия свят.

— Ще се скрия в гората и ще чакам, докато дойде някой друг кораб.

— Кораби се отбиват тук веднъж за десет години — усмихна се Ръдърфорд.

Новозеландското селце си живееше тихо и кротко. Воините спяха на припек, без да изпускат впрочем оръжието от ръцете си. Под коловете, на които стърчаха отсечени човешки глави, жените хранеха децата си и плетяха от пръчки големи кошници. Като видяха пленниците, те наскачаха от местата си и почнаха с любопитство да ги разглеждат. Много жени се усмихваха и тези усмивки се сториха на Ръдърфорд доста приветливи. Една почтена майка на семейство, заобиколена от голи дечица, им поднесе кошничка, в която имаше няколко къса печено месо.

Моряците бяха много гладни, но не посегнаха към месото. На всички им се струваше, че това е месото на техните убити другари. Жената, като видя, че те не ядат месо, им донесе кошница, пълна с печена риба и печени картофи. Матросите се заеха с рибата и картофите, а жените разделиха помежду си месото. Изведнъж от най-голямата колиба излезе Емаи, придружен от петима младши вождове. Задрямалите на слънцето воини веднага скочиха на крака, а жените и децата се отдръпнаха встрани. Емаи заповяда нещо и воините заобиколиха пленниците и ги хванаха за ръце. Пленниците вече бяха уверени, че сега ще ги изведат на поляната и ще ги убият.

Но вместо на поляната поведоха ги към стобора и ги изведоха пред портата на селото. Тук Емаи се сбогува с младшите вождове. Младшите вождове и по-голямата част от диваците се върнаха в селото, а Емаи с пленниците и четиридесет воини тръгнаха към гората. Те вървяха навътре към острова и все повече се отдалечаваха от брега на морето. Всеки матрос беше воден подръка от двамина воини. Останалите воини бяха натоварени с награбената от „Агнеса“ плячка. Те носеха пушки, брадви, вилици, одеяла, тенджери, торбички с патрони и барут, матроски дрехи — всичко, което Емаи беше оставил лично за себе си. Един новозеландец мъкнеше под мишница огромна книга с червена подвързия, на която беше напечатан надпис: „Корабен дневник на тримачтовия бриг «Агнеса» за 1816 година“.

Горската пътечка ту се изкачваше стръмно нагоре, ту се спускаше надолу. От папратите стърчаха голи сиви скали. В клоните пееха скорци с червени гребени по главите, подскачаха пъстри папагали. Нейде в далечината кукаше кукувица. Пътят им понякога се преграждаше от блата, обрасли с високи тръстики. Новозеландците не ги заобикаляха, а газеха направо през водата. Понякога затъваха в мочурищата чак до рамене. Но това ни най-малко не ги тревожеше. Те само преместваха товара си на главата, за да не го измокрят, и вървяха по-нататък.

След шест часа уморителен път пленниците видяха голям хълм, на чийто връх имаше село, заградено с дървена ограда. Емаи поведе отряда си направо към селото.

Новопристигналите бяха посрещнати от тълпа воини — към двеста души. Водеше ги един старец с посивяла коса. Перата на главата му и татуировката на челото му веднага показваха, че е вожд.

— Айр-маре, Емаи! — викаха на дошлите жителите на селото.

— Айр-маре, Ренгади! — отговаряха спътниците на Емаи.

Сивокосият вожд на това село се казваше Ренгади. Той беше младши вожд и в знак на преданост към своя повелител Емаи си одраска лицето, гърдите и ръцете с едно остро камъче. Всичките му подчинени постъпиха по същия начин и скоро от всички протече кръв. Емаи повика Ренгади при себе си. Вождовете си потъркаха носовете. Когато приветствията свършиха, всички влязоха в селото.

Селото беше досущ като онова, където пленниците прекараха първата нощ, само че малко по-голямо. Жените и децата се криеха в колибите, не се решаваха да се покажат пред очите на върховния вожд. Воините на Ренгади разглеждаха с любопитство пленниците. Те, както и всички жители от централната част на острова, никога не бяха виждали европейци. Особено ги поразиха огнените коси на Ръдърфорд. Те не сваляха поглед от него.

Цялата войска се събра на поляната зад колибите. Пленниците затрепераха от страх, като видяха големи кръгли ями, в които димяха съчки. В също такива ями бяха опечени убитите моряци, и те решиха, че сега е дошъл техният ред.

Но този път ямите бяха приготвени за свинско месо. Донесоха убитите свине, насякоха ги, нахвърлиха ги в ямите върху нажежените камъни и ги затрупаха с пръст. Когато свинското месо се изпече, изровиха го от пръстта и започна пиршеството. Емаи заповяда да нагостят и пленниците. Но на матросите не се разрешаваше да ядат заедно с воините. Сложиха ги да седнат встрани, там, където обядваха робите.

Робите бяха воини от други племена, взети в плен на бойното поле. Те се нахвърлиха върху месото с необикновена лакомия. Очевидно не ги хранеха много сито.

Най-сетне жените напуснаха колибите и излязоха на поляната. Но не се решиха да дойдат при пируващите и се спряха на двайсетина крачки от тях.

Само една девойка на петнайсет-шестнайсет години с голяма кошница на глава се отдели от тълпата на жените и без страх дойде при Емаи. Върховният вожд на племето изведнъж се усмихна широко и стана от земята.

— Айр-маре, Ешу! — извика той.

Девойката постави кошницата на тревата и те дълго си триха носовете един друг.

— Коя е тази? Жена му ли е, коя ли е? — попита Джон Уотсън.

— Не, навярно дъщеря му — каза Ръдърфорд. — Нима не виждаш колко много прилича на него? Същият прав нос, същите тънки устни…

Както се оказа после, предположението на Ръдърфорд излезе вярно. Момичето беше дъщеря на Емаи и се наричаше Ешу.

Тя извади от кошницата шепа печени папратови корени и ги подаде на баща си. След това обиколи с кошницата всички воини и всеки получи своята част от корените. Емаи вървеше след нея и ласкаво се усмихваше. Като почерпи всички воини, Ешу погледна към пленниците и после въпросително погледна баща си. Емаи я хвана за ръка и я поведе натам, където обядваха робите.

Тя приближи до белите с широко отворени от почуда очи. Странното им облекло и бледите им лица я поразиха. Тя гледаше ту един, ту друг. Тя почти не забеляза Джон Уотсън — невисок, мургав, черноок, самият той приличаше на новозеландец. Но като видя Ръдърфорд, тя едва не изпусна кошницата от ръце — така я порази огнената му коса.

Емаи заповяда на Ръдърфорд да стане. Той послушно се изправи в целия си ръст. Девойката се изправи на пръсти, протегна ръка и с възхищение докосна косите му. После забеляза блестящите медни копчета по куртката на Ръдърфорд. Красотата на тези копчета я ослепи.

И тутакси Ръдърфорд се досети какво трябва да направи. Той откъсна едно копче и с поклон го подаде на момичето. По мургавите страни на Ешу изби руменина. Тя стисна в юмрук получената скъпоценност и благодарно се усмихна на Ръдърфорд.

Постъпката на пленника хареса много на Емаи. Този свиреп воин беше добър баща и обичаше много дъщеря си. Той ласкаво потупа Ръдърфорд по рамото. После взе да чертае с показалеца си по широката му гръд някакви странни и сложни шарки. При това той пламенно обясняваше нещо на дъщеря си.

Като почерпиха пленниците с папратови корени, бащата и дъщерята се отдалечиха.

Пиршеството продължи до залез слънце. По случай пристигането на Емаи беше опечено толкова много свинско месо, че дори и през нощта не можаха да го изядат. Останалото недоядено месо окачиха на клоните на дърветата, та кучетата да не могат да го стигнат. Новозеландците държаха всичките си запаси под открито небе — обичаят им забраняваше да внасят храна в колибите.

На мръкване поведоха пленниците да спят. Вкараха ги в една колиба, също като оная, в която спаха миналата нощ. Само вратата този път беше толкова ниска, че през нея можеше да се влезе само лазешком. С тях пак нощуваха четиримата въоръжени воини.

Като се изтегна на сеното, Ръдърфорд изведнъж усети под себе си нещо твърдо.

— Приятели! — извика той и скочи. — Вижте! Те са ни върнали ножовете и торбичките с тютюн!

Шест ножа и шест торбички лежаха върху сеното.

— Глупаци! — завика Джон Уотсън, като взе ножа си. — С този нож аз ще си извоювам свободата.

— Не бързай, Джон — каза Ръдърфорд. — Трябва да действуваме предпазливо и да се стараем да не ги дразним напразно. Няма къде да бягаме оттук. Можем да мечтаем само да ни запазят живота.

Тази вечер у пленените моряци за пръв път се появи слаба надежда.

ИЗТЕЗАНИЕТО

Следната сутрин им донесе ново изпитание.

На разсъмване ги изведоха с шум от колибата и придружени от цялото село, ги завлякоха на поляната. В тълпата Ръдърфорд видя Ренгади, Емаи и Ешу. Насред поляната седяха няколко намръщени старци. До всеки от тях стоеше по една издълбана тиква, напълнена догоре с някаква черна течност. В ръцете си държаха множество странни предмети, източени от кост: една кост имаше форма на нож, друга — на длето, трета — на трион, четвърта — на шило, пета — на брадвичка. Всичко това много приличаше на средства за изтезаване. Клетите пленници се изплашиха. Страхът им особено се засили, когато Емаи им заповяда да им съблекат куртките и ризите. След това ги хванаха за рамене и ги повалиха на земята. Пет или шест воини държаха всеки един от пленниците, така че те не можеха да мръднат.

Емаи вдигна ръка и старите магьосници пристъпиха към дяволската си работа. Те топяха острите костички в черната течност и разрязваха с тях кожата по гърдите и раменете на пленниците. За разните разрези те употребяваха костички с различна форма. Кожата на матросите се покриваше със сложни шарки като на килим. Татуировчиците избърсваха с длани леещата се кръв, за да не им пречи да виждат насоката на линиите. Болките бяха нетърпими. Лютивата течност пареше тялото като нажежено желязо. Раните веднага подпухваха. Джек Малън плачеше, Смит, Джеферсън и Томпсън охкаха високо, Джон Уотсън ръмжеше от ярост и се опитваше да ухапе диваците, които го държаха. Единствен само Ръдърфорд мълча през време на цялата операция. Зъбите му бяха здраво стиснати, а от гърдите му не се изтръгна нито един звук.

Новозеландците уважаваха само смелостта и търпението. Който е храбър в боя, който без сълзи и стонове понася страданията, предизвикваше тяхното възхищение.

Всички воини, които бяха наобиколили пленниците, бяха татуирани. Те знаеха, че болките при татуировката са толкова мъчителни, че само истинският герой е способен да ги понесе, без да вика. И в техните очи Ръдърфорд стана герой.

Измина час и половина. Гърдите и раменете на всеки матрос бяха покрити с гъста мрежа от подпухнали черни драскотини. Татуировчиците заявиха, че работата им е свършена, и избърсаха инструментите си в тревата.

Но за героя се полага специална татуировка. Колкото по-знаменит и по-знатен е новозеландецът, толкова повече е татуиран. И Емаи заповяда в знак на специално отличие да татуират хълбоците и гърба на Ръдърфорд.

Отново започна мъчително изтезаване. Другарите на Ръдърфорд, които вече никой не закачаше, седяха на тревата и тихо охкаха, защото целите им тела горяха и тлееха от болки. А Ръдърфорд мълчеше, макар че отровните ножове се вбиваха в гърба му. Мълчеше напук на своите мъчители. Стискаше зъби и мълчеше. Беше решил да докаже на тези хора, че те не са в състояние да го накарат да викне.

Целият му гръб също се покри с шарки, а той все така не отронваше ни звук. Шепот на учудване се понесе по редиците на зрителите. Ама че човек! И Емаи реши да окаже на Ръдърфорд още по-голяма почит — той заповяда да татуират и бузите му.

Новозеландците не татуираха робите. На воините татуираха гърдите или гърдите и гърба. Емаи искаше да направи белите пленници свои воини и затова заповяда да ги татуират. Татуираха лицето само на особено храбрите воини. Челото татуираха само на вождовете.

Ето, най-после и бузите на Ръдърфорд са изкусно изрязани. Изтезаваха го почти четири часа. Татуировчикът остави инструментите си и воините, които държаха нещастния моряк, се отдръпнаха встрани. Но Ръдърфорд както си лежеше, така си и остана да лежи на тревата. Той дори не помръдна. От отеклото му лице течеше кръв. Кръвта се стичаше в ушите, носа и устата му. Той се опитваше да отвори очи, но не можеше. Очите му бяха отекли и не се отваряха.

Изведнъж едно меко ленено парцалче докосна лицето му и избърса кръвта. Той чу над себе си гласа на Ешу. Тя му говореше нещо. Той не разбра думите й, но гласът й му се стори нежен и ласкав. Девойката го хвана за ръка. Той направи усилие и стана — огромен, олюляващ се, сляп. Краката му едва го държаха.

Ешу поведе ослепелия великан след себе си. Воините мълчаливо се отдръпнаха и им сториха път. Тя го поведе през селската улица, изведе го зад стобора и се спусна заедно с него по склона на хълма към реката. Тук тя леко го блъсна напред и той влезе в прохладната вода.

От водата веднага му поолекна. Възпалените му рани вече не горяха толкова силно. Той седя дълго и с наслада във водата и би седял навярно, докато се стъмни, ако не беше чул, че Ешу го вика. Той излезе на брега, тя му подаде ръка, отведе го назад в селото и го настани до пламтящия огън редом до другарите му.

Очите на Ръдърфорд все още бяха затворени, но по мириса той се досети, че беше започнал обедът. Новозеландците дояждаха вчерашното свинско месо. Този път на обеда пленниците седяха не с робите, а с воините. Но не им дадоха да ядат, защото бяха табу.

УРОЦИ ПО НОВОЗЕЛАНДСКИ ЕЗИК

„Табу“ е странна, страшна и свещена дума. Новозеландецът, както всеки друг полинезиец, най-много на света се страхува от табу. Табу би могла да бъде планина, гора, храна, река, човек, животно — всичко, каквото си щете. Ако планината е табу, на нея не можете да се качвате, ако табу е гората, в нея не можете да ловувате, ако табу е храната, не можете да я ядете, ако табу е човек, не можете да го убивате, не можете да го закачате и самият той не може да се докосва до нищо, защото осквернява всичко със своето докосване. Табу обявяваха вождовете. Това суеверие им помагаше да управляват.

Според обичая на воините след татуировката се налагаше тридневно табу. Емаи наложи табу на всички свои бели пленници. Забраниха им да докосват с ръце храната, за да не я осквернят. И те не можеха да ядат.

През първия ден след татуировката те и не мислеха за ядене, защото нестихващата болка им убиваше всякакъв апетит. Но на другия ден на всички освен на Ръдърфорд значително им олекна и те поискаха да ядат. Тогава Емаи измисли начин как да нахрани пленниците си, без да нарушава табуто. Той ги постави в една редица пред колибата и заповяда на шестима роби да им пъхат в устата късчета риба. А за да не би матросите поради незнание на обичаите все пак да осквернят случайно храната, воините държаха здраво ръцете им.

Всички освен Ръдърфорд се наядоха до насита. Ръдърфорд не можеше да преглътне нито хапка. Той позволи да му налеят в гърлото само малко вода. Главата му се цепеше от болка, очите му все още не се отваряха. Слепотата го потискаше. Струваше му се, че никога вече не ще може да прогледне.

Но на четвъртия ден отокът на лицето му спадна и очите му се отвориха. Той се почувствува значително по-добре. Снеха табуто от пленниците.

Скоро те съвсем се оправиха. Но тъгата по родината и по свободата ги мъчеше все повече.

Бавно се точеха дните. Пленниците не можеха да се оплачат от лошо отношение към тях. Новозеландците ги хранеха със същото, което ядяха и те, и им дадоха добра колиба. Воините, които живееха в тази колиба заедно с тях, им позволяваха да вършат всичко, каквото си искат. Те можеха да ходят из цялото село денем и нощем. Никой дори не ги следеше специално. Само едно не им се разрешаваше — да излизат от селото, зад оградата.

Когато те стигаха до портичката на оградата, воините, които стояха на пост, им преграждаха пътя. И матросите трябваше да се връщат назад, в колибата си.

Мъката не им даваше покой. Те не можеха да се занимават с нищо. Нямаше какво да правят. Мъжете всеки ден ходеха на лов и риболов. Жените копаеха в градините край селото. А матросите скитаха по единствената селска улица между сламените колиби или лежаха на тревата и гледаха към небето. Бавно минава времето в неволя.

Само Ешу малко ги развличаше. Тя дойде при тях няколко дни след като снеха табуто от тях, и седна пред колибата. Оттогава тя взе да идва всеки ден. Понякога с нея идваха дъщерите на Ренгади, но повечето пъти идваше сама. Обикновено си носеше работа и плетеше било кошница от пръчки, било върви от ленени влакна. Ръдърфорд, Джек Малън, Смит и Томпсън сядаха около нея и тя започваше да разговаря с тях. Ни най-малко не се смущаваше, че те не разбираха нито дума от това, което казваше. Тя говореше не за тях, а за себе си.

Но Ръдърфорд постоянно се мъчеше да я разбере. Със знаци я питаше за названието ту на един, ту на друг предмет и тя му отговаряше. Малко по малко той заучи доста новозеландски думи и почна да разбира за какво говори Ешу. След месец и самият той вече можеше да каже едно друго по новозеландски. Когато успееше да състави късичка фраза, Ешу се смееше и пляскаше с ръце.

Ръдърфорд често я развличаше с разни забавления и сам се смееше заедно с нея, защото по природа беше весел човек. Като всеки моряк, той умееше да завързва връв по най-различни начини с разни заплетени възли. Ешу знаеше само най-простите възли и с учудване следеше как той завързваше краищата на връвта, която тя плетеше. Той й даваше да развързва всеки възел и понякога тя се заседяваше по цели часове, мъчейки се да се досети как да го направи. Впрочем малко по малко тя изучи сложната наука на възлите и взе да ги завързва и развързва не по-зле от своя учител.

Ръдърфорд й направи от кора вятърна мелница — мъничка въртележка, прикрепена към пръчка от рибена кост. Новозеландците никога не бяха виждали мелница и Ешу се възхищаваше на своята играчка като малко дете. Тъй като вятърът беше слаб, тя трябваше да тича, за да може мелницата да се върти. Тя тичаше из цялото село, а след нея тичаха кучета и деца. Възрастните я гледаха със завист. Самият Емаи се заинтересова от въртележката и помоли Ръдърфорд да направи и на него такава. Ръдърфорд, разбира се, веднага изпълни молбата на вожда.

Веднъж Ръдърфорд улови плъх и го даде на Ешу. Девойката искаше да удуши плъха и да го опече, защото новозеландците считат мишките и плъховете за голям деликатес. Но Ръдърфорд реши да употреби заловения плъх за друго. Той изряза с нож от дърво малки колелца и измайстори мъничка каручка. В тази каручка с помощта на ленени влакна впрегна плъха. Плъхът теглеше количката, но едно хлапе го улови и го изяде суров. Така между Ешу и Ръдърфорд се завърза дружба.

Другите пленници също често си бъбреха с Ешу. И те малко по малко бяха научили новозеландски език, но не можеха да достигнат Ръдърфорд — той безспорно говореше най-добре от всички и с всеки ден постигаше големи успехи. Особено се привърза към Ешу Джек Малън. Той я научи на нещо известно на всички европейски момичета и съвсем неизвестно на новозеландците — да плете венци от цветя.

Само двама не вземаха участие в разговорите с Ешу — Джеферсън и Джон Уотсън.

Джеферсън и преди си беше мълчалив, мрачен човек, а като попадна в плен при новозеландците, беше така потресен от всичко случило се, че съвсем изгуби способността да говори. Нищо не го интересуваше. Към всичко се отнасяше с пълно равнодушие. Почти не излизаше от колибата и през цялото време лежеше на сеното, загледан в тавана. Когато го заговаряха другарите му, отговаряше с една-две думи и без желание. Той беше убеден, че ще го убият, и през цялото време чакаше смъртта. Към Ешу се отнасяше както към всичко останало, което го заобикаляше — просто не я забелязваше.

Джон Уотсън избягваше Ешу по съвсем други причини. Той мразеше всички новозеландци. Мислеше само как да се освободи от плен и стана много раздразнителен. В яда си понякога хвърляше храната, която новозеландците му даваха, и ги ругаеше с най-неприлични английски псувни. Ръдърфорд на няколко пъти трябваше да го възпира от сбиване. Такова едно сбиване би било съвсем безполезно и можеше да навлече само нови нещастия на пленниците.

— Аз ще избягам, ще избягам! — постоянно повтаряше Джон Уотсън. — Ще се върна в Англия и ще поискам от краля цяла войска за изтребването на тези людоеди. Ние ще дойдем тука с оръдия и до основи ще изгорим селата им. Нямам намерение да щадя никого. Виждаш ли тези борове, Ръдърфорд? Тогава знай — ще ги изпонакача с людоеди, както на Коледа накичват елхите с играчки. За последен път те съветвам: бягай с мен, приятелю.

— А къде ще избягаме, Джон? — уговаряше го Ръдърфорд. — Ами че те са хиляди, а ние сме само шестима. Те ще ни заловят в гората и ще ни убият. Не е ли по-добре да почакаме малко, да спечелим доверието на диваците. Тогава, ако в Нова Зеландия се отбие някакъв европейски кораб, може би не ще ни бъде трудно да избягаме.

— Щом мислиш така, остани тук, червенокоси, подмазвай се на човекоядците, пък аз ще избягам сам! — отговаряше злобно Уотсън.

Той намрази Ешу от самото начало, защото беше дъщеря на Емаи. Когато тя идваше на гости на пленниците, той се вмъкваше в колибата, лягаше до Джеферсън на сеното и в безсилна ярост хапеше ръцете си.

БЯГСТВОТО

Моряците прекараха в плен вече над пет месеца, а Джон Уотсън и Джеферсън не научиха нито една новозеландска дума.

Веднъж на разсъмване Ръдърфорд се събуди от гърмеж на пушечен изстрел. Той седна и се ослуша. Зад стените на колибата се чуваше тропот на множество боси крака, викове, лай на кучета. Досега Ръдърфорд никога не беше виждал новозеландци да стрелят с пушките, взети от „Агнеса“. Те носеха пушките на гърба си, сякаш само за украшение. И този неочакван изстрел, тази суматоха в селото разтревожиха Ръдърфорд.

В колибата беше още сумрачно. Ръдърфорд се обърна и забеляза, че четиримата воини, които обикновено спяха при вратата, бяха изчезнали. До него Джек Малън изплашено кокореше очи, Джеферсън спеше като мъртъв, но Джон Смит и Томпсън се поизправиха и развълнувано занадничаха към вратата.

Едва сега Ръдърфорд забеляза, че в стаята са останали само петима.

— Къде е Уотсън? — викна той и скочи на крака.

Никой не му отговори.

— Той е избягал и са го застреляли! Чухте ли изстрела? — викаше Ръдърфорд.

Джон Смит мълчаливо кимна глава.

— Защо не ни предупреди, че се готви да бяга днес? — продължаваше Ръдърфорд. — И вие ли нищо не знаехте? Той постоянно повтаряше, че ще избяга, но аз никога не съм мислил, че иска да бяга толкова скоро. Да беше ни казал, щяхме да го разубедим…

— Тъкмо затова не ни е казал нищо — мрачно измърмори Джон Смит.

Откъслечните викове на улицата се сливаха в една непрестанна глъчка. Ръдърфорд скочи и се втурна към вратата.

— Не излизай! — захленчи Джек Малън и го хвана за крака. — Страх ме е… Какво ще стане сега с нас?…

Но Ръдърфорд издърпа крака си и лазешком изпълзя от колибата. Джек Малън, Смит и Томпсън го последваха. След минута и четиримата стояха вече насред улицата. В колибата остана само Джеферсън. Той спеше дълбоко.

Тълпата тичаше към портата на крепостната ограда. Кучетата лаеха на поразия, изплашените свине се мотаеха из краката им. Жените бяха заприщили цялата улица. Мъжете бяха вече там, напред, при портата.

Пленниците тръгнаха натам, където ги носеше тълпата. Но тълпата скоро се върна назад. Ръдърфорд и другарите му се отбиха встрани, спряха се до някаква колиба и загледаха напред.

От гората влезе в селото многолюден отряд воини. Тевлачеха някакъв човек, който се дърпаше отчаяно и викаше. Този човек беше Джон Уотсън. Той се дърпаше, мъчеше се да се изскубне, хапеше раменете на хваналите го воини и викаше, викаше, викаше.

— Червата ви ще изсипят! — викаше с цяло гърло той. — На парчета ще ви насекат, кожите ви ще одерат, на огньове ще ви изгорят.

Но воините не обръщаха на виковете му ни най-малко внимание. Те упорито го влачеха по улицата. Редом с него носеха трупа на голямо куче.

Когато Джон Уотсън се изравни с мястото, където стояха другарите му, Ръдърфорд се спусна към него. Но не можа да си пробие път до заловения беглец — тълпата тутакси го изтласка встрани.

— Успокой се, Джон! — извика Ръдърфорд. — Дръж се кротко! Ние ще се опитаме да ти помогнем!

Но Уотсън не го чуваше и продължаваше да вика своите безсмислени закани. Само един стар воин, който стоеше наблизо, се обърна към Ръдърфорд, усмихна се злорадо и каза по новозеландски:

— Плачи за приятеля си. Никога вече няма да го видиш.

Довлякоха Джон Уотсън до колибата на Емаи. Върховният вожд посрещна воините си на прага и заповяда да вкарат беглеца в колибата.

Матросите насядаха на сеното около лежащия Джеферсън и почнаха да се съвещават какво да правят. Джеферсън вече се беше събудил, но като чу разказа за бягството на Уотсън, не каза ни дума и остана съвсем равнодушен. Джек Малън плачеше тихо в един кът и повтаряше, че сега всички те са свършени. Ръдърфорд считаше, че трябва да се направи всичко възможно, за да се спаси Уотсън. Но слабо се надяваше да сполучат.

— А какво искаш да предприемем? — попита Томпсън.

— Ще ида при Емаи и ще го помоля да пощади Джон — отвърна Ръдърфорд. — Ще му дам честната си дума, че той вече не ще се опитва да бяга.

— И Емаи ще повярва на твоята честна дума! — възрази Томпсън. — Не, по-добре е да не се месим в тази история и да си седим колкото може по-тихо! Ние трябва да си дадем вид, че Джон хич не ни интересува, защото инак и него няма да спасим, и себе си ще погубим.

Но Смит каза на Томпсън да се засрами и подкрепи Ръдърфорд. И Ръдърфорд тръгна сам към колибата на върховния вожд.

Емаи заемаше най-голямата колиба в селото. Сега тя беше пълна с хора и през сламените стени се донасяше гълчавата на много гласове. При входа на колибата воините спряха Ръдърфорд. Един от тях попита:

— Какво търсиш тук, бели човече?

— Искам да говоря с Емаи — отговори по новозеландски Ръдърфорд.

— Почакай — отвърна воинът. — Ще ида и ще разбера дали Емаи иска да говори с тебе.

Ръдърфорд седна на едно дърво пред колибата и почна да чака. Воините, които се тълпяха при входа, обсъждаха високо бягството на Джон Уотсън. Ето какво научи Ръдърфорд.

Джон Уотсън излязъл от колибата на пленниците посред нощ, когато било още съвсем тъмно. Стражите спели дълбоко и не забелязали излизането му. Като намерил нейде дебела тояга и здрава връв, той се промъкнал към портата на крепостната ограда. На стража при вратата били само двама воини, въоръжени с пушки, копия и мерове. Джон Уотсън незабелязано се приближил до тях изотзад и ги зашеметил и двамата с удари на тоягата по главите. След това ги вързал и им запушил устата. Взел пушките им, промъкнал се през вратата и се скрил в гората.

Вързаните воини скоро се свестили. Единият от тях успял да извади парцала от устата си. Той разбудил цялото село. Веднага започнало преследването. Гората се изпълнила с воини и кучета.

Джон Уотсън очевидно веднага се заблудил в гората. Вместо да иде по-надалеч, той обиколил селото и се скрил сред повалените от бурята дървета, почти до самата ограда. Но именно това объркало неговите преследвачи. Те не се досетили да го търсят толкова наблизо и навлезли навътре в гората. Може би Джон Уотсън е щял да се укрие между дърветата до следващата нощ и тогава тихичко да се отдалечи, но за нещастие на разсъмване го забелязало едно голямо куче. То се спряло на двайсетина крачки от беглеца и започнало да лае. Уотсън не се стърпял и го застрелял с пушката. Този именно изстрел събуди Ръдърфорд. Разбира се, след това беглецът бил открит веднага и заловен.

Ръдърфорд седеше пред колибата на Емаи, вслушваше се в разговорите и чакаше. Наложи му се да чака твърде много, почти час. Той вече беше почнал да губи търпение и искаше без позволение да влезе в колибата, когато изведнъж воинът, който беше отишъл да доложи за него на вожда, се върна.

— Емаи не иска да говори с белия човек — каза той на Ръдърфорд. — Белият човек трябва да си иде.

Ръдърфорд печално се затътри към своите другари. Той разбираше, че съдбата на Джон Уотсън е решена.

ЗАСТЪПНИЦАТА

Моряците седяха мрачно в колибата си. Мълчаха. След няколко часа Джон Уотсън ще бъде убит. Трябва да се направи нещо, трябва да се опитат да го спасят. Но как? Беше им жал за другаря и страшно за собствената им съдба.

Слънцето се издигаше все по-високо и по-високо. В колибата стана душно.

Изведнъж Ръдърфорд видя през вратата боси момински крака. Ешу! Тя се спря пред колибата, както се спираше всеки ден, и чакаше моряците, както обикновено, да излязат и да си побъбрят с нея.

Джек Малън понечи да тръгне към вратата. Но Ръдърфорд го спря.

— Почакай, Джек — каза той. — Това момиче може да ни помогне и с него трябва да действуваме много внимателно.

Джек Малън послушно остана в колибата.

Ешу чакаше на вратата. Най-сетне тя се измори да стои права и седна на земята. Времето течеше, а нейните бели приятели не излизаха. Тя се учуди. Обикновено те с такова желание излизаха да си поговорят с нея. Омръзна й да чака. Може би те не знаят, че е дошла? Тя нетърпеливо удари няколко пъти с длан по стената на колибата. Но и сега никой не излезе.

Като почака още малко, учудена и разсърдена, девойката се наведе и влезе вътре. Ръдърфорд и другарите му дори не се обърнаха към нея.

— Айр-маре — каза тя.

Никой не й отговори.

— Айр-маре! — повтори тя високо и сърдито.

Моряците дори не помръднаха.

Тяхното мълчание започна да я дразни. Тя тропна с босия си крак в земята.

— Защо не ми отговаряш? — попита тя Ръдърфорд. — Аз съм дошла тук да разговарям с тебе.

— Той никога вече няма да разговаря с тебе, Ешу — каза Джон Смит. — Баща ти иска да убие неговия брат и затова той не ще ти каже вече нито една дума. Излез оттук.

Джон Смит нарочно нарече Уотсън брат на Ръдърфорд. Той искаше да учуди силно девойката.

Ешу се разсърди не на шега.

— Не, той ще разговаря с мене!… Кажи ми, ще разговаряш ли, или не? — обърна се тя към Ръдърфорд.

Но Ръдърфорд мълчеше.

— Излез оттук — спокойно отговори Джон Смит, ставайки прав.

— Ти да не си посмял да ме пъдиш! — викна девойката. — Ще кажа на баща си и той на никого няма да позволи да ме пъди!

— Добре — каза Джон Смит. — Иди и кажи на баща си. Баща ти може да ни забрани да те пъдим оттук, но не може да накара Жълтокосия да ти каже дори една думица.

— Не, баща ми ще го накара да разговаря с мене!

— Той не охна ни веднъж, когато го татуираха — каза тържествено Джон Смит, — и няма да разговаря с тебе, ако сам не пожелае.

Девойката си спомни за мъжеството на Ръдърфорд през време на татуировката и се замисли. Не, наистина никой не може да го накара да говори с нея. Тя плахо го погледна в лицето, надявайки се, че той ще промени намерението си и ще й каже нещо сам, доброволно.

Но лицето на Ръдърфорд беше сурово и непреклонно. Той стискаше здраво устни. И като почувствува, че друг изход няма, Ешу реши да отстъпи.

— Добре, Жълтокоси — каза тя на Ръдърфорд, — ще ида при баща си и ще го моля да остави жив брат ти.

И излезе.

— Браво, Смит — каза Ръдърфорд, когато Ешу си излезе. — Ти отлично разбра моя план!

И като помълча, добави:

— Ешу е добро момиче. Уотсън напразно не я обичаше. Но ще послуша ли Емаи дъщеря си?

Пак бавно се заточиха часовете на очакването. Цялото село се вълнуваше — никой не излезе на работа, на риболов. На пленниците не донесоха храна, но Ръдърфорд разбра, че това е станало не от зъл умисъл, а просто от суматохата — зает с Джон Уотсън, Емаи е забравил да се разпореди. Слънцето вече слизаше, денят преваляше. Довечера техният другар ще бъде убит, ако, разбира се, Ешу не го спаси. Как да разберат какво става в колибата на върховния жрец, от която през цялото време се носи глъч на развълнувани гласове? Нима Ешу никога вече няма да се върне и не ще каже какво е отговорил баща й!

Но тя се върна. Слънцето озаряваше вече отстрани с вечерен пламък селото и колибата, когато тя се наведе и отново влезе през вратата. Ръдърфорд скочи. Тя каза:

— Дълго молих баща си. Старите воини, които седяха в колибата му, викаха да не ме слуша. Те казваха, че твоят брат трябва да бъде изяден, че ако го оставят жив, той отново ще избяга. Баща ми мислеше. Той много дълго мисли. А аз все го молех. Тогава баща ми реши да остави жив твоя брат. Той го подари на Ренгади. Старият Ренгади се зарадва много, той отдавна искаше да има бял роб. Воините се сърдеха. Ще трябва да ядат само кучето, което брат ти уби. Но баща ми каза, че ние всички ще си тръгнем оттук за нашето родно село и ще ви вземем със себе си, а твоя брат ще оставим на Ренгади. Баща ми каза на Ренгади: „Давай на твоя бял да яде много и той никога няма да избяга от тебе“.

Ешу млъкна. Матросите също мълчаха. Те чувствуваха, че са задължени да се отблагодарят някак на тази девойка. Но как? Да й дадат нещо! Но и самите те нямаха вече нищо…

— Сега ще разговаряш ли с мен, Жълтокоси? — попита изведнъж тя и погледна плахо Ръдърфорд.

— Разбира се — отговори той.

И мило я хвана за ръката.