Николай Чуковски
Капитани на фрегати (10)

НЕОБИКНОВЕНИЯТ МОРЯК

Двамата знаменити руски мореплаватели Иван Крузенщерн и Юрий Лисянски се сприятелиха още в морския кадетски корпус.

През царуването на Екатерина II морският кадетски корпус, където се учеха момчета, от които подготвяха военни моряци, се намираше в Кронщат. Крузенщерн беше по-голям от Лисянски почти с три години, но тази разлика във възрастта им ни най-малко не им пречеше да другаруват. Свързваше ги една обща мечта: и двамата мечтаеха да направят околосветско пътешествие.

Жадно слушаха те преданията за славните походи на храбрите руски моряци — Семьон Дежнев, Беринг, Чириков, братята Харитон и Дмитрий Лаптеви. През ония времена руският флот беше вече могъщ флот, а руските моряци — опитни моряци. Немалко забележителни открития бяха направили те в Ледовития океан, в Охотско море и в северната част на Тихия океан. През целия XVIII век руският военен флот беше спечелил много сражения и в Балтийско, и в Черно, и в Средиземно море, но всичко това бяха вод’и в Северното полукълбо, сравнително близки. Още нито един руски кораб нито веднъж не беше пресичал екватора, не беше извършил плаване около земното кълбо.

Там, в тропическите и южните морета, в далечните океански простори, плаваха кораби на Англия, Холандия, Франция, Испания, Португалия, но не и на Русия. Англичани, французи, холандци, испанци, като плаваха по тия южни морета, покоряваха далечни земи, грабеха ги, поробваха жителите им и търгуваха с роби. Заради тези земи те постоянно се караха помежду си и старателно ги пазеха от чужденците.

В морския корпус се носеха смътни слухове, че уж императрица Екатерина се канела да изпрати руски кораб в околосветско плаване. На какво почиваха тези слухове и дали бяха верни те, никой не знаеше. Но мнозина твърдяха, че за началник на тази експедиция щял да бъде назначен храбрият морски офицер Григорий Иванович Муловски, един от най-опитните моряци на руския флот. И Крузенщерн, и Лисянски мечтаеха да се запознаят с Муловски и да го помолят да ги вземе със себе си.

Крузенщерн наскоро успя да се запознае с Муловски, но при обстоятелства, когато за никакво околосветско плаване не можеше и да се помисли.

През 1788 година шведският крал Густав III обяви война на Русия и отправи към руските брегове целия си могъщ флот. Шведите се надяваха, като разгромят руския флот, да си върнат земите по крайбрежието на Балтийско море, които Петър I им беше отнел.

Руското правителство започна бързо да готви ескадра за отблъскване на нападението на шведския флот. Стана ясно, че за руските военни кораби не достигат офицери. И се наложи много възпитаници на морския кадетски корпус предсрочно да бъдат произведени в мичмани.

Четиринадесетгодишният мичман Юрий Лисянски попадна на фрегатата „Подражислав“, а седемнадесетгодишният мичман Иван Крузенщерн — на линейния кораб „Мстислав“, който се командуваше от Григорий Иванович Муловски.

Начело на руската ескадрила стоеше адмирал Грейс, опитен и заслужил моряк, който се беше отличил още в Чесменската битка, когато беше запален турският флот. Двете ескадри — руската и шведската — се срещнаха на 6 юли 1788 година във Финския залив, на петдесет километра западно от високия скалист остров Гогланд.

Силите бяха равни. Времето се задържа горещо, почти безветрено и това затрудняваше много движението на корабите. Ескадрите се построиха в две редици — една срещу друга. Загърмяха топовете и започна едно много жестоко сражение, влязло в историята под името Гогландската битка.

Много часове продължи тази битка и въпреки равните сили победата спечелиха русите. Един от най-големите шведски кораби, „Принц Густав“, се предаде в плен, а останалите кораби от шведската ескадра още щом се стъмни, удариха на бяг. Но и на русите не струваше евтино тази славна победа. Те загубиха в Гогландската битка над триста души убити и над шестстотин ранени. И един от най-пострадалите кораби беше „Мстислав“, на който служеше мичман Крузенщерн.

Адмирал Грейс в донесението си отбеляза специално мъжеството на екипажа на „Мстислав“. Разнебитен от снарядите на шведските оръдия, едва управляван, „Мстислав“ до края не излезе от боя. Палубите му бяха залети с кръв, през пробитите от снарядите дупки водата нахлу в трюмовете и все пак той вървеше след адмиралския кораб и взе участие в преследването на шведската ескадра, която се опита да се скрие. После навсякъде дълго повтаряха думите, казани от командира на „Мстислав“ Муловски:

„Докато корабът ми се държи над водата, той няма да изостане от своя адмирал.“

На „Мстислав“ бяха убити и ранени почти всички офицери и най-младшият от офицерите, мичмана Крузенщерн, стана помощник-командир на кораба. Спасявайки се от преследването, шведската ескадра се скри в морската крепост Суоменлина. Адмирал Грейс реши да я затвори в Суоменлина и да не й позволи да излезе оттам. Суоменлина се оказа капан за шведите. Руският флот до късна есен ги вардеше там и не изпускаше ни един кораб.

През време на тази дълга обсада, когато „Мстислав“, постоянно, денем и нощем, браздеше водната шир край Суоменлина, Крузенщерн се сближи със своя командир. И най-вече ги сближи все същата мечта — да извършат околосветско плаване.

Веднъж Крузенщерн попита Муловски:

— Разправят, Григорий Иванович, че ви било обещано да поведете руски кораб около света. Вярно ли е това?

— Вярно е — отговори Муловски. — Не ми обещаха съвсем сигурно, но имаше такива разговори. Може би, ако не беше попречила войната, вече щях да се готвя за отплаване.

— А след войната ще отплавате ли?

— Ще настоявам. Разрешат ли ми, ще отплавам.

— А мене ще вземете ли със себе си?

Муловски се усмихна.

— Вас пръв ще назнача на своя кораб — каза той.

Гогландската битка всъщност реши съдбата на войната. На шведите стана ясно, че за тях е непосилна задача да победят Русия и да й отнемат прибалтийските земи. И все пак войната продължи още цели две години. На „Мстислав“ се наложи да участвува още в много сблъсквания и сражения. И в едно от тези сражения в края на 1789 година беше убит главният командир на „Мстислав“ Григорий Муловски.

Крузенщерн се чувствуваше като осиротял. Той изгуби приятеля и ръководителя си.

На 3 август 1790 година най-сетне беше подписан мирът. По това време деветнадесетгодишният Крузенщерн имаше вече славата на опитен и заслужил моряк. Корабите се върнаха в Кронщатското пристанище. Тук, в Кронщат, Крузенщерн отново се срещна със своя приятел Юрий Лисянски, който също беше участвувал в много сражения, беше порасъл и възмъжал.

— Не си ли чувал — попита го той, — дали не се канят да изпратят кораб в околосветско плаване?

— Не, не съм чувал — отговори Лисянски.

След смъртта на Муловски руското правителство окончателно се беше отказало от този план. На Крузенщерн предстоеше до края на своите дни кротко и еднообразно да служи в Кронщат.

А Крузенщерн беше неукротимо любознателен. Никога не се чувствуваше доволен от това, което знаеше и беше видял, постоянно му се щеше да знае и да вижда още и още. Той мечтаеше да види целия свят, а съдбата се стичаше така, че не му се удаваше случай да излезе зад пределите на Балтийско море. Той обичаше родината си, обичаше славата на руския флот и мечтаеше да умножи и нейните храбри подвизи по далечни морета. Той обичаше своето моряшко изкуство и искаше да се усъвършенствува в него. Но за да се усъвършенствува, трябваше да плава, а всичко, което можеше да научи в Кронщатското пристанище, той вече знаеше.

Но ето че през 1793 година руското правителство реши да изпрати няколко най-способни млади моряци в Англия, за да усъвършенствуват мореплавателното изкуство. Като чу за това, Крузенщерн подаде молба да изпратят и него заедно с другите и получи съгласие. Така попадна той в Англия, в големия пристанищен град Хъл.

От този ден започнаха неговите необичайни приключения.

На тръгване за Англия той затаи една мечта. Той реши да посети Индия, която в ония времена беше английска колония.

Но скоро се убеди, че именно в Индия е най-трудно да се попадне. От всичките си отвъдморски владения Англия най-много пазеше Индия и зорко следеше да не проникне там нито един чужденец.

Английското правителство се радваше на пристигането на младите руски офицери. Англия водеше война с Франция и бойните действия се водеха главно по море. Русите отиваха в Англия да се поучат от англичаните, а англичаните бяха щастливи, че още имат възможност да се поучат от русите. Англичаните знаеха отлично, че всички тези млади руски офицери имат зад гърба си огромен опит от победоносната морска война с Швеция.

Приеха Крузенщерн като мичман на английска фрегата. И тази фрегата тръгна съвсем не за Индия, а за Канада: да брани английските владения по реката Сейнт Лорънс от французите и техните съюзници — американците.

Край бреговете на Канада Крузенщерн прекара почти две години, участвува в много сражения и беше произведен лейтенант. Войната свърши и фрегатата получи заповед да се върне обратно в Англия. Но край бреговете на Съединените щати тя налетя на скала и се разби.

Крузенщерн беше спасен от американски рибари. Така той се оказа в Съединените американски щати.

Тогава Съединените щати бяха още съвсем млада страна. Едва преди няколко години те бяха станали самостоятелна държава — след дълга и трудна война за независимост. Американците мразеха англичаните, от чието владичество току-що се бяха избавили. Но като разбраха, че Крузенщерн не е англичанин, те се отнесоха към него добре.

Дълго странствува той из страната, от град на град, и най-сетне попадна във Филаделфия, тогавашната столица на Съединените щати. И Джордж Вашингтон, първият американски президент, го покани и беседва с него.

Работата е там, че военният флот на Съединените щати по онова време беше малък и слаб. За развитието на своя флот Съединените щати имаха нужда преди всичко от опитни моряци, но собствените им моряци бяха малко, а на англичаните не се доверяваха. Крузенщерн не беше англичанин и имаше голям морски и боен опит на участник в две войни — на Русия с Швеция и на Англия с Франция. Вашингтон знаеше това и му предложи да постъпи на служба в американския флот.

Крузенщерн се намираше в безизходно положение: нямаше нито пари, нито възможност да се върне в родината си, и не му оставаше нищо друго, освен да се съгласи. Той постави само едно условие — да го назначат на такъв кораб, който тръгва на някакво далечно плаване.

През ония времена американските кораби не извършваха често далечни плавания, но тъкмо един от тях се готвеше да замине от Бостън за Карибско море, към Антилските острови. Това не беше кой знае колко далеч, но му даваше възможност да посети тропиците, където Крузенщерн не беше ходил никога. Изпратен любезно от президента, Крузенщерн замина за Бостън и постъпи на кораба. Крузенщерн посети остров Барбейдос в Карибско море, видя тропическите гори, негрите роби, които под бичовете на надзиратели обработваха плантации със захарна тръстика, и се върна в Бостън. Службата в американския флот не му хареса. Нямаше какво да научи тук, пък и с американски кораб не можеше да попадне в Индия.

В Индия можеше да се иде само от Англия. В Бостън тъкмо беше спрял английски военен кораб, който се готвеше да се върне в Англия. И капитанът на този кораб се съгласи да вземе със себе си Крузенщерн.

По това време войната между Англия и Франция се беше възобновила. И едва излязоха от Бостън, и ги нападнаха два френски военни кораба. Започна се бой, после артилерийска престрелка, която продължи месец и половина, докато и трите кораба, сражавайки се, не прекосиха целия Атлантически океан и не стигнаха до английските брегове. Корабът, на който се намираше Крузенщерн, влезе в пристанището полуразрушен — по време на пътя в него бяха попаднали шестнадесет снаряда.

В Англия посъветваха Крузенщерн да се върне в Русия — английското правителство нямаше повече нужда от него. Но Крузенщерн не бързаше да се връща — той още не беше ходил в Индия.

От Англия за Индия заминаваха много кораби, но нито един от тях не се съгласяваше да вземе Крузенщерн. Англичаните смятаха, че руски моряк няма работа в Индия. Тогава Крузенщерн измисли хитър план: да замине отначало за Южна Африка, на нос Добра надежда. В ония времена всички кораби, които тръгваха от Европа за Индия, заобикаляха Африка и нос Добра надежда се намираше тъкмо на половината път. Крузенщерн градеше плана си на обстоятелството, че много кораби, които отиваха за Индия, бяха принудени при нос Добра надежда да попълват екипажа си, защото по време на дългите плавания моряците често умират. А в Южна Африка моряците са малко и английските капитани, щат не щат, ще бъдат по-отстъпчиви.

Крузенщерн се нае в Англия на един търговски кораб, който отиваше в Южна Африка. До нос Добра надежда беше разположен град Кейптаун, в ония времена още съвсем малък. В Кейптаун Крузенщерн слезе от кораба и почна да чака.

В хотела се запозна с двама английски офицери, които също мечтаеха да попаднат в Индия с някакъв минаващ оттук кораб. След няколко дни в кейптаунското пристанище влезе английската фрегата „Птица“. Тя отиваше от Ливърпул за Индия, но край африканските брегове половината от екипажа й беше измрял от малария. Капитанът реши да набере в Кейптаун нови моряци. Той с радост се съгласи да вземе не само двамата английски офицери, но и техния другар Крузенщерн, въпреки че той беше чужденец. Крузенщерн и двамата английски офицери веднага занесоха на фрегатата нещата си и се върнаха в града да се поразходят, защото „Птица“ заминаваше едва на другия ден.

На сутринта Крузенщерн срещна на пристанището двамата англичани, които се канеха заедно с него да идат в Индия, и те му казаха:

— Отказвайте се! Това е ковчег, а не кораб. Научихме съвсем сигурно, че той едва се държи над водата. Ние вече и багажа си пренесохме обратно на брега.

Крузенщерн ги изслуша и тръгна за багажа си.

Капитанът го посрещна на фрегатата и му каза:

— Радвам се, че не излязохте страхливец като вашите другари и решихте да пътувате с мене.

След тия думи Крузенщерн нямаше достатъчно смелост да признае пред капитана, че и той бе дошъл за багажа си. И остана на фрегатата.

И те съвсем благополучно доплуваха до Калкута, която в ония времена беше столица на британските владения в Индия. Но когато в калкутския док преглеждаха фрегатата, стече се едва ли не целият град. Оказа се, че в дъното на фрегатата имаше дупка. В тази дупка беше се затъкнало като тапа парче от скала и беше спасило моряците от неминуема гибел. Парчето скала едва-едва се държеше в дупката; един най-слаб тласък можеше да го избие навън.

В Индия Крузенщерн прекара около два месеца. Теглеше го все по-далеч и по-далеч. Той постъпи на един кораб, който тръгваше за Индокитай. В Индокитай той се разболя от тропическа малария, търкаля се няколко седмици по пода на една малайска болница и едва оживя. Когато се оправи, посъветваха го колкото може по-скоро да напусне тая страна с такъв вреден климат и да се върне в Европа. Но до Европа беше далече, а до Китай близо. Как можеше да изпусне такъв случай и да не посети Китай.

Китайското правителство не пускаше европейски кораби в китайски пристанища. Разбойническите нрави на западноевропейските държави бяха добре известни на китайците, макар и по хазайниченето на англичаните в Индия и на холандците в Индонезия. Но португалците още в XVI век бяха успели да завладеят в Южен Китай пристанището Макао, близко до Кантон^[1]. Макао беше център на цялата европейска търговия с Китай. И Крузенщерн се отправи за Макао.

В Макао той прекара цели шест месеца, изучаваше китайските нрави, наблюдаваше търговията. С всеки нов ден все повече го теглеше към родината. Чувствуваше, че е време да се връща.

От Макао за Англия заминаваше кораб. Крузенщерн имаше вече славата на първокласен моряк и капитанът на драго сърце го взе за свой помощник. Крузенщерн пристигна в Англия, а от Англия — в Русия. Беше вече есента на 1799 година.

Славата на Крузенщерн го беше изпреварила и достигнала до Кронщат и Петербург. Младите руски моряци с възхищение гледаха завърналия се пътешественик. Пътешествията му бяха толкова удивителни, че мнозина се отказваха да им вярват. Шега ли е това — самичък млад човек, без каквато и да било помощ от страна на правителството, без пари, само от една любознателност, беше обиколил Америка, Африка, Индия, Китай и благополучно се бе завърнал в родината си.

— Да не е оня Иван Крузенщерн, който в Гогландската битка беше на „Мстислав“ при Муловски? — питаха по-възрастните моряци.

— Същият.

— А какво мисли да прави сега?

— Обърнал се към правителството с молба да го изпрати с руски кораб на околосветско плаване…

Като чуеха това, всички със съмнение клатеха глави.

Докато Крузенщерн странствуваше, императрица Екатерина II беше умряла и руски император стана син й Павел, мрачен и жесток деспот. Всички знаеха, че той не обичаше никакви молби и проекти. А към подадената до правителството молба на Крузенщерн беше приложен подробен проект за организирането и подготовката на околосветското пътешествие. Велможите на Павел не се осмелиха да решат сами и отнесоха молбата и проекта до императора. Павел ги прочете и възкликна:

— Празна работа!

РУСКА АМЕРИКА

Но в Петербург се намираха хора, на които проектът на Крузенщерн съвсем не се стори празна работа.

Това бяха търговците от така наречената Руско-американска компания, основана за търговия с руските владения в Северна Америка.

В ония времена Русия владееше по тихоокеанското крайбрежие на Северна Америка обширни земи. Тези владения включваха полуостров Аляска и близките до него многобройни острови. Върху тия земи Русия имаше безспорни права, тъй като ги бяха открили през 1741 година двамата руски мореплаватели Беринг и Чириков. По следите на Беринг и Чириков тръгнаха натам храбри руски ловци на зверове със скъпоценна кожа, които тогава бяха наричани промишленици. Тази част на Америка гъмжеше от зверове със скъпоценна кожа и след промишлениците натам тръгнаха и търговците. Те купуваха от ловците и индианците кожи, а им продаваха сол, жито, барут. Мнозина от тия търговци забогатяха много, особено един търговец, родом от град Рилск, Григорий Иванович Шелехов.

Шелехов беше умен и талантлив човек, истински руски патриот. Той не само търгуваше, но се и грижеше за укрепването на властта на Русия в тая далечна страна, грижеше се за подобряването на живота на руските заселници. Той съставяше подробни карти, строеше крепости, отваряше училища. Императрица Екатерина беше чула за неговата дейност и го повика в Петербург. Шелехов омъжи своята дъщеря и наследница за един от екатеринските велможи. И веднага се зае да образува с други търговци компания за разширяване на търговията с руските владения в Америка.

Това именно беше Руско-американската компания. Шелехов не доживя до започването на нейната дейност — той умря през 1795 година, а след няколко месеца умря и покровителствуващата го Екатерина. Качилият се на престола Павел, подозрителен, невежествен, не обичаше нищо, което покровителствуваше майка му, и дълго не се съгласяваше да утвърди устава на компанията. Минаха няколко години, преди да успеят да го убедят, и Руско-американската компания беше официално разрешена едва през 1799 година, но много преди завръщането на Крузенщерн.

Проектът на Крузенщерн, подаден до император Павел, веднага стана известен на ръководителите на компанията и ги развълнува твърде много. Пък и как можеше да не ги развълнува, когато в проекта на Крузенщерн имаше две твърдения, почиващи на собствения му опит, които обещаваха на компанията огромно увеличение на печалбите й. Първо, Крузенщерн твърдеше, че превозването на стоката от Европа за Руска Америка по море около Африка или Америка ще струва много по-евтино, отколкото превозването на същата стока по суша, през Сибир, както превозваха стоката досега. Второ, той твърдеше, че за купените в Америка кожи в Китай биха заплатили много по-скъпо, отколкото в Европа. Това беше доказал капитан Лаперуз, който толкова скъпо продаде в Макао донесените от Америка кожи. Но особено важно беше първото му твърдение. За да разберем цялото му значение, трябва да знаем какъв беше през XVIII век единственият известен път за Руска Америка.

Ето как пътуваха затам от Петербург или от Москва.

Напролет се качваха в каляска и сменяйки конете на всеки сто версти, пътуваха на изток. През юни преминаваха Волга, през юли — през Уралските планини и през август стигаха до бреговете на Об. Прехвърляха се със салове през Об, после през Енисей и пристигаха по първи сняг в Иркутск. Тук чакаха, докато стане истинска зима, качваха се на шейни и потегляха по замръзналото корито на Лена до Якутск. В Якутск пристигаха през януари и оставаха там до пролетта, тъй като пътуването през тайгата зиме е невъзможно. Напролет пътищата са разкаляни, реките се разливат и пак не може да се пътува. Чакаха да дойде юни и с елени се отправяха на далечен път по горски пътеки. Към август стигаха в Охотск на брега на Охотско море.

Сухопътното пътуване свършваше, започваше морското пътешествие. С ужас гледаше пътешественикът малките корабчета, платната, съшити от парцали, въжета, навързани от парчета. На пътешественика обясняваха, че платната, въжетата, гвоздеите и котвите на тези кораби са превозени с обози в Охотск от Петербург през Волга, Урал, Об, Енисей, Иркутск и Якутск. За да бъдат натоварени на коли такива грамадни неща, в Петербург ги разкъсваха и разбиваха на части, а в Охотск ги съшиваха, свързваха и сковаваха наново. Превозването на един пуд от Петербург до Охотск струваше цяло състояние.

Моряците се решаваха да тръгнат по море с тия корабчета едва през юли, когато времето е тихо, защото дори вятър със средна сила късаше на части съшитите от парчета платна.

През юли вдигаха платната, преплаваха Охотско море и през септември стигаха до Камчатка. На Камчатка отново зимуваха и едва през следното лято се отправяха през Берингово море за Америка.

Руският търговец, след като загубеше няколко години от живота си, пристигаше в Америка, купуваше там кожи на безценица. После, като загубеше още няколко години, се връщаше с тези кожи в Петербург и ги продаваше шестстотин пъти по-скъпо. Но като пресметнеше печалбите и разноските си, търговецът с ужас се убеждаваше, че пътят е изял почти цялата му печалба.

Не е трудно да си представим как са се вълнували търговците от Руско-американската компания, когато са се запознали с пресмятанията на Крузенщерн, които доказваха неопровержимо, че пътуването от Петербург за Руска Америка по суша, през Сибир, е много по-трудно, по-продължително и главното, несравнимо по-скъпо, отколкото пътуването по море покрай нос Хорн — южния край на Америка, или нос Добра надежда — южния край на Африка.

Самият Крузенщерн всъщност слабо се интересуваше от доходите на Руско-американската компания. Той беше истински моряк и обичаше морето, пътешествието, славата на Русия. Неуморим, безпокоен, предприемчив, той не можеше да седи дълго на едно място. Той разбираше, че без помощта на Руско-американската компания нищо няма да постигне, и разпалваше въображението на търговците с мечти за несметни богатства само за да поддържат проекта му.

Но на всички планове на Крузенщерн беше нанесен жесток удар, когато Павел прочете проекта и каза високо: „Празна работа!“ Търговците се отчаяха и вдигнаха ръка — всичките им мечти рухнаха…

Но Крузенщерн не губеше надежда. Той не беше от ония, които се отчайват. Той вярваше твърдо в сполуката си. Служейки на кораба, който и зиме, и лете стоеше в Равелското^[2] пристанище, той изпращаше писмо след писмо до Адмиралтейството. В тези писма той по всевъзможен начин доказваше голямата полза, която ще донесе на руския флот изпълнението на проекта му; околосветското плаване ще бъде великолепна школа за руските матроси и морски офицери.

„Там, в Петербург, те още ще има да премислят — казваше той на приятелите си. — Аз умея да чакам и ще дочакам.“

И наистина дочака.

През 1801 година император Павел беше убит. В заговора участвуваше и син му Александър, който се качи на престола под името император Александър I. Руско-американската компания веднага се обърна за помощ към новия император.

Този път търговците подхванаха работата много по-тънко: те предложиха на най-важните велможи и на самия Александър да станат членове на тяхната компания и им обещаваха необикновени изгоди. И велможите и Александър се съгласиха.

Това беше нещо като подкуп, който реши всичко. Не ще почне императорът да пречи на работата на компания, чийто член е и самият той!

Утвърдиха проекта. Хазната отпусна пари за купуване на два кораба. Иван Фьодорович Крузенщерн беше произведен в чин капитан-лейтенант и назначен за началник на експедицията. При избора на помощници му дадоха пълна свобода — той можеше сам, без да пита никого, да подбере екипажа за своите кораби. И пътя, по който ще минат корабите около света, пак оставиха той да избере.

„Не губете време — писаха на Крузенщерн от морския департамент. — Негово императорско величество иска веднага да се заловите за работа.“

НА ПЪТ

Крузенщерн беше на трийсет и две години, беше се оженил неотдавна и наскоро трябваше да стане баща. Тежко беше да се разделя задълго със семейството си. Жена му плачеше и не искаше да го пусне. Но той нямаше намерение да отстъпва — най-сетне мечтата на целия му живот започна да се осъществява!

Преди всичко трябваше да реши кой ще командува втория кораб. И Крузенщерн веднага си спомни за своя стар приятел — Юрий Фьодорович Лисянски.

Лисянски също както и Крузенщерн, беше по това време капитан-лейтенант. Също, както и Крузенщерн, беше ходил в чужбина — наистина не толкова за дълго и не толкова далеко. Също, както и Крузенщерн, минаваше за един от най-опитните и образовани млади офицери на руския флот. Крузенщерн не беше уверен дали Лисянски ще е доволен, ако неговият стар другар му стане началник. Той повика Лисянски при себе си и го попита направо:

— Искаш ли да тръгнеш под мое началство около света?

— Искам — отговори Лисянски, без да се замисля.

— Добре — каза Крузенщерн. — Единия кораб ще командувам аз, другия — ти.

Двамата се заеха да подбират моряци за своите кораби. Но тук възникнаха нови затруднения: някои адмирали заявиха, че руските моряци не са годни за такова трудно плаване.

— Трябва да наемем английски матроси — съветваха те. — Англичаните имат опит и навици. С наши матроси по-далеч от Балтийско море не ще отидеш. Нека флаговете на корабите бъдат руски, а матросите — англичани.

Но Крузенщерн не се съгласяваше.

— Каква ще ни е ползата, ако на нашите кораби отплават англичани? — възразяваше той. — Аз съм виждал в морето и руси, и англичани и зная, че руският моряк се справя с бурите не по-зле от англичанин, а понякога дори и по-добре.

В края на краищата той успя да наложи своето. Екипажите и на двата кораба той избра от руски моряци.

Само трима чужденци покани Крузенщерн със себе си при пътуването. И тримата бяха учени: големият швейцарски астроном Хорнер и двамата германски природоизпитатели Тилезиус и Лангсдорф. Крузенщерн им писа писма и те с радост се съгласиха да вземат участие в експедицията.

По това време правителството възложи на експедицията още едно поръчение: да откара в Япония руски посланик.

Япония, разположена толкова близко до руските владения в Далечния изток, по онова време беше за русите почти неизвестна. Японците не пускаха при себе си европейци. Само на Холандия правеха изключение — холандски кораби имаха право да влизат в японското пристанище Нагасаки.

Русия също искаше да получи такова право за своите кораби. Търговията с тайнствена Япония обещаваше големи изгоди. Пък и трябваше да се съберат сведения за такъв близък и според слуховете могъщ съсед. И руското правителство реши да изпрати с един от корабите на Крузенщерн посланик при японския император за преговори относно условията за една бъдеща търговия.

За посланик Александър I назначи камерхера Николай Петрович Резанов.

Николай Петрович Резанов беше същият оня велможа, който се ожени за дъщерята на търговеца Григорий Шелехов, основателя на Руско-американската компания. След смъртта на Шелехов той, неговият наследник, се оказа един от най-големите акционери в компанията и беше крайно много заинтересован от предстоящата експедиция. Той се зарадва много на възможността да отпътува с Крузенщерн — искаше му се лично да надзърне в търговските операции.

Той не беше глупав човек и разбираше, че не бива да ходи с празни ръце в Япония. По негово настояване Александър заповяда да приготвят подаръци за японския император.

Тук междувременно си спомниха, че в Русия има няколко японци. До Алеутските острови, където живееха руски ловци на зверове, през 1793 година беше довлечено от бурята заблудило се японско рибарско корабче. То се разби в крайбрежните скали, но русите спасиха рибарите. От Алеутските острови тия японски рибари бяха докарани в Иркутск и заселени там.

И ето сега си спомниха за тях.

— Би трябвало да вземем тези рибари със себе си и да ги откараме в родината им — казваше Резанов. — С това ще докажем желанието си да живеем в дружба с Япония и японското правителство ще ни посрещне по-добре.

И към Иркутск препуснаха куриери — за японците.

Най-сетне и двата кораба, предназначени за експедицията, пристигнаха в Кронщатското пристанище. Бяха големи платноходни кораби — единият четиристотин и петдесет тона, другият триста и седемдесет. Предстоеше да им дадат имена. Крузенщерн реши да нарече големия кораб, който щеше да командува той, „Надежда“.

„Надеждата води на път всички моряци“ — казваше той.

А втория кораб, който възложиха да командува Лисянски, нарекоха „Нева“.

В Кронщат започнаха да пристигат моряците, бъдещите спътници на Крузенщерн. За пръв свой помощник на „Надежда“ Крузенщерн назначи опитния моряк Макар Иванович Ратманов. Лейтенанти бяха Фьодор Ромберг, Пьотр Головачов и Ермолей Левенщерн. Освен това на „Надежда“ се оказаха и двама съвсем млади офицери: мичман Фадей Белингсхаузен и мичман Ото Коцебу. Разбира се, тогава никой не можеше да предвиди, че именно на тези двама най-млади спътници на Крузенщерн предстоеше в бъдеще, след много години, да прославят имената си и да станат гордост на руския флот. Никой не подозираше, че ще дойде време, когато Коцебу и Белингсхаузен сами ще водят кораби около света, а Белингсхаузен освен това ще открие цял материк — същия Южен материк, който Кук не успя да открие — Антарктида.

На Лисянски беше разрешено сам да си избере помощници и той взе на „Нева“ двамата лейтенанти Павел Арбузов и Пьотр Повалишин.

Крузенщерн избираше матросите твърде внимателно. Първото му условие беше матросът да пожелае доброволно да дойде на кораба. В ония времена руските матроси бяха крепостни и бяха изпращани на корабите в повечето случаи против желанието им. Крузенщерн знаеше, че такива матроси не са годни за едно трудно и дълго плаване. Той вземаше само желаещите и дори им определяше заплата, случай съвсем не бивал в Русия — сто и двадесет рубли годишно. Желаещите се оказаха твърде много. Корабният лекар на „Надежда“ доктор Еспенберг прегледа всички и избра само най-здравите.

Учените Хорнер, Тилезиус и Лангсдорф също бяха дошли вече в Кронщат. На 10 юли 1803 година започнаха бързо да товарят корабите. Това не беше лесна работа и изискваше много време: освен запасяването с провизии за три години, трябваше да вземат още стоките на Руско-американската компания и подаръците за японския император. Провизиите се състояха от няколко хиляди качета сланина и сухари. Всичко останало, необходимо за изхранване на екипажа, Крузенщерн възнамеряваше да купува в разни пристанища по пътя. За Камчатка и за Аляска Руско-американската компания изпращаше с Крузенщерн шест хиляди пуда желязо, спирт, пушки, барут и много други неща. Всичко това към 6 юли беше натоварено в трюмовете. Корабите биха могли вече да потеглят в открито море, но липсваха подаръците, японците и посланикът.

Посланикът Резанов пристигна със свитата си едва на 20 юли. Той докара със себе си подаръците — огромни скъпоценни огледала в златни рамки. Тези огледала трябваше да се настанят на „Надежда“ твърде внимателно, за да не се счупят или развалят по пътя.

Посланикът се придружаваше от свита. Тя се състоеше, както беше написано в постановлението на колегията на външните работи, от „благовъзпитани младежи“. Ето техните имена: майор Фредерици, придворният съветник Фос, художникът Степан Курляндцев, докторът по медицина Бринкин и гвардейският поручик граф Фьодор Иванович Толстой.

Всички бяха много озадачени, като научиха, че бяха причислили към „благовъзпитаните хора“ и младия граф Фьодор Толстой. Той беше може би най-неблаговъзпитаният младеж в целия Петербург. Крамолджия, скандалджия, пияница и комарджия, граф Фьодор Толстой беше прочут с това, че много често се биеше на дуели. Застанал срещу дулото на пистолета, проявяваше необикновена храброст. Той се славеше като отличен стрелец и стреляше в своите противници, без каквото и да било съжаление.

Освен доктор Бринкин и художника Курляндцев всички тия „благовъзпитани младежи“ нямаха работа на кораба. Всички те заедно със сандъците и ординарците им трябваше да бъдат настанени в най-хубавите каюти. Крузенщерн, разбира се, съвсем не желаеше да има на кораба си толкова безполезни пасажери, но трябваше да се подчинява. Той още се надяваше, че поне японците не ще пристигнат от Иркутск.

Но след няколко дена куриерите, уморили по пътя немалко коне, доведоха в Петербург петимата японци. Докараха ги в Кронщат и ги настаниха на „Надежда“ в една каюта.

Най-после всичко беше готово. Повече нямаше какво да чакат. На „Надежда“ имаше шестдесет и пет души, на „Нева“ — петдесет и четири. Можеше да тръгнат на път.

Подухна лек ветрец от изток. Двата кораба бавно излязоха в морето.

Това беше на 7 август 1803 година.