Артър Конан Дойл
Запустялата къща

През пролетта на 1894 година убийството на достопочтения Роналд Адеър, извършено при най-необичайни и необясними обстоятелства, заинтригува цял Лондон и опечали светското общество. Публиката научи някои подробности за престъплението, които излязоха наяве при полицейското разследване, но и много останаха скрити, тъй като обвинението по делото имаше толкова силни доказателства, че не стана нужно да се разгласяват всички факти. Едва сега, почти десет години по-късно, получавам разрешение да покажа липсващите брънки в тази забележителна верига. Престъплението е интересно само по себе си, но за мен е много по-интересно с онова примесено с него невъобразимо събитие, което ме накара да изпитам най-големия потрес и изумление през целия ми бурен живот. Дори сега, след толкова време, само като си спомня, ме побиват тръпки и отново ме изпълват радостта, изумлението и неверието, които бих изпитал тогава. Нека читателите, които чрез моите записки от време на време стават свидетели на мислите и постъпките на един забележителен човек, не ме винят, че досега не съм споделил с тях онова, което знам. На драго сърце щях да го сторя, ако не беше изричната забрана, оттеглена едва на трети миналия месец.

Близо е до ума, че приятелството с Шерлок Холмс събуди в мен дълбок интерес към престъпността. И след изчезването му за миг не престанах най-внимателно да чета за различните загадки, които се представяха пред обществото, и дори неведнъж, макар и безуспешно, се опитвах за собствено удовлетворение да ги разреша, прилагайки неговите методи. Но според мен нито една от тези загадки не може да се сравнява с трагедията с Роналд Адеър. Щом прочетох за разследването, чийто резултат беше обвинение в предумишлено убийство срещу неизвестен извършител, осъзнах с особена острота каква огромна загуба за обществото бе смъртта на Шерлок Холмс. Убеден бях, че някои моменти от този необичаен случай щяха силно да го заинтригуват и усилията на полицията щяха да бъдат подпомогнати, а най-вероятно и изпреварени от набитото око и будния ум на най-добрия детектив в Европа. През целия ден, докато обикалях пациентите, случаят не ми излизаше от ума и все не намирах задоволително обяснение. Макар и с риск да повторя известни неща, ще обобщя фактите, станали известни на обществото след приключването на разследването.

Достопочтеният Роналд Адеър бе втори син на граф Мейнут, по онова време губернатор на една от австралийските колонии. Майката на Адеър се била върнала от Австралия заради операция на катаракт и живеела със сина си Роналд и дъщеря си Хилда на „Парк лейн“ №427. Младежът се движел във висшето общество и доколкото се знаело, нямал врагове, нито явни пороци. Бил сгоден за госпожица Едит Удли от Карстеърс, но годежът бил развален по взаимно съгласие няколко месеца преди трагедията, без наяве да излязат някакви дълбоки чувства. Иначе животът на младежа течал в тясно и банално русло, изискванията му били скромни, характерът — спокоен. И все пак именно този безобиден аристократ по най-странен и неочакван начин е бил покосен от смъртта вечерта между десет и единайсет и двайсет часа на 30 март 1894 година.

Роналд Адеър бил запален картоиграч, но залагал умерени суми. Членувал в клубовете „Болдуин“, „Кавендиш“ и „Багател“, където в деня на смъртта си изиграл след вечеря един робер вист. Бил там и следобеда. Според показанията на партньорите му — господин Мъри, сър Джон Харди и полковник Моран, следобеда също бил играл вист със сходен късмет. Загубил не повече от пет лири. Състоянието му било значително и подобна загуба просто нямала значение за него. Играел почти всеки ден в един или друг клуб, но бил предпазлив играч и обикновено си тръгвал победител. От показанията станало ясно, че няколко седмици преди това заедно с полковник Моран бил спечелил двеста и двайсет лири от Годфри Милнър и лорд Балморал. Това са накратко събитията от последните няколко месеца, станали ясни при разследването.

Вечерта на престъплението той се прибрал точно в десет часа. Майка му и сестра му били на вечеря с някакъв сродник. Прислужничката заявила, че го била чула да влиза в стаята с изглед към улицата на втория етаж, която обикновено използвал за всекидневна. Преди това била запалила камината и понеже стаята се напълнила с дим, тя отворила прозореца. Никакъв шум не се чувал от стаята до единайсет и двайсет, когато лейди Мейнут се прибрала с дъщеря си. Тя понечила да пожелае на сина си лека нощ и се опитала да влезе. Вратата била заключена отвътре, на чукането и виковете не отговорил никой. Повикали помощ и разбили вратата. Злочестият младеж лежал на пода до масата. Главата му била жестоко обезобразена от осколочен револверен куршум, но в стаята не било открито никакво оръжие. На масата имало две банкноти по десет лири, както и седемнайсет лири в злато и сребро, наредени на нееднакви купчинки. Открит бил и лист с имената на негови приятели от клубовете с изписани срещу тях цифри, от което ставало ясно, че преди смъртта си се е опитвал да пресметне загубите и печалбите си.

След обстойния оглед на обстоятелствата случаят изглеждал още по-заплетен. Първо, нямало никаква причина младежът да заключи вратата. Възможно било да го е сторил убиецът после да е избягал през прозореца. Но прозорецът бил на повече от шест метра височина, а лехата с минзухари отдолу не била покътната. Никакви следи не били открити и по пръстта и тревата между къщата и улицата. Затова решили, че младежът се е заключил сам. Но как го е застигнала смъртта? Невъзможно било някой да се е покатерил и да е влязъл през прозореца, без да остави следи. А със стрелба отвън през прозореца е можел да успее само извънредно изкусен стрелец, за да нанесе с револвер подобна смъртоносна рана. Но „Парк лейн“ е оживена улица, а на стотина метра от къщата има пиаца за файтони. Никой не бил чул изстрел. И все пак имало мъртвец и револверен куршум, който се пръснал както повечето куршуми с тъп връх и убил младежа на място. Така стояха нещата със загадката на „Парк лейн“, която изглеждаше още по-заплетена заради отсъствието на мотив, тъй като, доколкото бе известно, младият Адеър нямал врагове, а от стаята не липсвали пари и ценности.

Цял ден мислих над тези факти в опит да изградя някаква хипотеза, която да ги съчетава, да стигна до нишката, която според клетия ми приятел е отправната точка на всяко разследване. Признавам, не напреднах много. Вечерта минах през парка и към шест часа се озовах на пресечката на „Оксфорд“ и „Парк лейн“. Групата зяпачи на тротоара под един прозорец ми посочиха къщата, която бях дошъл да видя. Висок слаб мъж с тъмни очила, който много ми заприлича на цивилен детектив, излагаше някаква хипотеза пред събралите се. Промъкнах се възможно най-близо, но версията му ми се стори толкова неправдоподобна, че се дръпнах отвратен. Тогава обаче блъснах един възрастен прегърбен мъж, който изпусна няколко книги. Помня, че докато ги вдигах, мярнах заглавието на една от тях — „Произходът на обожествяването на дървото“, и ми хрумна, че човекът може би е беден библиофил, който за препитание или като хоби колекционира редки томове. Опитах да се извиня за инцидента, но беше ясно, че книгите, с които по нелепа случайност се бях отнесъл така зле, са изключително ценни за собственика им. Той изсумтя презрително, врътна се на пети и прегърбеният му силует и белите бакенбарди се изгубиха сред тълпата.

Това, което видях на „Парк лейн“ №427, не ми помогна особено за разплитането на вълнуващата ме загадка. Къщата беше отделена от улицата с ниска ограда, не по-висока от метър и петдесет. Явно всеки можеше лесно да влезе в градината, но прозорецът беше напълно недостъпен, понеже нямаше улук или нещо друго, по което да се покачи и най-тренираният атлет. Още по-озадачен поех обратно към Кенсингтън. Нямаше и пет минути, откакто бях влязъл в кабинета си, когато прислужничката съобщи, че имам посетител. За мое изумление беше същият онзи странен възрастен колекционер на книги, стискащ под мишница десетина безценни тома. Набраздено лице с остри черти надничаше сред побеляла коса.

— Вероятно се изненадвате, че ме виждате, сър — каза той с особен дрезгав глас. Кимнах в знак на съгласие. — Изпитах угризения и когато случайно ви видях да влизате в тази къща, си помислих, куцукайки след вас, ей Богу, ще взема да вляза, ще се срещна с този любезен господин и ще му кажа, че ако обноските ми са му се сторили грубички, не е било нарочно и че съм му много задължен, задето ми събра книгите.

— Не си струва да се притеснявате за такава дреболия — казах. — Ще позволите ли да ви запитам откъде знаете кой съм?

— Дано не решите, че си позволявам прекалено много, сър, но ние сме съседи. Книжарничката ми е на ъгъла на улица „Чърч“. Много ще се радвам да се запознаем. Вероятно и вие сте колекционер, виждам „Британските птици“ и Катул, както и „Свещената война“ — готов съм да се спазарим за всяка от тях. А пет тома ще ви стигнат да запълните празнината на втория рафт. Така не изглежда особено спретнато, не мислите ли?

Извърнах се към библиотеката, а когато пак погледнах напред, видях до бюрото ми Шерлок Холмс, който се усмихваше. Скочих и се втрещих в пълно изумление, после, изглежда, съм припаднал за пръв и последен път в живота си. Пред очите ми падна сива мъгла, а когато се разнесе, усетих, че яката ми е разхлабена, а езикът ми пареше от брендито, което Холмс бе сипал в устата ми.

— Скъпи Уотсън — изрече до болка познатият глас, — дължа ти огромно извинение. И през ум не ми мина, че ще се развълнуваш толкова.

Стиснах го за лакътя и извиках:

— Холмс! Наистина ли си ти? Възможно ли е да си жив? Нима успя да се измъкнеш от онази страшна пропаст?

— Почакай малко — каза той. — Сигурен ли си, че си в състояние да говорим? Причиних ти дълбок потрес с излишния драматизъм на завръщането си.

— Добре съм, Холмс, но още не мога да повярвам на очите си. Боже Господи, като си помисля, че ти, именно ти стоиш в кабинета ми!… — отново сграбчих ръкава му и напипах слабата жилеста ръка. — Явно не си призрак. Скъпи приятелю, безкрайно се радвам да те видя. Седни и ми разкажи как се измъкна жив от онази ужасна бездна.

Той седна срещу мен и запали цигара с познатата непринуденост. Беше с оня оръфан сюртук, но останалите атрибути на книжаря — бялата перука и купчината книги, бяха на бюрото. Не изглеждаше отслабнал, но изсеченото му лице беше изключително бледо, което ми подсказа, че напоследък не бе водил здравословен живот.

— Толкова съм доволен, че мога да се протегна, Уотсън — каза той. — Не е шега работа един висок човек в продължение на няколко часа да изглежда с трийсетина сантиметра по-нисък. А сега, скъпи приятелю, доколкото мога да съдя по обстоятелствата и ако смея да разчитам на помощта ти, ни очаква тежка и опасна нощ. Вероятно ще е по-добре да ти обясня нещата, когато всичко свърши.

— Горя от любопитство и предпочитам да ми разкажеш веднага.

— Ще дойдеш ли с мен довечера?

— Когато и където пожелаеш.

— Наистина като в доброто старо време. Ще имаме време да хапнем някой залък, преди да тръгнем. А от пропастта не ми беше трудно да се измъкна поради простата причина, че изобщо не съм падал в нея.

— Как така?

— Да, Уотсън. Бележката ми до теб беше съвсем истинска. Когато зърнах зловещата фигура на покойния професор Мориарти, застанал на тясната пътечка, която беше единственият път за бягство, почти не се съмнявах, че това е краят на пътя ми. В сивите му очи прочетох безжалостните му намерения. Затова си поговорих малко с него и той любезно ми позволи да ти напиша бележката, която след това си получил. Оставих я при табакерата и бастуна си и поех по пътеката, а той ме последва. Когато стигнах до края, се озовах притиснат до стената. Той не извади оръжие, но се хвърли отгоре ми и ме стисна здраво с дългите си ръце. Знаеше, че играта му е свършила, и желаеше на всяка цена да си отмъсти, като унищожи и мен. Залитнахме заедно към ръба на водопада. Имам известни познания по японската борба барицу и това неведнъж ми е помагало. Изплъзнах се от хватката му, а той закрещя ужасяващо, заразмаха ръце и крака, но въпреки усилията не успя да запази равновесие и падна в бездната. Надвесен от ръба, го видях как лети надолу. Накрая се удари о една скала, тялото му отхвръкна и потъна във водата.

Слушах изумен разказа, който Холмс прекъсваше само за да дръпне от пурата си.

— Ами следите! — извиках аз. — С очите си видях, че по пътеката са вървели двама души, а нито един не се е върнал.

— В мига, когато професорът изчезна, ми хрумна, че съдбата ми предлага наистина необикновена възможност. Знаех, че Мориарти не е единственият, който се бе заклел да ме убие. Поне у още трима души гибелта на предводителя им би събудила неутолимо желание за мъст. До един опасни хора. Ако не единият, то другият би ме настигнал. От друга страна, ако целият свят се убеди, че съм мъртъв, те ще си позволят да действат на воля, няма да полагат усилия да се крият и рано или късно ще ги унищожа. Едва тогава мога да оповестя, че съм жив. Умът работи толкова стремително, че всичко това ми мина през главата още преди професор Мориарти да стигне дъното на водопада Райхенбах. Станах и огледах скалата зад себе си. В картинното описание, което прочетох с голям интерес няколко месеца след това, ти твърдиш, че тя била отвесна. Не беше съвсем така. По нея имаше вдлъбнатини, а ми се стори, че по-нагоре зървам и ниша. Скалата беше толкова висока, че явно нямаше как да стигна до върха й, не можех и да мина по калната пътека, без да оставя следи. Наистина, можех да си сложа обувките наопаки, както вече съм правил, но следите от трима души в една и съща посока неизбежно щяха да наведат на мисълта за измама. Затова най-добре беше да рискувам и да се покатеря. Не беше лесно, Уотсън. Под мен бучеше водопадът. Знаеш, че не съм фантазьор, но, честна дума, струваше ми се, че чувам от бездната писъците на Мориарти. Всяка грешка би била фатална. Неведнъж ръката ми отскубваше кичури трева, кракът ми се подхлъзваше в мокрите улеи на скалата и си мислех, че краят идва. Но не се отказах и накрая стигнах една дълбока няколко стъпки ниша, покрита с мек зелен мъх, където можех удобно да се притая. Точно там бях залегнал, когато ти, драги ми Уотсън, и всички останали разследвахте с толкова страсти така безрезултатно обстоятелствата около смъртта ми. Накрая, след като стигнахте до неизбежните и напълно погрешни заключения, потеглихте към хотела и аз останах сам. Въобразявах си, че това е краят на приключението, но ми предстояха още изненади. Огромна канара, откъртена отгоре, прогърмя край мен, стовари се на пътеката и отхвръкна в бездната. За миг помислих, че е случайност, но веднага след това, поглеждайки нагоре, зърнах нечия глава на фона на здрачаващото се небе и още един камък падна само на педя от главата ми в нишата, където се бях проснал. Нямаше никакво съмнение, Мориарти не е бил сам. Негов съучастник, изключително опасен, както разбрах с един поглед, е пазел, когато професорът ме е нападнал. Отдалеч, невидим за мен, той е проследил смъртта на приятеля си и моето бягство. Изчакал е, после се е качил горе на върха и сега се опитваше да постигне успех в начинанието, в което другарят му се беше провалил. Не мислих дълго, Уотсън. Щом повторно видях зловещото лице, надвесено от ръба, разбрах, че ще последва нов камък. Запълзях надолу към пътеката. Надали щях да я стигна, ако обстоятелствата не ме притискаха. Оказа се сто пъти по-трудно от изкачването. Но нямах време за мислене — покрай мен профуча поредният камък, докато висях от ръба на нишата. На половината път се подхлъзнах, но по Божията милост паднах изподран и изранен на пътеката. Плюх си на петите, изминах в мрака петнайсет километра в планината и след седмица се озовах във Флоренция, убеден, че жива душа не знае какво е станало с мен. Имах само един довереник, брат ми Майкрофт. Дължа ти хиляди извинения, драги ми Уотсън, но беше изключително важно всички да мислят, че съм умрял, а твоят разказ за злополучния ми край нямаше да е толкова убедителен, ако ти самият не беше убеден в него. През последните три години на няколко пъти посягах към писалката, за да ти пиша, но всеки път ме обземаха опасения да не би, подведен от привързаността си към мен, да проявиш недискретност, която би издала тайната ми. Затова и тази вечер ти обърнах гръб, когато бутна книгите, защото в този момент бях изложен на опасност, а всеки израз на изненада или вълнение от твоя страна би привлякъл вниманието към истинската ми самоличност и би довел до най-пагубни и непоправими последствия. А на Майкрофт трябваше да се доверя, защото се нуждаех от пари. Събитията в Лондон не се развиваха така добре, както се надявах, защото след процеса срещу бандата на Мориарти на свобода останаха двама от най-опасните й членове, най-отмъстителните ми врагове. И аз две години пътешествах из Тибет, имах удоволствието да посетя Лхаса и да прекарам няколко дни с главния лама. Може би си чел за забележителните пътувания на норвежеца Сингерсон, но едва ли ти е хрумнало и за миг, че получаваш вести от твоя приятел. После прекосих Персия, отбих се в Мека и направих кратко, но интересно посещение на халифа на Хартум, за резултатите от което съобщих във Форин офис. След като се върнах във Франция, прекарах няколко месеца в проучвания на каменовъглените деривати в една лаборатория в Монпелие, Южна Франция. Тъкмо когато приключих проучванията си, получих вест, че в Лондон е останал само един от враговете ми, и се замислих за връщане, но се наложи да побързам. Загадката на „Парк лейн“ ме привлече сама по себе си, но освен това ми се стори, че в нея има нещо, което ме засягаше лично. Веднага пристигнах в Лондон, появих се, без да се маскирам, на улица „Бейкър“, хвърлих госпожа Хъдсън в силна истерия и установих, че Майкрофт е запазил жилището и документите ми точно както ги бях оставил. И така, скъпи ми Уотсън, в два часа следобед седнах в старото кресло в старата стая и единственото ми желание бе да видя насреща моя добър стар приятел.

Това е забележителният разказ, който изслушах онази априлска вечер, и изобщо не бих повярвал в него, ако не го потвърждаваше присъствието на Холмс — високата слаба фигура, изпитото лице с остри черти, за което мислех, че повече никога няма да видя. По някакъв начин беше научил за претърпяната от мен скръбна загуба, съчувствието в отношението му беше по-красноречиво от всякакви думи.

— Работата е най-силното лекарство срещу скръбта, скъпи ми Уотсън — каза той, — а работата, която ни очаква тази вечер, стига да я доведем до успешен завършек, е достатъчна да оправдае съществуването ни на света.

Напразно го умолявах да ми каже нещо повече.

— Още преди зазоряване ще видиш и ще чуеш достатъчно — отвърна той. — Имаме да говорим за цели три години. Задоволи се с това до девет и половина, когато ще потеглим за забележителното приключение в запустялата къща.

Наистина се почувствах като в доброто старо време, когато в посочения час се озовах до него във файтона с револвер в джоба и приключенска тръпка в душата. Холмс беше сдържан, строг и мълчалив. Когато мъждивата светлина от уличните фенери падна върху суровото му лице, видях, че е смръщил вежди в размисъл и е стиснал тънките си устни. Не знаех на лов за какъв див звяр бяхме тръгнали в тъмната джунгла на престъпния Лондон, но поведението на ловеца ясно говореше, че начинанието е от най-опасните, а сардоничната усмивка, която от време на време пробягваше по свъсеното му лице, не вещаеше нищо добро за дивеча.

Мислех, че сме се запътили към улица „Бейкър“, но Холмс спря файтона на ъгъла на площад „Кавендиш“. След като слезе, зорко се огледа и на всеки следващ ъгъл, преди да продължи, най-внимателно проверяваше дали не го следят. Маршрутът ни беше странен. Холмс познаваше като никой друг лондонските потайности и сега вървеше бързо и уверено през лабиринт от улички и проходи, за чието съществуване не бях и подозирал. Накрая излязохме на тясна пряка със стари мрачни къщи, която ни отведе до улица „Манчестър“, а от там стигнахме и до „Бландфорд“. Тук той зави рязко, влязохме през дървена порта в един запуснат двор и той отключи задната врата на някаква къща. Влязохме и той веднага затвори след нас.

Макар да бе тъмно като в рог, си личеше, че къщата е запусната. Подът под краката ни скърцаше, а когато протегнах ръка, докоснах стена, от която тапетите висяха на парцали. Холмс сключи студените си тънки пръсти около китката ми и ме поведе по дълъг коридор, докато стигнахме до врата, над която имаше мътно прозорче. Тук Холмс внезапно сви надясно и се озовахме в голяма квадратна празна стая с тъмни сенки в ъглите, слабо осветена в средата от улицата. Наблизо нямаше фенер, а стъклото бе много прашно, така че едва се различавахме един друг. Спътникът ми сложи ръка на рамото ми, наведе се към мен и прошепна:

— Знаеш ли къде се намираме?

— На улица „Бейкър“ — отвърнах, като се взрях през мръсния прозорец.

— Точно така. Сега сме в Камдън хаус, точно срещу старата ни квартира.

— Но защо сме тук?

— Заради хубавия изглед към това живописно здание. Скъпи Уотсън, мога ли да те помоля да пристъпиш до прозореца и като внимаваш да не те забележат, да погледнеш към някогашната ни квартира, откъдето започнаха толкова много приключения? Да видим дали тригодишното ми отсъствие съвсем ме е лишило от способността да те изненадвам.

Пристъпих и погледнах към познатия прозорец от другата страна на улицата. Щом го видях, възкликнах удивен. Щорите бяха вдигнати и стаята бе ярко осветена. Виждаше се сянката на седнал в креслото мъж, плътен черен силует на фона на прозореца. Безпогрешно разпознах осанката, ъгловатите рамене и острите черги. Лицето беше в полупрофил и се получаваше един от онези силуети, които дядовците ни толкова са обичали да поставят в рамка. Беше съвършено копие на Холмс. Така се изумих, че протегнах ръка, за да се уверя, че той наистина е до мен. Приятелят ми се превиваше в безмълвен смях.

— Е, какво ще кажеш?

— Мили Боже! — възкликнах. — Невероятно е.

— Вярвам, че с времето способността ми да поднасям изненади не е отслабнала или закърняла — каза той и усетих в гласа му радостта и гордостта, която изпитва художникът при вида на творбата си. — Наистина прилича на мен, нали?

— Бих могъл и да се закълна, че си ти.

— Заслугата е на господин Оскар Мюние от Гренобъл, изваял само за няколко дни тази восъчна фигура. Останалото направих сам при посещението си на улица „Бейкър“ днес следобед.

— Но защо?

— Защото, драги ми Уотсън, имам основания да желая някои хора да смятат, че съм там, докато аз съм другаде.

— Значи си смятал, че някой наблюдава жилището?

— Не съм смятал, знаех го.

— Но кой го наблюдава?

— Старите ми врагове, Уотсън. Милата дружинка, чийто главатар потъна във водопада Райхенбах. Нали те и само те знаят, че съм още жив. И смятат, че рано или късно ще се върна в жилището си. Наблюдавали са го непрекъснато и тази сутрин видяха как пристигам.

— Откъде знаеш?

— Познах съгледвача им, когато надникнах през прозореца. Общо взето, безобиден човечец, казва се Паркър, обикновен разбойник и изкусен изпълнител на драмбой. Не се страхувам от него. Но смятам за далеч по-опасен един необикновен човек, стоящ зад него, близък приятел на Мориарти, същия онзи, който буташе камъните от върха на скалата, най-коварния и най-опасен престъпник в Лондон. Точно той ме следи тази нощ и дори не подозира, че всъщност ние сме по петите му.

Постепенно плановете на моя приятел започваха да се изясняват. От това удобно убежище съгледвачите се оказваха следени, преследвачите — преследвани. Ъгловатата сянка отсреща беше примамката, ние бяхме ловците. Стояхме мълчаливо в мрака и гледахме забързаните минувачи. Холмс не говореше и не мърдаше, но усещах, че е напрегнат, очите му не се откъсваха от улицата. Вечерта беше студена и ветровита, минаваха много хора, повечето увити в шалове и палта. Веднъж-дваж ми се стори, че виждам някого повторно, а двама мъже, които, изглежда, търсеха заслон от вятъра в един вход на известно разстояние, ми се сториха особено подозрителни. Опитах се да привлека към тях вниманието на Холмс, но той издаде приглушено нетърпеливо възклицание и продължи да се взира в хората, които минаваха. Явно не го свърташе, час по час ставаше и нервно барабанеше по стената. Виждах, че е неспокоен, че нещата не се развиват според очакванията му. Накрая към полунощ, когато улицата бе вече доста пуста, той закрачи насам-натам из стаята, без да може да сдържа вълнението си. Тъкмо се канех да му кажа нещо, когато вдигнах поглед към осветения прозорец и зяпнах от изненада. Дръпнах го за ръкава и посочих нагоре.

— Сянката е мръднала! — извиках.

Сега към нас беше обърнат не профилът, а гърбът. Трите години определено не бяха смекчили и резкостта, и нетърпението му при срещата с ум, не толкова пъргав като неговия.

— Разбира се, че е мръднала — каза той. — Нима мислиш, Уотсън, че съм самоуверен тъпак, който очаква толкова лесно да заблуди един от най-проницателните хора в Европа? Намираме се тук от два часа и през това време госпожа Хъдсън, внимавайки да не я видят отвън, промени положението на фигурата осем пъти, на всеки петнайсет минути. О!

Той си пое дълбоко и развълнувано дъх. Видях го в полумрака да се навежда и да застива съсредоточено. Улицата бе съвсем опустяла. Двамата мъже вероятно още се свиваха във входа, но вече не ги виждах. Пълно мъртвило и мрак, с изключение на жълтата светлина срещу нас и черната сянка, очертана в средата на прозореца. И в гробното мълчание пак го чух да въздиша тихо, издавайки огромно стаено вълнение. Миг по-късно ме дръпна в най-тъмния ъгъл на стаята и предупредително притисна длан до устните ми. Пръстите, които ме стискаха, трепереха. Не бях виждал приятеля си толкова развълнуван, а улицата си беше все така пуста.

И внезапно разбрах какво бяха усетили по-изострените му сетива. Чух глух предпазлив звук, който идваше не откъм улицата, а от вътрешността на същата къща, в която се бяхме притаили. Отвори се и се затвори някаква врата. След миг някой се промъкна в коридора, опитвайки се да не вдига шум, но стъпките му отекваха в празната къща. С Холмс се свихме до стената, аз стиснах дръжката на револвера. Взрях се в мрака и видях неясните очертания на мъж, сянка, по-черна от мрака зад вратата. Спря за миг, после влезе, сгърбен и застрашителен. Беше на по-малко от три метра и аз се напрегнах, готов да го посрещна, щом се нахвърли върху нас, но в същия миг осъзнах, че той дори не подозира за присъствието ни. Мина съвсем наблизо, стигна до прозореца и съвсем безшумно го вдигна с петнайсетина сантиметра. Щом се наведе пред отвора, уличната светлина, вече несмекчена от прашното стъкло, освети лицето му. Явно не беше на себе си от вълнение. Очите му блестяха, лицето му бе сгърчено. Беше възрастен човек с тънък остър нос, високо плешиво чело и буйни прошарени мустаци. На главата му имаше сгъваем цилиндър, а под разкопчаното палто се виждаше колосан нагръдник от официален костюм. Лицето му беше изпито и мургаво, набраздено от дълбоки бръчки. Носеше нещо, което ми заприлича на тояга, но когато го остави на пода, чух звън на метал. После извади от джоба на палтото си някакъв обемист предмет и се зае да прави нещо, което завърши с остро изщракване. Все така коленичил, се наведе и натисна с цялото си тяло някаква ръчка, при което се чу продължително пронизително свистене и накрая още едно изщракване. Тогава се изправи и видях, че държи особена пушка с много странен приклад. Издърпа затвора, сложи нещо вътре и пак се чу изщракване. Сетне отново коленичи, опря дулото в рамката на отворения прозорец, дългите му мустаци увиснаха над приклада и очите му блеснаха, когато се вторачи през мерника. Чух тиха въздишка на задоволство, когато опря приклада на рамото си и видя, че целта, черният силует на жълт фон, е точно пред него. Застина за миг и натисна спусъка. Прозвуча някакво приглушено свистене, иззвънтя счупено стъкло. В същия миг Холмс скочи като тигър върху стрелеца и го блъсна напред по очи. Той веднага скочи и с конвулсивна сила стисна Холмс за гърлото, но аз го ударих по главата с дръжката на револвера си и той отново падна на пода. Хвърлих се отгоре му и докато го държах, приятелят ми наду свирка. Чу се тропот от тичащи по тротоара хора и след малко в стаята нахълтаха двама униформени полицаи и един цивилен детектив.

— Вие ли сте, Лестрейд? — попита Холмс.

— Да, господин Холмс. Лично се заех със случая. Радвам се, че се върнахте в Лондон.

— Смятам, че се нуждаете от малко неофициална помощ. Лоша работа, Лестрейд, три неразкрити убийства за една година. Но пък със случая „Молси“ се справихте с по-малко от обичайното ви… тоест справихте се много добре.

Всички станахме, пленникът ни стоеше задъхан, хванат от яките полицаи. На улицата вече бяха започнали да се събират зяпачи. Холмс отиде до прозореца, затвори го и пусна щорите. Лестрейд беше извадил две свещи, полицаите запалиха фенерите си. Най-сетне можех добре да разгледам пленника.

Лицето, обърнато към нас, беше мъжествено, но и зловещо. Със сключените вежди на философ и брадичката на сладострастник очевидно бе човек, способен на всичко. Но човек не можеше да погледне жестоките сини очи с повехнали клепачи или свирепия гърбав нос и застрашително свъсените вежди и да не прочете ясните предупреждения на природата. Той не обръщаше внимание на никого, очите му бяха приковани в лицето на Холмс с израз, съчетаващ ненавист и изумление.

— Дявол — мърмореше. — Хитър коварен дявол.

— Е, полковник — каза Холмс, докато оправяше измачканата си яка, — видиш ли любимия, стигнал си целта, както се казва в старата пиеса^[1]. Май не съм имал удоволствието да ви видя, откакто ме удостоихте с вниманието си, докато лежах в една ниша над водопада Райхенбах.

Полковникът продължаваше да гледа приятеля ми втренчено, сякаш бе изпаднал в транс.

— Коварен Сатана — бяха единствените му думи.

— Аз още не съм ви представил — каза Холмс. — Господа, това е полковник Себастиан Моран, бивш военен в армията на нейно величество в Индия, най-добрият стрелец в източните колонии. Нали няма да сгреша, полковник, ако кажа, че по брой на убити тигри вие сте ненадминат?

Свирепият старец не каза нищо, а продължи втренчено да гледа моя приятел. Самият той удивително напомняше тигър със свирепите си очи и настръхналите си мустаци.

— Изненадан съм, че скромната ми хитрост успя да заблуди толкова опитен ловец — каза Холмс. — А този номер ви е познат. Нали вие вързахте невръстно дете под едно дърво, качихте се с пушката си и чакахте примамката да доведе тигъра? Е, тази запустяла къща е моето дърво, а вие сте тигърът. Вероятно сте носили още пушки, в случай че дойдат няколко тигри или мерникът ви изневери, колкото и да е невероятно. Тези хора — посочи той около себе си — са моите оръжия. Сравнението е точно.

Полковник Моран се хвърли напред, сумтейки, но полицаите го държаха здраво. Страшна беше изписаната на лицето му ярост.

— Признавам, че и вие ме изненадахте малко — продължи Холмс. — Не бях предвидил, че също ще се възползвате от тази запустяла къща и удобния прозорец. Мислех си, че ще действате от улицата, където вече ви очакваха моят приятел Лестрейд и юнаците му. Като изключим това, всичко мина според очакванията ми.

Полковник Моран се обърна към полицейския детектив:

— Независимо дали имате основание да ме задържите или не, нямате право да ме подлагате на подигравките на този човек. Ако съм в ръцете на закона, нека нещата да вървят по законен път.

— Е, думите ви не са лишени от основание — каза Лестрейд. — Господин Холмс, имате ли да кажете още нещо, преди да тръгнем?

Холмс беше вдигнал от пода въздушната пушка и разглеждаше механизма й.

— Възхитително и незаменимо оръжие — каза той, — безшумно и изключително мощно. Познавах Фон Хердер, слепия немски оръжейник, който го направи по поръчка на покойния професор Мориарти. От години знам за тази пушка, макар че досега не съм имал възможност да я видя. Препоръчвам ви да я разгледате много внимателно, Лестрейд, не пропускайте и куршумите.

— Можете да бъдете уверен в това, господин Холмс — каза Лестрейд и цялата група тръгна към вратата. — Още нещо?

— Искам само да ви попитам какво обвинение смятате да предявите.

— Какво обвинение ли? Ами, разбира се, в опит за убийство на господин Шерлок Холмс.

— Не, Лестрейд. Смятам изобщо да не се появявам в случая. На вас и само на вас принадлежи заслугата за забележителния арест, който извършихте. Да, Лестрейд, поздравявам ви! С обичайната си проницателност и храброст вие заловихте него!

— Него ли? Кого, господин Холмс?

— Човека, когото напразно търси цялата полиция — полковник Себастиан Моран, който с въздушна пушка простреля достопочтения Роналд Адеър с осколочен куршум през отворения прозорец на „Парк лейн“ №427 на трийсети миналия месец. Това е обвинението, Лестрейд. А сега, Уотсън, ако няма да ти пречи течението заради счупения прозорец, предлагам ти половин час блаженство в моя кабинет с пура в ръка.

 

 

Благодарение на надзора на Майкрофт Холмс и неотклонните грижи на госпожа Хъдсън старата ни квартира си бе останала същата. Наистина, когато влязох, ми се стори необичайно подредена, но нещата си бяха по местата — кътът за химически опити и масата, разядена от киселини и затрупана с какво ли не; лавицата с папките, в които Холмс събираше изрезки, и справочниците, които някои от съгражданите ни с радост биха изгорили; чертежите, калъфът с цигулката и поставката за лулата и дори персийският чехъл, пълен с тютюн — всичко беше на мястото си. В стаята имаше двама обитатели — госпожа Хъдсън, която засия насреща ни, щом влязохме, и необикновеното чучело, изиграло толкова важна роля в тазвечершните събития. Това беше манекен на моя приятел от цветен восък, направен извънредно изкусно. Беше поставен на масичка наметнат с един стар халат на Холмс и от улицата илюзията беше пълна.

— Надявам се, че взехте всички предпазни мерки, госпожо Хъдсън? — попита Холмс.

— Стигах до него пълзешком, господин Холмс, точно както ми казахте.

— Отлично. Справихте се много добре. Видяхте ли къде отиде куршумът?

— Да, сър. Лошото е, че развали хубавата скулптура, понеже мина точно през главата и се сплеска в стената. Вдигнах го от килима. Ето го.

Холмс ми го подаде.

— Както виждаш, Уотсън, осколочен куршум за револвер. Гениална идея — кой би могъл да предположи, че е изстрелян с въздушна пушка. Благодаря, госпожо Хъдсън, много съм ви задължен за помощта. А сега, Уотсън, разположи се, моля, на старото си място, иска ми се да поговоря с теб за някои неща.

Беше захвърлил дрипавия сюртук и пак си беше предишният Холмс, облечен в сивкавия халат, свален от чучелото.

— Старият ловец не е изгубил стоманените нерви и острите си очи — каза той през смях, докато разглеждахме раздробеното чело на восъчния манекен. — Точно в средата на тила — смъртоносно попадение. Той беше най-добрият стрелец в Индия, а в Лондон малцина могат да се мерят с него. Чувал ли си името му?

— Не.

— Какво да се прави, такава е славата! Но ако добре си спомням, ти не беше чувал и за професор Джеймс Мориарти, един от великите умове на века. Подай ми, моля те, биографичния справочник от лавицата.

Изтегнат в креслото, той лениво обръщаше страниците, като издухваше кълба дим.

— Няма що, хубава колекция от буквата М събрах. Само Мориарти стига, за да прослави тази буква, но ето го и отровителя Морган, Меридю, от когото имам ужасни спомени, Матюс, който ми изби левия кучешки зъб в чакалнята на Чаринг крос, и накрая — тазвечершния ни приятел.

Той ми подаде книгата и аз прочетох: Моран, Себастиан, полковник. Без занятие. Бивш военен от Първи сапьорен полк в Бенгалор. Роден в Лондон през 1840 година. Син на сър Огъст Моран, британски посланик в Персия. Учил в Итън и Оксфорд. Служил в Джоваки, Афганистан, Чарасиаб, Шерпур и Кабул. Автор на книгите „На лов в Западните Хималаи“ (1881), „Три месеца в джунглата“ (1884). Адрес: улица „Кондюи“. Клубове: „Англо-индийски“ „Танкервил“, „Багател“.

В полето уверената ръка на Холмс бе изписала: „Вторият най-опасен човек в Лондон.“

— Изумително — казах, като му върнах книгата. — Има кариера на уважаван военен.

— Така е — отвърна Холмс. — До определен момент всичко е било наред. Винаги е имал стоманени нерви и в Индия още се разказва как е преследвал ранен тигър човекоядец. Има такива дървета, Уотсън, които, след като достигат определена височина, внезапно се израждат. Същото се среща и при хората. Моята хипотеза е, че в живота си човек представя цялото развитие на предците си, и подобен внезапен завой към добро или лошо показва едно или друго силно влияние, идващо от потеклото. Човекът се превръща в своеобразна миниатюра на семейната си история.

— Звучи доста неправдоподобно.

— Е, не твърдя, че е абсолютно вярно. Но каквато и да е била причината, полковник Моран е тръгнал по лош път. Дори без да предизвика публичен скандал, в Индия му е станало тясно. Пенсионирал се е, върнал се е в Лондон и пак си е спечелил лоша слава. Този път обаче го е потърсил професор Мориарти, който го е направил свой най-ценен помощник. Мориарти щедро му е давал пари и го е използвал само за две-три престъпления от висока класа, с които не би се справил обикновен престъпник. Вероятно помниш смъртта на госпожа Стюарт от Лаудър през 1887 година. Не я ли помниш? Убеден съм, че в дъното й беше Моран, но нищо не се доказа. Полковникът се прикриваше толкова хитро, че дори когато бе разбита бандата на Мориарти, срещу него не бе повдигнато никакво обвинение. Нали си спомняш как, когато дойдох при теб, пуснах завесите, защото се страхувах от изстрел с въздушна пушка? Несъмнено си помислил, че си въобразявам. Но аз отлично знаех какво правя, защото ми бе известно съществуването на тази необикновена пушка, както и това, че с нея си служи един от най-добрите стрелци в света. Когато отидохме в Швейцария, той ни проследи заедно с Мориарти и именно на него дължа онези кошмарни пет минути над водопада Райхенбах. Не е трудно да се досетиш, че докато бях във Франция, с интерес преглеждах вестниците, търсейки всякаква възможност да го улича. Докато той беше на свобода, животът ми в Лондон щеше да бъде ад. Сянката му щеше да ме следи денонощно и рано или късно той щеше да успее. Какво можех да сторя? Ако го застрелях просто така, щях да се озова на подсъдимата скамейка. Нямаше нищо да постигна, ако се обърнех към правосъдието с недоказано обвинение. Тъй че не можех нищо да сторя. Но следях криминалните вести, защото знаех, че рано или късно ще го хвана. Тогава се появи съобщението за смъртта на Роналд Адеър. Най-сетне ми падаше удобен случай! За мен бе очевидно, че убиецът е полковник Моран. Играл е карти с младежа, после го е проследил до дома му и го е застрелял през отворения прозорец. Нямаше никакво съмнение, че така е станало. Дори само куршумите стигат, за да отиде на бесилката. Веднага пристигнах в Лондон. Съгледвачът ме е видял и е уведомил полковника. Той не може да не е свързал внезапното ми завръщане с престъплението си и да не се е разтревожил. Сигурен бях, че веднага ще се опита да ме премахне от пътя си и ще вземе затова смъртоносното си оръжие. Оставих му отлична мишена зад прозореца и след като предупредих полицаите — впрочем, Уотсън, ти забеляза с безпогрешна точност именно тяхното присъствие в онзи вход, — заех това място, което ми се струваше хитър наблюдателен пост, без да подозирам, че той също ще го избере за нападението си. Е, Уотсън, остана ли нещо, което да не съм обяснил?

— Да. Защо полковник Моран е убил Роналд Адеър?

— О, драги ми Уотсън, навлизаме в царството на предположенията, където може да сгреши и най-логичният ум. На основата на съществуващите доказателства всеки може да изгради своя хипотеза и всичките да изглеждат верни.

— Значи имаш твоя?

— Смятам, че не е трудно да се обяснят фактите. Известно е, че полковник Моран и младият Адеър като партньори са спечелили значителна сума на карти. Е, Моран очевидно е мамел — отдавна е известно, че го прави. Мисля, че в деня на убийството Адеър е разбрал, че Моран играе мошенически. Най-вероятно е говорил с него на четири очи и го е заплашил, че ако не се оттегли от клуба и не обещае никога повече да не играе, ще го разобличи. Малко вероятно е младок като Адеър веднага да предизвика публичен скандал, като разобличи човек на толкова почтена възраст. Вероятно е постъпил, както предположих. Излизането от клубовете би било позор за Моран, който се е препитавал с нечестно спечелени пари. Затова е убил Адеър, и то в момента, когато младежът е изчислявал колко пари има да връща сам, защото честта не му е позволявала да се облагодетелства от мошеничеството на партньора си. Заключил е вратата, да не би дамите да го изненадат и да се поинтересуват какви са тези имена и суми. Как ти се струва?

— Звучи достоверно.

— Това предположение ще бъде потвърдено или отхвърлено по време на процеса. А междувременно какъвто и да е резултатът, полковник Моран вече няма да ни причинява безпокойства, знаменитата пушка на Фон Хердер ще украси музея на Скотланд ярд, а господин Шерлок Холмс отново е свободен да посвети живота си на интересните малки загадки, които заплетеният лондонски живот така щедро предлага.

Бележки

[1] Става дума за пиесата на Шекспир „Дванайсета нощ“, II действие, 3 сцена. — Б.пр. ↑