Барбара Делински
Загадки и обещания (7)

Шеста глава

Разперила ръце, Лорън се хвърли на врата на Мат, вкопчвайки се в него, сякаш от това зависеше живота й.

— Извинявай, Мат! Съжалявам! Ако знаеш колко съжалявам! — притисна чело в топлата му кожа и продължи да нарежда: — Не исках да кажа това. Просто съм изнервена, объркана… И си го изкарах на теб — вдигна глава, очите им се срещнаха и тя прошепна умолително: — Не си отивай, моля те!

— Никога не съм смятал, че си измисляш, Лорън!

— Зная, зная. Не беше честно от моя страна да те обвинявам. Разбираш ли, очаквах от теб отговори на въпросите, на които не можех да си отговоря сама. Грешката е моя!

— Нещата не са се променили. Все още нямам отговори на твоите въпроси.

— Зная.

— А ти все още имаш само едно легло — продължи той, опрял ръце на хълбоците й. — Ако бях светец, щях да ти предложа да спя на дивана, но признавам, че не съм.

Това признание и страстта, която гореше в очите му, я накараха да потръпне от възбуда.

— Знам го… — прошепна тя.

— Значи знаеш какво искам? — попита тихо той. Изгубила способност да говори, Лорън кимна мълчаливо.

Още минута Мат се взираше в нея, после я хвана за ръката.

— Качвай се в колата!

— Какво…

— Сядай! — побутна я той зад волана. — Направи ми малко място. Така е добре — включи скоростния лост на заден ход и подкара обратно по алеята. — Не искам да рискувам пак да се отметнеш!

Спряха пред къщата. Мат почти я избута от колата, прегърна я през рамо и с бързи стъпки я поведе към входа. Задъхана, Лорън се разсмя.

— Мат?

— Шшт!

Въобще не спря в антрето, а побягна по стълбите, направо в спалнята й. Вътре беше тъмно, но той явно нямаше намерение да пали лампата. Лорън му бе признателна за това. Знаеше какво ще стане между тях след малко и го желаеше от все сърце.

Мат я прегърна и започна да я целува. Всичко изчезна, освен една-едничка мисъл — тя бе най-щастливата жена на този свят, защото беше срещнала този чудесен, прекрасен, изумителен мъж. Отдаде се с цялото си същество на непознатите усещания, които целувките му събуждаха в тялото й, на ръцете, които разкопчаха блузата и сутиена й, на силните и топли пръсти, прокарващи огнени пътечки по тръпнещата плът.

С гърлен стон, пропит с желание и страст, Лорън инстинктивно изви тяло към Мат, сякаш го молеше безмълвно да удвои милувките. Той я остави за секунда, докато събличаше ризата, после отново я притисна до гърдите си — невероятно топли, покрити с гъделичкащи златисти косъмчета. Самото съприкосновение с голата му плът й действаше като опияняващ еликсир. Дали такава бе естествената реакция на всяка жена в прегръдките на мъж или безумните усещания — разтърсващи и покоряващи — бяха свързани единствено с Мат? Струваше й се, че се познават от години — цяла вечност, не можеше дори да си представи, че се е съмнявала в него…

Без да се откъсва от устните й, Мат свали ципа на джинсите й. После коленичи и бавно започна да я съблича. Вкопчила се в раменете му, Лорън трепереше като лист, макар че тялото й бе в пламъци. Боязън, сдържаност, свенливост — такива понятия не съществуваха. Плътта крещеше от болезнената жажда и трябваше да бъде утолена.

— Моля ти се, Мат! — задъхано прошепна Лорън. — Желая те!

Не беше нужно да повтаря поканата. Мат се изправи, с трескави движения се освободи от дрехите и застана гол пред нея. Бе повече от очевидно, че в пламналите им тела гори един и същ пожар. Самата мисъл сякаш наелектризираше Лорън. Опасения, боязън, страхове в такъв момент изглеждаха абсолютно нереални. Една жена не можеше да се страхува, когато е с мъжа на своите мечти.

Мат отметна завивката и много внимателно, сякаш бе най-драгоценното съкровище на този свят, я положи върху хладните чаршафи, ухаещи на свежест.

— Лорън… Господи… — мълвеше с див копнеж, обсипвайки я с влудяващите си целувки. Целият трепереше от страст — личеше, че не бе в състояние да я контролира. Преплете пръсти в нейните, намести се между разтворените й бедра и със силен тласък проникна в нея.

От устните на Лорън се изплъзна глух вик. За момент Мат замръзна неподвижен. Тя обви ръце около кръста му, за да го привлече към себе си, но той като че ли се колебаеше.

— Лорън? — в задавения шепот се прокрадваше тревога.

— Всичко е наред… Недей, не спирай… Моля те, не спирай!

— Дори да исках… Не бих могъл… — промълви на пресекулки Мат, притиснал овлажненото си чело в рамото й. — Но ще се постарая да бъда… по-внимателен…

— Не искам! — почти извика Лорън. Онази кратка болка бе изчезнала, остана само пулсиращото огнено кълбо в слабините й.

Въпреки настойчивия зов, Мат започна да се движи много бавно, докато тялото й свикне с него. После ритмичните движения станаха по-бързи, влудяващи и извисяващи към онзи миг на върховната наслада. Две тела, слети в задъхания ритъм на първичния инстинкт, две тела, които се допълваха, изпълваха взаимно и постепенно се превръщаха в една-едничка нажежена цялост. И най-дръзките фантазии, които Лорън някога си беше позволявала, не можеха да се сравнят дори с частица от безумното блаженство на тази споделена физическа и емоционална близост.

Дълго, много дълго след това, и двамата не бяха в състояние да проронят дума. Поемаха с мъка въздух, от време на време се кикотеха на смешната си безпомощност да се помръднат. Най-сетне Мат се свлече бавно до Лорън. Единият крак и едната му ръка обаче продължаваха да я притискат — нещо като мълчалива демонстрация на собственост, която тя нямаше никакво намерение да оспорва. Косите й, разпилени върху възглавницата, го гъделичкаха по бузата.

— Как се чувстваш? — гърлено прошепна Мат.

— Замаяна… Не съм си и представяла…

— Не си ли?

— Добре ли беше? — Лорън отлепи с усилие натежалите си клепачи и го погледна.

— Добре? „Добре“ не казва нищо! — подхвърли той ухилен. — Е, но ти без друго знаеш…

— Не знам…

Усмивката му се стопи, заменена от искрена загриженост. Протегна ръка и приглади нежно залепналите влажни кичури от челото й.

— Прости ми, ако съм ти причинил болка, но трябваше да ми кажеш… Щях да бъда по-внимателен…

— Но защо? Никога не съм се чувствала така невероятно!

— И в началото ли?

— Дори и в началото! — недоверчиво извитата му вежда я накара да послъже. — Исках да ме заболи. Струваше ми се, че без тази болка, щях да пропусна нещо важно в живота си. Звучи малко глупаво, нали?

Мат не отговори на въпроса. Поглади веждата й с пръст и сам попита:

— Защо не ми каза нищо?

— Толкова ли е важно? — Лорън замълча. Изпитваше леко угризение. — Искам да кажа, че и двамата сме зрели хора. Съзнавах какво върша…

— Мислиш ли, че го съзнаваш напълно?

— Разбира се! — натърти тя разпалено. Не проумяваше накъде бие Мат.

— Аз не те пазих, Лорън.

За секунда тя зяпна, но в следващия миг вече се усмихваше широко.

— Страхотно!

— Как така страхотно? Не се ли тревожиш за последиците, скъпа? — стъписа се Мат. — Лорън, точно сега едва ли ти е нужно бебе. То би пречило на работата ти, на новия живот, който си избрала.

— Бебе! Боже мой, би било чудесно! Сигурна съм, че ще се справя и с това!

— Учудваш ме. Не съм подозирал, че толкова искаш дете…

— Да ти призная честно и аз нямах никаква представа — Лорън опря пръст върху носа си. — Успокой се, Мат, сигурно няма нищо. Тия работи рядко стават от един път. Пък и, както сочи науката, датата не е подходяща… — нави около пръста си влажно кичурче от перчема на Мат и попита: — Ти притесняваш ли се?

— Притеснявам се, разбира се! Как така изведнъж бебе? Зрели хора като нас планират тези работи…

— Ето го пак Мат с вечната му предпазливост! — Лорън подръпна закачливо косата му. — Не си слагай такава грижа на сърцето, Мат! Ако случайно съм забременяла, ще измисля начин да се оправя. Щом искам бебе, всичко ще си дойде на мястото.

— Ти си непоправима романтичка! — промърмори Мат, ала очите му таяха някаква тъга.

— Мислиш си за това, че скоро заминаваш — Лорън вече не се усмихваше.

— Рано или късно ще трябва да замина.

— Това не бива да те тревожи, Мат! Няма нищо страшно. Не искам да се чувстваш обвързан заради станалото между нас. Не искам и никога няма да поискам повече от това, което пожелаеш да ми дадеш.

— Ужасно „джентълменско“ от твоя страна! — изсумтя той и се стовари на възглавницата.

— А какво предпочиташ — да се затръшкам и да настоявам да се оженим? — попита тя объркана. — Времената са други, Мат. Фактът, че сме се любили, не означава, че си длъжен да ме направиш „честна жена“. Пък и, право да ти кажа, не се чувствам „обезчестена“, а по-скоро… че съм родена с късмет…

Мат обърна глава и я изгледа изненадано.

— Би ли ми обяснила?

— Това, което изживях преди малко, беше прекрасно, невероятно! Не съм дръзвала дори да го мечтая…

— Но защо, Лорън? Наистина не проумявам! Ти си красива, очарователна, интелигентна, сама каза, че времената сега са други. Девствена жена на твоята възраст е истинска рядкост…

— Нима си мислиш, че ще се хвърля в прегръдките на първия срещнат, само за да кажа, че съм спала с мъж?

Личеше, че въпросът му я беше наскърбил. Мат се претърколи, покри я с тяло и притисна лицето й в едрите си длани.

— Разбира се, че не си го мисля, скъпо мое момиче! Не ти, аз съм щастливецът тази вечер. Защото ми даде онова, което друг мъж не беше получавал. Тази бе една от причините да не спра…

— Една? Значи има и други?

Въпреки липсата на светлина, Лорън забеляза стеснителната му усмивка.

— Другите са тук — Мат сложи ръка на коляното й и бавно я плъзна нагоре. — Тук и тук, и тук… — Докосваше с безмерна нежност венериния хълм, заоблените й гърди, опирайки накрая показалец в слепоочието й. — Ти цялата — плът, душа и ум. До теб просто пламвам, Лорън.

— О, мили Боже! — само успя да промълви тя, като усети как отново по тялото й се разливат горещите талази на желанието. Разумът й не го побираше! Чудеше се да се радва ли или да се срамува заради тази ненаситна жажда на плътта? Само допреди минута й се струваше, че е невъзможно… Тялото обаче изглежда въобще не се интересуваше от разни дълбокомислени съждения и заговори на своя красноречив език.

А Матю Крюгер вече бе доказал, че умееше добре да го разбира…

Когато бе „прочетено“ и продължението на тази невероятна, вълнуваща, възхитителна история, Лорън заспа дълбоко. Изобщо не разбра, че Мат остана буден още дълго. Взираше се замислен в тъмнината, докато накрая сънят не го обори.

Лорън се събуди със странното усещане, че по гърба й се разлива приятна топлина. Клепачите й трепнаха, отвори очи и затаи дъх. Не смееше да помръдне, за да не развали магията. Обходи завивките с поглед, докато в полезрението й не попадна една едра, загоряла от слънцето ръка, отпусната върху белия чаршаф. Мат.

Изви едва-едва глава и проследи с очи очертанието на ръката от китката към рамото — едро, силно, сякаш излято от бронз. Мат!

Много бавно и съвсем безшумно се обърна настрана. Най-после можеше да го види целия. Сърцето й се разтуптя. Преливаше от нежност, готово да се разтопи. Мат спеше дълбоко. Гъстите тъмни ресници засенчваха едва забележимо изсечените скули, устата му бе леко разтворена, устните отпуснати. Жадно плъзна поглед по тялото му. Снощи можеше да го докосва с ръце, да се опива от изваяното съвършенство на плътта, сега бе ред на очите да се наслаждават.

А Мат наистина изглеждаше великолепно.

Почти самодоволна усмивка разцъфна на лицето й. Беше на седмото небе от щастие. Чувстваше се пълноценна, задоволена — истинска жена. Не устоя на изкушението, наклони глава и докосна гърдите му с устни. Затворила очи, Лорън се опиваше от прелестно ухание на топлата влажна кожа.

Ненадейно усети нечия ръка около кръста си и надигна отривисто глава. Мат лежеше със затворени очи, а върху устните му играеше едва загатната усмивка.

— Сънувам ли? — прошепна той.

В отговор Лорън се понадигна, обви ръце около шията му и шумно го целуна. Усмивката му мигом стана по-широка. Претърколи се на гръб, като я привлече върху себе си. Чак тогава отвори очи.

Минута-две просто се взираха един в друг. Лорън не беше сигурна какво Мат можеше да прочете в очите й, ала неговите говореха красноречиво, че е щастлив. Тези очи я караха да се чувства единствена, неповторима.

— Здравей — най-сетне проговори той.

— Здравей — Лорън преглътна бучката, заседнала в гърлото й.

— Как спа?

— Разкошно!

— Имаше ли призраци?

Тя поклати отрицателно глава.

— А разни странни шумове?

— Не, не чух нищо! Май Бет ще се окаже права, че ми трябва бодигард.

— Значи затова го направи? Защото ти е трябвал бодигард? — Мат я пощипна за наказание.

— Знаеш много добре защо го направих! — запротестира Лорън, но трябваше да си поеме глътка въздух, когато Мат я притисна доста по-интимно към себе си. — Хей, какво правиш?

— Ти си виновна — започна първа! — ухили се той. — Ако случайно не знаеш, рано сутрин мъжете са най-потентни.

— Чувала съм, че мъжете са във върховна форма между двайсет и трийсет години, а ако не се лъжа, ти отдавна си ги попрехвърлил. Изобщо, ти ме изумяваш!

— А аз твърдя, че ти си тази, която предлага изненадите. Девствените жени обикновено са доста стеснителни и срамежливи…

— Тъй като вече не съм девствена, смятам, че държанието ми е оправдано — изкикоти се Лорън.

Мат се претърколи заедно с нея, така че сега тя остана да лежи по гръб. Надигна се на лакът и, както Лорън бе направила преди малко, започна да целува и да милва с очи всеки сантиметър от стройното й тяло.

— Господи, Лорън, не мога да повярвам… Ти си толкова красива! — възкликна той с благоговение. — Нали не съжаляваш? — очите им се срещнаха.

Лорън поклати мълчаливо глава, стъписана и очарована от начина, по който Мат я гледаше.

— А ти съжаляваш ли?

— Не, за това не съжалявам — опря дългия си показалец в основата на шията й и го плъзна бавно надолу. — Безпокоя се, че още нямам отговор на твоите въпроси.

— Не мисли за това сега — прошепна тя настойчиво. Странно, но в момента не й се искаше някакъв страничен въпрос да й отнеме безценните минути, които можеше да посвети на Мат.

— Ако не започна веднага да мисля за това, ще ми се приискат разни други работи. Или май си забравила, че днес не е неделя?

— О, Господи! — Лорън погледна стреснато часовника на тоалетката, изскубна се от прегръдката на Мат и скочи от леглото. — Аз ще взема първо душ — сети се за дефицита от топла вода и подвикна през рамо: — След две минути съм готова!

Почти удържа на думата си, но като се върна в спалнята, от Мат нямаше и следа. Обзе я паника, видя обаче дрехите му, разхвърляни по пода, и се успокои.

— Мат? — както си беше загърната с хавлиената кърпа, заслиза по стълбите. — Хей, Мат?

Отдолу се носеше ухание на прясно сварено кафе, ала отговор не последва. Лорън тъкмо се чудеше къде ли се е дянал, когато входната врата се отвори и той нахълта с кожен куфар в ръката. Беше гол-голеничък — както майка го е родила.

— Матю Крюгер! Що за безобразие! Какво ще си кажат съседите, ако те видят…

С три скока Мат се добра до нея и сложи край на уж разгневената тирада с шумна целувка. После продължи по стълбите.

— Нищо няма да кажат, защото дърветата ме скриваха. А навън е разкошен ден!

Лорън изобщо не мислеше да спори с него. И как да спори, след като зяпаше едва ли не с отворена уста великолепната му фигура? Висок и строен, широкоплещест, тесен в ханша и тези стегнати изваяни бедра! Ако не се налагаше да бърза за работа, сигурно щеше да изтича след него в банята, само и само да го докосне с ръка.

Времето обаче я притискаше. Набързо изсуши косата си и се гримира, докато Мат се къпеше и бръснеше в банята. Облякоха се и слязоха в кухнята. Приготвиха си за закуска бъркани яйца и препечени филийки. След малко ометоха чиниите. Тогава Мат й каза какво ще прави през деня.

— Имам две срещи — в десет сутринта и в два. Можем да отидем с моята кола до Бостън, на обяд да хапнем заедно, а довечера, като тръгнем за насам, ще напазаруваме в някой супермаркет. Какво ще кажеш за моя план?

В тона му имаше даже закачливи нотки, но Лорън изведнъж се сети за мисията, с която Мат сам се бе нагърбил. Той смяташе да не я изпуска от очи, доколкото това бе възможно, за да я пази, както й беше обещал. Тя, естествено, нямаше нищо против, но… Имаше едно голямо „но“.

— Мат, по моя въпрос… Какво ще правим? Просто ще чакаме ли?

— Засега да. Ще видим дали моето присъствие тук ще промени нещо.

— Добре, но ако нищо не се случи, не можем да сме сигурни, че този неизвестен „някой“ не се спотайва временно, докато си тук. Ти все едно не можеш да останеш вечно…

— Знам — Мат отмести поглед настрани. — Днес смятам да се обадя на двама-трима души…

— На кого ще се обаждаш?

— На хора, които може да се окажат по-проницателни от нас — известни нотки на напрежение отекнаха в гласа му, ала в очите му се четеше нежност, когато я погледна пак. — Не искам да мислиш за това, Лорън. За момента го остави на мен.

— Но, Мат, това е мой проблем! Няма да е честно да стоваря всичко върху плещите ти, а аз да си измия ръцете. Не си длъжен да го правиш.

В първия момент Мат като че ли бе готов да спори с нея, но явно после се отказа. Надигна чашата си и пресуши остатъка от кафето.

— Приеми, че го дължа на Брад тогава. Той ми беше приятел, а ти си негова сестра. Най-малкото, което бих могъл да направя, е да ти се притека на помощ, когато имаш нужда.

Лорън предпочиташе да чуе по-друг отговор, но всъщност сама си го бе изпросила.

— Пък и в края на краищата плещите ми са широчки… — добави той с подкупваща усмивка. — Мисля, че ще се справя! А, сетих се за нещо друго. Нали ти дадох списък с имена на майстори? Ти ли ще им се обадиш или аз да свърша и тая работа?

— Къпал си се със студена вода, нали? — сконфузи се Лорън.

— Е, не беше съвсем ледена…

— Аз ще им се обадя. Достатъчно е това, което правиш за мен. Бих се радвала обаче, ако си тук, когато разговаряме. Струва ми се, че тези момчета стават съвсем други, като видят мъж в къщата — допълни с доста хладен тон. Замълча за кратко, после попита предпазливо: — Докога си тук? — предполагаше, че Мат ще остане най-много още два-три дни, и само като си помисли за това, усети празнота в душата си.

— Мислих снощи и за това… — Мат потърка с ръка тила си. — В четвъртък и петък трябва да съм в Лиоминстър, но ще се върна в четвъртък вечерта и на другата сутрин пак ще замина — пое си бързо дъх и продължи: — Разбира се, ако присъствието ми не те притеснява, Лорън! Няма проблеми, ще те разбера… Хей, какво ти става? Да не се разцивриш? Най обичам подсмърчащи физиономии на закуска!

— Тогава не ми се прави на интересен! — скара му се Лорън. Сложи мръсните чинии в мивката и, като се върна на масата, го прегърна, притискайки буза в неговата. — Естествено, че искам да живееш тук, глупчо! Докато можеш. Дължиш ми го, освен това…

— Така ли?

— Показа ми някои прелестни страни от живота, които не познавах. Нещо ми подсказва, че има още много да се уча…

— Така си и знаех! Искаш само моето тяло!

— Кой знае? — отвърна тя ухилена. — Може би…

През следващите дни Лорън и Мат прекарваха заедно всяка свободна минута. Пътуваха заедно до Бостън и обратно. Обядваха заедно. Когато Мат привършеше по-рано с ангажиментите си, а Лорън още бе на работа, той се настаняваше на пейката пред магазина, та накрая Бет предложи да му вземат наем.

— Или да го наемем на почасова работа.

— Зарежи това! — набърчи нос Лорън. — Като се сетя само как трябваше да увещаваме Джейми да мине на пълен работен ден… Пък и какво разбира от изкуство Мат?

— Ще ми се да знам какво разбира от разни други неща! — подхвърли Бет с доста преднамерено провлечен глас.

— О, знае едно друго… — бе единственият коментар на Лорън.

Съзнаваше прекрасно, че Бет пуска въдици. Естествено не криеше, че Мат живее в Линкълн. Но имаше неща свещени, които човек не ги обсъжда дори с най-добрата си приятелка. Това бе главната причина за липсата на словоохотливост, но не единствената. Лорън живееше с чувството, че е попаднала в приказка. А Бет сама й бе признала, че й завижда — благородно, както се изрази. Та на Лорън хич не й се щеше да налива масло в огъня.

— Слава Богу, че поне те пази от неприятни инциденти… — отбеляза Бет след многозначителна въздишка.

— Да, това го прави.

Действително, откакто Мат се пресели в Линкълн, странните необясними „случки“ спряха. Лорън отново се почувства сигурна дотам, че почти забрави за проблема. Но не съвсем…

Във вторник вечерта попита Мат дали се е обаждал на онези „по-проницателните“ хора. Той отговори „да“ и каза, че нещата са задвижени в нужната посока. Лорън не посмя да го разпитва повече.

На следващата вечер обаче не се сдържа.

— Има ли нещо ново по въпроса? — подхвърли възможно най-внимателно.

— Засега не. Нужно е време.

— За какво? Не те разбирам…

— Трябва да се поразпитат някои хора, с други да се поговори. Имай ми доверие, Лорън! Нали така се разбрахме?

Умолителните нотки в гласа му мигновено стопиха напрежението и Лорън се предаде. Колкото и да се мъчеше обаче, не успя да преодолее вътрешното убеждение, че между станалите инциденти има връзка. В определен момент щяха да се подновят, въпреки че Мат се бе вживял в ролята на неин закрилник. И точно това я плашеше.

В четвъртък Мат стана призори, взе душ, избръсна се, облече се и чак тогава събуди Лорън, за да се сбогуват.

— Защо не ме вдигна по-рано? — бързо се разсъни тя, макар че бе доста изтощена след поредната любовна нощ. — Щях да ти приготвя закуска.

— Нямам време. Ще хапна понички с кафе, като стигна там.

— Как не ми се ще да заминаваш!

— Довечера се връщам.

— Знам, но цял ден ще съм като на тръни. Струва ми се, че Лиоминстър е ужасно далеч.

— И на мен — въздъхна Мат, целуна я по устните, после се насили да се усмихне. — Пази се, обич моя, чу ли! Бъди внимателна по пътя и не забравяй да залостиш добре вратите!

— Няма. На добър път, Мат! И успех!

Преди да излезе от спалнята, Мат й махна с ръка. Лорън скочи от леглото и се залепи до прозореца. Видя го да се качва в колата, моторът изръмжа и малко след това колата се скри от погледа й. За да потисне тревожното чувство в душата си, тя влезе в банята, взе душ, после се облече и слезе в кухнята. Насила изяде закуската. Едва тогава си позволи да се отпусне в креслото и се отдаде на размисъл. Мат вече й липсваше. Свикна с присъствието му, макар че всъщност от два дни бяха заедно. Нещо повече, май се беше пристрастила към присъствието му. Закуската без него не беше същата. Между другото, не се съмняваше, че днес по навик щеше да поглежда често към скамейката пред магазина, убедена, че той е седнал там.

Най-съкровеното, но и най-безумното желание бе Мат да си остане завинаги в Бостън. Съзнаваше, че това е невъзможно. Ето, днес замина за Лиоминстър. След седмица, най-късно след две, щеше да се върне в Калифорния. И тогава? Щяха да си говорят по телефона. От време на време да се срещат…

Още отсега бе наясно, че това няма да й стига. Искаше да бъде всеки ден с Мат, да живее с него в Линкълн. Ако в началото случайно бе имала резерви по отношение на произхода, професията или характера му, вече те не съществуваха. Не се съмняваше, че е израснал в здрава семейна атмосфера, професията му бе солидна, характерът — сигурен, надежден. В него нямаше дори следа от грубост или вулгарност. Напротив, държеше се като безупречен джентълмен. Фактът, че избягваше да говори надълго и нашироко за Брад, вече не й правеше впечатление. Очевидно тактично се опитваше да заобиколи тази деликатна тема.

Имаше и още нещо, което Лорън не можеше да не оцени. Мат бе извадил на повърхността нови непознати страни от личността й. Откакто бяха заедно, узря като жена. Той я накара да повярва, че е красива и желана. По-рано трябваше да се огледа в огледалото, за да добие самочувствие, сега й стигаше възхитата в погледа на Мат. Мнението на другите нямаше никакво значение, щом Мат намираше, че е красива…

Лорън въздъхна тихичко и се изправи. Щеше да оправи кухнята, да отиде на работа, после да се прибере вкъщи. Скоро след това Мат щеше да се прибере. За утрешния ден просто нямаше да мисли.

Ден за ден… Какво друго й оставаше?

С кухнята, естествено, проблеми нямаше. Проблемите дойдоха, когато се качи в колата. Завъртя ключа, но моторът сякаш беше онемял. Върна се вкъщи, обади се в сервиза и след половин час аварийната кола пристигна.

— Акумулаторът е свършил — бе кратката диагноза на механика.

— Невъзможно! Чисто нов акумулатор! Купих го само преди четири месеца.

— Свършил е — повтори упорито механикът. Взе някакви кабели от чантата си и се зае да го зарежда. — Навярно сте забравили светлините.

— Изключено! Винаги ги проверявам.

— Друг кара ли колата? Възможно е той да ги е забравил.

— Никой друг, освен мен, не кара тази кола. Стои в гаража от вторник сутринта… — всъщност във вторник Мат я вкара в гаража, но той никога не би оставил фаровете включени. — Случвало се е и по-дълго да не е в движение, но никога не съм имала проблеми.

— Просто акумулаторът е изтощен, иначе изглежда съвсем наред. Бързо ще го заредя.

Така и стана. Лорън закъсня само с четвърт час за работа, но тази нова неприятност не й даваше мира. Хрумна й, че същият човек, който беше развалил вратата на гаража, сега отново бе проникнал там, включил бе фаровете, докато акумулаторът се изтощи, после ги бе изключил. Реши да обсъди тази възможност с Мат, когато се прибере от Лиоминстър, но това не й помогна особено да преодолее нервността си през целия ден. Вечерта, преди да се качи в колата си в закрития паркинг, Лорън дълго се оглежда, надзърна към задната седалка и чак тогава седна зад волана.

Този път нямаше проблеми. Когато стигна в Линкълн, реши да напазарува. Мат щеше се върне най-рано в девет, но й се щеше да се прибере по светло. Само като си помислеше, че може би някой я следи, изпадаше в ужас от тъмнината.

Вкъщи Лорън залости здраво врати и прозорци, ала това не й донесе кой знае какво успокоение. Прибра покупките, приготви всичко необходимо за вечеря, наля си чаша вино и седна да чака Мат във всекидневната, без да пали осветлението. Останалите лампи в къщата горяха, но тя предпочете да стои на тъмно. Скрита в тъмнината. Разтревожена. Притисната от мрачни мисли. Съзнаваше, че до голяма степен всичко е плод на въображението й, но от това не й ставаше по-леко.

Струваше й се, че времето е спряло, макар че малко след девет чу изскърцване на спирачки. Надникна предпазливо през прозореца и въздъхна с огромно облекчение, като видя, че Мат слиза от колата. Излетя като стрела към входната врата. Още не прекрачил прага, тя се хвърли на врата му.

— Господи, как се радвам, че се върна!

— Действаш страхотно на самочувствието ми. От четиринайсет часа никой не ми е устройвал такова посрещане! — подхвърли той, ухилен до ушите.

— Тринайсет и половина — поправи го Лорън и надигна лице за целувка. Получи я и мигновено нервността я напусна.

— Как мина?

— Много добре. Струва ми се, че изчистихме и последните разногласия с местните власти, така че можем да получим строителната виза, а това е супер, защото всички останали звена са на линия, готови да започват.

— Чудесно! Браво!

— Говорих и с Томас — Томас Гелинг бе шефът на строителната фирма. Лорън се свърза с него във вторник. — В неделя ще дойде да огледа.

— Но нали започвате работа на твоя строеж, ще му остане ли време да се занимава и с моето ранчо?

Мат я прегърна през рамо и влязоха вътре.

— Трябва да се научиш да разбираш строителния жаргон — усмихна се той. — „Всички са на линия“ означава, че при по-голям късмет има надежда след шест седмици да направим първата копка. Оттам нататък ще минат най-малко още три месеца, докато се отвори работа за електротехници и водопроводчици, каквито са ти нужни на теб. Томас ще има предостатъчно време да приключи с ремонта тук — разбира се, ако се спреш на него. Не искам да се чувстваш задължена да го ангажираш. В списъка има и други имена.

— Вече разговарях с няколко души по телефона, но Томас ми допадна най-много. Ако щеш го наречи инстинкт… — Лорън съзнаваше, че върху преценката й навярно бе повлиял и фактът, че Мат бе избрал именно Томас Гелинг като главен подизпълнител на обекта. Но независимо от това, Томас наистина й бе харесал. Говореше разумно и очевидно не страдаше от предубеждения по отношения на жените.

— Мисля, че ще ти направи силно впечатление, като се запознаеш с него — влязоха в кухнята и Мат се запъти към мивката, сипа обилно количество течен сапун на ръцете си и започна да ги търка енергично. — А твоят ден как мина?

— Чудесно! Всъщност не съвсем… Боже мой, не мога да повярвам, че пак се почна!

— Какво?

— Цял ден бях направо извън релсите от нерви, броях минутите до твоето завръщане, за да ти разкажа какво ми се случи. А ето, че ти влезе, аз мигновено се почувствах сигурна и забравих.

— Какво се е случило? — изгледа я през рамо Мат.

— Сутринта колата ми отказа да запали. Акумулаторът бе изтощен. Трябваше да викам хора от сервиза.

— Как така изтощен? Не каза ли, че си сложила съвсем нов, малко преди да напуснеш Бенингтън?

— Точно така. И именно това е странното. Техникът предположи, че може би съм забравила фаровете. Но аз съм абсолютно сигурна, че не е така.

Дебел пласт сапунена пяна покриваше ръцете на Мат, но той продължаваше упорито да ги търка, смръщил вежди.

— Аз прибрах колата в гаража във вторник сутринта, преди да тръгнем за Бостън с моята. Абсолютно съм сигурен, че не съм включвал фаровете — просто нямаше нужда. А колата си запали съвсем нормално, което означава, че не са били забравени през нощта.

— Точно това си мислех и аз. Тогава остава единственото логично обяснение, че някой отново е влизал в гаража…

— Има ли някаква друга повреда?

— Не, мисля, че не. Тази вечер, когато се връщах от работа, запали без проблеми.

Мат се наведе над мивката, плисна на лицето си сапунена вода, после го изплакна. Лорън му подаде чиста кърпа. Той се изтри грижливо. Лицето му сега изглеждаше освежено, но не по-малко загрижено.

— Може да е станало случайно… — подхвърли колебливо той.

— Вярваш ли го?

— Не.

— Мат, не мислиш ли, че е крайно време да се съобщим в полицията? Искам да кажа, че ако се бях обадила в началото, можеха да ме вземат за откачена, но сега — цял низ от инциденти, това вече е съмнително. Като предупредим в полицията, поне по-често ще пращат патрулните си коли в района.

— Полицията може само да го подплаши — отбеляза Мат с угрижено изражение. — Той ще се скрие за известно време, докато данданията замре, а после пак ще започне да действа. На нас ни трябва да го пипнем!

— Я, стига, Мат! Само се шегувах, като ти казах, че се правиш на Спенсър!

— Знаеш ли, никак няма да е трудно да заложим някой и друг капан! — очите му се оживиха. Явно се запали по идеята.

— Един приятел със сигурност ще ми помогне…

— Какъв е този приятел?

— Запознахме се в Лиоминстър. Работи в дъскорезницата — Мат направи насмешлива гримаса, като се почесваше по врата. — Ако не се лъжа спомена, че известно време бил прибран на топло…

— Затворник?! Ще извикаш някакъв затворник да се грижи за моята сигурност?

— Бивш затворник. От десет години не е криввал от правия път. Човекът бил направо гений по влизане с взлом! Как да му попреча да се гордее с постиженията си.

— Господи! — завъртя очи Лорън. — И аз съм седнала да те слушам, вместо веднага да взема телефона и да се обадя в полицията.

Мат улови ръцете й и започна да ги милва успокоително.

— Заслужава си да се опита, Лорън. Ако знаеш само какви са в полицията…

— Не знам какви са там, защото никога не съм си имала работа с тях, за разлика от някои твои приятелчета — измърмори сърдито Лорън.

Мат я целуна по челото.

— В полицията задават милион въпроси, а после приемат за отговор нещо, което изобщо си нямал намерение да казваш. Тези малки местни участъци не разполагат с достатъчно сили, за да предприемат нещо сериозно, а съм убеден, че никога не биха се обърнали за помощ към щатската полиция или ФБР за случай като този. Освен това, полицаите са по-големи мъжки шовинисти и от предприемачите, с които ти се налага да контактуваш. Ще те третират като невръстна хлапачка, на която отгоре на всичко нещо й хлопа — Мат обхвана с длани главата й и започна нежно да я масажира. — А дори и да приемат оплакването на сериозно, едва ли ще направят нещо повече от това да засилят патрулната охрана. От една страна, трудно биха получили разрешение за нещо повече от своите началници, от друга — те самите хич не се натискат да предприемат стъпки, които впоследствие биха могли да им донесат досадни разправии в съда.

— За разлика от теб! — Лорън се мъчеше да се прави на сърдита, но в тона й определено преобладаваха нотките на възхищение.

— Така е — Мат изпъна палци и очерта нежната извивка на ушите й. — Искам да пипна този, който те тормози. Като разберем кой е, мисля, че ще разберем и мотивите.

— Опитваш се да ме отклониш от правия път!

— Кой, аз?

— Ти я! Не се прави на толкова невинен!

— Не е вярно! Мъча се да те убедя да ме оставиш сам да опитам да се справя с положението.

— С кое по-точно? — гласът й премина в нежен шепот. — Да си поиграеш на стражари и апаши или да ме любиш?

— Ще те накарам да забравиш всичко, Лорън! — прошепна той в ухото й и го докосна с устни. — Обещавам ти. Честна дума!

 

 

И Мат удържа на думата си. Още там, в кухнята…

Удържа и на обещанието си да се обади на приятеля си — „специалиста по влизане с взлом“. Още на другата сутрин той се появи с кола, натъпкана догоре с най-невъобразими приспособления, които трябваше да се превърнат в капан за неканения гост. Лорън тръгна за работа преди „експертът“ да е заложил и последната клопка, подхвърляйки полу на шега, полу на сериозно, че май довечера няма да успее да се добере жива до дома си.

В ранния следобед Мат й се обади от Лиоминстър, за да я предупреди, че ще закъснее, защото е поканен на делова вечеря и няма как да откаже. Лорън реши да се поразходи в Бостън и затова предложи на Бет, след като затворят магазина да вечерят заедно, а после да отидат на кино.

— Май те е страх да се прибереш сама вкъщи? — закачи я Бет.

Лорън се изкиска нервно.

— Знаеш ли, заложиха у нас такива невъобразими клопки и капани, че най-вероятно първа аз ще попадна в тях. Няма да повярваш, Бет, но ако някой влезе в гаража, без да е изключил една шашмалогия, върху него пада огромна черна мрежа и в същия миг се разнася пронизителен вой на сирена. На вратите са монтирани ключалки, свързани с приспособления, които, като се задействат, предизвикват електрошок, който те зашеметява. Освен това, веднага се включва и алармата.

— Все едно, че си в шпионски роман! Страхотно! — възкликна Бет, обзета от луд възторг.

— Сигурно, но ако трябваше да гледам отстрани. Даже в дърветата има скрити капани. Човек ще си помисли, че сме станали трапери.

— Казвам ти, от това ще излезе чудесен бестселър. Като свърши тази история, сядаш и я описваш. Докато се усетиш, ще почнат да те гонят за автографи.

— О, много благодаря! Искам само да пипнем този идиот и да го предадем в полицията.

— Ами ако не е само един? Ако е цял синдикат? — фантазията на Бет се понесе в свободен полет и тя нямаше намерение да я спира. — Представи си, че искат да ти отмъстят за нещо. Пипваш първия и го предаваш на полицията, но тогава в някой от твоите капани попада вторият. Междувременно първият умира в килията си при мистериозни обстоятелства, затова вторият решава да пропее. Има достатъчно доказателства, да бъде осъден целия синдикат. Ти ставаш герой!

— Героиня — поправи я сухо Лорън. — Не мисля обаче, че имаме работа със синдикат. И какво общо мога да имам аз с някакъв синдикат?

— Може би са използвали празната къща като място за срещи и изведнъж ти я купуваш, а те не успяват да опразнят мазето от компрометиращите материали…

— Какво стана с твоята теория за сърдития призрак? — прекъсна я Лорън.

— Струва ми се малко демоде. Идеята за синдиката повече ми допада.

— А на мен не ми харесва нито твоя призрак, нито твоя синдикат. Ако искаш да вечеряме заедно, трябва да се закълнеш, че повече няма да обелваш дума за това, защото ме изнервяш.

— Ти май си беше изнервена.

— Да, но ти още повече ме напрягаш!

— Знам, миличка — Бет я потупа съчувствено по ръката. — Просто се опитвах да се пошегувам…

Същото се опитваше да си внуши и Лорън, когато, след като се разделиха с Бет пред киното и всяка пое в своята посока, внезапно бе завладяна от неприятно усещане, че някой я следи.