Барбара Делински
Тайната на камъка (9)

Девета глава

В събота следобед на кратката брачна церемония в кметството присъстваха само родителите на Пейдж. Те държаха да поканят младоженците на вечеря. Пейдж с право предугаждаше, че Джеси ще настоява да заплати сметката, затова твърдо бе решила да не отстъпва.

— Джеси, след церемонията баща ми ще иска да ни покани на вечеря. Моля те, приеми, без да спориш кой ще плаща сметката. Той няма друга дъщеря и, ако питаш него, би искал да ме отведе тържествено пред олтара в присъствието всички близки и приятели. Това, разбира се, е невъзможно, тъй че позволи му поне това малко удоволствие да ни даде вечеря.

— Това ли искаше? Бяла рокля с дълъг шлейф и тълпа зяпачи в църквата? — попита той студено.

— Не и при тези обстоятелства! — отвърна Пейдж. — Ще ми бъде трудно, да запазя самообладание дори само пред родителите си…

И наистина, колкото и да се мъчеше да се усмихва и да се държи естествено, както винаги не успя да заблуди майка си. Когато се прибраха вкъщи след вечерята, Лора се зае с багажа, а Пейдж й правеше компания. Възрастните Матесън не искаха да досаждат с присъствието си на младоженците и се канеха да отпътуват още същата вечер. Лора затвори куфара, седна на леглото с лице към дъщеря си и каза с обич:

— Искам да си щастлива, скъпа моя! Сигурна ли си, че точно това си искала?

— Мислех си, че най-после ще въздъхнете с облекчение — засмя се сухо тя. — Ето, сега имам съпруг. Всичко се нарежда… според правилата — огледа обкованата с диамантчета халка, която Джеси бе сложил на пръста й по време на церемонията.

— Той има изискан вкус. Халката е красива — отбеляза Лора.

— Да… Решил е да демонстрира на света, че върши всичко както трябва…

— Баща ти го харесва.

— Естествено, такъв безупречен джентълмен! — подхвърли Пейдж.

Родители й не можеха да знаят колко по-различно е сдържаното, макар и изрядно поведение на Джеси от онова, което тя познаваше отпреди четири месеца.

— А ти харесваш ли го, мамо?

— Харесвам го. Той е интелигентен, изключително приятен мъж. Двамата сте чудесна двойка. Мисля, че постъпи правилно — детето, което носиш, е негово, редно е да се грижи за теб — Пейдж отвори уста да възрази, но майка й я изпревари. — Зная, зная, че можеш да се грижиш и сама за себе си. Като майка признавам, че изпитвам огромно облекчение, защото той ще бъде до теб в предстоящите тежки месеци. Надявам се и ти да си щастлива — добави тя загрижено.

— Щастлива съм… — измънка Пейдж, само че не прозвуча никак убедително. Не беше споделяла с майка си подробности около завръщането на Джеси. Обади й се и й каза, че ще се женят.

— Искаш ли да поговорим? — попита тихо Лора.

— Да поговорим?

— За онова, което те тревожи. Нещата не вървят съвсем по мед и масло, нали?

— Не, не бих казала… — съгласи се тъжно Пейдж. Изпитваше нужда да сподели с майка си всичко, което се бе случило в последните няколко дни. — Джеси беше бесен, когато узна, че съм бременна. Най-малко от всичко съм очаквала, че ще ми предложи да се оженим — думата „накара“ бе по-удачна, но в случая това нямаше значение.

— Струва ми се, че е щастлив, че ще имате дете — поне така изглежда.

— О, да, много бързо свикна с тази мисъл. Решен е да даде на детето всичко, от което той самият е бил лишен, и ще го направи. Сигурна съм, че ще го обича много…

— Обаче?

— Друг е въпросът дали ще обикне някога и мен.

— Според теб не те обича, така ли?

— Понякога ми се струва, че ме обича. Имаше такива моменти през лятото или онзи ден, когато ме видя, преди да разбере за бебето. Сега обаче имам чувството, че никога няма да ми прости, защото взех решението на своя глава…

— Невинаги любовта се проявява външно, скъпа моя! — гласът на Лора бе много нежен. — В момента може и да е ядосан, но ако семената на любовта са в сърцето му, един ден ще покълнат. В твоите ръце е да помогнеш!

— Метафората е красива, но в случая с Джеси Далас по-скоро е самозалъгване — тъжно възрази Пейдж. — Не забравяй, че повече от тридесет и пет години животът е подхранвал ожесточението, злобата му към света.

— Права си, но сега нещата са различни. Може би той се нуждае от насърчение. Може би много му се иска да те обича, но се бои, съпротивлява се срещу чувствата си. От теб се иска постоянство и упорство. Познавам те и съм сигурна, че ще успееш!

— За съжаление, не съм толкова убедена — в очите на Пейдж прозираше горчива болка. — Моето дете сигурно ще има любещ баща, но аз — ще имам ли любещ съпруг?

Лора замълча, като се вглеждаше внимателно в дъщеря си.

— Можеше да кажеш „не“, Пейдж. Защо не го направи?

— Защото го обичам, мамо — призна с безпомощна въздишка тя.

— Тогава всичко е наред, момичето ми! Ще успееш!

 

 

Думите на майка й, любовта към Джеси поддържаха духа на Пейдж в трудното начало, когато той продаде къщата си в Ню Йорк и се премести в Марбълхед. Обзаведе една от спалните за гости като свое работно място и бързо се приспособи към всекидневието й, както беше станало през лятото. С няколко съществени изключения. Липсваше топлотата, сърдечността. При все че спяха на едно легло, Джеси нито веднъж не пожела да се любят, макар лекарката категорично да заяви в негово присъствие, че бременността протича съвсем нормално и няма пречки да го правят до деветия месец. А дотогава оставаха още четири месеца. Физически Пейдж се чувстваше отлично, но Джеси я отбягваше. Беше сигурна, че по този начин той наказва своеволието й, затова се примири. Всичко, което зависеше от нея, бе да засвидетелства любовта си с дребни ненатрапчиви жестове — веднъж с усмивка, друг път с ястие, специално приготвено за него, с разбиране, с мълчаливо подчинение.

Три седмици след сключването на брака им дойде Коледа. Пейдж беше много притеснена, когато му предложи да прекарат празниците в Уестпорт, но за нейна изненада Джеси прие охотно. Опасяваше се само, че ще се наложи пак разиграват фарса „влюбената двойка“ пред хората, на които държеше толкова много. Оказа се обаче, че опасенията й са неоснователни. На първо място, при десет възрастни и пет деца в къщата настана такъв невъобразим хаос и врява, че никой не обръщаше специално внимание на младоженците. Над всичко доминираше ентусиазмът и радостното настроение на хлапетата. Освен това, Джеси много лесно се вживя в ролята на любещ съпруг — нещо, за което Пейдж даже не смееше да се надява. Държеше й ръката или нежно я прегръщаше през рамо, усмихваше си или се смееше с нея по начин, който изглеждаше съвсем естествен.

Бързо се сприятели с братята й, а с подкупващия си чар буквално обезоръжени снахите й. Децата отначало се държаха малко свито с него, ала след първото сражение със снежни топки, момчетата бяха спечелени завинаги. Пейдж нямаше да забрави как Джеси покори сърцето на седемгодишната дъщеря на Майкъл. Първия ден Сами го наблюдаваше от разстояние. На втория момиченцето се навърташе край него, винаги когато бе възможно. На третия — приближи до креслото, в което той седеше. Дълго се взираше в него. Накрая прошепна: „Имаш красиви очи“. С широка усмивка, Джеси я качи на колената си и оттогава май това стана постоянното й място.

Дори когато двамата оставаха насаме в спалнята, Джеси вече не изглеждаше чак толкова сдържан.

— Хм, „Чичо Джеси“… И през ум не ми минаваше, че ще стана чичо, когато се оженихме! — повтаряше усмихнат той.

— Да не съжаляваш?

— Напротив! Толкова е забавно. Забележителни хлапета! Харесвам много и родителите им.

Коледните празниците отминаха и в първите дни на новата година се прибраха в Марбълхед. Джеси се върна към предишната си сдържаност.

През януари Пейдж влезе в шестия месец на бременността. Коремът й се закръгли, наддаде на тегло, но лекарката й намираше, че е недостатъчно.

— Не се ли храниш добре? Със здравословни, питателни неща? — попита тя при редовното месечно посещение на Пейдж.

— Слага храната в чинията, но обикновено половината остава неизядено — побърза да отговори вместо нея Джеси.

— Сега трябва да се храниш — обърна се лекарката към Пейдж.

— Зная… — отвърна смутено тя. Би предпочела Джеси да не седи до нея със строгата си физиономия, но той категорично държеше да я придружава на консултациите. Очевидно й нямаше доверие. — Аз… Не съм гладна. Не мога да се тъпча.

— Никой не те кара да се тъпчеш, разбира се! Може би ще трябва да хапваш по малко, но по-често.

Пейдж посрещна съвета й с кисела гримаса — и с основание. От този ден нататък Джеси лично й носеше подноса. Стоеше над главата й, докато тя се бореше с храната. Пейдж се стараеше — и да се храни, и да проявява благодарност за грижите, но те все повече започваха да я тормозят, особено когато бяха лишени от топлината, за която копнееше. Веднъж не издържа и протестира:

— Джеси, не мога повече! Още една хапка и ще повърна!

— Правиш го за бебето, което толкова искаше. И аз дори ще се почувствам виновен, ако го оставиш да гладува.

— Ами тогава яж ти! — сопна се тя. За първи път откакто се ожениха си изпускаше нервите, но й бе дошло до гуша.

— Знаеш, че няма полза, иначе, повярвай ми, щях да го правя. Между впрочем, смятам, че правя всичко, което зависи от мен, да се роди здраво бебе, но не може да се каже същото и за теб! Следобед не почиваш, нощем малко спиш!

— Ти откъде знаеш? Спиш като младенец по цяла нощ.

— Знам. Въртиш се в леглото и ме събуждаш. По дишането ти познавам, че не спиш.

— Щом ти преча, премести се в друга стая! — опита да го предизвика тя, но не успя. Джеси само се отдалечи, а вечерта отново легна до нея…

Той разиграваше театър, за да я накаже, реши Пейдж. Когато минаваше край нея, почти не я поглеждаше. Рядко разменяха по някоя дума, което превръщаше храненето в истинско мъчение за нея. В девет вечерта той се появяваше във всекидневната, за да й напомни, че трябва да си ляга. Пейдж безропотно се подчиняваше, за да избяга от зейналата пропаст помежду им.

Малко след преместването си в Марбълхед, Джеси пое ангажимент за нов филм и прекарваше голяма част от времето сред своите апарати. Появяваше се или с подноса с храна, или за да й напомни да си ляга. Винаги обаче грижите му бяха свързани с бебето. В редките случаи, когато след вечеря двамата оставаха във всекидневната, той четеше книгите за бебетата, които тя бе купила, или онези, които по-късно набави сам. Очевидно не се интересуваше само от бременността и раждането, но и от най-дребните подробности, съвети, препоръки за отглеждането на децата.

Януари мина, дойде февруари. Пейдж бе започнала да натежава. Коремът й стърчеше напред — сигурен знак, че бебето ще е момче. Такова беше единодушното мнение на бридж клуба на майка й. От време на време получаваше контракции — лекарката беше казала, че е съвсем нормално — и коремът й ставаше като камък. Контракцията бързо преминаваше и Пейдж продължаваше започната работа. Кой знае как обаче, в такива случаи Джеси се оказваше наблизо. Следваше неизменно мърморене, че не се грижи достатъчно за бебето. Един ден тя не издържа и отвърна с необичайна острота на неоснователните му обвинения:

— Остави ме на мира, Джеси! Знаеш ли колко ще ми е по-добре, ако престанеш да се занимаваш с мен?

— Хм, да те оставя на мира! Един Господ знае какво ще направиш на моето дете!

— Не честно! Оправях се чудесно и сама, преди да дойдеш тук!

— Тогава беше лесно. Бебето още не искаше нищо. Сега обаче трябва да се храниш правилно и да не преуморяваш!

— Да не се преуморявам ли? Че от какво? Та ти нищо не ми позволяваш да върша! — Пейдж усещаше, че още малко и сълзите й ще рукнат. Понижи глас, сякаш говореше на себе си. — Ще полудея, имам чувството, че съм затворник. Чакам като празник всяко посещение в лекарския кабинет.

Лекарката й изглежда не мислеше така, когато я прегледа след две-три седмици. След прегледа тя задържа Пейдж в кабинета, след като Джеси вече бе излязъл навън в приемната.

— Притеснява ли те нещо, Пейдж? — попита лекарката.

— Защо?

— Изглеждаш уморена, отпусната. Кръвното ти се е покачило. Намирам, че теглото ти е недостатъчно.

— Нещо не е наред ли? — очите на Пейдж се разшириха ужасени. — Нещо с бебето ли?

— Не, не, с бебето всичко е наред. Тоновете му са добри и силни. Наедрява, само че изглежда за твоя сметка.

— Е, нищо! По-добре да не съм дебела!

— Не става въпрос да дебелееш, но не трябва и да отслабваш. Мое задължение е да се грижа и за бебето, и за майката. Струва ми се, че не си щастлива. Или поне не толкова, колкото в началото на бременността.

Пейдж се опита да обърне нещата на шега.

— О, сигурно е от нетърпение. Чакам час по скоро бебето да се роди. Девет месеца не са малко време. Чудя се понякога как издържам…

— Права си. Но… имам чувството, че нещо постоянното те измъчва и ти линееш.

— Не, не мисля…

— Пейдж, може би надхвърлям правата си като лекар, но, както ти казах, аз трябва да се грижа не само за бебето, но и за майката. Да поговорим като жени. Не съм сляпа и не мога да не забележа напрежението, което има между теб и съпруга ти. Ако искаш да си поговорим, изцяло съм на твое разположение. Мисля, че ще е за твое добро.

Пейдж отмести поглед настрани, притвори очи и въздъхна тъжно.

— Не смятам, че ще има полза. Джеси иска бебето. Аз обаче не съм му нужна.

— Според мен грешиш. Виждам, че проявява истинска загриженост както за бебето, така и за теб. Е, може би понякога да прекалява с грижите, но го прави от сърце.

— Не може толкова лесно да ме заблуди!

— Мисля, че съм по-обективна от теб. Трябва да разбереш, че мъжете се чувстват най-безпомощни, когато жените им са бременни — Пейдж отвори уста да възрази, но лекарката не я остави, а продължи: — Мъжете се чувстват ненужни, защото, образно казано, всичко е в ръцете на жените. Някои мъже компенсират нищожната си роля, докато трае бременността, като се мъчат да вземат ситуацията под свой контрол.

— В това отношение Джеси е успял напълно — промърмори Пейдж.

— Очевидно не, щом здравословното ти състояние ме тревожи. И ако не направиш нещо да се подобри, в един момент би могло да се окаже опасно и за бебето. Навярно би било добре да потърсите съветите на психолог. Ако те интересува, мога да ти препоръчам няколко отлични специалисти.

Интересуваше я, и още как. Интересуваше я всичко, което би могло да унищожи невидимата стена, издигната от Джеси. Съмняваше се обаче, че той ще приеме да се допитат до психолог. Джеси дори не искаше да признае, че съществува някакъв проблем. Ако се съдеше по поведението му, сегашното състояние на нещата напълно го задоволяваше.

— Ще поговоря с Джеси… — смотолеви тя, по-скоро, за да успокои лекарката си. — Ако решим да отидем, ще се обадя за адресите.

— Ще се обадиш непременно, нали? — Пейдж кимна, но изражението на лекарката говореше, че привидното съгласие не може да я заблуди. — И ми обещай, че ще се грижиш повече за себе си! — продължи тя. — Трябва да се храниш достатъчно, да си почиваш и най-важното — да се успокоиш. И гледай да изгладите недоразуменията, преди да се роди детето. После ще бъде много по-трудно.

— Знам… — прошепна Пейдж, отчаяна и обезкуражена както никога.

След това доста дълго обмисля идеята на лекарката си да се консултират с психолог. Но защо бе нужно? Знаеше прекрасно какво не е наред. Джеси бе решил да се държи на разстояние. Той й бе обиден. Беше й сърдит. Което само по себе си изключваше възможността да споделят проблема с психолог. Най-лошото от всичко бе, че тя дори не се осмеляваше да го попита.

Пейдж направо не можеше да се познае. Къде бе спокойната самоуверена жена? Изчезнаха жизнерадостта, оптимизмът, решителността й. През първите месеци на брака им тя се стремеше да разруши стената, с която Джеси се бе оградил. Стараеше се да бъде търпелива, отзивчива, всячески му засвидетелстваше любовта си, която не се осмеляваше да изрази с думи, защото беше сигурна, че той ще се изсмее в лицето й. Накрая се предаде. Чувстваше се прекалено уморена, отчаяна, отпаднала духом, за да продължава да се бори…

Джеси работеше усилено. След първия филм, започна втори. Не криеше намерението си да го завърши преди датата на раждането, за да разполага след това със свободно време. Това благородно намерение би трябвало да зарадва Пейдж, ала не бе така. С часове седеше с някаква книга, разтворена на коленете й, без да чете. Чувстваше се самотна, отчаяно копнееше за компания. Когато най-сетне чуваше, че Джеси излиза от работната си стая, не изпитваше облекчение, а необясним страх.

През един от първите мартенски дни — беше ранният следобед — Пейдж почувства, че не издържа повече. Преди да тръгне за супермаркета, Джеси настойчиво й напомни да подремне, докато той се върне. Но тя не искаше да спи; усещаше, че ако остане още минута вкъщи, ще полудее.

Облече огромното си зимно палто, обу ботуши и тръгна към гаража. Не си спомняше откога не беше карала кола. Където и да отидеше, Джеси неотклонно бе до нея. А пък лекарката й беше казвала, че няма пречки да шофира. И тя бе твърдо решена да го направи сега.

Първото неудобство дойде обаче със сядането зад волана. Като мърмореше сърдито, Пейдж натисна лоста и отмести седалката назад. Притисна с длан корема си и въздъхна. После опита да сложи предпазния колан, но се отказа. От него можеше да има повече вреда за бебето, отколкото полза. Внимателно изкара на заден ход колата от гаража и излезе на пътя.

Сега накъде? Ако подкараше към Марбълхед, най-вероятно щеше да срещне по пътя Джеси, който неминуемо щеше я накара да се върне обратно. А тя не искаше! Нямаше да го направи. Тази свобода, колкото и кратка, й беше нужна повече от всичко в момента.

Пейдж изви колата в обратната посока и подкара по шосето край брега. Стана й топло, опита да съблече обемистото палто, не успя, затова свали стъклото. Въздухът все още беше хладен, но вече се усещаше, че пролетта няма да закъснее.

Преди да се усети, излезе на магистралата за Бостън. Да, искаше й се да отиде там. Щеше да паркира някъде и да се разходи по главната търговска улица. Можеше дори да се отбие в някой магазин. Нали й предстоеше да попълва гардероба си, веднага щом възстановеше предишната си стройна фигура? Щеше да се забави няколко часа и Джеси сигурно щеше да се безпокои. И какво от това? Заслужаваше го. Нека се попече на бавен огън, както ставаше с нея всеки ден, откакто той се върна и безцеремонно се настани в живота й.

Умората обаче се оказа неочаквана пречка за плановете й. Почувства я, когато наближи предградията на Бостън, където трафикът започваше да става все по-натоварен. Докато чакаше на един светофар, успя да съблече палтото, но това не облекчи нещата. Обля я студена пот, крайниците й се разтрепериха. Припомни си какво е яла през деня. Сутрешна закуска, закуска в десет, обед — обикновеното количество храна като всеки ден. Вярно, че не беше кой знае колко — с това навярно можеше да се обясни и слабостта й.

Пресече надлеза над Северната гара и продължи към улица Арлинтън. Там щеше да паркира и да влезе в първото кафене, което й се изпречеше пред очите.

Нищо от това не стана. Някъде около Градския парк, както натискаше газта, Пейдж припадна.

 

 

Натоварен с покупките, Джеси влезе направо в кухнята. Беше доволен, че Пейдж сигурно е в леглото и си почива. В последно време все по-трудно се оправяше с нея, дявол да го вземе! Каква промяна от миналото лято! Бременната му съпруга нямаше нищо общо с предишната спокойна, уверена в себе си жена. Слава Богу, че се появи, когато беше нужен. В никакъв случай Пейдж нямаше да се справи сама. Категорично не!

Джеси прибра млякото в хладилника. Смръщил замислено чело, продължи да вади от торбите останалите продукти. Имаше защо да се замисля. След някоя и друга седмица бебето щеше да се роди. Щеше ли това събитие да внесе затопляне в напрегнатите отношения помежду им? Знаеше, че и той има не малка вина за напрежението. Държеше се сурово с нея. Вярно, Пейдж го бе измамила, но не тя настояваше да се омъжи за него, нито поиска да се грижи за нея. Беше й ядосан и още не му минаваше. Чувстваше се въвлечен в нещо, за което се кълнеше, че не желае.

И въпреки това… Понякога му се струваше, че може би ще се получи. Когато гостуваха в Кънектикът и стана свидетел на топлите човешки отношения в семейството на Пейдж, дори се осмели да помечтае, че някой ден те двамата щяха да имат същото семейство. Обичаше безумно бебето, което скоро трябваше да се роди. Разбира се, обичаше и Пейдж, но искаше тя пак да бъде онази предишната, самоуверена и независима жена, която той познаваше. Кой знае, може би се бе държал прекалено сурово с нея? Много скоро всичко щеше да се промени. Когато бебето се родеше…

Джеси прибра останалите покупки, взе книгата, която беше купил за Пейдж, и тръгна към спалнята. Спря на вратата. В празното легло с опънати завивки като че ли никой не бе лягал от сутринта. Дали Пейдж не бе в банята?

— Пейдж? — отвори врата на банята. Нямаше я. — Пейдж, къде си? — викаше той, докато обикаляше от стая в стая. Нямаше я в ателието, нито в неговата работна стая. — По дяволите, къде си, Пейдж?

Излезе на верандата, оттам — на плажа. Огледа се — от Пейдж нямаше и следа. Изтича обратно по стълбите и нахълта в гаража. Колата на Пейдж липсваше. По дяволите! Качи се в своята и потегли към града. През следващите два часа обърна всички магазини не само в Марбълхед, но и в Салем, и в Бевърли.

Когато се прибра, наближаваше шест. Навън вече бе тъмно. Хукна да провери в гаража за колата й и изруга ожесточено, като видя, че е празен. В гласа му вече се прокрадваше и паника. От гаража влезе тичешком в къщата и се хвърли към телефона. Започна да звъни на приятелите й, които живееха наоколо. Навсякъде обясняваше, че Пейдж е излязла с колата, и питаше дали случайно не се е отбила там? Отвсякъде отговорът бе един и същи: не са я виждали отдавна, дори не са я чували по телефона. Едва тогава той си даде сметка колко затворен бе станал животът й напоследък. И не разбира се, заради напредналата бременност. Вината беше изцяло негова. Какво й казваше, щом забележеше, че е неспокойна или унила? „Иди си почини, дремни. Ще ти се отрази добре.“ По дяволите, той бе виновен!

Самообвиненията — после. Обзет от паника, Джеси започна да съобразява трескаво къде би могла да бъде Пейдж. Дали не бе решила да отиде при родителите си? Огледа дрешника и се отказа от това предположение.

Минутите се нижеха и той проклинаше своята безпомощност. Отдавна бе забравил раздразнението и яда си. Нарастващ ужас сковаваше сърцето му. Пейдж беше с колата. Ами ако е спукала гума? Или ако е закъсала с бензина? Или… Или…

Оставаше му единствено да се обади в полицията. В момента, в който посегна към шайбата, на външната врата се позвъни. Тресна слушалката и се втурна към вратата. Пейдж сигурно си бе забравила ключа. Или бе толкова уморена, че нямаше сили дори да си отключи…

— Господин Далас? — на входа стоеше полицай.

— Да, аз съм… — сърцето му пропусна няколко удара.

— Опитахме да се свържем с вас. Отначало никой не отговаряше, после пък даваше заето. Затова реших…

— Човече, казвай!

— Съпругата ви… Боя се, че е претърпяла пътна злополука…