Барбара Делински
Тайната на камъка (10)

Десета глава

Никога, никога в живота си Джеси не бе изпитвал такъв вледеняващ ужас. Сякаш светът, неговият свят се канеше да рухне и ако го обвиеше с ръце, можеше да го запази цял. Ала ръцете бяха безполезни — нямаше какво да уловят. Трябваше да протегне ръка към този свят, беше длъжен!

Полицаят му предложи да го откара до Бостън, но той отказа. Караше с бясна скорост, когато бе възможно, минаваше и на червена светлина. Час по-скоро трябваше да се добере до болницата. Полицаят каза, че Пейдж не е пострадала сериозно, но откъде можеше да знае той? Била изгубила съзнание на волана и си ударила главата, когато колата й се отклонила към уличния стълб. Може би имаше сътресение на мозъка? Или фрактура? Или кръвоизлив?

Дежурната сестра говореше по телефона, но Джеси беше твърде паникьосан, за да мисли в момента за добри обноски.

— Жена ми е приета тук след пътна злополука — започна той направо. — Далас, Пейдж Далас. Къде е? Трябва да я видя!

Сестрата го изгледа, но продължи да разговаря по телефона.

— Господин Далас? — лекарят, който приближи към него, му протегна ръка. — Аз съм доктор Брасъл, лекуващият лекар на вашата съпруга.

— Как е тя? — в гласа на Джеси се долавяше страх.

— Не се тревожете, ще се оправи. Има само леко сътресение — усмихна се лекарят. — Само че е много изтощена. Предполагам, че има тежка бременност.

— Бременност… — заекна Джеси. В паниката си за състоянието на Пейдж, беше забравил за бебето. Погледна лекаря със страх, но видя, че той все още се усмихва.

— Бебето е добре. Очевидно не бърза да се появи на бял свят. Бих искал обаче да оставя съпругата ви под наблюдение още няколко дни.

— Казахте „леко сътресение“…

— Направих няколко шева, може би известно време ще има главоболие, но няма признаци за нещо по-сериозно.

— Слава Богу! — прошепна Джеси с огромно облекчение. — Мога ли да я видя?

— Разбира се. Настанена е в стая шестстотин и четири. Беше много разстроена и й дадохме слабо успокоително.

— Благодаря ви, докторе!

След минута Джеси беше пред болничната стая. Отвори безшумно вратата и пристъпи вътре. Пейдж лежеше със затворени очи, лицето й бе бледо като восък. Той се приближи до кревата. Искаше му се да я докосне. Господи, трябваше да я докосне! Да се увери, че е добре. Да й каже колко много съжалява. Да й каже, че… Че я…

Погали леко бузата й. Беше леденостудена. Редно ли бе да е толкова студена? Понечи да хукне навън да пита лекаря, но просто не можеше да се откъсне от Пейдж. Придърпа стола до леглото, седна, взе с две ръце ръката й и я притисна до устните си. Пейдж пое дъх и бавно обърна глава. Клепачите й трепнаха и се отвориха. Мина около минута докато погледът й се фокусира, после очите й се разшириха.

— Джеси? — прошепна едва чуто тя.

— Тук съм, обич моя! Всичко е наред!

— Аз… Ужасно съжалявам, Джеси… О, Господи, не го исках! — гласът й трепереше от ужас.

— Шшшт — той целуна пръстите й, вкопчени в ръката му с изненадваща сила.

— Не исках това да стане… — очите й се напълниха със сълзи. — Аз… Толкова съжалявам…

Сълзите потекоха по страните й и Джеси усети, че сърцето му се сви. Никога, никога досега Пейдж не бе плакала! И едва тогава разбра колко дълбоко я бе наранил.

— Не плачи, скъпа моя! — прегърна я нежно, зарови лице в косите й. В гърлото му бе заседнала ледена буца. — Моля те, не плачи! Нужна ми е твоята сила. Без тази сила аз съм нищо.

Задавена в ридания, тя почти не чуваше какво й казва.

— О, Джеси… Трябваше да те послушам… Съжалявам… Извинявай…

— Не плачи, любима! Аз съм виновен! Държах се отвратително. Вината е само моя! — той продължаваше да милва косите й, да вдъхва сладкия им аромат, опиянен от близостта на това топло тяло, което отново притискаше до себе си.

Пейдж опита да потисне риданията си, но сълзите се лееха безспир. Близостта на Джеси, докосването му, невъобразимото усещане, че тези ужасни седмици и месеци са минало, само подхранваха пороя от сълзи.

— Шшшт… Всичко е наред. Шшшт… — той бе затворил очи. Пейдж бе добре и това бе дар от небесата. Беше тук, до него. В обятията му. Притиснал устни, до шията й, прошепна дрезгаво: — Господи, обичам те…

Пейдж замря. Не беше сигурна дали не си е въобразила, че чува думите, защото имаше огромна нужда да ги чуе. Отдръпна се и впери поглед в него.

— Какво… Какво каза? — в очите й се четяха смесени чувства — несигурност, съмнение, надежда. Протегна трепереща ръка и докосна мокрото му от сълзи лице.

— Аз съм виновен за всичко, Пейдж! Сега разбирам какъв кошмар си преживяла през тези месеци заради мен. Беше ми трудно да приема нещата… Заблуждавах се, че противоречат на онова, което искам от живота… Но днес, докато обикалях да те търся, обезумял от ужас, че нещо лошо се е случило с теб, осъзнах заблуда си — замълча за миг. Изтри сълзите си, които се стичаха по бузите му, и се взря в изуменото й лице. — Знам, че нямам право да те моля за това. Сигурно ме мразиш след всичко, което ти причиних… Но… Дай ми шанс, Пейдж! Дай ми шанс да ти докажа… колко много те обичам! Може би след време… Ти ще ме обикнеш отново…

— Но аз те обичам и сега!

Сърцето му заби лудо. Не толкова заради самите думи, по-скоро заради начина, по който тя ги изрече — ведро и спокойно, с онази присъща й увереност, която го плени от първия момент.

— Любовта или я има, или я няма, Джеси. Дори да не се беше върнал при мен, аз пак щях да те обичам. За мен беше същински ад да те обичам и ден след ден да търпя презрението ти — очите й блестяха от сълзите. — Съжалявам, че не ти казах за бебето…

— Шшт! — той нежно притисна устните й с пръст. — Мисля, че си била права. Тогава нямаше да се съглася. Но ако знаеш само колко обичам нашето бебе и колко силно копнея то да се роди по-бързо!

 

 

Осем седмици по-късно Пейдж и Джеси отново бяха прегърнати, но на друго болнично легло, в друга болница, по друг повод.

— Много е красива, Пейдж! Прилича на теб!

— Кожата й е позачервена и набръчкана, не мислиш ли?

— Не! Какво говориш?! Господи, видя ли пръстчетата й! Направо са като нарисувани! Мисля, че има гъдел — свива ги, щом докосна петичката й…

— Прави го инстинктивно.

— А устничките й са пухкави и розови!

— Нали е сладка?

— Невероятна е! Обадих се на вашите. Не знам само как не полудяха от радост!

— Знаех си, че ще са на върха на щастието.

— Родителите ти държаха лично да съобщят новината на братята ти. Аз пък звъннах на Сенди, на Франк, на Марджи и на Том. Обадих се и на Бен. Между другото, каза, че не му върви на басове, когато аз имам нещо общо с тях. Бил се обзаложил за момче…

— Горкичкият Бен! Каза ли му колко ми помага ти, докато раждах?

— Съмняваш ли се? Ако не бях аз, нямаше да знаеш кога да спреш дълбоките вдишвания и да започнеш напъните!

— Да, жените сме ужасно безпомощни в такива ситуации!

— Добре де, щеше да се справиш и сама. Но не знам какво щях да правя аз, ако ме бяха оставили навън в коридора! Още не мога да повярвам! Когато се подаде главичката…

— Мисля, че си видял много повече от мен. Някой ден непременно ще ми разкажеш!

— Знаеш ли какво? На нашето малко момиченце страшно му върви. Мисля, че е родено под щастлива звезда.

— Аз пък смятам, че щастливците сме ние. Това не те ли плаши?

— Малко. Не съм мечтал дори, че мога да съм толкова щастлив. Благодаря ти, Пейдж!

— Благодаря ти, Джеси!

Точно тогава сестрата влезе в стаята. Буташе креватчето на колелца, в което тяхното момиченце с пълно гърло известяваше света за съществуването си. Двамата родители погледнаха нататък, размениха съучастнически погледи и се разсмяха. Джеси целуна Пейдж по челото и се изправи, за да вземе бебето и да го даде на усмихнатата майка…