Барбара Делински
Тайната на камъка (4)

Четвърта глава

Далас паркира на алеята, слезе от колата, протегна се и пое с пълни гърди соления морски въздух — точно както направи вчера Пейдж. В късния следобед беше още топло, въпреки вятъра, който духаше откъм морето. Тръгна към къщата, но явно промени намерението си, защото се отби по тясната пътечка, която водеше към морето. Примамваше го грохотът на прибоя. Подмина няколко скупчени дървета и храсталаци, като по чудо израсли върху скалите, и спря до нисък каменен зид. Под него до морето се спускаше полегат склон. Далас остана дълго неподвижен, поглъщайки жадно с очи искрящия простор. Усещаше как напрежението изчезва с всяка изминала минута и тялото му се потапя в някакво особено блажено успокоение. Отмести поглед към верандата — високо вляво от него, и притаи дъх. Пейдж бе застанала до парапета. Вглъбена в себе си, изобщо не го забелязваше.

Тя мислеше за този необичаен ден, който отиваше към своя край. Както обикновено, стана рано и слезе на брега. Закрачи край морето, завладяна от непривично чувство — не беше сигурна какво точно искаше да прави. Всъщност трябваше да се заеме веднага с недовършената скулптура. Вече я очакваха в една галерия. Още снощи — не й се спеше — написа десетина писма, с които благодареше на собствениците на галерии за радушното посрещане. На сутринта обаче нямаше настроение за работа. Погледът й се спря на голям объл камък. Вдигна го и го огледа внимателно. Да, искаше й се да извае нещо за себе си, нещо, което никога нямаше да продаде.

Прибра се в ателието и цял ден работи. Когато в късния следобед остави инструментите, се чувстваше някак по-спокойна. За първи път, откакто… Откакто Далас си замина.

Далас я гледаше като хипнотизиран. Беше с широка червена блуза и бели шорти, вятърът си играеше с разпуснатите й коси. Зареяла поглед в далечината, сякаш не беше тук, а в друг, само неин свят.

Свят, към който принадлежаха тя, домът й и морето. За първи път му хрумна, че може би с присъствието си скверни светилището на това уединение, но не намери сили да си тръгне — както бе направил вчера. Копнееше да я прегърне, да вдъхне неповторимия аромат на нейните коси, да вкуси сладостта на топлите й устни.

Повлечен от неудържим порив, Далас заизкачва дървените стълби към верандата. Пейдж трепна и се огледа неспокойно. Видя го. Сърцето й се разтуптя, сякаш се канеше да изхвръкне от гърдите. Той изкачи тичешком стъпалата и спря чак когато се изправи пред нея. Взираше се напрегнато в лицето й, мъчейки се да отгатне реакцията й. Пейдж го гледаше като хипнотизирана с широко отворени очи. Очевидно внезапното му появяване я бе стъписало. Хапеше нервно долната си устна, което издаваше объркването й. Изглеждаше смутена и безкрайно уязвима… Това бе изписано на лицето й.

Тази уязвимост — за първи път я забелязваше у нея — му въздейства по странен начин. Не я притисна страстно към себе си, както бе копнял, а протегна ръка и с безмерна нежност я погали по бузата. Стори му се като великолепна фигурка от порцелан — крехка и изящна, но студена и недосегаема.

— Здравей — промълви едва чуто.

Пейдж се усмихна, все още колебливо. Не го очакваше. Когато вчера колата се отдалечи, прие, че го вижда за последен път. Не беше сигурна какво й носи новата им среща. Знаеше само, че дълбоко в себе си се радва, че го вижда отново.

Далас се прокашля и погледна неуверено ризата и джинсите си.

— Май ще трябва да се преоблека… Тези дрехи не са най-подходящите за море.

Пейдж се засмя — толкова тихо, приличаше на шепот.

— Изглеждаш чудесно!

— Чувствам се чудесно! — отвърна той с широка усмивка и зарови пръсти в копринените й коси. — Знаеш ли, гледах те отдолу. Приличаше на красива статуя!

— Не съм статуя… — очите им се срещнаха и той прочете в тях недоизказаните думи.

— Знам — прошепна той развълнувано, наведе се към нея и едва-едва докосна устните й, сякаш да се увери, че не сънува. Съзнаваше, че не трябва да го прави, че не биваше въобще да идва тук. Не искаше да нарани душата й, както бе наранявал толкова жени преди. Но Пейдж го привличаше с неудържима сила. Със спокойствие, сдържаност, трогателна уязвимост, която се прокрадна преди малко иззад фасадата на непоклатимата й самоувереност. Знаеше, че трябва да си тръгне, но нямаше сили. Страстта бе взела връх над волята и разума.

Усети как устните й се разтварят жадно и чак тогава я целуна истински. Тези влажни топли устни — нежни и неповторими като самата нея! Една-едничка мисъл се вряза в съзнанието му. Поемаше тежка отговорност към тази изключителна жена — отговорност, която плашеше.

Той се отдръпна и я погледна. Пейдж бе притворила очи, сякаш изпаднала в транс. Притисна я към себе си и зарови лице в косите й.

— Пейдж… Пейдж… — задъханият шепот, трескавите му ръце, които милваха раменете й, гърба, бедрата, издаваха безумното желание. — Желая те, Пейдж! Бог да ми е на помощ!

Впила пръсти в мускулестите му рамене, тя кимна мълчаливо. Не искаше, не можеше да мисли за после, когато страстта щеше да е утолена. Всяка частица от тялото й копнееше отново да изпита вълшебната наслада, с която той я даряваше. Чак сега разбра онова ново непознато чувство, което от вчера я измъчваше. Разочарованието на незадоволената жена. Не, със сигурност това усещане не й харесваше!

Сега Далас бе до нея и обещаваше неземното блаженство на пламенната нощ, която изживя в Ню Йорк. Не би понесла, ако пак си тръгнеше.

— Моля те, недей, ако… Ако… — заекна тя колебливо. В погледа й се четеше страх.

— Няма, обич моя, няма да си тръгна! — милваше косите й с безмерна нежност. — Снощи постъпих отвратително, страшно съжалявам! Ако това е някакво утешение за теб, преживях кошмарна нощ. Знам, че трябваше да се върна, но понякога постъпвам като пълен глупак! — притисна с длани лицето й и продължи почти шепнешком: — Господи, невероятна си! Ти си изключителна!

Целуна я нежно. Ръцете му се плъзнаха по врата към разгърдената риза, която бе завързана на кръста. Развърза възела и разгърна меката коприна. Стори му се, че дъхът му спира. Треперещите пръсти докоснаха съвършения овал на млечнобялата й гръд, после двете розови зърна — твърди и набъбнали, сякаш след миг ще се разпукат като цветни пъпки. Пейдж изстена сладострастно, в очите й гореше желание.

— Боже мой, ще полудея…

С рязък жест той хвана ръката й и я поведе към къщата.

— Мисля, че ако останем още малко тук, ще се взривя! — гласът му прозвуча като ръмжене на разгонен самец.

Пейдж следваше безмълвно Далас. Влязоха в къщата, минаха през всекидневната, оттам — по късия коридор към спалнята. Кръвта бучеше в ушите й, сърцето щеше да се пръсне. На прага Далас спря, притисна я към себе си и я целуна страстно.

След миг блузата на Пейдж лежеше забравена на пода. Далас се отпусна на леглото, притегли Пейдж между коленете си. Пое в устата си едното й зърно и тя замря, удивена от сладостната топлина, която се разля по тялото й. Трябваше да сграбчи раменете му, за да остане изправена. Когато пръстите му започнаха да си играят с другото зърно, задъханият стон на Пейдж му подсказа, че е време да прекрати любовната игра.

С рязко движение смъкна шортите и бикините й. Без да откъсва устни от гърдите й, разкопча с трескави ръце ризата си и колана. Отмести я до себе си, докато се освободи от дрехите. В следващия момент бе върху нея и със силен властен тласък я облада.

Пейдж приветства с възторжен вик силата на този мъж, задъхания ритъм на движенията му. Те й бяха нужни, най-малкото да се увери, че не сънува. Усещаше как огнената топка в слабините й расте, расте, нажежава се до бяло, избухва с неудържима сила. След секунди усети напрежението, вцепенило за миг тялото на Далас, после мощните конвулсии, с които плътта се освобождаваше от напрежението. От гърлото му се изтръгна тържествуващ вик, пропит с блаженство, и заглуши задъханите стонове на Пейдж.

— Пейдж… Пейдж… — най-сетне бе успял да си поеме дъх. — Боже мой, с теб е толкова хубаво! Просто… невероятно! — безсилен да помръдне, остана да лежи върху нея.

Пейдж не знаеше какво да отговори, а и едва ли беше нужно. Просто се усмихна. Когато миналия път се любиха, непознатите усещания, блаженството на кулминацията я стъписаха със стихийната си мощ. Сега бе различно. Беше щастлива, че Далас се върна тук заради нея, че я желае, че тя отново го е дарила с наслада. Изпитваше безкрайна нежност и гордост. Ръцете й се плъзнаха по влажния му гръб.

— Ох, сигурно ти тежа! — измърмори той. — Май нямам сили да помръдна…

— Недей! Толкова е хубаво така!

Все пак успя да се отмести. Отпусна се блажено до нея. Неравното им дишане постепенно се успокои, сля се с ритъма на разбиващите се в брега вълни. Далас премести лениво главата си върху възглавницата и едва тогава забеляза, че лежат върху оправеното легло.

— Забравили сме дори покривката… — промърмори той. — Май мозъкът ми бе парализиран… — изведнъж се надигна на лакът и извика стреснато: — Господи! Какво направих!

— Какво е станало? — погледна го с тревога Пейдж.

— Пейдж! Господи, бях обезумял! Всичко стана толкова бързо… Забравих… да те пазя…

— Успокой се, всичко е наред — каза тя и стисна нежно рамото му.

Той я изгледа недоверчиво.

— Не вярвам да си хукнала на доктор сутринта!

— Не съм, разбира се! — та тя въобще не се надяваше да го види пак.

— Ами ако е станала беля?

— Ще мислим, ако е станала… Няма смисъл отсега да се тревожим. Пък и в момента няма голям риск…

— Пейдж, на това въобще не може да се разчита! — пъхна ръка под главата й и се отпусна с отчаян вид. — Това е то, как не помислих? Какво ми става, когато съм с теб? Обезумявам ли, или оглупявам? — изръмжа сърдито той.

— Чуй ме, Далас…

— По дяволите, Пейдж! Името ми е Джеси! Вече не съм ти шофьор! — процеди през зъби той.

Пейдж запази самообладание и попита спокойно:

— А какъв си?

— Твой любовник! Още ли не си го забелязала? — изръмжа ядосано.

— Какъв си, Джеси?

— За какво намекваш, дявол да го вземе? — изгледа я сърдито, надигна се и обу джинсите си.

— За нищо не намеквам, Джеси! Искам да знам кой си, с какво се занимаваш, защо си тук?

— Значи искаш да знаеш… Сигурна ли си? — попита заядливо той и вдигна нервно ципа на джинсите.

— Да — отвърна Пейдж.

— Е, добре! Можеш да се обзаложиш, и ще спечелиш баса, че не съм шофьор!

— За това се досетих и сама — заяви невъзмутимо тя. — Кажи нещо, което не ми е известно.

— Онази вечер бях на изложбата…

Самообладанието като че ли за миг й изневери.

— На моята изложба? — въпросът, естествено, бе неуместен.

— На твоята изложба, разбира се. Един приятел ме замъкна. Адвокат от тези, които си ловят клиенти по разни светски сбирки.

— Разбирам — промълви тихо.

Пейдж и наведе глава.

— Нищо не разбираш! — избухването му я изненада. — С този приятел си пиехме шампанското, което щедрият ти домакин предлагаше, и те оглеждахме. Той спомена, че се носели разни слухове за теб… — Пейдж трепна, но той продължи безмилостно. — Казах му, че греши. Тогава се хванахме на бас…

— На бас? — гърлото й изведнъж пресъхна. Преглътна, за да го овлажни. Усети как пулсът на сърцето й се ускорява.

— Да, обзаложих се, че ще те сваля. Изглежда, че спечелих баса! — завърши той сърдито.

Дразнеше го необяснимото вълнение, което Пейдж събуждаше в душата му. Искаше да я засегне, да излезе победител, ала се чувстваше като влечуго. Отвратен от себе си, изхвърча от стаята както си беше бос и гол до кръста.

Пейдж трепереше като лист. С несигурни движения изпълзя до ръба на леглото. Вдигна от пода блузата си, облече я и, като се поклащаше напред-назад, направи няколко дълбоки вдишвания.

Далас бе застанал до дървения парапет на верандата и гледаше мрачно пред себе си. Мразеше се, мразеше и нея, защото бе причината за отвратителното му настроение. Не, не нея, а чувствата, които събуждаше в душата му, побърза да се поправи сам. Непривични, непознати чувства. Нежност, мъчителни угризения, желание да се втурне обратно в стаята, да си посипе главата с пепел и на колене да я помоли да му прости за болката, която й беше причинил.

Морето бучеше яростно. Или само така му се струваше? Може би това бе тътенът от бурята в душата му? Не знаеше какво да прави. Да си замине или да остане, да се извини или да забрави глупостите, които й надрънка? Най-честно щеше да е, ако изчезнеше завинаги от живота й. Пейдж щеше да го забрави. В това не се съмняваше. Някой ден щеше да срещне мъжа, който можеше да й даде онази нежност, топлина, любов, които заслужаваше. А той не можеше. В неговия речник думата „любов“ не съществуваше. Не искаше досадни отговорности — жена, деца. Бог да му е на помощ, ако случайно белята беше станала! Тогава наистина не знаеше какво ще прави.

Слънцето се спускаше към хоризонта и захладня, но той посрещаше с мазохистко удоволствие студените пориви на вятъра. Напомняха му, че носи в гърдите си къс лед вместо сърце. Да, бяха прави… Бяха прави жените, които го наричаха гадно копеле. А той наистина бе и гадняр, и копеле! В буквалния смисъл на думата.

Една ръка докосна рамото му и той подскочи като ужилен. Пейдж стоеше зад него с неговата риза в ръка. Беше по шорти, но с пуловер и три четвърти чорапи. Лицето й бе бледо. На сведените й ресници блестеше влага.

— Облечи се, ще настинеш — каза тихо тя и наметна ризата върху голите му рамене.

Той я облече, започна бавно да я закопчава, за да спечели време.

— След всичко това мислех, че ще се радваш да пипна някоя пневмония…

— Не, защо?

— Защото съм гадно копеле! И защото заслужаваш по-добър от мен!

— Не търся по-добър от теб. Не търся никого! Пък и не мисля, че ще настинеш. Топло е, освен това ти си много здрав.

Нейното благодушие го съсипваше. Сграбчи я за раменете. Изкушаваше се да я разтърси, да влее малко здрав разум в главата и. Пейдж можеше да се разкрещи, да го наругае, да го изрита от дома си като мръсно куче. Но не го направи. Внезапно се почувства безкрайно уморен.

— Пейдж, защо? Не те ли засегна онова, което чу? — въздъхна примирено.

— Засегна ме, разбира се. Не е приятно да узнаеш, че са те мамили.

— За Бога, не, не съм те мамил! Заклевам се! — извика той разпалено. — Харесах те още тогава, на изложбата. И да не се бях хващал на бас, навярно щях да те потърся. Както и да е, бас имаше и предполагам, че предизвикателство ме подтикна да се правя на шофьор. Обикновено действам направо…

— В това не се съмнявам.

— По дяволите, Пейдж, как е възможно да си толкова спокойна? Разкрещи се! Наречи ме гадно копеле! Ще бъде съвсем заслужено, разбира се!

— Просто не е в моя стил, но ако толкова държиш на скандала, мога да опитам — ъгълчетата на устните й трепнаха. Очевидно полагаше усилия да не се усмихне. Да, Далас я бе засегнал, но някак не се чувстваше обидена. Може би защото виждаше как той самият се измъчва. Сигурно не му се искаше да е такъв, за какъвто опитваше да се представи. Не, не беше такъв… И може би защото, въпреки всичко, я накара да се чувства жена. А заради това той заслужаваше да му прости много неща.

Далас я изгледа начумерено, поклати глава. После я прегърна нежно и я притисна към себе си. В първия момент Пейдж понечи да се отдръпне, но той усети как напрежението й намалява, изчезва. Тръпка разтърси тялото й. Не беше трудно да се досети, че невъзмутимото й спокойствие е само привидно. Той отново си повтори, че трябва да се махне, да изчезне, че в живота й няма място за него. Ръцете му обаче отказаха да се подчинят на разума. Притиснаха я още по-силно, като я люлееха успокоително.

— Пейдж, Пейдж, Пейдж… Какво да те правя? Постъпваш глупаво, като се забъркваш с гадно копеле като мен!

— Не се забърквам… Ти си тук…

— Все едно! Не искам да те наранявам, кълна се, но не съм свикнал да бъда нежен. Объркан съм, не знам какво да правя…

— С какво се занимаваш, Джеси, когато не се правиш на шофьор?

Той се усмихна. Беше толкова приятно да я държи в прегръдката си сега, когато страстта бе утолена. Май такова нещо не му беше случвало.

— С филми. Редактирам ги.

— Игрални филми?

— Най-вече документални. Преди седмица завърших последния филм и определено се нуждаех от почивка. Знаеш ли, тази работа е доста напрегната. Понякога не ми остава време да вдигна глава.

— За какво е филмът?

— За реформата в щатските затвори. Потискащ филм. Стотици метри заснета лента остана неизползвана, защото трябваше да се придържам към оптимистичното звучене, както искаше продуцентът!

— Искаш да кажеш, че реформата е повече на думи…

— Горе-долу. Всъщност опитват се да правят нещо, но то е като да запушваш еднометрова дупка с клечка кибрит. Условията в затворите са отвратителни и постоянно се влошават. Да ти призная, докато гледах заснетия материал, имах чувството, че съм изваден от равновесие!

— Според теб излиза, че филмът заблуждава зрителите за действителното положение в затворите.

— Не, не ги заблуждава! Казва истината. Е, не цялата, но аз мисля, че всеки от нас носи малко вина… — направи пауза, потърси погледа й и добави: — Пейдж, никога не съм те лъгал! Искам да кажа, освен когато се правех на шофьор… Не съм те лъгал.

— Вярвам ти… — промълви тя. — Вече ми каза всичко, нали?

Сега бе моментът да го направи, светкавично реши той. Не искаше да я заблуждава, да подхранва напразни илюзии. Отпусна ръце и ги опря на парапета. Заговори. Тонът беше сдържан, не можеше да скрие напрежението, чувствата, които го измъчваха.

— Пейдж, свикнал съм да живея сам и не желая да се обвързвам! Нямам навика да давам! Може би това е егоизъм… Не знам. Не ти обещавам и не чакай нищо от мен! Сигурен съм, че рано или късно ще си събера багажа и ще изчезна. Такъв съм! Това е.

Най-неочаквано Пейдж избухна.

— Казах вече, дявол да го вземе, че от теб не искам нищо! Нито пък някога съм искала! Не съм те карала да се правиш на шофьор, нито да ме целуваш! — вдигна ръка предупредително, преди да е успял да възрази. — Знам, добре, отвърнах на целувката ти… Признавам, че дори я исках… Но не съм те молила за нея. Нито пък някога ще моля. Имам гордост, Далас! Имам дом, свой живот, кариера и съвсем не си ми нужен ти, за да се грижа за себе си! — обърна се, готова да си тръгне, но спря и продължи сърдито: — Щом толкова се боиш да нямам някакви претенции към теб, защо не се качиш на смешната си лимузина и не отпрашиш за Ню Йорк? Господи, такова чудо не ми се беше случвало! — поклати в недоумение глава. — Защо вие, от града, си въобразявате, че светът се върти около вас? Чуй и го запомни добре, Джеси Далас! Светът не се върти около теб, разбра ли?

Около минута го гледаше ядосано. После му обърна гръб и се отдалечи в другия край на огромната веранда. Опря ръце на парапета и впери поглед в потъмняващата водна шир. Джеси се приближи до нея.

— Не смятах, че ще успея…

— Какво да успееш?

— Да те разсърдя.

— Е, успя! Само че не си го позволявай често! — предупреди тя и се усмихна. Стана чудо. Обзе я някакво невероятно успокоение. Ето на, изкара си яда и й олекна. — И ако искаш да знаеш, бе свидетел на едно много рядко изпълнение!

— Ще пазя спомена за него, дълбоко скътан в сърцето! — пошегува се той и се усмихна.

— Не си ли гладен?

Въпросът й успя да го изненада.

— Това пък откъде го измисли?

— От сутринта не съм слагала залък в устата си.

— Видя ли какво става, като го няма шофьорът ти? Кой да се погрижи за теб!

— Винаги закусвам в десет, пропускам обеда, в шест вечерям. Да знаеш, здравословно е! В хладилника имам прясна риба. Какво ще кажеш да я запечем с масло и лимонов сок?

— Звучи като покана за вечеря…

— Освен ако си нямаш други планове. Доколкото си спомням, някъде наоколо живеят твои приятели.

— Те и понятие си нямат, че съм тук!

— Можеш да ги изненадаш…

— Я остави това! Никога не съм имал намерение да ги посещавам. Прекрасно знаеш защо съм тук!

— Тогава оставаш за вечеря.

— Защо не хапнем някъде навън?

— Да не се боиш, че няма да е вкусно? Напротив, готвя превъзходно, колкото и нескромно да звучи!

— Не, не се съмнявам! Не искам обаче да ти създавам излишни главоболия… Не съм дошъл за това…

— А защо си дошъл, Джеси?

Ето че се върнаха в изходното положение. Пейдж вече не се шегуваше. Дори сгъстяващият се здрач не можа да скрие изпитателния й поглед.

Далас пое дълбоко въздух и бавно го изпусна.

— Не съм много сигурен защо дойдох… — отвърна той. — Имах нужда да те видя, исках да бъда с теб. Да се махна за известно време… от онова — махна напосоки с ръка. — Предполагам, че тръгнах, воден от някакъв импулс… — замълча и се намръщи. — По дяволите, не знам защо дойдох!

— Искаш ли да останеш тази нощ?

— Разбира се, че искам!

— А чевръст ли си в ръцете?

Джеси се смая от изненада, но превключи бързо и подхвърли:

— Не знаеш ли?

Пейдж пропусна край ушите си нахалната му реплика и продължи:

— Случвало ли ти се да оправяш нещо сам? Защото вкъщи има една камара неща, които се нуждаят от дребни поправки. Трябва да се подменят няколко от дървените стъпала към плажа. Батерията в кухнята ми капе, а вратата на банята заяжда. Как мислиш, ще успееш ли да се справиш утре, докато аз работя?

— А ще работиш ли? — подхвърли разочарован Джеси. — Надявах се да се поразходим с колата по крайбрежния път, да спрем в някое ресторантче, да опитаме тукашните омари…

— Утре имам работа. Аз не съм в отпуск като теб!

— Освен работата, трябва да има време и за малко развлечения!

— Казвай бързо, искаш ли риба, или не! Ще се вмирише, докато се разправям с теб!

— Добре, добре! Ясно, че си гладна! Пали скарата и печи проклетата си риба! — Пейдж тръгна към къщата. — Все едно обаче, някой път ще те замъкна на раци! — вика след нея Джеси. — Няма вечно да дълбаеш камъни!

 

 

Вечеряха в трапезарията. Нямаше запалени свещи и цветя, които да придават малко романтичност на вечерята, но атмосферата определено бе приятна, задушевна. Пейдж разказваше въодушевено за Марбълхед, после разпитваше Джеси за работата му, а той охотно отговаряше.

— Работата е напрегната. Всичко е в твоите ръце. Но може би в това е нейното предизвикателство и… очарование!

— Как попадна във филмовия бранш?

— Всъщност веднага след гимназията започнах като фоторепортер. Нямах средства, за да продължа в колеж, затова реших да поработя няколко години. Изглежда, че снимките ми са били добри, защото от „Асошиейтед прес“ ме забелязаха и ми предложиха постоянна работа. Приех. Знаех, че ще пътувам много. Не съм пропуснал гореща точка на нашата планета — Иран, Родезия, Виетнам, Филипините. Бях млад, пълен с енергия. Отивах там, където другите обикновено отказваха.

— Работата ти е била интересна. Видял си свят, много си научил.

— Да, така е. Не отричам, че в тази професия има приятни моменти. Но мисля, че на Земята има повече нещастие, отколкото добро. Глад, нищета, репресии, революции, погроми… Страшно е човек дори да си помисли какво става по света!

— Това сигурно потиска, човек се чувства опустошен…

— Права си, но тогава не исках да призная, че заради това изоставих тази професия. Казах си, че трябва да продължа образованието си. Наистина четях много, но нещо ме подтикваше да завърша и колеж.

— И какво беше… това нещо?

Далас се замисли, преди да отговори.

— Предполагам, гордостта. Средата, в която съм израсъл, беше бедна, обаче исках докажа, че с нищо не съм по-лош от другите. Струваше ми се, че колежът е една от стъпките. Бях навършил двадесет и седем години, когато постъпих в колежа. В началото ми беше много трудно. Повечето мои състуденти бяха млади. Идеше ми да захвърля всичко и предполагам, че щях да го направя, ако не беше гордостта!

— Все пак си се справил!

— Справих се… В колежа открих и бъдещата си професия. Имахме невероятен преподавател! — Джеси се усмихна. — Блестящ ум и изключителен талант. Благодарение на него, направих първия си филм.

— Сигурно сега е много горд с ученика си!

— Той почина — усмивката му се стопи. — Инфаркт… и край — каза мрачно и щракна с пръсти.

— Съжалявам.

— Защо? Това е животът. В крайна сметка той ми завеща своята професия. Смея да твърдя, че не съм го изложил.

Пейдж наблюдаваше внимателно как лицето му променя своето изражение. Джеси очевидно умееше, да крие болката си. Личеше, че е обичал много професора си от колежа, но за нищо на света не искаше да признае, че съжалява за смъртта му. Сякаш сърцето му бе от камък. Може би причината за това се коренеше във времето, когато като фоторепортер ежедневно бе ставал свидетел на ужасите на планетата.

— Разкажи ми нещо за филмите, над които си работил! — помоли Пейдж. Надяваше се с въпроса да го въодушеви отново, но май не се получи.

— Да видим… — започна мрачно той. — Един от филмите, които съм редактирал, засягаше малтретирането на непълнолетни. Имаше филм за детската проституция… Онзи за самоубийците беше потресаващ. След филма за политическата корупция, мнозина усетиха, че почвата под краката им се клати…

— Представям си! Ако е бил като „По примера на лидера“…

— Гледала ли си го?

— Да, през зимата.

— Какво мислиш за филма?

— Страхотен е! Държи те в напрежение като филм на ужасите, но най-ужасното е, че е документален. Изключително професионално направен филм! Въздействието му е невероятно!

— Благодаря ти!

— Твой ли е? — възкликна Пейдж изненадана. Беше страшно доволна, че е забелязала таланта му. — Господи, ами ако бях казала, че е ужасен?

— Нямаше да се разсърдя, щом си мислила така.

— Изглежда много неща приемаш…

— А имам ли друг избор?

Пейдж съзнаваше, че е прав донякъде. Човек не можеше да се бори срещу онова, което не е в състояние да промени. И все пак в думите му се долавяше цинизъм. Затова въпросът й прозвуча остро и ехидно.

— А можеш ли поне да си избираш филмите?

— Това мога. Винаги мога да откажа да работя върху някой филм. Но не самата работа ме потиска, а фактът, че заснетото на лентата съществува. Харесвам професията си. Ако питат мен, е супер.

— Спомена, че е напрегната. Защо?

— Понякога се случва мненията на продуцента и режисьора да се разминават. Налага се да прибягвам до какви ли не номера, за да останат и двамата доволни. Същевременно зрителите не трябва да забелязват намесата на редактора. Още по-трудно е обаче при игралните филми. Доста работа пада, за да накараш публиката да повярват, че онова, което става на екрана, е истина…

— Например? — Пейдж подпря брадичката си и се вторачи заинтригувана в Джеси.

— Ами например лошият герой преследва героинята, на пътя й зейва дупка и тя трябва да я прескочи — за първи път, откакто заговориха, очите му се оживиха. — Героинята сграбчва някаква лиана, засилва се, лицето й е ужасено. Следващият кадър показва преследвача, следващият — отново героинята, която току-що се е приземила благополучно от другата страна на дупката.

— Но това си е чиста измама! — изкоментира Пейдж.

— Точно така обаче става.

— Питам се как ли гледаш филми, когато знаеш, че много от онова, което виждаш на екрана, всъщност става в монтажната?

— Като останалите зрители — предпочитам да вярвам. Не е ли същото, когато на сцената някоя певица пее сърцераздирателна балада? Знаеш, че е само песен, че певицата е пяла така десетки пъти, но като че ли ти се иска да повярваш, че изживява, че страда в момента. После може да запее нещо весело и пак ще й повярваш.

— Имам чувството, че ти се иска тя наистина да страда… — подхвърли Пейдж.

— Кой? Аз? Точно аз?

— Не знам… Струва ми се, че копнееш в теб да се влюби безумно някоя жена и да излива душата си в песен.

В отговор Джеси въздъхна сърдито.

Като се усмихваше на себе си, Пейдж отиде в кухнята за кафе. Върна се с поднос с чаши и две огромни парчета боровинков пай и кимна към терасата. Джеси взе от ръцете й подноса и излезе навън. Разположиха се край малка масичка, закътана от вятъра до широк навес. Грееше луна и меката й сребриста светлина прогонваше мрака. Вълните с тихия си плясък сякаш им правеха серенада. Джеси се отпусна на плетения стол и пое с пълни гърди свежия, наситен с мирис на море, въздух.

— Тук е толкова приятно!

— Би ли си починал тук?

— Ммм, чудесно!

— Защо тогава не прекараш отпуската си при мен?

Джеси не бързаше да отговори. Вгледа се изпитателно в Пейдж.

— Ти обичаш самотата си. Няма ли да ти пречи моето присъствие?

— Не, ще бъде нещо ново. Пък и няма да стоиш дълго…

— Защо си толкова сигурна?

— Сам каза — един ден ще си събереш багажа и ще изчезнеш.

— Добре, но ако този ден не дойде толкова скоро?

— Тогава… Тогава… Ако започнеш да ми досаждаш, сама ще те накарам да си събереш багажа.

— Пейдж, даваш ли си сметка какво правиш? Каниш ме в твоя дом… — изглеждаше ужасно сериозен.

— Не те каня. Не съм те канила да идваш тук, но виждам, че това място ти харесва. Просто ти казвам, че ако искаш, можеш да останеш. Къщата е голяма и нищо не ми пречи да приютя за малко един приятел.

— Пейдж, не забравяй, че ако остана, не възнамерявам да спя в стаята за гости.

— Кога към казвала, че ще спиш в стаята за гости?

— Защо го правиш, Пейдж? Предлагаш ми дома си и… себе си — Джеси се отпусна назад в стола с мрачно изражение.

— Защото те харесвам. Трябва ли има и друга причина?

— Обикновено има.

— О, виж какво! — въздъхна тя. — Пак ми накипява. За днес обаче един скандал ми стига. Ако искаш, остани, ако не — събирай си багажа. Решавай сам! Какво толкова има? — той не отговори, сякаш обмисляше думите й. — Какво ти става, Джеси? — наруши тя непоносимото мълчание. — Да не се боиш от моите чувства? Или може би от своите?

— Глупости, не се боя от нищо!

— Тогава какъв е проблемът? Предложението ми е повече от ясно. Или го приемаш, или си тръгваш.

— Досега не съм живял с жена повече от два-три часа… Чудя се как ще ни се отрази „съжителството“?

— Ти не живееш с мен, а само… ми гостуваш…

— А ти се занимаваш с игра на думи!

— Може и така да е — въздъхна с досада Пейдж. — Добре, чуй какво ще ти кажа без заобикалки: сега ще си изям сладкиша, ще си изпия кафето, ще оправя кухнята, а после ще седна да почета. Нали не възразяваш?

Въпросът й не можеше да не предизвика усмивка. Джеси знаеше прекрасно, че Пейдж съвсем не се нуждае от съгласието му. Можеше да прави каквото си поиска. Това бе домът й, нейният живот.

Добре, нека си изяде сладкиша, да си изпие кафето, да почисти кухнята, после да седне и да почете. А той пък щеше да й погостува известно време. Ако не за друго, то поне за да докаже и на двамата, че може да си тръгне, когато си поиска.

Както беше обещал…