Барбара Делински
Съседката (14)

Тринадесета глава

Въпреки тъмните облаци в главата на Гретхен, вторник бе слънчев и топъл ден. Пролетни аромати се носеха на талази в тихата уличка. На зазоряване тя набра няколко от първите разцъфнали люлякови клонки и ги занесе в кухнята си, за да се радва на аромата им. Бе набрала и цял наръч лалета — червени, розови и жълти — и ги бе поставила във вази из цялата къща. Но не и във всекидневната. Не бе влизала там, откакто си бяха тръгнали мъжете предишната вечер. Вместо това бе включила алармената система, затворила се бе в спалнята си и я бе почистила от горе до долу. Бе изпрала всички дрехи, които можеше, и бе натрупала на купчина онези, които трябваше да се занесат на химическо чистене. Макар все така да не вярваше, че някой е влизал в стаята й, не й се искаше да рискува. Бе положила много усилия да изчисти мръсотията от живота си и сега нямаше да позволи да остане и най-малкото петънце.

Мислеше си за това, докато седеше в люлеещия се стол на верандата. Бе едва седем и половина и в квартала се носеха мелодични звуци. Чуваха се птичи песни откъм моравите и дърветата, жужене на пчели откъм рододендроновите храсти, кухненско трополене — през отворените прозорци. Джорджия излезе отстрани на къщата си, обвила с ръка раменете на Алисън. Гретхен би дала всичко на света, ако можеше майка й да бе постъпвала така, когато тя бе на четиринайсет години. Лий отвори вратата на гаража си, влезе вътре с Джули и започна да ровичка там шумно. В къщата на О’Лиъри бе тихо, както обикновено. Те се опитваха да си направят бебе. Греъм й бе казал и тя им стискаше палци. Би й харесало да имат дете, което да е връстник на нейното. Това би било някакъв мост.

Сякаш повикана от мислите й, Аманда се появи в прохода между къщата и гаража. Носеше блуза и панталони в наситено зелено и изглеждаше привлекателна и крехка, така както Гретхен никога не би могла. Отвори вратата на колата си и остави куфарчето си на седалката. Вместо да се настани до него обаче, тръгна надолу по алеята. Гретхен очакваше тя да се присъедини към Джорджия и Алисън, които сега седяха на бордюра. Сепна се, когато разбра, че идва към нея.

Сърцето й започна да бие ускорено. Аманда се бе държала любезно вчера, но нямаше причина да идва днес. Запита се дали не я е изпратил Греъм и ако е така — защо.

— Здравей — извика съседката й от края на пътеката и продължи право напред.

— Здравей — извика в отговор Гретхен.

— Как си?

— Добре.

Аманда спря в подножието на стъпалата.

— По-спокойна ли си днес?

— Донякъде.

— Успя ли да поспиш?

— Малко. Включих алармата на къщата — Гретхен замълча, като очакваше другата да каже нещо кратко и мило и да си тръгне. Но тя не го направи. Стоеше на най-долното стъпало с ръка на перилата и гледаше цветята в близките лехи. Затова я попита: — Искаш ли чаша кафе или нещо друго?

Аманда й отвърна с лека усмивка:

— Не. Благодаря. Вече пих прекалено много. Трябва да тръгвам за училище.

— Тогава — осени я внезапно прозрение — малко лалета? По-рано откъснах няколко, но има още много. Бих могла да ти набера, за да ги занесеш в училище.

— О, няма нужда да правиш това.

— Вие нямате лалета.

— Странно е, като се има предвид с какво си изкарва прехраната съпругът ми.

— Това не беше критика — бързо вметна Гретхен. Последното, което би искала, бе да я обиди. — Той е засадил други неща във вашия двор и те също са много красиви. Лалетата биха претрупали градината ви. Аз много харесвам вашия двор.

Аманда се усмихна.

— Благодаря. И аз харесвам твоя.

— Съпругът ти е много талантлив.

Тя погледна към отсрещната страна на улицата тъкмо когато Греъм се появи, пресече с широки крачки пътеката и се отправи към камиона си. Вдигна високо длан в общ поздрав към двете.

Стиснала ръце в скута си, Гретхен остави Аманда да отвърне на поздрава му. Докато я наблюдаваше как гледа съпруга си да се качва в камиона и да излиза на заден по алеята, почувства дълбока завист.

— Щастлива си, че го имаш.

Когато камионът се скри зад завоя, Аманда погледна отново към нея.

— Ти си щастлива, че очакваш бебе. И ние бихме искали, но ще ни трябва още време — погледът й докосна корема на събеседницата й. — Как се чувстваш?

— Дебела — отговори Гретхен.

— Това е красиво при бременните жени.

— Да, но не се чувствам такава.

— Смятам, че бременността е най-красивото състояние, в което може да бъде една жена.

Не бе задължително двете да са близки приятелки, за да си представи за какво мисли тя.

— Съжалявам. Сигурно ти е тежко да ме гледаш така.

Аманда не отговори. Вместо това се качи още две стъпала по-нагоре, облегна се на перилата и остана там.

— Бебето буйно ли е?

— Да. Повече нощем. Това ми тежеше най-много тази нощ. Тъкмо заспя, и ме събужда ритниче. И отново си спомням какво се случи.

— Някакви предположения кой може да е бил този вандал?

Гретхен поклати глава. Имаше нужда да мисли за нещо различно и се загледа към двора на Аманда отсреща.

— Имате лаврови дървета. Аз нямам. Някога ги обичах. Там, откъдето идвам, растат навсякъде.

— Някъде в Мейн?

— Ъхъ. Усеща ли се по произношението ми?

— Само понякога, много рядко — отвърна Аманда с нежна усмивка. — По някоя и друга дума.

— Аз се старая.

— Защо? Произношението на хората от Мейн е хубаво. Къде по-точно в Мейн?

Гретхен се почувства неловко.

— Едно малко градче. Името му не е кой знае колко познато. Много е малко, за да го има на картите.

— Ако помолиш Греъм, той с удоволствие ще ти засади лаврови дървета.

— Той ми предложи. Каза, че лавърът обичал киселинни почви и щял да си пасне добре с иглолистните ми дървета, но аз му отказах — когато другата я изгледа изненадано, тя обясни: — Лоши спомени.

— Съжалявам.

Гретхен не трябваше да казва нищо.

— Беше много отдавна. Е, не чак толкова отдавна. Но го усещам така. Както и да е, минало е.

Млъкна и погледна настрани. В същия миг обаче сякаш чу гласът на Бен да й казва, че жените от уличката биха я харесали, щом я опознаят. Аманда бе направила първата крачка, като пресече улицата днес, а и Гретхен отчаяно искаше да покаже страха си. Тогава поне, ако я откриеха мъртва в кухнята, полицаите щяха да знаят накъде да се насочат.

— Семейството ми не беше добро — изрече бързо тя. — Лоши неща се случваха в онзи град. Когато си тръгнах, просто напуснах. Не казах на никого къде отивам. Понякога се страхувам, че те все пак са разбрали.

Аманда се намръщи.

— Не са ли били на сватбата ти?

— О, не — отвърна Гретхен. — Това бе една от причините да се оженим в Париж — забеляза изненада или може би съмнение, изписано върху лицето на Аманда, и примирена, добави: — Знам, че всички вие мислите, че Бен се е оженил за мен импулсивно. Но не е така. Ние го бяхме планирали. Знаехме, че синовете му няма да се зарадват и не биха дошли, ако ги поканим, а аз не исках да каня никой от роднините си.

Аманда се качи още едно стъпало по-нагоре.

— Мислиш ли, че някой от тях може да е нарязал картината?

— Не знам. Но някой все ми се обажда по телефона и мълчи. Не вярвам, че са синовете на Бен, а нямам други врагове. Освен семейството ми — тя наблюдаваше внимателно събеседницата си и търсеше признаци на отвращение. — Извратено е, нали, да кажеш подобно нещо за собственото си семейство?

Но Аманда изглеждаше по-скоро разтревожена, а не отвратена.

— Чувала съм и по-лоши неща. Ако кажеш на полицаите, те ще проверят въпроса.

— Но ако го направят, роднините ми ще разберат къде съм. Искам да кажа, може вече и да знаят, ако те ми се обаждат. Но пък може и да не са те и в такъв случай не искам да научават.

— Разбирам те — все още разтревожена, тя попита: — Що се отнася до телефонните позвънявания, имаш ли устройство за идентифициране на обаждането?

— Не. Бен не си падаше по тези неща.

— Много е лесно да се прикрепи. Можеш да си го купиш още днес.

— Здрасти, Аманда! — извика Джули Котър, докато тичаше по моравата. — Ще си имам ново колело.

— Наистина ли? — попита Аманда, като прегърна момичето.

— Баща ми ще му сложи допълнителни колелца. Само че трябва да го сглоби, а не може да намери нужните инструменти.

— О, боже.

— Мога ли да поседя при вас?

— Само за мъничко. После трябва да ходиш на училище, а и аз също. Ще покажеш ли на Гретхен зъбите си?

С лице към домакинята, Джули се усмихна широко, за да се види празнината в устата й.

— Паднали са ти два зъба? — попита Гретхен.

Детето кимна.

— Това е хубаво.

— Ти ще си имаш ли бебе?

— Да.

— Мама казва, че то трябва да си има татко.

Гретхен преглътна.

— Ами… засега си има само мен.

— Мама казва, че то трябва да си има татко.

— Трябва — съгласи се Гретхен, като разбра, че това е единственият начин да укроти детето. Тя се стегна, готова за следващия въпрос.

Но Джули само гледаше с обожание Аманда.

— Ако дойдеш при нас по-късно, може би ще успеем да сглобим колелото по-бързо.

Аманда погледна съзаклятнически към Гретхен.

— Ще ти кажа какво ще направим — обърна се тя към детето. — Ако татко ти не успее, ще кажем на Греъм да му помогне. Той е по-добър от мен в тези неща. Става ли?

— Става.

— Сега по-добре тръгвай. Скоро ще дойде автобусът.

Джули побягна, а Аманда се обърна към Гретхен.

— По-добре и аз да тръгвам. Нали ще ми се обадиш, ако има някакъв проблем?

Гретхен обеща да го направи, като предполагаше, че е само израз на любезност. Не очакваше да й потрябва помощ още същия следобед.

Но именно тогава се появи следващият проблем.

За нещастие Аманда бе в училището, а Греъм — на работа, когато на вратата й се позвъни. Тя излезе от кухнята и надникна през перденцата на трапезарията. Две непознати коли бяха паркирани пред къщата. Бяха прекалено нови като модел, за да се предположи, че са на някой от семейството й.

На прага стояха мъж и жена. Тя не познаваше никой от двамата и отвори само защото мрежестата външна врата бе заключена.

— Госпожа Таненвалд? — попита жената. — Ние сме от компанията, в която са застраховани картините на мъжа ви.

— Моите картини — тихо каза Гретхен. — Не съм ви викала.

— Не. Позвъни ни Дейвид Таненвалд. Той поиска оценка на щетите — Дейвид бе по-младият от синовете на Бен, макар че все пак бе с десет години по-възрастен от Гретхен.

— Не знам защо е поискал такова нещо. Картините ми принадлежат — тя се сети за още нещо. — Как е разбрал той за вандалското нападение?

— Не знам. Знам само, че ни се обади. Обади ни се също и адвокатът му, Оливър Дийдс. Той се съгласи, че е нужно да се направи оценка.

Мъжът от екипа заяви:

— Искаме да видим щетите, да направим снимки, да ви зададем няколко въпроса.

Гретхен не искаше никой да влиза в къщата й, още по-малко тези хора. Но и останалото й имущество бе застраховано от тях, затова не й се искаше да ги обиди. Освен това, ако видеха с очите си пораженията, можеха дати опишат на Дейвид Таненвалд и Оливър Дийдс. Тя не искаше да вижда нито един от двамата.

Щеше да пусне тези хора да видят картините. Но не беше глупачка. Бе се научила да не се доверява лесно.

— Имате ли документи за самоличност?

Жената изглеждаше притеснена.

— Ние сме от Обединената компания на Кънектикът.

Гретхен не каза нищо. Нито пък посегна да отвори, просто стоеше и чакаше, докато накрая, с недоволен вид, жената започна да рови в чантата си, а мъжът бръкна в джоба си. Едва след като разгледа внимателно картите им за самоличност, тя отключи вратата.

Отстъпи назад и им позволи да влязат. Без много думи им показа картината в антрето и двете във всекидневната. Те се загледаха за известно време в La Voisine.

Жената каза:

— Странно. Тази е най-малоценната от трите картини.

— Да. Но за мен тя беше от най-голямо значение.

— Не можем да ви изплатим обратно значението й.

— Не съм ви молила да ми изплащате нищо.

— Това означава ли, че няма да подадете иск? — попита мъжът.

— Не знам. Вероятно ще го направя. Така би искал съпругът ми. Затова застрахова картините.

Мъжът вдигна фотоапарата си и го нагласи на фокус.

— Кой друг ги е виждал? — апаратът щракна.

— Полицията. Съседите ми.

— Не — поясни жената. — Преди. Кой друг знае за съществуването им?

Последва ново щракване, и още едно. Гретхен бе озадачена.

— Всеки, който е влизал тук през последните две години.

— Можете ли да ни направите списък?

— Не. Имаше десетки хора на погребението на съпруга ми. Дори не ги познавам.

Тя се отдръпна, когато мъжът даде знак, че иска да снима картината от мястото, където бе застанала. Направи още няколко снимки, после се обърна към другата, по-малко засегната картина в стаята.

— Добре — въздъхна жената. — Да започнем с по-честите посетители. Можете ли да ми кажете имената им?

— Защо?

— Защото ще ни помогне да преценим дали искът ви е основателен.

Гретхен започна да се притеснява. Да, бе видяла личните им карти, които изглеждаха напълно редовни. Но нещо сякаш не беше наред.

— Не разбирам. Тези картини са застраховани. Сега са унищожени. Има ли значение кой го е направил?

— Голямо — осведоми я мъжът. — Ако сте го направили вие самата, не ви дължим нищо.

— Ако съм направила какво?

— Ако сте нанесли щетите сама…

Бе отвратена.

— Бих ли го направила аз? Бих ли унищожила нещо, което обичам?

— Не мога да знам какво бихте и какво не бихте направили.

— Аз обичах тази картина. Тя е най-хубавото нещо, което съпругът ми ми е оставил. Никога не бих й сторила нещо. Гади ми се всеки път, като я погледна сега.

— Само се опитваме да оценим основателността на иска ви.

Гретхен беше бясна.

— Смятам, че трябва да си тръгнете.

— Това е задължителна процедура. Ако ние си тръгнем, някой друг ще трябва да дойде. Това е част от подаването на иск.

— Смятам, че трябва да си тръгнете — повтори тя, като не знаеше какво друго да каже.

Откъм вратата се чу как някой си прочиства гърлото.

— Извинете.

Гретхен се обърна и видя Оливър Дийдс да стои притеснено на входа. Той бе един от партньорите в правната кантора, чиито услуги ползваше Бен, и бе действал като изпълнител на завещанието му. На ръст колкото Гретхен, той носеше тъмен костюм и безлична вратовръзка, макар че не дрехите го правеха да изглежда по-възрастен от своите четирийсет и няколко години. Като начало косата му бе почти напълно побеляла, а един кичур постоянно падаше над веждите му. Освен това бе блед и изглеждаше преуморен, ако се съди по напрегнатите бръчки край очите му, а очите му бяха тъжни. Клепачите му бяха зачервени, а леката извивка на устните му надолу му придаваше още по-посърнал вид. Когато се усмихваше, бе приятен човек, но той рядко го правеше.

Сега не се усмихваше.

— Има ли някакъв проблем? — попита тихо.

— Да — каза Гретхен, защото, в края на краищата, се предполагаше той да е и неин адвокат. — Тези хора са от застрахователната компания, но аз не съм ги викала. Би ли ги помолил да си тръгнат?

Жената явно го позна.

— Господин Дийдс — каза тя с примирен тон. — Само се опитваме да й обясним, че това е стандартната процедура.

Но Гретхен се бе извърнала от вратата и наблюдаваше мъжа с фотоапарата.

— Последната снимка, която направихте, не беше на някоя от картините ми — обвини го тя.

— Опитвам се да установя обкръжението й.

— Никакви снимки повече. Искам да напуснете — тя хвърли умолителен поглед към Оливър Дийдс.

— Може би, ако аз го придружа и го разведа наоколо… — предложи адвокатът.

— Не. Това е моята къща. Никой няма да се разхожда из нея, освен мен. Видяха картините. Направиха снимки. Полицаите съставиха доклад. Застрахователната компания ще трябва да се задоволи с него. Искам всички вие да напуснете.

Тя остана неподвижна и напрегната за миг, после мина решително покрай тримата и излезе през вратата. Тогава видя Аманда да паркира колата си на алеята им.

Разтреперана от гняв, Гретхен излезе с широки крачки навън, слезе по алеята и пресече улицата.

 

 

Аманда едва бе излязла от колата си, когато видя Гретхен да се приближава — напрегната и ядосана, — и за миг си представи скарване заради Греъм. Но Греъм го нямаше наблизо, а и трите непознати коли пред къщата на вдовицата предполагаха нещо различно.

— Не съм ги канила тук — каза Гретхен, като произношението й много силно напомняше за родния й щат Мейн, сега, когато бе разстроена. — Не мисля, че имат право да са тук.

— Кои? — попита Аманда.

— Хората от застрахователната компания. И адвокатът на Бен. Помолих ги да си тръгнат, но те като че не ме чуват.

Облекчена, че проблемът няма нищо общо с Греъм — засрамена, че е могла изобщо да си го помисли, Аманда каза:

— Хайде, ела — и тръгна към къщата на Гретхен.

В училище цял ден бе истинска лудница, все още се обаждаха родители заради самоубийството на Куин, учителите търсеха съвет как да говорят с учениците си по този въпрос, а и — в по-личен план — Джорди не дойде на срещата им. Докато вървеше с Гретхен, Аманда се чувстваше полезна. Усещането се засилваше с всяка крачка. Докато стигнат до къщата, тя усети, че съседката й се е посъвзела малко. Това бе подкрепа чисто по женски и бе изключително приятно.

Веднага позна Оливър Дийдс. Бе го виждала да идва и да си отива в дните след смъртта на Бен. Говореше с двама души, които сигурно бяха хората от застрахователната компания.

Гретхен прочисти гърлото си. Тримата вдигнаха глави.

С чувството, че е част от един екип, Аманда каза:

— Мисля, че госпожа Таненвалд ви е помолила да си тръгнете.

— Вие нейна приятелка ли сте? — попита жената.

Адвокатът отговори вместо Аманда.

— Съседка. Вие сте Аманда О’Лиъри, нали?

— Точно така — бе изненадана, че той си спомня. Бяха се запознали на погребението, където тя бе само една от многото опечалени.

— Тези хора тъкмо си тръгват — каза той на Гретхен и застрахователните оценители се запътиха към вратата.

— Имате ли визитки? — попита Аманда и протегна ръка в очакване.

Когато на дланта й бяха оставени две картички, тя ги подаде на Гретхен, която ги взе. Вниманието й обаче бе насочено към адвоката.

— Те казаха, че Дейвид ти се е обадил. Как е разбрал?

— Позвънил му е един от съседите ти.

Аманда знаеше точно кой.

— Лий Котър — каза тя с отвращение. Едва когато произнесе името му, й хрумна, че Гретхен може да не изпитва отвращение, а нещо по-приятно към този човек. Вгледа се внимателно в лицето й, но не забеляза нищо определено.

— Защо му е на Лий да се обажда на Дейвид? — Гретхен отправи въпроса си към Оливър.

— За да му каже за случилото се. По-точно, искал да знае дали Дейвид или брат му са замесени. Дейвид бе много разстроен.

Същото важеше и за Гретхен, ако се съди по стиснатата й челюст.

— А те замесени ли са?

— Не — заяви адвокатът. — Те не биха те наранили.

— Дейвид е казал на застрахователите, че може аз самата да съм го направила.

— Наистина ли? — невярващо попита Аманда. — Той явно не е говорил с теб. Не е бил тук, за да види изражението на лицето ти, когато това стана.

Потресена, тя застана пред La Voisine. Гледката бе отвратителна, но нещо я задържаше там, нещо подсъзнателно се въртеше из ума й. Погледнато от определен ъгъл, изглежда, имаше някаква закономерност в разрезите с нож в горната част, макар че тя за нищо на света не би могла да го разгадае.

Зад нея Гретхен продължи разговора си с адвоката:

— От тази гледна точка ме разпитваха онези двамата. Затова правеха снимки и на други неща тук. Опитваха се да съберат доказателства срещу мен.

— Няма да го правят повече — заяви Оливър. — Ще се погрижа лично. Освен това Лий казал на Дейвид, че си бременна. Трябваше да ме информираш.

— Защо? Това няма нищо общо с наследеното имущество.

— Аз съм изпълнител на завещанието. Предполага се да се грижа за теб. Бях изненадан, когато Дейвид ми съобщи. Би било хубаво, ако бях подготвен какво да му кажа.

— За кое? — попита Гретхен. — Това не засяга и Дейвид.

Аманда се обърна отново към тях тъкмо когато Оливър свеждаше поглед. С наведена глава той отмяташе настрани кичура коса над веждите си. После въздъхна, вдигна очи, погледна тъжно най-напред Аманда, след това Гретхен. Тихо попита:

— Да поговорим ли насаме?

— Вярвам на Аманда — заяви Гретхен.

След миг мълчание, очевидно почерпил сили от нейната решителност, Оливър продължи:

— Добре. Бременността ти не се приема добре от Дейвид и Алън. Те смятат…

— Те смятат — намеси се Гретхен, за да продължи мисълта му, — че съм имала връзка с някого, преди да почине Бен. Това не ме изненадва. Кажи им, че не е вярно. Кажи им, че ако веднага не престанат с това, ще ги съдя.

— Ще ги съдиш за какво?

— Не знам. Ти си адвокатът. Клевета. Злословие. За каквото мога. Имам пари, за да го направя. Ако ще ме очернят, нямам какво да губя.

На Аманда й се искаше да погледне отново картината. Нещо в начина, по който бе нарязана, й се струваше познато — като да вижда различни животни във формата на облаците. Но бе очарована от тази страна от характера на Гретхен, която изглеждаше уязвима, но решителна и съвсем искрена. А и темата на разговора приковаваше вниманието й.

— Срещаш ли се с бащата на бебето? — попита Оливър.

— Това не е и твоя работа.

— Би било по-добре, ако мога да им дам някакво име.

Гретхен бавно поклати глава.

Оливър се отказа да настоява по този въпрос. Малко по-нежно, той каза:

— Тогава да забравим за Дейвид и Алън. Права си. Не е ничия работа, освен твоя. Но и моя, тъй като бях адвокат на Бен и той ми повери попечителството над имотите си. Имаш ли нужда от нещо?

— Не — отвърна Гретхен. Гласът й бе все така твърд, но Аманда усети леко омекване. — Добре съм.

Адвокатът продължи да изучава лицето й известно време, после се отказа и от този въпрос.

— Ами обади ми се, ако възникне нещо. Мога да изтегля толкова пари от попечителския фонд, колкото са ти нужни.

— Добре съм — повтори тя.

Той стисна устни и кимна. Когато се запъти към вратата, сякаш си спомни за картините. Спря и погледна назад, към всекидневната, към двете разрязани платна там.

— Искаш ли да наема частен детектив, който да разследва кой може да е направил това?

— Не.

— Искаш ли да поговоря с полицаите?

— Няма нужда. Те не ме подозират.

— Аз също — каза той. — Просто си мислех, че мъжка подкрепа би ти била от полза.

— Тя си има такава — заяви Аманда, като най-после пристъпи напред. — Съпругът ми познава полицаите, които бяха тук. Той ще се погрижи да се заемат сериозно със случая.

Оливър изглеждаше странно умърлушен.

— О… Ами добре тогава. Но ако Гретхен има нужда от нещо, кантората ми е на нейна страна.

Едва бе излязъл през вратата, когато Гретхен се обърна развълнувана към Аманда:

— Кантората била на моя страна! Не е. На страната на синовете на Бен е. Този човек би ме дал под съд, ако те го поискат — тя изсумтя с отвращение, махна с ръка, обърна се настрани. В следващия миг се извъртя обратно. — Бен ми казваше, че мога да разчитам на Оливър. Никакъв шанс. Той показа на чия страна е. И да умирах, не бих му се обадила.

Бе пребледняла. Изведнъж обаче съвсем изгуби цвят. Постави ръка на корема си, стегна се, пое си дълбоко въздух. Аманда, която лягаше и ставаше с мисли за бременност през по-голямата част от последните четири години, почувства болката й.

— Какво има?

Гретхен се отпусна внимателно на дивана и нежно разтри коремните мускули, които крепяха бебето. Вдишваше равномерно и издишваше, вдишваше и издишваше.

— Какво има?

Жената издиша бавно.

— Контракции на Бракстън Хикс. Лекарят казва, че това е нормално. Ето. Така е по-добре.

— Сигурна ли си? Да ти донеса ли нещо — вода или нещо друго?

— Не. Благодаря ти. Вече направи достатъчно — изправи се внимателно на крака и отиде в кухнята.

Аманда се питаше дали това означава, че е отпратена, и почувства същата враждебност от страна на Гретхен, каквато бе изпитвала и по-рано. После се сепна и се зачуди дали е точно враждебност, а не просто резервираност или дори обикновена предпазливост. Бог бе свидетел, че предвид на липсата на общуване със съседките вдовицата имаше причини да е предпазлива сега. Искаше да се увери, че всичко е наред, и я последва в кухнята. Влезе тъкмо когато Гретхен си пълнеше чаша вода от каната в хладилника, но вниманието на Аманда се насочи към кухненската маса. Бе затрупана с листове и книги.

— Какво е това? — попита тя.

Като остави чашата си на плота, домакинята набързо събра нещата от масата.

— Нищо — каза. Изглеждаше по-скоро засрамена, отколкото потайна.

Но Аманда бе зърнала нещо, което я изненада.

— Това ми изглеждаше като книга на френски език.

— Мислех си да опитам да го науча — бързо изрече Гретхен, докато местеше книгите и тетрадките на плота. — Обичах да слушам как звучи този език, когато бяхме във франция с Бен. Но не е толкова лесно — тя отново взе чашата си с вода, отпи, после сякаш се сети, че и Аманда е там. — Искаш ли нещо — вода, сок от ананас — това имам.

— Не. Трябва да се прибирам вкъщи. Имам да пиша доклади.

Гретхен я изпрати до предната врата.

— Тази сутрин си взех устройство за регистриране на обажданията. Досега обаче никой не е звънял. Но все пак е добра идея.

— Няма да ти навреди.

— Благодаря ти, че дойде.

— Радвам се, че можах да помогна. Трима срещу един не е справедливо. Добре ли се чувстваш сега?

Гретхен кимна и отвори покритата с мрежа врата.

— Благодаря ти отново.

* * *

Аманда се гордееше със себе си, докато пресичаше улицата на път към собствената си къща фактът, че оказа помощ на вдовицата, я караше да се чувства добре по няколко причини. С нетърпение очакваше да сподели с Греъм.

Но това бе, преди той да се обади, за да каже, че ще закъснее поради причини, които се оказаха лъжливи.