Барбара Делински
Съседката (4)

Трета глава

Аманда тъкмо потегли с колата си, когато Карен излезе от задната врата на красивата си викторианска къща, бяла, със сиви корнизи. Отново носеше покрита с фолио табла е курабии, но тези не бяха за училищната разпродажба. Бяха за Гретхен и макар че можеха да послужат и като мирен дар, не бяха предназначени за това. Това беше подкуп.

Карен искаше информация. Трябваше да разбере дали вдовицата е бременна и ако е така, от кого.

Ръс заяви, че е в неведение. Карен го бе подложила на разпит, но ако знаеше нещо, той го запази за себе си. Твърдеше, че разбрал за бременността на съседката от Аманда и дори да било вярно, от уважение към Бен не би се заел да предполага кой може да е таткото. Отговорът му бе явно измъкване, което обезпокои Карен. Тя реши, че отказът му да говори за бащата на бебето се дължи не толкова на уважение към скъпия покоен Бен, колкото на приятелството му с Греъм и Лий. Разбира се, той би ги прикрил. Това бе мъжка солидарност.

Викторианската къща на Гретхен Таненвалд, много подобна като архитектура на останалите три къщи в тихата уличка, бе бледосиня, с бели корнизи. Също като другите имаше веранда, опасваща я от всички страни, същите газени лампи, същите тавански прозорци и стрехи. За разлика от останалите, къщата на Гретхен разполагаше с вдовишка тераса на покрива. Карен, Аманда и Джорджия често се бяха замисляли над значението на този факт.

Някога Бен и Джун се качваха горе. След нейната смърт той понякога седеше там самичък. На другите им се струваше, че мястото е тихо и усамотено, предразполагащо към размисъл, фактът, че никога не бяха виждали Гретхен там, с Бен или без него, беше още един минус за нея.

Къщата бе последната от четирите в тихата уличка, което правеше Гретхен най-близка съседка на семейство Котър. На Карен й отне съвсем малко време да пресече от единия в другия двор и да мине по сивкавите плочи, водещи до задната врата. Тя изкачи стъпалата и почука, като си припомняше множеството разговори, които бе водила на тази веранда с Джун. Тя бе като майка за останалите три жени. Бе починала преди три години. На Карен много й липсваше.

Когато никой не й отвори, тя позвъни, после, с ръка над очите, надникна през матираното стъкло. Кухнята на Джун бе с донякъде провинциален вид, имаше покривки и рисунки на внуците й, а тази на Гретхен бе пълна с хромирани уреди и много излъскана. Същото според Карен важеше и за самата Гретхен. Тя бе хладна, модно елегантна и сдържана.

Канеше се да позвъни отново, когато домакинята се появи. Беше с клин и широка мъжка риза, изцапана с боя. Изражението на лицето й веднага стана предпазливо, щом видя кой стои на прага. Двете жени не бяха особено близки.

Тя прекоси кухнята, без да бърза, и отвори вратата.

Карен протегна таблата.

— Курабийки с двойна шоколадова глазура. За да отпразнуваме настъпването на месец май.

Гретхен изгледа таблата внимателно. После с глас, също толкова предпазлив, колкото и всичко у нея, каза:

— Много мило.

Все едно бе произнесла: „Защо сега, защо ти, защо изобщо?“

Карен се почувства като измамница и сви рамене.

— Трябваше да изпека курабии за разпродажбата в училище и прекалих с количеството на съставките, така че направих и за децата на Ръс, направих и за моите деца у дома, а после се оказа, че има още шоколад, и ми се стори глупаво да го пазя, така че просто продължих да пека.

— О — отрони Гретхен, макар да не изглеждаше убедена.

Карен поднесе леко таблата към нея.

— Ще ми направиш услуга, ако ги вземеш. Имам повече, отколкото ми трябват. Ако останат вкъщи, ще изям колкото и децата и тогава ще ми се лепнат направо на ханша. Ти нали не си на диета? Толкова си слаба.

Това бе идеално извинение да погледне корема й, което и направи, но заради ризата не видя кой знае какво. Вдовицата взе таблата.

— Никога не ми се е налагало да пазя диета. Предполагам, че просто съм късметлийка.

— Завиждам ти. За каквото и да се сетиш, аз съм го опитала — метод на Аткинс, Притикин, Джени Крейг, какво ли не. Не че някога съм била наистина дебела, но щях да изглеждам много по-добре без някой и друг килограм, ако разбираш какво имам предвид. Тренираш ли нещо?

Гретхен поклати глава.

— Предполагам, че нямаш нужда. Ти си атлетична натура. Това се отразяваше чудесно на Бен. Той много ми липсва.

Телефонът в къщата иззвъня. Домакинята се извини тихо и отиде да се обади.

Карен задържа поглед върху корема й, но каквото и да имаше там, ризата го скриваше добре.

Гретхен вдигна слушалката, поздрави, помълча, повтори поздрава си, после затвори.

— Да не би да набират средства за някаква благотворителна цел? — попита Карен. — Точно по това време. Сядаш да вечеряш и звън, ето ги. Ако не беше Джорди, на когото постоянно му звънят, щях да пусна запис на телефонния секретар, който да пъди хората, набиращи средства. Ти можеш да направиш така.

— Не беше това — каза вдовицата. — Никой не отговори.

— Това е също толкова неприятно. Често ли се случва?

Гретхен помисли, поклати глава и се обърна да остави курабийките на плота. Едва сега ризата прилепна достатъчно близо до тялото й, за да се разбере истината.

— О, боже! — изтърва се гостенката и закъсня да вдигне поглед.

За своя чест, домакинята не отрече. Дори постави ръка на корема си. Ако изобщо бе имало някакво съмнение, то в миг се изпари. Подутината бе несъмнена. И все пак Карен каза:

— Ти да не си…

Гретхен кимна.

— В кой месец си?

— В седмия.

— В седмия… — Карен се напъна да пресметне. Ако сега е май, седмият месец означава, че е заченала през ноември. Не, октомври. — Не ти личи да си в седмия месец.

Октомври означаваше, че виновникът би могъл да е както Греъм, така и Лий. Греъм бе обновил озеленяването в двора на вдовицата миналата есен и бе прекарвал доста време с нея в къщата, докато преглеждаха плановете. Октомври означаваше, че и Ръс би могъл да е заподозрян. През октомври жена му се бе върнала на работа, децата ходеха на училище и наоколо нямаше никого, който да забележи какво прави, освен Карен. Но за нея октомври беше адски зает месец, наситен със случки, свързани с началото на учебната година, които я принуждаваха да прекарва голяма част от деня далеч от дома.

— Това, че не ми личи, добре ли е, или е зле? — попита Гретхен.

— Добре е. Определено е добре. Означава по-малко неприятности след това. Не че ти ще имаш някакви проблеми въобще. Бременна. Уау! — тя замълча за миг, като по този начин даваше на Гретхен възможност да каже нещо за бащата. Когато тя не го направи, Карен посочи изцапаната й с боя риза. — Детската стая ли боядисваш?

— Аха.

— В синьо и жълто?

Гретхен кимна.

— Това е чудесно. Човек може да си го позволи първия път, когато няма други малки деца наоколо, които да се мотаят в краката му. Много ми харесваше, когато бях бременна за пръв път. След това ми беше по-трудно, особено последния. Лий не се справяше добре със задачите на трите момчета и се налагаше аз да се мъча с разписанието им, въпреки големия си корем. С всяко дете ставаш все по-едра. Мускулите губят тонуса си. Но много обичам момиченцето си. Независимо какво казват, има разлика. Генетична. А ти знаеш ли какво е — момче или момиче?

Домакинята поклати глава.

— Предполагам, че не знаеш — отбеляза Карен. — Лекарите не говорят за амниоцентезата, преди жената да навърши трийсет и пет години. Ти си още млада. Не биха ти направили амниотест, ако няма причина за тревога, като например вероятност за предаване на наследствена болест от твоето семейство или от това на бащата — тя отново направи пауза. Гретхен остана мълчалива. — Това беше ли… — опита се да намери точната дума с привидна небрежност — ъъъ… планирано?

— Не. Определено не.

Е, и това беше нещо, помисли си Карен, макар че не разбра това, за което бе дошла.

— Но ти искаш бебето?

— О, да.

Гостенката се усмихна.

— А какво мислиш, че би казал Бен?

— Щеше да бъде доволен. Той знаеше, че искам дете.

— А бащата на бебето?

Ето. Накрая го каза. Съвсем естествено. Съвсем на място.

Гретхен остави въпроса без отговор, само повдигна вежди, сякаш питаше: „Какво за бащата на бебето?“

— Той доволен ли е? — поясни въпроса си Карен.

— Той не знае.

О, Господи!

— Ще му кажеш ли?

— Не съм сигурна.

— Не смяташ ли, че трябва да знае?

— Не. Той има други задължения.

На Карен това никак не й хареса. Звучеше й прекалено познато.

— А пък ние всички си мислехме, че спиш сама — опита се да се пошегува тя.

Вдовицата дори не се усмихна.

— Спя сама — заяви тя тихо и сложи край на разговора.

Карен не знаеше как да отвърне и просто добави:

— Е, хапни си от курабийките.

Махна с ръка и си тръгна. Но не се отправи към дома си. Прекоси двора си и отиде у Ръс, като си мислеше, че Гретхен е най-необщителната съседка, която някога е имала, че съседите не бива да отговарят на любезните жестове на хората едносрично, че тази жена сигурно е виновна за нещо.

Загрижена да не би откритието да е свързано със собствения й съпруг, Карен влезе направо в кухнята на семейство Ланг и се нахвърли върху Ръс, който за щастие беше сам.

— Тя е бременна в седмия месец. Току-що ми каза.

— В седмия? — попита той, като се извърна от мивката, където миеше съдовете. — Уха. А ние нищо не знаехме.

— Все още не знаем. Тя не иска да каже кой е бащата. Не издава нищичко. Ти сигурно си видял нещо, Ръс. Прекарваш тук повече време, отколкото който и да било от нас. Трябва да знаеш нещо.

Мъжът вдигна покритите си с пяна ръце, за да отрече, и отказа да спори.

— Не и аз.

— Не си бащата ли?

— Не знам нищо — той повдигна очилата си с опакото на ръката, отново се обърна към мивката и се залови да търка един тиган. — Не гледам навън. Не мога да видя никакви коли там. Наистина, Карен. Имам си по-важни неща за правене. Освен това не е задължително да е станало тук. Тя излиза навън.

— Не за дълго.

— Не е необходимо много време — не му вярваше.

— Греъм работеше с нея през миналата есен. Прекарваше доста време в къщата й.

— Греъм обича Аманда. Не си на прав път.

— Но те имат проблеми. Нали знаеш, със забременяването. Отношенията им са обтегнати.

— Не чак толкова.

— Тогава Лий — каза Карен със свито сърце. Когато Ръс й отправи бърз поглед, тя сниши глас. — Знаеш за онази малка зъботехничка, с която се забавляваше миналата година, известно ти е, че аз също знам за нея. Може би най-новата му афера е с Гретхен.

— Не мисля, че е така.

— Но не знаеш със сигурност.

— Не съм го питал, ако това имаш предвид — той отпуши мивката, сапунената вода изтече по тръбите. — Последното, което разбрах, е, че зъботехничката е минала история, кълнеше се, че е нов човек — пусна чиста вода за изплакване. — Освен това не би се забъркал със съседката, не и точно под носа ти.

— Защо не? Неговата зъботехничка се грижеше и за моите зъби.

— Знаеш какво имам предвид, Карен.

— Тогава, ако не е някой от вас тримата, кой може да е?

— Изобщо не знам.

— Но ти трябва да имаш някаква представа — примоли се тя.

Искаше да е сигурна, че не е Лий. Всъщност не я бе грижа кой е, стига да не бе нейният съпруг. Ръс я погледна.

— Ти попита ли я направо?

— Не можах. Тя не се държа много приятелски. Занесох й курабии. Тя дори не ми благодари.

— Вероятно е била шокирана, че изобщо си я посетила. Вие, дами, не се отнасяте много любезно с нея.

— Отнасяме се чудесно.

— „Чудесно“ не е същото като „приятелски“.

— Гретхен не е Джун.

— Все това й повтаряте всички.

— Никога не сме й казвали такова нещо.

— Не и с думи.

Карен стисна върха на носа си с пръсти. Не беше само защото Гретхен не е Джун. Ставаше дума и за това, че тя бе на трийсет и две, а Карен — на четирийсет и три, и че беше красива, а Карен — невзрачна. Вдовицата бе от онези жени, по които мъжете се увличат, особено мъжете, прехвърлили четирийсетте, които не искаха да са прехвърлили четирийсетте. Лий бе на четирийсет и седем. И неведнъж й бе изневерявал.

Внезапно уморена, тя отпусна ръка.

— Е, няма смисъл да стоя тук. Ти няма да ми кажеш.

— Аз не знам — настоя Ръс.

Карен нито за миг не му повярва, но знаеше кога е безсмислено да продължи да настоява. Беше оставила ядене във фурната. Скоро щеше да е готово, а и децата щяха да са гладни. Може би и Лий щеше да се върне навреме, за да вечерят заедно.

Докато вървеше към дома си, тя почти се надяваше, че той ще се обади с някое от глупавите си извинения — че очаква позвъняване, че има събрание, че трябва да заведе на вечеря екипа си от програмисти, които са се справили в срок с определена задача. Нека само да й даде повод. Щеше й се да има за какво да се спречка с него.

Лий бе компютърен гений. Поне жена му смяташе така, тъй като компанията му се развиваше чудесно. Но дали успехът се дължеше на неговия ум, или на мозъците на хората, които наемаше, тя не знаеше. Освен това не разбираше много от компютри, а и той не я насърчаваше да се занимава с тях. Твърдеше, че ако половинката му се намеси в работата, ще станат много скучна двойка. Казваше, че живее и диша с компютрите и не желае да обсъжда бизнеса и у дома.

В миговете, когато го подозираше най-силно, Карен се питаше дали не крие нещо, питаше се какво ли ще открие, ако може да включи компютъра в кабинета му и да прочете електронната му поща. В периодите, когато се чувстваше гузна обаче, тя се мразеше заради тези мисли. Той й бе съпруг. Бяха женени от седемнайсет години. Когато му бе вдигнала скандал заради зъботехничката и бе заплашила, че ще го напусне, той със сълзи на очи се бе заклел, че всичко с онази е минало, че обича само нея, своята жена, и че ще й бъде верен. Но зъботехничката не беше първата. И по-рано й се бе заклевал и бе престъпил думата си. Карен вече не знаеше в какво да вярва.

Влезе през задната врата и завари кухнята си празна, ухаеща на лазаня с месо и с красиво подредена маса. Започна да прави салата и още преди да свърши, шестгодишната й дъщеря, Джули, малката й помощница, се присъедини към нея. Карен наряза хляб, момиченцето подреди филийките в панерче, после се повдигна на пръсти и го пъхна в микровълновата фурна. Близнаците, Джаред и Джон, се появиха няколко минути по-късно. Те бяха на осем, имаха еднакво разрошени коси, а носовете им бяха запушени вследствие на алергията и гласовете им бяха гъгнещи. Но тя вероятно не би разбрала какво казват даже ако приказваха ясно, защото двамата имаха навика да си говорят по начин, неразбираем за останалите. Не беше някакъв различен език, а просто неспирно бърборене. Общуваха така един с друг още от деня, в който бяха проговорили. Където и да идеха, бяха неразделни. Бяха самоуверени, както повечето осемгодишни хлапета. Макар че Карен ги возеше с колата си, готвеше им, чистеше стаите им и им купуваше дрехи, те я караха да се чувства излишна. Това бе една от причините, заради които обожаваше Джули. Джули имаше нужда от нея. Джули я боготвореше.

Трите по-малки деца едва бяха седнали, когато влезе Джорди. Както обикновено, Карен се сепна, когато го погледна. На петнайсет, той най-сетне бе започнал да се източва, сякаш се стремеше да навакса пропуснатото време. Вече бе по-висок от нея. Наред с това чертите му се променяха и той все повече заприличваше на мъж — по-точно на Лий — и Карен неизменно се стряскаше или пък се тревожеше. Сега пак бързаше, пресегна се за хляба и започна да гълта лазанята, сякаш закъснява за някъде. Несъмнено имаше планове за вечерта.

Синът й се изплъзваше. Бе толкова ясно, че иска да е някъде другаде, да прави неща, които майка му не може да види, и това я изнервяше. Но не можеше да го принуди да си стои у дома. Момчетата на неговите години трябваше да са сред връстниците си. Но това съвсем не означаваше, че й е приятно, задето той отсъства толкова много от дома си.

Попита го как е минал денят му. Той промърмори нещо с пълна уста. Закачи го, че говори като близнаците, а те отхвърлиха приликата със съвсем ясни гласчета, защото така им изнасяше. Когато Джаред и Джон се върнаха към обичайното си бъбрене, Карен отново се обърна към Джорди. Тъкмо го питаше за бейзболната тренировка, когато Джули се развика. Бе докоснала горещия тиган с лазаня и си бе изгорила пръста. Веднага я заведе до мивката, обля пръста й със студена вода, даде й да подържи кубче лед и я сложи да седне отново на мястото й.

По това време баткото преглъщаше втората си порция. Направи му забележка да забави малко темпото. Той й отвърна, че момчетата вече са у Шон. Попита го какво ще правят. Каза, че ще слушат нов компактдиск. Тя се поинтересува дали е написал домашните си и момчето заяви, че ще ги довърши там. Предупреди го, че го иска вкъщи в десет, а той със смаяно изражение запита защо. Когато му напомни, че на другия ден е на училище, той й отвърна, че никога не си ляга преди полунощ, така че какъв бил смисълът да се връща толкова рано. Настоя, че родителите на Шон ще са си вкъщи, никой няма да ходи другаде и че мрази, когато тя му няма доверие.

Тогава влезе Лий, русокос и красив, дългокрак и така самоуверен. С грейнала усмивка, запита за какво спорят. Беше му ядосана, че закъснява, без да й се обади, че й дава повод да се чуди къде е бил през това време, че се появява с невинната си усмивка… Отряза парче лазаня, сложи го в една чиния и стана от масата, за да го затопли в микровълновата фурна.

Разговорът зад гърба й ставаше все по-оживен, което още повече я вбеси. Тя бе тази, която по цял ден се грижи за синовете и дъщеря им, тя общуваше с тях. Не бе честно толкова очевидно да се радват да видят баща си. За негова чест, той бе добър с децата. Изслушваше ги, шегуваше се с тях и се държеше като добър приятел, а тя бе строгият възпитател. Дори и сега, докато се връщаше на масата, го чу да казва на Джорди, че може да остане у Шон до десет и половина, но само този път. Не бе ли предизвикателна усмивката, която големият й син й отправи? И не бе ли това нейната малка вярна Джули, седнала в скута на татко, обгърнала врата му с ръчичка?

Карен постави чинията пред него със замах и се залови отново със своята вечеря, без да се присъедини към разговора, само слушаше, и то с половин ухо. Умът й бе зает с други мисли.

Все й се привиждаше коремът на Гретхен и се питаше кога ли Лий би могъл да остане насаме с нея. Имаше немалко възможности, разбира се. Тя винаги отбелязваше своите ангажименти на големия календар до телефона в кухнята. Съпругът й би могъл да разбере кога ще излиза, къде ще бъде и колко време ще отсъства от дома. Щеше да знае кога и децата ще са извън къщи и няма да има кой да го види да притичва в съседния двор. Бе имало случаи, и то нощем, по тъмно, когато и никой от съседите не би го забелязал. Тогава бе изтъквал едно или друго извинение, свързано с работата, и бе пропускал мероприятия, в които участваха Карен и четирите им деца. При няколко подобни ситуации го бяха заварвали вкъщи, когато се прибираха. „Току-що влизам“ — казваше той с широка усмивка, разрошваше косата на близнаците и хващаше здраво Джули, която скачаше в прегръдките му. Е, да, може и току-що да е влизал. Но дали се е прибирал от работа, или от къщата на Гретхен, кой би могъл да знае…

Стиснала зъби по начин, който зъболекарят й бе описал като вреден, но в момента просто не можеше да го избегне, Карен стана от масата и занесе чинията си в мивката. Бе празна, бе изяла всичко, без дори да усети вкуса му. Изплакна я, отвори съдомиялната машина и я пусна вътре, като се заричаше, заклеваше се, че ако Лий има нещо общо с корема на Гретхен, това ще е последната му афера. Седемнадесет години брак щяха да бъдат захвърлени просто така. Между тях всичко щеше да е свършено. Край. Ако той бе бащата на онова бебе, Карен не искаше да му готви повече, да спи с него, да му пере чорапите. Ако той бе бащата на бебето, тя не искаше повече да го вижда.

Да, отнасяше се към това много емоционално. Но като се имат предвид закъсненията от работа, телефонните разговори, за които не казваше с кого са, разходите по кредитната им карта, които тя не можеше да си обясни — а и не можеше да поиска обяснение, защото изобщо не се предполагаше да ги види, тъй като Лий настояваше, че плащането на сметките е негова работа, — не би могла да бъде безпристрастна. Просто не можеше. В този миг, когато й бе дошло до гуша от многобройните му изневери, не можеше да си представи, че друг, освен него би могъл да е баща на бебето.

Телефонът иззвъня. Като пъхна един последен залък в уста, Джорди скочи да вдигне слушалката.

— Здрасти — каза на човека от другата страна с новия си надебелял глас.

Вероятно го търсеше приятел, ако се съди по тона му. Послуша известно време, намръщи се, после отново заслуша безмълвен.

Привлечена от мълчанието му, Карен го погледна и видя как пребледнява като платно.