Асен Г. Христофоров
Трима с магаре из Рила (15)

III

С телеграмите настъпи странна метаморфоза у моите приятели: отблъснатият кандидат за женитба стана мълчаливец, а изобличеният счетоводител — досаден бърборко. И понеже контрастите се привличат, двамата вече не се отделяха един от друг. В моите очи те приличаха на различни числители под общия знаменател на разочарованието. Ала сравнението е нелепо, защото човешките емоции не се поддават на математически израз, нито могат да бъдат обхванати с някаква формула. Инак всеки ревнивец би изправил възлюбената си пред някоя електронна сметачна машина, за да провери чувствата й; пък и колко ли такива машини биха пострадали от буйствата на разочарованите мъже.

Наистина Румен пак крачеше с вирната глава сред стотиците гости на манастира, но крачеше замислен — като Робинзон през първите часове от престоя на самотния остров. Беше станал толкова разсеян, че забравяше да се кара и заяжда. А за хвалби не можеше и дума да става. Той вехнеше като бор великан, разяждан в корените от дребни, невидими червеи.

Счетоводителят, както вече казах, дърдореше, както е дърдорела и покойната му баба през последните години на живота си, когато Жорж се бе оженил за своята втора братовчедка. Той се тътреше подир Румен комай като злата вещица от приказките, която изнемогва под тежестта на чувала, скрила всички злини на света в него. Ситнеше по навик и посбутваше Румен ту отляво, ту отдясно в напразни опити да привлече вниманието му. И понеже журналистът не го слушаше, Жорж още по-силно се тюхкаше и измъчваше мозъка си с невъзможни, почти фантастични догадки за телеграмата. А мислите си изказваше все на глас. Какво въображение! То би удивило и най-плодовития автор на криминални романи. Нещастникът трябваше да чака до утрото, за да влезе в телефонен разговор с касиера, а неизвестността късаше нервите му, както ножът кълца китка магданоз.

Двамата посрещнаха с безразличие новината, че всички места в хотела на „Балкантурист“ били заети от група чужденки, летуващи в страната ни. Трябваше да се погрижа за легла. От едно неврастенично старче научих, че и манастирските стаи били претъпкани догоре, чак до тавана, та и самите дървеници щели да нощуват на покрива. Тогава отидох в игуменарницата. Заместникът на игумена, имитирайки древния Йов, си беше посипал главата с пепел от мъка заради превръщането на манастира в музей — ситен прашец бе изпопадал и по реверите на черното му расо, и по раменете, а най-вече зад яката. Друг би взел прашеца за обикновен пърхот. Като разбра неволята ни, старецът каза, че е запазил няколко места за добри хора в пристройката с туристическите спални. Така подкупваше свети Петър, та и той да запази едно място за него в рая. Целунах му ръка за сметка на Жорж и Румен.

Трябваше да се погрижа и за магарето, защото другите двама бяха неспособни за никаква работа. Настаних Буридан в дворчето на насрещното ханче, използувано в съботни дни за киносалон. Там нашият дългоух другар щеше да се чувствува добре. Сетне се върнах при другите, за да ги отведа в ресторанта.

Масите на терасата бяха заети от три дузини млади немкини, все руси и тъй прилични една на друга, че можеха да минат за канадски близначки от нова, уголемена серия. Между тях нямаше нито една истинска Брунхилда с дълги плитки. Всички бяха късо подстригани, без излишни къдри в тила, както се носят някои наши младежи, пък и отпред никак не приличаха на нашенските ячки девойки.

Докато обикаляхме терасата, десетима от тия теснобедри плиткогръди севернячки ококориха очи и се позагледаха в Румен, а тънките им ноздри взеха леко да потръпват.

— Виж — опитах се да го развеселя, — взимат те за потомък на Нибелунгите…

Той нито ги погледна, нито се усмихна и бавно тръгна към вътрешните маси. Дожаля ми за него, ала нямаше как да помогна. Поостанах още малко на терасата, уж да търся свободни места, а когато извърнах глава към салона, Румен тъкмо измъкваше един стол зад гърба на разсеян посетител, а с другата ръка мъкнеше и друг стол и небрежно го блъскаше в краката на хората. Като го гледаха, те предпочитаха да не се закачат с него. Зърнах и Жорж. Той стоеше прав в дъното на салона с ръце връз облегалото на единствения свободен стол и гледаше вторачено пред себе си, сякаш се намира на разпит в съда Румен вече тътреше столовете към тая маса.

Отидох при тях. Постеснихме другите сътрапезници, като попреместихме и масата. Те бяха работни мъже е груби ръце, дошли от далечни фабрики и заводи да прекарат няколко дни на чист въздух в дебрите на Рила, както правеха някога бившите фабриканти. Изглеждаха непретенциозни, безгрижни и доволни и затова се посместиха, без да се мръщят. Един от тях ми подаде листа.

— Какво ще ядем? — запитах другарите си.

— За мене само една чорба — каза Жорж. — Ще трябва да правя икономии…

— За мене нищо! — добави Румен.

Изненадан, вдигнах очи и го видях да хваща за пеша един от минаващите келнери, сетне попреглътнах, като го чух да заръчва бутилка ликьор. Той, заклетият въздържател, да пие ликьор, и то преди вечеря! Ех, тая проклета телеграма…

Бях поръчал телешко печено, а ми донесоха говеждо на тънки подметки, преседели в саламура. По неволя задъвках в мълчание, пък и Жорж упорито сърбаше чорбата. Само Румен не хапна нито залък. Докато се хранехме, той изпи пред очите ни почти цялата бутилка и нито веднъж не продума. Очите му взеха да святкат. Поуплаших се от възможните последствия, ала той гледаше все към тавана в един опушен ъгъл и нищо лошо не се случи. Когато довърши бутилката, сянка сякаш падна пред зениците му. Досетих се, че алкохолът трябва да е подкопал гранитния му инат. Сега щеше да проговори.

— Румене — ласкаво подзех, — как се казва оная?

— Мария…

Той изрече името някак механично, като в хипноза.

— Защо си поискал отговор с телеграма?

— Когато да тръгваме, й написах писмо. С предложение…

— А защо не направи устно предложение?

— Стеснявах се…

С мъка запазих самообладание. Решил да се жени човекът и изпраща нота до другата страна или паметна бележка с уточнено предложение. После си припомних едни негови думи край езерния огън.

— И с предложението си поставил условия, нали?

— Да…

— Но тя може да ме е била съгласна с някое от условията — упорствувах аз. — Например с онова за женските деца.

— Какви женски деца? Тя няма деца…

Мътните му очи ме гледаха учудено, дори уплашено. Неволно дочул част от разговора, един от сътрапезниците ни се изсмя на глас при тоя отговор. Другите пушеха невъзмутимо.

— Тя няма деца! — повтори Румен и тупна с юмрук по масата.

Нямаше смисъл да разговаряме, пък и Жорж бързаше. Двамата тръгнаха да си вървят, а аз останах за кафето и да уредя общата сметка. Честичко поглеждах към немкините. Те бяха все със спортни фигури, а Румен обича да казва, че истинската жена е пищна, много пищна… Спрях поглед върху една и очите ни се срещнаха на няколко пъти, но тъкмо тогава келнерът донесе кафето, а те дружно се надигнаха и една след друга минаха край мене. Само онази, която можеше да мине за полупищна, благоволи да забележи присъствието ми с бегла усмивка.

Подир малко и аз излязох навън. Поспрях пред хотела, за да запаля цигара. Прозорците на спалните светеха, из въздуха се носеше едва забележим ръмежляк, реката глухо гърмеше в коритото си. Идилична картина, тъкмо за серенада. И ето че Буридан изрева. Затворен в дървената ограда, той тъгуваше за простора край Урдините езера, а може би и за магарицата.

Ревът на магарето бе отекнал и в светлите прозорци на хотела, защото една руса главица доразтвори онзи над мене и се развика от умиление, после изтърси нещо във въздуха. Беше пепелник с угарки, но и с много пепел. Плюх, изругах Буридан и тръгнах към спалнята.

В спалнята беше душно. Имаше към двадесетина души и всички спяха, макар неколцина да хъркаха не по-зле от Жорж. Румен се преструваше на заспал. Беше легнал встрани, с гръб към моето легло и ръцете му прегръщаха възглавката, а сламата в нея съскаше от неудоволствие. Затворих очи и се опитах да заспя. Напразно! Пак се сетих за името на магарето…

„Ела сън, о сън!“

Тъй започва един сонет на Филип Сидней, тоя лиричен предшественик на Шекспир, и аз мислено го заповтарях в леглото, вместо да си изострям нервите, като броя до сто.

„Ела сън, о сън! Ти, здрав възел из покоя, надежден щит срещу хапливото остроумие, благоуханен балсам за всяка неволя, приятел на бедняка и освободител на затворника, безпристрастен съдник между големеца и простия човечец…“

Ала сънят не идваше нито при мене, нито при Румен, защото леглото пъшкаше под него.

Ела, сън, ела и при Румен, осени възглавката му, спусни гирлянди от рози над гордото чело, притвори и очите му и ако сториш туй за него, о сън, ти ще видиш дори през слепените му клепки образа на незнайната пищна Мария!

Накрая съм заспал и в съня си видях полупищната немкиня.

Късно на другото утро, когато отворих очи и се заозъртах, в спалнята имаше двама-трима сърдити мълчаливци, леглото на Жорж беше празно, а Румен току-що се връщаше отнякъде.

— Жорж е в пощата — подзе той без друг предислов. — Чака телефонен разговор. И един милиционер се навърта край него…

— Защо?

— Върви да го питаш!

Той сам се зае да оправи и трите легла и вече не ми продума. Стегнах се и побързах да отида в ресторанта за утринното кафе, пък и за немкините. Заварих само няколко от тях. Като ме видя, моята избраница ми се усмихна, но само за миг, както трепна стъклена тръба с повредено неоново осветление, сетне повика келнера и започна горещ спор с него, а той току повдигаше рамене и все мълчеше. Девойката стана и сърдито тропна с токчето на едната обувка. Тогава реших да се намеся. Събрах смелост и услужливо застанах между двамата. Немкинята въздъхна от облекчение. Скоро и двамата завъздишахме, понеже поведохме разговора на един особен немско-френски миш-маш, поръсен с английски думи.

Накрая се оказа, че неразтворената топчица какао в нейната чаша с мляко била мъртва, удавена муха. Казах това на келнера.

— Много шум за нищо! — отвърна той.

— „Всичко за любовта!“ — преведох аз, спомняйки си една друга пиеса на Шекспир; пък и да исках, не бих могъл да преведа заглавието на първата.

Немкинята се усмихна приветливо, келнерът взе чашата и я отнесе към кухнята, ала с неизвестни намерения.

Сега заговорих по-свободно с девойката, вече с повечко английски думи, защото англичаните, тия велики еклектици, струпали цяла империя от бели, жълти и черни, са пооткраднали по нещичко и от речниковото богатство на съседните им европейски народи. Затова не учат чужди езици и чакат чужденците да научат английски.

Разговорът наистина потръгна. Девойката се беше отдръпнала от масата, та и двамата да не се стесняваме от дружките й. Питах я за съвсем обикновени неща — не скучае ли през деня, не се ли откъсва понякога от групата и не би ли приела да се поразтъпчем нагоре по пътя, към сенчестите букаци край реката. Тя се усмихваше и през една от тези усмивки ми каза, че щели да тръгнат подир малко на целодневен излет до някакво езеро. Тъкмо тогава Жорж и Румен застанаха с мрачни лица близо до нас и почнаха да ми правят знаци и с очи, и с ръце. Извърнах гръб, но двамата се изместиха и пак се навряха в очите ми.

— До кое езеро? — тревожно запитах.

— Сухо езеро, но пак мокро! — и немкинята съзаклятнически ми се усмихна.

Наистина, удивително е в колко различни гами може да се усмихва една хубава жена!

Уви, нашият път водеше не към Сухото езеро, а към двете Рибни езера под Канарата, в самото сърце на Рила.

Бях почнал да превеждам тия скръбни мисли, когато Румен ме задърпа за ръкава.

— Ела, че работата на Жорж е спукана! — чух го да казва.

Приятелството задължава! Почервенях от неудоволствие, сбогувах се набързо и тръгнах с него, а Жорж ни превари и пръв тръгна навън. Бяхме се насочили към туристическата спалня, ала насреща по пътя идеше милиционер и счетоводителят се завъртя на петите си. Всички поехме в обратна посока.

— За магарето ли? — запитах го.

— Какво ти магаре! Другата беля е къде-къде по-страшна…

За щастие милиционерът влезе в ресторанта. Жорж си отдъхна, насочи се към първата пейка по широката алея и там ни разправи тъжната история.

Всичко било разкрито. Издайничеството извършил каруцарят Вуто от Бусманци. И сторил това от яд…

Щом Жорж тръгнал на екскурзия — с готов баланс и с премиални във въздуха, — неговите колеги пак бракували едно прасенце, ала този път не поканили Вуто в кръчмата. На утрото Вуто узнал за тайния гуляй. Оставил кончето да дреме край рампата, поразпитал кръчмаря, глътнал и няколко чашки на гладен стомах, проклинайки неверните си приятели, сетне се пъхнал в първия влак за София. Там краката го отвели право в главното управление. Големците имали заседание и разсилният не искал да го пусне, но Вуто блъснал и него, блъснал и вратата и застанал пред тях с капа в ръка. Познали го по миризмата, че иде от туткалената фабрика.

— Да сме знаели, та да не приказваме пред него, но на — и Жорж цъкна с език. — Всичко им разправил: и за стъкмяването на баланса, и за нередните премиални, и за прасенцата…

— Виж, това за прасенцата е лошо! — обадих се аз.

— Тъкмо то е най-дребната работа! Ще ги платим и толкоз. Но другото влече и наказателна отговорност, и заповед за уволнение. Защото в управлението има един дърт рогат пръч… Тъкмо той поискал ревизия на сметките.

— Познава ли те? — запита Румен.

— И още как! Та той е първият мъж на жена ми…

Жорж се смълча, присви раменен съвсем се смали. Дали наистина го чакаше уволнение? Неприятна работа!

— Трябва час по-скоро да се махнем от манастира! — казах аз и неволно се заоглеждах за милиционера. — Но накъде?

— По най-глухия път към Самоков! — каза Румен.

— Значи през Сухото езеро! — почти възкликнах от радост.

Жорж имаше решаващ глас. Той одобри маршрута и добави, че като прехвърлим Мечитите, ще можем незабелязано да се спуснем към Искровете, а там сме щели да нощуваме в моята къщичка, без да се показваме в Говедарци. Могли сме да скрием и магарето в избата…

— Ще видим! — отвърнах уклончиво.

Уговорихме се да потеглим подир половин час. Румен обеща да не се отделя от Жорж; двамата поеха грижата да накупят хляб, зарзават и сухоежбина, както и да натоварят магарето, аз пък заявих, че трябва да направя една справка в манастирската библиотека. Те се позачудиха, но не възразиха.

След десетина минути трескаво разгръщах страниците на стара енциклопедия — все на втората буква от азбуката. Какво изобилие от знаменитости, живи и мъртви. Най-после намерих името и зачетох:

„Жан Буридан, френски философ от школата на номиналистите, починал 1360 година. Според него две еднакви по силата на въздействието причини взаимно се неутрализират. Нему се приписва историята за магарето, което, попаднало между две еднакво големи и еднакво отдалечени купи сено, не могло да реши накъде да върви…“

— И умряло от глад! — извиках вече по памет.

Добрият монах библиотекар се беше стреснал от внезапния ми вик и ме гледаше някак подозрително.

— Възмущавам се, отче Клименте, просто негодувам!

— Навярно от никоя неправда между человеците?

— Да, от една грозна, вопиюща неправда! Ето вече цели шестстотин години откак тоя Буридан си е обезсмъртил името с едно нищо и никакво магаре, а други пишат дебели томове и пак никой не ги знае!

Отец Климент не подозираше, че и аз пиша книги, затова не разбра мъката ми и продължаваше да ме гледа недоверчиво.