Артър Конан Дойл
Баскервилското куче ^[0] (12)

Дванайсета глава
Смърт в тресавището

Останах няколко секунди седнал без дъх, не вярвайки на ушите си. После сетивата и гласът ми се възвърнаха и ми се стори, че в един миг огромна тежест се е смъкнала от плещите ми. Този хладен язвителен и ироничен глас можеше да принадлежи на един-единствен човек.

— Холмс! — извиках аз. — Холмс!

— Ела навън — каза той — и внимавай, моля те, с револвера.

Измъкнах се наведен през ниския отвор. Холмс седеше на един камък и когато видя изумената ми физиономия, в сивите му очи заигра насмешливо пламъче. Беше отслабнал, но имаше бодър жизнерадостен вид, а лицето му бе загоряло от слънцето и ожулено от вятъра. Със спортния си костюм и шапката не се различаваше от кой да е турист из тресавището, но беше останал верен на котешката си любов към чистотата. Беше така гладко обръснат, а ленената му риза — така идеално чиста, сякаш се намираше на улица „Бейкър“.

— Никога не съм се радвал толкова — казах, като стисках ръката му.

— И май не си се учудвал толкова?

— Да, признавам.

— Но не само ти си учуден, уверявам те. Докато не стигнах на двайсет крачки от вратата, нямах представа, че си открил временното ми убежище, а още по-малко, че дебнеш вътре.

— Познал си следите ми?

— Не, Уотсън. Опасявам се, че не бих се наел да разпозная следите ти сред всички други на света. Ако някога сериозно решиш да ме заблудиш, ще трябва да си смениш магазина за цигари, защото, щом видях фас с надпис „Брадли, улица «Оксфорд»“, разбрах, че моят приятел Уотсън е наблизо. Ей там до пътеката е. Хвърлил си го несъмнено в решителния миг, когато си се втурнал да щурмуваш празната хижа.

— Съвършено вярно.

— Така си и мислех и понеже познавам възхитителното ти упорство, бях убеден, че стоиш вътре в засада с оръжие в ръка и чакаш да се върне обитателят й. Наистина ли ме мислеше за престъпника?

— Не знаех кой се крие тук, но бях решил да го открия.

— Прекрасно, Уотсън! А как научи местонахождението ми? Сигурно си ме видял през онази нощ, когато преследвахте каторжника и бях така неблагоразумен да допусна луната да ме освети.

— Да, тогава те видях.

— И несъмнено си претърсил всички колиби, докато си дошъл до тази, нали?

— Не. Твоят хлапак е бил забелязан и това ми послужи за указание, къде да те търся.

— Аха, старият господин с телескопа! Отначало не проумях какво блести на слънцето.

Той стана и надникна в колибата.

— Както виждам, Картрайт е донесъл припаси. Какво е това листче? О, бил си в Кумб Трейси!

— Да.

— За да говориш с госпожа Лаура Лайънс?

— Точно така.

— Отлично! Проучванията ни очевидно напредват паралелно и като обединим резултатите, надявам се, че ще имаме достатъчно пълна картина за случая.

— Радвам се от сърце, че те виждам, защото неизвестността и отговорността, която поех, вече бяха голямо изпитание за нервите ми. Но как си дошъл и какво правиш тук? Мислех, че си на улица „Бейкър“ и разрешаваш случая с шантажа.

— Точно така исках да мислиш.

— Значи използваш ме, а ми нямаш вяра — възкликнах с горчивина. — Мисля, че заслужавам по-друго отношение, Холмс!

— Драги приятелю, при разрешаването на този случай, както и при много други, твоята помощ е неоценима за мен и ако ти се струва, че съм ти погодил номер, моля да ми простиш. Право да ти кажа, направих го отчасти заради теб самия, защото прецених опасността, на която си изложен, и пристигнах, за да се заема лично с нещата. Ако бях заедно със сър Хенри и с теб, ясно е, че щях да имам същата гледна точка, а присъствието ми щеше да накара нашите опасни противници да стоят нащрек. А така можех да действам свободно, което едва ли щеше да е възможно, ако живеех в Баскервил хол, и останах зад кулисите, готов да изляза на сцената в критичния момент.

— Но защо ме държеше в неведение?

— Ако ти знаеше всичко, това нямаше да ни помогне, а се увеличаваше опасността да бъда открит. Щеше да ти се прииска да ми съобщиш нещо или със свойствената ти добрина да ми създадеш някое удобство, така че щяхме да рискуваме, без да е необходимо. Доведох с мен Картрайт — нали си спомняш момчето от куриерското бюро — и той се грижеше за скромните ми нужди, къшей хляб и чиста яка. Какво повече е нужно на човек? Освен това зорките очи и бързите нозе на Картрайт бяха неоценими за мен.

— Значи съм писал отчетите си напразно? — гласът ми затрепери, като си спомних колко труд бях положил и каква гордост изпитвах, докато ги пишех.

Холмс извади от джоба си куп писма.

— Ето ги твоите отчети, драги приятелю, и мога да те уверя, че са проучени много старателно. Така добре организирах всичко, че пътят им се увеличаваше само с един ден. Поздравявам те горещо за трезвата мисъл и усърдието, което прояви при разследването на този изключително труден случай.

Все още ми беше болно, защото ми се струваше, че бях измамен, но топлотата, с която Холмс изрече тази похвала, пропъди яда ми. Освен това вътре в себе си чувствах, че е прав и че в интерес на целта, която преследвахме, бе по-добре да не зная, че той е в тресавището.

— Е, чудесно! — каза той, като видя, че лицето ми се проясни. — А сега кажи ми какво научи от госпожа Лаура Лайънс. Не е трудно да се досетя, че си ходил при нея, защото вече съм наясно, че тя е единственият човек в Кумб Трейси, който има някаква връзка с проучването ни. Всъщност ако ти не беше отишъл днес, сигурно аз щях да ида утре.

Слънцето беше залязло и над тресавището падна здрач. Захладня и двамата влязохме в колибата на топло. Свихме се в полумрака и аз докладвах на Холмс за разговора ми с дамата. Разказът го погълна изцяло, наложи се някои неща да повтарям по два пъти.

— Извънредно важен момент — каза той, когато свърших. — Така се запълва цяла една пропаст в този извънредно заплетен случай, която все не успявах да преодолея. Сигурно си разбрал, че между тази дама и Степълтън съществува интимна връзка.

— Не знаех за това.

— Не може да има никакво съмнение. Те се срещат, пишат си и между двамата цари пълно разбирателство. Сега в ръцете си имаме много силно оръжие. Само да мога да го използвам, за да въздействам на жена му…

— Жена му ли?

— Сега и аз ще ти дам някои сведения в замяна на тези, които ти ми даде. Дамата, която тук се представя като госпожица Степълтън, всъщност е негова съпруга.

— Боже мили, Холмс! Сигурен ли си? Как тогава той допусна сър Хенри да се влюби в нея?

— Това, че сър Хенри се е влюбил, не може да навреди на никого освен на самия сър Хенри. Както си забелязал, Степълтън направи всичко възможно, за да попречи на сър Хенри да я ухажва. Ще повторя: тази дама е жена, а не сестра на Степълтън.

— Но защо им е тази сложна измама?

— Защото е предвидил, че ще му бъде много по-полезна в ролята на свободна жена.

Всички мои неизказани предчувствия и смътни подозрения изведнъж добиха определена форма и се съсредоточиха върху естественика. Стори ми се, че в този спокоен безцветен човек със сламена шапка и мрежа за пеперуди съзирам нещо ужасяващо — същество, безкрайно търпеливо и лукаво, с усмихнато лице и кръвожадно сърце.

— Значи той е нашият неприятел, той ни следеше в Лондон?

— Да, това е решението на загадката.

— А предупреждението… сигурно тя го е пратила?

— Точно така.

Сред мрака, който така дълго ме обгръщаше, изплуваха полувидените, полупредугадени очертания на чудовищна мерзост.

— Сигурен ли си в това, Холмс? Откъде знаеш, че тази жена му е съпруга?

— При първата среща с теб той така се е забравил, че ти е разказал част от истинската си биография, и според мен после много пъти е съжалил за това. Степълтън наистина е бил училищен директор в Северна Англия. Няма нищо по-лесно от това да събереш сведения за един учител. Има училищни агенции, които могат да ти кажат всичко за всеки, упражнявал тази професия. След като направих малка справка, разбрах, че едно училище е било сполетяно от нещастие при ужасни обстоятелства и че собственикът, с друго име, е изчезнал с жена си. Дотук всичко съвпадаше, а когато научих, че изчезналият директор е имал слабост към ентомологията, идентификацията стана пълна.

Мракът се разпръскваше, но още много неща оставаха в сянка за мен.

— Но щом тази жена му е съпруга, на какво се надява госпожа Лаура Лайънс? — попитах аз.

— Това е въпрос, върху който твоите изследвания хвърлят известна светлина. Разговорът ти с тази дама изяснява в немалка степен положението. Не знаех за замисления развод между нея и съпруга й. Понеже смята Степълтън за неженен, тя явно си прави сметката да му стане жена.

— А когато разбере измамата?

— О, тогава тази дама ще се окаже много полезна за нас. Първата ни работа е да се срещнем с нея, и то още утре. Но не смяташ ли, Уотсън, че си се отлъчил от поста си, и то за доста дълго? Твоето място е в Баскервил хол.

Последните червени отблясъци на запад бяха угаснали и над тресавището бе съвсем тъмно. Няколко плахи звезди блещукаха на лилавото небе.

— Един последен въпрос, Холмс — казах, като ставах. — Няма защо да имаме тайни помежду си. Какво значи всичко това? Каква е целта?

Холмс отговори с глух глас:

— Убийство, Уотсън. Много добре обмислено и хладнокръвно убийство. Не ме питай за подробности. Моята примка се стяга около него така, както неговата около сър Хенри, и с твоя помощ той е вече почти в ръцете ми. Сега има само една опасност: да не би да нанесе удара си, преди ние да сме готови да нанесем нашия. Още един, най-много два дни и всичко ще свърши, а дотогава бди над сър Хенри така, както любяща майка бди над болното си дете. Днешната ти мисия излезе успешна и при все това щеше да направиш по-добре, ако не го беше оставял. Слушай!

Един страхотен писък, продължителен вик, пълен с ужас и болка, разкъса тишината на тресавището. Кръвта се смръзна в жилите ми.

— Боже мой! — прошепнах. — Какво е това? Какво може да означава?

Холмс беше вече на крака и видях в отвора на колибата тъмния контур на атлетичната му фигура. С приведени рамене и източен врат се взираше в тъмнината.

— Шшшт — изсъска той. — Тихо!

Викът се чу ясно, защото беше много силен, но идваше някъде издалеч от мрачната пустош. Но сега долетя отново, по-близък, по-силен и по-настойчив.

— Къде е? — прошепна Холмс и по трепета в гласа му разбрах, че и той, човекът от желязо, е потресен до дъното на душата си. — Къде е това, Уотсън?

— Мисля, че там — посочих в тъмнината.

— Не, нататък.

Агонизиращият вик проехтя още веднъж в тихата нощ, но сега бе още по-близък и по-силен. И един нов звук се примеси към него — ниско хриптене, едновременно звънко и застрашително, което ту се засилваше, ту отслабваше като глухия постоянен шепот на морето.

— Кучето! — изкрещя Холмс. — Бързо, Уотсън! Бързо! Боже мой! Дано не е късно!

Той вече тичаше презглава надолу, а аз го следвах по петите. Точно отпред, някъде измежду възвишенията, долетя един последен отчаян вик, последван от тъпо тежко строполяване. Спряхме и се ослушахме. Никакъв звук не наруши повече потискащата тишина на безветрената нощ.

Холмс се хвана за главата като обезумял и тупна с крак.

— Изпревари ни, Уотсън. Закъсняхме!

— Не, не! Не може да бъде!

— Какъв глупак съм, че не развързах ръцете си по-рано. А и ти, Уотсън! Виждаш ли какво стана, като напусна поста си! Но заклевам се, ако се е случило най-лошото, ще отмъстим!

Тичахме в мрака слепешката, препъвахме се в камъните, мушкахме се през бодливите храсти, запъхтявахме се по височините и политахме надолу, неизменно следвайки посоката, от която бе долетял страховитият вик. На всяка височина Холмс се спираше и се взираше напрегнато, но черен мрак покриваше тресавището и нищо не помръдваше върху лицето на потискащата шир.

— Виждаш ли нещо?

— Нищо.

— Чакай! Какво е това?

До ушите ни достигна глух стон. Там значи, вляво! Отгоре един скалист хребет свършваше с отвесна скала, стърчаща над осеян с камъни склон. И там, сред камъните, разперено като орел, лежеше нещо тъмно. Докато тичахме към него, неясните очертания добиха определена форма. Беше проснат по очи човек с превита под страхотен ъгъл глава, подвити рамене и изгърбено тяло — сякаш се готвеше да направи смъртен скок. Позата му беше толкова чудновата, че в първия момент не можах да осъзная, че стонът, който бяхме доловили, е означавал отлитането на душата му. Сведохме се над тъмната фигура, но не чухме вече ни стон, ни шепот. Холмс докосна човека, но веднага отдръпна ръка и извика ужасен. Пламъкът на кибритената клечка, която запали, освети окървавените му пръсти и страшната, бавно увеличаваща се локва под разбития череп на жертвата. Но пламъкът освети и нещо друго, от което сърцата ни замряха от болка — тялото на сър Хенри Баскервил.

Нима беше възможно да забравим този ръждивокафяв спортен костюм — същия, който носеше, когато за пръв път се видяхме на улица „Бейкър“? Макар и за миг, видяхме го съвсем ясно, после пламъкът затрептя и угасна, така както угасна и последната надежда в душите ни. Холмс изохка, а лицето му се белееше в тъмнината.

— Скот! Скот! — извиках аз, като свих юмруци. — О, Холмс! Никога няма да си простя, че го оставих на произвола на съдбата.

— Аз съм по-виновен от теб, Уотсън. За да завърша, да приключа този случай, пожертвах живота на клиента си. Това е най-големият удар, който съм получавал. Но как можех да зная, как можех да зная, че въпреки всичките ми предупреждения той ще рискува живота си и ще излезе сам в тресавището?

— И ние чухме виковете му. Боже мой, какви викове! И да не можем да му помогнем! Къде е това чудовищно куче, причинило смъртта му? Може би се спотайва някъде между скалите. А Степълтън къде е? Той ще отговаря за деянията си!

— Да, ще отговаря за всичко! Аз ще се погрижа за това! И чичото, и племенникът са убити: единият е умрял от страх само при вида на този звяр, който е смятал за свръхестествено същество, а другият издъхна, опитвайки се да се спаси с отчаяно бягство. Но сега ще трябва да докажем, че между този човек и звяра има връзка. Като не броим обаче онова, което чухме, изобщо не можем да твърдим, че кучето съществува, тъй като сър Хенри очевидно е умрял при падането. Но заклевам се, че колкото и хитър да е този приятел, ще го пипна, преди да е изминал и ден.

Стояхме с разбити сърца от двете страни на осакатеното тяло, съкрушени от внезапното и непоправимо нещастие, сложило печален край на целия ни дълъг и уморителен труд. После, когато луната се показа, се изкачихме на върха на скалата, от която беше паднал нещастният ни приятел, и огледахме посребреното зловещо тресавище. Далеч към Гримпен блещукаше една-единствена жълта светлина. Това можеше да бъде само самотният дом на Степълтънови. Вдигнах юмрук нататък със страшно проклятие.

— Защо не го заловим веднага?

— Не сме си свършили работата. Той е извънредно ловък и хитър. Не е важно какво знаем, а какво можем да докажем. Достатъчно е да направим една погрешна стъпка и мерзавецът въпреки всичко ще ни се изплъзне.

— Тогава какво да правим?

— Утре ще имаме доста работа. Тази нощ можем само да изпълним последния си дълг към нашия нещастен приятел.

Спуснахме се по стръмния склон към тялото, което чернееше сред посребрените камъни. При вида на тези мъчително сгърчени крайници сърцето ми се сви от болка, а очите ми се напълниха със сълзи.

— Трябва да извикаме помощ, Холмс! Двамата не можем да го пренесем през целия път до Баскервил хол. Боже мой, полудяваш ли!

Както се бе навел над тялото, Холмс изкрещя, после взе да подскача, да се смее и да стиска силно ръцете ми. Това моят сериозен и сдържан приятел ли беше? Сякаш дяволът се бе вселил в него.

— Брада! Брада! Има брада!

— Брада ли?

— Това не е баронетът… това… Боже, това е моят съсед, каторжникът!

Трескаво обърнахме тялото и окървавената брада щръкна нагоре към студената и ярка луна. Не можех да сбъркам това ниско чело, хлътналите животински очи. Наистина беше същото лице, което ме беше измерило със злия си поглед между скалите на светлината на свещта, лицето на престъпника Селдън.

Само за миг всичко ми стана ясно. Спомних си, че баронетът ми беше казал, че е подарил целия си стар гардероб на Баримор. Значи Баримор пък го е дал на Селдън, за да го улесни в бягството му за Америка. Обувките, ризата, шапката, всичко беше на сър Хенри. Трагедията все пак си беше трагедия, но този човек и без това бе заслужил смърт според законите на страната. Обясних на Холмс как стои работата, а сърцето ми преливаше от радост и щастие.

— Значи облеклото е причината за смъртта на този нещастник — каза Холмс. — Съвсем ясно е, че на кучето е било дадено да подуши някоя вещ на сър Хенри, най-вероятно откраднатата в хотела обувка, и то се е нахвърлило върху този нещастник. Тук обаче има едно странно обстоятелство: как е разбрал Селдън в тъмното, че звярът е по следите му?

— Чул го е.

— Едно куче едва ли ще хвърли този закоравял престъпник в такъв ужас, та да крещи така диво за помощ, рискувайки да бъде отново заловен. Това, че извика няколко пъти, показва, че е разбрал отдалеч. Как е разбрал, че го преследва кучето?

— За мен по-голяма загадка е защо това куче, ако допуснем, че всичките ни предположения са правилни…

— Нищо не предполагам.

— Добре… Но защо това куче е пуснато тази нощ? Не мисля, че през цялото време се разхожда свободно из тресавището. Степълтън не би го пуснал, ако не е имал основания да смята, че сър Хенри ще бъде навън.

— Моята загадка е по-трудна. Струва ми се, че много скоро ще имаме обяснението на твоята, докато моята ще остане може би завинаги неразбулена. Въпросът сега е какво ще правим с тялото на този клет негодник? Не можем да го оставим тук на лисиците и гарваните.

— Предлагам, докато влезем във връзка с полицията, да го оставим в една от колибите.

— Именно. Дотам ще можем да го отнесем. Хей, Уотсън, кой идва? Та това е самият той! Каква дързост! Не издавай с нищо подозренията ни! Нито дума, иначе плановете ни пропадат!

Някой идваше към нас през тресавището, забелязах огънче на пура. В този миг луната не бе забулена и разпознах подвижната фигура и подскачащата походка на естественика. Щом ни видя, той спря за миг, преди да продължи:

— А! Доктор Уотсън, вие ли сте! Най-малко вас очаквах да видя в тресавището посред нощ. Но… Боже мой! Какво е това? Някой е ранен? Не може да бъде! Нима това е нашият приятел сър Хенри!

Той се втурна покрай нас и се наведе над умрелия. Чух как тежко пое дъх, а пурата падна от ръката му.

— Кой… кой е този? — запъна се той.

— Това е Селдън, беглецът от Принстаун.

Степълтън обърна към нас мъртвешки бледото си лице, но с върховно усилие на волята успя да прикрие стъписването и разочарованието си. Острият му поглед се местеше от Холмс към мен и обратно.

— Боже мой, какъв ужас! Как е станало?

— Изглежда, е паднал от скалата и си е счупил врата. Двамата с моя приятел се разхождахме, когато чухме вик.

— И аз го чух, затова излязох. Разтревожих се за сър Хенри.

— Защо тъкмо за сър Хенри? — не се въздържах.

— Защото му бях предложил да намине към къщи. Понеже не дойде, се изненадах и, естествено, когато чух викове из тресавището, се обезпокоих за него. Между другото — очите му отново зашариха ту към Холмс, ту към мен — чухте ли нещо друго освен виковете?

— Не — отвърна Холмс, — а вие?

— Не.

— Тогава защо питате?

— О, нали знаете историите, които разправят селяните, за призрачното куче и други такива чудеса. Казват, че го чували нощем из тресавището. Чудех се дали не сте дочули някакъв вой тази нощ.

— Не чухме нищо подобно — казах аз.

— А каква е вашата теория за смъртта на този нещастник?

— Без съмнение тревогите и постоянният страх да не го заловят са помрачили разсъдъка му. В пристъп на безумие е хукнал да тича из тресавището, паднал е отгоре и си е счупил врата.

— Доста вероятно звучи — каза Степълтън сякаш с облекчение. — А вие, господин Шерлок Холмс, какво мислите за това?

Моят приятел се поклони.

— Бързо установявате самоличността на човек — каза той.

— Очаквахме ви още когато пристигна доктор Уотсън. Идвате тъкмо навреме, за да присъствате на една трагедия.

— Наистина. Струва ми се, че обяснението на моя приятел е правилно. Утре ще отнеса със себе си в Лондон само един неприятен спомен.

— Утре се връщате?

— Така възнамерявам.

— Надявам се, че вече сте хвърлили известна светлина върху всички тези събития, които така ни озадачиха?

Холмс сви рамене:

— Човек невинаги постига успеха, на който се надява. На детектива са нужни факти, а не легенди и слухове. Нищо не излезе от тази работа.

Моят приятел говореше с най-естествен и непринуден тон. Степълтън продължаваше да го гледа изпитателно. После се обърна към мен:

— Бих ви предложил да отнесем този нещастник до вкъщи, но сестра ми така ще се изплаши, че всъщност не настоявам. Мисля, че ако го покрием с нещо, можем да го оставим тук до утре.

Така и направихме. След като отклонихме гостоприемното предложение на Степълтън, се отправихме към Баскервил хол, като оставихме естественика да си иде сам. По някое време се обърнахме и видяхме бавно отдалечаващата му се в безкрая на тресавището фигура, а отзад — черното петно на посребрения склон, където лежеше човекът, приключил така ужасно живота си.

— Най-сетне се вчепкахме — каза Холмс, докато крачехме един до друг. — Какво самообладание само! Как се окопити мигновено, след като разбра, че жертва на замисъла му е станал съвсем друг човек. И в Лондон ти казах, Уотсън, и сега ще повторя: не сме кръстосвали шпага с по-корав противник.

— Съжалявам само, че те видя.

— И аз съжалих в първия момент, но нямаше как да го избегнем.

— А как мислиш: сега, когато знае, че си тук, ще измени ли плановете си?

— Може би ще действа по-предпазливо или, напротив, ще се реши изведнъж на някоя отчаяна постъпка. Както повечето ловки престъпници навярно се осланя твърде много на собствената си хитрина и си въобразява, че напълно ни е изиграл.

— Защо не го арестуваме веднага?

— Драги ми Уотсън, ти си човек на действието. Изглежда, само за това си роден. Каква полза от това? Нямаме никакви доказателства срещу него. Тъкмо в това е дяволската му хитрост! Ако действаше чрез друг човек, можеше да се доберем до някакви улики, но сега и да извадим кучето на бял свят, това няма да ни помогне, за да сложим въжето около врата на господаря му.

— Но материал за дело има.

— Дори помен няма, само предположения и догадки. В съда ще станем за смях, ако се явим с такава история и такива факти.

— Имаме смъртта на сър Чарлс.

— Намерен мъртъв без следа от насилие. Двамата с теб знаем, че е умрял от страх, знаем и какво го е изплашило, но как ще убедим в това дванайсетте дебелоглави съдебни заседатели? Къде е кучето? Къде са следите от зъбите му? Ние знаем, разбира се, че куче не хапе умрял човек и че сър Чарлс е издъхнал, преди звярът да се нахвърли отгоре му. Но това трябва да се докаже, а ние не сме в състояние да го сторим.

— Ами станалото тази вечер?

— Положението е почти същото. И сега няма пряка връзка между кучето и смъртта на този човек. Ние изобщо не видяхме кучето. Само го чухме, но не можем да докажем, че е гонило именно каторжника. Пълна липса на мотивировка! Не, драги, трябва да приемем, че досега нямаме никакви улики за престъпление, затова сме длъжни да ги намерим, ако ще да се наложи да рискуваме.

— Какво предлагаш?

— Надявам се много на онова, което госпожа Лаура Лайънс би могла да направи за нас, когато бъде наясно с положението. Имам и още нещо наум. Но да не мислим за утрешния ден, макар да се надявам, че преди той да измине, най-сетне ще сме взели надмощие.

Нищо повече не можах да изтръгна от него; вървя, потънал в мислите си, до самата врата на Баскервил хол.

— Ще влезеш ли?

— Да, не виждам смисъл да се крия повече. Но… една последна дума, Уотсън: не казвай нищо на сър Хенри за кучето. Нека си мисли, че причината за смъртта на Селдън е такава, каквато на Степълтън му се иска да вярваме, че е. Така ще има повече мъжество за изпитанието, което ще трябва да изживее утре, след като, доколкото си спомням от твоя отчет, е поел ангажимент да вечеря у Степълтънови.

— Но и аз съм поканен.

— Тогава ще им се извиниш, а той ще отиде сам. Това лесно ще се нареди. Струва ми се, че не сме закъснели прекалено много за вечеря.