Барбара Делински
Съседката (9)

Осма глава

Греъм бе излязъл от банята, когато Аманда влезе там сутринта. Душ кабинката бе мокра, кърпите — неподредени. Тя отвори дрешника му със свито сърце, като се опасяваше, че може да си е събрал багажа, и почувства безкрайно облекчение, когато намери всичко на мястото му.

Взе си душ, облече се, гримира се и оправи прическата си. През цялото време, докато се приготви, предполагаше, че той ще е излязъл от къщи, и се питаше какви чувства предизвиква това у нея. Когато слезе на долния етаж обаче, съпругът й бе в кухнята, облегнат на плота и кръстосал глезени. Въпреки стойката не беше спокоен. Кокалчетата на пръстите му, стиснали чаша с кафе, бяха побелели. Косата му бе мокра, а очите — потъмнели.

— Здравей — каза тя с предпазлива усмивка.

— Снощи не дойде в леглото. Това е за втори пореден път.

Ръкавицата бе хвърлена и тя обясни:

— Заспала съм, а ти не ме събуди.

Бе се събуждала сама на няколко пъти, като се питаше, чакаше, страхуваше се. Нуждаеше се от някакъв знак от негова страна за това, че не я вини, задето нямат деца. Нуждаеше се от знак, че я обича и дори не би и помислил да отиде при друга жена.

В този миг обаче всичко, от което се нуждаеше, бе да има мир помежду им. Напрежението бе започнало да се нагнетява. Ситуацията толкова приличаше на заредената сякаш с електричество атмосфера, в която бе израснала, и бе толкова различна от онова, което си мислеше, че споделят с Греъм, че просто нямаше сили да се справи с нещата.

Затова попита:

— Как мина срещата ти?

— Добре. Говори ли с Емили?

Гласът му бе строг. Очевидно не търсеше помирение.

— Да. Казах й, че ще й се обадя след месец.

— Тя какво каза?

— Каза, че това е добре.

— Съгласи ли се с теб да си вземеш един месец почивка?

— Тя разбра какво изпитвам.

— Тогава значи се е съгласила?

Аманда не можеше да лъже.

— Не. Тя би искала да продължим с третия опит, но каза, че няма да навреди, ако изчакаме един месец.

— Аз поддържам мнението й да направим третия опит сега.

Но дори от самата мисъл за това на Аманда й призляваше.

— Не мога, Греъм. Не мога да продължа веднага. Имам нужда от почивка.

— Само в теб ли е причината? Или става дума за отношенията между нас?

— В мен — каза тя.

Но бързо се превръщаше във второто. Греъм също го усещаше. Той поклати глава и извърна поглед, допи кафето си и остави чашата в мивката.

— Отново ще ходя в Провидънс този следобед. Може пак да закъснея.

Някога не си позволяваха да закъсняват два поредни дни, но напоследък се случваше все по-често. Днес това бе лошо съвпадение. Аманда имаше нужда да поговори с него на вечеря.

Но Греъм не каза нищо повече. Излезе в прохода между къщата и гаража, като остави вратата да се затръшне зад гърба му. Докато го последва, всичко бе утихнало, но тя все пак стисна здраво дръжката на вратата и се загледа навън, докато той изкара на заден ход камиона по алеята и замина.

Като не знаеше какво да мисли и какво да стори, жената постоя там, докато по улицата се зададе училищният автобус. Щом той качи двете деца на Ланг и четирите на Котър и тръгна отново, тя излезе навън. Пресрещна Джорджия, която се връщаше от ъгъла.

Само един поглед бе достатъчен на приятелката й, която обви кръста й с ръка.

— Имаш ли време за чашка кафе?

Аманда поклати глава.

— Трябва да отивам в училище. Но първо имам нужда от малко съчувствие за минутка.

Джорджия бе добър слушател. Тя бе един вид пример за подражание, тъй като имаше три пъти по-дълъг брачен живот от Аманда. На Аманда й се искаше и тяхната връзка с Греъм да е същата.

— Заради бебето ли си разстроена?

— Чие бебе? — сухо попита Аманда. — Моето или това на Гретхен?

Джорджия се усмихна.

— Твоето. Като начало.

— Да, разстроена съм. С Греъм сме изправени пред дилема какво да правим по-нататък.

— Какво имаш предвид под дилема?

— Не сме на едно мнение. По-рано не беше така.

— Не сте на едно мнение за това, че искате дете?

— Не, за това какво да направим, за да си имаме. И за Гретхен. Направих нещо ужасно, Джорджия. Намекнах му, че може той да е бащата.

— Не си го направила!

— Напротив — изрече го с укор, насочен към самата нея. — Ето че уча децата да не отправят обвинения, за които ще съжаляват, а аз самата го направих. Той не е бащата. Знам това. Но не би било човешко от моя страна, ако не се питах дали и той като мен не мрази това, в което се е превърнал сексът за нас. Преди всичко бе страхотно. Сега спазваме предписания и подходящи часове. Има правила и разпоредби за това къде, кога и колко често да го правим. Да не ти говоря за липсата на спонтанност. А Греъм обича спонтанността. Така че не, той не е от типа мъже, които изневеряват, но аз не познавам мъжката психика. Или може би я познавам, физическата страст е много важна за мъжете. Импулсивните желания на тялото. Моментните изблици. Тъй че е напълно възможно Греъм да е бил увлечен от моментна страст, когато работеше у Гретхен миналата есен. Казвала ли съм ти, че първата му жена много прилича на нея?

— Не.

— Косата на Мегън е по-скоро светлокестенява, отколкото руса, но чертите й са същите — сърцевидно лице, порцеланова кожа, широко разположени очи. Майка й се е превърнала в типична ирландка, доколкото това е възможно, когато се е омъжила за баща й, но иначе е чиста скандинавка.

— А Гретхен?

— Прилича на такава. Имам предвид, ако се придържам към здравия разум, знам, че Греъм не би се забъркал с нея. Той е тотално моногамен тип.

— И Ръс е такъв, но трябва да си призная, че и на мен ми мина през ума подобно нещо снощи. Карен е права. Той си е тук по цял ден. Може и да изглежда раздърпан и рошав. Но ако привлича мен, тогава може да привлича и Гретхен.

— Ръс не е раздърпан.

— Е, не е съвсем като Джордж Клуни.

— Точно така. Ръс изглежда нормално. На мен ми харесва видът му. Има чар.

— Е, чарът му със сигурност е по-голям от този на електротехника — отбеляза Джорджия. — Нейтън е на седемдесет и три и има емфизем. Не мога да си го представя с Гретхен. Какво мислиш за останалите?

И четирите къщи в уличката ползваха услугите на едни и същи техници по поддръжката.

— Водопроводчикът се ожени миналото лято и е лудо влюбен. Дърводелецът е новопокръстен в християнската вяра. Дали си ги представям с Гретхен? — тя поклати глава.

— Тогава остава Лий.

— Напълно е възможно.

— Нали уж беше обърнал нова страница.

Аманда я изгледа със съмнение в погледа.

— И какво да правя с Греъм? Имам нужда да си почина от всичко това. Поисках един месец. Как да го убедя?

— Нали знаеш какво би казала на пациентите си?

— Щях да им кажа да поговорят за това. Но само като си помисля да говоря с Греъм, и цялата ставам кълбо от нерви — не можеше да си представи, че Джорджия би се почувствала така. Щеше й се да е поне наполовина толкова уравновесена, колкото приятелката й. — Много е потискащо. Аз го обичам. Винаги ми е било лесно да разговарям с него. Но сега е различно. Имало ли е някога моменти, когато да не си била в състояние да поговориш с Ръс?

— Да. Когато сме разсеяни. Когато той е притеснен за крайния срок. Или когато и двамата бързаме. Като тази седмица. Пропуснах случая с Куин. Всички вече са минали през това и не искат да го обсъждат. Наистина ли е свършило?

— Засега, предполагам.

— Притеснява ме пиенето на алкохол.

— С Али всичко е наред. Тя е разумно дете.

— И Куин е такъв.

Аманда замълча, като се опитваше да реши какво точно да каже.

— Може и да не е както си мислехме.

— Знаеш ли нещо повече?

— Само, че има проблеми — не можеше да каже повече, без да наруши принципите за поверителност. — Вие с Ръс вероятно сте говорили за пиенето и преди.

— Говорили сме. Общо взето, сме на едно мнение.

— Има ли неща, които не бихте желали да обсъждате с Ръс?

— Брат му. Този човек е много потаен. Занимава се с продажба на коли в Мичиган и живее много по-нашироко, отколкото би могъл да си позволи един търговец на коли, но всеки път, щом изтъкна това, Ръс направо побеснява. Казва, че му е брат, че го обича и че не е наша работа как той плаща сметките си. Предполагам, че не е. Бъди благодарна, че братята на Греъм са порядъчни.

— О, със сигурност са такива — каза Аманда. — Харесвам всички братя и сестри на Греъм. Проблемът е в майка му.

— Кога е рожденият й ден?

— В неделя. Щях да го очаквам с нетърпение дори и само за да видя другите, ако не беше последната спънка. Ами какво ще стане, ако никога не можем да си имаме бебе, Джорджия? Ако сега се чувстваме притиснати от семейството му, какво би станало, ако бебето така и не се появи?

— Не се тревожи за това. Има и други начини да станете родители.

— Например осиновяване. Мисля, че трябва да го имаме предвид.

— А Греъм?

— Той смята, че е рано да се мисли за подобно нещо. Смята, че трябва най-напред да изчерпим всички възможности да имаме свое дете. Опасявам се, че докато това стане, ще бъде прекалено късно…

* * *

Джорджия се опитваше да избягва пътуванията в края на седмицата, когато това бе възможно, но този път бе неизбежно. Директорите на компанията, които проявяваха интерес към нейната фирма, искаха да разгледат завода й във Флорида. Единственият ден, в който можеха да направят това, бе събота.

За да убие два заека с един куршум, Джорджия си насрочи срещи през целия ден в петък с екипа на ръководството в Тампа. Такива посещения бяха рутинни; тя бе душата на компанията и бе перфекционистка, което означаваше, че иска нещата да са наред на всички нива. Не бе толкова глупава, че да се заеме с мениджмънта на всеки клон. Имаше си персонал за това. Но физическото й присъствие оказваше голямо влияние, затова се стараеше да посещава всеки по-голям филиал веднъж месечно.

Полетът й бе едва в късния следобед в четвъртък, а преди това трябваше да посети собствения си офис в Денбъри. При все това тя се бе занимавала с децата, преди да ги качи на автобуса, после побъбри с Аманда, преди и тя да тръгне и да я остави със същите ужасяващи видения, които имаше всеки път, когато пътуваше — страхове, свързани с терористи, които откриват огън, докато чака за полета си, или пък че самолетът се разбива.

Тъкмо се канеше да се прибере вкъщи и да се остави Ръс да я ободри, когато по улицата се зададе млекарят, чийто камион скърцаше от старост. От седмици не бе чувала този звук. Той й навяваше мисли за един по-простичък и по-спокоен живот.

Семейства Ланг и Котър използваха един и същ разносвач на мляко от години, но Пит обикновено минаваше малко преди обед. Джорджия се изненада, че го вижда толкова рано, и се учуди още повече, когато той спря най-напред пред къщата на Гретхен. Той скочи от камиона си с метална кошница в ръка и изтича по пътеката.

Разносвачът на мляко. Това бе интересна възможност. Той бе около четирийсетте и имаше семейство. Със сигурност изглеждаше изпълнен с желание. Когато се отнасяше за семейство Ланг или Котър, той обикновено оставяше поръчките им в специалните кутии, окачени до задната врата. Но у Гретхен влезе вътре и остана няколко минути. Джорджия погледа, докато излезе, и тогава тръгна към своята кухня.

Ръс седеше до масата, скрит зад вестника.

— Не знаех, че и Гретхен използва доставчик на мляко — каза Джорджия.

Той надникна над един от ъглите на вестника.

— Хмм?

— Откога Гретхен използва нашия доставчик на мляко?

— От известно време. Дойде един ден и ме помоли да й дам номера. Защо?

— Остана вътре за малко. Тогава може пък Пит да е човекът.

Ръс завъртя очи. Джорджия попита:

— Защо пък да не е Пит?

Мъжът й повдигна вежди и се вгледа в нея над очилата си.

— Чака го цял ден разнасяне на поръчки. Няма време да се забърква с клиентите. Освен това тя не го използваше миналия октомври. Едва през януари ми поиска телефона му.

Бе озадачена.

— И ти помниш това.

— Да — каза той, без да се извинява. — Показвах й всички вкуснотии, които предлага Пит, и измъкнах последното от коледните рула от фризера. Пошегувахме се, че сигурно е мухлясало. Дадох й да опита.

— Опитвала е сладолед тук, в нашата кухня?

— За две минутки. Навън валеше сняг. Не остана дълго. Не направи нищо повече от това да разкопчее палтото си. Мисля, че беше палтото на Бен. Беше голямо.

Той продължи да я гледа над очилата си, като я предизвикваше да изопачи смисъла на това посещение.

Вместо това тя бе поразена от очарователния му вид — с разрошена коса и венчалната му халка, толкова чиста на дългите му пръсти, които стискаха вестника. Тя реши засега да му се довери и да повярва, затова се приближи, целуна го по най-оредялото място в косата му и стисна леко рамото му.

 

 

В четвъртък сутринта Карен поправяше книги в библиотеката на началното училище. В сравнение с другите задължения, които поемаше с благотворителна цел, това не изискваше особени умствени усилия. Беше благодарна, че има и други майки, които работят с нея. Те говореха за едно, за друго, за нищо специално, но това бе достатъчно, за да не потъне в собствените си мрачни мисли.

Двамата с Лий почти не си говореха. Самоуверен и възмутен, той твърдеше, че е засегнат дълбоко от предположението й, че е виновен за бременността на съседката. Онази вечер дори бе отишъл демонстративно у тях, за да пита кой е бащата на бъдещото бебе. Каза на жена си, че Гретхен крие.

Но Карен не бе присъствала на разговора им, не можеше да е сигурна какво са си казали или направили! Ако обаче Лий не се забавляваше с нея, то тогава го правеше с някоя друга. Би се обзаложила на това.

Тя се върна от училището по обед. Седеше на предните стъпала и се наслаждаваше на слънчевата топлина, която бе като лекарство за емоционалния студ вътре в нея, когато по улицата мина джипът на пощальона и паркира. Човекът се наведе на една страна, за да порови в чантата си, напълни ръцете си с брошури, вестници и писма и слезе от колата. Остави пратките за семейство О’Лиъри в кутията им в началото на алеята и направи същото и с тези на семейство Ланг. Донесе пощата за Котър на Карен, попита я как е, отбеляза, че люляците са почти разцъфтели, и с махване на ръка отмина нататък към къщата на Таненвалд.

Карен преглеждаше купчината в скута си, когато пощальонът поздрави високо Гретхен, която слезе по алеята да го посрещне. Носеше красива туника и свободни панталони, а сандалите на краката й май бяха италиански. Всеки елемент от тоалета й бе достатъчно красив, за да е закупен от „Сакс“ или „Ниймън Маркъс“. Карен не пазаруваше от тези елитни магазини за себе си или за децата. Но Лий бе плащал скъпи стоки и в двата, и то не за себе си. След като бе видяла сметките по кредитната му карта, тя бе проверила етикетите на дрехите му в гардероба. Бе потърсила дали няма нови копчета за ръкавели, но тъй като младите технократи не носеха подобни неща, такива нямаше. Не намери и нов портфейл.

Някой се възползваше от щедростта му. Запита се дали вдовицата не носи колие, скрито под туниката й, или обици под гъстите кичури красива руса коса, или блестяща гривна под ръкава й. Тя държеше голям кафяв плик, докато разговаряше с пощальона. Гривната спокойно можеше да се е плъзнала нагоре по ръката й към лакътя, далеч от погледа.

Пощальонът бе по-нисък от Гретхен и по-пълен, отколкото би трябвало да бъде мъж, който мъкне поща напред-назад по алеите всеки ден. Разбира се, той невинаги ходеше пеша. Обикновено се придвижваше с камиона от една пощенска кутия до следващата и само се навеждаше през прозореца. Карен се запита защо ли бе решил да ходи днес. Може би следобедният му маршрут в този ден бе по-кратък и следователно имаше повече време или пък се наслаждаваше на пролетното слънце и на физическите упражнения. А можеше да го прави, защото иска Гретхен.

Двамата си размениха усмивки и поговориха няколко минути, но Карен не можа да разбере за какво! Онази му подаде големия кафяв плик и взе от него един още по-голям и няколко по-малки. Когато един от тях падна на земята и тя се протегна да го вземе, мъжът я изпревари. Той й го подаде, усмихна се и се върна до камиона си.

Пощальонът, физическото различие между двамата не изключваше напълно възможността. Карен бе виждала високи жени с ниски мъже. Бе виждала слаби жени със закръглени мъже. Кой би могъл да обясни чуждите вкусове?

Лий, от друга страна, бе греховно красив. Една жена би могла да мрази щръкналата му коса и все пак да види колко е привлекателен. Двамата с Карен бяха хубава двойка в сватбения си ден. После животът бе станал сложен — децата, работата, а похожденията на Лий си бяха взели своето. Те я караха да се чувства непълноценна и непривлекателна.

Тя се обърна, влезе вкъщи и си направи сандвич с фъстъчено масло и картофен чипс. Нищо че бе калоричен. Имаше нужда от храна за успокоение.

Сандвичът помогна само донякъде. Качи се отново в колата и се отправи към дома на жената, отговаряща за училищното тържество, което се организираше от града по случай завършването на горния курс. Двете щяха да поработят няколко часа, като преглеждат списъка с местните магазини, на които би могло да се разчита да направят дарения за събитието. После Карен щеше да се върне вкъщи навреме, за да посрещне училищния автобус.

Имаше обаче нужда от повече успокоение, отколкото можеше да й осигури сандвичът, затова се закле, че ще се опита да намери Аманда. Аманда със сигурност можеше да я успокои.

Искаше да я пита за пощальона. И като стана дума, щеше й се да знае какво се крие в онези кафяви пликове, които се внасяха и изнасяха от онази къща. Реши, че и Аманда има залог в тази работа. В края на краищата, ако Лий не бе баща на бебето, то бе почти толкова вероятно и да е Греъм.

 

 

Аманда незабавно поклати глава, когато Карен я пресрещна същия следобед и спомена пощальона като заподозрян.

— Доминик? Не ми се вярва да е имал нито смелостта, нито желанието да направи бебе на Гретхен.

— Заради външния си вид ли?

— Защото майка му е в центъра на неговия живот.

— Откъде знаеш?

— Говорила съм с него. Един ден бях отвън, когато той мина, и понеже изглеждаше много разстроен, го попитах какво става. Той живее с майка си. Тя е полуинвалид и той е основният човек, който се грижи за нея. Онзи ден бе разстроен, защото трябвало да й направят зъбни протези, а нямал пари. Единственият друг изход бил да й извадят зъбите, а това го измъчвало.

— Добър син — промърмори Карен. Опря длани на кръста си и се огледа наоколо. — Дали Греъм знае нещо?

— Не мисля.

— Питал ли е Гретхен?

— Не, доколкото знам.

— Ръс я е питал. Също и Лий. Греъм не е ли любопитен?

Аманда помълча за миг. После тихо каза:

— Карен, не мисля, че е Греъм. Ако не е питал, то е, защото не смята, че е важно.

— Аз бих казала, че е важно.

— Добре. Какво са научили Ръс и Лий?

— Нищо. Тя не иска да каже кой е бащата. Може да каже на Греъм — тя заговори по-тихо. — О, виж, ето я!

Гретхен се показа отстрани на къщата си с градински маркуч в ръце. Когато погледна към тях, Аманда й махна за поздрав. Другата кимна, обърна се гърбом и започна да полива цветята.

— Това не е кой знае колко любезно — промърмори Карен. — Тя си играе с нас.

— Може просто да се чувства неудобно.

— Защото бащата на бебето е един от нашите съпрузи ли?

— Не. Защото сме заедно, а тя не ни е приятелка.

— И чия е вината за това? — попита Карен и вдигна ръка да помаха на момчето, яхнало колелото си надолу по улицата, докато разнасяше местните вестници. — Здравей, Дейви — извика тя, а после обясни на Аманда: — Работих заедно с родителите му по подготовката на миналогодишния коледен базар.

— Здравейте, госпожо Котър — отвърна й момчето, но бе спряло пред къщата на вдовицата и чакаше с протегната ръка, докато тя идваше по моравата за вестника си.

— Може и да е светлокос и очарователен, но не вярвам да е сред заподозрените — отбеляза тихо Аманда, но бе запленена от вида на бременната.

Когато се усмихваше, както сега на Дейви, у нея определено имаше някаква топлота. И срамежливост. Аманда досега не бе забелязала това качество.

Вестникарчето се доближи плавно към тях, като се подпираше с единия си крак на бордюра. Предложи и на двете вестник.

— Не съм виждала отдавна родителите ти — каза му Карен. — Как са?

— Добре са.

— Поздрави ги от мен.

— Непременно — отвърна той.

Отмина нататък, като хвърли вестник на предните стъпала на семейство Ланг с ловко движение на ръката си над глава и продължи надолу по улицата.

По навик Аманда разтвори вестника. Когато видя заглавието, рязко си пое дъх.