Барбара Делински
Тайната на камъка (5)

Пета глава

На следващия ден следобед Джеси седеше на терасата с книга в ръка, но не четеше. Зареял поглед в далечината, мислеше за първата си нощ в Марбълхед. Въпреки че на моменти Пейдж демонстрираше пълно безразличие към него, в леглото беше пламенна и страстна както винаги. Може би наваксваше пропуснатото? Или пък откриването на неизживени досега усещания я въодушевяваше като всяко ново нещо? Всъщност имаше ли някакво значение? Пейдж бе невероятна в леглото и това несъмнено му харесваше. Така че изобщо не гореше от желание да си тръгва.

Разбира се, зае се и с възложения ремонт на дребни работи по къщата. Рано сутринта — е, за него беше рано, защото току-що се бе събудил, макар че Пейдж отдавна работеше в ателието си — отидоха в градчето да купят инструментите и материалите, които щяха да му трябват. Той се ухили, припомняйки си псевдоспора, избухнал между двамата.

— Аз ще карам! — обяви Пейдж с тон, който не търпеше възражения, когато откачи от кукичката ключовете за колата.

— Аз ще карам! Не съм свикнал да ме возят жени!

— Съжалявам! Огромната ти лимузина въобще не е подходяща за тук. Да не говорим, че няма да намерим място за паркиране.

— Аз ще карам! — повтори упорито Джеси, като я хвана за ръка и буквално я помъкна по пътеката. — Няма никаква лимузина. Защо мислиш, че нямам собствена кола?

— Много умно! Да, виждам, че имаш собствена кола. Хм… Не е лоша. Малко старичка, но не е лоша.

— Не е стара, а стар модел кола! И ако обичаш не обиждай моята Виктория!

— О, Господи! Тя си имала и име!

— Че как? Щях ли да я купя иначе?

— Можеше да ми кажеш, че си дошъл с колата си!

— Но тогава нямаше за какво да спорим. Страшно ми харесваш, когато се разгорещиш. Изпъкват ти луничките.

Пейдж го изгледа, клатейки глава, и вдигна безпомощно ръце.

— Ти си невъзможен!

— Точно това се канех да ти кажа и аз! Хайде, нали каза, че те чака работа? Всъщност трябва ли идваш с мен в града?

— Не знаеш пътя. Следващия път ще отидеш сам.

— Божичко, как ли съм се оправял без теб? — измърмори Джеси и я натика в колата си.

Отбиха се в железарския магазин, в склада за дървен материал и в супермаркета. Слава Богу, Пейдж бързо отстъпи пред категоричното му настояване да плати покупките. Само това му липсваше — да го издържа жена! Спряха за малко и при лекарката й — този път по нейно настояване. Пейдж държеше сама да се погрижи да не стане някоя беля.

Сега поне можеше да е спокоен за нея, си каза Джеси и се изправи. Разкърши се и тръгна към ателието. Зърна го за малко в онази злополучна вечер, когато докара Пейдж от Ню Йорк. Искаше му се да го разгледа.

Вратата на ателието бе отворена, но той се задържа на прага, сякаш пътят му бе преграден от невидима бариера. Както навсякъде в къщата, и тук през плъзгащи се стъклени врати струеше обилна светлина. Макар че денят бе горещ, свежият ветрец от океана разхлаждаше въздуха. Но не прохладата и светлината грабваха душата, а необикновеното спокойствие и ведрина, с които сякаш беше напоена атмосферата.

Обходи бавно с очи инструментите и материалите, тезгяха с недовършената фигура, стативите, пъстрия плакат в красива рамка, снежнобелите стени, широкото бюро, голямата дъска над него, на която бяха забодени множество бележки и скици.

После погледът му спря на Пейдж. Седеше в противоположния край на ателието. Между коленете си, покрити със зебло, крепеше голямо парче дърво. Прозрачна предпазна маска закриваше лицето й. Държеше длето и дървен чук. Опираше длетото в дървото и леко и ритмично почукваше с чука по дръжката му. След малко спираше, оглеждаше направеното, извърташе мъничко дървото и отново хващаше чука. Беше толкова погълната от работата, че го забеляза, чак когато той понечи да се оттегли безшумно.

— Остани — каза тя, като вдигна маската на челото си.

— Не исках да ти преча.

— Не ми пречиш. Пък и без друго имах нужда от почивка.

— Какво работиш? — Джеси остана до вратата, сякаш се боеше да не наруши невидимата граница.

— Ще бъде композиция от няколко бекаси — този е първият — Пейдж погали с длан дървото.

— Груповите композиции май ти допадат. В галерията забелязах няколко.

— Значи все пак си успял да огледаш и нещо друго, освен мен? — закачи го тя. Замълча колебливо, но после попита: — Какво мислиш за работите ми?

— Красиви са, изпълнени с много чувство. Затова бях убеден, че не си… Така де, нали знаеш?

— Зная… — кимна тя и добави: — Можеш да влезеш, Джеси!

— Вътре ли? О, да… Разбира се! — невидимата врата се бе отворила. Макар че все още се чувстваше като натрапник в този много личен и спокоен свят, Джеси пристъпи две-три крачки, спря и обходи с поглед стаята. — Приятно е тук, чудесно е за работа. Има много светлина и… настроение.

— Знаеш ли, когато купих къщата, тук беше спалня, но аз веднага реших, че това помещение е идеално за ателие. Нямаш представа какво побират вградените гардероби! Махнах и вратата на банята, така че винаги да имам под ръка течаща вода — нужна ми е за работата.

Джеси започна да обикаля бавно ателието, като се вглеждаше отблизо в предметите, които бе забелязал от вратата. Над един тезгях висеше поставка с десетки инструменти.

— Използваш ли всичките? — огледа ги той със съмнение.

— Всеки се използва на определен етап от работата.

— Но те са почти еднакви…

— Това са пили. Имаш право, разликата е незначителна, но е съществена, когато преминеш към детайлите.

Джеси приближи до нея и посочи с очи грубо издяланото парче дърво на коленете й.

— Какво е това дърво?

— Това е орех. И останалите ще са от орех, но трябва да знаеш, че няма две еднакви парчета дърво или два еднакви камъка. Всъщност може да се каже, че всяко парче, взето поотделно, е непредсказуемо.

Джеси се замисли върху думите й. После погледна към таблото със забодените скици, което висеше над бюрото.

— Скицираш ли предварително работите си, или импровизираш?

— Правя скици. Виж сам — бекасите са най-отгоре.

Той доближи бюрото. На таблото беше окачен голям бял лист, покрит с рисунки. Имаше отделни птици, после групичка — екипирани с едри щрихи, без подробности.

— Много са красиви! Леки и раздвижени…

— Точно това се надявам да постигна! Бекасите винаги приличат на малки палавници, припкащи по пясъка. Бих искала да уловя и да предам движенията им.

— В неподвижна фигура?

— Разбира се! Всичко зависи от очертанията на птицата, от стойката, от положението на краката. Ще закрепя групата върху поставка от пясък. Съвременните лепила правят чудеса!

— Ще бъде много ефектно, сигурен съм! — кимна заинтригуван Джеси и се върна при нея. — Повечето от представените работи на изложбата бяха по-големи. Да не си променяш стила?

— Само го разнообразявам. Бекасите ще бъдат в естествена големина.

— Но няма да копират природата, нали?

Забеляза го и на изложбата. Личната интерпретация на предметите, на пръв поглед съвсем обикновени, правеше творбите й уникални.

— Не. Искам чрез общите контури, чрез лекотата да предам движението. Окото следва очертанията, извивките, промените в оттенъците и цветовете. И точно „ритъмът“ на движение на човешкото око дава живот на една творба — Пейдж замълча. После продължи като че ли мислеше на глас: — Може би ще слея две птици. Зависи как ще откликне дървото…

— Значи не знаеш винаги какво ще се получи, когато започваш, някоя скулптура?

— Обикновено имам смътна идея. Налага се да бъда гъвкава. Всяко парче дърво, всеки къс камък има дефекти. Ако попадна неочаквано на слабото му място, трябва да го избегна. Да компенсирам, както се казва.

— Случвало ли ти се е да зарязваш всичко заради такова „слабо място“?

— Рядко, но се е случвало. За щастие, слабите места обикновено проличават още в началото. Иначе е ужасно, ако стигнеш почти до края и чак тогава откриеш, че материалът просто не става. Сърцето ти се къса!

— Представям си!

Пейдж отговаряше с такава охота на въпросите му, че Джеси имаше желание да продължи да я разпитва. Знаеше обаче, че има работа. Самият той ужасно мразеше да го прекъсват, когато работеше. Не му се искаше да се превръща в причината за евентуалното й негодувание. Тръгна към вратата с доброто намерение да се оттегли, но погледът му попадна върху малка недовършена фигура от камък. Спря, взе я и я разгледа озадачен.

— Какво е това?

— Това е… Нещо, което започнах на шега… — отвърна тя пресилено нехайно.

Джеси й отправи любопитен поглед и пак се върна към камъка. Беше малко по-голям от дланта му. В горната му част Пейдж бе започнала да вае човешки пръсти. Погледна ръката си, после отново камъка. Несъмнено, това бяха мъжки пръсти. Много му се искаше да я попита защо бе започнала каменната пластика, но като че ли се боеше от отговора. Остави я със замислен вид и излезе от ателието.

Пресече терасата и тръгна надолу към плажа. Вълните се разбиваха с грохот в брега. Като се движеше край разпенената водна ивица, той се насочи към няколко скупчени скали. Стигна до тях и се излегна на голям скален блок, който приличаше на площадка.

Не след дълго Пейдж го завари точно там.

— Помислих си, че си тук… — каза, когато приближи. — Мога ли да седна при теб? — попита колебливо.

— Естествено, нали плажът си е твой! — шеговитият му тон не съответстваше особено на изпитателния поглед, с който се взираше в нея.

— Не бих искала да ти преча, ако предпочиташ да си сам… — той сви неопределено рамене. — Исках да ти обясня… — продължи тихо тя, загледана в хоризонта. — Това беше… твоята ръка. Вчера я започнах.

— Защо?

— Не знам… — сега пък тя сви рамене. — Разхождах се тук и видях камъка. И просто ми дойде вдъхновение…

— Така ли става?

— Невинаги. Понякога ми хрумва някаква идея, а после с месеци търся подходящ материал, за да я превъплътя — очите й се оживиха. — Друг път самият материал ражда идеята. Като че ли… — смутена, остави изречението недовършено.

— Като че ли какво? — Джеси видя, че Пейдж се колебае и се усмихна насърчително.

— Като че ли камъкът разговаря с мен… — тя се изчерви. Разбираше, че думите й може би звучат странно, но страшно й се искаше да сподели с Джеси онова, което чувстваше. — Като че ли е скрил дълбоко в себе си някаква своя тайна… Често тази тайна е много лична, съкровена. Понякога си мисля имам ли право да я изваждам на показ? Като че ли издавам на другите нещо, което камъкът не би искал да разкрие…

— Защо го правиш тогава? — попита тихо Джеси.

— Не зная. Може би следвам някакъв вътрешен импулс. Или, за да докажа, че съм разкрила тайната. Или може би, защото е толкова красива, че просто не трябва да остане скрита.

— Но ръката ми я има, ето я — усмихна се той. — Защо ти трябваше копие от камък?

— Защото е красива. И защото… Може би исках да покажа, че природата е вечна…

Джеси я хвана за ръката и я притегли до себе си на скалата. Обгърна раменете й и намигна дяволито:

— А можеш ли да пресъздадеш и други части на тялото ми?

— Защо не? Чудесно предизвикателство!

— За мен също. Питам се как ли ще се чувствам, докато ти действаш с длетата?

— Но аз ще дялам камъка!

— Камъкът ще бъде като онези кукли вуду. Аз ще чувствам всичко, което правиш върху него!

— Ами ще опитам нещо по-невинно, например раменете…

— Хайде де! Някакви си тъпи рамене!

— Тогава… торса — Пейдж опря ръка върху гърдите му и я плъзна надолу.

— Топло, топло! И аз се сгорещих! — ухили се нахално Джеси.

— Джеси Далас! Не мога да дялам такива работи! — Пейдж попреигра с възмущението си.

— Защо не? Микеланджело го е правил толкова често!

— Ти спомена пръв за куклите вуду. Как ще се чувстваш, ако реша да осъществявам нахалните ти идеи?

— Като камък! Ужасно… твърд.

Пейдж се изкиска и притисна лице до гърдите му.

— Ето една от причините да не го направя! — Джеси милваше гърба й. Беше толкова приятно!

— А другата?

— Някои тайни наистина са много лични и не искам да ги споделям с никой!

От гърлото на Джеси се изтръгна провлечено ръмжене, като че ли изведнъж усети болка. Обърна Пейдж по гръб и я притисна между коленете си. Устните й бяха влажни и приканващи, той не устоя на изкушението и я целуна. Целувката му бе като магия или поне така помисли Пейдж, защото в миг и с пълна сила я възбуди. Изглежда имаше същия ефект и върху Джеси. Той пъхна длани под ханша й и я прилепи към себе си.

— Какво ще кажеш за това, а?

— Точно като камък! Ужасно… твърдо.

Джеси се разсмя — с дълбок, боботещ смях, идващ направо от сърцето. Пейдж рядко го беше чувала да се смее и никога така. Той се наведе към ухото й и прошепна с хрипкав глас:

— Защо не опитаме играчката, която лекарката ти ти даде тази сутрин?

— Не мога, трябва да работя! — с престорена сериозност отвърна тя, макар да знаеше прекрасно, че днес повече няма да се върне в ателието.

— Ще поработиш върху мен! Можеш да пипаш навсякъде, където си поискаш. Да запечаташ в паметта си форми, очертания… и така нататък.

— Ясно! Разбрах идеята ти. Ще трябва обаче да побързаме, ако не искаш да ме носиш на ръце догоре. Горките ми краченца няма да се справят самички!

Преди да успее да мигне, Джеси я грабна в ръце и понесе към дървените стълби.

— Хей! — разписка се Пейдж. — Още мога и сама!

— В мен пък заговори мъжкото ми честолюбие. Бъди така добра, не ми отказвай да го задоволя!

 

 

Следващите две седмици приличаха на приказка. Пейдж толкова отдавна живееше сама, че направо беше удивена от бързина, с която свикна да вижда Джеси край себе си. Той пое всичко по домакинството. Оставяше я да работи, така че да прекарват по-дълго заедно.

Често се хранеха навън — по настояване на Джеси и за негова сметка. Плащаше, разбира се, всички покупки в супермаркета. Пейдж се шегуваше, че иска да я подкупи, за да му позволи да гледа плейофите по телевизията. Разбираше обаче, че мъжката му гордост не би му позволила да допусне тя да плаща.

Пътуваха с кола на юг до Бостън и на север до живописните градчета по крайбрежието на Мейн. Една от вечерите ходиха на кино, друга — наеха лодка и си направиха чудесна разходка. Дори приеха поканата на един от нейните приятели и прекараха великолепно. Джеси бързо влезе в тона на компанията и очевидно се забавляваше чудесно. През онази вечер Пейдж се чувстваше особено горда и щастлива.

Ала повече от всичко обичаше часовете, които прекарваше насаме с Джеси вкъщи. След вечеря сядаха във всекидневната или на терасата и съзерцаваха последните отблясъци на залеза върху теменужното небе. Тогава разговаряха и тя го разпитваше за работата му и слушаше прехласната живия му разказ за невероятните приключения, изпълвали неговото всекидневие, докато е работил като фоторепортер.

В разказите му долавяше и нотки на цинизъм — забеляза ги отдавна, дори посвикна с тях. Все повече я учудваше обаче фактът, че Джеси никога не й говореше за своето семейство или за детството си. Затова съвсем естествено една вечер — пак седяха на верандата — тя го помоли направо:

— Разкажи ми нещо за семейството си, Джеси!

Той я погледна с неприязън, после като че ли преглътна някаква ругатня, но не каза нищо, а се втренчи в тъмнеещия хоризонт.

— Никога не си ми говорил за близките си, дори не си ги споменавал — продължи тя. — Бих искала да ми разкажеш за детството си…

— Защо?

— Отдай го на моето любопитство като скулптор — суровият му поглед не я смути, нито я уплаши. — Винаги се мъча да проникна под повърхността на нещата. Помисли, ти знаеш почти всичко за мен. Сигурно са ти омръзнали спомените ми от детството, сега, щеш не щеш, си свидетел на всекидневието ми, познаваш и моите приятели. Няма да е честно, ако не ми позволиш да узная малко повече неща за теб!

— Смятам, че ти разказах достатъчно за себе си — отвърна той студено.

— Да, за възрастния Джеси. За работата, за колежа… — каза тихо тя. Странно, необяснимо мрачно предчувствие сковаваше сърцето й. — Човек обаче не става изведнъж на осемнадесет години. Трябва да е имало нещо и преди — Джеси продължаваше да мълчи. Тогава тя се изправи и махна с ръка. — Добре де, не ми казвай нищо! Може би пазиш някаква тайна и не искаш да я споделяш с никой. Или се срамуваш… — понечи да тръгне към къщата, но той стисна здраво китката й и я задържа.

— Нямам тайни. Нито се срамувам. Просто ми е трудно да говоря за това…

Студенината в гласа му бе изчезнала. Издърпа я до себе си на шезлонга и я прегърна силно, сякаш изпитваше огромна нужда от близостта й.

— Детството ми никак не приличаше на твоето — започна той.

— И какво от това? Нали ти казах, аз просто съм родена с късмет. Кой е родния ти край?

— Делъвеър, недалеч от Уилмингтън. Там израснах. Майка ми беше проститутка. Въобще не се интересуваше от мен. Имах по-голям брат, но той напусна дома ни, щом порасна достатъчно, за да се издържа сам. Останах самичък.

Пейдж опита да скрие стъписването си, ужаса пред тази предизвикана изповед, но не успя.

— Не е възможно майка ти да не се е интересувала съвсем от тебе!

— Защо? — попита той с горчив цинизъм. — За нея жертвата, че ме е родила, беше достатъчна.

— Все пак, някой се грижил за теб поне докато си бил малък…

— Е, да — вкъщи идваха гледачки, които се сменяха постоянно. От време на време се мяркаше и майка ми, за да им плати. Правеше го неохотно, като не пропускаше всеки път да ми повтори колко се е мъчила, докато е била бременна с мен.

— А баща ти? Той къде беше? Нищо ли не правеше за теб?

— Колко си наивна, Пейдж! Живееш с мисълта, че родителите трябва да се грижат за своите деца. Моите обаче не смятаха, че са длъжни да го правят. Всъщност аз не познавам баща си.

— О, Джеси! Съжалявам…

— Не е нужно да ме съжаляваш! Както виждаш, оцелях!

— Какво стана? Какво се случи после?

— Тръгнах на училище. За майка ми това беше истинско облекчение. Спестяваше парите за гледачките. Веднъж в годината се появяваше и ми купуваше дрехи. Нищо, че по Коледа панталоните ми вече бяха с дупки на колената, а по Великден бяха окъсели. Тя смяташе, че проявява голяма щедрост.

Джеси замълча, вперил поглед някъде в пространството. После притегли Пейдж към себе си. Стори й се, че за момент бе забравил за присъствието й.

— Когато навърших десет години, майка ми купи от някаква разпродажба зимно яке с кожена подплата. Мечтаех за такова яке! Често свалях малко ципа и си пъхах ръцете в отвора. На децата казвах, че го правя, за да не ми е студено. Звучеше правдоподобно, защото нямах ръкавици. Всъщност исках да усещам пухкава и топла подплата. Когато си лягах, слагах якето до себе си, обърнато с подплатата навън. Беше моето плюшено мече. Представях си, че живея в свят, заобиколен от пухкава и топла материя — Джеси въздъхна и тръсна глава, сякаш искаше да се освободи от видението. — Не знам защо ти разказвам всичко това! — измърмори недоволно. — Сигурно си мислиш, че съм ненормален! Момче на десет години да прегръща якето си, за да заспи…

— Това ли ти казваше майка ти? Че си ненормален?

— Не, казваше, че постъпвам като бебе, но не в началото, а когато якето ми умаля и тя искаше да го изхвърли. Тогава се разплаках. Наистина се разревах за глупавото яке!

— Защо глупаво? Ти просто си имал нужда от нещо, което да замести човешката топлина!

— За Бога, Пейдж, кое хлапе примира за някакво си яке? Както и да е… Вдигнах такава врява за якето, че майка ми, вбесена, го изхвърли на боклука, а следващото яке, което ми купи, беше от груба вълна. Мразех го. Мразех и нея!

— Не мисля, че си я мразел истински.

— Не, наистина я мразех! — заяви той толкова спокойно, че Пейдж беше готова да му повярва. — Тя тровеше живота ми, правеше го непоносим. Като че ли се опитваше да ме накаже за това, че съм се родил. Чувствах се съвсем сам на този свят.

— А брат ти? Поне, докато сте живели заедно… Това не помагаше ли?

— При него беше малко по-различно. Баща му също не се мяркаше, но от време на време му пращаше подаръци и пари. Брайън можеше поне да си въобразява, че някой мисли за него. Аз обаче не можех да си позволя дори това.

Пейдж искаше да каже, че съжалява, че сърцето й се къса от мъка, когато слуша всичко това, но замълча. Знаеше, че Джеси ненавижда да му съчувстват. Затова само потърка буза в рамото му и стисна леко ръката му.

— Какво стана после, когато си порасъл? — попита тихо тя.

— Бях по-добре. Брат ми вече се бе изнесъл, но аз бях достатъчно голям, за да се грижа сам за себе си. Когато се прибирах от училище, вкъщи нямаше никой. Ако огладнеех, бърках в хладилника и ядях каквото намеря. Вечер заспивах преди майка ми да се е върнала, а сутрин, когато ставах, тя винаги спеше. Връстниците ми умираха от завист. Бях независим, правех каквото си искам. Само ако знаеха какво ми беше на сърцето…

— Добре ли се учеше в училище?

— Не особено — Джеси се изсмя сухо. — Мразех да правя нещо по принуда и все още мразя. Затова харесвам професията си. Приемам да работя някой филм, когато имам настроение. Когато нямам, се излежавам — пое въздух и разхлаби прегръдката. — От години не съм виждал близките си и изобщо не ми пука за тях… Е, вече знаеш всичко! Какво ще кажеш, интересна историйка, а?

Пейдж бе завладяна от отчайващо безсилие. Искаше Джеси да я прегърне още по-силно, искаше да се сгуши в прегръдката му. Да му даде онази човешка топлина, която му е липсвала като дете. Но той не го направи. Секундите изтичаха неумолимо…

— Сега е по-лесно да си обясня много неща… — промълви тихо тя.

— Какви неща? — попита той. Ръцете му се отпуснаха върху шезлонга. Вече не я прегръщаше.

— Например защо така гледаш на света. По-рано ми беше трудно да приема тази ожесточеност, неумолимост…

Джеси се изправи рязко и тръгна към края на терасата.

— Дяволски права си! Възгледите ми са цинични! — процеди през зъби той. — Защото светът, в който съм живял, е бил жесток. Знаеш ли какво значи да си на дванадесет години и да си болен и сам вкъщи? Да изгаряш в треска, тялото ти да пламти и да мислиш, че умираш? И в същото време да се чувстваш виновен, ужасно виновен, че си допуснал това да се случи с теб…

— Не, не знам! Но това не значи, че не разбирам целия ужас, който си преживял! И все пак, Джеси, такива случаи са изключение… Твоят случай е особен…

— Ха, изключение! Точно на мен ли го казваш? Във филмите, върху които съм работил, има десетки, стотици подобни случаи!

— Добре, приемам, не е изключение, но все пак смятам, че гледаш едностранчиво на живота. Той има и други страни. Сега всичко е в твои ръце. Имаш възможност да ги опознаеш. Стига да решиш…

— За какво говориш? — попита той с леден тон.

— Говоря ти за щастието. За сигурността, за човешката топлота. Като дете си бил лишен от тях, но това не значи, че и сега не можеш да ги имаш. Ти си възприел ролята на циник, търсиш само отрицателното в живота, сякаш си убеден, че не си заслужава да рискуваш и да потърсиш нещо по-добро. Ето с кое не съм съгласна! Опитай се и потърси доброто! Сам ще се изненадаш, че не е чак толкова недостижимо!

— Празни приказки! — процеди през зъби той. В очите му гореше гняв. — Откога си станала проповедник? Или си започнала да се занимаваш с психоанализа?

— Не.

— Какъв е смисълът на този разговор тогава? Разказах ти неща, които никога не съм споделял с друг човек, а ти се нахвърляш върху мен!

— Не се нахвърлям… — възрази Пейдж, макар да чувстваше, че е безсмислено. — Искам само да ти кажа, че те разбирам, че ме боли. Но белезите от стари рани не изчезват, освен ако не ги покажеш на слънце…

— Само това ми липсваше сега — лирични отклонения!

— Тогава може би е по-добре да си тръгнеш, защото аз няма да се променя! — заяви спокойно Пейдж. — Има много хора, които притежават всичко, но живеят, преследвани от мисълта, че един ден благополучието им би могло да свърши. Не съм от тях. Направих своя избор — да гледам на живота от светлата му страна. Такава съм и не искам да се променям! — в сгъстяващия се здрач Джеси продължаваше да се взира мълчаливо в нея. — Е, защо мълчиш? Няма да кажеш нещо? — помъчи се да го предизвика тя.

— Мисля, че ти изчерпа въпроса! — отвърна той язвително.

Пейдж усети, че надеждата й да му въздейства с думи просто се беше провалила. Трябваше да минат дни, седмици и месеци, и едва тогава Джеси може би щеше да се пребори с гнева и озлоблението, скрити зад маската на демонстративния цинизъм. Озлобление и гняв към майката, която го бе зарязала на произвола на съдбата, към бащата, когото не познаваше, към брата, който бе предпочел да го изостави, към света, допуснал да се случи всичко това.

Животът се бе отнесъл толкова жестоко с едно дете… Идеше й да се разридае. А може би да поплаче и за себе си. Защото чувстваше, че започва да се влюбва в този мъж. Безнадеждно… Съзнаваше обаче, че сълзите няма да помогнат и на двамата.

— Аз се прибирам — рече с глух глас тя, обърна се и тръгна, прегърбена, сякаш бе понесла на плещите си непосилна тежест. Не очакваше да я последва и той не го направи.

Дълго, безкрайно дълго Пейдж лежа в леглото с неразтворена книга в ръка. Надяваше се, че Джеси ще се появи поне да спори с нея, да й доказва, че не е права, дори да се заяжда. Той обаче не дойде. Беше си избрал ролята на самотник. Всъщност никога не го беше крил.

Минаваше полунощ, когато Джеси влезе в спалнята. Съблече се и мълчаливо легна до Пейдж. Остана по гръб, забил поглед в тавана. Знаеше колко дълбоко бе наранил Пейдж. Не го искаше, но не успя да се пребори със себе си. Знаеше, че трябва да си тръгне, ала не намираше сили да го стори. Знаеше, че постъпва като егоист, отлагайки раздялата, но като че ли присъствието на Пейдж се бе превърнало за него в жизнена необходимост.

Защо в крайна сметка й разкри цялата истина за детството си? Дали защото го попита, или защото почувства непреодолима нужда да каже на глас онова, което толкова дълго бе таил в себе си. Защо тогава не дойде тъй желаното успокоение след тази изповед? Напротив, бремето, което го притискаше, като че ли се удвои.

Джеси обърна глава към Пейдж и видя, че тя го гледаше с широко отворени очи. Стори му, че съзира страх в тях. Сърцето му се сви от мъка.

— Пейдж, добре ли си? — тя кимна бързо с глава. — Защо не спиш?

Близо минута тя мълчеше. После прошепна едва чуто:

— Студено ми е…

— Ела при мен! — той пъхна ръка под нея и я привлече към себе си.

Бяха голи, но Джеси инстинктивно усети, че тя не иска да се любят. Нужно беше друго — и на двамата. Близост. Обикновена, стопляща сърцето близост. От гърдите й се отрони тиха въздишка и Пейдж се сгуши до него. Прегърна го с една ръка, а косите й се разпиляха като пухкава завивка. Беше толкова приятно и успокояващо… Джеси се унесе и скоро клепачите му натежаха. Последният образ, изплувал в съзнанието му, преди да заспи дълбоко, беше малко детско яке с подплата…