Барбара Делински
Съседката (1)

Пролог

Ако следваха инстинктите си, Аманда и Греъм щяха да избягат тайно. Бяха съответно на трийсет и трийсет и шест години и всичко, което желаеха, бе просто да се оженят. Тя бе единствено дете и баща й настоя за голяма сватба, майка й обожаваше да харчи парите му, а семейството на Греъм обичаше празненствата. Затова направиха разкошно тържество през юни в кънтри клуба на Кейп Код, където членуваше тъстът. Церемонията се състоя на фона на соленото крайморско езеро, с неговите блатни птици и чайки, в присъствието на триста гости като свидетели на събитието. После, водено от младоженците, които вървяха хванати под ръка, множеството мина през игрището за голф, заобиколи сградата на кънтри клуба и се разположи в градината за сватбената гощавка. Мястото бе покрито с изобилна зеленина, ярко се открояваха разцъфналите люляци и божури, въздухът бе пропит от уханието на розите, а цялото великолепие бе оценено повече от гостите на булката, които се впечатляваха от външната показност, отколкото от близките на съпруга й, които ценяха най-вече забавлението. Разбира се, последваха и обичайните тостове, като се започна с наздравицата на кума.

Уил О’Лиъри бе следващият по големина брат на Греъм, най-малкия от осемте деца в семейството. С чаша шампанско в ръка, той се обърна с типичната за всички О’Лиъри широка усмивка към жена си и четирите им деца, преди да насочи вниманието си към младоженеца.

— Макар да съм с година по-голям от теб, ми беше много трудно да те следвам, Греъм О’Лиъри. Ти винаги беше по-добрият в училище. Винаги беше по-добрият в спорта. Все теб избираха за председател на класа и — честно казано — понякога много мразех това — наоколо се разнесе смях. — Но не и сега, защото знам нещо, което ти не знаеш — усмивката му стана закачлива. — Може и да си най-красивият и най-умният в семейството, но това не е от голямо значение в мрака на нощта. И така. Желая на теб и на Аманда това, което аз изпитах през изминалите петнайсет години — той вдигна чашата си. — За вас двамата. Нека животът ви бъде изпълнен със сладки тайни, сърдечен смях и невероятен секс.

Последваха одобрителни викове, наздравици, звън на чаши и поглъщане на питиета. Когато шумът поутихна, към микрофона се приближи Бет Фишър. Тя бе една от трите шаферки, облечени в елегантни морскосини рокли. Говореше внимателно.

— Аманда бе сама дълго време, в очакване да се появи най-подходящият мъж. Някога двете си съчувствахме по този повод. После аз срещнах своя мъж, а Аманда се посвети на работата си и отложи задачата да си намери съпруг. Тя не го търсеше в мига, когато се запозна с Греъм, но именно така стават най-хубавите неща в живота — тя вдигна чаша. — За Аманда и Греъм. Нека да се обичате завинаги.

 

 

Аманда не се бе отказала да си намери брачен партньор. По-скоро се бе отчаяла, че ще намери мъж, на когото да вярва достатъчно, за да го обикне. И тогава, в един безметежен августовски следобед, тя потърси убежище от жегата в Манхатън, като посети в Гринуич една от бившите си консултантки в университета. Там завари Греъм, гол до кръста и примамливо облян в пот, садеше хвойна на хълма до къщата на жената. Не беше сам, работеха шестима мъже. Нямаше представа защо погледът й бе привлечен от него, а не от някой от останалите.

Не. Това не бе съвсем вярно. Прекрасно знаеше причината. Той приковаваше вниманието с тъмната си коса и набола брада, по-висок и по-мускулест от другите, макар че — както тя по-късно научи — не се занимаваше често с копаене. Греъм бе мозъкът на операцията. Тя твърдеше, че е била привлечена и от това.

А как би могла да разбере нещо за ума му от разстояние три метра? Очите му. Погледът му бе приковал нейния над разкопания хълм по начин, който предполагаше или пълна безочливост, или изключителна самоувереност. И двете бяха еднакво чужди на опита й с мъжете и също толкова вълнуващи. После, едва петнайсетина минути след пристигането й, той почука на вратата със скица на плана за озеленяване на друга част от двора.

Прекъсването бе преднамерено. Греъм си го призна още в началото. Искаше да се запознаят и точно така стана.

* * *

Най-голямата сестра на младоженеца, Мери-Ан О’Лиъри Уокър, пристъпи към микрофона. Беше облечена в зелен костюм, прилягал на фигурата й по-добре, преди да се родят последните три от общо петте й деца. Непоколебимо самоуверена, тя се обърна към Греъм, който стоеше заобиколен от приятели, прегърнал своята русокоса, потънала в бяла дантела и обсипана с перли булка.

— Бях на дванайсет, когато ти се роди — подхвана направо Мери-Ан, — и съм ти сменяла пелените по-често, отколкото ни се ще и на двамата да си признаем, затова сега е твой ред — тя вдигна чашата си. — Нека да имате много бебета и много търпение!

— Така, така! — откликна тълпата.

Ехото от виковете постепенно заглъхна, когато към микрофона се приближи друга от облечените в морскосиньо шаферки.

— С Аманда се запознахме в колежа — започна Гейл Уолд с изискания си глас. — И двете работехме като психолози в съседни училища в Ню Йорк, преди Греъм да ни я отнеме. Не съм сигурна, че някога ще мога да му простя за това. Но истината е, че той донесе усмивка в очите на Аманда от деня, в който го срещна. В един свят, в който усмивките са рядкост, това значи много. Хората в нашата професия добре разбират това. Знаят колко скъпоценни са усмивките и могат да познаят истинската. Такава е усмивката на моята приятелка — с високо вдигната чаша, тя се обърна към засмените младоженци. — За Аманда и Греъм. Нещата при вас се случиха много набързо, но са истински. Желая ви още хиляди и хиляди усмивки и живот, изпълнен със здраве и благоденствие.

* * *

Аманда обикновено не харесваше нещата да се случват набързо. Предпочиташе да проучва, да обмисля и планира. Когато излизаше с някого, искаше да знае почти всичко за него още преди първата целувка, тъй като бе видяла прекалено много. Беше наблюдавала последиците от неподходящия избор на партньор в собствения си дом дълго преди да започне да изслушва разказите на учениците, които идваха да се съветват с нея за проблемите с родителите им, и определено не вярваше в любовта от пръв поглед. Страст — може би, но не и любов. Терапевтът в нея търсеше разум и синхрон.

Увлечението й по Греъм О’Лиъри се превърна в пълна подигравка с всичко това. Той я накара да обикне японския специалитет суши още на първата им среща — в деня, след като се видяха в Гринуич, а когато по-късно вечерта отидоха на танци, тя бе напълно запленена. Той бе невероятен танцьор. Поведе я по дансинга плавно и грациозно и тя, макар да бе независима по душа, се остави да бъде водена. Първата песен бе последвана от втора, после от друга и още една. Когато притисна ръката й до сърцето си, почувства близостта му с цялото си същество.

За Греъм това бе решителен момент. Не се нуждаеше от жена, която да допада на майка му и на братята му. Вече бе минал по този път. Сега изпитваше необходимост от жена, която да подхожда на самия него. Нещо в начина, по който Аманда се притискаше до него, му подсказваше, че това е тя, и усещането не бе чисто физическо, както и трябваше да бъде. Бе на трийсет и пет и знаеше какво представлява физическото привличане. Но у Аманда имаше нещо повече от външна привлекателност. Тя бе изискана, от висока класа и донякъде сдържана, но, изглежда, усещаше искрата помежду им също толкова силно, колкото и той. Изненадата в погледа й, когато я привлече към себе си секунди преди да се притисне към тялото му, говореше, че не е от жените, които се доверяват лесно, но на него вярваше.

Щеше да помни този миг до смъртния си час. Бе се почувствал силен. Бе се почувствал единствен. Бе се почувствал нужен.

* * *

Дороти О’Лиъри, майката на младоженеца, не вдигна чашата си за тост. Усмивката й бе ледена, а очите — безизразни. Стоеше настрани, редом с брат си и семейството му, дистанцирана от празненството, докато към микрофона не пристъпи третият й син. Едва тогава погледът й се избистри и чертите й се посмекчиха.

Питър О’Лиъри бе свещеник йезуит. Притежаваше невероятно обаяние, което римската якичка само подсилваше, и много лесно накара присъстващите да утихнат. Той се обърна към младоженците с думите:

— Може би щях да се притесня, че предпочетохте да се ожените в кънтри клуб вместо в църква, ако не бях прекарал толкова време заедно с двама ви през последните няколко месеца. Ако някога е имало връзка, която да изглежда истинска, това е вашата — отстъпвайки от микрофона, той се приближи до новобрачните. Вдигна чашата си с ръка върху рамото на Греъм. — От лицата ви струи любов. Нека винаги бъде така. Живейте дълго, давайте повече, отколкото вземате, и служете на Господ в славния си път — помълча за миг, в очите му се появи искрица и в него проговори кръвта на О’Лиъри. — И още нещо, нека потомството ви да е многобройно!

* * *

Аманда не одобряваше случайните връзки. Преди Греъм бе имала двама любовници, с всеки от тях се бе срещала в продължение на няколко месеца и подробно бе обмисляла времето, мястото и необходимите предпазни мерки, преди да съблече дрехите си.

С Греъм всичко бе различно. Бе й предложил да се разходят в планината. Прозвуча й като чудесно приключение, защото си представяше еднодневен излет. Но Греъм се появи натоварен със спални чували, храна и напитки и с ключ от вилата на негов приятел, която се намираше на няколко километра навътре в горите.

И през ум не й мина да каже „не“. Не бе запалена туристка, никога през живота си не бе притежавала спален чувал, поне не от онези, които можеха да опазят човек от нощния студ в планината, а Греъм носеше точно такива. Той обаче беше много организиран и подготвен. Обичаше да й обяснява разни неща и го правеше добре. Когато говореха за неща, за които тя бе по-осведомена от него, не се притесняваше да й задава, въпроси и тогава се появяваше усмивката му. Спокойна, сърдечна и толкова широка, че от двете страни на брадата му се появяваха дълбоки гънки. Изобщо, да бъде с него, бе най-вълнуващото нещо, което някога й се бе случвало.

В планината, където се разхождаха, изобилстваше от тучна зеленина, бистри поточета, сладкогласни птичи песни и главозамайващи гледки, които правеха катеренето по пътеката доста трудно. Той знаеше къде отиват и я водеше така умело, както и на дансинга, и тя се остави в ръцете му, както бе направила и тогава.

Не успяха да стигнат до вилата. Едва бяха приключили с обяда, когато той я привлече върху себе си насред една закътана полянка встрани от пътеката и се любиха там, на ярката дневна светлина. Бяха потни и прашни и както тя си мислеше — уморени, но щом веднъж започнаха, не можеха да спрат. Помнеше как й мина през ум, че ако той не бе поел отговорността за предпазване от бременност, тя нямаше да вземе никакви мерки. Прекалено силно се нуждаеше от него, за да мисли за подобно нещо, чувстваше се толкова цяла, когато бе в нея, че нищо друго нямаше значение.

* * *

— Семейството ми е непоправимо — заяви по микрофона Катрин О’Лиъри Ууд. Погледът й спря за миг на Мегън Донован, приятелка на Греъм от детинство, негова първа жена и все още скъпа приятелка на фамилията, преди да се задържи на Греъм и Аманда. — Това послание е от мен и от Мегън. Аманда, брат ми е най-добрият. Освен че е наистина прекрасен, той е умен, чувствителен и много специален. Струва ми се, че и ти си точно такава — тя помълча и се засмя. — Това значи, че можем да очакваме прекрасни бебета, които да са умни, чувствителни и специални. Желая на теб и на Грей цялото щастие на света — очите й се приковаха в младоженеца, който бе с три години по-млад от нея. — Що се отнася до теб, Греъм О’Лиъри, това наистина е последният път, в който правя това за теб!

Аплодисментите бяха бурни и продължителни и утихнаха едва когато шаферката на булката се доближи до микрофона. Висока, стройна и леко притеснена, тя се вгледа над морето от лица, широко усмихнати с типичната за О’Лиъри веселост, и каза с тихия си глас:

— Аз нямам деца, нито братя и сестри като вас. Но познавам младоженката отдавна. Познавам и родителите й и искам сега да им благодаря за чудесното тържество — тя вдигна чаша към Дебора Кар, застанала в единия край на залата, и към Уилям Кар — в другия край, и изчака да заглъхнат ръкоплясканията, преди да продължи: — Аз съм най-старата приятелка на Аманда тук. Срещнахме се в детската градина и оттогава сме много близки. Аманда често ми се е притичвала на помощ през годините. Тя е най-добрият слушател, с най-бистър ум, човекът, на когото имам най-голямо доверие. Не се учудвам, че е толкова добра с тийнейджърите. Често съм завиждала на тези деца. Сега завиждам на Греъм.

* * *

Греъм би завидял сам на себе си, ако това бе възможно. Знаеше какво е да стои до олтара и да гледа над обсипаната с цветя пътека и гостите в мига, когато булката се появява. Не знаеше обаче, че всичко останало в този миг… напълно… избледнява. Не бе подготвен за това, нито пък за лекия спазъм дълбоко в гърдите си, който направо го накара да се просълзи.

Толкова бе омаян от Аманда, чувстваше се наистина привилегирован да бъде с нея. Тя бе умна, образована и изискана — бе всичко, на което винаги се бе възхищавал, знаейки, че самият той не го притежава, като се има предвид семейството му. Въпреки разликите помежду им обаче, двамата все още не бяха имали сериозен спор. Харесваха еднакви мебели, еднаква храна, еднаква музика. Искаха една и съща къща и голямо семейство. От мига, в който за пръв път видя гърба й на онзи хълм в Гринуич, изпитваше абсурдното сантиментално усещане, че единствената причина за провала на брака му с Мегън е бил фактът, че Аманда го е очаквала.

В този ден наистина всичко друго изчезна. Виждаше само нея, тя вървеше по затревената пътека към него и когато сърцето му се обърна, той знаеше, че така ще е завинаги, и го прие.

* * *

В заключение на тоста си шаферката спря поглед върху него:

— Приятелката ми е безценна. Моля те, грижи се добре за нея — тя вдигна чашата си. — Моят тост за двама ви. Дано чакането да си е струвало.

Последваха въздишки и тихо произнесени думи на съгласие, а след това прозвуча дълбокият глас на Малкълм О’Лиъри, който пристъпи към микрофона:

— Като стана дума за чакане… — най-големият от братята, съсобственик с родения след него Джеймс на наследения от починалия им баща железарски магазин и сам баща на пет деца, вдигна чашата си. — Имам един съвет за красивия си брат и прекрасната му булка. Аманда, Грей, захващайте се за работа! Започвате късно.

 

 

Аманда и Греъм отпразнуваха първата годишнина от сватбата си, като разгледаха една къща. И по-рано го бяха правили, но не бяха попадали на толкова голяма и красива, нито пък в толкова заможен квартал, а и нито една не ги бе очаровала като тази. Първоначалната цена определено бе доста висока. Работата на Греъм като архитект по озеленяването се бе разраснала дотолкова, че той си бе наел помощник на пълно работно време, а Аманда току-що бе назначена за училищен психолог в същото селище.

Градът се казваше Уудли. Проспериращ и чист, той бе разположен сред ниските хълмове в Западен Кънектикът, на около час и половина с кола от Ню Йорк, а сред четиринайсетте му хиляди жители имаше половин дузина изпълнителни директори на компании от списъка на петстотинте най-богати в страната, много адвокати, лекари и все по-голям брой забогатели от интернет услугите. Преобладаващата част от населението бяха млади хора. Появяваха се нови просторни къщи сред залесените парцели, по-възрастните жители се пенсионираха и се местеха на юг и в резултат по улиците непрекъснато минаваха коли, натоварени с различни мебели.

Къщата, едва десетина годишна, бе първата от четирите подредени в кръг сгради във викториански стил, разположени около глуха уличка с дървета от двете й страни. Боядисана бе в топъл жълт цвят, с бял кант, заобиколена от широка веранда със старинни газени лампи отпред и дървена ограда. Всичко това я правеше особено очарователна, каквито бяха и съседните къщи и красотата им съвсем не се изчерпваше с външния изглед. Входното антре бе голямо и светло, от двете му страни бяха разположени всекидневната и трапезарията с резбовани дървени корнизи, с вградени махагонови шкафове и високи прозорци. В задната част се намираше просторна кухня с гранитни плотове, дървен под и отделен със стъклена преграда кът за закуска. Извита стълба с две площадки и удобни кътчета за сядане до прозорците водеше до четирите спални на горния етаж, едната, от които бе великолепна господарска спалня. И сякаш всичко това не бе достатъчно, агентката по недвижима собственост ги поведе към две стаи над гаража.

— Работни кабинети — прошепна развълнувано Аманда, когато жената се отдалечи за миг, за да се обади по мобилния си телефон.

Греъм й отвърна също шепнешком:

— Можеш ли да даваш консултации тук?

— Разбира се. А ти можеш ли да правиш проектите си за озеленяване тук?

— Несъмнено — продължиха да шепнат. — Погледни към гората. Помириши люляците. Ако не тук, то къде другаде? Видя ли спалните?

— Огромни са.

— Освен онази, която е точно до нашата. Тя би могла да е детска стая.

— Не, не — Аманда си представяше друго. — Бих сложила детското креватче в нашата стая, а другата бих превърнала в уютен малък кабинет. Ще бъде идеалното място за четене преди лягане.

— Тогава ще дадем на Зоуи и Ема стаята отсреща, а Тайлър и Хал ще настаним в дъното на коридора.

— Не Хал — примоли се Аманда. Това бе спор, който водеха отдавна. — Греъм младши. И ако приличат на теб и братята ти, значи ще бъдат много палави, затова трябва да са по-наблизо.

— Хал — настоя Греъм, — и искам да са по-далеч. Момчетата вдигат повече шум. Повярвай ми — той обви ръка около талията й и я придърпа до себе си. Погледът му натежа от чувства, скулите му потъмняха, а гласът му стана по-дълбок и се сниши до шепот. — Ще махнеш ли диафрагмата?

Аманда едва си поемаше дъх, толкова се вълнуваше в този миг.

— Ще я махна.

— Ще си направим бебе?

— Започваме довечера.

Нарочно бяха изчакали една година, за да могат известно време да се порадват един на друг, преди животът им неизбежно да се промени.

— Ако това беше нашата къща… — шепотът му стана още по-дрезгав. — Къде би искала…

— В ъгълчето, отделено за закуска, в кухнята — отвърна също шепнешком тя. — Така след години ще можем да се споглеждаме над главите на децата и да си припомняме нашата малка тайна. А ти?

— В задния двор. Или навън, сред дърветата, далеч от съседите. Ще бъде като първия ни път заедно.

Но оттогава бе минало доста време. Бяха женени от година и имаха по-належащи нужди.

— Къщата е идеална, Грей. Кварталът е чудесен. Видя ли малките къщички по дърветата и люлките отпред? Наоколо живеят добри хора с деца. Можем ли да си позволим да се пренесем тук?

— Не. Но ще го направим.

* * *

Отпразнуваха втората си годишнина с посещение при гинеколога на Аманда. Бяха правили любов, без да използват предпазни средства цяла година, и все още нямаха бебе. Месеци наред отказваха да повярват, месеци наред се успокояваха взаимно, че всичко е само въпрос на време, но накрая започнаха да се тревожат, че нещо не е наред.

След като я прегледа, лекарят заяви, че е напълно здрава, и повтори заключението си, след като и Греъм се присъедини към тях. Едва когато съпругът й отправи широка усмивка, тя си позволи да се поуспокои.

— Страхувах се — обърна се тя към гинеколога, леко засрамена от това, след като най-лошото бе отхвърлено като диагноза. — Хората разправят ужасни неща.

— Не ги слушайте.

— Лесно е да се каже, но понякога е трудно да се следва такъв съвет.

Най-страховитите истории ги разказваха сестрите и снахите на Греъм. Какво би могла да им отвърне? Не би могла просто да им обърне гръб и да избяга, а и те не говореха от собствен опит. Разказваха за приятелки и за приятелки на приятелките… В семейство О’Лиъри нямаха проблеми с правенето на бебета. Аманда и Греъм бяха изключение.

Лекарят се облегна назад в креслото си и бащински скръсти ръце.

— Повече от трийсет години се занимавам с това и знам как изглеждат проблемите. Единственият, който виждам при вас, е нетърпението ви.

— Обвинявате ли ни за това? — попита Греъм. — Аманда е на трийсет и две, аз — на трийсет и осем.

— А сте женени от две години. И се опитвате да си направите бебе едва от една година? Не е кой знае колко време — той прегледа бележките, които си бе направил по-рано. — Бих се замислил дали причината не е в стреса, но вие и двамата изглеждате доволни от работата си. Нали така?

— Да — отвърнаха съпрузите.

Изминалата година отново бе изключително добра.

— И ви харесва да живеете в Уудли?

— Много — заяви Греъм. — Къщата е направо мечта.

— Същото се отнася и за съседите — допълни Аманда. — Наоколо има шест деца със страхотни родители. Както и една по-възрастна двойка… — тя спря насред думата и уплашено погледна съпруга си, който я прегърна.

— Джун току-що почина — обясни той на лекаря. — Откриха, че е болна от рак, и си отиде за няколко седмици. Беше едва на шейсет.

Аманда все още се чувстваше потресена.

— Познавах я по-малко от година, но много я обичах. Всички я обичаха. Тя ни беше като майка — по-близка и от майка. Човек можеше да сподели всичко с нея. Умееше да изслушва внимателно и намираше съвсем прости решения на проблемите. Бен направо е загубен без нея.

— И какво казваше Джун за твоето забременяване? — попита гинекологът.

Аманда не отрече, че е обсъждала въпроса с възрастната жена.

— Каза ми да бъда търпелива и всичко ще се оправи.

Лекарят кимна с глава!

— Напълно вярно. Наистина всичко при вас е наред. Всяко нещо е на мястото си. Цикълът ви е редовен. Имате овулация.

— Но вече мина една година. В книгите пише…

— Оставете книгите — нареди докторът. — Приберете се със съпруга си вкъщи и се забавлявайте.

 

 

За третата си годишнина Аманда и Греъм отидоха до Манхатън да се консултират със специалист. Това всъщност бе третият лекар, при когото ходеха. Отказаха се от първия, тъй като продължи да настоява, че всичко е наред. Не бяха сигурни в противното, но все пак смятаха, че е редно да направят няколко теста. Така се срещнаха с втория доктор — специалист по проблемите на зачеването в местната клиника. Той беше на мнение, че проблемът е във възрастта им.

— Добре — каза Греъм, като изрази гласно притеснението, което и двамата с жена си споделяха. — И как да се справим с това?

Мъжът сви рамене.

— Не можете да върнете времето назад.

Аманда се опита да перифразира въпроса.

— Как процедирате… с по-възрастните двойки, които искат да имат деца?

Греъм я изгледа смаян.

— По-възрастни двойки ли? Нашата средна възраст е трийсет и шест. Не сме стари.

Тя вдигна ръка, приканвайки го да замълчи и да остави лекаря да отговори.

— Има няколко варианта за действие — заяви той. — Например ИО^[1]. Също и ВМО^[2] и ЦИС^[3]. И ако всичко това не даде резултат, остава ОИВ^[4].

— Бихте ли ни превели — помоли Греъм.

— Моля ви, ако обичате — додаде и Аманда.

— Още ли не сте чели за тези неща? — попита ги лекарят. — Повечето двойки във вашето положение биха проучили въпроса.

Аманда леко се стъписа.

— Лекарят, с когото се консултирахме досега, непрекъснато ни уверяваше, че всичко е наред. Препоръча ни да продължаваме да правим всичко, както и по-рано и да не се притесняваме за някакви специални процедури.

— Искате ли бебе, или не искате?

Това не бе въпрос, а по-скоро твърдение и макар да не бе направено с рязък глас, им прозвуча точно така. Греъм се изправи.

— Май не направихме най-добрия избор.

Аманда бе съгласна. Нуждаеха се от някого, който да ги разбере, а не да ги осъжда. Лекарят сви рамене.

— Можете да идете и при десет други доктори и ще чуете същото: вариантите са изкуствено осеменяване, вътрематочно осеменяване, цитоплазмено инжектиране на сперма и оплождане ин витро. Всяка следваща процедура струва все по-скъпо. Освен това вие ставате все по-възрастни и шансът да заченете намалява.

Когато Греъм улови погледа на Аманда и й кимна към вратата, тя веднага се присъедини към него.

Така за третата си годишнина се озоваха в Ню Йорк. Този лекар изглеждаше съпричастен и компетентен и ги подложи за начало на цял куп тестове, като за пръв път някои от тях се отнасяха и за Греъм. Първите резултати се оказаха добри и той им даде да четат брошури, свързани с проблема, и една папка с инструкции и диаграми. Увери ги, че не очаква никакви изненади от останалите тестове, и ги изпрати да се прибират у дома и да спазват режим. Според него Аманда трябваше да мери ежедневно температурата си, за да установи подходящото за зачеване време, а Греъм — да се опита да увеличи до максимум броя на сперматозоидите си, като ограничи половите сношения до веднъж на три дни.

Докато пътуваха обратно към Уудли, двамата се посмяха на ситуацията, но смехът им не бе чистосърдечен. Неизбежно правенето на любов отсега нататък нямаше да е така безгрижно, както досега. Целта все по-често бе правенето на бебе, а не удоволствието. И тъй като месец след месец оставаше недостигната, те започваха все повече да се тревожат.

* * *

Четвъртата годишнина от сватбата им мина тихо. Аманда се възстановяваше от леката операция, направена й от поредния специалист. Този път лекарят бе жена, която ръководеше клиника по проблемите на зачеването на трийсетина минути южно от Уудли. Бе малко над четиридесетгодишна, майка на три деца под шест годинки, и се ядосваше на колегите си, които в случаите, когато не успяваха да установят причините за даден проблем, заявяваха, че вината е в чувствата на пациентите, както бе направил накрая и докторът от Манхатън. Тя настоя да се обръщат към нея с малкото й име — Емили, и не само им зададе въпроси, които другите досега не бяха им поставяли, но им направи и нови тестове. Така откри леко стеснение на каналчето при Аманда и макар да не смяташе, че е достатъчно сериозно, за да е причина за положението, все пак за всеки случай й препоръча операция.

Съгласиха се с готовност. Някога си бяха мечтали по това време вече да имат три деца — Тайлър, Ема и Хал, — родени в три последователни години. При сегашното положение на нещата къщата, която толкова харесваха заради просторните помещения, започваше да им се струва прекалено голяма и тиха. И макар да се стараеха това да не се превръща във фиксидея, понякога и двамата се питаха дали изобщо ще имат деца.

Тази година не се любиха в деня на годишнината от сватбата си. Аманда все още бе прекалено слаба, но дори да не бе операцията, моментът не бе подходящ за секс. Затова посветиха сутринта на размяна на жестове, засвидетелстващи любовта им един към друг. Греъм й поднесе закуската в леглото и й подари обици във формата на сърца. Тя му каза, че го обича, и на свой ред му подари книга за екзотични растения. После той отиде на работа.

Всъщност именно работата му бе това, което им даде повод да празнуват четвъртата си годишнина, фирмата „Проектиране на паркове и градини О’Лиъри“ процъфтяваше. Бе наел две стаи в центъра на Уудли и там работеха двамата му асистенти и бизнес мениджър. Три от най-големите разсадници в Западен Кънектикът му даваха с предимство от най-добрата си стока, имаше връзки с ферми за фиданки в Орегон й Вашингтон и за храсти — в Южна и Северна Каролина. Два екипа от работниците на Уил бяха непрекъснато заети със засаждане по негови проекти.

Аманда пък бе назначена за психологически съветник координатор на училищната система в Уудли, което й даваше власт леко да осъвремени остарялата система, за да отговаря на настоящите нужди. Работата й включваше опознаване на учениците в привична за тях среда, където не се чувстваха застрашени, като семинари за лидерство, групови обеди и работа в полза на обществото на доброволни начала. Включваше също и отваряне на вратите на кабинета й, било то за пет или за четиридесет и пет минутен разговор, както и общуване чрез електронната поща, ако тя бе единственият начин учениците да говорят с психолог. Освен това участваше в консултации с други психолози за по-трудните случаи, както и с адвокати относно поверителни въпроси. В ангажиментите й влизаше също съставянето и обучаването на група за бързо реагиране в кризисни ситуации.

Така че двамата с Греъм имаха къщата си, работата си, съседите и любовта си. Единственото, което би допринесло за повишаване на настроението им на четвъртата годишнина от сватбата, бе едно дете.

* * *

Два месеца преди петата им годишнина, когато Аманда се чувстваше повече като произвеждащ яйцеклетки робот, отколкото като жена, двамата се срещнаха за обяд. Поговориха за работата, за времето, за избора на сандвич. Не споменаха за това, което тя бе правила сутринта — беше ходила на преглед с ултразвук, за да проверят състоянието на яйцеклетките й, нито за това, което щяха да правят следобед, а именно Греъм да даде нова сперма за изкуственото й осеменяване. Веднъж вече бяха правили процедурата. Безрезултатно. Предстоеше им вторият от общо три възможни опита.

Малко по-късно същия ден Аманда лежеше сама в стерилната стая в клиниката. Греъм бе свършил своята част и се бе върнал на работа. Емили бе надникнала да я поздрави на път за кабинета си. След известно време, което й се стори безконечно, влезе непозната сестра. Не бе на повече от двайсет и една години и думите, които я характеризираха точно, бяха „технически асистент“. Не притежаваше никакви комуникативни способности, нито пък лична топлота, а пациентката бе прекалено нервна, за да предприеме нещо повече от кратък опит за разговор. Когато той се оказа безуспешен, тя просто впери поглед в тавана, докато момичето инжектираше спермата на Греъм в матката й. Щом свърши, Аманда остана сама.

Познаваше процедурата добре. Трябваше да лежи двайсетина минути с леко повдигнат таз, за да улесни проникването на спермата в правилната посока. После щеше да се облече, да се прибере вкъщи и да стиска палци през следващите десет дни с надеждата, че този път ще стане както трябва.

Но днес, докато лежеше сама с мълчаливата сперма на Греъм, усети пробождане в гърдите. Щеше й се да вярва, че е някакъв знак, който й подсказва, че именно в този момент бебето започва деветмесечния си растеж в утробата й. Но знаеше, че не е така. Болката бе породена от страх.