Барбара Делински
Тайната на камъка (8)

Осма глава

Лора гостува на дъщеря си близо месец. Тя, която винаги бе имала домашна помощница, изненадващо се прояви като изрядна домакиня. Чистеше и готвеше като фурия, натъпка фризера с толкова храна, че през следващите месеци дъщеря й често трябваше да ползва микровълновата печка. Макар да не беше свикнала с такова глезене, Пейдж откри, че почивката и грижите й се отразяват добре. Когато майка й си замина, се чувстваше укрепнала — физически и емоционално. Джеси, естествено, й липсваше, но се примири с отсъствието му и насочи енергията си към подготовка за раждането на тяхното дете.

Тяхното дете. Мисълта, че носи в утробата си дете от Джеси, я изпълваше с трепетна възбуда. Една малка част от него щеше да й принадлежи завинаги. Е, разни психолози биха казали, че чрез детето се опитва да замести липсващия мъж, но те грешаха. И Джеси, и детето — всеки поотделно и заедно — имаха свое място в сърцето й.

Към края на четвъртия месец Пейдж, заредена с енергия, работеше трескаво. Смяташе да осигури достатъчно творби на галеристите за времето, когато раждането и първите месеци след него щяха да възпрепятстват работата й в ателието. Пак по това време реши да съобщи на Марджъри, че е бременна, и колкото пъти после се сетеше за разговора, не можеше да се сдържи да не се усмихне.

— Какво си? — Марджи очевидно не бе повярвала на ушите си.

— Бременна съм.

— Шегуваш се, нали?

— Не!

— Бременна?! Не мога да повярвам!

— Говоря ти самата истина.

— Я, стига! Непорочното зачатие не е за смъртните!

— Че кой казва, че е непорочно?

— Значи така, крила си от мен! Кой е той?

— Има ли някакво значение? — Пейдж избягна да спомена името на Джеси, не защото нямаше доверие на приятелката си, а за да не я обременява с необходимостта да пази тайна. Светът бе малък и нищо чудно един хубав ден Джеси отнякъде да чуе „клюката“, че е станал баща. От това именно се боеше. — Той живя известно време тук, но после си замина. Аз го обичах и исках това бебе. Той не знае нищо за него.

Последва дълго мълчание, а това се случваше изключително рядко на Марджъри. Когато проговори, гласът й бе на човек, който постепенно се съвзема от изумление:

— Пейдж Матесън, ти си забележителна жена! Кой казваше, че си „ледена девица“? Още не мога да повярвам! — въодушевлението на Марджи доставяше неимоверно удоволствие на Пейдж. — Бебе… Господи, това е фантастично! Ти си пълна с изненади, моето момиче! — Марджи се изкиска. — Надявам се в нощта на раждането да не изгрее Витлеемската звезда. Тогава вече никой няма да ти повярва!

Пейдж се разсмя на шегата, но разговорът имаше много по-дълбок смисъл за нея. С очите на Марджи успя да види новия си образ — жена, която бе развенчала мита за „ледената девица“, която беше горда с бременността си, жена, която щеше да става майка.

 

 

Джеси Далас, естествено, нямаше и понятие за този разговор, когато натискаше газта до дупка, докато пътуваше по магистралата. Знаеше само, че трябва да види Пейдж. От четири месеца всеки ден работеше до изнемога, заспиваше изтощен с надеждата, че когато се събуди на сутринта, образът на Пейдж ще е изчезнал. Но това не ставаше. Единственият резултат от изтощението, към което съзнателно се стремеше, бе, че си докарваше ужасно главоболие. Главоболието минаваше, образът на Пейдж обаче го преследваше дори в сънищата. Отчаян, на няколко пъти се обажда на приятелки, надявайки се поне временно да отвлече вниманието си. И всеки път резултатът биваше плачевен. Накрая се отказа, най-малкото, за да не подкопае реномето си на голям любовник.

Трябваше някак да прогони бесовете, вселили се в тялото му. Друг начин нямаше! Щеше да отиде в Марбълхед, а там да провокира гнева на Пейдж с арогантността си — това той умееше добре. После щеше да се върне в Ню Йорк. Свободен. Господи, какво не би дал да си възвърне свободата!

Джеси пое по едно от локалните шосета, които познаваше така добре. Крайпътните дървета стърчаха оголели — съвсем естествено за средата на ноември. Все още не беше паднал сняг, ала във въздуха се усещаше дъхът на зимата. Когато привършеше със задачата, заради която беше тук, може би щеше да отиде на ски в Алпите. Нищо не му пречеше да покани някое добричко глупавичко „зайче“ да го развлича нощем…

Всички мисли за ски и зайчета се изпариха в мига, в който колата зави по крайбрежния път. Харесваше това място дори сега, когато студената зимна красота на океана внезапно му се стори заплашителна. Вълните се разбиваха с грохот в брега и заглушаваха рева на мотора. Още стотина метра, и колата свърна по алея към дома на Пейдж и спря.

Къщата изглеждаше непроменена, точно както я бе оставил преди повече от четири месеца. Като се правеше, че не обръща внимание на ускореното си сърцебиене, Джеси слезе от колата, пъхна ключовете в джоба на якето, вдигна яка и се насочи към къщата. Пред входната врата извади машинално връзката с ключове и намери нейния ключ. Беше останал в него. Пъхна го в ключалката. Патронът не бе сменен. Превъртя ключа, отвори бавно вратата и надникна вътре. Обгърна го ведрото спокойствие на този дом. Усети как потъва в него. Затвори безшумно вратата и се огледа. Нищо не се бе променило. Сякаш никога не бе напускал това място.

Тръгна към спалнята, обаче съобрази, че най-вероятно Пейдж е в ателието, и свърна натам. Както винаги, вратата на ателието бе отворена. Той се улови, че крачките му стават колебливи. Сякаш пред него отново се изпречваше онази невидима бариера, която бе усетил, пристъпвайки за първи път към ателието. И сега се чувстваше като натрапник…

Стигна до вратата и замръзна безпомощно на прага. Пейдж седеше недалеч от работната си маса, навела глава над каменната фигура в скута си. Погълната от работата, не беше чула стъпките му, пък и мокетът в коридора заглушаваше шума им. Като не откъсваше очи от нея, Джеси пристъпи крачка, спря, направи втора. Подът в ателието беше покрит с плочки и подметката му изскърца. Пейдж вдигна рязко глава, отвори уста, за да извика, но звук така и не излезе. Смаяно примигна и се втренчи вцепенена в Джеси. Лицето й пребледня като платно. В един момент стисна очи и разтърка силно носа си, сякаш да се увери, че не сънува. Погледна го отново с невярващи очи.

— Джеси? — прошепна недоверчиво. Той успя само да кимне. — Ти… си тук? — отново същият недоверчив шепот. И отново кимване.

Очите й се разшириха още, преглътна с мъка. В следващия миг подскочи като пружина и се хвърли към него. Каменната фигура и пясъчната торба, върху която крепеше на коленете си, се изтърколиха на пода, но тя изобщо не ги забеляза.

Джеси осъзна, че е протегнал напред ръце, едва когато обви стройното й тяло и я вдигна като перце във въздуха. За първи път от месеци наред се чувстваше щастлив. Зарови лице в косите й и я притисна като обезумял до себе си. Пейдж се беше вкопчила във врата му с такава сила, сякаш се канеше да го удуши, но това никак не го смути. Чувстваше се… желан.

— Джеси? — пак прошепна тя и се отдръпна леко, за да вижда лицето му.

— Самият той — от плът и кръв — подхвърли Джеси, ухилен до ушите. С огромна неохота разхлаби прегръдката, макар че продължаваше да я държи във въздуха.

— О, Джеси! Не мога да повярвам! — Пейдж пак се вкопчи в него. Дъхът й вибрираше в ухото му. — Не мога да повярвам! Мислех, че няма да те видя никога…

— Че казвал ли съм такова нещо? — проточи той, ала Пейдж изглежда изобщо не го чуваше.

— Боже мой, прекрасно е, че те виждам! — възкликна сияеща и се дръпна пак назад. — Дай да те погледам!

— Нали точно това направи преди секунда!

— Колко си голям! — прошепна тя почти със страхопочитание, като го оглеждаше.

— От якето е…

Пейдж отмести поглед към лицето му, после приглади падналия върху челото му кичур и се намръщи.

— Изглеждаш уморен. Сигурно си работил много. Завърши ли филма?

— И първия, след него още един… — Джеси замълча, опитвайки се да отгатне реакцията й. Пейдж не можеше да не разбере, че между двата филма бе разполагал с няколко свободни дни. — Аз съм абсолютен негодник! Цели четири месеца не ти се обадих, два реда не ти драснах, а сега имам нахалството да цъфна тук. Хайде, наругай ме, кажи, че съм мръсник! — изумен, той видя, че Пейдж се усмихва.

— Идваш точно навреме. Господи, изглеждаш страхотно, дори с тези тъмни кръгове под очите!

Тя отново го прегърна и за момент Джеси помисли, че би искал завинаги да останат така — Пейдж вкопчена в него, като че ли беше най-драгоценното нещо на света за нея. Знаеше, че това е илюзия, но много му се искаше да повярва в нея. Побърза да пропъди тази мисъл, защото стройното й тяло, притиснато в обятията му, събуждаше в него далеч по-реални усещания и желания.

— Искам те, Пейдж! — прошепна той възбудено в ухото й. — Няма да повярваш, но не съм го правил, след като се разделихме!

— Какво самопризнание!

— Говоря самата истина! Опитвах се, но нищо не се получи. Направо ме съсипа.

— Трябва да си прав. Явно си се повредил. Откога си тук, а още не си ме целунал!

— Не съм ли?

— Нито веднъж…

Джеси се взираше в устните й почти като хипнотизиран. Треперещите му ръце се, задържаха неподвижни върху страните й. От гърлото му се изтръгна стон, пропит с копнеж, и той впи жадно устни в нейните. След месеците принудително въздържание, страстта им изригна като вулкан, възпламенявайки телата с неудържима сила.

— Господи, желая те! — задъханият шепот се смеси със сластните стонове на Пейдж. — Ела!

Джеси я сграбчи за ръката и с огромни крачки прекоси ателието. Наложи й се да подтичва, за да го върви редом с него. И двамата започнаха да се събличат едва ли не в движение. В спалнята Джеси захвърли якето и започна да разкопчава ризата си, а Пейдж изтича за момент в банята. Когато се върна, го завари гол до кръста, само по слипове.

— Бързай! — Пейдж се освободи от бельото и го изрита настрана. С трескави ръце посегна към ластичната лента на слиповете, му, но Джеси я изпревари. В следващия миг бяха вече на леглото с преплетени тела. — Желая те! Господи, само как те искам… целия!

Отдадоха се един на друг с настървение и ненаситна алчност, без задръжки, със страст, в която безумната любов на Пейдж и нуждата на Джеси да забрави мъчителните месеци без нея търсеха отдушник. С шеметната бързина на бушуващия в плътта им вихър двамата се носеха към екстаза. Достигнаха върха едновременно, а силата, която ги разтърси, накара за момент сърцата им да спрат.

Трябваше да мине много време, преди да поемат дъх, а звуците, които излизаха от гърлата им, приличаха по-скоро на скимтене. Пейдж имаше чувството, че е била в рая и сега се връща на земята. Никога, никога преди не бе изпитвала подобно блаженство. Притиснал устни до челото й, Джеси дишаше накъсано. После ръката му се плъзна под нея, за да я отмести до себе си.

— Как ми липсваше! — промърмори той с хриплив глас. — По дяволите, как само ми липсваше! — повтори с упорство, като че ли още се бореше със себе си.

Пейдж го разбра, но не само че не се засегна, а напротив — изпита някакво странно задоволство. Джеси се беше върнал тук при нея, въпреки съзнателния си стремеж да го избегне. Този факт говореше за по-дълбоки чувства. Може би в момента доминираше физическата нужда и влечение, но и това бе нещо.

— Ти също ми липсваше, Джеси! — промълви тя.

Той пое дълбоко дъх, после пак, и изстена примирено:

— Знаеш ли, мисля, че си магьосница, а аз съм във властта на твоите магии…

— Няма магия, Джеси! — Пейдж плъзна ръка по гърдите му, наслаждавайки се на допира с влажната и топла кожа. — Май още не мога да повярвам… — тя се надигна и го заоглежда отново с широко отворени очи. — Все ми се струва, че сънувам…

— Добре де, преди малко с кого се люби? Да не би с призрак? — подхвърли ухилен Джеси.

— Значи не беше призрак?

— Не, не беше!

Усмихната щастливо, Пейдж сгуши пак глава на рамото му и промълви унесено:

— Много се радвам, че си тук!

— И аз се радвам — той плъзна лениво поглед по тялото й. Свободната му ръка последва опипващия поглед, разпалвайки с лекота нов пожар в уморената й плът. — Мм… Господи, гърдите ти са разкошни! Не мога да им се наситя… — леко изпъкналата синя веничка привлече за миг вниманието му. Учуди се, че не я беше забелязвал досега. Канеше се да я попита, но изкушението да целуне набъбналото й зърно надделя. — Знаеш ли кое е най-хубавото между нас? Само като те погледна, и те пожелавам! А ти, естествено, също нямаш проблеми…

Думите, изречени с възбуждащ дрезгав тембър, близостта им, подклаждаха желанието на Пейдж отново да се любят. Тя се изви към Джеси и промуши крак между бедрата му. Допирът на гладката й кожа с покритата с косъмчета плът, винаги я възбуждаше. Плъзна бавно пета от глезена към коляното му и обратно. Това движение накара Джеси да отмести поглед надолу. Проследи с очи собствената си ръка, която галеше бедрото й, а после се плъзна по ханша и корема й, който му се стори странно заоблен и едва забележимо издут. За момент реши, че е напълняла. Намръщил в недоумение чело, той я огледа, но бързо отхвърли мярналото се в съзнанието му предположение. Бедрата й бяха стройни и както винаги чудесно сложени. Само коремът… И гърдите…

Ужасно предчувствие прониза съзнанието му. Но… Не беше невъзможно… Това не можеше да се случи! В един-единствен случай бе непредпазлив и слава Богу, тогава се размина. После Пейдж сама вземаше предпазни мерки да не забременее. Нали и днес изтича в банята…

Отмести поглед към лицето й. Притворила очи, Пейдж сякаш му поднасяше полуотворените си устни. Той я целуна леко по бузата, а тя се усмихна и измърка доволно. Джеси бе готов да изстреля направо въпроса, но нещо го възпря. Може би все пак се заблуждаваше…

Тогава щеше да се чувства като истински глупак. Имаше обаче начин да се убеди, че не греши. Начинът бе абсолютно сигурен.

И той потърси устните на Пейдж. Този път съзнателно подклаждаше възбудата й, докато ръката му се плъзгаше към корема. Там се задържа за малко и продължи надолу. Както толкова пъти и преди, пръстите му се прокраднаха в топлата коприна, проникнаха навътре, и още по-навътре, изтръгвайки от нея тихи стонове на удоволствие. Сладостните тръпки, породени от докосването му, се гонеха във вихрени талази по цялото й тяло. Пръстите на Джеси като че ли се мъчеха да открият нещо, замръзнаха за миг, после изведнъж Пейдж вече не ги усещаше.

Замаяна от възбудата, отвори очи, за да го подкани да продължи, ала срещна намръщеното му лице, което моментално охлади страстта й.

— Джеси, какво има? — в широко отворените й очи не беше трудно да се прочете тревогата.

— Диафрагмата… Не е там!

— Зная… — Пейдж преглътна, за да овлажни пресъхналото си гърло.

— Защо не я постави?

— Аз… Не ми е нужна…

— Защо тогава беше в банята преди малко?

— Налагаше ми се… — отвърна Пейдж. Гласът й трепереше едва забележимо. — Сега това ми се случва често… — потвърди тя шепнешком онова, което Джеси вече знаеше с абсолютна сигурност.

Ноздрите му се разшириха. В очите му гореше гняв.

— По дяволите! — процеди през зъби той. Личеше, че с мъка сдържа яростта си. — Как е станало? Как е станало, дявол да го вземе?

— Знаеш как стават тези неща — рече тихо Пейдж.

— Но нали онова нещо трябваше да те предпази? Или искаш да кажеш, че по закона на всемирната гадост, точно ние попадаме в нищожния процент на случаите, в които въпреки това чудо, стават гафове?

— Не, случаят не е такъв.

— Какъв е тогава, по дяволите? Ще ми кажеш ли най-сетне какво е станало?

— Всичко е съвсем просто — през онази последна нощ не сложих диафрагмата. Това е, Джеси — изрече съвсем спокойно Пейдж и дори не се помъчи да избегне погледа му.

— Съвсем просто… Не си я сложила… — заекна той, задавен от гняв и се надвеси заплашително над нея. За момент тя се изплаши, че ще я удари. — Какво, по дяволите, те накара да направиш тази щуротия?!

Долната й устна се разтрепери, но тя отвърна твърдо:

— Реших, че искам бебе! На другия ден ти си тръгваше, а тогава бях сигурна, че те виждам за последен път.

— Решила си?! Ти си решила! Излиза, че в цялата работа ми е била отредена ролята на глупака!

— Не, не е така… Исках дете от теб!

— Страхотно! Значи решаваш, че искаш дете от мен и поемаш нещата в свои ръце. И нямаше куража да го обсъдиш с мен?

— Бях наясно какво мислиш по въпроса. Казвал си го неведнъж… — чувстваше се уязвима под убийствената му враждебност и несъзнателно придърпа чаршафа към гърдите.

— А, не! Не се крий от мене! — изръмжа свирепо Джеси и дръпна чаршафа. — Ти носиш моето бебе, значи имам право да виждам всичко!

— Право ли? — избухна Пейдж. — Как си позволяваш да говориш за право? Преди четири месеца се изниза оттук, без дори да се обърнеш назад, и оттогава — ни вест, ни кост. Кой знае какво си правил през тези четири месеца! Поне веднъж да се бе обадил да попиташ как съм! — буквално се задъхваше от гняв. — Само не ми говори за права, Джеси Далас! Нямаш никакви права над мен!

Избухването й изглежда го принуди да овладее собствения си яд и Джеси подхвана доста по-меко:

— Сега е по-различно, Пейдж. Ти носиш мое бебе, а това променя нещата…

— Ще ми обясниш ли защо, по дяволите, ги променя? Свободен си да си тръгнеш, когато пожелаеш. Никой не те задържа!

— Но това е моето дете…

— То е и мое, разбираш ли? И след като само аз искам то да се роди, поемам цялата отговорност!

— Ясно ми е как ще я поемеш!

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че съм наясно какви си ги намислила, уважаема! И кога възнамеряваше да ми съобщиш? Когато станеше твърде късно за аборт, нали? — Пейдж трепна и това му достави мазохистично удоволствие. — Или когато дойдеше времето да раждаш и някой трябваше да ти държи ръката? Или направо щях да получа една призовчица да се явя на дело за издръжка на детето?

Забила нокти в дланите си, тя се мъчеше да овладее треперенето на ръцете си. Призова на помощ цялата си гордост и изрече с достойнство:

— Никога не съм имала намерение да ти казвам! Така, както аз виждах нещата, това просто не те засягаше. Исках да забременея и го направих. Не съм те питала, защото сама избрах! — Джеси скочи от леглото, заобиколи го и застана от нейната страна. — Съвсем точно съзнавах какво правя и какви ще бъдат последствията!

— Последствия ли?! Какво знаеш ти за последствията? Ти, която си израснала като цвете в саксия! Нямаш никаква представа…

— О, не започвай пак! — прекъсна го Пейдж. Изправи се на колене. — Омръзна ми да слушам колко е опасен и ужасен светът. Знаеш ли, че имаш извратени представи?

— Светът да върви по дяволите! Говоря ти за всекидневните грижи, които изисква едно дете. Как ще можеш да дялкаш фигурките си и да гледаш дете? Ако пък зарежеш работата, как ще храниш това дете? В края на краищата дори да се справиш с всичко, детето има нужда и от баща, не само от майка!

— Тази майка ще го обгради с толкова обич, че то няма да почувства отсъствието на един баща с каменно сърце! Освен това средствата, с които разполагам, ми позволяват да не работя поне още пет години, макар да съм сигурна, че детето няма да пречи на работата ми. Джеси, погледни истината в очите. Днес има толкова много самотни майки, които се справят чудесно…

— Как ли пък не! Зная идеално как се справят! Не забравяй, че съм израснал в такова семейство!

— Предпочитам да пропусна край ушите си този коментар! — заяви тя с убийствено спокойствие.

— Е, не съм казал, че ще излезеш на улицата. Знам, че няма да го направиш!

— О, много благодаря!

Сега пък Джеси не обърна внимание на ехидния й тон и продължи:

— Говоря за това, че ще започнеш да съжаляваш, да те яд на бебето. Представи си, че бързаш да довършиш някаква работа, а бебето плаче! Ще трябва да я зарежеш и ще се ядосаш. Ще ти се наложи да заминеш за Ню Йорк, за да представиш свои скулптури, и ще трябва да влачиш детето със себе си до там. Или имаш среща — добре, да кажем съвсем невинна среща — и бавачката се обади в последния момент, че не може да дойде… Ще бъде истински кошмар!

— Не, няма да бъде, защото аз искам това дете и го обичам, макар и още неродено! Не можеш ли да разбереш? Когато става въпрос за моето бебе, всичко останало — и работата, и Ню Йорк, и срещите — е без значение. А дори да ми се наложи да отсъствам за малко, ще се обадя на родителите си и те ще пристигнат тук, преди да съм успяла дори да мигна.

Като че ли Джеси изведнъж загуби своята самоувереност.

— Родителите ти? Ти каза ли им?

— Естествено! Нима си мислил, че няма да им кажа?

— А те… Разсърдиха ли се?

— Да се разсърдят? Не! Може би в началото новината ги смути и разтревожи, но после… се зарадваха истински. Джеси, моите родители ме обичат, затова не можеха да не бъдат щастливи, след като виждат, че аз съм щастлива — Пейдж въздъхна. — Съжалявам, че не ги познаваш — те са нещо съвсем различно от онова, с което си се сблъсквал в живота. Сигурна съм, че винаги ще мога да разчитам на грижите и обичта им. Това ми дава сили без страх да гледам на живота като самотна майка.

— Ти си ненормална! Всичките сте луди!

— И аз бих могла да кажа същото за теб — каза тихо Пейдж. — Защото ти не си в състояние да си представиш радостта, която ще изпиташ, когато вземеш на ръце това малко същество, когато то стисне пръста ти с тънките си пръстчета, когато се вкопчи във врата ти, сякаш животът му без теб е немислим… Не можеш да си представиш колко горд се чувстваш, когато поникне първото му зъбче, когато направи първите си стъпки, когато изрече за първи път думичката: „Мамо“…

— Хм… И откъде си толкова сигурна във всичко това? — подхвърли намръщен Джеси. — Майка не си била, а във вашето семейство си изтърсачето…

— Не казах „знам“, а „представям си“. Плюс това имам цял куп племенници, които чудесно помня като бебета.

— Не е едно и също! На чуждото дете можеш да се порадваш и да го върнеш на родителите му, когато ти омръзне.

— Моето дете никога няма да ми омръзне. Защото аз го искам! Искам да стана майка!

Той измърмори нещо неразбрано и започна да си обува джинсите.

— Да ти кажа право, Пейдж, не съм очаквал това от теб! — дръпна рязко ципа и се изправи. — Направо ме учудваш. Спомняш ли си деня, когато хукна при доктора? Тогава каза, че ми нямаш достатъчно доверие…

— Шегувах се… — отвърна тя, ала почувства известно угризение. Просто досега не беше мислила за това.

— Шегувала си се! Добре де, кога го измисли? След седмица? След месец? Или когато разбра, че първия път не си забременяла?

— Нищо не съм планирала предварително — говореше бавно, сякаш обмисляше внимателно всяка дума. — Направих го спонтанно… Когато бях в банята…

— Значи спонтанно, а? — повтори с ирония Джеси. — Нещо като тайната на камъка…

— Не! Аз…

— Ако казваш истината — прекъсна я той, — излиза, че не си имала много време да го премислиш!

— Бях сигурна, че не греша. Наречи го интуиция или както пожелаеш, но бях убедена, че постъпвам правилно!

— Интуиция?! О, моля те, недей! — подхвърли с отвращение.

И без да й даде възможност да се защити, се обърна и излезе от стаята. Гейдж стоеше като вцепенена. Стори й се, че мина цяла вечност, докато намери сили да се размърда. Дръпна завивките и се сви на кълбо под тях. Чувстваше се премръзнала до кости. Цялата трепереше. Помъчи се да мисли за бебето с надеждата да се успокои, ала без полза.

Жестока болка изпълваше всяка клетка на тялото и душата й.

Мисълта, че преди малко, когато видя Джеси, се чувстваше най-щастливата жена на света, само изостряше болката. По-добре да не беше идвал! Без друго отново щеше да си тръгне, този път — завинаги…

Затворила очи, тя опитваше да намери място на станалото в цялостната картина на нещата. Можеше да го приеме като временно влошаване на положение и толкова. Постепенно всичко щеше да се уталожи. Просто временно влошаваше и това е… Чувстваше обаче, че възстановителният период ще трае много дълго.

И още нещо — навярно най-същественото. По-рано, когато Джеси нямаше представа за бебето, от време на време си позволяваше да помечтае как би се зарадвал, ако един ден узнаеше за детето. С появяването той унищожи безобидната илюзия, превръщайки я в болезнено разочарование. Затова бе добре, че той си тръгна веднага…

Мина доста време, преди Пейдж да събере сили и да се надигне от леглото. Седна на ръба, облече пуловера си и посегна към джинсите. Усещаше мускулите си вдървени и уморени, сякаш бе вършила ужасно тежка работа. Напъха единия крак в крачола, после другия, вдигна панталона, но не намери сили да вдигне ципа, затвори очи и се отпусна изтощена на леглото.

Така я завари Джеси, когато влезе в спалнята. Спря рязко, стреснат от восъчната бледост на лицето й.

— Добре ли си? — попита той с известно безпокойство.

— Да… — вдигна ципа на джинсите, омекналите й пръсти обаче отказаха да се справят с металното копче.

— Не ги закопчавай! — нареди намръщен Джеси. — Ще задушиш детето!

— Няма…

— Щом сега не можеш да се грижиш за бебето, представям си какво ще бъде после! — троснато подхвърли той.

— Виж какво! Както се оправях досега, така ще се оправям и в бъдеще! — кипна Пейдж, забравила за момент болката.

— Хм! — той се огледа за чорапите и обувките си. — Обуй нещо! Трябва да свършим някои неща.

— Какви неща?

— Кръвни тестове. Разрешение.

— Разрешение? — тя усети как кръвта се отдръпва от лицето й.

— Разрешение за брак. Ще се женим.

— Какво?!

— Чу добре — обу се и я огледа критично. — Можеш да смениш тези дрехи, ако искаш. Облечи нещо по-широко. Пък ако още не си си купила подходящи дрехи, ще свършим и тази работа.

— Чакай… Чакай… — тя тръсна глава, опитвайки да асимилира чутото. — Задръж малко! Ще се женим? Кой ще се жени?

— Ти и аз, естествено. По дяволите, действай! Губим време!

— Аз няма да се омъжа за теб! — изкрещя тя и скочи като ужилена, ала изведнъж й причерня пред очите и се строполи на леглото.

След секунда Джеси бе при нея, стисна главата й между колената си. Започна да разтрива врата й.

— Дръж главата си надолу. Ще ти мине.

— Вие ми се свят…

— Знам. Много рязко се изправи.

Пейдж искаше да му каже, че именно той я караше да бърза, но нямаше сили да отрони и дума. Остана с наведена глава, докато кръвта бавно нахлу към мозъка й и тя дойде на себе си.

— Легни! — нареди й Джеси. — Цялата си в студена пот.

Тя се подчини, пък едва ли би могла да мръдне без негова помощ. Той излезе, върна се след малко с мокра кърпа и я сложи на челото й.

— Няма да се омъжа за теб, Джеси! — повтори тихо Пейдж. Бе затворила очи и притискаше с длан студената кърпа.

— Ще се омъжиш! Носиш си моето дете.

— Не можеш да ме принудиш да го направя!

— Права си, не мога! Но ако откажеш, ще се наложи да взема по-сериозни мерки. След като детето се роди, ще заведа дело за правото да го посещавам, а защо не и да се грижа за него през половината от времето? Има такива решения на съда — половин година при майката, другата половина при бащата.

— Не, не би го направил… — в очите й се четеше неподправен ужас.

— О, ще го направя и още как!

— Но… Но нали не искаш детето?

— Я по-малко говори, че наистина ще се разболееш!

— Джеси, нали не говориш сериозно?

— Защо реши, че не говоря сериозно?

— Сам каза, че не искаш да се обвързваш, че не ти трябват съпруга, деца…

— Ами… Промених мнението си.

— И как? За десет минути ли?

— Доколкото си спомням, онази вечер в банята ти се бави не повече от пет минути!

Пейдж затвори очи и прошепна:

— Не мога да повярвам!

— По-добре свикни с тази мисъл. До края на седмицата ще станеш моя жена.

— Не! — отвори очи и впи поглед в него. — Не можеш да се ожениш за мен, Джеси! Ти не ме обичаш!

— Какво общо има любовта с брака?

— Как какво? Основа на повечето бракове е любовта.

— Хайде де! Основа на повечето бракове е целесъобразността. Мъжът иска от жената да се грижи за нуждите му, тя пък търси в него сигурност. Понякога се намесват и материални интереси, но да оставим това настрана.

— Ти си циник!

— Струва ми се, че вече си го казвала.

— Повтарям го, защото е самата истина. Предполагам, че в нашият случай бебето е определящото за „целесъобразността“ на брака.

— Добра идея. Явно мислите ти започват да се проясняват.

Пейдж се претърколи на едната си страна — по-далеч от него, и опря ръка на корема си, сякаш опитваше да се предпази.

— Ще ми кажеш ли какво се надяваш да постигнеш, Джеси?

— Като се женя ли? Мислех, че е повече от ясно — въздъхна, изправи се и приближи до прозореца. Нямаше още четири, но навън бе започнало да се здрачава. — След като е станала белята, искам моето дете да има всичко, от което съм бил лишен: дом, храна, дрехи и играчки… И най-важното от всичко — баща и майка.

— Забрави обичта, Джеси! Без обич всичко останало е без значение. Грешиш ужасно, ако мислиш, че дрехите, храната и играчките правят едно дете щастливо. Обичта на моите родители ме караше да се чувствам щастлива — замълча за малко, после попита: — Щом не вярваш в любовта, какво ще дадеш на детето си?

— Много неща — сви рамене той и продължи, без да се обръща: — Мога да съм до него, когато се разболее, да го успокоявам, ако сънува кошмари, да ходя на училищните тържества, да го водя на пържени картофки в Мак Доналдс… Да му чета вечер приказки и да го науча да играе шах… Да го кача на конче на раменете си и да го накарам да се смее…

Неочаквано Пейдж усети как й олеква — за първи път, откакто започна собственият й кошмар. За момент Джеси пак бе мъжът, когото обичаше. Без да съзнава сам, току-що описаното от него подозрително напомняше бащина обич. Когато обаче се обърна, от него лъхаше смразяващ студ.

— Готова ли си? — студеният му тон съответстваше на изражението.

Пейдж седна на леглото, но с нищо не показа, че се кани да се изправи.

— Джеси, длъжен си да премислиш. Може и да си решил, че искаш детето. Със сигурност обаче не искаш мен!

— О, не, грешиш! Напротив! — Джеси тръгна към леглото. Безочлива усмивка разтегли устните му. — Какво повече иска мъжът от това винаги да има под ръка някоя хубава жена? Тези четири месеца бяха отвратителни. Мисля, че напълно задоволяваш нуждите ми.

— Няма да се омъжа за теб! — избухна Пейдж, разярена от тази нечувана арогантност. — Ще търся правата си по съдебен ред!

— Ще се омъжиш за мен, и то съвсем скоро! — бе се надвесил над леглото. Сантиметри деляха лицата им. Неговото беше мрачно и сурово. — Това дете ще има родители — баща и майка. И те ще са женени. Джеси и Пейдж Далас. Щом аз ще нося отговорност за раждането на едно дете на този свят, то няма да е копеле като баща си! — той се изправи бавно и закопча ръкавите на ризата. Пейдж го гледаше онемяла. — Готова ли си да тръгваме?

— Да тръгваме? Аз… — опита да се отърси от вцепенението, но не беше лесно. Копеле… Джеси неведнъж бе наричал себе си така, но тя никога не възприемаше тази дума в буквалния й смисъл.

Той я хвана за ръката и й помогна да се изправи.

— Отиваме при лекарката ти за кръвни тестове. Така ще мога да си поговоря с нея. Имам няколко въпроса, които не търпят отлагане.

— Джеси, това наистина е…

— Къде са ботушите ти, Пейдж? Тези маратонки не стават за студа — Джеси отиде при дрешника и измъкна оттам ниски кожени ботуши. После отвори шкафа, извади чифт дебели вълнени чорапи и пъхна всичко в ръцете й. — Побързай, защото става късно, а имаме цял куп задачи.

Пейдж се подчини като марионетка. Обу чорапите, после — ботушите. Наистина щяха да я предпазят от студа навън. А ледът, сковал сърцето й? Едва ли толкова лесно щеше да се намери лек за него…