Барбара Делински
Тайната на камъка (3)

Трета глава

Пейдж се усмихна щастливо. Протегна се доволно като котка, усети сладостна умора в тялото си и се засмя тихичко. Пое дълбоко въздух, после лениво се обърна към онази част на леглото, където бе лежал Далас.

Нейният любовник. Беше прекарала нощта в прегръдките на своя шофьор. Звучеше като прелестно скандална, но малко демоде пикантерия. А всъщност беше най-прекрасното, най-вълнуващото нещо, което й се случваше от години. Жизнерадостният й смях огласи стаята, тя отметна завивката и се измъкна от леглото.

Трябваше да побърза. Последната й среща бе в десет, след това си заминаваше. Взе душ, облече се, стегна пътната си чанта, остави я до входната врата и чак тогава си направи кафе. Нито за секунда не преставаше да мисли за отминалата нощ. Естествено, не съжаляваше за нищо. Днес щеше да се завърне в своя дом край морето, в което беше влюбена. Отново щеше да заживее в ритъма на обичайното си всекидневие, отдадена на работата си, която толкова обичаше. За първи път в живота си обаче щеше да е сигурна, че е пълноценна не само като творец, но и като жена. Дали някой ден друг мъж щеше да възпламени страстта, към която Далас бе намерил ключ, не можеше да знае отсега, ала бе убедена, че никога нямаше да забрави тази нощ и щеше да му бъде благодарна.

Точно в десет звънецът сложи край на размишленията й. Пейдж надникна през прозореца. Дългата черна лимузина беше пред входа. Предполагаше, че Феликс е заел мястото си зад волана, но ако не бе така? Как следваше да се държи, ако пред вратата я очакваше Далас? А той самият как щеше да реагира?

Пейдж се постара да усмири мравчиците, които запълзяха в стомаха й, и отвори врата. На прага стоеше Феликс. Чувството, което я обзе, приличаше на облекчение. А може би на разочарование?

— Добро утро, госпожице Матесън! — поздрави почтително дребничкият шофьор. — Как се чувствате днес?

— Прекрасно, Феликс! — огледа за последен път стаята и рече с въздишка: — Готова съм. Да тръгваме.

Феликс взе куфара, пътната чанта, изчака Пейдж да мине покрай него и дръпна вратата. Като че ли имаше нещо символично в отчетливото прищракване на ключалката — един много кратък и много светъл миг в живота й бе приключил. Не, не съжаляваше за това, защото жената, която се завръщаше в Марбълхед, не бе онази, която го напусна преди три дни. Навярно беше по-добре, че тази сутрин, не срещна Далас, продължи да разсъждава Пейдж. В края в краищата, всеки имаше свой път в живота и тези пътища навярно никога нямаше да се пресекат.

Докато пътуваха към галерията и после, докато траеше последната й среща, сигурно стотина пъти си повтори това изречение. Когато най-сетне ангажиментът й приключи и тя се измъкна облекчена на улицата, май наистина беше успяла да си внуши, че това е единственият разумен край на тази краткотрайна авантюра. Вече мислеше за своя дом.

Тогава съзря Далас. Висок и строен, като безупречен шофьор, той я чакаше, опрян на лимузината. Без да обръща внимание на затреперилите си колене, тя се отправи с твърди крачки към колата. Далас я поздрави мълчаливо, докосвайки с два пръста козирката на фуражката, и само леко зачервените му очи напомняха за онова, което бе станало помежду им през нощта.

— Не те очаквах… — Пейдж спря нерешително до него, когато й отвори задната врата, за да се качи.

— И аз не го очаквах… — промърмори той сдържано.

Пейдж остана с впечатлението, че е бил принуден да поеме това пътуване, а очевидно не му се е искало особено. Стомахът й се сви на топка.

— Съжалявам! — прошепна тя сконфузено и с наведена глава се качи бързо в колата.

— А аз не съжалявам! Мисля, че не ме разбра… — надвеси се над нея той, преди да затвори вратата.

— Не, не… Не се притеснявай, всичко е наред! — успокои го Пейдж, като скалъпи някаква усмивка. — Представям си колко е досадно да караш до Марбълхед и обратно, така че не те виня… — тя смръщи вежди. — Или може би Феликс ще ме откара? Къде е той?

— В, агенцията. Ще те откарам аз — с тези думи затвори нейната врата, седна зад волана и завъртя ключа.

Пейдж се отпусна на седалката. Като на кино пред погледа й се редуваха кадри от забързания живот на този огромен град. Точно преди три дни пристигна тук, а сякаш беше отдавна. Плаха, безпомощна усмивка заигра на устните й. Три дни, през които се случиха безброй неща! Стегнатият възел в душата й постепенно се отпусна и скоро съвсем изчезна. Щастливо изражение бе заменило плахата усмивка. Връщаше се у дома. Пазеше в сърцето незаличими спомени. А пред нея седеше мъжът, който направи това възможно!

Чувствата и мислите на Далас в момента бяха далеч по-сложни. За кой ли път си зададе въпроса какво целеше с този ход. Добре, спечели баса, макар изобщо не му мина през ум да уведомява Бен за успеха си. Когато призори се прибра вкъщи, само на две пресечки от мястото, къде остави заспалата блажено Пейдж, се чувстваше толкова объркан, че само взе душ, избръсна се, а после се тръшна в креслото. Чудеше се какво, по дяволите, да предприеме по-нататък?

Оказа се абсолютно прав — под сдържаната външност на Пейдж Матесън се криеше пламенна жена. Невинна и лишена от притворство, беше истинско откритие за него в леглото. За първи път от много, много дълго време, изпитваше не хлад и безразличие към жената, с която бе спал, а див копнеж да продължава да я люби. При целия си опит с жените, на който мнозина биха завидели, откриваше непозната, неизживяна досега наслада в прекараните часове с Пейдж.

Разумът диктуваше, че тази нощ трябва да се превърне в спомен за незабравимо любовно приключение, но нещо го принуждаваше да пренебрегне вътрешния глас. Поне три пъти посягаше към телефона, после се отказваше. Все пак набра накрая номера на агенцията. Трябваше да види отново Пейдж, да разбере къде живее, да прекара поне още ден с нея. Колкото да не му се искаше да го признае, изпитваше отчайваща безпомощност пред очарованието на тази жена.

В агенцията се отзоваха благосклонно на молбата му да откара Пейдж до Марбълхед, както когато вчера си изпроси да я вози из града. Фактът, че отдавна се познаваше със собственика на агенцията, навярно оказа някакво влияние, както и това, че Джеси Далас бе един от уважаваните членове на културтрегерското братство.

Онова, което Джеси наистина не можеше да проумее, бе кое го караше да я преследва, маскиран като шофьор? На първо място никога не бе преследвал жени. Използваше ги, после се освобождаваше от тях. И какво толкова, по дяволите, очакваше да стане, като пристигнеха в нейния Марбълхед, който тя превъзнасяше до небесата?

Ъгълчетата на устните му трепнаха иронично. О, защо се правеше на интересен? Прекрасно знаеше какво очаква да стане! Дори в момента усещаше предателското напрежение в слабините. Пейдж Матесън — безчувствена, студена? Божичко, кой глупак го бе измислил?

Погледна крадешком в огледалцето. Видя я, отпуснала глава на облегалката, със затворени очи. За какво ли мислеше? Може би за бурната любовна нощ? Не събра кураж да я попита. Че откога му трябваше кураж, за да говори с жените? Често с безцеремонното си поведение си бе изпросвал по някой не особено лицеприятен епитет. Наричали го бяха гадно копеле. Кой знае, може и да беше истина… Но той държеше на независимостта си повече от всичко. Обичаше професията си и когато се заемеше с поредния филм, работата поглъщаше всяка негова минута — от сутрин до вечер, а често и до късно през нощта. Имаше късмет, че в момента си беше взел полагащия му се заслужен отдих. Иначе нямаше представа как щеше да хукне да преследва Пейдж Матесън. Хайде пак! Да я преследва… Омагьосаният кръг отново се завърташе.

Пътуваха почти без да разменят дума. След два часа наближиха Хартфорд и чак тогава Далас се реши да наруши мълчанието.

— Не си ли гладна?

— Малко… — вглъбена в мислите си, Пейдж не беше забелязала кога са преполовили пътя.

— Какво ще кажеш да хапнем нещо?

— Отлична идея! — отвърна бързо тя. Беше загубила надежда, че Далас ще проговори, а един обяд звучеше обещаващо.

Очевидно Далас познаваше добре града, защото без колебание намери пътя до местния търговски център. Паркира колата в съседния подземен гараж. Когато захвърли фуражката и й помогна да слезе от колата, той вече беше нейният кавалер — висок, красив, страхотно секси кавалер. Хвана я за ръка и това й се стори най-естественото нещо на света — безмълвно уверение, че отминалата нощ не е сън, както вече бе започнала да си мисли, докато пътуваха мълчаливо.

Далас размени няколко думи с оберкелнера, който им посочи усамотена маса до огромна палма в саксия. Когато седнаха на масата, Пейдж бе завладяна от изненадващо спокойствие и ведро настроение. Изчакваше пръв да заговори Далас, но той мълчеше, и това я караше да се чувства мъничко неловко. Далас поръча бутилка превъзходно бяло вино, чиято цена агенцията едва ли би посрещнала с възторг.

— Аз черпя! — проговори най-сетне той. Изглежда, държеше тя да разбере, че не е тунеядец.

— Тъкмо се чудех… — очите й проблеснаха закачливо.

Изненадан, Далас едва сега си даде сметка за цвета им. Бяха най-красивите очи с цвят на нефрит, които беше виждал. Много дълго се взираше прехласнат в бездънната им дълбина и това му доставяше неописуемо удоволствие. Установи го с нотка на вътрешно раздразнение.

— Как се чувстваш? — попита.

— Чудесно!

— На сутринта не съжаляваше ли?

— Вече е следобед — усмихна се Пейдж. Неловкостта й бе изчезнала. Даде си сметка, че Далас е малко нервен в момента, но това като че само засилваше обаянието му.

— Знаеш за какво говоря…

— Зная. Не, за нищо не съжалявах! — лъчезарната усмивка трябваше да подкрепи твърдението.

— Изненадва ли те това, че съм тук?

— Малко… Да ти призная, не очаквах да те видя днес.

— А искаше ли да ме видиш?

— Не зная… Не съм сигурна…

Ако Далас се надяваше да я обърка с безцеремонните въпроси, то определено претърпя провал. Пейдж изглеждаше самоуверена и арогантният оттенък, който той умишлено придаваше на въпросите, не я смущаваше.

— За какво си мислеше? — продължи да настоява той, по-скоро воден от чисто мъжко себелюбие.

— Мислех си, че дори никога вече да не те видя, ще помня тази нощ до края на живота си. Беше изключителна…

— Приятно е да чуеш такова нещо! И все пак поне мъничко не се ли надяваше да ме видиш днес?

— Честно казано — не! Изглежда те разочаровах? — добави тя с усмивка.

— Не, не! Впрочем малко може би… Всеки мъж обича да си внушава, че жената, с която е бил, изгаря от нетърпение да го види пак час по-скоро. Това собственическо чувство, така да се каже, е характерно за повечето мъже…

— Затова ли спа с мен? — Пейдж дори не трепна, задавайки въпроса. Далас усети, че страните му пламват. И той си въобразяваше, че е прям и дързък!

— Не… — измънка той. — Не вярвам в дълготрайни връзки…

— В това отношение няма защо да се боиш!

Прямотата й отново го обърка. Дали в крайна сметка Бен нямаше да се окаже прав? Има страст и страст. Сега Пейдж изглеждаше толкова спокойна и уравновесена, че му беше трудно да си я представи като онази пламенна жена снощи в леглото.

— Значи и ти не вярваш в дълготрайните връзки?

— Не чувствам нужда да принадлежа на някого…

Сервитьорът донесе поръчаното вино. Отвори бутилката, наля в чашата на Далас, той опита виното и побърза да му нареди да налее и на двамата. Пейдж прие със снизхождение тази малка демонстрация на мъжко превъзходство. Чувстваше се достатъчно уверена в себе си, за да възприеме жеста като заплаха за свободата й като индивид.

— Да пием за нас! — вдигна чашата си Далас, щом сервитьорът се отдалечи.

Пейдж кимна и отпи от виното. Как трябваше да отговори на подобен тост? Ако го приемеше, би означавало нещо като намек, че приема възможността за бъдеща връзка. В момента такава възможност изобщо не я занимаваше. От друга страна, да го отхвърли, най-малкото би прозвучало грубичко. Пък и не беше самата истината. Макар че не градеше конкретни планове за бъдещето с Далас, тя не изключваше възможността да се виждат от време на време.

— Беше започнала да ми казваш нещо… — той остави чашата си, опря ръце на масата и преплете пръсти.

— Казвах, че харесвам живота си такъв какъвто е — отвърна Пейдж спокойно. Насмешливият му тон изобщо не я впечатляваше. — Ценя независимостта си, харесва ми да живея сама.

— Но не отричаш, че снощи също ти хареса, нали така?

— Вече ти го казах. Което съвсем не означава, че трябва непременно да бъда с теб и тази вечер, Далас!

— Джеси — произнесе името си почти шепнешком и замълча. — Кажи го!

— Джеси… — повтори тихо тя, като сведе поглед и смутено се засмя. — Джеси звучи някак… странно. Свикнах с Далас…

— Защото за теб съм шофьорът, който те обслужва?

— О, не! — възрази категорично Пейдж.

Професията му беше нещо второстепенно, без значение за онова, което се случи между тях. В известен смисъл дори някак не пасваше на неговия образ. Далас очевидно се чувстваше съвсем свойски в луксозната обстановка на този ресторант. С изискания тъмносин костюм спокойно можеше да мине за адвокат или, да кажем, за финансов брокер. А защо не плейбой, наследил милиони, който убива скуката си като се прави на шофьор? Или пък е измислил хитър начин как да ухажва самотни и заможни дами, каквито обикновено бяха пътничките на лимузините под наем? Не можеше съвсем да се изключи и този вариант. Внезапното й хрумване я притесни. Накара я да се почувства омърсена, използвана.

— Често ли го правиш? — въпросът самичък се изплъзна от устата й. Внезапно изпита силна нужда да узнае истината.

— Какво да правя?

— Често ли сваляш жени по този начин?

— Не, за първи път — въпросът й като че ли го развесели. Очите му заблестяха насмешливо.

— Защо го направи?

— Наивен въпрос — каза го, ала изпита леко угризение. Заради цирка, който разиграваше, като се представяше за шофьор. И заради баса с Бен. — От самото начало ме привлече… — добави тихо, като че ли говореше на себе си.

— Това… не те ли притесни?

— Защо? А трябваше ли?

— Не зная… — Пейдж повдигна неопределено рамене. Вече не беше много сигурна защо подхвана този разговор.

— Чуй ме, Пейдж! — Далас изведнъж изпита нужда да я успокои. — Няма нищо по-естествено от това да харесаш някоя жена или съответно мъж. Така че не смятам да се оправдавам. Повтарям ти — нямам навика да свалям жени по този начин, но изобщо не съжалявам за станалото. Ти си изумителна любовница!

Пейдж се изчерви от смущение. Признанието обаче й достави невероятно удоволствие. Далас я нарече „изумителна любовница“! Въобще не смееше да си го помисли…

— Руменината много ти отива — каза той и погали нежно бузата й с опакото на пръстите. — Снощи в тъмното не забелязах дали се изчервяваш. И тогава ли се изчервяваш?

— Понякога… — Пейдж усети, че страните й пламват.

— Имало е и други мъже, нали?

— Не е трудно да се разбере.

— Много ли?

— Един.

— Само?! — Далас не успя да скрие изумлението си, макар че това признание обясняваше много от нещата, които снощи му се струваха необясними. — Не го разбирам, Пейдж. Ти си красива. Нормално е една красива жена да привлича мъжете…

Пейдж не отговори веднага. Съзнаваше, че това, което се готвеше да сподели, е твърде лично, ала не почувства неудобство. Нямаше от какво да се срамува — сега, когато вече беше сигурна, че опасенията й са били напразни.

— Преди години имах краткотрайна връзка с един художник. Бяхме много млади и неопитни и двамата. Той смяташе, че съм фригидна. Да си призная, и аз имах някакви съмнения… до снощи.

Явно думите й повлияха положително на поразклатеното му мъжко самочувствие.

— Сега разбирам защо изглеждаше толкова доволна от себе си — отбеляза той. — Значи… — смръщи чело, опитвайки се да подреди късчетата от мозайката. — Оттогава си избягвала мъжете от страх да не се повтори същото?

— О, не! Просто не ме интересуваха! — скептичният му поглед я принуди да премине в защита. — Говоря честно — намирам, че животът ми е пълноценен, професията, която имам, му придава смисъл. Впрочем, никога не съм считала и продължавам да не считам отсъствието на мъж в живота ми като кой знае каква голяма загуба!

— Добре, така да е, но не си ли мислила за съпруг, деца?

— Естествено, но няма защо да бързам! Не ме гледай така! В наши дни жените не се омъжват на осемнадесет години!

— Ти си забележителна жена! — Далас допи виното, останало в чашата му. Остави я на масата и настойчиво потърси погледа на Пейдж. — Отдавна не съм срещал толкова независим дух и удивителна самоувереност.

— Е, невинаги съм толкова самоуверена…

— Не мога да повярвам!

— Когато работя, понякога чувствам неувереност. По-точно като завърша някоя творба. Обичам скулптурите си. Нали са мои рожби? Във всяка съм оставила по малко и от себе си! За съжаление налага се да се разделя с тях — по-често, отколкото бих искала. Когато са в галериите, имам чувството, че аз самата съм изложена на показ. Чак след като разбера от Марджи, че публиката е приела добре някоя творба, увереността ми се възвръща.

— Значи все пак не ти е безразлично какво ще кажат за теб?

— Не за мен, а за моите творби! Нямаше да съм човек, а робот, ако това не ме интересуваше!

— Но ти сама твърдеше, че не те интересува дали някой ще купи твоя работа?

— Така е! Но когато вая, аз… — помъчи се да намери най-точните думи, за да изрази онова, което чувстваше. — Превръщам един безформен къс в нещо, което носи моето послание към хората. И ако те не го разберат или не го харесат, не съм на себе си.

— Случвало ли се това?

— Да, два-три пъти.

— Какво правиш в такива случаи?

— Винаги имам под ръка глина — усмихна се тя. — В продължение на няколко часа я мачкам върху тезгяха, придавам й определена форма и с един замах я сплесквам пак на топка. Не можеш да си представиш как помага! После отново се обаждам на Марджи. Има невероятен талант да утешава, но обикновено, когато й се обадя, вече е успяла да премести творбата в друга галерия. Предполагам, че така е и с децата. Отглеждаш ги с пот и сълзи, и когато поемат своя път по широкия свят, някой ден откриваш, че този път не е най-правилния. За щастие нещата обикновено не са непоправими. Въпросът е да се отрие правилния път.

Далас поклати замислено глава.

— Като станеш майка, сигурно ще ти е трудно да приемеш, че някое хлапе ще нарече детето ти с обидно име.

— О, можеш да бъдеш сигурен!

— Не те ли разколебава това по отношение на децата? Трябва ли човек изобщо да ражда деца?

Нотките на песимизъм в тона му озадачиха Пейдж. Искаше й се да го попита каква бе причината, но нещо я възпря.

— Не, не мисля. Като цяло работите ми са силни. Най-често е само въпрос да попаднат в подходяща атмосфера. Предполагам, че същото важи и за децата. Отглеждаме ги, възпитаваме ги и се стараем да изградим в съзнанието им определена ценностна система. Ако сме изпълнявали честно задълженията си като родители, те ще намерят мястото си в живота, дори ако се сблъскат с трудности и изпитания.

— Като че ли говориш от личен опит…

— Не. Досега животът беше благосклонен към мен, но имам други примери…

Мислеше за единия от тримата си братя, може би най-надарения. Той завърши математика и започна работа в мощна корпорация за съвременни технологии, после се премести във втора, в трета. Чувстваше се все по-неудовлетворен от работата си. Накрая захвърли всичко и подписа договор с една прохождаща софтуерна компания. Доходите му бяха несравнимо по-ниски, но най-сетне беше щастлив.

— Разкажи ми за детството си, Пейдж, за семейството си — помоли тихо Далас. — Какво те кара да мислиш, че животът се е отнасял благосклонно към теб?

Поднесоха обяда. Пейдж имаше на разположение няколко минути да събере мислите си. Опитаха салата от студена пуйка и чак тогава тя започна да разказва.

— Израснах в Уестпорт — Кънектикът…

— А, това обяснява много неща…

Не беше нужно да й го казва. И сама го знаеше, затова обикновено избягваше тази подробност, когато говореше за себе си. Всъщност, не беше сигурна защо го спомена. Може би нещо в изпитателния поглед на Далас й подсказа, че той не би допуснал да не му каже истината, цялата истина.

— Да, детството ми бе обезпечено. Баща ми беше… Още е… банков директор. Аз и тримата ми по-големи братя бяхме заобиколени с много грижи и с безпределна обич.

— Родителите ти в Уестпорт ли живеят още? — тя кимна. — Гостуваш ли им често?

— Да, продължаваме да бъдем много близки!

— Онази вечер присъстваха ли на откриването в галерията?

— О, не! Такива мероприятия са доста тежко изпитание за мен. Предпочитам да се виждаме… в по-спокойна обстановка.

— Хм, тежко изпитание… Не ти личеше вчера!

— Не знам как щях да се справя, ако не беше ти!

— Справи се чудесно! — увери я Далас. — Все пак в това препускане имаше и приятни моменти, не мислиш ли?

Пейдж кимна и се усмихна срамежливо. Спомни си импровизирания пикник в парка, отморяващото бъбрене на всевъзможни теми, докато пътуваха от една галерия към друга… Разбира се, и незабравимият завършек на деня. Сърцето й се разтуптя. Внезапно почувства силно желание да протегне ръка и да погали тези изпити, малко бледи бузи, да докосне устата, сините очи, ведри като пролетно небе. Пое дълбоко дъх, усмихна се и каза с въздишка:

— Казвал ли ти е някой, че си неотразим?

 

 

Тези думи се забиха в съзнанието на Далас и буквално го обсебиха през останалия път. Беше ги приел, като й оправи запазената марка поглед „съкрушител на женските сърца“. Тя направо го попи с мечтателна въздишка, на устните й затрептя усмивка. По всички правила на свалянето, вече трябваше поне да му намекне, че иска да прекарат заедно нощта. Не само че не го направи, но Далас даже се усъмни дали изобщо го желае. Издаваше я може би само неравното й дишане и леко пулсиращата вена на шията. Външно обаче се владееше. Хладнокръвно. Съвършено.

А той? Как само я желаеше той! Привличаше го навярно и предизвикателството повторно да я съблазни. Беше сигурен, че е достатъчно да я притисне в обятията си, и Пейдж щеше да омекне като восък.

Твърде лесно. Прекалено бързо. Този случай беше по-специален и трябваше да подходи деликатно, изкусно, с финес. Иначе цялото удоволствие от съблазняването пропадаше, нали?

 

 

В крайна сметка глупакът се оказа той!

Далас бе паркирал лимузината на пътния банкет и се взираше с мрачен поглед в потъмняващия хоризонт. Беше напрегнат като струна, буквално смазан от отвратителното чувство на безсилие. Някъде бе сбъркал, но къде? Опита се да разбере къде бе сгрешил. Събитията от последните часове преминаха в съзнанието му като на лента.

След като приключиха обяда, потеглиха към Марбълхед. Бъбреха неангажиращо или мълчаха — всеки отдаден на своите мисли. Както винаги, Пейдж изглеждаше спокойна. Отпусна се съвсем, когато наближиха Шангрила и се отбиха по шосето, водещо към океана. Свали стъклото и вдъхна дълбоко. Приличаше на хлапе, което вижда за първи път морето. Страните й порозовяха, очите й грееха щастливо. Издърпа фуркетите от кока и разпусна косата си. Господи, беше като невинно прелестно дете… и невероятно съблазнителна жена!

Моторът на колата още работеше, когато Пейдж излетя навън. Изпъна се, застана неподвижно, с лице срещу вятъра. Пое с пълни гърди свежия въздух. После пак. И после пак. Сякаш това й даваше сили. Обърна се към него. Лицето й сияеше.

— Не е ли чудесно? — възкликна възторжено. Без да дочака отговор, изтича по пътека, покрита с обли морски камъчета, и влезе вкъщи.

Тогава той извади куфара й от багажника. Около минута остана край колата. Не можеше да откъсне очи от къщата, в която Пейдж очевидно беше влюбена. Постройката, кацнала на върха на тясна ивица земя, вдадена в морето, бе облицована с варовик и морски камъни, които придаваха неповторим естествен чар на модерната й архитектура. Преди да влезе, Далас знаеше как изглежда отвътре. Огромни прозорци към морето или цели стъклени стени — във всекидневната, в трапезарията, в кухнята, в спалните. Докато го развеждаше, за да му покаже своя дом, Пейдж очевидно му се наслаждаваше. Личеше обаче нейна гордост бе ателието, което заемаше цяло крило от къщата.

— Ти ли я строи? — запита той. С безпогрешен усет бе доловил, че този дом е създаден за нея.

— О, не! Но и в този случай пак имах късмет! Къщата е построена от един архитект, който бе решил да се мести в Калифорния. Тъкмо я беше обявил за продажба, когато започнах да си търся дом. Разбира се, купих я веднага. В този район не се намират толкова лесно къщи, особено когато търсиш с гледка към океана.

Далас нямаше представа колко дълго останаха до стъклената врата, от която се излизаше на верандата. Верандата приличаше на обрулена от вятъра палуба на кораб. Той стоеше, зареял поглед във виолетовия здрач, омагьосан от танца на вълните. Пейдж бе застинала унесена до него. На устните й грееше мечтателна усмивка.

Той протегна бавно ръце към нея, привлече я и я целуна с безкрайна нежност. Нежност, която вдъхновяваше. Нежност, която раждаше копнеж и страст. Топлите й влажни устни жадно започнаха да търсят неговите, тялото й тръпнеше в обятията му.

И точно тогава се отдръпна. Целуна я по челото, прошепна „Пази се!“, обърна се и си тръгна.

А сега стоеше тук, опрял лакти върху капака на мотора, и гледаше морето. Полъхна хладен вятър и като че облекчи пламналата му кожа. Високата трева зад гърба му шумолеше тихо и успокояващо. Глухият плясък на вълните напомняше приспивна песен. В този момент разбираше напълно желанието на Пейдж час по-скоро да се завърне вкъщи. Нямаше представа обаче как ще се пребори с желанието, което мъчеше плътта му.

Далас изправи решително рамене. Ето как щеше се пребори с плътското желание: връща се в Ню Йорк, оставя в агенцията тъпата лимузина, прибира се вкъщи и се обажда на някоя приятелка, която с готовност ще му помогне бързо да забрави за съществуването на Пейдж Матесън.

Можеше да позвъни дори на Бен. Нали спечели баса?

В крайна сметка остави само колата. Прибра се вкъщи, капнал от умора и започна да обикаля безцелно стаите. Чувстваше се като че ли е попаднал на чуждо място. Влезе в работното си студио на третия етаж, погледна разсеяно двата монитора на масата, свързващия ги проводник, кутиите с видеокасети. Неговите „инструменти“, с които си вадеше хляба. Винаги ги беше чувствал по-близки от жена. Откъде тогава тази несигурност, досадна нервност? По дяволите, нали си беше вкъщи? Би следвало да е доволен от това!

Дори не си направи труда да включи записите от телефонния секретар. Върна се на партера, наля си солидна доза скоч и се тръшна на дивана във всекидневната.

Когато отвори очи, в стаята беше светло. Празната чаша бе оставена на пода. Мускулите му бяха вдървени от неудобното спане. Надигна се и седна на дивана. Вратът му се беше схванал, болеше го главата. Погледна часовника. Наближаваше пладне.

Изправи се и, като тътреше крака, отиде в кухнята. Наля си чаша студено мляко и я пресуши. Някъде отдалеч се разнесе пронизителният писък на полицейска сирена. Какво ли ставаше? Кражба с взлом? Банков обир? А може би убийство? Потискащо…

Заряза чашата в мивката, без да я измие, качи се в студиото на третия етаж и чак тогава прослуша записите на телефонния секретар. Имаше съобщение от търговския му агент. Търсеше го спешно. С въздишка на досада набра номера му. Секретарката моментално го свърза.

— Крайно време беше да се обадиш! — измърмори сърдито агентът му.

— Току-що чух съобщението, което си оставил — Далас нямаше настроение за спори. — Какво толкова има?

— Обади се Вагнер. Иска ти да редактираш филма му за Никарагуа.

— Не знаех, че е снимал в Никарагуа…

— И той не знаеше до последния момент. Когато накрая получи разрешение да снима, събра екипа и излетя с първия самолет.

— Чудесно.

— Е, ще приемеш ли?

— Не.

— Защо?

— Защото съм в отпуска.

— Я стига, Джеси! Не можем да изпуснем тази възможност. Голямо чудо — отпуска! Ще ти отнеме две-три седмици. После ще си караш отпуската. Заплащането е солидно!

— Искам сега да си я карам! Освен това, парите, които получих за последния филм, ми позволяват известно време да не работя.

— Хей, къде останаха амбициите ти? Знаеш, че Вагнер е най-добрия в бранша, а той иска да работи с теб!

Далас прекара пръсти през разрошената си коса и въздъхна.

— Друг път, Джон! Няма смисъл да поема филма и да го правя без желание. Обясни на Вагнер, той ще разбере. Сигурен съм, че ще се оправиш — дипломацията ти е в кръвта!

— Хм… Напоследък твърде, често се налага да се правя на дипломат, благодарение на теб! Няма ли да премислиш?

— Категорично не!

— Добре ли си? Изглеждаш скапан…

— Не, само съм изморен. Малко почивка, и ще съм във форма!

Наистина имаше нужда от почивка. Но не и тук, в Ню Йорк. Можеше да замине за Гаспе, да се настани в малката странноприемница, както преди две години. Малко скучничко, затова пък щеше да си почине идеално. Или да отиде на планина? Не, сезонът е неподходящ за ски. Тогава на някое карибско островче? Пфу, ще умре от горещина!

В същия момент осъзна, че можеше до вечерта да изброява какви ли не курорти и винаги да им намира някакъв недостатък. Защото вече знаеше къде иска да отиде. Без да се колебае и секунда, слезе в спалнята, взе душ, избръсна се и стегна пътната си чанта.

След час пътуваше на север по магистралата.