Барбара Делински
Тайната на камъка (2)

Втора глава

Пейдж се разположи удобно върху сакото на Далас, а той започна да вади кутии от хартиената торба.

— Салата от омари. Скариди. Прясна плодова салата. Питки. И лимонада с двойна доза лед — извади пластмасови чинии, вилици и салфетки. Канеше се да отвори първата кутия, но спря. — Само не ми казвай, че си алергична към рибата!

— Алергична? Та аз живея на брега на океана! — засмя се тя. — Понякога си поставям задача за деня и като награда си обещавам да прескоча до града и да си купя риба или друг морски деликатес направо от рибарите. Умирам за морски деликатеси!

— Значи живееш до океана? — той отвори капака на първата кутия и сипа в чиниите салата от раци.

— Мм, страхотно! Живея в Марбълхед — северното крайбрежие на Масачузетс.

— Недалеч от Глостър.

— Познаваш ли района? — очите й грейнаха.

— Имам приятели там — раздели скаридите по равно. — Понякога ги навестявам. Красив район. Там ли си родена?

— Не, в Кънектикът. Като дете родителите ми ме заведоха веднъж в Марбълхед. Когато трябваше да се установя някъде самостоятелно, знаех, че това е мястото, където винаги съм искала да живея.

— Чудесно място! Предполагам, че вдъхновява, поне ако се съди по броя на художниците, които живеят там.

— Направо е идеално! — едва сега забеляза препълнената чиния пред себе си. — Хей, стига толкова! Не мисля, че ще успея да го изям.

— Кога си се хранила за последен път?

— Снощи.

— Значи няма проблеми. Ако все пак остане нещо, аз съм насреща. Обожавам скариди! — ъгълчетата на устните му трепнаха закачливо. — Започвай, защото имам лошия навик да посягам към чуждите чинии!

Пейдж погледна часовника си. Сянка на досада премина по лицето й, след миг очите й отново заискряха.

— За съжаление не разполагаме с много време! — взе една скарида, потопи я в соса, който й поднесе Далас, и я сложи в устата си. — Мммм! Никак не е лоша… за Ню Йорк.

— Тук доставят най-добрата прясна риба в цяла Америка — забеляза той и също опита една скарида.

— Е, не е по-добра от тази, която се предлага на моя пристан!

— Защо? Просто съдиш с предубеждение. Ако си затвориш очите и си представиш, че си на твоя пристан, едва ли ще усетиш разлика във вкуса на скаридите например.

Беше прав, естествено. И нямаше никаква нужда да се телепортира край морето, за да прецени, че скаридите са превъзходни. Сигурно бе повлияна от приятната атмосфера, реши тя. Отметка глава назад и плъзна поглед по гъстия листак, който лекият ветрец поклащаше почти незабележимо.

— Колко е приятно тук! — Пейдж се сети, че още е със сако, изтри със салфетка пръстите си и го свали. Сложи го внимателно върху тревата и посегна към чашата с лимонада. — Не мислех, че днес ще ми остане време за почивка. Благодаря!

Далас се бе загледал в перлената огърлица, която блестеше ослепително върху гънките на черната коприна.

— Перлите са великолепни! — промълви той тихо.

— Това е „герданът“ ми за официални случаи… — Пейдж погледна смутено колието. — Никога не ги слагам у дома… Предпочитам спортно облекло. Рядко се „кипря“, освен ако не се наложи да прескоча до Бостън.

— Май не си особено очарована от това пътуване до Ню Йорк — очевидно той не обичаше да разговаря с недомлъвки.

— Не… — смотолеви тихо Пейдж като че ли се стремеше да се оправдае.

— Аз пък мислех, че трябва да си ентусиазирана. Разбрах, че скулптурите ти имат голям успех.

— Наистина, купуват се, но точно тази страна на творчеството намирам за досадна. Такива пътувания винаги са ме отегчавали до смърт.

Тя замълча. Наблюдаваше как Далас се храни. Ръцете му бяха силни, леко загорели от слънцето, с издължени пръсти. Тя взе една скарида и продължи:

— Ако някой ме питаше, щях да си стоя вкъщи, а продажбите щях да оставя на Марджъри. Откровено казано, дори не ме интересува дали нещо ще се продаде. Обичам самата работа!

— Добре де, но все нещо трябва да се „припечелва“ и за хляба! Освен ако няма мъж…

— Няма мъж, но не мога да се оплача, че въобще не „припечелвам“, пък и нуждите ми не са кой знае какви!

Донякъде беше истина, но не напълно. Пейдж бе имала късмета да се роди в заможно семейство. Акциите, които получи от родителите си, й позволяваха да твори, без да се притеснява, че трябва да си вади хляба с изкуство.

— Не се ли чувстваш понякога самотна? — Далас повтори почти дословно въпроса, който й зададе Каролайн.

Пейдж си припомни подробности от снощния им разговор. Погледна крадешком красивия шофьор, седнал срещу нея под кичестите дъбове на Сентръл Парк, и усети необяснима възбуда. Същият трепет, който за момент я завладя, когато тази сутрин отвори вратата и видя най-сините от всички сини очи на този свят… Смутена, заразглежда съсредоточено остатъка от храната в чинията си и каза:

— Харесва ми да живея сама — беше казала почти същото и на Каролайн. — Тогава работя най-добре…

— Добре, но човек не може само да работи! Нямаш ли развлечения? Как прекарваш свободното си време?

— Едно от развлеченията ми е работата. Естествено, имам приятели. Понякога се събираме, прекарваме добре… — имаше чувството, че се оправдава, затова продължи по-твърдо: — Често се разхождам край морето. Толкова е приятно и разтоварващо. Чета. Обичам да зяпам витрините на магазините, когато отида в града, да пътувам с кола по крайбрежния път. Наистина живея сама, но не съм самотна.

Далас като че ли не беше много убеден в това. Пейдж забеляза, че я гледаше скептично и дори помисли, че ще се опита да поспори, но изглежда се отказа. Облегна се на лакти и протегна напред дългите си крака.

— Хубаво е тук! — каза, като затвори очи и вдиша дълбоко. Изглеждаше толкова спокоен и доволен. Пейдж почувства, че я завладява ведро, лекомислено, настроение.

— Даа… Виждам, че познаваш очарователни местенца. Според мен обаче едва ли толкова приятно нощем тук — закачи го тя.

— Ако това е заобиколен начин да кажеш, че нощем водя тука мацки да се натискаме, грешиш! — отвърна той, ухилен дяволито.

— Опазил ме Господ! И през ум не ми е минавало такова нещо! — възкликна Пейдж, макар че точно това искаше да каже.

— Тук идвам сам. Мацките предпочитат по-комфортна обстановка.

— Значи не си женен?

— Не.

— Отдавна ли караш кола?

— Взех книжка на шестнадесет години.

— Не, имах предвид… — смутена от погледа му, тя махна с ръка към лимузината. Внезапно се почувства обезоръжена… сякаш той докосна с дългите си пръсти бузата й.

— О, това ли? Сравнително отскоро — трябваше да мине време, докато Пейдж се сети, че беше попитала за работата му. — Оказа се обаче интересна професия. Срещаш интересни хора.

— Разкажи ми — за другите, които возиш…

— По-добре е да привършваме обяда — Далас се изправи. — До следващата среща остават двадесет минути — като чу за това, Пейдж набръчка нос. — Мхъ, ти имаш лунички! — възкликна той очарован.

— Да… Трябваше да не личат…

— Защо?

— За да изглеждам по-възрастна.

— На колко години си всъщност? — очите му отново заиграха дяволито. — На тридесет и три, на тридесет и четири…

Пейдж посрещна думите му с гърлен смях.

— Не съм сигурна как да го приема: като комплимент ли или да се обидя? Аз съм само на двадесет и девет години.

— Не може да бъде! — проточи Далас с престорено учудване.

Някакво особено спокойствие, уравновесеност излъчваше този мъж. Караха я да се отпусне, да забрави напрегнатия ден.

 

 

Следващите четири часа се сториха на Пейдж още по-досадни и изтощителни. Усещаше странна нервност. Това пък увеличаваше достойнствата на безкрайната търпеливост, която проявяваше на срещите в галериите. Не можеше да не е доволна от начина, по който се справяше с положението. Но най-щастливи бяха моментите, когато отново сядаше в колата. Далас се превърна в нейния ангел хранител. Обгръщаше я с грижи и внимание, избираше най-дългия път до следващата галерия, за да й даде възможност да си почине. Честите му загрижени погледи в огледалцето я караха да чувства, че някой я закриля. Беше невероятно хубаво, когато мълчаливо пъхна в ръката й шоколадения сладолед на клечка. В онзи момент чувстваше, че направо е сдала багажа.

Времето напредваше и необяснимата й вътрешна възбуда растеше. Достатъчно бе той да приближи до нея, за да усети странен трепет. Не само когато я прихване за ръката. Токчето й се заклещи в една решетка пред поредната галерия. Далас светкавично се озова до нея. За момент загуби равновесие и трябваше да се опре на него. Безкрайно дълъг, скъпоценен миг…

Далас беше нейния шофьор, но като че ли повече го чувстваше като приятел, който бе съпричастен на изпитанията в този напрегнат ден. Дори като съконспиратор, с когото се скриха да обядват в парка, а после тайничко ближеха сладолед на клечка, под прикритието на опушените стъкла на лимузината.

Наистина ли този мъж й харесваше? Опита се да го отрече, да оправдае възбудата си с горещината. Или да го отдаде на снощната оживена „дискусия“ на тема секс с Марджъри и Каролайн. Край тях човек можеше да се превърне в сексуален маниак. Е, не чак маниак, но сексът, в общи линии, никога не влизаше в кръга на интересите й. Не беше девствена. Кратката й връзка преди години с Тайлър Уолш — колега по професия, на нейните години, завърши с катастрофален провал. Оттогава нямаше никакво желание да повтаря „експеримента“.

Сега обаче като че ли беше съвсем различно. Сякаш нещо, заровено дълбоко в нея, внезапно се събуди за живот. Припомни си думите на Марджи и откровено си зададе въпроса: не й ли беше нужна наистина една опияняваща любовна авантюра, която те кара да усетиш, че във вените ти тече кръв. Било полезно за душата, твърдеше Марджъри. Кой знае?

— Госпожица Гудуин ми каза, че ще чака в осем пред дома си — съобщи Далас, когато свиха по Трето авеню. — Сигурна ли си, че ще издържиш?

— Най-лошото вече свърши — отвърна тихо Пейдж. — Все едно Марджи няма да ме остави на мира, докато не й докладвам как с минал деня. Последната ми среща е утре сутринта, после потеглям към дома.

— Предполагам, че ще пътуваш със самолет да Бостън?

— А не… Аз… такова… не обичам самолетите. Това беше едно от условията да се съглася да дойда тук. Феликс ме взе с колата от Марбълхед. Предполагам, че утре той ще ме откара обратно.

Далас не каза нищо. Паркира колата пред луксозна сграда. Почти веднага оттам изскочи Марджъри.

— Пфу, ама че отвратителна горещина! — възкликна тя с многострадално изражение, докато се настаняваше на задната седалка до Пейдж. — Днес не съм на крак от сутринта. Имаме резервация в един от ресторантите на Световния търговски център — обърна се тя към Далас, който кимна мълчаливо и потегли. После се наклони към Пейдж и прошепна: — Бива си го! Никак не е лош!

Пейдж само се усмихна и подхвърли шеговито:

— Значи днес го даваме тежкарски?

— Реших, че трябва някак да изкупя вината си за днешния тормоз. Много ли ме мразиш?

— Да си призная честно имаше и такива моменти…

— Разказвай всичко! От край до край!

Когато лимузината спря пред небостъргача, Пейдж вече бе докладвала най-подробно за всяка една от осемте срещи. Преди да се насочи с присъщата си самоувереност към лъскавото фоайе Марджъри погледна Далас и му каза:

— Дай ни два-три часа. Надявам се дотогава да живнем малко!

Пейдж нарочно изостана и го попита шепнешком:

— А ти какво ще ядеш?

— Ще си купя сандвичи и бира. Е, не е като хайвер с шампанско, но гладен човек махна не намира, както се казва.

— Някак си ми е неудобно…

— Глупости! — той плъзна длан по гърба й и я побутна леко. — Отивай и се забавлявай! Заслужи го напълно!

Пейдж беше готова да му възрази, но забеляза, че Марджъри е спряла и я наблюдава с любопитство.

— Благодаря! — измънка тя и побърза да настигне Марджи.

— Какво беше това? — изстреля Марджъри в упор.

— Кое какво беше?

— Шушу-мушу с шофьора…

Пейдж беше благодарна, че за момент въртящата се врата ги раздели. Когато се озоваха във фоайето, вече бе успяла да се вземе в ръце и отвърна невъзмутимо:

— Той е много приятен човек. Спокоен, търпелив… — имаше и други качества, но тя предпочете да ги премълчи… — Щом ти се оплакваше от горещината, представи си какво му е било на него!

— Такава му е работата! При това добре платена!

— Все пак…

Чакаха асансьора, който щеше да ги откара на сто и седмия етаж. Като вглеждаше изпитателно в Пейдж, Марджъри възкликна предпазливо:

— Да вярвам ли или да не вярвам на очите си?

— За какво по-точно? — Пейдж доста успешно се направи на ударена.

— Ако не те познавах така добре, щях да си помисля, че ти харесва!

— Казах ти, много е приятен.

— Не, прекрасно знаеш какво имам предвид! Харесва ти като синоним на лапнала си въдицата, хлътнала си по него!

— Марджъри! Той ми е шофьор! — Пейдж направи опит да се държи на положение.

— Но изглежда страхотно! Или не си го забелязала?

— Е, има приятна външност…

— Аха! И това е някакъв напредък.

— Я чакай малко! — Пейдж се престори на разсърдена. — Накъде биеш? Не ми харесва!

— На никъде не бия, скъпа! Дори това дребно признание означава, че си се преборила със себе си. Познавам те добре, Пейдж. Ти си сърдечна всеотдайна жена. Не знам защо обаче се държиш надменно!

Асансьорът пристигна и трябваше да прекъснат разговора, но Пейдж не забрави подхвърлената реплика, която необяснимо я подразни.

Вече на масата, попита Марджъри:

— Би ли ми обяснила в какво, според теб, се изразява моята надменност?

— Ами… влагаш цялата си страст в работата, а за мъжката половина от човечеството не остава нищо. Да нямаш нещо против мъжете?

— Глупости! Какви ги дрънкаш?

— Тогава защо отбягваш мъжете? Снощи например имаше поне една дузина мъже, които си заслужаваха внимание, а ти дори не ги погледна. Ако смяташ, че не ми е работа, кажи да млъкна. Но знаеш, че личното ти щастие не ми е безразлично, Пейдж! Мисля, че от теб ще излезе прекрасна любеща съпруга.

— Може би някой ден… Засега скулпторите си ми стигат, за да съм щастлива.

— Значи не изключваш възможността да се омъжиш?

— Не, разбира се! Ако срещна подходящ мъж, веднага ще го направя. Млада съм, има време — отвърна Пейдж, без да трепне външно.

За Марджъри стана ясно, че по-нататъшният спор е безсмислен, затова тя предпочете да се върне към деловия разговор.

След около два часа, когато отново бяха в огромното лъскаво входно фоайе, Пейдж бе започнала да стана необичайно раздразнителна. Чувстваше се скапана от умора, копнееше да се качи в лимузината. Струваше й се райски оазис в изнервящ свят. Щом забеляза Далас, който ги очакваше до колата, усети както винаги прилив на енергия.

Марджъри имаше апартамент в Йист Вилидж, недалеч от Световния търговски център, и беше съвсем естествено да се отбият първо да я оставят нея. Пейдж щеше да отпътува на следващия ден по обяд и повече нямаше да се вижда със своята посредничка.

— Благодаря ти за всичко, Марджи! Свърши невероятна работа! — каза сърдечно тя, когато се разцелуваха на сбогуване.

— Нали трябваше да си заслужа комисионната? — намигна закачливо Марджъри. — Непременно ми се обади като си пристигнеш. Искам да узная как е минала срещата с Грьофинг.

Пейдж помаха с ръка, докато колата сви зад ъгъла на сградата, и на часа забрави и утрешната среща, и комисионната на Марджи. Цялото й внимание се насочи към Далас. Искаше да го попита успял ли е да хапне, но като че изведнъж езикът й се схвана. Питаше се къде ли щеше да отиде после, когато я остави, кой щеше да я вози утре, винаги ли проявяваше такива грижи и внимание към жените, които обслужваше с лимузината? И още много, много въпроси, които останаха без отговор, защото нямаше кураж да ги зададе на глас.

Отминаха тридесет и трета улица, тридесет й четвърта, тридесет и пета. Пейдж усещаше как напрежението й расте и търси отдушник. В един момент то сякаш бликна и нагнети въздуха около нея. Пресякоха Шесто авеню, свиха на изток, после на север и наближиха седемдесета улица, където се намираше временната й квартира.

Когато колата зави по нейната улица, Пейдж се размърда неспокойно на седалката. Искаше нещо… Ала не се осмеляваше да каже на глас… Може би беше любопитство… Някаква непозната топлина се разливаше по тялото й…

Далас паркира лимузината, изключи мотора и за момент остана неподвижен. Притаила дъх, Пейдж се взираше в тъмния му силует. Той слезе много бавно от колата и приближи към нейната врата. Отвори я, подаде й ръка. Не беше ли плод на въображението й, че този път той стисна ръката й по-силно от обикновено? Едва ли… Твърде истински бяха и неравното й дишане, и тръпките в слабините, за да смята, че си въобразява. Както и това, че държеше ръката й, докато вървяха по пътеката към входа.

Спряха на неголяма площадка пред вратата. Пейдж измъкна ръката си, за да потърси ключа. Усети допира на хладния метал, но не го извади. Искаше да каже нещо, да направи нещо! Ала стоеше неподвижно с наведена глава…

Един силен показалец повдигна нежно брадичката й. Далас се взираше в нея. Изражението му бе неразгадаемо на дрезгавата светлина на уличните лампи, но тя безпогрешно долови, че това докосване бе заредено с огромно напрежение. Не помръдна, когато той се наведе бавно към нея.

Устните му докоснаха нейните съвсем леко, почти не ги усети. После отново. Даваше й време да се отдръпне, да го отблъсне, но тя стоеше, затворила очи, замаяна от сладостта на нежното съприкосновение с тези устни. Парещи вълни обляха тялото й, тя се отпусна и остави течението да я носи. Мина време, докато устните й се разтвориха сами със странна смесица от любопитство и желание. Чак тогава Далас я целуна истински. Чак тогава Пейдж разбра какво означава истинска целувка. Страстна. Възбуждаща и покоряваща. Вълнуваща и стъписваща…

Смаяна от силата на това усещане, Пейдж се отдръпна леко и вдигна очи към него. Сенките на нощта криеха изражението на лицето му, но обичайните градски звуци не можеха да заглушат неравното му дишане.

— Намери ли ключа? — попита той с дрезгав глас.

Пейдж му го подаде. Далас отключи вратата и я отвори. Тя продължаваше да се взира изумена в него, сякаш не можеше да повярва в онова, което усещаше. Та тя познаваше този мъж едва от сутринта! Тоест на практика не го познаваше. Той беше нейният шофьор…

А имаше ли някакво значение, когато изглежда бе отключил в нея усещания, възприятия, които смяташе, че са умрели?

— Да вляза ли? — тихият му глас бе зареден с напрежение. То се блъсна в тялото й и я разтърси като ток. Пейдж сякаш бе загубила способност да говори и само кимна с глава. — Сигурна ли си?

Отново кимна. Не си правеше илюзии. Далас искаше точно това, което искаше и тя — няколко кратки часа удоволствие. С една-едничка разлика — за него това едва ли бе нещо ново, докато тя не познаваше подобен род авантюри. Бе обаче любопитна да разбере какво ще се получи. Нямаше да загуби нищо, ако нощта завършеше с провал. Утре щеше да си замине и повече нямаше да срещне този мъж. Но ако това приключение завършеше по начин, за какъвто беше слушала и чела, че свършват страстните нощи в леглото, определено си заслужаваше да заплати цената за увереността, че по нищо не се отличава от останалите жени на този свят. Във всяко отношение. А Далас просто никога нямаше да узнае каква безценна услуга й оказва…

Когато входната врата хлопна зад тях, той спря, обърна я към себе си, обхвана страните й с едрите си длани и я целуна — дълго и страстно. Коленете й се подкосиха и навярно щеше да строполи на земята, ако не беше сключила ръце около врата му. Всеки неин допир до него бе откритие за Пейдж — широките силни рамене, топлата кожа на шията, сякаш излята от стомана, чупливата коса върху тила, толкова мека, че те съблазняваше да заровиш пръсти в нея…

Далас свали фуражката, захвърли я на дивана и притисна Пейдж с такава сила, която би могла да я уплаши, ако не беше толкова възбудена от близостта им. Ръцете му се плъзнаха по гърба й, а после — заровил лице в косите й, съблече бавно сакото й и го остави да се свлече на пода. Тя усещаше как зърната на гърдите й се втвърдяват. Изстена от наслада, когато той обхвана гърдите й с длани и започна да ги милва. Потърси устните й, а палците му описаха малки кръгове около твърдите зърна. Стори й се, че дъхът й спира, че тялото й лумва в пламъци. Гореща кръв препускаше лудешки във вените й и разпалваше мъничък пожар във всяка нейна клетка. И в най-необузданите си мечти Пейдж не би могла да си представи силата на това усещане — всесилно, покоряващо, изпепеляващо.

Когато Далас се отдели от устните й, дишаше задъхано като нея. Опрял чело в нейното, бавно разкопча копринената й блуза и я съблече. Плъзна длани, по голата плът. Търсещите му ръце изследваха всеки сантиметър от шията, гърба, гърдите. След малко пръстите му освободиха сутиена и тя остана гола до кръста. Дрезгавата светлина на уличните лампи се просмукваше в стаята през тънките пердета, но бе достатъчна. Далас се отдръпна леко, поглъщайки с възторжени очи изваяната голота. Дръзкият опипващ поглед би трябвало да я смути; тя обаче изпитваше само гордост и див копнеж ръцете му да я докосват.

— Моля те, ела! — прошепна тя. Даже гласът й се стори чужд — дрезгав и задъхан, но това отново не я изненада.

Той не чака. Трескавите му ръце и горещите устни следваха извивките на голия й торс.

— Много си красива! — промълви и пое дълбоко дъх.

Пейдж бе вкопчила ръце в раменете му и не го пусна, дори когато той коленичи и я освободи от останалите дрехи. После седна назад върху петите си, приковал очи в нея в нямо съзерцание. За миг й хрумна, че всичко би трябвало да свърши дотук, за да запази вечно спомена за две очи, боготворящи великолепието на голата й плът. Защото той я гледаше благоговейно като икона. Погледът, възторженото преклонение, заключено в позата, я караха да се чувства желана, обожавана и по особен начин — всесилна.

Не, това не бе достатъчно! Някой трябваше да разкъса парещия възел в слабините й. Беше сигурна, че по пътя, който бе поела с този непознат, я чакаше вълшебството на неизживяно досега откривателство.

Далас започна да се съблича. Захвърляше една след друга дрехите, а тя гледаше хипнотизирана как всяка педя плът — стегната, мъжествена, възбуждаща — се открива пред погледа й. Когато той застана гол пред нея, й се стори, че това е достатъчно, за да не забрави никога тази нощ.

Далас не мислеше така. Притисна я, сякаш искаше да съедини в един пожар двете им пламнали от страст тела. Сластните им стонове сякаш взривиха тишината и се сляха. Прегърнати, те се отпуснаха върху дебелия килим. Любовната игра не беше нужна — самият ден бе дълга, може би прекалено дълга подготовка за този миг. Далас се надигна, надвеси се над Пейдж и с неудържим тласък проникна в нея. Внезапно опияняващо блаженство завладя цялото й същество с такава сила, че тя за миг изпита страх да не умре от удоволствие. Струваше й се, че е достигнала върха на щастието, ала когато той започна да се движи в уверен ритъм, непознато, с нищо несравнимо удоволствие я помете като тайфун и я понесе към висините. Лицето й излъчваше някакво особена неповторима смесица от чувства — стъписване, възторг, екстаз пред чудото, което този мъж бе сътворил с нея. Господи, нима природата е отредила и на смъртните неземна наслада? Вихрушката от шеметни усещания я издигаше все по-високо и по-високо. Извила гръб, тя застина в един безкрайно дълъг пулсиращ миг, последван от разтърсваща експлозия, която я погълна, понесе я към вечността и много, много бавно я върна отново на земята. Все още зашеметена от онова, което изживяваше за първи път, тя постепенно осъзна, че той не бе успял да я догони до върха. Отвори очи и срещна усмихнатото му лице.

— Но ти… не…

— Зная… Обаче ти беше прекрасна! Не можех да откъсна поглед от теб!

Пейдж стисна очи и извърна глава, като изстена виновно, ала Далас покри с целувки лицето й.

— О, недей! Това не бива да те притеснява! — промълви с безкрайна нежност. Гласът му, макар и дрезгав, бе като милувка. — Не можеш да си представиш колко е вълнуващо да наблюдаваш удоволствието, с което даряваш една жена. И макар че би трябвало да се чувствам неловко, изобщо не се притеснявам! Всичко е толкова вълнуващо, защото досега не съм имал изживяване като това… с друга жена. Разбираш ли? — не беше трудно да го разбере. Навярно дълбоко в себе си се бе надявала да чуе тези думи, но като че ли в първия момент те я свариха неподготвена. — Освен това, предизвикателството на продължението става по-вълнуващо…

— Предизвикателство ли? — прошепна едва чуто тя.

— Да… Да видим дали ще успея да те накарам отново да изпиташ такова удоволствие!

— О… Не знам… Чувствам се…

— Изтощена? Изчерпана? Няма нищо страшно! Затова сега си почиваме! След малко ще си готова за втория „рунд“…

Господи, всичко беше толкова неочаквано, смайващо, стъписващо! Значи беше съвсем нормална жена! Да върви по дяволите и Тайлър, и непохватните му мъжки ласки! Да вървят по дяволите всички, които зад гърба й я наричаха „ледена девица“!

— Искам да ти доставя удоволствие — прошепна тя. — Кажи ми какво да направя!

— Не е нужно да ти казвам. Ти и така ми доставяш безкрайно удоволствие!

Пейдж откри с изненада, че желанието й съвсем не е изчезнало, както мислеше преди малко. Усещаше Далас дълбоко в себе си. Когато той започна да се движи бавно, тя изстена от удоволствие.

— Така добре ли е?

— О, да, да! Моля те, не спирай! — задъханата й молба възнагради самоуверената му усмивка.

Ритмичните тласъци ставаха все по-бързи. Тя почувства треперещите му ръце, нарастващото трескаво очакване, което наелектризираше тялото му. Видя го да затваря очи, напрегнат като струна. Миг след това самата тя притвори очи, понесена отново от главозамайваща наслада.

— Далас!

— Джеси — прошепна запъхтяно той. — Казвам се Джеси…

Тя не успя да го промълви. Този път вълните на екстаза я погълнаха в същия момент, в който могъщи спазми разтърсиха едрото му тяло, а от гърлото му се изтръгна тържествуващ вик.

Измина цяла вечност, докато двамата отново поемат въздух. Далас лежеше неподвижно върху Пейдж. Бавно, като че ли със сетни сили се размърда и се премести до нея. Дългият му крак остана да лежи между бедрата й. Плъзна ръка около кръста и докосна с устни рамото й. Повече не помръдна — изглежда нямаше нито сили, нито желание да го прави.

Пейдж се чувстваше ужасно слаба и неописуемо щастлива. Остана със затворени очи, отпуснала глава до косите на Далас. На устните й грееше усмивка. След минута вече спеше непробудно.

Няколко часа по-късно усети нежната целувка на Далас, клепачите й трепнаха и бавно отвори очи. Огледа се недоумяващо, ала объркването й продължи само секунда. Веднага осъзна къде се намира, с кого е и какво се бе случило между тях. Щастлива усмивка озари лицето й.

— Изглеждаш доволна от себе си…

— Така е — промълви тя много тихо. О, само ако можеше отнякъде да знае, мина й през ума.

— Да приема ли, че всичко е било… задоволително?

Очите им се срещнаха и за своя изненада Пейдж откри сянка на несигурност, а не типично мъжко самодоволство.

— Беше! — побърза да потвърди тя.

— Някакви угризения? Може би съжаляваш за станалото? Все пак аз съм твой шофьор…

— Всички ли шофьори са такива чудесни любовници?

— Не зная. Никога не съм се любил с шофьор!

Дяволити пламъчета бяха изместили несигурността в очите му. Той захапа леко ухото й и започна да си играе с него. Допирът на влажните му устни й доставяше огромно удоволствие.

— Често ли го правиш? — милващият топъл дъх й подейства като електрическа искра.

— Не…

— Сякаш не го очакваше… Изглеждаше… слисана…

Пейдж мигновено си даде сметка какво точно имаше предвид Далас. Не смяташе да го отрича.

— Да, така е.

— Защо?

— Аз… Беше толкова силно… Наистина стъписващо…

— За първи път изпитваш такова удоволствие, нали?

— Да… — прошепна тя след миг колебание.

Това признание сякаш му даде криле. Дрезгавият му стон опари рамото й. Този път искаше да изследва с устни всеки сантиметър от прекрасното й голо тяло. Нарочно не бързаше и Пейдж скоро откри каква огромна наслада й доставя ленивата разходка на устните му. Затова, когато най-сетне пламналите им от възбуда тела се съединиха, удоволствието, можеше да се сравни единствено с опияняващите мигове на трепетното очакване…

Цяла нощ се любиха, заспиваха, събуждаха се и отново се любеха. По някое време Далас я пренесе на ръце в спалнята и я сложи на леглото. Малко преди зазоряване Пейдж заспа с мисълта, че никога, докато е жива, няма да забрави тази нощ.

Когато в девет сутринта жуженето на електронния часовник я събуди, откри, че е сама…