Асен Г. Христофоров
Трима с магаре из Рила (12)

III

Звездицата пак трепкаше в небето, когато отворих очи. В няколко мига преминах от изненада към вцепенение, от вцепенение към уплаха и от уплаха към отчаяние. Ала и отчаянието имало няколко степени! В предпоследната стигнах до трескава, просто изумителна активност. До последната не дойдох. Тя навярно щеше да бъде тиха и кротка като лудостта на Офелия…

Процепът беше дълбок до два човешки боя и толкова тесен, че трябваше да стоя с гърди към гладката стена, възправена почти отвесно над главата ми, с малък уклон на север като прочутата наклонена кула в Пиза. Краката ми трепереха от студ, а с тях и гърбът ми, който опираше в ледената преспа. Опитах се да се придвижа в тъмата като рак встрани, наляво и надясно, но процепът дори се стесняваше на места. Залостих се в единия край като в сандвич от гранит и сняг. А звездицата все трепкаше отгоре!

Никога не бях изпадал в такова невъзможно положение. Стената беше гладка, без грапавини, и не можех да се покатери по нея. А снегът, макар и твърд, се ронеше под краката ми, когато почнах да се издигам с гръб в скалата и токовете на алпинките, забити в преспата. Понадигах се донякъде, като се гърчех като червей, ала внезапно пропадах и главата ми изкънтяваше в гранита. Не се отчайвах и все по-трескаво продължавах опитите. Така и бръмбар, повален по гръб, неспирно размахва крачка и ги размахва до припадък въпреки очевидното безсмислие на усилията.

Скоро плувнах в пот. Задишах тежко като куче, но със стиснати зъби. По едно време успях да стигна докъм средата на стената — с разтворени до разчекване крака и с прешлените на врата, просто впили се в камъка, — ала пак пропаднах и дъхът ми секна от тъпата болка в темето. Тоя път ударът ме зашемети. Струваше ми се, че главата ми се подува в тила и расте като извита тиква, то и краката никак не бяха устойчиви. Те приличаха на гумени.

Дълго стоях на дъното и с две ръце притисках отока зад темето. Той беше мек като попресъхнало тесто. Когато погледнах нагоре, край доскоро самотната звездица примигваха още няколко светила. Сега те олицетворяваха света за мене. И света, и всичко! Изпарило се бе привичното ми присмехулно отношение към живота. Аз исках, страшно исках да оцелея!

Потта беше замръзнала на мътни кристалчета по тялото ми. Разтреперах се от студ, скочих на крака, свих ръце като фуния и изревах дълго и продължително, както съм виждал овчари да се зоват от един баир на друг. Имах приятели горе, на билото! Те все щяха да ме чуят и да ме потърсят…

Чудно наистина, но бях забравил, че сме сърдити с Румен!

Никой не отвърна на моя отчаян зов. Тогава в главата ми подло се прокрадна мисълта, че Жорж и Румен благоразумно са решили да отидат в хижата и там край пламтящата печка и с огромни чаши чай в ръка да дочакат завръщането ми с магарето. Отново изревах, но вече със свито гърло. Пак никакъв отговор. Рипнах на крака и почнах лудо да се катеря и падам, да ставам и пак да се катеря по студената стена, за да падам отново и отново с изподраскани ръце и счупени нокти, с кървящи колене и вече безчувствена глава от честите удари в скалата. И с всеки миг, след всеки нов неуспех уплахата ми ставаше още по-грозна.

В промеждутъка между две поредни сгромолясвания долових ехото на далечен вик. Той идеше като от преизподнята. Смълчах се и зачаках с разтуптяно сърце.

— Опларипипй! — викаше Румен, ала нейде отдолу, откъм езерата, а не от билото!

Всяка клетка на тялото ми потръпна от възмущение пред тоя весел, безгрижен зов. Аз загивах, а той източваше из гърдите си тиролски трели! И сигурно не бързаше…

Трелите се избистриха, наедряха като гевреци и зашумяха в моя тесен затвор. Обаждах се и аз с кратки, отсечени викове. Виках бодро, с достойнство. Защото ако добродетелта на благополучието е умереността, тая на неблагополучието е силата на духа, а върху нравствената плоскост последната изпъква много по-ярко от първата, в която няма нищо героично. Негли затова и библията се занимава по-обстойно с патилата на Йов, отколкото с богатствата и жените на мъдрия Соломон.

По едно време нещо затули небето над главата ми и аз изръмжах.

— Я гледай къде си се сврял! — възкликна Румен. — От мечка ли се уплаши или от що?

Блудкава и противна шега! Вместо отговор изръмжах от възмущение. Пък и зъбите ми тракаха от студ и едва се поразтваряха, за да поддържат неспирния такт.

— Можеш ли хвана каиша ми? — питаше Румен.

С мъка драснах клечка кибрит. Видях спуснатия колан, а също и бузите му, зачервени като некалайдисана бакърена тенджера. Размахах ръка, ала не стигнах ремъка.

— Ще го пусна — чух го да казва, а ти вържи твоя за него! Вържи го през токата и го подхвърли нагоре! Или вече нямаш сили?

— Мога и сам да изляза! — промълвих с усилие, ала почнах трескаво да разкопчавам своя колан, щом другият близна носа ми.

Подир малко Румен ме изтегли нагоре, но не и преди да срине доста сняг в голия ми врат. Винаги съм казвал, че той е крайно непохватен. Но сега не го смъмрих. Гледах го, както някогашните малчугани са гледали Боримечката, и нещо ми казваше, че той би изгребал цялата преспа с лапите си, за да ме измъкне от дупката. И макар краката ми да се олюляваха, счетох за редно да кажа нещо мило, просто затрогващо и тъй да покажа, че вече не му се сърдя.

— Бива те за санбернарско куче! — рекох и го потупах по рамото.

— Нищо ти няма! — отвърна той, оглеждайки силуета ми в мъртвото отражение на звездните светлинни в снега. — Само коленете ти са поразкървавени… А сега хайде да се спускаме надолу, че Жорж ни чака там, при другото езеро! — и той пъхна в ръката ми някаква тояга, за да си служа с нея като със спирачка по наклона.

Спускането поизтъни лицевата страна на шортите ни откъм гърба, но мина без злополуки. Стигнахме до потока, който изтичаше изпод снега, и аз легнах по корем, готов да пия, дорде не се стопи и цялата проклета преспа.

— Стига! — задърпа ме Румен за якето. — Ще пукнеш като жаба…

Още едно шаблонно, журналистическо сравнение!

А аз пиех, пиех и пиех… Жаждата идеше от прекомерната умора. Когато най-сетне се изправих, коремът ми, пристегнат в средата от колана, беше станал двукатен, като две бъчонки за ракия, поставени една върху друга. Трябваше да преместя желязното езиче с цели три дупки. Едва тогава задишах свободно.

— Къде е магарето? — запитах с мъка, защото водата клокочеше чак в гърлото ми.

— Никъде го няма! — чух го да казва. — Може да е наблизо, но нали не се вижда… А на Жорж казах да го търси към колибата.

Логично предположение! Двамата веднага тръгнахме в мрака. На човек, който иска да намери правия път, е достатъчна и най-слабата светлинка. Като тая от звездите. Вървяхме, а Румен се провикваше от време на време. Не след дълго дочухме и гласа на Жорж и още повече се разбързахме, тъй като треперехме от студ, пък и шортите ни, мокри от спускането по преспата, действуваха като заледяващ компрес.

С какво удоволствие разтягах крачки и как волно размахвах тоягата-бастун след дългия принудителен престой в тясната дупка! Така прави и пеленачето, когато го отвият. И гугука от удоволствие. Но аз не се усмихвах. Палех цигара от цигара, за да сгрея дробовете си и защото бях забравил да пуша в оня процеп. В тъмата Румен не можеше да забележи, че ръцете ми още треперят. Нали е журналист, той няма око за дребните неща — за онези малки подробности, които в миг изграждат картината и правят героя да изпъкне като жив…

Георги Д. Петков се провикваше отдалече и тъй ни сочеше пътя към колибата. Заварихме го пред нея. Тя беше ниска, цялата от камък и с плочи отгоре, върху плоския покрив, без друго отверстие, освен неголяма дупка откъм южната страна, оставена за вход. Дупката гледаше към водопада на първото езеро. С мъка пролазихме през нея. От радост да ме види жив и здрав Жорж пръв блъсна темето си в ниския таван. Това го направи още по-бъбрив. Двамата с Румен дълго викали от билото, когато съм изчезнал от очите им, но ветрецът идел насреща, а моите викове заглъхвали в процепа и не стигали до тях. Почакали малко и се спуснали по пътечката към петото езеро. Сетне Румен грабнал една тояга и се закатерил по стръмната преспа, за да издири останките ми.

— Ето че можеш да бъдеш добър! — казах на журналиста. — А понякога си направо лош… И това ли влиза в твоята диалектика?

— Точно така: единство в противоречията! — потвърди той. — Противоречията, както виждаш, включват и сръднята, и другарството…

А сам бе доказал, че другарството в планината е чуждо на всяка сръдня! Иди да го разбереш…

Жорж успя да запали огън в средището на колибата. В единия ъгъл имаше много слама. Разстлахме я и се поизтегнахме с присвити крака, ала още потръпвахме в шортите. Клиновете ни бяха останали в раниците.

— Пустото магаре! — подзе Жорж. — Никакво не се обажда и мълчи, мълчи, като да е потънало в земята!

— Ще мълчи я, зер по любов е тръгнало! — обади се Румен. — Ти да не би да крещиш, когато разправяш нежности на жена си? — и той сръга Жорж в ребрата.

Такъв си е Румен: ни срам има, ни мярка знае…

Той пръв повлече крак и разговорите ни тръгнаха все такива, без срам и мярка. Уви, скоро се смълчахме поради глада, който взе да ни измъчва, пък и от лютивия пушек в колибата. Дърва имаше край входа, но те бяха сурови, чепати клековици. Затова не бързахме да слагаме други в огнището.

— Я кажи какво пишеше във вестника за нас? — досети се Жорж подир време.

— Нищо особено — отвърна Румен. — Пък и какво могат да пишат, освен че сте преизпълнили плана по всички показатели и така нататък, както му е редът…

— Само това ми липсваше! — изпъшка счетоводителят.

— Защо? — учудих се. — Нали ще вземеш премиални?

— Да, но, видите ли — и той се позапъна, — работата е там, че балансът е малко нагласен, пък и данните за себестойността…

Двамата с Румен онемяхме. Това да се случи в социалистическа България! И не друг, а Георги Д. Петков, добрият наш Жорж, баща на дете от втората си братовчедка, да извърши такова грозно дело!

— Вярвайте, не по моя вина! — продължи той. — Просто ме накараха… Гракнаха по мене, че много съм бил умувал. Искаха и ние да блеснем веднъж, да вземем по някое левче, пък и за нас да пишат във вестниците…

— Кои? — строго запита Румен.

— Всички — промълви нещастникът. — И главният инженер, и плановикът, и химикът… Само директорът нищо не знае…

Дълго време само главните пращяха в тишината, а Жорж, седнал по турски, механично поклащаше тяло напред-назад, молитвено преплел пръсти връз оплешивялото петно на темето си. Дали пък точно там не се намираше счетоводният център на мозъка му?

Поддържахме мълчанието, та по-скоро да изживее разкаянието си.

Малко преди полунощ сред сивите вълма на отровния пушек пред отвора на колибата се мярна друго пепеляво петно, но по-едро и устойчиво, прилично на продълговата маса с четири крака.

— Магарето! — възкликнах от радост.

— Ще го опечем на шиш! — рече Румен и пръв пролази навън.

Той мислеше за шилешкото месо, което бе донесъл от хижата.