Барбара Делински
Тайната на камъка (6)

Шеста глава

На следващия ден никой не отвори дума за снощния разговор. Като по някакво мълчаливо споразумение се върнаха към обичайното си всекидневие от последните две седмици. Пейдж ставаше рано и работеше в ателието до десет. Прекъсваше за малко, за да закусят с Джеси, после връщаше в ателието и оставаше там до три-четири следобед. През това време той прескачаше до супермаркета или поправяше някои неща по къщата, които се нуждаеха от незначителен ремонт. После почиваше — четеше книга или се печеше на слънце, изтегнат на шезлонга на верандата.

Външно нещата изглеждаха непроменени. Бъбреха спокойно, шегуваха се, смееха се. Пейдж се чувстваше все по-увлечена от Джеси, а той с нищо не показваше, че се кани да си заминава. Затова тя прие, че най-малкото още не му е омръзнало в Марбълхед. И все пак под привидно спокойната повърхност на отношенията им се усещаше почти неуловимо напрежение — очевидно последица от онзи разговор. При Джеси напрежението по-скоро се дължеше на усилието да разбере какво го задържа при Пейдж, докато при нея то се коренеше в напразното старание да овладее чувствата си към този мъж.

Той все по-често се улавяше, че мисли за нея. С часове стоеше на брега и, завладян от безсилие, нервно запращаше едно след друго камъчета във водата. Не беше срещал жена като нея — толкова уравновесена и непретенциозна. С учудване установи обаче, че точно тези качества го задължават невероятно.

А пък тя все по-често се улавяше, че е вперила невиждащ поглед в скулптурата на коленете си, а в съзнанието й е изплувало променящото се като на филм лице на Джеси. Понякога то бе спокойно и замислено, друг път — гневно, трети — издаваше безмерна нежност и загриженост, а погледът му я боготвореше. Понякога имаше безпомощно и уязвимо като на дете изражение. Наистина това ставаше твърде рядко, защото той си бе избрал образа на силния суров мъж. Като че ли съжаляваше, че е допуснал слабост, когато онази вечер се поддаде на чувствата и й разказа за детството си. Очевидно не искаше да повтаря тази грешка.

Имаше обаче нещо, в което Пейдж вече беше абсолютно сигурна — Джеси Далас бе чувствителен човек, макар че шумно декларираше противното. От първия им ден в Ню Йорк безпогрешно улавяше от какво точно се нуждае тя в определен момент. Предугаждаше кога е уморена, дали е пренапрегната от продължителната работа в ателието и измисляше някакво занимание, за да я поразсее.

Бе забелязала, че тази чувствителност не се проявяваше единствено към нея. Видимо развълнуван, той четеше материали, в които се говореше за страданията на онеправданите на този свят. Обичаше да разговаря с местните рибари и винаги се отнасяше със загриженост към техните проблеми. Когато отиваха в градчето, често се заиграваше с децата на баскетболното игрище. Веднъж дори грабна на ръце шестгодишно хлапе и пробяга с него разстоянието до противниковия кош, в който пищящото от удоволствие момченце безмилостно заби топката.

Изобщо за мъж, претендиращ, че е суров и безсърдечен, той проявяваше необичайна човешка топлота. Пейдж си задаваше въпроса винаги ли е било така, или изминалите седмици бяха извадили на повърхността сантименталност, която с години бе таил в душата си. О, да, понякога избухваше, ставаше хаплив и злъчен, но на сутринта като че ли бързаше да компенсира тази невъздържаност с удвоено внимание и нежност. Ако не го познаваше добре, би помислила дори, че започва да се влюбва в нея.

Много й се искаше да вярва, че зад тази загриженост и вниманието му се крият по-дълбоки чувства, ала съзнаваше прекрасно, че не бива да се самозаблуждава. Бе й поставил своите условия от самото начало — никакво обвързване, никакви лъжливи обещания, никакво бъдеще. И тя ги прие. О, да, прие ги! В крайна сметка отдавна беше свикнала със самотата. Онова, което отказваше да проумее, бе сковаващият студ при мисълта, че един ден той ще си тръгне…

Дните се изнизваха един след друг, ала не ставаше по-леко. Все по-често Джеси се усамотяваше, потънал в мисли. В такива моменти лицето му бе напрегнато и мрачно. Не липсваха, разбира се, миговете, в които всичко си бе постарому, мигове, в които им се струваше, че са родени един за друг, а неизбежната раздяла изглеждаше абсурдна.

Една дъждовна сутрин Пейдж бе седнала на столче до кухненския плот и разговаряше с майка си по телефона. Преди седмица й беше казала за Джеси — че са запознали в Ню Йорк и, че й гостува, докато е в отпуска. Лора Матесън — като всяка майка — зададе милион въпроси. Пейдж отговори на онези, които сметна за уместни, останалите пропусна край ушите си.

За майка й не беше трудно да се досети, че Пейдж харесва Джеси — самият факт, че се намира в дома й бе повече от красноречив. Лора знаеше, че дъщеря й харесва начина си на живот и че е достатъчно зряла, за да живее с мъж, щом е решила. Макар че бъдещето на единствената й дъщеря не можеше да не я тревожи, никога не би си позволила да се намесва в личния й живот.

Този ден обаче не обсъждаха Джеси или естеството на чувствата, които Пейдж изпитваше към него, а наближаващия годишен турнир по голф, считан от баща й за кулминация на летния сезон.

— Как е татко? Готов ли е за битката?

— Надявам се! От две седмици непрекъснато е на игрището. И знаеш ли кое е смешното? Докато работеше в банката, мечтаех да се пенсионира, за да прекарваме по-дълго време заедно. Е, нали сега е пенсионер, но пак не го виждам по цял ден! Изглежда това е женската съдба! — въздъхна тъжно майка й.

— А, не на мен тия, мамо! — сгълча я на шега Пейдж, усмихната широко. В този момент в кухнята влезе Джеси и се облегна на плота. — Добре си спомням, че и ти не си от тези, които се задържат дълго на едно място. Още ли играете бридж два пъти седмично?

— Разбира се! Между впрочем, момичетата ти изпращат много поздрави. Споменах ли ти, че дъщерята на Елизабет пак има бебе — този път момиченце?

— Не си ми казвала! Как така си пропуснала? — пошегува се Пейдж. — Кое поред внуче на Лиз е това?

Старите приятелки се състезаваха коя ще има повече внуци. Дълго време Лиз изоставаше, но през последните години дъщеря й навакса разликата.

— Седмото! — изпъшка майка й. — Е, още не може да се мери с осемте на Вивиан, но вече я настига.

— Вивиан има пет деца, което само по себе си е чувствително предимство в състезанието. Не е ли редно да се налага хандикап като в голфа? — Джеси я изгледа въпросително, но Пейдж му намигна. Точно тази част от разговора едва ли щеше да му допадне особено.

— Хандикап? — гласът на Лора се оживи. — Идеята ти не е лоша, мила. Ще трябва да я обсъдя с момичетата. Казах ли ти за срещата, която организира нашият клуб по градинарство?

— Не…

Джеси започна да навива около пръста си кичурче от косата й, като от време на време го подръпваше. Пейдж нямаше нищо против подръпването, но палецът му допираше кожата на шията й и я разсейваше.

— Мина чудесно! — продължи въодушевено Лора, която нямаше понятие, че в момента дъщеря й е затруднена да следи разговора. — Поканихме един от корифеите в отглеждането на перуники!

— Перуники значи… — повтори Пейдж. Джеси бе отметнал косата назад и хапеше шията й. Топлите му влажни устни я накараха да потръпне от възбуда. С върховно усилие опита да се съсредоточи върху онова, което казваше майка й.

— Показа ни невероятни хибриди! Беше донесъл диапозитиви и много, много перуники. Коралови, лимоненожълти и…

Пейдж трябваше да прехапе долната си устна, за да не изстене от удоволствие. Джеси прокара с език пътечка към деколтето й, докато пръстите му се прокрадваха под блузата.

— … Неговите перуники имат по-едри цветове и невероятни багри! — продължаваше Лора оживено. — За съжаление, най-новите му хибриди ще цъфнат едва след три години. Разказах на бащата ти и той ми каза непременно да се свържа с човека. Без друго смятаме да разширим зимната градина…

Със свободната си ръка Пейдж бе прегърнала Джеси. Блузата й висеше разкопчана, а устните му разпалваха пожар върху гърдите й. Когато започна да дразни едното й зърно, тя затвори очи и безпомощно отпусна глава назад. Едва намираше сили да държи слушалката. Чу гласа на майка си някъде много отдалеч:

— … Вече се обадих на фирмата, която ще се погрижи за тържеството и…

Зимна градина, тържество… Като в мъгла Пейдж си даде сметка, че част от разговора й се губи. Опита да избута Джеси, но не успя, затова притисна с ръка слушалката и прошепна задъхано:

— Моля ти се, Джеси! Не мога да следя какво ми казва… — после измърмори в слушалката нещо като „Аха…“ там, където й се стори подходящо.

Джеси се ухили и плъзна ръка между бедрата й, а Пейдж ги стисна, за да се предпази. Успя единствено обаче да засили усещането, че се докосва до жарава.

— … И другата фирма ни беше препоръчана горещо, но се оказа, че сьомгата имаше кости, а ордьоврите им, според баща ти, не били достатъчни. Затова този път решихме да пробваме хората на Джорджия. Тя ги превъзнася до небето, а искам това събиране наистина да е блестящо! — Лора замълча за момент и попита: — Скъпа, нали ще дойдеш? Всички много искат да те видят, а и аз изгарям от желание да се похваля с теб!

Майка й чакаше отговор! Пейдж опита да си спомни въпроса, но беше ужасно трудно, защото ръката на Джеси й пречеше да мисли. Май ставаше дума за някакво събиране… Да, но кога? Тя достигна косата му и я дръпна, с надеждата той да я остави поне да се сбогува с майка си и да затвори телефона. Обаче, възбудена до крайност, изглежда грешно премери силата си и той извика от болка.

— Пейдж, скъпа, какво беше това? — попита предпазливо майка й. Най-сетне изглежда бе усетила, че става нещо.

— О, това ли? Това беше… Джеси… Стана малка беля, мамо. По-добре да му помогна! Нямаш нищо против да ти се обадя по-късно, нали? Целувки на татко! Да не забравиш!

— Разбира се, че няма! — оправданието за бързото сбогуване очевидно мина. — Пази се, скъпа! Обичам те!

— И аз много те обичам, мамо! — отвърна Пейдж, странно развълнувана, и остави слушалката.

Тези кратки думи изразяваха всичко, за което Джеси бе копнял, но никога не бе получил. Не беше много сигурна как ще ги приеме, пък и не можеше да съди по изражението му, защото лицето му бе притиснато до гърдите й.

— Какво каза майката ти? — попита той.

— Не знам. Един страхотен мъж ми пречеше да се съсредоточа. Дали пък връзката не беше лоша? Виж какво е времето навън…

Страстният стон на Джеси сложи край на опитите й да се шегува. Грабна я в прегръдките си. Не беше трудно човек да се досети за намеренията му, но звънът на телефона ги отложи за известно време.

— А, не! Стига вече! — промърмори той.

— Няма как. Мама сигурно е забравила да ми каже нещо много важно според нея — Пейдж се пресегна за слушалката, сигурна, че се обажда майка й. — Ало? — рече тя напевно.

— Домът на госпожица Матесън ли е? — разнесе се непознат мъжки глас.

— Да — озадачена, тя даде знак на Джеси да се сдържи за малко.

— Обажда се Бенджамин Уейт. Приятел съм на Джеси Далас.

— Да? — тя се сети мигновено за името. Сети се, и още как!

— Казаха ми, че бих могъл да го намеря там.

— Можете… — отвърна след кратка пауза. Нямаше никакво намерение да улеснява нещата. Въпрос на чувство за собствено достойнство.

— А той… Може ли да се обади?

— Да.

— Ще го извикате ли?

Пейдж не бързаше да отговори. Щеше да разиграва още малко този Бенджамин, ако не за друго, поне за да посмачка малко мъжкото му самолюбие.

— Може би ще го извикам… — рече тя провлечено.

— Бихте ли го извикали?

Пейдж преброи бавно до пет и чак тогава отговори:

— Ако кажете „моля“!

Джеси, който наблюдаваше озадачен единия от участниците в словесната престрелка, прилепи ухо до слушалката, надявайки се да разпознае гласа на противниковата страна. Последва дълга пауза, сетне снизходителното: „Моля“. Естествено, веднага разпозна гласа, изкиска се и взе слушалката.

— Бен, дамата научи за баса — започна той без предисловия. — Струва ми се, че е засегната…

„Кой аз ли?“ — говореше невинното изражение на Пейдж, докато се надигаше на пръсти, за да обвие с ръце врата на Джеси. С върха на езика си докосна свободното му ухо. Отмъщението й едва започваше!

— Май не ще да е толкова обидена, щом ти е простила, ако не се лъжа… — отбеляза шеговито Бен, който нямаше представа на какъв огън се пече сега приятелят му. — Ей, да не те е взела за заложник? Човече, бях започнал да се тревожа — звънях у вас поне стотина пъти! Научих наизуст съобщението на тъпия ти телефонен секретар.

— Трогнат съм до сълзи, Бен! — измърмори Джеси с дрезгав глас, защото Пейдж бе започнала да смуче меката част на ухото му. Прокашля се и продължи: — Обаждал си се на Джон, нали? — беше оставил телефонния номер на Пейдж единствено на агента си.

— Трябваше да го обработвам четвърт час, докато се съгласи да ми даде номера! — отбеляза кисело Бен.

— Много е дискретен. Така се чувства важен — дрезгавият тембър на гласа му нямаше нищо общо със саркастичния оттенък на подмятането.

Пейдж бе долепила длани до гърдите му и описваше широки кръгове. Той я стрелна предупредително с поглед, в резултат на което тя промени тактиката и продължи с кръговете, само че с палци вместо с длани.

— Както и да е… — каза Бен. — Като спомена за баса, предполагам, че го спечели.

— Да… — отвърна някак неуверено Джеси. Да спечелиш нещо, значи да владееш положението. А в момента то беше изцяло в ръцете на Пейдж.

— Добре де, но пропусна плейофите!

— Няма значение! Тук има по-интересни работи…

След като не можеше да напляска Пейдж, можеше поне да се присъедини към нейната игра. Джеси плъзна ръце по гърба й, за което бе възнаграден с гореща целувка по бузата.

— Само не ми казвай, че те учи как да ваеш скулптори!

— Не съвсем… — прокашля се Джеси.

— Сигурно тогава готви фантастично?

— Готви фантастично… Между другото… — задъха се, защото пръстите на Пейдж вече опипваха катарамата на колана му. Имаше усещането, че се пържи в нажежен тиган.

— Започнал си да се размекваш, Джеси! — изкиска се Бен. — Да останеш толкова време с една жена? Сигурен ли си, че си добре?

— Дали съм добре? — повтори като ехо приятелят му със сподавен глас. Пейдж бе свалила ципа на джинсите и се насочваше към слиповете. — Ами… Ако знаеше само колко съм добре! — изтръпнал от желание, затвори очи, забравяйки, че трябва да участва в играта. Кръвта препускаше във вените му. Винаги се случваше така — близостта на Пейдж мигновено му въздействаше като мощен афродизиак.

Бен каза нещо.

— Моля? — попита Джеси.

— Нищо, забрави го! Защо имам чувството, че май преча?

Бен очевидно се оказа по-досетлив от майката на Пейдж. Нищо чудно — първо беше мъж, освен това познаваше отлично приятеля си. Джеси се усмихна и успя да скалъпи най-дългото изречение от началото на разговора. Гласът му беше съмнително задъхан:

— Ще попречиш, ако ме държиш още малко на телефона. Освен, ако… не ти доставя удоволствие да слушаш странни звуци…

— Опазил ме Бог! — побърза да го увери Бен. Не стига, че Джеси Далас покоряваше всяка жена, която пожелаеше, ами сега да сипва сол в раната… — Затварям. Радвам се, че те чух и че си добре. Горе-долу кога се връщаш?

— Ох… Точно сега не мога да ти отговоря!

— Ясно! Разбрах… И карай по-полека, Джеси! Не си дете! Джеси изстена — Пейдж беше коленичила и се готвеше…

— Чао, Бен! Трябва да затварям! Ще ти се обадя после…

От този ден нататък, всеки път, когато някой ги потърсеше по телефона, започваше закачката. Като че ли и двамата се мъчеха да омаловажат факта, че външният свят все още съществува…

 

 

Може би най-безгрижните си часове Пейдж и Джеси прекарваха на плажа. Джеси бе превъзходен плувец. Когато пристигна в Марбълхед, кожата му имаше само лек загар, а сега бе придобила наситен златисто бронзов тен. Косата му бе изрусяла съвсем, а косъмчетата на гърдите, ръцете и краката му блестяха като златни. Истинско олицетворение на здраве, той привличаше с неудържима сила Пейдж.

Един горещ следобед Пейдж стоеше на плиткото и наблюдаваше как Джеси се отдалечава навътре в морето. С мощни ритмични движения загребваше водата, а мокрите му рамене блестяха ослепително на слънцето. Когато се обърна и заплува обратно към брега, на Пейдж изведнъж й хрумна нещо. Прекоси тичешком плажа и бързо изкачи дървените стъпала към къщата. Върна се, тъкмо когато той се изправи от вълните и тръгна към брега. Тя вдигна фотоапарата и започна да го снима.

— Какво си намислила? — измърмори Джеси. Взе от пясъка плажната си кърпа и продължи към нея.

— Запечатвам Посейдон на филмовата лента.

— Значи Посейдон…

— Даа! — проточи важно Пейдж. Щрак. От кръста нагоре. Щрак. Главата и раменете.

— Не знаех, че се занимаваш и с фотография. Скрит талант?

— Талант ли? Не знам… — щрак. Последна поза. Само главата. Пейдж свали фотоапарата и го погледна право в очите. — Имам навика да снимам онова, над което ще работя! Чудя се, как не се сетих по-рано?

— Я, не се занасяй, Пейдж! Нали не говориш сериозно?

— Защо не? Мисля, че ще се получи чудесна скулптура!

Джеси избърса лицето, косата си и преметна кърпата на рамо.

— Защото тялото ми е нещо много лично! Или забрави? Освен това смятах, че в момента работиш върху друга скулптура.

Наистина, Пейдж завърши пластиката с бекасите и бе започнала нова фигура от варовик. За първи път работеше с този камък. Все още се намираше на етапа грубо обработване на материала, ала се чувстваше буквално запленена от резултата и същевременно — някак смутена и озадачена.

— Точно затова ми трябват снимките — отвърна тя усмихната. — Когато ме споходи вдъхновението да вая твоето тяло, може би моделът няма да ми е под ръка. Какво ще правя тогава?

Джеси се взря изпитателно в очите й. Пейдж бе сигурна, че той се мъчи да отгатне дали с шеговитото си обяснение не опитва да скрие чувствата си. Затова продължи да се усмихва, ала когато той се обърна и тръгна мълчаливо към стълбите, бе завладяна от тягостното усещане, че времето им изтича безнадеждно…

Искаше да има тези снимки. Може би, за да извае някой ден тялото на Джеси. Със сигурност, за да ги гледа, когато той си отиде. Беше само въпрос на дни кога ще стане това… В известен смисъл й се струваше, че тези сетни дни са взети на заем. Не беше бременна — от десетина дни го знаеше. Боеше се, че Джеси ще си тръгне, веднага щом му го каже. Затова сега приемаше като малък дар факта, че той е още тук — мъчителен, защото беше временен, и все пак драгоценен.

 

 

Пейдж продължи да снима Джеси. Той протестираше и заявяваше, че предпочита да е зад, а не пред обектива, ала в крайна сметка отстъпваше, за да й достави удоволствие — дребен жест в сравнение със сложните проблеми, които го вълнуваха.

С всеки изминал ден Джеси ставаше все по-мрачен и замислен. Ръцете го сърбяха отново да се залови за работа — всъщност никога не беше карал толкова дълга отпуска. Често се свързваше с посредника си. След продължителния разговор изглеждаше напрегнат, не можеше да си намери място, или се усамотяваше задълго на плажа. Пейдж уважаваше нуждата му да остане насаме със себе си. В такива моменти обикновено се затваряше в ателието и се залавяше за работа. Все по-често обаче ръцете и се движеха някак машинално, а умът й бе зает с Джеси. Опитваше да убеди себе си, че е за нейно добро отново да свиква със самотата, ала не си бе представяла, че това ще е толкова трудно…

 

 

Наближаваше седмата седмица, откакто Джеси се появи в Марбълхед. Напрегната атмосфера се сгъстяваше, все по-редки ставаха моментите, в които цареше предишното безгрижие и ведро настроение. Неизбежното сякаш бе надвиснало над тях.

Беше събота. За разлика от обикновено, Пейдж остана до късно в леглото. Закусиха обилно, после решиха да се разходят до Рокпорт. Обиколиха магазинчетата за сувенири и поеха обратно. През целия път почти не размениха дума.

Когато Джеси предложи да вечерят в един от луксозните местни ресторанти, Пейдж вече бе завладяна от предчувствието какво щеше да последва. То се превърна в убеденост, когато в ресторанта като че ли предпочитаха да разговарят със сервитьора, отколкото помежду си. Вече вкъщи, седяха във всекидневната и пиеха мълчаливо бренди, когато най-сетне Пейдж реши да хване бика за рогата:

— Кога заминаваш? — попита тихо тя.

Джеси вдигна очи от златистата течност в чашата си, която разглеждаше съсредоточено. Не изглеждаше изненадан, нито смутен.

— Утре — гледаше я в очите. — В понеделник започвам работа над нов филм.

Пейдж предположи, че Джеси е знаел това не от вчера, но сметна, че е глупаво да разваля последните им часове с изблици на негодувание. Кимна мълчаливо и след малко попита:

— За какво е филмът?

— За ЦРУ.

— О…

— Да, сюжетът би могъл да бъде доста потискащ, но продуцентът иска да се получи нещо като приключенски филм. Така ще стане по-приемлив за зрителите, даже развлекателен.

— Радвам се, че си получил предложение за интересен филм — усмихна се Пейдж.

Джеси я придърпа към себе си и тя се отпусна на гърдите му.

— Тази вечер си много хубава! — каза той с дрезгав тон — така добре познат, но липсващ й напоследък.

— Ти също не изглеждаш зле — отвърна Пейдж. Беше опряла ръка на бедрото му и поглаждаше с показалец ръба на панталона.

Той остави тумбестата чашка на масичката. Докосна с пръсти перленото колие, което се подаваше от деколтето на роклята от сребристосинкава коприна.

— Чудесни са! Знаеш ли, че си родена да носиш перли? Или вече съм ти го казвал?

Пейдж усети, че кожата й пламва там, където я докосна Джеси. Внезапно й се прииска да го притисне в прегръдката си и да го задържи, докато утрешният ден отмине… И следващият… И другият след него… Да го остави да си тръгне — по-трудно нещо не беше вършила в живота си. Съзнаваше обаче, че няма избор, именно защото го обичаше. Джеси обаче бе свободен зрял човек и тя не можеше да го задържа против волята му. А в момента той очевидно желаеше да се завърне в Ню Йорк.

— Смяташ ли, че всичко ще е наред, когато си замина?

За първи път Джеси й се стори несигурен, разколебан. Във въпроса му звучеше трогателна загриженост.

— Разбира се! Нали поправи всичко, което се нуждаеше от ремонт, значи къщата няма да се срути върху главата ми! — Пейдж предпочете да се пошегува, макар че сърцето й се късаше от мъка. — Пък и най-сетне ще се заловя за работа!

— Защо? Нали работеше през цялото време?

— Но не както обикновено. Не си ли забелязал, че се разсейвам, когато си край мен?

— Тогава толкова по-добре, че си тръгвам! — улови се като удавник за сламка за думите й, сякаш това намаляваше чувството му за вина.

— Ще ми липсваш, Джеси! — промълви тя, отметнала глава. Погледът му стана мрачен, пръстите му се впиха в рамото и.

— Не го казвай! Предупредих те, че този ден ще дойде. Изобщо не съм смятал да оставам толкова дълго! — процеди през зъби той.

— Знам… Всъщност… Защо остана толкова дълго?

— Беше ми… приятно… — гласът му омекна. — Знаеш ли, че си добра съквартирантка?

В очите му проблесна нежност и Пейдж разбра, че ще запомни последната им нощ в Марбълхед за цял живот. Протегна ръка и очерта с пръсти красиво оформените вежди, мъничките бръчици край ъгълчетата на изумително сините очи, изпъкналите скули, силната, решителна брадичка… Можеше да ти докосва безкрайно и никога да не й омръзне!

— И ти… ставаш за съквартирант… — прошепна тя.

Джеси се наведе и устните им се срещнаха в дълга, изпълнена с копнеж целувка.

— Защо не отидеш да се оправиш в банята, докато аз прибирам чашите? — предложи Джеси, когато най-сетне се откъсна неохотно от нея. — Няма да се бавя!

— Нека останем тук!

— Не, тесният диван няма да ни е достатъчен за това, което съм намислил за тази нощ… — подхвърли той, предизвикателно усмихнат. — Затова побързай с банята!

— Добре… — промърмори тя.

След минута Пейдж стоеше пред отвореното шкафче за медикаменти в банята. Пресегна се, взе от рафтчето малка пластмасова кутийка, бавно я отвори, погледна втренчено гумената диафрагма на дъното. После затвори очи, като се мъчеше да изчисли дните от последния си цикъл, сбърка, поправи грешката и отново погледна кръгчето. Очите й искряха от възбуда и решителност. Затвори грижливо капака на кутийка и я постави обратно на рафта. Около минута остана неподвижна, като се взираше в отражението си в огледалото. Опря длан върху корема си и бавно я плъзна по гладката коприна. Тялото й трепереше, ала страстта не бе единствена причина. Съзнавайки напълно онова, което върши, Пейдж излезе от банята.

Застанал до прозореца в спалнята, Джеси се взираше в нощта. Когато долови шума от стъпките й, се обърна. Очите му искряха от възбуда. Беше разхлабил възела на връзката си, двете горни копчета на ризата бяха разкопчани. Пейдж бе доволна, че Джеси е с дрехи. Искаше да го съблече сама. Искаше бавно да моделира, да вае тялото му с ръце, да запечата завинаги в паметта му своя образ, да му покаже по този начин какво означаваше за нея времето, когато бяха заедно…

— Знаеш ли, приличаш на красива статуя на древногръцки бог, изваяна от мрамор… — прошепна тя усмихната. Пристъпи към него и обви шията му. — Нужно е да те докосне смъртен, за да ти вдъхне живот.

— Ще го направиш ли? — отвърна той шепнешком. Изразът на обожание, изписан на лицето й, буквално го хипнотизираше и сигурно му пречеше да се замисли, да възроптае срещу причината. Или по-скоро тази нощ бе решил да изключи разума и да се подчини единствено на инстинктите и сетивата. Защото утре си отиваше…

— О, да! Ще го направя — много, много пъти… — притворила клепачи, Пейдж вдъхна опиянена неповторимата миризма на мускус. — Мм… Невероятно е! — като докосваше лицето му с влажните си устни, тя пъхна ръце под раменете на сакото, избута го назад и то се свлече на пода. Погали с пръсти яките ръце и започна да разкопчава бавно ризата. Тежкото й дишане издаваше възбудата и нетърпението да утоли изпепеляващата я страст, ала с усилие на волята успя да си наложи да не бърза. Всеки допир бе прекрасен и й доставяше наслада.

Разкопча и последното копче на ризата и притисна лице към тръпнещата топла плът. Дланите й опипваха извивките на изваяните мускули, последвани от устните.

— Боже милостиви! Няма да издържа дълго… — промърмори Джеси със задъхан глас.

— Ще издържиш, и още как! — Пейдж смъкна бавно ризата от рамене му. — Признай, че ти харесва!

— О, невероятно е!

Устните й оставяха огнена диря върху гърдите му, която влажният език не бе в състояние да угаси. Ръцете й на скулптор опипваха, запомняха възлестите очертания на всеки мускул на гърба. Той промени позата си, опитвайки безуспешно да стъпи по-стабилно на краката си, които се подкосяваха. Кръвта бушуваше във вените му. Имаше усещането, че всеки миг ще се взриви от желание. Най-сетне Пейдж реши да спре за малко сладостното си мъчение и повдигна глава.

— Е, как е? — дъхът й опари устните му.

— Господи, ще умра! Умирам, Пейдж! Как можеш да постъпваш така с мен? — разнесе се хрипливият му глас.

— А бих ли могла да постъпя другояче?

Той я разбра. Пейдж бе решила да отпива на малки глътки опияняващия еликсир на близостта им. Нищо не биваше да става бързо, незабавно. Може би така подхранваше илюзията, че тази нощ ще трае вечно. Или пък се опитваше да гравира в съзнанието си всеки миг, всяка частица от мига, за да ги възкреси отново в утрешната нощ и през следващата, и през другата след нея…

Целувките им — нежни, после пламенни и отново нежни, въплъщаваха колебанието между плътското желание и копнежа на душата. Тихи сластни стонове се догонваха и смесваха във въздуха, пропит с магията на споделена страст.

Пейдж затвори очи и като опря чело в брадичката на Джеси, направи няколко дълбоки вдишвания.

— Какво става? Да нямаш затруднения с дишането? — пошегува се той.

— А, не! Опитвам се да нормализирам ритъма…

— На дишането или… на любовната игра?

— И на двете — призна тя.

Беше самата истина. Не искаше да бърза. Не можеше да бърза, щом още много, много дни наред трябваше да търси опора, сила, упование в тази нощ. Защото знаеше прекрасно: когато веднъж свалиш с длетото пореден пласт от камъка, не е възможно да го възстановиш…

С бавни тържествени движения, сякаш свещенодействаше, Пейдж освободи колана, копчето на панталона, ципа. Ръцете й се плъзнаха в джобовете, после коленичи и свали панталона. Слиповете останаха единствената дреха, прикриваща съвършеното мъжко тяло. Тя се отпусна назад върху петите си, попивайки с очи неговата красота. В този миг дори самата мисъл да го докосне и се струваше кощунствена.

— Господи, та ти си сътворил шедьовър! — прошепна тя с благоговение. — А ние, скулпторите, си въобразяваме, че имаме талант…

— О, милостиви Боже, не! — тихичко изстена Джеси, изгарян от страст.

— Търпение… — протегна ръце към глезените му, пръстите й се извиха около тях, после се плъзнаха нагоре към прасците, към коленете, към мускулестите бедра, сякаш изваяни от мрамор.

Когато понечи да притисне лице към тях, Джеси зарови пръсти в косите й и изрече задъхано:

— Не! Не издържам, не мога повече, съкровище! Искам те съблечена!

— Съблечена… — повтори като ехо тя и като че ли едва сега си даде сметка, че все още е с дрехи.

— Обикновено така се прави! — изръмжа той. Прихвана я под мишниците и я изправи на крака. С трескави ръце посегна към ципа на гърба на роклята й, ала Пейдж отстъпи назад.

Винаги, когато се любеха, Джеси я събличаше или двамата едновременно бързаха да захвърлят досадните ненужни дрехи. Този път щеше да е различно, реши тя. Този път щеше да се съблече сама за Джеси.

В движенията й нямаше нищо предизвикателно и похотливо, когато смъкна ципа и остави роклята да се свлече на пода. Бедрата й не се поклащаха, очите й не провокираха. По-скоро говореха за безмерната й обич и преклонение пред богоподобното човешко същество, изправено пред нея. Освободи се й от останалите дрехи и остана неподвижна в очакване на знак за неговото одобрение. Имаше нужда от това. Без този знак, всичко друго губеше смисъл.

Стиснал устни, невъобразимо бавно Джеси обгръщаше с очи голото й тяло. Толкова бавно, че й се струваше невъзможно в момента. Накрая очите им се срещнаха. Едва когато Пейдж съзря в тях безмълвно обожание, отново се почувства прилив на смелост. Протегна ръка, улови неговата и пристъпи към леглото.

И най-вдъхновеното перо трудно би описало последвалите часове. И най-дръзкото въображение не би било способно да създаде онова, което пораждаше спонтанно любовта й, както и желанието да я докаже. Пейдж докосваше с възторжения плам и благоговение на идолопоклонник всеки сантиметър от тази съвършена голота, попиваше я с устни, запечатвайки я завинаги в паметта си.

Изгарящите в пламъци на дива страст тела се сляха и се понесоха стремително към екстаза. А когато се озоваха на върха, без да спират, полетяха към следващия връх…

Много по-късно, когато двамата лежаха с преплетени тела и не бяха в състояние да помръднат, Пейдж разбра — беше открила тайната на този камък. Колкото и твърд, неумолим да изглеждаше външно Джеси, сърцето му преливаше от обич. Изказваше безмълвно любовта си чрез своето тяло, тъй както го правеше и тя. Той я призна в задъхан шепот, когато вълните на безумна страст се укротиха:

— Любов моя! Ненагледна… Твой съм! Завинаги… съм твой…

По-късно никога не би признал, че е изрекъл това, ако Пейдж решеше да го спомене пред него. Затова не го направи.

На сутринта, когато той събра багажа си без колебание и го занесе в колата, Пейдж откри утеха в мисълта, че през изминалата нощ поне за кратко време Джеси я бе дарил с цялата си обич.

— Пази се! — рече тихо той, когато за последен път се взря в очите й, преди да се качи в колата.

Разбира се, че щеше да се пази! Защото сега тя имаше своя тайна… Колкото странна и да изглеждаше убедеността й, Пейдж знаеше със сигурност, че е бременна…