Барбара Делински
Тайната на камъка (7)

Седма глава

Когато колата на Джеси се скри зад завоя, Пейдж се упъти направо към ателието. Там извади от килера голямо парче мокра глина, вдигна го високо над главата си и го стовари с всичка сила върху работния тезгях. Заудря го безмилостно с юмруци, пак го вдигна и го блъсна в дървената повърхност. Десетки пъти повтори движенията. Вече не усещаше ръцете си от умора, когато се отпусна като парцал на стола. Чувстваше тялото си изтощено, ала сърцето й бе натежало като камък.

Мина много време, докато успее някак да мобилизира волята си и да се изправи. Влачейки крака, се добра до плажа, седна на пясъка и остана там с часове. Взираше се в океана, избираше една вълна някъде в далечината и я проследяваше до самия бряг. После се опита да открие отпечатъци от стъпките на Джеси върху пясъка, ала вълните ги бяха изтрили.

Кожата й засмъдя от палещото слънце. Върна се в къщата и започна да обикаля безцелно от стая в стая. Тишината пронизваше слуха й. Празнотата тегнеше като олово. Чувстваше гнетяща самота, но постепенно нарастващ гняв измести това усещане. Преди да се появи Джеси, намираше живота си прекрасен. Тогава обичаше тишината, а самотата не само че не я потискаше, напротив — помагаше й да работи. Не се нуждаеше от ничия компания, още по-малко от компанията на мъж, за да поддържа духа си бодър. Сега обаче животът, навиците й се бяха променили… заради Джеси Далас.

Пейдж се върна в ателието и изля целия си гняв върху глината. Мачкаше я, блъскаше я ожесточено в тезгяха, докато не усети пълно изтощение. Тогава напусна ателието, довлече се до всекидневната и буквално се строполи на дивана.

Задряма; събуди се. Времето бе загубило значение. Излезе на терасата, отпусна се на шезлонга. Отново слезе на брега и закрачи напред-назад по пясъчната ивица. Слънцето бе слязло ниско на хоризонта, когато си даде сметка, че от сутринта не беше слагала залък в устата си.

Качи се вкъщи, направи си сандвич, успя да изяде половината, без да усети вкуса му. Наля си чаша мляко, но със същия успех в чашата можеше да има и помия. Отиде във всекидневната, взе книгата, която бе започнала преди няколко дни. Опита се да чете — не се получи. Реши, че сънят ще й донесе поне малко успокоение, и се прибра в спалнята. Сънят все бягаше от очите й. Дълго се въртя в леглото, накрая скочи и смени чаршафите. Поне да не усеща и проклетата му миризма! Стигаше й, че образът му я преследваше навсякъде. По дяволите и той, и миризмата му, и мекушавото й сърце!

Заспа чак към полунощ. Когато на сутринта отвори очи, в първия момент премигна объркана. Обърна се на страна. Другата половина на леглото бе гладко застлана, както я остави снощи. Бавно, мъчително, съзнанието й възприемаше неизбежната действителност. Притиснала юмруци към устата си, Пейдж лежеше неподвижно. Пулсът й стана неравномерен, като че ли някаква невидима ръка мачкаше сърцето й, извиваше го, причинявайки непоносима болка.

Тогава се разплака. Едри парещи сълзи се стичаха по бузите й. Тъжните й хлипове кънтяха глухо в тишината. Тя се сви на кълбо и прегърна възглавницата. Плака. Плака дълго. Изплакваше мъката си…

Обичаше Джеси Далас. Обичаше го с цялото си сърце. Той си бе отишъл. Не се обади снощи, а тя и не очакваше. От самото начало нещата бяха ясни — един ден щяха да се разделят. Просто трябваше да свикне с тази мисъл.

Пейдж избърса сълзите си и седна на леглото с кръстосани крака. Минутите минаваха. Усещаше, че главата й се избистря, но крайниците й все още трепереха. Трябваше да мине малко време, за да се успокоят.

Решението й да свикне с мисълта, че Джеси вече си е тръгнал, действаше като противоотрова, даваше й сила. Да, не се съмняваше, че ще успее да се върне към стария ритъм на живот. Ще работи. Ще се храни, ще спи, ще се разхожда, ще чете, от време на време ще се среща с приятели. И ще забрави, че Джеси Далас е съществувал… Не, не, това не беше нужно! Защото го обичаше и винаги щеше да го обича. Освен това, носеше и неговото бебе… Все още съвсем микроскопично. Никога нямаше да забрави Джеси Далас. Не искаше да го забрави. Онова, което изживяха заедно, бе тъй красиво, че не можеше да се забрави. Спомените, майчиният й инстинкт бяха залогът, че тяхното дете ще се роди и ще израсне, заобиколено от любов.

Пейдж положи ръка върху корема си и се загледа в него. Нима бе чудо животът в утробата й? Чудото бе любовта! И детето, което я въплъщаваше, щеше да е нейното спасение. Тя изправи глава. На устните й разцъфтя усмивка — ведра и спокойна. Беше готова да посрещне утрешния ден.

 

 

В началото бе трудно, дори самата тя не си представяше колко много ще й липсва Джеси. Имаше моменти, в които изпадаше в гняв или отчаяние, или изпитваше безумна болка, но това се случваше все по-рядко. Към края на първия месец вече се беше върнала към рутинното си ежедневие и се чувстваше съвсем уютно в него.

Най-голямо успокоеше й носеше работата. Пейдж й се отдаде с цялата си душа и сърце. Довърши фигурата от варовик, която бе започнала, докато Джеси още беше в Марбълхед. Колкото и да не и се искаше да се раздели с нея, опакова я грижливо и я изпрати в Ню Йорк. Веднага след това започна фигурата на танцьорка от тисово дърво. Работата я погълна. Моделираше старателно и с увлечение и просто не усети кога се изтърколи август и дойде септември.

Бременността вече не подлежеше на съмнение. Всъщност, от първия момент Пейдж бе абсолютно сигурна, че е забременяла в онази последна нощ. Не беше ходила на лекар, но и без това наедрелите гърди, леките промени във фигурата й не можеха да останат незабелязани. Единственото, което малко помрачаваше радостта й, бе постоянното гадене. Почти не задържаше храна в стомаха си. Накрая все пак посети лекарката си, която я успокои, че за жена в шестата седмица на бременността е съвсем нормално да повръща, и скоро това неразположение ще мине.

През деня Пейдж работеше в ателието, прекъсваше, когато чувстваше умора, и почти редовно дремваше следобед. Най-често вечер се сгушваше на дивана във всекидневната и четеше книги за майчинството. Изкупи всичките, които намери в книжарницата. В такива моменти бе истински въодушевена и горда, че става майка, макар че мъничко се боеше. Понякога се натъжаваше, защото Джеси пропускаше това най-велико чудо на природата и любовта. Колкото и да твърдеше, че не иска деца, Пейдж бе дълбоко убедена, би обичал тяхното дете. Нали в крайна сметка във вените щеше да тече неговата кръв. Тази мисъл бе най-голямата утеха в безкрайно дългите нощи.

В края на септември Пейдж започна да се стяга за Кънектикът. Баща й навършваше седемдесет години. На тържеството, което Лора Матесън бе започнала да подготвя още от юни, щеше да се събере цялата рода. Такова събитие не можеше да не бъде отпразнувано с подобаваща тържественост. Пейдж бе казала на майка си, че Джеси си е тръгнал, но все не събираше кураж да й съобщи за бременността. Родителите й, разбира се, щяха да посрещнат възторжено вестта за ново внуче, при положение че… бе омъжена. Тържеството щеше да се състои в събота, а на следващия ден братята й и семействата им си заминаваха. Пейдж щеше да остане по-задълго. Именно тогава се надяваше да намери подходящ момент, за да съобщи новината. Само че не се получи точно така…

В петък следобед Пейдж пристигна в Уестпорт. Майка й я посрещна на вратата, както винаги облечена и фризирана безупречно. Прегърна я, сияеща от щастие, и може би едва тогава Пейдж си даде сметка колко много й е липсвала човешката топлина след заминаването на Джеси. Все пак Лора не подмина задължителния оглед на дъщеря си, когато двете поразхлабиха прегръдката. Този ден Пейдж бе подбрала особено грижливо дрехите и грима, ала усилията и изглежда се оказаха напразни. Зоркото око на майка й веднага долови умората й.

— Изглеждаш уморена — каза тя загрижено.

— А ти изглеждаш чудесно! Този цвят на косата страшно ти отива! — направи опит да отвлече вниманието на майка си, но удари на камък.

— Не си ли добре?

— Защо? Добре съм…

— Изглежда още преживяваш заминаването на приятеля си.

— Името му е Джеси… Мисля, че вече свикнах — измънка Пейдж.

Майка й я прегърна през рамо и двете влязоха в къщата.

— Щом всичко е наред, значи ще поостанеш и ще си починеш — каза Лора, като продължаваше да оглежда загрижено дъщеря си. — Сигурна ли си, че не си болна?

„Болна“ едва ли беше най-точната дума, помисли Пейдж. Реши обаче засега да спести коментара и отговори:

— Абсолютно сигурна съм. Татко вкъщи ли е?

— Отиде на летището да посрещне Бил и Анджи и децата. Джейсън, Анет и Тод дойдоха снощи, но сега са в клуба. Тод искаше да плува — извади им душата! Очакваме Майкъл и Шийла с момичетата утре сутринта.

— Значи затишие пред буря — отбеляза шеговито Пейдж.

— Е, може и така да се каже — усмихна се широко Лора. — Обикновено тук е прекалено тихо, та нямаме нищо против малко врява. Знаеш ли, това е най-големият подарък за баща ти — децата му да се съберат на празника. За съжаление не става много често… — отново се вгледа, загрижено в дъщеря си. — Ела, ще ти направя чай с мед — да се позачервят малко бузите ти!

— Те са си червени!

— Хм! Изкуствено червени. Грим! Останалите можеш да излъжеш, но не и мен, Пейдж Матесън!

— Добре, добре! Ще пием чай с мед — съгласи се Пейдж и тръгна към кухнята. — Къде е Мили? — попита, когато не видя старата жена, която от години се грижеше за домакинството.

— Заради празненството почива днес вместо в неделя. Ще бъде тук довечера. Знаеш ли, изгаря от нетърпение да те види!

— Как е тя?

— Забележително за нейните шестдесет и пет години — Лора наля вода в чайника и го сложи на печката. — Всъщност, откакто останахме сами с баща ти, работата на Мили намаля. Затова, когато се обажда артритът й, си остава вкъщи. Мили обаче се закле тържествено, че тази седмица артритът ще кротува поне до неделя. Ако знаеш само как се вълнува заради празника! И с право — ще командва цяла армия от сервитьори!

Пейдж се усмихна и се настани до масата. Водата кипна. Майка й запари чая, после сложи в чиния пастички, сухи бисквити и две-три резенчета „Бри“ и я постави пред Пейдж. Знаеше, че дъщеря й обожава това миризливо френско сирене.

— Готово ли е всичко за празненството? — попита Пейдж, посягайки равнодушно към една бисквитка. Усети, че майка й отново се вторачи изпитателно в нея.

— Мисля, че е готово. Утре сутринта ще опънат навеса в двора. След това ще подредят масите и столовете. Цветарят ми обеща да дойде в три. В пет ще донесат храната. Ако погледнеш, за мен май остава само да си оправя косата и маникюра. Е, и да наглеждам децата да не си играят със сребърните прибори, когато ги изнесат на масите.

— Умирам от нетърпение да видя хлапетата! — възкликна Пейдж. — Сигурно няма да ги позная. Кой знае колко са пораснали!

— Така е. Тод е най-невероятното петгодишно хлапе, което съм виждала! — Лора не криеше колко се гордее с внуците си и само малката бръчица между веждите издаваше, че е загрижена за Пейдж. Наля чаша чай и й го поднесе. — Вземи си малко сирене с бисквитата, миличка! Съвсем прясно е!

Пейдж усети, че й се повдига само при мисълта за сиренето. Сбърчи нос и посегна към чая.

— Благодаря… Нещо не ми се яде… — отпи обаче глътка чай. — Мм, страхотен е! Сигурно е от меда, как мислиш?

Лора съвсем не мислеше за меда, нито пък смяташе да го прави.

— Пейдж, нещо не е наред! Чувствам го. Колкото и да се мъчиш да ме убедиш в противното! Бледа си, имаш сенки под очите. Отслабнала си, а от това пък най-малко имаш нужда!

Пейдж остави бавно чашата на масата и погледна майка си. Може би това беше най-голямата й грешка. Тревожното лице на майка й прекърши решимостта й да отложи разговора за по-късно. Не беше сигурна как Лора щеше да приеме неочакваната новина, а пък не искаше да помрачава с нищо празничната атмосфера. От друга страна, близостта, която ги свързваше, я подтикваше да й разкаже всичко.

— Знаеш, че ще се безпокоя, докато не ми кажеш, моето момиче! — заяви Лора и с това само утежни нещата. — Ще си въобразявам какви ли не ужасии!

— Хей, това е чист шантаж! — опита да се пошегува Пейдж, пускайки една измъчена усмивка.

— Това е самата истина. Изглеждаш като болна, но мисля, че има и нещо друго — майка й замълча и я прикова с поглед. — Познавам те по очите. Спомням си, изглеждаше така, когато веднъж се върна от училище и ни каза, че учителят ти по изкуство те е поканил да посетите изложбата във фондация Гугенхайм. Беше ужасно развълнувана и същевременно уплашена, че ще се възпротивим.

Пейдж помнеше прекрасно този случай.

— Както и стана! — каза тя, като се подсмиваше.

— Наистина, не бяхме съгласни, но само докато разберем, че и съпругата му ще дойде с вас. Тогава ти беше на шестнадесет години, а учителят ти — привлекателен млад мъж, и нямаше да е прилично да излизаш сама с него.

Пейдж не разбра как се удържа да не избухне в истеричен смях. Щом майка й смяташе онова за „неприлично“, как ли щеше да посрещне новината, която й бе подготвила?

— Майко, господин Антъни беше женен съвсем отскоро, при това влюбен в жена си. Покани ме, защото знаеше колко ще ми хареса изложбата. Освен това, дори жена му да не беше с нас, дори ако се бе опитал да стори нещо „неприлично“, щях да съумея да се погрижа за себе си.

Пространното обяснение на Пейдж изглежда не намали тревогата на Лора.

— Всъщност, това е минало и няма нищо общо с въпроса. Сетих се заради особения начин, по който ме гледаш сега. Сякаш изгаряш от желание да споделиш с мен нещо, но мъничко се страхуваш… — улови ръката на дъщеря си и я стисна нежно. — Всичко можеш да ми кажеш, мила! Аз съм силна — ще го понеса — добави, усмихната дяволито.

— Не е честно, мамо! Винаги си била ужасно прозорлива, а всяко момиче има право на своите малки тайни.

— Познавам те толкова добре, моето момиче! Малко са родителите, които могат да го кажат за своите деца. Познавам те и те обичам много — с гальовен жест Лора приглади падналия кичур зад ухото на Пейдж. — И затова искам да ми кажеш защо изглеждаш като че ли стомахът ти изхвърля всичко, което хапнеш, като че ли не си си доспала… — каза тези думи съвсем непреднамерено, но нещо в тяхната последователност я накара да млъкне. Погледна отхапаната бисквита в чинийка и отново вдигна очи към дъщеря си.

— Позна… — измънка Пейдж.

— Ти си… бременна?

— Да!

Въпреки безпокойството, с което Пейдж очакваше реакцията на майка си, не се сдържа и се усмихна.

— Бременна?!

— Чакам дете, ако ти харесва повече.

— Не… е възможно да говориш сериозно, Пейдж! — Лора заекна. — Искам да кажа… Имам предвид, че не си омъжена…

— Знам го.

— И си бременна… — майка й поклати глава, сякаш се мъчеше да го отрече. — Смятах, че вашето поколение знае как да се предпазва.

— Така е, има много и ефикасни средства против нежеланата бременност. Когато обаче не ги използваш, ти се случват разни забавни работи, като например сутрешното гадене.

— Виж какво, не си избрала най-подходящо време да се правиш на интересна, Пейдж! — сгълча я майка й. — Смятах, че ще постъпиш като разумна и интелигентна жена.

— Точно това направих — избрах да имам дете! — отвърна Пейдж без капчица насмешка.

— Избрала си?! Но… как можа? Ти си съвсем сама! — майка й отново поклати глава — този път по-бавно. — Сигурна съм, че не си размислила добре…

— Майко, дори така да беше, което не е вярно, въпросът не е в това. Въпросът е, че чакам дете. Впрочем, не въпрос, а факт — пое дъх и добави тихо: — Не мисля, че би предложила да променя нещата…

— Господи! Не, разбира се! — възкликна Лора, видимо пребледняла. — Как можа да го кажеш! Детето е твое!

— Да, мое е — усмихна се Пейдж.

— И сигурно го искаш, нали?

— Повече от всичко на света! Иде ми да крещя от радост, като си помисля, че то расте, че става по-голямо!

— И… че повръщаш… — подхвърли кисело майка й.

— Лекарката каза, че гаденето скоро ще премине. Трябва да го знаеш по-добре от мен. Имала си четири деца.

— И съпруг.

— Е, не всичко може да е идеално — въздъхна Пейдж. — Но в крайна сметка аз съм късметлийка: имам успешна кариера, дом и много обич, която ще дам на едно дете. Нямаш представа колко много искам това бебе, мамо! — гласът й прозвуча почти умолително. — То е мое. Мое… И на Джеси.

— Джеси не е при теб — излишно уточни Лора. — Той знае ли за бебето?

— Не.

— Но ще му кажеш, нали? Сигурна съм, че ще поиска да се ожените…

— Не, няма да му кажа. Не съм го чувала, откакто си замина. Преди това не сме говори по този въпрос и аз не смятам да му се обаждам, още по-малко, очаквайки да ми предложи брак. Не искам нищо от него! Не ми е нужно нищо… Поне що се отнася до детето…

— Но, Пейдж… — отвън изсвири клаксон и Лора обърна разтревожено глава. — О, Божичко, баща ти се връща! — тя се изправи. — После ще продължим — тръгна към вратата, но Пейдж я задържа за ръката.

— Не казвай още на татко! Не искам да го тревожа преди празника! — помоли настойчиво.

— Той трябва да знае! — натърти тихо, но убедено Лора.

— В неделя ще му кажа, да мине само данданията! Моля ти се, мамо!

Лора намръщи чело, сякаш преценяваше тази възможност. Не отговори около минута, накрая каза:

— Мисля, че може да почакаме да мине неговият празник. Добре, нека засега остане наша тайна. В неделя обаче непременно ще му кажеш, защото колкото повече отлагаш, толкова по-силно ще го заболи.

Пейдж кимна с вяла усмивка. За момент почувства вина, че е сторила нещо, което би разочаровало баща й, но бързо превъзмогна това неоправдано чувство. Като зрял човек съзнателно бе взела решение, знаеше какво може да очаква и бе уверена, че ще се справи с последствията. Така че чувството за вина бе повече от неуместно, особено в момент, когато усещаше, че леко й се гади…

 

 

На следващата сутрин пристигна Майкъл със семейството си. Родата вече бе в пълен състав и в къщата настана малък хаос. Пейдж се включи с пълни сили в приготовленията за празника и покрай въодушевлението временно забрави притесненията. Баща й беше на седмото небе от щастие, че всички деца и внуци са край него, и подмина обезпокоителните промени във външния й вид, които Лора веднага забеляза.

Тържеството бе истински успех във всяко отношение. Освен близките, присъстваха множество приятели и колеги, дошли да засвидетелстват топлите си чувства и уважение към юбиляря. Сервитьорите и музикантите си тръгнаха към полунощ. Минаваше два, когато си заминаха и последните гости, а чак към три възрастните от семейство Матесън най-сетне се добраха до леглата.

На следващия ден, някъде по пладне, Лора влезе на пръсти в стаята на Пейдж, седна на леглото й и леко разтърси рамото й.

— Хайде, моето момиче, наближава обед! — Пейдж измърмори нещо неразбрано и обърна глава на другата страна. Явно, че продължаваше да спи. — Пейдж? Хей, Пейдж, време е да ставаш!

Тя отвори едното си око, после другото, намръщи се и огледа със замъглен поглед стаята.

— Колко е часът?

— Наближава дванадесет — повтори търпеливо Лора. — Ставай, защото ще пропуснеш закуската.

— Закуска ли? — изстена Пейдж. Стомахът й се разбунтува само при думата „закуска“. — Боже мой, кой може да мисли за ядене след снощи?

— Децата закусиха в осем, това ще им е обядът — рече майка й усмихната.

— Закуска… Обед… Майко, имай малко милост към мен!

— Не си ли добре? — Лора престана да се усмихва.

— Не, не, добре съм, само се чувствам уморена. Не мога ли да си поспя още малко и тогава да сляза при вас?

— След малко момчетата си заминават. Мислех, че ще искаш да се сбогуваш с тях.

Пейдж се размърда и бавно седна в леглото. Стомахът й бе в плачевно състояние. Преглътна, за да спре надигащите се киселини.

— Права си, ще стана — промърмори с измъчен глас. — Ще взема душ и слизам долу.

Изправи се, като се подпираше на рамото на майка си, и затътри крака към банята. Добра се тъкмо навреме, за да изхвърли в тоалетната чиния остатъците от снощната храна. Опря се разтреперана на шкафчето и започна да диша дълбоко, опитвайки се да успокои разбунтувалия се стомах. Майка й, която я бе последвала безшумно, я прегърна през кръста и приглади назад падналите върху лицето й коси.

— По-добре ли си?

Пейдж само успя да кимне с глава между две вдишвания. После стисна ръката на майка си и промълви:

— Благодаря ти!

— Няма за какво да ми благодариш. Много бих искала да мога да направя нещо за теб!

— Ти си до мен, мамо. Това ми стига.

Пейдж се опита да разгадае изражението на майка си, но в това време от коридора долетя звънливо: „Бабо-о!“, което накара Лора да се огледа неспокойно.

— Ох! По-добре да хвана Мелиса, преди да се е намърдала тук! В състояние ли си да се оправиш ли сама?

— Да, в състояние съм да се оправя сама! — натърти Пейдж.

— Сигурна ли си?

— Мамо!

— Добре, добре! Тръгвам… — Лора се насочи към вратата, като клатеше глава. — Тръгвам си.

Когато майка й излезе, Пейдж увеси унило нос. Знаеше, че родителите й няма да приемат лесно вестта за бебето, ала дълбоко в себе си се надяваше, че майка й поне малко ще сподели вълненията й. Лора се разкъсваше от противоречиви чувства — това бе очевидно. Оставаше й надеждата, че баща й ще възприеме новината по-спокойно и всичко постепенно ще се уталожи. Защото колкото и да бе уверена, че е взела правилно решение, Пейдж страшно много се нуждаеше от одобрението и подкрепата на тези, които обичаше.

В понеделник Пейдж се чувстваше определено по-бодра, след като си легна рано и спа дълбоко цяла нощ. Събудиха я ярките лъчи на есенното слънце, струящи през прозореца. Тя стана, облече джинси и пуловер, приготви си закуска от препечена филия и чаша плодов сок. Взе чинията и се запъти към любимото си място — няколкото скупчени върби, растящи край една вдлъбнатина в задния двор. Седна под една от тях и се облегна на ствола. Лекият ветрец шумолеше в листата. Тя вдигна поглед към зеления чадър над главата си, пое дълбоко въздух и се усмихна. В този момент чу шум от стъпки и усмивката й замръзна. Приближаваше баща й. Филип Матесън спря на не повече от метър, като се взираше внимателно в лицето й. В тъмните му очи се четеше загриженост. Известно време остана неподвижен, после пристъпи крачка и се отпусна до нея.

— Как се чувстваш? — попита тихо той.

— Добре — Пейдж изчакваше баща й да каже нещо, но той мълчеше. Всичко беше ясно. — Мама ти е казала, нали? — след мълчаливото му кимване, добави: — Помолих я да не го прави. Исках да ти кажа сама.

— Когато се върнах снощи и разбрах, че вече спиш, не скрих, че това ме разтревожи. Майка ти имаше нужда да сподели с някого своята тревога…

Той отмести поглед и забеляза, че жена му приближаваше с две големи чаши кафе.

— Тревогите ви са излишни! — заяви Пейдж, когато майка й спря до тях и подаде едната чаша на баща й. Забеляза, че Лора изглежда по-спокойна, сякаш бе свалила от плещите си огромно бреме.

— Искаш ли малко кафе, мила? — подаде втората чаша на Пейдж, но тя я отказа, като сбърчи нос с леко отвращение. Лора се усмихна и отпи от кафето. — Нищо чудно, когато бях бременна, и аз не можех да пия кафе.

Бременна. Думата отекна гръмко. Пейдж погледна крадешком баща си, но той разглеждаше съсредоточено чашата си.

— Съжалявам, че ви разтревожих… — измънка тя. — Бих искала нещата да са по-различни… Такива, каквито вие приемате за нормални, но не се получи…

— Защо не се получи? — попита баща й. — Доколкото разбрах от майка ти, ти обичаш този… Джеси.

— Да, обичам го. В брака обаче не е достатъчно само единият да обича…

— Той не те ли обича?

— Не знам… — отвърна Пейдж замислено и посегна към чашата със сока.

— Как може да не знаеш? — Лора седна до тях на тревата. — Или те обича, или не те обича… В тези работи няма средно положение!

— Не мисля, че нещата са толкова прости… — просто изричаше на глас мислите, който не й даваха покой през последните два месеца. — Джеси е много особен човек, посвоему чувствителен. Израсъл е в съвсем различна среда — не познава баща си, а майка му нееднократно му е показвала, че би предпочела да не се е раждал. Накратко, животът му е бил суров и той живее с убеждението, че този е единственият възможен начин на съществувание — Пейдж замълча за малко, после продължи с нескрита гордост: — Той е много талантлив! Редактира документални филми.

— Майка ти ми спомена. Колко време остана в Марбълхед?

— Шест седмици. Но да не си помислиш, че е авантаджия? — вметна тя, опасявайки се от реакцията на баща си. — Не съм похарчила и цент, докато живееше при мен. Навсякъде той плащаше. Освен това оправи всичко, което се нуждаеше от ремонт вкъщи, и пак не ме остави да плащам за материалите.

— Каква щедрост! — изръмжа Филип Матесън.

— Джеси наистина бе щедър, татко! — в момента Пейдж мислеше единствено как да го защити. — Той имаше нужда от почивка и аз го поканих да ми гостува. Прие, но при условие, че ще поеме всичко…

— Всичко… С изключение на едно!

— Татко, вече казах на мама — за бебето съм отговорна само аз! Сама реших, че искам това дете. Предполагам, че ако Джеси узнае за него, ще се ядоса като вас.

Баща й протегна ръка и стисна рамото й. За първи път от началото на разговора Пейдж усети, че душата й се отпуска.

— Не съм ядосан, милото ми момиче, а разтревожен. Знаеш, че и при нормални обстоятелства, отглеждането на едно дете е трудно. А ти започваш при доста неизгодно положение…

— Мислила съм много за това, татко, но не смятам, че нещата са толкова лоши. Професията ми е идеална за самотна майка. Работя вкъщи, ще организирам работата си така, че да имам време да се грижа за детето. Печеля добре…

— Не става въпрос за парите! — прекъсна я баща й. — Знаеш, че ще ти помагаме.

— Знам, разбира се, но просто няма да е нужно. Работите ми се търсят, освен това, благодарение на вас, имам достатъчно други доходи от дивиденти. Имам прекрасна къща на чудесно място, добри, уважавани съседи…

— Но си сама, Пейдж! Материалната обезпеченост на детето е само едната страна на нещата. Как ще му обясниш, когато порасне, че няма баща?

— Татко, има толкова разводи в наши дни, затова не мисля, че ще бъде изключение детето да расте само с единия от родителите си. А когато порасне, ще му кажа истината. Ще му разкажа колко съм обичала баща му, ще му кажа, че той е невероятен човек, че щеше да го обича много, ако можеше да бъде с нас.

— Наистина ли го вярваш? — погледна я скептично баща й. — Доколкото успях да разбера от теб, този човек изобщо не иска деца.

— Така казва той… — Пейдж сведе поглед. — Но аз съм го виждала как се държи с децата. Направо е чудесен. По моему той се бои от отговорността, по-точно — от емоционалната отговорност. В неговите очи светът е едно ужасно място, затова не иска да има деца, които ще трябва да живеят в него. Мисля, че опитва да си спести нови болки…

— Пейдж, не те разбирам! — подхвърли Лора. — Как можеш толкова лесно да прощаваш?

— Мамо, не става въпрос за прошка, просто защото няма какво да прощавам. Джеси нито за секунда не се е опитвал да ме заблуждава. Напротив, беше прям от самото начало. В известен смисъл аз не постъпих честно като го накарах да повярва, че използвам предпазно средство. Така че, не можем да говорим за прошка, а просто, че приемам фактите, след като съм направила съзнателно своя избор — гласът й постепенно омекна, прокрадваха се умолителни нотки. — Именно това бих искала и от вас — да приемете фактите, такива, каквито са. А те са: първо, че съм бременна, и второ, че съм много, много, много щастлива. Иска ми се и вие да се радвате. Иска ми се, когато моето дете се роди, баба му и дядо му да го обичат, както го обичам аз! — инстинктивно Пейдж притисна с длан корема си. — Защото аз наистина обичам това дете, ще го родя и ще го отгледам, и няма сила на този свят, която да промени това!

Преди да се опомни, баща й я притисна силно към себе си.

— Никой не иска да променя нещата, миличка! — гласът му беше дрезгав от вълнение. — Гордеем се с теб! Винаги сме се гордели и винаги ще се гордеем!

— Благодаря ти, татко! — промълви Пейдж, като преглъщаше напиращите сълзи. — Нуждаех се от тези думи.

Тя вдигна глава и погледна майка си. Не по-малко й беше нужна и нейната подкрепа. В очите на Лора блестеше влага, ала на устните й играеше закачлива усмивка.

— Съгласна съм с всяка дума на баща ти, момичето ми! — заяви тя наперено. — И ако дамите от моя бридж клуб решат да клюкарстват, ще има кажа да вървят на… на… — не можа да си превърти езика, за да изрече ругатнята, изчерви се, после се засмя и прегърна дъщеря си. — Винаги съм се гордяла с твоята решителност, Пейдж! — добави. — Сигурна съм, че ще бъдеш чудесна майка! Сега обаче трябва да се грижиш повече за себе си! Не, знаеш ли какво ще направим? Защо не дойда с теб в Марбълхед? Ще ти погостувам седмица-две… Ще ти помагам — ще готвя, ще чистя, ще ти държа главата, ако повръщаш…

— Майко! — разсмя се Пейдж. Почувства, че на сърцето й е леко. — Това няма нищо общо с майчините задължения!

— Защо, не ти ли помогнах вчера в банята? Когато обичаш някого, си готов на всичко!