Барбара Делински
Съседката (19)

Осемнадесета глава

В един-единствен миг всичките й неразумни страхове се върнаха. Но нещо в широката му усмивка — не нахалната усмивка на О’Лиъри, а интимна, лично негова — възвърна доверието й. Той й позволи да иде до тоалетната. Това беше всичко. След пет минути бяха в камиона му и пътуваха на север.

Странноприемницата се казваше „Долината на жабите“. Намираше се в малко градче на име Панама, в Северен Върмонт, и макар че бе нова, вече бе много популярна. Всяка стая бе различна от другите, въпреки че общата тема за всички бяха жабите. Зелените площи бяха в изобилие, имаше малки езерца и туристически пътеки. Малък магазин за сувенири бе разположен точно от другата страна на улицата. В добавка към обикновените дребни бонбони там продаваха и от любимите на Аманда захаросани бадеми.

Като кътче за бягство от действителността Аманда не би могла да си представи нещо по-подходящо. Имаше само две забележки. Първата, която донякъде се компенсираше от превъзходното качество на храната, бе, че нямаше рум сървис, което означаваше, че трябва да се обличат и да излизат от стаята. Второто, което я безпокоеше, защото я разсейваше, бе желанието на Греъм да издава гърлено „фррриббит“ винаги когато тя засегнеше някаква тема, макар и отчасти сериозна.

Направи го, когато говореха за мислите на Аманда относно Куин.

— Фррриббит — каза той.

— Това е непочтително — смъмри го тя, макар че смехотворното звукосъчетание донякъде разведри атмосферата.

Направи го пак, когато говореха за това колко много обичат работата си и следователно колко бе лесно да затънат в нея, когато нещата у дома не вървят гладко.

— Фррриббит — заяви той.

Тя се опита да влезе в тона му.

— Харесваш зелените неща. Знам.

И отново го направи, когато обсъждаха семейството му.

— Фррриббит — изказа се той.

— Това казвал ли си го и на тях? — попита тя с вдигнати вежди.

Направи го и още веднъж, когато се питаха кой, ако не е Лий, би могъл да е баща на бебето на Гретхен.

— Фррриббит.

— Аз… не мисля така — отвърна му толкова сериозно, че този път той се разсмя. В своя защита тя изтъкна: — Това не е шега, Грей. Бебето стана катализатор за отприщване на толкова много съмнения. Искам да знам кой е бащата. Ти не искаш ли?

Той я обгърна с ръка и като я повдигна, я придърпа в скута си.

— Не искам да мисля за това. В момента не е най-важното нещо. Нито пък моето семейство или твоята работа, или моята работа, Джорди или Куин. Да, трябва да говорим за всички тези неща. Не мисля, че разбрах напълно какво почувства ти, когато Куин умря, или пък какво означава за някой, който няма братя и сестри, да се изправи насреща на стая, пълна с роднини като моите. Не разбирам напълно защо всички вие се чувствате застрашени от Гретхен, но е хубаво, когато ти се опитваш да ми обясниш. Какъв е изводът ли? Всичко това не е от значение. Важни сме ние. Именно това изтървахме от погледа си — очите му станаха по-наситено зелени. — Знаещ ли какво обичам най-много у теб?

Тя не можеше да проговори, само кимна с глава.

— Колко си различна от онова, с което съм израснал. Не исках повече от него, Манди — той подръпна брадата си. — Защо, мислиш, си пуснах това?

Въпросът бе интересен. Никога не бяха го обсъждали. Нито пък тя се бе замисляла над него, макар че — Господ й бе свидетел — подлагаше на подробен анализ почти всичко. Бе приела брадата на Греъм като красиво допълнение към външния му вид.

— Предизвикателство?

— По-просто е. Исках да изглеждам различно от тях. Исках да тръгна по различен път от техния — той задържа погледа й. — Все още го искам.

 

 

Аманда повярва на думите му. През остатъка от уикенда не отдели и минутка да мисли за семейството му и за това накъде го дърпа то. Но почивката бе кратка. Едва бяха тръгнали за вкъщи в неделя следобед, когато мобилният телефон на Греъм иззвъня. Беше Питър, който се обаждаше, за да им каже, че Дороти е получила удар.

Не можеше и дума да става да остави най-напред жена си вкъщи. Тя не бе съгласна. Дороти бе негова майка и случаят бе спешен. Искаше да бъде редом с него в това.

Греъм продължи да кара обратно по маршрута, който бяха изминали на север в петък, докато стигнаха южните склонове на планините във Върмонт и се качиха на магистралата, която продължаваше на изток към Уудли. Чувството за веселие и безгрижие се бе изпарило още с първото обаждане, но колкото повече се приближаваха, толкова по-напрегнат ставаше Греъм. Той позвъни на Уил и научи, че Дороти е получила удара сутринта. От Джоузеф разбра, че е будна и в съзнание. Малкълм му каза, че Мегън я е намерила.

Аманда не знаеше какво да каже за това и просто замълча. Не можеше да го успокои, че майка му ще се оправи, защото не го знаеше със сигурност. Всичко, което можеше да стори — и тя го направи, — бе да го държи за ръка, за да му напомня мълчаливо, че е до него.

Бе рано привечер, когато стигнаха до болницата. Греъм паркира. Като бързаха и подтичваха, те прекосиха фоайето и се качиха в асансьора. Благодарение на подробното упътване на Мери-Ан знаеха точно накъде да завият, когато стигнаха до шестия етаж, макар че и съвсем нищо да не знаеха, щеше да е много трудно да пропуснат всички О’Лиъри, събрани пред една от стаите.

Малкълм ги посрещна пред вратата.

— Тя е добре. Всъщност е нетърпелива. Не иска да остава тук, но няма начин да я пуснат, преди да са й направили необходимите изследвания, а дори и тогава ще има нужда от помощ. Равновесието й е нарушено, малко залита наляво. Предполагат, че има леки смущения в дясната част на мозъка.

— Леки — загрижено повтори Греъм.

— Леки — каза и Мери-Ан, като се присъедини към тях. — Имала е късмет.

Не беше нужно Аманда да обича жената, за да изпита благодарност. Тя почувства облекчението на Греъм.

— Каква е била причината? — попита той.

— Не знаят — отвърна Мак. — Затова са изследванията. Може да е просто заради възрастта й.

— Това означава ли, че този удар е само предвестник на други подобни?

Питър, който се бе присъединил към тях, каза:

— Ще й предпишат лекарства, за да намалят подобна вероятност.

Греъм изпухтя.

— По-лесно е да се каже това, отколкото да се направи.

Дори и Аманда знаеше колко Дороти мрази да взема лекарства.

Мак го хвана здраво за ръка.

— Е, няма да има избор. Хайде ела. Тя ще се радва да те види. Все пита.

Когато влезе в стаята, Аманда не можеше да не изпита съчувствие към Дороти. Бе толкова дребничка, скрита под белите болнични чаршафи. Дори ударът да е бил лек и да не бе сериозно болна, беше ясно, че е много изплашена. Треперещата ръка, която протегна към Греъм, явно я издаваше.

Той пое ръката й и я целуна по бузата.

— Изглеждаш доста добре за човек, който току-що скъси живота ми с десет години.

— Къде беше? — попита майка му с писклив детски глас. — Не си беше у дома. Те звъняха ли, звъняха. Добре че Уил имаше и другия ти номер.

Аманда последва Греъм, като се сведе и целуна свекърва си по бузата.

— Той е прав. Изглеждаш по-добре, отколкото се чувстваме ние. Пътят бе много дълъг заради тревогите.

Дороти едва-едва я погледна, преди отново да се обърне към сина си.

— Искат да остана тук. Аз не мога да остана тук.

— Трябва — каза той. — Трябва да ти направят изследвания.

— Изследванията убиват хората. От това умря баща ти.

— Не, мамо. Ракът го уби.

— Заради изследването беше. Ако не си беше направил онова…

— Ако не си беше направил онова изследване, пак щеше да умре, но нямаше да знаем от какво. Не го уби изследването.

— Вярвай, в каквото си искаш. Аз ще вярвам, в каквото си знам.

— Но ти грешиш, мамо. Ако вярваш в това, само още повече ще се притесниш. Изследванията са безвредни. Те не убиват.

— Лесно ти е да го кажеш — измърмори тя. — Нали не ги правят на теб. Казват също и че не мога да се върна сама у дома. Казват, че имам нужда от помощ. Но аз не мога да моля дъщерите си да са с мен през цялото време. Те си имат собствени семейства, за които да се грижат. Зълва ми е с болен кръст; няма да може да се качва по стълбите отвън, камо ли по тези вътре. Бих помолила Мегън, Мегън веднага би се съгласила, още щях да си лежа на пода, ако тя не се беше притеснила, когато видяла, че не съм си прибрала вестника сутринта, такова добро момиче е, но Мегън си има книжарницата. Тогава кого да повикам на помощ?

— Ще наемем някого.

Дороти бе възмутена.

— Някоя непозната? Не мога така.

— Какво ще кажеш за медицинска сестра? — внимателно предложи Аманда. — Те правят подобни неща. Някои даже готвят и чистят. Няма да е лошо.

— Тогава ти си вземи някоя — измърмори възрастната жена. — Вашето поколение има нужда от глезотии, не моето.

— Мамо, Аманда има право.

— Тя работи. Иска някой друг да чисти и да готви. Ако не работеше, щеше сама да върши тези неща.

— Но работата й е много важна — изтъкна Греъм. — Тя помага на децата. Защо да се отказва от това, за да поддържа къщата?

Аманда усети клопката. Свекърва й не пропусна да се възползва.

— Помага на чуждите деца. Това е срамота.

До другата страна на леглото се приближи една сестра.

— Време е, госпожо О’Лиъри — тя обясни на Аманда и Греъм: — Ще й направим мозъчно сканиране.

Дороти хвърли на сина си един последен, отчаян поглед. Като разбра, че той няма да я спаси, тя стисна челюст и се остави да я отведат с количката.

* * *

Греъм прекара по-голямата част от нощта в телефонни разговори с един или друг от братята и сестрите си в опити да решат как е най-добре да постъпят с майка си. Изследванията не бяха категорични. Щяха да й направят още през следващите няколко дни. Дороти твърдо упорстваше както срещу изследванията, така и срещу предложението да наемат някого да й помага вкъщи и затова в няколко от разговорите обсъждаха възможността членовете на семейството да се редуват в грижите за нея.

Аманда седеше в кухнята с него, слушаше какво отговаря в телефонната слушалка и успя да вмъкне шепнешком:

— Мога да й помагам всеки ден след училище.

Греъм й се усмихна с признателност, но бързо поклати глава.

Тя се почувства излишна. Но не можеше да го обвинява за това. Дороти не искаше нейната помощ. Това бе факт. Можеше да се примири с грижите на дъщерите си. Можеше да се примири да й помага жената на Мак или на Джеймс, на Джо, на Уил. От репликите на съпруга си разбра, че тези възможности се обсъждат. Узна също, че никой от братята и сестрите му не я смяташе за подходяща помощничка. И те също знаеха какво изпитва Дороти. Греъм можеше и да го отрича, но те всички знаеха.

Аманда остана на заден план и усети, че отново я обзема предишното безпокойство, от което се бе отървала през уикенда. Сякаш някакъв вирус бе оцелял след лечението в предишните няколко дни и сега отново се съвземаше и започваше да расте. Ако Греъм усещаше това, то той не повдигна въпроса. Бе изцяло погълнат от своето семейство, докато не приключи и с последния разговор и двамата с Аманда не си легнаха да спят.

Щом се озоваха в леглото, той я прегърна със същата любов, която тя чувстваше да струи от него, откакто бе слязла от кулата, но сега мълчанието не й бе достатъчно. Страстта не можеше да унищожи този възроден вирус. Той бе реален. Аманда искаше от Греъм да го признае. Ако животът бе застанал помежду им през последните две години и основната причина за това бе стремежът им да заченат, то семейството му бе също много важен фактор.

Бе уморена да се чувства като натрапник. Искаше да му каже това.

Но не го направи. Не каза нито дума. Дороти бе болна и Греъм се безпокоеше. Сега не бе време за конфронтация.

* * *

В понеделник сутринта Карен бе на същото мнение. Сега не бе време за конфронтация. Дори и в най-добрите времена тя не бе от конфликтните характери, а настоящето не беше от тях. Джорди щеше да прекара в гипс шест седмици и щеше да се среща с психолог много по-дълго. Близнаците, които усещаха, че нещо не е наред, без да могат да разберат какво точно, си мърмореха един на друг повече от обикновено, а Джули бе като залепена за нея. Когато бе в кухнята, и дъщеря й бе там. Когато бе в пералното помещение, и малката бе там. Единственото й свободно време бе, когато Джули бе на училище, а тогава Карен работеше в един или друг комитет.

Аманда и Греъм си бяха взели почивни дни, и защо не? Те бяха заедно. Можеха да забравят, че останалият свят съществува. Карен не можеше. Ако не беше в училище, където се държеше все едно нищо не се е случило, да не би някой да си помисли обратното, бе вкъщи, където я дебнеше унижението. Не можеше да мине с колата си по улицата, без да се притеснява, че Гретхен може да я гледа със съжаление или презрение, а сега това бе свързано както с Лий, така и с Джорди.

Карен се бе отървала от ножа с издайническите следи от боя по него. Бе го увила, затрупала го бе с боклук в една торба и го бе изхвърлила с другите отпадъци в контейнера. Така че Гретхен нямаше да повдигне обвинения. Дори и ако Джорди си бе признал, нямаше никакви доказателства.

Сега обаче оставаше пистолетът. Тя не биваше да го вижда. Ръс го бе оставил тази сутрин. Беше увит в мека хартия и пъхнат в дебел плик, запечатан и адресиран до Лий, но тя не можа да устои. Тежестта му я бе заинтригувала.

Кухненската врата се отвори и Лий влезе вътре. Вратата се затръшна след него.

— Получих съобщението ти. Казаха ми, че е спешно.

Бавно, отмерено, Карен извади малкия пистолет от джоба си. Като го задържа на нивото на кръста си, тя го насочи към мъжа си, който се намръщи и инстинктивно отстъпи встрани. Тя го последва с дулото на пистолета, като почувства странна власт.

— Какво, по дяволите, правиш с това? — попита той, без да откъсва очи от пистолета.

— Ръс го донесе сутринта. Мисля, че е твой.

— Аз нямам пистолет.

Съпругата му си пое въздух и продължи:

— Виждала съм го в чекмеджето ти.

— Сега и чекмеджетата ми ли претърсваш? — избухна той, както бе очаквала. Беше много добър в прехвърлянето на вината, за да отклони въпроса.

Но тя не се огъна. Знаеше какво да каже, бе упражнявала думите си дни наред.

— Сгъвам бельото ти и го прибирам. Понякога ги преподреждам и изваждам отпред по-малко използваните дрехи. Пистолетът стои там от дълго време. Не е особено добро скривалище, Лий. Прекалено е явно. На Джорди не му е било трудно да го намери.

Явно решил, че отричането няма да свърши работа, Лий опита да се представи за отегчен.

— Това случайно е най-удобното място, откъдето мога да го взема, ако чуя крадец посред нощ. Освен това откъде знаеш, че Джорди е държал именно него?

— Защото твоя го няма. А ние така и не намерихме пистолета, когато свалихме Джорди. Не беше у него, когато го разсъблякоха в болницата. Мислех, че ти си го взел, но явно е бил Ръс.

Погледът на съпруга й се върна върху оръжието.

— Свали го. Пистолетите могат да убият човек.

Карен кимна. И като се опита да заглуши надигащата се у нея паника, каза:

— Този можеше да убие сина ни. Снощи отново сънувах такъв кошмар.

Той протегна ръка.

— Дай ми го.

— Още не.

— За какво ти е?

— За да подчертае фактите.

Лий отново въздъхна отегчено.

— Какви факти? — попита, сякаш се опитваше да угоди на някакво дете.

На този етап Карен обикновено отстъпваше. Той бе човекът с познания за високите технологии и с успешен бизнес. Той беше умният, изискан, светски човек. Тя не би могла да се сравнява с това.

Но тя беше майка, а той не можеше да се сравнява с това. Е, може би пистолетът й даваше сила. Или може би я бе унижавал прекалено дълго. Но този път нямаше да отстъпи. Трябваше да изложи фактите за проблемите в брака им. Цели три.

— Лъжи. Изневери. Насилие — изреди тя.

Все още с отегчено изражение, Лий въздъхна.

— В брака ни няма насилие. Ако ще се оплакваш от подобно нещо, нямаш никакво основание.

— То е подмолно. Безмълвно. Но оказва влияние. Дотолкова, че вече засяга всичко в тази къща. Дотолкова, че вече не мога да мисля ясно.

— Иди на психиатър. Аз ще платя. И по-рано съм ти казвал.

— Психиатър няма да помогне. Не мога да продължавам по този начин, Лий. Не мога да продължавам с женските ти истории, закъсненията вечер и гнева.

Смекчаването на изражението му й беше толкова познато.

— Измисляш си разни неща.

— Не — тя отново се насили да изрече обвиненията, а оръжието в ръката й напомняше, че положението е критично. — Видях разни сметки. Няма нужда да си измислям, че плащаш на акушерка, защото името й е на сметката, и то неведнъж. Някой я посещава всеки месец, но не съм аз.

Това го свари неподготвен.

— Да не си ровичкала в бюрото ми?

„Няма връщане назад“, помисли Карен със страх. Той можеше и да й прости това, че е видяла нещо в чекмеджето му, докато е прибирала бельото. Но не би й простил, задето е тършувала в бюрото му. Винаги й бе вярвал. Това щеше да се промени занапред.

Но и животът й бе променен безвъзвратно. Последните две седмици се бяха погрижили за това. Изпита старите си страхове — да остане сама, да бъде без него, да е незначителна, да е бедна. Тези страхове я бяха задържали при съпруга й, когато би трябвало да го напусне, можеха да я задържат и сега. Основанията бяха много сериозни.

Но не можеше да се върне назад. Не можеше.

— Да — забързано изрече тя. — И не се опитвай да извъртиш нещата и да изкараш мен виновна, защото този път номерът няма да мине. Не вярвам в развода. Това ме ужасява и ти добре го знаеш, затова те оставях да се извиниш и да се върнеш, като се закълнеш, че всичко между теб и любовниците ти е приключило, но нещата между нас не вървят и отровата се разпростира. Можех да го понеса, когато засягаше само мен, но сега става дума и за децата.

— Децата са си добре — присмя й се той.

— Лий! — извика Карен невярващо. — Погледни Джорди. Виж какво щеше да стане с него за малко. И с Аманда. И какво направи той с Гретхен. Нямаше да го стори, ако ти непрекъснато не говореше за онази картина. Нямаше да го направи, ако не подозираше, че ти имаш нещо общо с нея.

— Това е по твоя вина — обвини я Лий. — Твоят гняв и подозрителност. Джорди би трябвало да е сляп, за да не ги забележи.

След като бе стигнала твърде далеч, за да се върне, тя го загледа втренчено, като си мислеше, че изглежда много глупаво с разрошената си руса коса.

— Моят гняв и подозрителност са пряк резултат от твоите лъжи и изневери.

Той вдигна ръка.

— Не се опитвай да ми прехвърлиш вината.

— За малко да загубим Джорди! — изкрещя жена му. — Това не те ли смразява? — опита се да престане да вика. Аманда не би повишавала тон в подобна ситуация. Нито пък Джорджия. Те щяха да са спокойни. Щяха да говорят убедено и тихо, дори и да трепереха от гняв. — Недей да ми отговаряш — изрече го така, както според нея биха го сторили двете й приятелки. — Не искам да чувам отговори. Искам просто да си опаковаш нещата. Децата ще се върнат след час. Искам да си си отишъл преди това.

— Сериозно ли говориш?

Тя кимна.

— Хайде, скъпа! — той тръгна към нея. Тя вдигна пистолета.

Той спря, загледа дулото, после нея.

— Това е моята къща.

— Вече не е — бързо изрече Карен, като се бореше със силата на навика, убедена, че го прави за добро. — Ще отида в съда, ако се наложи. Имам копия от сметките. Имам и адреса на един добър адвокат. Трябва да напуснеш, Лий.

В знак на помирение той вдигна двете си ръце пред гърдите.

— Разстроена си. Мислиш за неща, които са се случили в миналото. Представяш си Джорди горе на кулата. Преди бе поразена. Аз също. Сега, когато не сме, реалността ни стряска.

— Не е само Джорди.

— Разбира се, че не е. Всички имаме трудни моменти. Сега ти си в такъв. Не мислиш рационално.

— Съвсем ясно мисля.

— Нещата се изкривяват, когато преживееш такъв страх, както ние с Джорди.

Карен си пое въздух, за да се успокои. Мина й през ум, че й е омръзнало да се оставя Лий да я уговаря.

— Искам да си идеш — изрече натъртено. — Не ме интересува къде си, стига да не си тук.

— Но защо?

Тя даже не мигна.

— Преспал си с една жена в повече, Лий. Ти се срещаш с някоя. Не ме интересува дали е Гретхен, или някоя друга, не искам да живея повече така.

Той сякаш щеше да отрече. Но този път тя имаше доказателства. Прочете в погледа му, че той знае за това и борбеността му се изпарява.

— Аз съм слаб, Карен. Правя грешки. Те не означават нищо.

— Тя бременна ли е?

— Няма значение. Важни са само нашите деца. И ти.

— Защо ли не ти вярвам?

— Защото си разстроена.

— Не — отвърна Карен, като се изненада колко малко я заболя. — Ние не сме важни за теб. Ако бяхме, нямаше да ни нараниш по този начин.

— Но тя не означава нищо за мен — примоли се той. — А и без това с нея е свършено. Вече приключихме. Взех си поука, когато видях Джорди горе на онази кула.

Отново не му повярва. И по-рано се бе клел, че приключва с флиртовете, и то неведнъж. В нейните очи бе изчерпал целия си кредит на доверие.

— Събирай си багажа. Веднага!

За миг той остана безмълвен. После изненадващо попита:

— Или какво? Ще използваш ли пистолета?

— Всъщност се канех да го дам пак на Ръс. Той ще знае как да се отърве от него — тя свали пистолета, но не се размекна. Сега бе обзета от гняв — бе разгневена, че е търпяла изневерите му прекалено дълго. Този гняв й даде сили. — Нямам нужда от пистолет. Имам друго оръжие и ще го използвам. Ако не си събереш багажа, ако не си идеш, ако не ми дадеш солидна издръжка след развода, ще кажа на децата какво си направил. Ти ги обичаш, Лий. Няма да отричам това. Ти ги обичаш и те те обичат. Дори и Джорди, който в момента сигурно мрази и двама ни толкова, колкото ни и обича. Но такава е сделката. Тръгваш си и се разделяме благоприлично — и така запазваш любовта на децата си. Ако ми създаваш неприятности, и аз ще го направя.

Залогът бе голям, а не бе добра в залаганията, затова моментът бе особено труден за нея. Никога не се бе осмелявала да го предизвиква по този начин, даже и когато по-рано си бе признавал за минали изневери. Една част от нея искаше предишните извинения, предишните сдобрявания. Част от нея искаше да запазят сегашното положение. Така бе по-безопасно. Нямаше да има промени и поемане на риск. Щеше да избере по-малката от двете злини.

Но предишните изневери бяха засегнали само двама им с Лий. Тази се бе отразила и на децата. Ето кое правеше ситуацията различна.

* * *

В понеделник следобед Аманда си тръгна рано от училище и мина да посети Дороти. Не беше казала на Греъм, че ще ходи. Не го правеше заради него, а заради себе си. Надяваше се, че ако се постарае — ако Дороти види, че се старае, — тя може и да омекне спрямо нея.

Отново цяла група О’Лиъри се разхождаха по коридора. Този път имаше и внуци, понесли рисувани от самите тях картички с пожелания за оздравяване и други малки подаръчета. Възрастните ги въвеждаха и извеждаха от стаята на баба им по няколко наведнъж.

Децата поздравиха Аманда с повече ентусиазъм, отколкото който и да било друг. Тя ги поздрави и ги прегърна подред, после попита Шийла, жената на Джеймс:

— Как е Дороти?

— Горе-долу. Днес я вдигнаха на крака и я раздвижиха наоколо, но тя се страхува, че може пак да падне.

— Направиха ли й нови изследвания?

— Да. Определено е бил лек удар. Няма сериозни поражения. Дори равновесието й е почти възстановено.

Аманда се приближи към вратата тъкмо когато двете най-големи деца на Уил излизаха. Като се опита да не обръща внимание на лекото неразположение в стомаха си, тя влезе вътре.

Очите на свекърва й бяха затворени.

Поздрави я тихо:

— Здравей. Измориха ли те децата?

Жената отвори очи, видя я и отклони поглед.

— Къде е Греъм?

— Не можа да дойде. Има среща с един клиент в Личфийлд. Аз само исках да проверя как си.

Дороти махна с ръка към групичката в коридора и отново затвори очи.

— Те ще ти кажат.

— Вече ми казаха — призна Аманда. — Изглежда, диагнозата е благоприятна. Това е облекчение — тъй като болната не отговори, тя разгледа рисунките на таблата до леглото й. — Май имаш много красиви картички тук.

— Имам чудесни внуци.

— Да. Имаш. С малко повече късмет ще имаш и още.

Тогава свекърва й отвори очи. Обвинителният й поглед контрастираше странно на безпомощния й вид.

— Мак ми каза, че сте престанали да опитвате. Така не се правят деца.

— Не сме престанали да опитваме. Само си дадохме малка почивка.

— Аз никога не съм го правила. Никога не съм го искала. Обичах съпруга си. Правенето на деца не беше тежко задължение за мен.

Подтекстът не хареса на Аманда. Но не искаше да спори. Затова се усмихна, кимна и каза:

— Преди е било по-лесно. Понякога се чудя дали не е от въздуха.

— Джими казва, че Греъм е много разочарован.

— И аз изпитвам същото. И двамата искаме деца.

Дороти отново погледна покрай нея. Този път се усмихна.

— Ето я Кристин — жената на Джоузеф влезе. — Колко хубаво, че си дошла, Кристин. Ти си толкова заета.

Без да забелязва подтекста, новодошлата намигна на Аманда, преди да се обърне към свекърва си.

— Никога не съм толкова заета, че да не те посетя. Как си, майко?

И това бе достатъчно за Дороти, за да игнорира напълно Аманда. Тя се опита да вземе участие в разговора за работата на Кристин като организатор на тържества. Държането на свекърва й обаче бе толкова явно нелюбезно, че не издържа дълго. Докато си мислеше с тъга за това, напускайки стаята, дори обвини Кристин. Етърва й би могла да се заинтересува от нейната работа например, там, пред Дороти. Подозираше, че тя би го направила, ако вместо нея до леглото на възрастната жена бе заварила Мегън.

Не започвай с това — напомни си тя. — То няма нищо общо с теб и Греъм.

Проблемът бе, че по мъничко и без да иска, но много болезнено това все още я тревожеше.

 

 

Греъм го усети вечерта, въпреки усилията на Аманда да го прикрие. Тя бе приготвила вкусна вечеря, която включваше и вино, и любимия му ягодов сладкиш. Разказа му новини за съседите им — че Джорджия е приела предизвикателството на купувача си и сега очаква присъдата, че Карен е изритала Лий от къщи. Сподели колко й е било приятно в училище след чудесния уикенд, който бяха прекарали заедно. Каза му, че се е чувствала така, сякаш си има малка тайна, която я е карала да се усмихва през целия ден, която я е крепяла въпреки унинието, тегнещо по коридорите.

Но имаше нещо, което спести. Едва по-късно, след разговор по телефона с Питър, той разбра, че е ходила в болницата.

— Защо не ми каза? — попита я, разстроен от мълчанието й.

Бяха се разбрали да споделят един с друг. То беше част от онова, което бяха постигнали през уикенда.

Тя се опита да избегне темата, като вдигна рамене с пренебрежение.

— Не беше особено плодотворно посещение. Аманда Кар отново пропуска да достигне целта.

— О, Манди! Майка ми е възрастна. Сега е ядосана и уплашена. Трябва да имаш това предвид.

— Знам. Но ми е трудно. Може би трябва да започна да я наричам „майко“. Това вероятно би й харесало. Но ми се струва толкова… фалшиво. Имам предвид, че тя не ми е майка, тя е твоя майка.

* * *

Греъм не спря да мисли над това цялата нощ. Тя не е моя майка, тя е твоя майка, бе казала Аманда и наистина го чувстваше по този начин. Не бе го карала да взема страна, не бе искала нищо от него, що се отнася до Дороти. Приемаше факта, че жената е болна, и изглеждаше склонна да се примири донякъде със студенината й.

Но студенината не бе нещо ново. Това тревожеше Греъм, когато се събуди във вторник сутринта. Тя не е моя майка… се бе превърнало в ума му, тя не е мой проблем, твой е. Харесваше му новото начало, което двамата бяха поставили. То го бе накарало да види всичко, което обичаше у Аманда, в нова, ярка светлина, всичко бе толкова истинско и жена му бе активен участник в този процес. Стараеше се също толкова, колкото и той. Когато ставаше въпрос за Дороти обаче, тя можеше да измине само част от пътя. Можеше да направи първата крачка само определен брой пъти, преди да се откаже.

Сега не му е времето, каза си Греъм. Той никога не би пресадил един голям чинар по време на най-голямата жега през лятото, независимо колко голямо е значението му за успеха на някой проект. Чинарите имаха нужда от влага — също както Дороти имаше нужда от внимателно уговаряне. Ударът, който бе прекарала, може и да е бил лек, но тези дни бяха особено опасни за нея. Щеше да дойде по-добро време. Докато шофираше към болницата, за да я види същата вечер, той си даде дума да мълчи.

Майка му обаче имаше други планове.