Барбара Делински
Съседката (16)

Петнадесета глава

Докато Греъм се прибере вкъщи във вторник вечерта, Аманда вече не искаше да знае къде е бил. Чу го да влиза, но се бе настанила толкова удобно в малкия кабинет до спалнята, доколкото бе възможно по време на мълчаливата им война. Знаеше, че трябва да стане и да се изправи насреща му, но беше прекалено ядосана, прекалено разочарована, прекалено уплашена.

Най-доброто, което можа да направи, бе да напише на листче съобщението на Стюарт Хичкок и да му го даде на закуска на следващата сутрин. Той го прочете, после цяла вечност се взира мълчаливо в заклеймяващото го парче хартия. Накрая вдигна очи.

За негова чест, изглеждаше виновен.

— Бях с Питър — каза тихо. — Трябваше да говоря с него. Не смятах, че ти би одобрила идеята.

Аманда вероятно би го направила. От всички в семейство О’Лиъри най-много вярваше на Питър. Но не там бе въпросът. Не това я караше да се чувства толкова разочарована.

— Ти излъга.

— Не смятах, че имам избор.

— Винаги има избор — настоя тя.

Когато ставаше въпрос за честност помежду им, те имаха избор. Зачеването на бебето бе друго нещо.

Той не каза нищо, просто стоеше там и изглеждаше раздвоен. И тя самата бе раздвоена. Част от нея искаше да го прегърне, да му каже, че всичко е наред, че го разбира и че го обича въпреки всичко. Другата половина не искаше да си разголва душата и сърцето си, без преди това да знае какво изпитва той.

След като Греъм явно нямаше да й каже, тя добави:

— Ако става въпрос за доверие, това никак не помага.

— Доверие? О, боже. Да не говориш още за Гретхен?

— Говоря за това, какво означаваме един за друг ние двамата. Все още не си ми казал как ще се чувстваш, ако никога не си родим дете.

Изведнъж той придоби отчаян вид.

— Ще си имаме бебе. По един или друг начин — ще имаме.

Аманда не знаеше какво означава „по един или друг начин“, а колкото до отчаяния му вид, той би могъл да се дължи на нежеланието му да даде честен отговор, от което никак не й ставаше по-леко.

— Трябва да тръгвам — каза му и преметна дръжката на чантата си през рамо.

От този миг, докато тя излезе през вратата, той имаше повече от достатъчно време да я върне: Чакай. Нека поговорим. Искам да изживея остатъка от живота си с теб, независимо от всичко. Никога не бих и погледнал друга жена. Ти си тази, която обичам. Но не го направи.

* * *

Аманда затъна в работа с помощта на куп обаждания от страна на родители. Вмъкнати между три срещи с ученици, те я задържаха на телефона през по-голямата част от сутринта. Една майка се безпокоеше от влошаването на оценките на дъщеря й в края на учебната година; друга искаше да знае дали поведението на сина й вкъщи е нормално за момче от горния курс. Един баща се тревожеше за лошото влияние на приятелите върху сина му; една майка искаше да предупреди Аманда, че със съпруга й се развеждат и дъщеря им е разстроена. Неколцина други се обадиха, все още заради самоубийството, и искаха да знаят дали в училището са нащрек.

Аманда се държа съвършено професионално през цялото време, докато на вратата не се появи Алисън Ланг. Бе късно сутринта. Както много от учениците, които търсеха помощта й, момичето изглеждаше несигурно в действията си.

В този случай обаче Аманда незабавно прояви загриженост. Тя познаваше момичето лично така, както не познаваше другите ученици. Знаеше също, че Алисън и Джорди са близки помежду си и че Джорди страда. Отново му бе изпратила съобщение по електронната поща тази сутрин, но не бе получила отговор.

Накара Алисън да влезе в кабинета и затвори вратата.

— Здравей, красавице — не пропусна да се обади Мади.

Аманда започна направо:

— Изглеждаш така, сякаш се нуждаеш от приятел.

Момичето не се усмихна. Чувстваше се неудобно и погледна към папагала.

— Мама все казва, че трябва да поговоря с теб. Щях да дойда у вас снощи, но тогава всички щяха да ме видят — очите й срещнаха погледа на Аманда, преди да се извърнат настрани. Приближи се до клетката на птицата. — Искам да кажа… те нямаше да знаят за какво съм дошла да приказвам с теб, но аз бих се чувствала толкова виновна, нали се сещаш…

— Обичам те — избъбри Мади.

— Виновна? — попита Аманда и отиде до нея при клетката.

— Да говоря за Джорди.

Аманда отметна един дълъг кичур коса зад ухото на момичето и нежно постави ръка на рамото му.

— И аз също съм загрижена за него. Мисля, че той… се бори с много неща.

— Много неща — каза Алисън и тогава я погледна, явно облекчена от факта, че и Аманда вижда проблема, сякаш това й даваше позволение да се разкрие. — Вече едва може да се говори с него. Сякаш е различен човек. Не казва нищо особено за каквото и да било. И ми се сопва, когато го питам какво има. Разхожда се наоколо и като че ли не иска никой да се приближава до него — тя замълча, съвсем неподвижна сега. — Само че днес не е тук.

Това обясняваше защо не е отговорил на съобщението й в електронната поща.

— Болен ли е?

Алисън отговори още по-тихо:

— Тази сутрин не беше. Беше в автобуса с всички останали и слезе като другите от гимназията. Видях го да влиза вътре. Само че не е бил в часа по математика преди малко. Никой не го е виждал след края на първото междучасие.

— Никой?

— Питах всичките ни приятели. Не знаят къде е. И с тях се е държал толкова странно, колкото и с мен.

— А ти? Имаш ли някаква представа къде е?

Момичето поклати глава.

Първата мисъл на Аманда бе, че Джорди се е почувствал зле и е бил изпратен вкъщи. Това бе най-благоприятната възможност и лесно можеше да се потвърди с едно позвъняване до училищната медсестра.

От друга страна, ако случаят не бе такъв и Алисън бе до нея, когато разбереше това, тя щеше да се разтревожи още повече. Затова, като отложи телефонното обаждане за минутка, докато премине тревогата на момичето, тя уверено каза:

— Вероятно е в кабинета на сестрата. Или е бил там. Сега може да си е у дома.

Алисън поклати глава.

— Аз звънях там. Два пъти, в случай че е бил до тоалетната. Никой не отговаря.

— Тогава може медицинската сестра да го е задържала тук, докато успее да се свърже с майка му — тя поспря. Алисън бе също толкова умна, колкото и Джорджия, а също и толкова внимателна. — Кажи ми, че си ходила и до кабинета на сестрата.

Виновното изражение на момичето показваше, че е ходило.

— Само до вратата, но не можах да надникна вътре. Звънецът би и не посмях да се мотая наоколо.

— Къде би трябвало да си сега?

— В залата за самоподготовка.

Аманда й написа един пропуск.

— Покажи това на отговорника по дисциплината, за да нямаш неприятности.

— Какво да кажа, ако някой ме нита защо съм била тук? — попита Алисън.

Аманда бе свикнала с този въпрос. Учениците я харесваха, само не искаха да ги виждат с нея.

В този случай обаче не виждаше защо една опростена версия на истината да не свърши работа.

— Приятелите ти знаят, че аз съм ти съседка и майка ти я няма. Просто им кажи, че си говорила с нея снощи и тя те е помолила да ми предадеш съобщение.

Алисън взе пропуска.

— Какво ще направиш за Джорди?

— Първо ще проверя при медицинската сестра.

— Ами ако не е там?

— Ще го потърся вкъщи. Може тъкмо да се е върнал.

— Ами ако не е?

— Ще се опитам да намеря родителите му.

— Не искам той да си има неприятности заради мен. Само дето… тревожа се за… другото, нали знаеш?

Аманда кимна. Тя също се тревожеше за „другото“.

„Другото“, разбира се, бе самоубийството на Куин. Джорди му бе приятел, макар двамата да бяха по-скоро различни, отколкото еднакви. Куин бе отличен ученик; Джорди едва се справяше. Куин бе звездата на бейзболния отбор; Джорди обикновено сгряваше скамейката. Куин бе председател на второкурсниците; Джорди бе неориентиран първокурсник. Ако Аманда трябваше да посочи един от приятелите на Куин, който би могъл да имитира постъпката му, това бе Джорди.

 

 

Джорди не бе в кабинета на сестрата. Тя изобщо не бе го виждала.

Не беше и вкъщи. Или ако беше, не вдигаше телефона.

Аманда включи и Маги Дод в тихото претърсване на училищните сгради, за да се уверят, че не е някъде наоколо, без да обезпокоят с това другите ученици. Провериха в мъжката съблекалня. Провериха зад кулисите в голямата аудитория. Провериха и последното кътче за четене в библиотеката.

Докато Маги продължаваше с търсенето, Аманда позвъни на телефона в колата на Карен, но единственото, което можеше да стори, бе да остави съобщение. Същото се повтори и с телефона в офиса на Лий.

Като си представяше с ужас кървава баня в къщата на момчето, тя освободи следващите си няколко часа, качи се в колата си и се запъти към тихата им уличка. Нито една от колите на семейство Котър не беше в двора, което означаваше, че не са си у дома и съответно не лежат мъртви вътре. Успокоена в това отношение, макар сега да си представяше кошмарни видения за това какво Джорди може да е сторил със себе си, тя потърси помощ.

Греъм го нямаше. Но Ръс си беше у дома — или поне трябваше да бъде. Колата му бе отпред на алеята и задната врата бе отключена, но когато влезе в кухнята и го извика по име и дори отиде в кабинета му, него го нямаше. Оставаше само Гретхен. Като си мислеше единствено, че има нужда от подкрепа, в случай че нещо ужасно е станало, Аманда пресече улицата и позвъни на вратата.

Гретхен изглеждаше доволна, че я вижда, макар да бе озадачена.

Тъкмо й обясняваше ситуацията, когато иззад гърба й се подаде Ръс. Носеше тениска и шорти, както обикновено, и бе размъкнат само доколкото това бе обичайно за него, затова Аманда не се замисли особено над присъствието му там. Освен това дали Ръс имаше нещо общо с Гретхен, не бе от решаващо значение сега. Важното бе да намерят Джорди.

Ръс я придружи до къщата на семейство Котър. Първо позвъниха на вратата, после почукаха. Когато никой не се показа, Аманда взе ключа от скривалището, което Джули й бе показала, и отключи вратата.

— Джорди? — извика тя от антрето. — Джорди! Аз съм — Аманда!

В отекващата тишина тя хвърли на Ръс уплашен поглед и го последва да претърсят набързо къщата. Той, изглежда, разбираше, че времето е особено скъпо. Ако Джорди бе посегнал на себе си, минутите можеха да изиграят решаваща роля.

Като не откриха нищо на първия етаж, те се качиха горе. Погледнаха в стаята на момчето, после в спалнята на Лий и Карен. Провериха в стаята на близнаците, на Джули и във всички бани. Погледнаха в килерите. После се качиха на тавана. Слязоха в мазето.

Когато стигнаха до задния двор, към тях се присъедини и Гретхен. Стояха там и обсъждаха къде може да е Джорди, когато Карен се прибра с колата си. Тя слезе, но разтревожена, задържа ръката си на дръжката.

— Какво е станало?

Аманда се приближи до нея, като се мъчеше да запази спокойствие.

— Джорди не е на училище. Бил е там за първия час, но е напуснал малко по-късно. Претърсихме училището. Помислих, че може да е тук.

Карен бе пребледняла, макар че не можеше да се разбере дали е по-бледа от обичайното. Тя погледна безизразно Аманда, после отмести празен поглед към Ръс, когато той се присъедини към тях, после и към Гретхен.

Аманда не знаеше как да разтълкува реакцията й. Като се има предвид случилото се предната седмица, ако Джорди бе нейно дете, тя щеше да е ужасена. Карен изглеждаше вцепенена, макар Аманда да не знаеше дали това се дължи на факта, че е уплашена, или защото просто не знаеше защо превръщат това в такъв проблем.

Като се чувстваше виновна, задето вероятно си е направила прибързани заключения, психоложката каза:

— Опитах се да ти позвъня. Опитах да се обадя на Лий. Оставих съобщения. Тревожех се.

— Защо? — попита Карен.

— Джорди приема тежко смъртта на Куин.

— Но Джорди бе само един от приятелите на Куин — изрече Карен все така ледено. — Защо предполагаш, че смъртта на Куин ще му се отрази по-зле, отколкото на когото и да било другиго? Защо предполагаш най-лошото? Защо си напуснала училището и си дошла чак дотук?

— Карен, той е твой син. Мой съсед е. Познавам го. Загрижена съм.

Карен хвърли поглед към Ръс и Гретхен, преди отново да се обърне към нея. Вече бе по-малко вцепенена и изглеждаше почти ядосана.

— Е, няма причина да се тревожиш — заяви тя. — Джорди е добре. Справя се добре със смъртта на Куин. Говорих с него за това. Справя се чудесно.

Ако според нея Джорди бе добре, то тя не искаше да приеме фактите. Аманда би се обзаложила за това. Както и Ръс, ако се съди по предизвикателството в тона му.

— Знаеш ли къде е той?

— Всъщност да — заяви Карен. — Той е с Лий — тя се протегна към колата си, издърпа ключовете от контакта и затвори вратата.

Аманда бе озадачена.

— По средата на училищните занятия? Лий ли го е взел от училище? Обадил ли се е на някого от преподавателите?

Карен се запъти към дома си.

— Не знам какво е направил Лий. Не съм била там. Но ако Джорди не е на училище, той е с баща си.

— Това беше ли планирано?

— Да. Беше. Сигурна съм, че Джорди просто е имал нужда да си поговорят — тя продължи още няколко секунди, после изведнъж се извърна ужасена. Очите й отново се спряха най-напред върху другите двама, преди да се задържат върху Аманда. — Не си накарала всички в училището да го издирват, нали?

— Не.

— Ооо. Благодаря на бога. Само това ни липсва, всички да си мислят, че той е на прага на самоубийството, когато си е съвсем наред — тя продължи към къщата. — Ще се обадя на Лий. Сигурна съм, че се е обадил на някого и че в училището са объркали всичко. Работила съм с тях достатъчно и знам, че са направо ужасни в тези неща — вече през рамо, добави: — Джорди е добре. Върни се и кажи на всички, че е добре.

* * *

Джорди не бе с баща си, макар Карен да научи това едва час и четири цигари по-късно. Толкова време й трябваше, за да се свърже с Лий. Добрата новина бе, че нямаше нужда да се чуди дали Лий не е с вдовицата, тъй като самата Карен бе с нея по същото време. Лошата новина бе, че Джорди го нямаше.

— Е, къде е той? — ядосано попита Лий.

— Сигурна съм, че е с приятели — отговори Карен, защото трябваше да е така.

Не за пръв път Джорди отиваше нанякъде с приятели, без да каже на нея или на баща си. Досега не бе го правил по време на училище, но това бе част от израстването, от набирането на смелост, от противопоставянето и въставането срещу родителите. Беше с приятели. Несъмнено.

— Аманда проверила ли е това? — попита Лий. — Разбрала ли е дали отсъстват и други деца?

— Предполагам, че е разбрала.

— Предполагаш? Не си ли я питала? Това щеше да е първото нещо, което аз бих попитал.

— Ти не си питал нищо, защото те е нямало в офиса. Къде беше?

— Обядвах навън.

— Най-после истината — промърмори Карен.

— Какво, по дяволите, значи това?

Това означаваше, че той е сляп за нуждите й и за потребностите на децата им и че няма представа как личната им война започва да се отразява на всички в семейството. Означаваше, че когато в кредитната карта на един мъж има сметка за посещение при акушерка и този мъж е платил сметката, макар жена му да не е посещавала споменатата акушерка, трябваше да се потърсят отговори на някои въпроси. Но сега не му бе времето. Най-напред спешните неща.

— Просто се тревожа за Джорди — каза тя. — Ще започна да звъня на приятелите му.

— Ще ми се обадиш, когато научиш нещо, нали?

Жена му се съгласи, но измина още час, преди да може да позвъни на когото и да било. Трябваше да изчака, докато Джули и близнаците се приберат с училищния автобус, за да е сигурна, че приятелите на Джорди, които нямат тренировка, ще започнат полека-лека да се прибират вкъщи, и то, в случай че се отправеха към домовете си, а не някъде другаде.

Успя да се свърже с някои, но Джорди не беше с тях. Всички смятаха, че се е прибрал вкъщи, защото е болен.

Карен си представяше всякакви кошмарни видения, сред които бе и това, че полицаите са го прибрали и го държат в затвора. Беше нелепо, разбира се. Те не биха могли да знаят за ножа.

Вече уплашена, тя отново се обади на Лий:

— Имам лошо предчувствие.

— Това не е нещо необичайно. Ти непрекъснато се тревожиш.

— Сега е различно. Напоследък се държи странно.

— Той е в пубертета. Така се държат всички подрастващи.

— Ами ако не е това? Ако е нещо друго?

Последва дълга тишина, приглушена ругатня, въздишка на примирение.

— Чудесно. Ще се прибирам. Обади се и на другите, а? Все някъде трябва да е.

 

 

Аманда не можеше да остави нещата така. Не вярваше, че Джорди е с Лий. Не вярваше, че Карен знае къде е той. Бе работила с родители, които отказваха да приемат, че децата им имат сериозни проблеми. Родителите на Куин Дейвис бяха идеален пример.

Преследвана от тази мисъл, тя направи разследването си колкото бе възможно по-скоро. Научи, че Джорди е бил в училището до десет сутринта, но оттогава никой не го е виждал. Продължи уж нехайно да разпитва ту един, ту друг от приятелите му, бейзболния треньор, учителя му по испански. Докато изчерпи всички източници на информация, стана почти пет часът. Тя се обади на Карен.

Карен изрече бързо и уплашено:

— Ало…

— Аз съм — успокои я Аманда. — Той появи ли се?

Отсреща се чу измъчена въздишка:

— Не — и едно притеснено признание: — В края на краищата се оказа, че не е бил с Лий. Сигурно съм се объркала с някой друг ден. Мислим, че е с приятели.

Аманда изобщо не мислеше така. Обзе я ужасен страх.

— Обадихте ли се в полицията?

— В полицията ли? Защо да им се обаждаме?

— За да съобщите, че Джорди е изчезнал.

— Не е изминало достатъчно време, за да го обявят за изчезнал.

— Това може и да е така по закон, но нашият град е малък — изтъкна психоложката. — Полицаите знаят за Куин. Те могат…

— Не е същото — прекъсна я Карен. — Изобщо не е същото. Джорди не е направил такова нещо. Не би направил това. Не и Джорди.

Аманда продължи с по-нежен тон:

— Знам. Но има и други начини да изразиш скръбта си. Ако е наистина разстроен и не мисли разумно…

— Защо си се вкопчила в това, Аманда? Само раздуваш нещата, а той вероятно е някъде с приятели. Ако случаят е такъв, можеш да бъдеш сигурна, че не е в Уудли. Ако е с приятели, сигурно се мотаят в Дариън или в Гринуич, или дори в Манхатън. Така че какво би помогнало уведомяването на местната полиция, освен дето ще публикуват доклад за издирването във вестниците другата седмица и така ще разстроят още повече Джорди? Това подтикна Куин. Нека го кажем направо. Онази статия го накара да се самоубие. Ако не го бяха унижили публично, щеше да е жив днес. Защо продължаваш да настояваш за полицията? Не знам какво искаш.

Аманда бе поразена. Не смяташе, че едно обикновено предложение е настояване. Но Карен очевидно бе разстроена. Затова й отговори спокойно.

— Загрижена съм за Джорди.

— Оценявам това — каза Карен. — Но нека си припомним откъде тръгват тревогите ти. Ти не можа да спасиш Куин и затова се чувстваш виновна. Виновна и прекалено нащрек. Неспокойна си. Превръщаш мухата в слон. Разбирам те, Аманда. Но Джорди е добре. Казвам ти. Добре е.

 

 

И все пак Аманда не можеше да се успокои. Да, чувстваше се виновна, задето не успя да спаси Куин, но залогът при Джорди бе още по-голям. Даже и като се остави настрана фактът, че живееше през две врати от тях, тя го познаваше. Беше го съветвала. Вероятно си представяше нещата по-лоши, отколкото бяха. Но след като най-лошото се бе превърнало в реалност при Куин, тя не можеше просто да чака, без да прави нищо.

Веднага след разговора с Карен Аманда си тръгна от училище. Щом се качи в колата си, не я измъчваше никакво съмнение на кого трябва да се обади. Нямаше значение, че сутринта бе излязла от къщи разстроена, нито пък че с Греъм не се бяха чували цял ден. Той също познаваше добре Джорди. С момчето общуваха прекрасно и това не бе свързано изобщо с Карен или Лий. Неговото мнение Аманда ценеше най-много.

Той не беше в офиса си, но го откри на мобилния му телефон. След като му обясни положението, попита:

— Мислиш ли, че се тревожа напразно?

За нейно облекчение, Греъм изобщо не бе толкова самоуверен, колкото Карен и Лий.

— Не. Познаваш Джорди. Аз също. Ако Карен и Лий не са се разтревожили още, би трябвало да го направят. Аз със сигурност щях да се безпокоя, ако той бе мое дете.

Аманда почувства как сърцето й се свива. За миг отново си представи тяхното бебе, отчаяно искаше да го притисне до себе си, отчаяно искаше да може да го подаде на Греъм и да види светлината в очите му.

С усилие на волята тя се отърси от това видение.

— Не мога да разбера Карен. Как може просто да чака?

— Не е само тя. Същото е и с Лий. Може би чувстват, че неизвестността е по-добра от това да научат най-лошото.

Тя можеше да разбере подобно поведение. Не се ли бе чувствала по същия начин по отношение на Греъм? Не беше ли това една от причините да не се изправи срещу него открито? Да не настоява. Да не го накара да отговори на въпросите й.

— Но ако най-лошото може да бъде предотвратено? — попита го, като се мъчеше да се съсредоточи върху проблема с Джорди. — Сега отивам там. Може би ще успея да ги убедя да направят нещо. Ако беше на мястото на Джорди и преживяваше труден момент, къде би отишъл?

— Не и с приятели — отвърна Греъм. — Не и Джорди. Той е в периферията на компанията. Не мога да си го представя да търси утеха при приятелите си, освен ако няма цяла една различна група, за която не знаем нищо.

Губещи — помисли си Аманда.

— Губещи — каза Греъм. — Жестока дума, но именно те биха взели Джорди за пример.

Аманда познаваше учениците в гимназията и бе наясно кой с кого дружи.

— Не съм виждала Джорди с други деца, освен с обичайните му познати. Тогава къде би отишъл ти на негово място, ако си разстроен? — знаеше къде би отишла тя, ако беше на мястото на Джорди. Щеше да тръгне из гората. Той обичаше да се разхожда там. Казвал й го беше. Обичаше мрака и тайнствеността. Обичаше тишината. Спокойствието.

Греъм не се осмели да направи предположение. Вместо това каза:

— Тръгнал съм за една среща в Денбъри, но инстинктите ми казват, че трябва да направя обратен завой и да се срещна с теб у дома.

Би го прегърнала, ако бе до нея. Винаги бяха на едно мнение по такива въпроси. Той проявяваше загриженост, когато бе нужно. Това бе едно от нещата, които обичаше у него.

— Джорди може да е жив и здрав и в такъв случай ще се посмеем над това по-късно. Но предпочитам да се уверя, за да не съжалявам после. Самоубийството на Куин е прекалено ярко запечатано в съзнанието ми и не мога да приема нищо на доверие. Не искам да поемам никакви рискове с Джорди и, моля те, не ми напомняй, че трябва да спазвам професионална дистанция. Би било невъзможно да го направя в този случай.

— Знам — тихо каза Греъм. — Това е едно от нещата, които обичам у теб.

Очите й се напълниха със сълзи. Измина около минута, преди да успее да прошепне:

— Благодаря ти — и измина още минута, преди да може да каже каквото и да било друго, но дотогава шумът в слушалката й показа, че връзката е прекъснала.

Едва успя да чуе Греъм да й казва, че ще се видят вкъщи, и настъпи тишина, а на екрана на телефона й се появи основното меню.

Тя продължи да шофира, нетърпелива да се срещне със съпруга си, както и да говори с Карен и Лий. Когато стигна до тяхната тиха уличка, единственият — макар и далечен — признак, че нещо не е наред, бе покритото с облаци небе, което отнемаше блясъка на майския ден. Близнаците на Котър обикаляха в кръг със скутерите си, а Джули караше внимателно новото си колело с помощните гуми. В двора на семейство Ланг Томи хвърляше топката в коша, окачен на гаражната врата, докато Ръс го напътстваше отстрани.

Аманда паркира и се запъти към тях. Ръс я пресрещна по средата между двете къщи.

— Нещо ново? — попита я толкова тихо, че синът му да не може да чуе.

— Още не — тя погледна към къщата на семейство Котър.

На външен вид нямаше нищо нередно.

— За преди малко, у Гретхен — промърмори Ръс, като се извърна с гръб към сина си и наведе глава. — Знам, че вероятно присъствието ми там е изглеждало странно. Само се отбих да я питам как се чувства и тогава се появи ти. Вероятно съм бил вътре не повече от пет минути.

— Виж ме, Аманда! — извика Джули Котър и двамата погледнаха към нея.

Като продължаваше да върти педалите, вперила широко отворени очи в тротоара, тя вдигна и двете си ръце от кормилото за частица от секундата. Сграбчи го отново, вдигна глава и им отправи триумфална усмивка.

— Хей, виж ти! — извика Аманда. — Браво на теб! — с по-тих глас се обърна към Ръс: — Ти ли си бащата на бебето?

— Не.

— Тогава няма причина да се чудя какво си правил там. Освен това там става дума за раждане, а тук не. Тук не — разтревожена, тя погледна към вратата на семейство Котър. — Толкова се страхуват да не се изложат пред хората.

— Ако бях на тяхно място, щях да съм повикал полицията.

— Ти и Грей. Аз също. Ще ида там да видя дали не мога да ги подтикна към действие — тя стисна ръката му и тръгна.

Заобиколи отзад и влезе през кухненската врата. Карен бе на телефона. Лий се бе облегнал на плота със скръстени ръце и кръстосани глезени.

Аманда го погледна и повдигна вежди.

Той поклати глава. Устата му бе здраво стисната.

— Имаш ли някаква представа къде е? — попита Карен в слушалката. Заслуша се, въздъхна, гласът й прозвуча раздразнено. — Добре, ако се появи, би ли го помолила да ми се обади? — Няколко секунди след това затвори и се обърна към Аманда: — Не е бил на тренировката по бейзбол, но това е разбираемо. Правилото е, че не можеш да играеш, ако не си бил в часовете преди това — тя се облегна назад до стената и притисна уста с ръка.

— Някакви предположения? — Аманда отправи въпроса си към Лий.

— Неее — отвърна той и се отблъсна от плота, като пътьом грабна ключовете си. — Ще изляза с колата.

— Къде? — разтревожено попита Карен.

— Където, по дяволите, се е замъкнал загубеният ми син — каза той и затръшна вратата.

В последвалата тишина Карен отпусна ръка. Изглеждаше вбесена.

— Вината е негова. Децата прозират преструвките на родителите си. Джорди е достатъчно голям, за да разбира какви ги върши баща му. Може и да не спи с Гретхен, но със сигурност го прави с някоя друга — тя отново притисна уста с ръка. Очите й останаха впити в очите на Аманда.

— Джорди знае ли някакво име?

Карен сви рамене.

— Би ли избягал заради това?

— Той не е избягал — каза през пръсти Карен, макар че сега ръката й трепереше.

Аманда забеляза това, приближи се и постави ръка на рамото й.

— Обади се в полицията.

— Не.

— Те ще се огледат наоколо.

— Нямаме нужда от полицията. Това не е тяхна работа. Ако замесим и полицията, няма да се свърши дотук.

— Защо не? — попита Аманда, като изведнъж се запита дали няма нещо, за което да не знае.

— Няма причина — бързо отвърна Карен. — Просто мисля, че е излишно да се вика полицията.

— Ако предположим, че е напуснал училище в десет, това означава, че го няма вече осем часа.

— Скоро ще огладнее. Ще се появи. Правя мусака. Това е любимото му ястие.

— Мамо? — извика някой отвън и след миг Джаред залепи носле на стъклото на вратата. — Джон се блъсна в мен. Направи го нарочно.

— Кажи му, че съм казала да ти се извини.

Джаред се обърна и извика с цяло гърло:

— Мама каза да се извиниш — после се завъртя обратно и продължи с по-тих глас: — Гладни сме. Кога ще вечеряме?

— Когато приготвя яденето — отговори Карен. — Ще стане скоро.

Аманда каза:

— Щом Лий излезе с колата, аз ще пообиколя пеша.

— Къде ще пообиколиш?

— Из гората.

— Джорди не би отишъл там.

Психоложката не бе съгласна с това, но нямаше намерение да спори.

— Няма да навреди да проверя за всеки случай. Ще си взема мобилния телефон. Ще ми позвъниш ли, ако се появи тук?

Карен преглътна, изведнъж очите й се напълниха със сълзи и се почувства несигурна.

— Нали не мислиш, че би направил нещо със себе си, Аманда?

— Не. Но мисля, че му е много тежко.

— Някои от другите деца постъпвали ли са така?

— Да изчезнат ли? Може и да са го правили. Истината е, че трябва да намерим Джорди.

— Да не твърдиш, че си по-загрижена за него, отколкото за другите деца?

Аманда обмисли това за миг, после кимна.

— Той трябва да се справя с много неща. Ти сама го каза, Карен. Сигурно разбира какво става между вас с Лий. Достатъчно голям е, за да се чувства объркан.

— Объркан?

— Да. Объркан дали да вземе нечия страна. Може да не иска да взема ничия страна. Да се надява, че всичко е наред между вас, но да не може да го повярва. И се чувства объркан и безпомощен.

Карен обви тялото си с ръце.

— Мислиш ли, че е склонен към самоубийство?

— Не. Но мисля, че е по-добре да проверя в гората, преди да се е стъмнило. Значи ми остават около два часа. Искаш ли да дойдеш с мен?

Карен поклати глава.

— Ако разбере, че съм се разтревожила дотолкова, че да си помисля, че е отишъл там, и съм го последвала, направо ще побеснее. Не. Ще остана тук и ще продължа да звъня по телефона.

Тя се обърна с гръб към Аманда и посегна към слушалката.

* * *

Аманда се върна вкъщи, за да се преоблече набързо в джинси и яке. Независимо че дните през май бяха топли, вечер ставаше хладно. Освен това май че скоро щеше и да завали.

Прибра мобилния си телефон в един от джобовете и излезе от къщата тъкмо когато Греъм се върна с камиона. Той слезе на мига и се присъедини към нея, без да каже и дума. Изглежда, знаеше точно накъде отива, и бързо влезе в крачка с нея. Минаха между дворовете на Карен и Гретхен и навлязоха в гората.