Барбара Делински
Съседката (15)

Четиринадесета глава

Карен стоеше в ъгъла на верандата, като криеше цигарата до крака си, когато Аманда излезе от къщата на Гретхен и пресече улицата. Тя я наблюдаваше внимателно и се чудеше какво ли става. Колкото повече се чудеше, толкова повече се безпокоеше. Като си дръпна за последен път, тя угаси фаса отдолу на перилата, хвърли го в храстите и слезе по стъпалата.

— Мамо! — обади се Джули от прозореца на стаята си.

— Ще изтичам за минутка до Аманда, скъпа. Веднага се връщам — извика в отговор Карен.

— А какво ще стане с нашия пай?

— Веднага се връщам — повтори Карен, като се чудеше какво я бе прихванало, та да предложи да пекат пай.

Но всъщност знаеше. В супермаркета имаше специална отстъпка за най-сочните боровинки, които бе виждала от известно време насам, и каквато си беше глупачка, си бе помислила, че семейството й може да оцени домашно приготвения пай. Джули — със сигурност. Също и близнаците. На Джорди вероятно щеше да му е все тая. След смъртта на Куин той се държеше като сомнамбул. А Лий? Лий харесваше боровинков пай толкова, колкото и боровинкови палачинки.

Но Лий щеше да работи до късно. Или поне така бе казал. Тя не би могла да знае дали е вярно. Би могла да разучава телефонните му сметки колкото си иска, но те не можеха да й кажат къде е бил, когато се е обадил. Не бе видяла телефонния номер на Гретхен в сметките, а телефонният апарат вкъщи не регистрираше близките позвънявания. Е, тогава може би й се обаждаше от офиса. Това хвърляше нова светлина върху работата му до късно. Телефонният секс бе много популярен. Непрекъснато четеше за тези неща. Според нея това си бе изневяра, както и физическото действие.

Още по-добре, че не си бе вкъщи тази вечер. Трябваше да позвъни на един куп родители за помощ относно тържествения обяд при завършването на горния курс. Нямаше да има никакво време за Лий. Едва щеше да успее да опече пая. Със сигурност нямаше време да се отбива у Аманда. Но не можеше да се отърве от мислите си.

 

 

Аманда оставяше торбата с покупките от супермаркета и дневната поща на масата в кухнята, когато Карен изтрополи по стъпалата и отвори задната врата.

— Здравей, Карен — поздрави я с усмивка.

— Теб ли видях да ходиш при Гретхен отново? — попита новодошлата.

Стараеше се гласът й да звучи безразлично, макар Аманда да подозираше, че настроението й съвсем не е такова. Бръчките, които се спускаха от носа към ъгълчетата на устата й, бяха дълбоко очертани.

— Да, аз бях.

— Доста хора се, бяха събрали. Имаше ли някой, за когото трябва да знам?

Аманда извади една маруля и голяма чушка от торбата.

— Не. Две от колите бяха на застрахователни оценители. Другата бе на Оливър Дийдс. Бяха дошли заради картините.

— Но тя защо те повика?

Домакинята прибра покупките в хладилника.

— Не е свикнала да се разправя с такива хора. Имаше нужда от морална подкрепа.

— И застрахователите ли са свързани с разследването?

— Само що се отнася до подаването на иск.

— Значи иска пари, а? — отбеляза Карен. — Това хвърля друга светлина върху твърденията й колко много означавала онази картина за нея. Това кара човек да се замисли кой е извършил нападението.

Аманда бе извадила аспержи от торбата и замръзна с връзката в ръка.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами тя няма да е първият човек унищожил скъпата си собственост заради застраховката.

Хората от застрахователната компания бяха предположили същото, но Аманда усещаше инстинктивно, че не е така. Можеше да обвини Гретхен, че е по-близка със съседите си мъже, отколкото с жените им, но не би могла да си я представи като измамница.

— О, Карен, не мисля, че го е направила. Тя дори не се е обадила на застрахователната компания. Дейвид Таненвалд им е съобщил, и то едва след като Лий го е информирал.

— Лий? — загрижено попита Карен. — Защо, за бога, Лий би се обадил на Дейвид?

Аманда поклати глава, сви рамене и извади връзка броколи от торбата.

— Е — продължи гостенката, — знаят ли нещо? Има ли някакви заподозрени?

— Още не. Греъм ми беше оставил съобщение на телефонния секретар преди няколко часа. Говорил е с полицаите. В града не е имало друго нахлуване с взлом. Хората от квартала зад гората не са виждали никакви подозрителни лица.

— Какво означава това? — засегна се Карен. — Че който го е направил, е дошъл по нашата улица? Оттук?

Аманда се опита да я успокои.

— Не. Означава, че нямат никакви улики.

— Ами отпечатъците от пръсти?

— Взеха отпечатъци. Но прекалено много различни хора са пипали бравите на вратите.

— Какво мисли Гретхен по въпроса?

— За липсата на заподозрени ли? Не се радва.

— Дали ще ги притисне?

— Да притисне полицаите? Не вярвам. Просто е много разстроена заради картината.

— Смяташ ли, че ще се премести?

— Заради случилото се ли? — изненада се Аманда. — Не е споменавала за това.

— Какво спомена?

— Бебето — отвърна домакинята, защото реши, че това е нещо приятно за обсъждане.

Карен успя и това да превърне в лоша тема.

— Говори за бебето, след като знае какво си преживяла? Това е егоистично. А и ти продължаваш да се връщаш за още! Ходила си там три пъти за два дни. Защо? Харесваш ли я?

Докато прибираше зеленчуците в хладилника, Аманда се опита да й обясни какво чувства.

— Не ми е неприятна. Никога не е била. Досега не съм я познавала добре. Мислех, че е затворен човек.

— Да не би да се сприятеляваш с нея?! — Въпросът звучеше така, сякаш това би било най-подлото предателство.

Аманда разбираше какви са мотивите й. Ако бе омъжена за Лий, би се съгласила с това. Но тя бе омъжена за Греъм. Греъм не бе известен с изневерите си. Като проява на доверие към него — нещо, което майка й никога не би направила — Аманда разсъждаваше, водена от предпоставката, че между съпруга й и Гретхен не се е случило нищо.

— Не съм сигурна, че сме приятелки — отвърна на Карен. — Но може би има нещо в нея, за което не знаем.

— Да. Краде чужди съпрузи.

Аманда всъщност мислеше за откритието си, че жената учи френски. Мисълта, че го прави в свободното си време, вместо да седи пред телевизора и да гледа развлекателни програми, бе много интересна.

Но не искаше да осведомява Карен за този факт. Не й се искаше другата да види и него в негативна светлина. Затова само каза:

— Гретхен е човешко същество. Тя е жена. Преживяла е тежко изпитание. Вероятно има нужда от нашата подкрепа.

Карен изсумтя презрително.

— И не смяташ, че уязвимостта й е преструвка?

— Защо да е преструвка?

— Защото може да й трябват съюзници. Господи, Аманда, ти не би ли направила същото, ако беше на нейно място? Какъв по-ефикасен начин да попречиш на съпругата да надуши нещо от това да се сближиш толкова с нея, че тя да престане да усеща миризмата?

Аманда бе напълно объркана. Да, искаше й се да бъде състрадателна, но в този момент не харесваше особено Карен.

— Това е много цинична забележка — предупреди гостенката си колкото е възможно по-меко, като все пак се опитваше да се изрази ясно.

— Ами тя все още не иска да каже кой е бащата на бебето! Защо го пази в такава тайна? Ако беше някой непознат, щеше ли да го крие?

Аманда извади салфетки и носни кърпички от торбата.

— Не знам. Може да си има причини. Може да защитава някого.

— Точно така.

— Карен, този някой може да е човек, когото изобщо не познаваме. Може да има напълно различни обстоятелства около зачеването на това бебе — замълча за миг, като си мислеше за онова, което Гретхен бе казала за семейството си в Мейн, и се питаше дали има и още, което не бе споделила. Но не би разкрила нищо пред Карен, разбира се. — Може би го пази в тайна, за да защити себе си. Не знаем дали не е била заплашена.

Съседката й я изгледа така, сякаш не вярваше в подобно нещо.

— Аз щях да внимавам с нея, ако бях на твое място.

— От друга страна — разсъждаваше Аманда, докато се пресягаше към голямата кафява торба с продукти, — ако я опозная по-добре, тя може да започне да ми се доверява.

— Може да ти наговори и куп лъжи.

Домакинята сгъна чантата и въздъхна.

— Е, мисля, че беше редно да й засвидетелствам малко съчувствие. Тя не е искала да й унищожат картината.

— Заради Греъм ли правиш всичко това?

— Не. Правя го заради себе си. Напоследък все се чувствам безпомощна. Сякаш нямам контрол върху нещата. С Гретхен се опитвам да направя нещо. Да поема контрол над събитията. Да изляза от черупката си. Да помогна на някого. Това ме ободрява. Разбираш ли? — тя си помисли за Куин. Бе се чувствала напълно безпомощна в неговия случай. После се сети за сина на Карен, който не бе дошъл в уговорения час предния ден. Уговорен час? Среща. Нещата между тях не бяха официални. Бяха тихи. И със сигурност поверителни. — Как е Джорди? — попита внимателно тя.

— Добре е — каза Карен, но линиите около устата й станаха още по-дълбоки. В гласа й се долавяше острота, която не бе присъща на обикновения разговор. — Защо питаш?

— Той беше приятел на Куин. Много от останалите се отбиха в кабинета ми да поприказваме. Трудно им е да се върнат към обичайния си начин на живот.

— Джорди е добре. Разстроен е, но е добре.

* * *

Когато малко по-късно Джорджия се обади от Канзас Сити, разбра, че Алисън е потисната, още щом чу гласа й. Същата сутрин тя си бе вкъщи с дъщеря си. Бяха си поприказвали, и то добре. Като се имат предвид събитията от миналата седмица обаче, въображението й се развихряше лесно.

— Какво има, скъпа? Случило ли се е нещо?

— Преди малко се скарах с Джорди. Той казва, че всички са се върнали към обичайните си занимания, сякаш нищо не се е случило, само дето Куин го няма. Но какво да правим, мамо? Никой не е забравил Куин. Децата още говорят за него. Но все пак имаме часове в училище, а и разни други неща стават. Не можем да говорим за смъртта всяка минута.

— Каза ли му това?

— Да. Той заяви, че съм студена. Студена ли съм?

— Не. Ти си от най-сърдечните хора, които познавам.

— Джорди е толкова далеч от всичко. Например някой път му говоря, а той не чува. Смяташе Куин за най-великия на света. Но той се самоуби. Би ли се самоубил най-великият човек на света?

— Не.

— Виж, Куин беше готин нали? Аз първа бих го казала. Той беше умен. Беше страхотен бейзболист. Но не беше идеален — тя подсмръкна. — Как да накарам Джорди да разбере това?

— Опитала ли си се да му го кажеш направо?

— Разбира се. Той казва, че не знам какво говоря. После ми обръща гръб и си тръгва. Имам предвид, че… разбира се, ние всички страдаме, но той просто се отдръпва настрани. Как може да сме приятели, ако той не е насреща, когато имам нужда от него? Нали за това са приятелите — да бъдат до теб в трудни моменти!

— И аз така мисля — призна Джорджия с известно угризение.

Искаше й се да бъде „насреща“ за Алисън, и то не само като майка. Дъщеря й бе на прага на женствеността. Искаше да бъдат приятелки. И все пак ето че отново отсъстваше, беше далеч.

— Татко казва, че при мъжете е въпрос на засегната чест и че трябва да подходя към въпроса от друга страна, но аз не разбирам какво значи това, а ако не го разбирам, как бих могла да го направя?

— Поговори с Аманда. Тя ще знае какво да направи.

— Ами бих поговорила, но тя напоследък е у Гретхен през цялото време.

— Не и през цялото време — прекъсна я майка й.

— Е, добре, може и да не е, но беше там преди малко. Това означава ли, че Гретхен е човек, с когото е разрешено да си общувам?

Като чу дъщеря й да се изразява по този начин, Джорджия се почувства виновна.

— Тя винаги е била човек, с когото можеш да общуваш.

— Ти никога не си я харесвала.

— Никога не съм я познавала добре. Може би това прави Аманда. Мисля, че е хубаво. Аманда е добра в тези неща. Иди и поговори с нея, скъпа. Тя ще ти помогне за Джорди.

— Ще ми се ти да си беше тук.

На Джорджия също й се искаше. Този път с нея бе и адвокатът й. Работеха върху последните уточнения по условията на договора. Възможно бе да сключат сделката до края на седмицата, ако тя се съгласеше да остане начело на компанията. За нея това бе най-големият проблем. Ако се заинатеше, щяха да се окажат отново на изходна позиция и да се наложи да започнат преговори с друг купувач. След цялото време и усилия, които бе вложила в тези преговори, мразеше мисълта да започне отначало.

Ще ми се ти да си беше тук.

Джорджия отново усети познатия стремеж, а беше напуснала дома си едва сутринта.

— И на мен също. Но това ще бъде една кратка седмица, Али. Ще се върна утре вечер. Дай телефона на татко си, скъпа. Искам да му кажа здрасти.

* * *

— Здравей — каза Греъм.

Сърцето на Аманда потръпна от радост, когато чу гласа му.

— Здрасти. Чудех се кога ще се обадиш. На път за вкъщи ли си?

Тя приготвяше вечерята, нетърпелива да си поговорят. Изпитваше нужда от него и тя нямаше нищо общо с необходимостта от утеха, задето не зачена, или защото не успя да предотврати самоубийството на един ученик. Тази потребност бе свързана с бъдещето. Тяхното бъдеще. Не можеше повече да живее без яснота.

Но Греъм каза:

— Всъщност съм в обратната посока.

И радостта, която бе изпитала, се изпари.

— Отново към Провидънс?

— Не. Към Стокбридж.

Той бе проектирал зелените площи около един музей там по-рано през пролетта. Проектът се оказа толкова успешен, а изпълнението — толкова красиво, че вече висеше окачено в рамка на стената в кабинета над гаража.

— Мислех, че си приключил със Стокбридж — подхвърли Аманда.

— И аз така мислех. Все още спорят за възнаграждението ми.

— Нали го одобриха. Записано е в договора.

— Знам. Но твърдят, че всички други по-дребни сметки са надхвърлили очакванията им и просто нямат пари. Затова трябва да защитя позицията си пред събрание на директорския борд.

* * *

Греъм не отиваше в Стокбридж. Макар това, което бе казал, да бе вярно. Директорите на музея наистина оспорваха възнаграждението му, което включваше не само проектирането на външното оформление и озеленяване, но и изпълнението от хората на Уил, както и ръководство на място лично от Греъм. Да не говорим за експертната оценка и за висококачествения резултат. Дори и само като време Греъм бе вложил много в тази задача и именно това бе подчертал пред съвета на директорите в конферентен телефонен разговор същия следобед.

Не. Тази вечер той отиваше на вечеря с брат си Питър, но Аманда толкова се притесняваше от семейството му напоследък, че реши да не й казва. Освен това предпочиташе и останалата част от семейството му също да не знае. Затова бе избрал място на неутрална територия, което бе отдалечено на един час път с кола и за двамата. Питър се бе съгласил да пази тайна, макар и да не знаеше причината. Просто беше такъв човек — което, като оставим настрана, че му беше брат, бе накарало Греъм да го потърси.

Срещнаха се на паркинга, прегърнаха се и влязоха вътре, където седнаха в едно сепаре в задната част и си поръчаха кюфтета и бира. Разменяха си незначителни новини, докато стомасите им се понапълниха и питието ги накара да се отпуснат. Тогава Греъм каза:

— Трябва да поговоря с теб за семейството. Не знам как да се оправям с тях.

— По въпроса за бебето ли? — попита Питър, проницателен както винаги.

Греъм се отпусна и изля цялото чувство на безсилие и безизходност, което се трупаше в него от седмици.

— Те непрекъснато говорят за това. Все питат. Повтарят ми колко много мама иска да имам дете, сякаш аз нарочно я разочаровам. Продължават да ни предлагат едно или друго средство за забременяване, сякаш ние само се мотаем и не правим нищо, сякаш нашият лекар не е достатъчно добър.

— Загрижени са. Опитват се да помогнат.

— Да, но не се получава. Това застава между Аманда и мен. Един брак може да бъде разрушен от намесата на роднините. За нас това е труден период. Тя се чувства притеснена за бебето. А сега се притеснява и за това. Смята, че аз вземам страна.

— А така ли е? — попита Питър, както се бе питал и Греъм десетки пъти през последните дни.

— Не знам. Не искам да го правя. Но ако тя се притеснява заради семейството ми, помисли си само какво ми е на мен. Натискът върху мен е още по-голям. Вие сте целият ми минал живот. Вие сте това, от което съм дошъл. Означавате безкрайно много за мен. Уважавам мнението ви. Но аз съм женен за Аманда. Тя е моето настояще. Моето бъдеще.

Той отново чу ехото от думите й: Ами ако никога нямаме дете? Какво ще стане с нас тогава? Питър каза тихо:

— Не изглеждаш много убеден, Грей.

Греъм отвори уста да отрече, но не можа да намери думи. Замисли се за това, замисли се какво всъщност се върти в главата му. Накрая, извърнал поглед и с чувство за надвиснала опасност, призна:

— Тревожа се. Цялата история с бебето ни отдалечи. Не знам дали можем да поправим нещата.

— Толкова ли е зле?

— Не. Но всичко при нас винаги е било толкова хубаво. Не знам дали можем отново да си върнем това.

— Обичаш ли я?

Брат му го погледна.

— Да.

— Защо?

— „Защо“, какво искаш да кажеш с това „защо“?

— Какво обичаш у нея?

Греъм се облегна назад, като се чудеше откъде да започне. Без да го е планирал, той си представи първия път, когато я бе видял преди шест години на онзи хълм в Гринуич. За миг се пренесе в онова време и образът й бе съвсем ясен.

— Обичам крехкостта й. Нейната деликатност. Толкова е женствена — засрамен, той бързо добави: — Искам да кажа… не че Мегън не е била. Но Аманда е женствена по различен начин. Тъй като тя е дребничка, аз се чувствам голям. Мъжествен — това бе едно от първите неща, които бе почувствал. Предвид на брачния му опит за него то имаше по-голямо значение, отколкото за някой друг мъж и той нямаше намерение да се оправдава. Като се върна мислено на онзи хълм в Гринуич, Греъм почувства удоволствието и сега. — Обичам я, защото е толкова мъничка и крехка на вид. Обичам краката й. Обичам начина, по който се къдри косата й.

— Това са физически усещания — отбеляза Питър.

Не беше съгласен.

— Не съвсем. Свързани са с характера. Тя се опитва да приглади косата си назад, за да е прилежно вчесана, само че тя не стои така. На мен това ми харесва. Сякаш у нея има някаква непокорност, която просто не може да укроти, колкото и да се старае.

Брат му се усмихна.

— Тя проявява ли се и в други неща?

С чувство на гордост, Греъм се усмихна в отговор.

— О, да. По-рано много обичахме да ходим на излети в планината. Имам предвид, че тя често се спъваше по скалите, но винаги се изправяше засмяна. Същото беше и със спускането с лодка по планинските потоци. Преобръщаше се много по-често, отколкото който и да било друг, но това не я отчайваше. Тя е издръжлива, обича приключенията. Харесва й да опитва нови неща. Обичам това нейно качество. А освен това е много чувствителна, нали се сещаш, свързано е с работата й.

— Виждал съм я с племенниците и племенничките — каза Питър. — Винаги се отнася чудесно с тях. Но никога не съм я виждал в действие в училището.

— Аз съм я виждал — отвърна Греъм, като си припомни ясно случаите. — Тя сякаш знае точно какъв тон да използва, и при това винаги е различен. Към някои деца трябва да се обръща внимателно, други искат да се отнасят с тях както приятелите им на улицата. Тя успява да им обясни кое е правилно, макар и да не казва много — самият Греъм, който бе ходил в обикновено квартално училище, никога не преставаше да се учудва от това. — Тя е много начетена. Но освен това е и интелигентна, притежава здрав разум, ако разбираш какво имам предвид. И това харесвам у нея — сети се и за друго нещо. — Първия път, когато я видях, беше с червено шалче в косата отзад. Не се виждаше цялото, само се мяркаше от време на време — той се усмихна. — Харесвам я в червено.

Питър се засмя високо.

— Истинска любителка на приключенията.

Но Греъм се бе върнал отново на онзи хълм. Червеното шалче не бе първото нещо, което бе забелязал в онзи ден. Нито русата й коса. Нито пък фигурата и ръста й. Като се мръщеше над чашата си с кафе, той се опита да изрази гласно мислите си.

— Мисля — започна бавно, защото, когато го изричаше с думи, му звучеше много странно, — мисля, че първото нещо, което ми хареса у нея, бе това как тя ме погледна. Бяхме група от няколко мъже, садяхме храсти, но тя гледаше мен. Дори да оставим настрана мъжкото ми самочувствие, се почувствах специален. Сякаш бях единственият там. Тя ме е карала да се чувствам по този начин много пъти.

Вдигна поглед, за да види дали брат му се смее. Уил би се засмял. Също и Джоузеф или Малкълм. Но Питър бе сериозен, замислен.

— Използваш минало време, когато разказваш за това, че обичате да ходите на излети в планината и да се спускате с лодка по планинските ручеи. Вече не го ли правите?

— От известно време не.

— Защо?

— Нямаме време. И двамата сме заети с работата си. Освен това се притесняваме да не направим нещо, което да й попречи да забременее — усети стягане в челото. — Забременяването се е превърнало в единственото изключително важно нещо в живота ни — вгледа се внимателно в Питър, очаквайки той, като свещеник, да го похвали за това.

Но свещеникът каза:

— Бебетата са само една част от връзката между двама души.

Греъм изръмжа.

— Това го кажи на Мак. Кажи го на Джеймс или на Джоузеф, или на Уил. Кажи го на Мери-Ан и на Катрин.

— Ще го направя, ако искаш. Ще направя каквото мога, за да ти помогна. Знаеш, че е така, Грей.

Знаеше. Ето затова бе искал да се срещне с Питър. Но не ставаше дума просто да се поговори с братята и сестрите им.

— Виж сега, аз знам, че те ме обичат и искат да съм щастлив. Намеренията им не са лоши. Но това само влошава и без това трудната ситуация. Нищо подобно нямаше, когато бях женен за Мегън. Вие всички я познавахте. Тя беше член от семейството ни, още преди да се оженя за нея. Аманда е много различна — от всички вас и от Мегън. Няма го онова автоматично приемане, когато всички сме заедно, затова се чувствам разпънат между нея, от една страна, и семейството ми — от друга. Как да поддържам равновесието?

Питър не отговори. Изглежда, обмисляше въпроса.

Греъм продължи:

— Решението е да си имаме деца и тогава няма да съществува проблем. Но какво ще стане, ако останем бездетни? Ще обвинят ли за това Аманда? Ще я държат ли на ръка разстояние от себе си? Ще ме оставят ли да живея с това? Защото, ако не го направят, ако продължат да натякват за бебето, ще ме притиснат в ъгъла. Не искам да ми се налага да избирам между Аманда и тях.

— Разбирам те — каза Питър. — Какво искаш да направя? Искаш ли да поговоря с тях?

— Не. Освен ако те не повдигнат въпроса.

— Тогава какво?

— Кажи им да успокоят малко топката — отвърна Греъм, а после изля всичко онова, което си бе мислил седмици наред. — Кажи им да си гледат тяхната работа. Кажи им, че съм голямо момче, че знам повече от тях за това как да се борим с безплодието, че искам бебе, но постоянното им натякване не помага. Кажи им, че ако наистина искат да помогнат, трябва да се опитат да накарат Аманда да се почувства като една от нас. О, по дяволите, Питър, кажи им каквото искаш. Те ще те послушат.

— Ами мама?

— Аз ще се оправям с мама — каза Греъм. Не знаеше как, но щеше да го направи. След като това бе решено, имаше само още една молба към брат си, свещеника. Това вероятно бе и най-належащата причина да потърси именно него. — Кажи ми, че всичко ще е наред и ако нямаме деца.

— О, ще имате деца. Ако не се случи по естествен път, ще си осиновите.

Това не беше същността на въпроса.

— Кажи ми — поясни Греъм, — че всичко ще е наред, ако с Аманда си нямаме собствени деца.

— Разбира се, че ще е наред. Ако не се родят деца, значи такава е Божията воля — Питър замълча. Сниши глас. — Така мисля аз. А ти?

* * *

Аманда пишеше доклади в кабинета си над гаража, когато иззвъня телефонът.

— Ало?

— Греъм О’Лиъри, моля.

— Съжалявам, но не е тук. Кой го търси?

— Обажда се Стюарт Хичкок от Стокбридж. Исках да му благодаря, че ни отдели време този следобед. Аз винаги съм бил на негова страна, а и той добре защити позицията си. Щеше ми се да можехме да му дадем отговор, когато се обади, но седем от десетте членове на борда на директорите имаха планове за вечерта, затова заседавахме само до шест часа. Ще се съвещаваме отново следващата седмица. Ще му предадете ли, че ако имаме някакви въпроси, ще му се обадим тогава?

Като се чудеше къде ли е съпругът й, щом не е в Стокбридж, Аманда обеща да предаде съобщението.