Барбара Делински
Съседката (7)

Шеста глава

Преди някой от двамата да каже и дума, телефонът иззвъня. Макар Аманда да бе по-близо, Греъм отстъпи назад и стигна пръв до него.

— Да — каза в слушалката. Секунда по-късно лицето му просветна. — Хей, как вървят нещата?

Жена му пъхна ръце в джобовете си. Познаваше това изражение, този тон. Отдавна не го бе виждала такъв. Липсваха й точно тези неща.

— Какво има? — попита той с помръкнал взор. Извърна се и каза по-тихо: — Не сега… Да… Какво ще кажеш за обед? — слуша известно време с наведена глава. — Не мога. Тогава имам среща. В един?… Добре — затвори телефона и се обърна. В очите му имаше предизвикателство.

Кой беше? — искаше да попита Аманда, след като той, изглежда, нямаше намерение да й каже. Но ако го попита, това би прозвучало като подозрителност от нейна страна. Подозрителността бе качество на майка й, не нейно.

Затова тя пренебрегна позвъняването и вместо това каза:

— Трябваше да ме събудиш. Щях да дойда в спалнята.

— По-добре, че не го направи. Бях ядосан. Все още съм. Не ми харесва да ме обвиняват, Аманда, особено в такива неща. Аз не изневерявам.

— Знам.

— Замалко да ме заблудиш снощи.

— Съжалявам.

— Сякаш слушах майка ти. Кълна се, че беше така. Никога досега не съм чувал подобно нещо от теб. Уплаши ме. Не съм се оженил за майка ти. Ожених се за теб. Не искам майка ти. Ако ще се държиш като нея, имаме сериозен проблем.

— И така имаме проблем — каза Аманда, чийто ум бе по-ясен след нощния сън. През няколкото минути, които прекара в банята току-що, отново бе направила цялостна преценка на ситуацията.

— Да — промърмори Греъм. — Безплодието.

— Не. С това се опитваме да се справим. Това бе първият проблем, с който се сблъскахме заедно. Не се справяме много добре.

— Аз се справям. Ти си тази, която иска да се откаже.

Тя сведе глава. Пое си въздух за кураж и вдигна поглед.

— Не се отказвам. Просто искам да си почина от непрекъснатото мислене за бебето. Имаме нужда да се съсредоточим върху нас двамата за няколко седмици.

Той се взря в нея. Опита се да разгадае изражението му, но то й бе непознато. Би могло да е гняв, разочарование или презрение.

— Не се отказвам от желанието си да имаме дете — настоя тя спокойно, но твърдо. — Всичко, което казвам, е, че трябва да си починем за малко.

Греъм подпря ръце на хълбоците си.

— И какво да кажа на роднините си? Надявах се да мога да съобщя добрата новина на празненството на майка ми.

— Аз също. Но не можем. И честно казано, съжалявам повече заради нас, отколкото заради тях. Това не е техният живот, а нашият.

— Те искат това бебе заради нас.

— Да, но те не са ние.

— Са. Те са част от мен. Не мога да отделя себе си от тях.

— Не — натъртено повтори тя. — Не можеш.

Той се подпря на плота и здраво вкопчи ръце в него.

— Какво значи това?

— Значи, че нито един от нас не може да се отдели от корените си. Не и напълно. Ако съм звучала като майка си, не е било съзнателно. Не съм искала да го направя, Греъм. Знаеш какво изпитвам към нея.

— Да, но мислех, че знам какво изпитваш и към мен — преди ми вярваше.

— Аз ти вярвам.

— Ти ме обвини, че съм баща на бебето на Гретхен.

Аманда въздъхна.

— Извинявай. Бях разстроена. Постави се на мое място. Сексът бе задължение за двама ни в продължение на месеци. Лесно е да си представи човек, че в подобно положение някои мъже биха се изкушили да потърсят удоволствие другаде.

— Аз не съм „някои мъже“. Аз съм твой съпруг. Обиден съм, че дори си могла да помислиш, че бих ти изневерил.

— Казах ти, че съжалявам.

— Знаеш ли как ме накара да се почувствам?

В този миг единственото, което знаеше, бе, че той я кара да се чувства виновна.

— Не може ли да престанем да говорим за това, Греъм? Боже мой, оскърбената невинност никак не ти отива.

— Какво значи това? — попита той възмутен.

— Означава, че ти се извиних неведнъж, казах, че ти вярвам, а ти продължаваш. Ако си невинен, просто престани.

Греъм се изправи. Погледът му бе студен.

— Ако? — той вдигна ръце и тръгна към вратата. — Не мога да се справя с това.

Прекоси стаята и излезе навън, преди тя да успее да измисли какво да каже.

* * *

Няколко минути по-късно, седнала в хотелската си стая, с каничка кафе върху поднос на бюрото и пълна чаша в ръка, Джорджия позвъни вкъщи. Тя си представи сцената при първото позвъняване — Томи хапва пълни лъжици от овесените си ядки с мляко, Алисън едва не се задавя с препечената си филийка ръжен хляб от бързане първа да стигне до телефона, Ръс я изпреварва, като спокойно протяга ръка от мястото си пред печката, където пържи яйца.

— Ало? — обади се той.

Тя се усмихна.

— Здравей. Знаех, че ти ще вдигнеш. Кой ще закусва яйца?

— Аз. Не че не предложих малко белтъчини и на потомството ни. Не — каза той встрани от слушалката, — те не те убиват, Али, не и според последните научни изследвания. — Заслуша се в нещо, което Джорджия не успя да разбере, после се засмя.

— Какво каза тя? — попита Джорджия.

— Каза да почакам една седмица. Следващото научно изследване ще каже нещо друго. Умно дете.

— Цинично дете — каза Джорджия. — Какво стана снощи?

— Нищо особено.

— А с Куин?

— Много се приказва.

— Тя добре ли е?

— Разбира се.

— А ти? Добре ли прекара вечерта?

— Да, разбира се. Ти не трябваше ли да си на работна закуска?

— Отложиха я с половин час. Все още имам шанс да хвана самолета си. Ако има някакъв проблем, ще се обадя.

— Може да не съм тук. Имам среща с Хенри на обяд. Хенри Силзър бе редакторът на Ръс.

— О, не знаех.

— Аз също. Обади се снощи. Иска му се да поизлезе от града и да похарчи малко от парите си за командировки. Обича да обядва в странноприемницата.

Джорджия също обичаше.

— Ревнувам. Приятен обяд. Мога ли да поговоря с Али?

— Тя поклаща глава. Хооп, ето я, излиза от стаята. Защо не можеш да говориш? — извика той, изчака и после каза: — Косата й била разрошена от спането и трябвало да си оправи прическата.

— Тогава ми дай Томи.

— Съжалявам, той излезе още преди нея. Държеше се за устата. Надявам се, че онази тел не е изскочила отново от скобите на зъбите му. По-добре да ида да проверя. С нетърпение очаквам да те видя, скъпа. Приятен полет.

Единственото, което чуваше сега, бе тишината на хотелската стая и Джорджия затвори телефона.

* * *

Карен пържеше палачинки за закуска. Сложи и чаша пресни боровинки в тестото не толкова, защото в супермаркета ги предлагаха на намалена цена, нито пък защото децата ги обичаха, а по-скоро защото Лий не ги харесваше. Той ги ядеше без добавки.

Да, а тя пък обичаше мъжете, на които можеше да се има доверие. Човек невинаги получаваше това, което желае.

— Къде е личицето? — попита Джули от нивото на лакътя й. Изглеждаше абсолютно смаяна, докато се взираше в палачинките.

— Днес няма личице — отвърна Карен. — Няма време.

— Вече никога нямаш време.

— Имам.

Времето не беше проблем. Това, което й липсваше, бе търпение. За да подреди боровинките така, че да образуват щастливо личице с очи, нос и уста, се искаше повече търпение, отколкото тя имаше.

— И миналия път не направи личице. Може ли аз да направя това?

— Малко е трудно да се обръщат. Но добре. Ето — постави ръчичката на детето около шпатулата и му помогна да обърне няколко. — Добре се справи. Сега яж. Твоите ще изстинат. Какво правите, момчета? — попита тя близнаците, всеки от които протягаше изцапаните си със сироп ръце към чинията на другия.

— Сменяме си боровинките — каза Джаред. — Неговите са по-узрели.

— А неговите са по-големи — заяви Джон.

— Внимавайте. Ще се изпоцапате. Ооо! — извика майка им, когато една чаша се разля.

Грабна кухненската кърпа и попи разлятото. Докато бе до масата, погледна към Джорди. Той бе заровил поглед в спортните страници на вестника.

— Нещо интересно? — попита го.

Той промърмори нещо, което тя не разбра.

Объркана и ядосана, тя се върна до печката. След миг се появи и Лий. Той бе облечен за работа, със спортна риза и свободен панталон, което го правеше доста по-официален от повечето му служители. Косата му обаче издаваше нуждата му да бъде част от групата. Наскоро я бе изсветлил, така че сега бе по-скоро руса, отколкото светлокестенява. Беше си сложил гел, после се бе сресал с пръсти и толкова.

— Добро утро, добро утро… добро утро, добро утро — заповтаря той, минавайки покрай децата, докато стигне до своето място.

Щом седна, измъкна спортните страници от ръцете на Джорди, който веднага скочи, вдигна чинията си, сложи я в мивката и излезе.

Карен му наля чаша кафе и я остави шумно пред вестника.

— Вие, момчета, ще искате ли още палачинки? — попита близнаците.

Те промърмориха нещо, което приблизително звучеше като „не“. Следователно всичко останало в тигана беше за Лий. Тя напълни една чиния и отново шумно я остави пред вестника.

— Джон, Джаред, измийте си ръцете, преди да излезете от стаята. Време е за прическа, Джули! — каза и посочи към банята.

Тя среса косата на детето, вдигна я на конска опашка и й върза синя панделка, в тон със синьото куче, апликирано на блузката. От подножието на стълбите извика на близнаците, за да им напомни да приберат в раниците си бележките, с които им разрешаваха да отидат на екскурзия с класа.

— Всичко ли си взе? — попита тя Джорди, който изтича надолу по стълбите и мина край нея. — Приятен ден.

Единственият му отговор бе кимване на път към вратата.

„Благодаря, мамо — прошепна си Карен тихичко. — Страхотна закуска, мамо. И на теб приятен ден, мамо.“

Обзета от отчаяние, тя се върна в кухнята. Лий бе погълнат от вестника. Тя се взря за минутка в него, изпълнена с яд. Мислеше си, че ако нещо не е наред с Джордан, то вината е на баща му, като се има предвид примерът, който му даваше. Лий мислеше само за Лий. Когато искаше вестника, той го вземаше, независимо дали някой друг не го четеше в момента. Можеше да се отнася към децата с топлота и да ги забавлява, но го правеше, когато на него му е удобно. Когато искаше тишина, получаваше я. Когато искаше да излезе, излизаше. Джорди съвсем заприличваше на него.

Тя взе купата с тестото от печката и изсипа каквото бе останало в канала на мивката. Не особено внимателно остави купата и пусна чешмата. Докато се върне с тигана и шпатулата, тя вече се бе напълнила. Пъхна съдовете под водната струя и започна да ги търка.

— Случило ли се е нещо? — попита Лий.

— Не — тя вложи особено старание в търкането.

— Какви са плановете ти за днес?

Нямаше намерение да го посвещава в плановете си. Някои от ангажиментите й бяха отбелязани на календара. Ако се канеше да прави нещо нередно, нека се безпокои за останалите й срещи.

— Карен?

— Както обикновено — тя изплакна тигана. — Ще се върнеш ли за вечеря?

— Да.

Бе чувала това и преди с не по-малка убедителност, но той не се свенеше да променя плановете си. Усилията й да събере семейството за вечеря не бяха от първостепенна важност за него. Като остави измития тиган на сушилника, тя погледна през рамо към чинията му. Беше наполовина пълна.

— Свърши ли?

Той побутна парченцата от палачинка с вилицата си.

— Ще ми се да не бе слагала боровинки на моите. Знаеш, че не ги обичам.

Преди да успее да каже още нещо, тя грабна чинията му и я пусна в мивката.

— Какво ти става? — попита Лий.

За миг й се прииска да отрече, че има нещо. По природа бе миролюбив човек. Не беше в стила й да подклажда огъня. Но напоследък бе забелязала някои неща у него, които й бяха до болка познати — като например нов одеколон, за да прикрие уханието на другата жена, или посещенията на гимнастическия салон, за да има оправдание, когато се връща вкъщи току-що изкъпан. Отсъстваше на вечеря поне веднъж седмично и бе закъснял за мача от Малката лига на близнаците без каквото и да било извинение. И което бе още по-лошо, напоследък бе едновременно и по-щастлив, и по-малко взискателен сексуално. Двете неща не се съчетаваха, освен ако нямаше любовна връзка.

Тази мисъл й бе достатъчно противна. Но ако имаше връзка с Гретхен — съседката им, — такова унижение би било прекалено за Карен. Като стисна здраво кухненската кърпа, тя се обърна с лице към него.

— Гретхен е бременна. Знаеш ли нещо по този въпрос?

— Гретхен? Гретхен от съседната къща ли?

Карен сдържа яда си. Гретхен не бе често срещано име. Не познаваха друга Гретхен. Поне тя не познаваше.

— Гретхен е бременна! — попита Лий. Изглеждаше искрено изненадан, но това не я успокои особено. Онази бе казала, че бащата не знае. Казала бе също, че той има други задължения. Лий със сигурност отговаряше на това описание. Той свъси вежди.

— Откога е бременна?

— От октомври.

— Ами! Без майтап! — сега той се мръщеше към жена си. — Защо си ядосана?

— Не съм ядосана. Разтревожена съм. Кажи ми истината. Докоснал ли си я?

— Аз? Тя е жена на Бен.

— Сюзън беше жена на Артър. Анет беше жена на Дон. Освен това Бен е мъртъв. Това прави Гретхен свободна жена.

Той отблъсна назад стола си и стана.

— Обвиняваш ли ме, Карен?

— Не. Само те питам.

— Е, отговорът е „не“. Не съм докосвал Гретхен. Какво, за бога, те кара да мислиш, че съм го направил?

Тя би се извинила и би се опитала да забрави подозренията си, но дори и сега усещаше новия му одеколон. А дори и ако не беше той, имаше и други признаци.

— Ти непрекъснато говориш за нея. И винаги тичаш там да видиш от какво има нужда.

— Тя е сама. А ние сме й съседи. Вие, жените, се отнасяте с нея като с някакъв парий, а вината й се състои единствено във факта, че се е омъжила за човек, чиято първа съпруга е починала. Аз не смятам това за престъпление. Съчувствам й. Затова й помагам. Има неща, които жените не могат да свършат сами.

— Като например да си направят бебе.

Той повиши тон.

— Като например да спрат теч под мивката. Или да отпушат задръстена тоалетна. Стига, Карен. Нали аз върша тези неща вкъщи? Мислиш ли, че тя трябва да се мъчи сама да ги прави?

— Не може ли да си наеме някого?

— Защо, като сред съседите й има мъже, които могат да помогнат? Ръс и Греъм също са й помагали. И тях ли ще питаш?

— Не. Ти си този, за когото съм омъжена. За твоите деца се тревожа.

— Децата нямат нищо общо с това.

Тя обмисли отговора му. Претегли добре думите си и каза:

— Те седят и слушат, докато баща им възхвалява онази картина на стената й.

— Тя случайно е красива.

— Ако се вярва на думите ти, освен това е еротична и съблазнителна.

— Такива са и половината програми по телевизията — изтъкна той. — Не е ли добре да се говори за това? Да се обсъжда открито? Да покажем на децата, че могат да разговарят с нас за всичко? Нали така трябва да постъпват родителите в днешно време?

Прав беше. Но прекаляваше с тази картина — стигаше толкова далеч, че се размиваха границите между картината и самата Гретхен. Поне за Карен.

— По дяволите — изсумтя Лий с вид на ядосан тийнейджър, с тази негова стърчаща коса, — децата ни трябва да научат какво е страст поне от единия от двама ни.

Тя се сви и се отдръпна.

— Аз знам какво е страст.

— Когато става дума за някоя кауза. Не и за мъжете. Ти никога не поемаш инициативата.

Това бе вярно. За момент се почувства виновна, после се сепна. Лий винаги успяваше да прехвърли вината върху нея, но този път нямаше да се отърве толкова лесно.

— Не — тихо отвърна тя, — аз не поемам инициативата. Няма нужда. Ти винаги си пръв. Не и напоследък обаче. Това ми се струва странно.

— Чакам някакъв знак от твоя страна.

— Никога преди не си го правил. Връщаше се от работа с две неща в главата — секс и спортния канал. Ще ми се и аз да съм толкова безгрижна в края на деня, но моят ден не приключва така определено. Трябва да свърша хиляди неща у дома.

— Бъди благодарна, че не работиш.

Тя настръхна.

— Аз работя.

— Знаеш какво имам предвид.

— Не, не знам. Ще ми се веднъж да признаеш заслугите ми за нещо. Осигурявам ти добър живот тук, Лий. Грижа се за теб така, както малко съпруги правят. Ако работех, както ти го разбираш, ти щеше да получаваш по-малко внимание. И въпреки това рискуваш всичко, като кръшкаш.

— Това е минало — каза той и се поизправи на стола си. — Обещах ти нещо и го спазвам. Дал ли съм ти повод да ме подозираш в нещо?

— Не и в последно време — излъга го, защото не искаше да се отклонява от темата. — Докато не разбрах за Гретхен.

— Не съм докосвал Гретхен.

Тя се вгледа в него, като отчаяно се нуждаеше да му повярва, но не смееше. Толкова много пъти я бе разочаровал преди.

Лий вдигна високо ръце и гласът му прогърмя:

— Ти си невероятна! Каквото и да направя, каквото и да кажа, не мога да ти угодя. Бих могъл да дам обет за целомъдрие и пак няма да си доволна.

— Шшшт — прошепна тя и посочи с глава към вратата.

— По дяволите, ще викам, ако искам. Децата трябва да знаят, че родителите им спорят. Трябва да знаят, че майка им отправя несправедливи обвинения, които трябва да си вземе обратно, и точно това ще направиш сега, Карен. Добре ме чуй. Ще си вземеш думите назад. Обещавам ти това.

Той излезе през вратата тъкмо когато умърлушената Джули влизаше вътре.

— Къде отива татко?

— Трябва да иде на работа.

— Не ме целуна за довиждане — каза детето с наскърбено гласче.

Нито пък мен, помисли си Карен, като й се щеше и тя да може да се почувства наранена от това. След годините на разочарования обаче вече бе претръпнала. И това бе много тъжно.

 

 

В мига, в който пристигна в училище, Аманда усети, че наоколо се разнасят слухове. Учениците разговаряха скупчени на групички и поглеждаха крадешком към нея, докато вървеше от паркинга към тях. През минутката, която й бе необходима, за да се отърси от семейните си проблеми, тя си представи, че те знаят всяка подробност.

Не може да има бебе.

Работи с децата, защото не може да си има свои.

Който не може да прави нещо, учи другите как да го правят.

Разбира се, те съвсем не казваха това.

— Добре, деца — обърна се психоложката към най-близката групичка. — Какво сте чули?

Петте момчета бяха от първокурсниците.

— Господин Едлин наистина ли е извикал полицията? — попита един от тях.

— Не. В полицията не знаят нищо за това.

— Какво значение има, щом го изритват от училище? — каза друг. — Ще остане за цял живот в досието му.

— Не го изритват от училище — поправи го Аманда.

— Само е отстранен от отбора. Ако догодина завърши без провинения, досието му ще бъде изчистено.

— Родителите му ще съдят училището — осведоми я трети от групата.

— Не съм чула нищо подобно. Господин Едлин ще говори за това по време на събирането през първото междучасие. Той ще ви каже кое е вярно и кое — не.

— А какво ще кажете за това кое е справедливо и кое — не?

— И за това ще поговори. Нали?

— Добре.

Аманда продължи към сградата и остави нещата си в кабинета. Трябваше да се обади в клиниката по проблемите на безплодието с лошата новина. Трябваше да се обади и на Греъм, но от мисълта за който и да било от двата разговора в стомаха й зейваше празнина.

Тези обаждания можеха да почакат. Първо трябваше да звънне на други хора — по-точно на Маги Дод, за да се увери, че няма промяна в положението на Куин, после на психолозите в останалите две средни училища в района, чиито ученици може би също бяха разбрали за инцидента. Искаше й се да присъства на събирането през първото междучасие, през второто имаше среща с едно момче и всичко това — още преди десет часа. Остатъкът от деня обещаваше да бъде също толкова зает, което бе добре дошло.

 

 

Докато Аманда привърши първата консултация и използва няколкото свободни минути до следващата, за да провери електронната си поща за съобщения от Куин, Джорджия закри работната закуска в хотела в Тексас, събра куфарите си и се качи в едно такси. Едва две пресечки по-надолу по улицата то спря зад дълга колона от коли. За няколко минути зад тях спряха още доста автомобили. Шофьорите и пътниците излязоха навън и се втренчиха надолу по улицата.

„Катастрофа“, каза някой.

„Ремонтни работи“ — предположи друг.

На Джорджия й бе все едно, стига да не изпуснеше самолета си.

* * *

Докато Джорджия се потеше в жегата в Тексас, Карен, на свой ред, се потеше вкъщи. Процедурата й бе позната до болка — претърсваше джобовете на панталоните му, преглеждаше хартийките, разпилени по бюрото, и бележниците с отбелязани срещи, проверяваше и под чорапите в шкафа. После извади сметките по кредитната карта и потърси подозрителни плащания. Намери последните разпечатки за телефонните разговори и отметна повтарящите се непознати номера. Установи, че странните разходи и неизвестните й телефони са дори повече, отколкото тези, за които бе осведомена. Откъде да започне?

* * *

Той плати в брой и стигна до стаята рано, но това не го притесняваше. Очакването бе част от любовната игра. Ставаше все по-възбуден, докато минутите отминаваха.

Стаята бе от новите — скрити далеч надолу по заобиколената с иглики пътека, но бе също толкова очарователна, колкото и онези, построени преди близо век, които бяха по-близко до странноприемницата. Тази бе в люляково и синьо, с големи плетени столове, чиито възглавнички подхождаха на завесите и покривката на леглото. То бе огромно, с четири поддържащи го колони. До възглавниците стояха плюшени жаби, запазена марка на заведението. Съвсем наблизо бе и прекалено голямата и остъклена отстрани вана тип джакузи.

Обстановката бе идеална за тайни любовни срещи. Тук имаше даже и отделна регистратура, за която бе избрано подходящо място.

Всеки, който забележеше колата му в дъното на паркинга зад странноприемницата, би помислил, че той просто се храни в някоя от многото малки стаички, където сервираха обяд. Това му осигуряваше безотказно алиби.

Обстановката наистина бе идеална за тайни любовни срещи, но той не гледаше по този начин на това, което правеха. Беше продължило прекалено много месеци, за да може да се опише така. Тайна връзка тогава? Да. Но бе и нещо повече. Беше емоционално обвързване. Държеше на нея. Тя бе от жизнено значение за душевното му равновесие.

На вратата се почука леко. Мигновено скочи от леглото, отвори и усети някакъв устрем в тялото си, когато тя се вмъкна вътре. Пое устните й, още преди вратата да се затвори докрай, а след това я притисна до облицованата с дърво стена. Тя имаше ментов вкус. Той вмъкна езика си по-навътре, като искаше да стигне до самата й същност, но само устата й не би могла да му предложи това. Имаше нужда да проникне по-дълбоко, затова откопча ципа на панталоните си и вдигна късата рокля над кръста й. Тя не носеше бикини.

Той се усмихна широко насреща й, промърмори: „Това е, моето момиче“, и проникна в нея с продължителен тласък. Тогава отметна глава назад, затвори очи и остана неподвижен, като се съсредоточаваше само върху удоволствието в слабините си. Тя бе стегната. Това му харесваше у нея. Не бе имала много мъже през живота си. Това също му харесваше. Тя започна да въздиша накъсано и да потръпва, което показваше, че е напълно възбудена, и това също му харесваше. Искаше му се тя да продължи така, затова пъхна ръка между тях и започна да я гали с пръсти, докато вече просто не можеше да остане неподвижен. Всичко, от което имаха нужда сега, бе само един бавен тласък. Тя извика, достигнала кулминацията секунди преди и той да го стори.

Няколко минути по-късно я съблече. С поглед, впит в тялото й, свали и собствените си дрехи, после махна покривката на леглото и я придърпа върху бледолилавите чаршафи. Когато тя се изтегна, той я докосна. Гърдите й бяха големи, коремът — леко закръглен, и той я харесваше така. Харесваше пищните жени. Това му напомняше за традиционната женственост.

— Толкова си красива — прошепна с устни до едната й набъбнала гърда.

Вдъхна аромата й, после пое зърното и започна да суче енергично, докато тя не се надигна да потърси с устни неговите. Той седна назад, нагласи я върху себе си, като този път я гледаше и си мислеше, че никога досега не е бил с жена дори наполовина толкова изкусителна. Тя отново достигна до оргазъм и извика, а той продължи да я наблюдава. Имаше такава чувственост в начина, по който извива гърба си, извръща лице към чаршафите, слага ръка върху гърдите си.

Неговият оргазъм бе също толкова силен този път. В резултат на това, с разтуптяно сърце, той се усмихна широко. Излегна се настрани и я обърна към себе си, за да види лицето й.

— Как се чувстваш?

— По-добре.

— Лекарят доволен ли е?

— Да.

— Не говориш за лекаря тук, в града, нали?

— Господи, не. Не съм тъпа.

Той се усмихна и погали с палец устните й.

— Не. Не си — проследи правата линия на носа й и нежната извивка на веждите й. Беше блондинка. Винаги бе имал слабост към блондинките. — Колко време ти остава?

— Немного. Някой ще забележи, ако не се върна скоро. Предполага се, че съм на пазара.

— Ти си. Това е подхранване.

Тя се засмя, но той усети въпроса да напира в очите й дълго преди да го изрече гласно.

— Говори ли с нея?

— Какво ти казах последния път, когато ме попита?

— Че положението било деликатно. Но това също е такова.

— Тя ми е съпруга. В хронологичен план е първа. Но не става дума само за мен и за нея. Замесено е цялото семейство. Ще поговоря с нея, когато намеря подходящ момент.

— Това може да отнеме известно време.

— Няма. Нещата започват да се разгорещяват. Хайде, сладкишче. Не ме притискай. Получавам достатъчно от това вкъщи. Искам ти да си моето убежище.

Тя потърси очите му.

— Но ти ме обичаш, нали?

— Знаеш, че те обичам.

Тя се вгледа внимателно в него за няколко мига, после се усмихна.