Барбара Делински
Тайната на камъка (1)

Първа глава

— Какво ще кажеш, а?

— Не е лоша. Не, никак не е лоша!

— Не е ли малко бледичка?

— Сигурно е от светлината… Подходяща е за скулптури, а не за човешка кожа.

— Че тя е като скулптура!

— Приятна е!

— Върлинеста…

— Мм, не мисля! Може би малко, но си има всичко!

— Джеси, ти май я оглеждаш, като че ли ще я купуваш?

— А ти какво правиш, Бен? И двамата сме се втренчили в нея, вместо да разглеждаме творбите й.

— Май си прав. Знаеш ли какво казва Марджи?

— Какво казва?

— Каза, че е саможива. Студена и недостижима — като творбите й.

— Не знам… В тях има нещо чувствено…

— Чувствено? Шегуваш се! В този студен камък?

— Хайде и ти сега! Така ли разбираш изкуството? Направила е чудеса с мрамора. Под длетото й студеният твърд камък се превръща в нещо, което топли душата.

— Хм… Може би… Струва ми се обаче, че Марджи не греши. Погледни я само! Стои невъзмутимо, като че ли нищо наоколо не я засяга!

— И с право! Как щеше да се чувстваш ти, ако край теб се мотаеха двеста души и те оглеждаха от главата до петите?

— Разглеждат работите й, Джеси, не нея!

— Хайде на бас! Изложбата ще продължи цели четири седмици, но само тази вечер присъства и тя. Само не ми казвай, че всички тези хора са се издокарали като питомни маймуни и се тъпчат с храна в горещината от любов към изкуството! По дяволите, хич нямаше да съм тук, ако не ме беше домъкнал насила!

— Правя го за твое добро!

— Ами! Правиш го заради себе си! Ти се навърташ по такива местенца, с надеждата да пипнеш някой и друг клиент. А аз ти трябвам, за да демонстрираш класа. Пфу, ужасно е горещо тук!

— Има климатична инсталация.

— Добре де, но е претъпкано. Да не говорим, че за да стигнем дотук, трябваше да излизаме навън. Както и всички, които са се събрали. Това доказва моето твърдение. Дошли са, за да я огледат. Няма друга причина.

— Я стига, Джеси! Тук е събран каймакът на нюйоркското общество! А и не са се измъчили кой знае колко — от хладния си апартамент са влезли в хладната си лимузина, от нея право в галерията с климатична инсталация. Изобщо не са разбрали, че навън е адска жега.

— Като си помислиш само, че на улицата не можеш да се разминеш от лимузини!

— Улицата е тясна…

— Човече! Погледни я само! Хладна е като коприна.

— Нали ти казах!

— Не, не! Хладна в смисъл сдържана… изтънчена…

— Като онази фигурка от алабастър, ей там.

— Изглежда като жива!

— Да, но е от камък. Също като нея.

— Точно тук грешиш, Бен! В скулптурите й има много чувство. Те са от камък наистина — твърд, студен, полиран до блясък камък — но излъчват страст! Предполагам, че и на нея страстта не й е чужда.

— Не ставай глупак, Джеси! Тя е студена, безчувствена. Погледни я — сякаш е от порцелан.

— Мм… Да, но е крехка като него! Прекрасно!

— Инертна е, бездушна…

— Не е… Съзирам, че под тази външна сдържаност се крие страстна жена.

— Страстна? Я не ме разсмивай! И без да знаех предварително, веднага щях да преценя, че е студена като лед.

— Студенината е нещо относително, приятелю. За теб или за мен едно парче мрамор е само къс студен безжизнен камък. А тя открива в него чувства и с таланта си ги изважда на повърхността. И ако има репутацията на недостижима, причината за това е може би, защото не се е намерил мъж, способен да издълбае твърдата обвивка и да открие меката и топла сърцевина. Хм… Според мен тази жена е чувствена и страстна.

— Да не си решил да я сваляш? Я не се занасяй, Джеси! Може да имаш славата на Дон Жуан, но тази жена не е твой тип!

— Така ли мислиш?

— Определено! Ти си падаш по засуканите сексапилни мацета.

— Хм! А като си тръгнат, имам чувството, че съм в хладилник.

— С тази ще си в хладилник, преди да се озовете в леглото, в него и след това.

— Хващаме ли се на бас?

— Дадено! Обзалагам се, че няма да се добереш дори до „първа база“.

— Е-хей! Подценяваш майстора!

— На какво да се обзаложим?

— Има красиви изящни ръце. За жалост проклетата вечерна рокля скрива краката й. Сигурен съм обаче, че и те са хубави.

— Може би бедрата й са кльощави…

— Съмнявам се. Виж гърдите й! Разкошни са!

— Да се обзаложим на два билета за плейофите!

— Какво? А, плейофите… Ама че си хитрец! Дори не знаеш дали „Никс“ ще се доберат до тях.

— За тях съм сигурен! За теб обаче се съмнявам.

— Виж ти каква самоувереност!

— А ти не си ли самоуверен? Добре, хващаме ли се на бас?

— Не е честно, Бен. Дори в началото на първенството, трудно се намират билети за интересните мачове на „Никс“…

— Какво ти става, Джеси? Да не биеш отбой? Или „майсторът“ се поразмисли…

— Я стига! Тази жена е толкова мека… податлива. Само че ще ми е нужно малко време. Такива жени трябва да се ухажват.

— Да се ухажват ли? Божичко, съвсем си се размекнал! Откога ти се налага да ухажваш жени?

— Тази е различна. Ако ще го правя, нека е както трябва!

— Май те хвана шубето, а?

— Глупости! Няма начин!

— Тогава се хващаме на бас на двата билета, съгласен ли си?

— Плейофите, при положение, че „Никс“ достигнат до тях са само след седмица.

— Една седмица е много време, освен ако не си започнал да губиш форма!

— Я стига! Аз да губя форма?

— Значи се хващаме на бас?

— С голямо удоволствие ще гледам как „Никс“ ще бият „Лос Анжелис“. Чудя се само дали скулпторката харесва баскетбола?

— Билетите са мои, приятелю!

— Грешиш, ще загубиш баса!

— Хващаме ли се на бас?

— Дадено!

 

 

Пейдж Матесън стоеше невъзмутима сред тълпата почитатели. Кимаше, усмихваше се и със спокоен глас отговаряше на въпросите за изложените в галерията творби. Ритуалът започваше от началото, когато нова група поклонници на изкуството заменяше предишна! Франко Роже, собственикът на галерията, стоеше неизменно до нея и я представяше на почитателите.

Самообладанието й бе възхитително. Никой от присъстващите за миг не подозираше, че духом тя е далеч от тук. Никой не би могъл да си представи с какви усилия я убедиха да присъства тази вечер. Държеше се спокойно, с едва доловим нюанс на свенливост, но това само придаваше допълнително очарование на алабастровата й красота.

— Значи работите изключително с камък? — попита един от почитателите й.

— Не, много ми допада и работата с дърво.

— Тук не виждам нищо от дърво… — отбеляза друг посетител.

— Фигурите ми от дърво са изложени в други галерии в града. Решихме тук да покажем само творби от камък.

— Дървото и камъкът не са типични материали за съвременните майстори на длетото — отбеляза друг от групичката около нея.

— Наистина, днес много скулптори предпочитат да работят с метал, пластмаса и други „модерни средства“. Но има една тенденция — бавна, но стабилна — на връщане към традиционните материали — отвърна тя с усмивка. — Предизвикателство е да създадеш от един традиционен материал нещо съвсем съвременно.

— Справили сте се добре — каза го мъжът, представен й като Кристофър Райт Трети — малко нисичък, може би неин ръст, ако не бяха токчетата й. — И вие ли сте „модерна“ като работите си?

— Не, аз съм традиционалистка — дежурна фраза, предназначена за по-нахалните мъже, а Кристофър Райт Трети несъмнено бе такъв. Щеше да познае това, дори ако той не ухаеше така силно на одеколон. Издаваше го самоуверената поза, когато й зададе въпроса.

— Какво ще кажете тогава за една традиционна вечеря? — той се наклони към нея. — Разбрах, че ще останете в града още няколко дни.

— Само утре, а денят ми е запълнен с ангажименти чак до късно вечерта — отвърна тя невъзмутимо. — Ако всичко върви добре, вдругиден се връщам у дома. Боя се, че просто няма да имам свободно време, господин Райт…

— Кристофър… Често ли идвате в Ню Йорк?

Тя поклати отрицателно глава. После отговори на въпроса, зададен от един от почитателите й събрани около нея.

— Живея в Ню Ингланд. Е, не е на края на света, но все пак е доста далеч. Имам чувството, че ако живеех в този град, не бих успяла да създам нищо. Забързаният ритъм като че ли замайва…

Пейдж Матесън търсеше съзнателно ефекта от своите думи. Трябваше да прозвучат като признание на девойче от малък провинциален град. Никой не знаеше, че от момента, в който беше в състояние да извърви повече от една пресечка, без да се оплаква, родителите й я водеха със себе си при всяко посещение в Ню Йорк. Спокойно можеше да се каже, че познаваше Манхатън като кътните си зъби, но винаги с радост се завръщаше в родния си край.

 

 

Беше доста късно, когато тълпата клиенти и почитатели най-сетне се разотиде. След четвърт час Пейдж седеше в малък ресторант със своята посредничка Марджъри Гудуин и помощничката й Каролайн Пек.

Марджъри завъртя чашата за вино и се облегна на стола с пресилена въздишка. В следващия миг на лицето й сияеше усмивка.

— Дами, успяхме! Откриването мина блестящо. Е, вярно, една трета от изложените работи са взети временно от частни колекционери, но ако сметките са верни, още тази вечер трябва да сме продали половината от останалите!

— Не може да бъде! Толкова много? — възкликна изненадана Пейдж. Умората й моментално изчезна.

— Мм, да! Толкова много… Ако сметките са верни!

— Сигурно са верни, съдейки по въодушевлението на посетителите, с които разговарях — намеси се Каролайн. — Всички са полудели, по скулптурите ти, Пейдж! Моите поздравления!

— Благодаря! — усмихна се сърдечно тя. — Дано е така. Не бих издържала дълго, ако се налага често да присъствам на подобни „мероприятия“.

— Изглеждаш доста уморена! — отбеляза Марджъри.

— Снощи не спах добре. Този град ме превъзбужда.

— Удобен ли е апартаментът на Силвия? Дано се чувстваш като у дома си!

— О, Чудесен е! Много мило, че Силвия ми го отстъпи, за да не ходя по хотели. Едно е обаче да се чувстваш като у дома, друго е да си вкъщи. Липсва ми океанът.

— О, стига! В Ню Йорк си само от един ден!

— Така е, но вече се затъжих за тихия успокояващ плясък на вълните. Ти си била у нас, Марджи, знаеш колко е спокойно там!

— Хм… Аз съм свикнала с града. Приятно ми е да поживея седмица-две край морето, но постоянно? Ще се побъркам от толкова спокойствие и тишина!

— Понякога не се ли чувстваш самотна? — попита Каролайн. — Край теб няма никой…

— Напротив! Мисля, че само така мога да работя. Пък и океанът ми прави компания. Ако се събудя нощем, излизам на верандата. Знаете ли, няма по-ефикасно приспивателно от успокояващия ритъм на вълните!

— Има, има… — подхвърли дяволито Марджи и повдигна многозначително тънките си вежди. — Познавам и друг ритъм…

— Марджъри Гудуин, винаги мислиш еднопосочно! — разсмя се Каролайн.

— И какво лошо има в това? Чуйте, тази вечер видях доста привлекателни мъже! Ако не бях толкова заета да продавам работите ти, Пейдж, бих се изкушила да използвам стаичката на Франко!

— Стаичката беше заета — съобщи Каролайн. — Видях Крейг Хъчинсън да влиза вътре с някакво маце.

— Крейг само върти номера на Франко! — отбеляза сухо Марджъри. — Освен ако изведнъж не е станал нормален, което би накарало Франко да полудее.

— Цяла вечер Франко не се отдели от мен, но забелязах, че е неспокоен — вметна Пейдж. — Беше толкова мило от негова страна!

— Да не е искал да накара Крейг да го ревнува? — разсмя се Каролайн. — Не, нещо не се връзва… Щеше да хване под ръка някой „расов“ младеж. Освен ако заключенията ни са грешни…

— Горкият Франко, не му завиждам! Как ли излиза на глава с вас двете? — намеси се Пейдж, след като в продължение на пет минути слуша мълчаливо оживения разговор за отношенията между Франко и Крейг.

— Франко ни обича — отвърна Марджъри. — Страхотен! Не съзира в лицето на жените заплаха, както повечето мъже — сниши глас и продължи: — Запознахте ли се с Том Честър? Невероятен е! Само мускули, няма грам тлъстина!

— И откъде разбра, че са мускули? — закачи я Каролайн.

— Прегърнах го през кръста — засмя се Марджъри. — Нали знаеш, че ние, посредниците, правим какви ли не жертви, само и само да продадем нещо! Дадох му и визитната си картичка — отново понижи тя глас. — В случай, че пожелае… нещо…

Пейдж също се разсмя. Ако не познаваше така добре Марджъри, може би абсолютно непрофесионалната насока, която започваше да взема разговорът, щеше да я засегне. Знаеше обаче, че Марджъри е отличен професионалист, истински факир, когато трябваше да продаде някоя от скулптурите й. Което никак не пречеше на посредничката да се заглежда по мъже.

— Марджи, непоправима си! Какво стана с Дейвид?

— Дейвид? О, добре е! Помоли да ти предам колко съжалява, че не може да присъства на откриването. Имал служебни ангажименти.

— Добре, но няма ли да се разсърди, ако те види, че флиртуваш с други мъже?

— Ще се разсърди, разбира се!

— Тогава… Защо е този разговор?

— Защото е само разговор! И се забавляваме! — Марджъри потупа Пейдж по ръката. — А Дейвид, въпреки досадните си делови ангажименти, все още си е фантастичен любовник! Чуй какво ще ти кажа, Пейдж. Наистина ти трябва мъж! Нямаш представа какви невероятни хоризонти се откриват!

— Благодаря, стига ми това, които имам! — усмихна се самоуверено Пейдж. — Харесвам живота си такъв, какъвто е.

— Помисли само, колко по-вълнуващо би могло да бъде всичко! — намеси се Каролайн. — Работиш като луда цяла седмица, а уикенда прекарваш с някой очарователен принц. Имаше няколко в залата тази вечер…

— Принцове ли? — изкикоти се Пейдж. — Каролайн, Каролайн! Явно прекарваш твърде много време в компанията на Марджи. Съмнявам се, че още вярваш в приказки. Горкото момиче!

— В последно време „горкото момиче“ прекарва голяма част от денонощието в компанията на някои от най-видните ни клиенти — измърмори Марджъри. — Уолтър Емерсън звъни по два пъти на седмица например.

— Кой, режисьорът ли? Мислех, че е над петдесетте…

— Внимавай, скъпа! — изгледа я предупредително Марджи. — За някои от нас петдесетгодишен съвсем не означава старец!

— Както и да е, сгрешихте с цели десет години — побърза да уточни Каролайн. — Хората често го изкарват по-възрастен. Може би заради името…

— Или заради посивялата коса…

— Преждевременно посивялата коса! Много приятен мъж наистина! — усмивката на Каролайн бе повече от красноречива.

— Успя ли да те заведе в… Чакай, не живееше ли в някакво имение в Южна Каролина?

— Джорджия. Прекрасно място. Но мисля, че се отклоняваме от темата…

— И коя е темата? — попита Пейдж с невинно изражение.

— Да ти намерим мъж! — намигна заговорнически Каролайн.

— Марджи, обясни й, че това не ме интересува! — настоя Пейдж с кротка усмивка.

— А би трябвало! — възропта приятелката й. — Вече си на двадесет и девет години и е крайно време да придобиеш известен жизнен опит!

— Не смятам, че опитът ми е малък…

— Какво ще кажеш за Джон Уитли? — Марджи пропусна възраженията край ушите си. — Не е ли страхотен?

Каролайн подпря глава и огледа замислено Пейдж.

— Хм… Не знам… Имат един и същ цвят коси. Според мен трябва малко контраст.

— Не ме интересува! — повтори упорито Пейдж, но изглежда никой не й обърна внимание, защото обсъждането продължи.

— А Бил Шафър? — излезе със свое предложение Каролайн. — Косата е подходяща. Човекът съвсем наскоро се разведе…

— За трети път. Подчертай си това в бележника!

— Не ме интересува! — за трети път каза Пейдж. Никой обаче не я чуваше.

— Сетих се! Донован Грийн! — възкликна Марджи с грейнали очи.

— Господи, пощадете ме! Никому не съм сторила зло!

— Там е цялата работа, Пейдж — прекалено си добричка! — заяви Марджъри. — Крайно време е да направиш нещо… Нещо дръзко, авантюристично! Трябва ти любовна авантюра със страхотен мъж, който ще те накара да усетиш, че във вените ти тече кръв. Полезно е и за душата, Пейдж! Много е полезно!

Пейдж откровено се съмняваше в това твърдение, но когато най-сетне се добра до временното си жилище, бе твърде изтощена, за да размишлява над това.

 

 

Събуди я досадното бръмчене на часовника. Тя се надигна неохотно, макар че не беше от поспаливите. Предстоеше й тежък и досаден ден. Марджи бе организирала поредица от посещения в галерии и срещи с галеристите, които продаваха творбите й.

Взе душ, седна пред тоалетката и внимателно среса гъстата си черна коса. В Ню Ингланд я носеше разпусната, но сега я прибра в стегнат кок на тила. Прическата трябваше да отговаря на образа, който беше възприела тук — елегантна, сдържана, изискана млада дама. Налагаше се да изглежда няколко години по-възрастна. Знаеше, че някои от тези, с които днес щеше да се срещне, биха приели едва ли не като обида шумния успех, постигнат от жена, неотдавна навършила двадесет и девет години.

Пак по същата причина грижливо се зае с гримирането — в Марбълхед почти не слагаше грим. Нямаше друг начин, още ден трябваше да пренебрегне предпочитанията си към естествения външен вид. Само още един ден! Привърши с гримирането, облече бял ленен костюм и блуза от черна коприна. За последен път се огледа в голямото стенно огледало.

„Не е лошо, Пейдж! Никак не е лошо!“ — беше доволна, че е постигнала търсения ефект. — Мама би те одобрила.

На устните й заигра усмивка. Майка й — винаги изискана и безупречно елегантна — от дете й внушаваше, че една млада дама е длъжна да държи на външния си вид. Въпреки предпочитанията си към удобното спортно облекло, Пейдж бързо се научи на компромиси. В ден като днешния едва ли би се чувствала добре в панталон, макар че тази мода бе твърде разпространена.

Погледна скъпия си златен часовник и се упъти към кухнята. Шофьорът трябваше да дойде след двадесет минути и тя имаше малко време за кафе. В Марбълхед пиеше сутрешното си кафе на верандата, после се затваряше за няколко часа в ателието и чак към единадесет се сещаше за закуска. Днес, естествено, закуска нямаше да има. Можеше да си свари едно яйце… Стомахът й се разбунтува. Девет без петнадесет сутринта беше прекалено ранен час за хранене. Щеше да й се наложи да изчака обяда — когато и където се случеше да й предложат.

Колата трябваше да дойде след пет минути. Пак беше подранила, помисли си с досада. Секундите се нижеха бавно и тя започна да проклина навика си винаги да е готова преди уречения час. Бездействието водеше към размисли, а днес те определено бяха еднопосочни. Макар и с нежелание, насочи вниманието си към предстоящите срещи. Преди седмица, когато Марджи я уведоми за тях по телефона, Пейдж бе възнегодувала:

— Защо трябва да обикалям и галериите? Не могат ли галеристите да дойдат на откриването?

— Могат, естествено! Сигурна съм, че голяма част от тях ще го направят. Но е друго да ги омаеш с лично посещение. Ти винаги правиш отлично впечатление! — заубеждава я разпалено Марджи.

— А знаеш ли какво ми коства? Устата ми се изкривява от усмивки, а краката ми отичат от висенето!

— Че помоли ги да ти дадат стол!

— Ти няма ли да си с мен?

— Не, имам друга работа. Шофьорът ще знае програмата и ще има грижата всичко да е наред.

— Страхливка!

— Хайде, хайде! Ще се справиш!

— Поне да не беше цял ден… А, Марджи?

— Стига де! Веднъж в годината е, дявол да го вземе! Правим го в името на благородна кауза. Започваш една многообещаваща кариера, но мъничко реклама няма да й навреди!

Именно това ненавиждаше Пейдж. Искаше й се колекционерите сами да чувстват посланията на творбите й. Ако трябваше непременно да остане още един ден в Ню Йорк, можеше да го прекара по музеите, а защо пък не да пообиколи и магазините? Естествено, повече от всичко би предпочела вече да е на път към къщи.

Тъкмо допиваше последната глътка кафе, когато входният звънец наруши тишината. Точно девет! По дяволите и Феликс, и неговата британска точност! Пейдж грабна чантичката си и си каза, че не е редно да пренася киселото си настроение на горкия човек, чието задължение бе да кръстосва Ню Йорк от галерия до галерия през следващите десет часа. Един бегъл поглед през прозореца я убеди, че огромната черна лимузина е паркирана пред входа.

Пейдж отвори със замах вратата и едва не хлъцна от изненада. Мъжът, застанал пред вратата, не беше Феликс. Феликс беше дребен на ръст, с рядка сивееща коса, а този бе висок, мускулест и широкоплещест. Кожата му бе леко загоряла от слънцето, а русата коса, прибрана под безупречната шофьорска фуражка, очевидно беше гъста. Онова, което наистина привлече нейното внимание и задържа погледа й, бяха очите му — сини, невероятно сини, ведри и спокойни.

— Госпожица Матесън? — гласът му беше плътен. Прозвуча й малко по-официално от нормалното.

— Да… — горещият въздух от улицата я лъхна в лицето. Очертаваше се още един неприятен жарък ден.

— Името ми е Далас. Днес съм на ваше разположение — в очите му танцуваха дяволити пламъчета, а Пейдж не беше в състояние да отмести поглед от тях.

— Аз… Феликс… болен ли е?

— Агенцията му възложи друга работа за днес. Имам програмата на посещенията ви. Ще вземете ли още нещо?

— Не, не, само чантичката… — протегна я към него — съвсем излишен жест. — Готова съм.

— Тогава бих ви предложил да тръгваме. Движението е натоварено.

Той се пресегна и дръпна входната врата зад гърба й. При тази кратка близост Пейдж си даде сметка, че ръстът му наистина е внушителен. Беше висок не по-малко от метър и деветдесет! При това — какво телосложение!

„Ще кажеш ли нещо, Марджъри Гудуин? Успях да забележа телосложението му, нали?“ — усмихна се тя вътрешно.

— Изглежда пак ни очаква горещ ден — чу гласа му. — Необичайно е за началото на юни.

— Наистина — кимна Пейдж и се насочи към колата.

Далас моментално я изпревари. Отвори задната врата, тя благодари и се разположи на седалката. Той седна зад волана и завъртя ключа.

— Очаква ви натоварен ден — отбеляза Далас, преди да натисне газта. Секунда преди това я беше погледнал в огледалцето.

— Знам, разбира се! — каза го обаче почти без раздразнение и досада. Невероятно как за толкова кратко време този мъж беше успял да оправи лошото й настроение.

Пътуваха мълчаливо. Пейдж извади от чантичката копие на програмата и я зачете. Когато стигнаха до малката галерия в Ийст Енд, Далас паркира лимузината и пъргаво изскочи, за да й отвори вратата.

— Ще ви чакам тук — придружи я до входа, където я посрещна с шумен възторг първият от галеристите, които беше тръгнала да „омайва“.

След час излезе от галерията. Далас я чакаше, подпрян на калника на лимузината. Веднага се изправи и отвори вратата.

— Как мина? — дрезгавият му глас звучеше ласкаво. Отново я обзе усещането, че е полъхнал свеж ободряващ вятър.

Пейдж безмълвно извъртя нагоре очи и се настани в колата.

— Съжалявам, че не е много хладно! — каза Далас, когато седна зад волана. — Често пусках климатика, но в такъв ден е невъзможно да се пребориш с горещината.

— О, не, всичко е наред! — Пейдж изпитваше истинско облекчение, че най-сетне се е отървала от пресищащото внимание и словоохотливост на собственика на галерията. Всъщност посещението съвсем не мина лошо. Но още осем до края на деня… Пфу! Как щеше да издържи?

— Пристигнахме — съобщи Далас не след дълго и кимна към неголяма галерия на отсрещния тротоар.

— Вече? — беше толкова приятно в хладната кола, че Пейдж би предпочела да се повози още малко.

— Боя се, че да — отвърна той, полуизвърнат към нея.

Стори й се, че отново забелязва дяволитите пламъчета в очите му, но не й остана време да разсъждава върху това. Далас побърза да й отвори вратата. Отново я придружи до входа и повтори, че ще я чака.

Чакаше, естествено. Този път Пейдж само кимна с глава и се отпусна изтощена на задната седалка. Собственикът на втората галерия — достопочтен мъж на средна възраст — не бе от най-разговорливите. След четвърт час Пейдж вече се чудеше какво още да му каже. Слава Богу, че Марджъри бе съобразила да отдели за тази среща само четиридесет и пет минути!

— Добре ли сте? — Далас се бе надвесил над отворената врата. Сините му очи като че ли бяха помръкнали.

— Добре съм — Пейдж си пое дъх. — Всичко е наред! — тонът й обаче не беше много убедителен, ако се съдеше по изражението на Далас. Все пак той зае шофьорското си място.

— Сигурна ли сте, че ще издържите още седем такива срещи? — попита вежливо, когато спряха на червен светофар.

— Ще трябва, ако не искам Марджи да ми откъсне главата!

— Марджи ли?

— Марджъри е моята посредничка, която уреди срещите.

Светна зелена светлина и лимузината потегли плавно.

— Наистина ли трябва да работите и с деветте галерии?

— О, не, не съм чак толкова плодовит скулптор! — отвърна Пейдж усмихната. — Само в пет от тях са изложени мои творби. Останалите са потенциални партньори.

Далас кимна с разбиране и съсредоточи цялото си внимание върху претовареното улично движение. Кой знае защо на Пейдж внезапно й се прииска да го разпита за живота му. Потисна обаче спонтанното желание, съзнавайки, че между шофьор и пътник в лимузина с тези размери традиционно се спазва дистанция.

След посещението в третата галерия Пейдж се чувстваше напълно изтощена. Собственичката бе любезна, но твърде агресивна млада дама. Тя остави у Пейдж впечатлението, че през следващите месеци ще се наложи да работи денонощно, за да изпълни заявките на вече сигурните й клиенти. Тази самоувереност би следвало да я окуражи, но само я изнерви. За пореден път Пейдж си каза, че никога — ама никога! — не би могла да живее в този град.

— Какво ще кажете за нещо разхладително? — предложи Далас. — Следващата галерия е по-надалеч, така че имаме на разположение няколко минути.

— Чудесно! Това е най-доброто предложение, което чувам от сутринта! — отвърна Пейдж с благодарна усмивка.

Спряха пред малко павилионче на ъгъла.

— Изглежда, че имат безалкохолни напитки само в кутии — отбеляза Далас. — Какво да бъде — кока-кола, севън-ъп или оранжада?

— Предпочитам кока-кола — каквото и да е, само да накваси пресъхналото й гърло и да й даде малко сили! Пейдж понечи да извади пари от чантичката, но Далас вече беше слязъл от колата. През опушените стъкла го видя да разговаря с продавача, после да изважда от джоба на панталона една банкнота. За момент предницата на сакото му се отгърна и тя забеляза очертанията на сякаш изваяното бедро. Усети как се изчервява. Откъде се взе този неочакван интерес към мъжката физика, по дяволите? Та Далас беше нейния шофьор! Нейният шофьор, за Бога!

Когато той се върна с две кутии кока-кола, Пейдж вече бе възстановила душевното си равновесие. Пое едната и му подаде сгъната банкнота. Далас я изгледа в недоумение.

— За напитките. И за двете… — поясни тя. За части от секундата й се стори, че той е готов да избухне, но изглежда се овладя.

— Благодаря, но агенцията поема всички разходи.

За момент очите им се срещнаха и Пейдж отново бе запленена от магнетичното обаяние на тази бездънна синева.

Изпиха разхладителните и поеха за четвъртата среща. Петата не се отличаваше от предишните, с едно малко изключение: присъстваха няколко колекционери на нейни творби. Пейдж се въоръжи с търпение и надяна маската на улегнал уравновесен творец, който с удоволствие обсъжда творчеството си със свои почитатели. Всичко мина благополучно, но когато най-сетне се добра до лимузината, й се виеше свят. При това наближаваше два следобед.

— Изглеждате уморена — Далас се изви назад и се вгледа загрижено в бледото й лице. — Надявам се поне да са ви предложили нещо за обяд.

Пейдж поклати отрицателно глава и притисна с длан разгорещеното си чело.

— Май всеки мисли, че друг ми е предложил да хапна нещо. Очевидно не проявяват особена загриженост за оцеляването на твореца — пошегува се тя.

Далас не се усмихна на шегата, а продължи да се вглежда внимателно в лицето й. Изглеждаше сериозен. После се обърна напред и подкара колата.

— Ще намерим някакво решение — каза, докато провираше лимузината сред гъстия поток коли, за да се измъкне в една странична улица. Спря пред малък ресторант и веднага слезе. — Ей сега ще се върна! — малко рязко обяви той.

Навън бе страшно горещо и тя бе благодарна, че я оставят да седи и да си почива. Далас се върна с голяма хартиена торба, остави я на седалката до себе си и отново подкара колата.

— Какво има в торбата? — попита Пейдж. Свали сгъваемото столче и се премести на него. Беше много гладна.

— Разни неща… Какво ще кажете да се отбием в Сентръл Парк? Ако някъде в този град полъхва вятър, то е само там. В краен случай ще се задоволим с дебела сянка, малко тишина и спокойствие за вас.

— Чудесна идея! — усмихна се Пейдж, трогната от тази загриженост. — Само се съмнявам, че ще намерим място за паркиране.

— Но не и когато познаваш този град като петте си пръста! — театралната помпозност, с която отвърна Далас, не можеше да не я разсмее.

Каква огромна разлика от вечно сдържания Феликс! Пейдж искрено се радваше, че точно днес не е с него. Протегна ръка и я облегна на предната седалка. Изобщо не смяташе да сяда на мястото си на задната седалка.

— От Ню Йорк ли сте? — попита тя след малко.

— Не, не съм роден тук, но живея достатъчно дълго време, за да открия някои „дреболии“, които мнозина не забелязват.

— Разбира се, след като имате такава професия!

Той замълча, като че ли обмисляше какво да отговори.

— Бих казал — въпреки професията. Понякога ми се налага да си напомням, че освен това затворено пространство в колата, има и простор. Не твърдя, че Сентръл Парк е най-приятното място, но когато си изпаднал в нужда и нямаш нищо друго под ръка, се примиряваш и с него!

Думите му прозвучаваха толкова чистосърдечно, че Пейдж му повярва. Говореше добре. Интересно, къде ли бе роден, с какво друго се беше занимавал досега и защо бе избрал точно тази професия? Далас изглеждаше някъде около четиридесетте. Имаше малки бръчици около очите — дали от много смях, или от мръщене, Пейдж не можеше да знае. Край ъгълчетата на устата му се очертава две почти незабележими резки. Тя си спомни смръщеното му чело, когато преди малко се вглеждаше внимателно в нея, и реши, че двете гънки идеално пасват на това строго изражение. Инстинктивно почувства, че животът на този мъж не всякога е бил радостен.

Наближиха парка. За нейна изненада свиха по тесен черен път и след минута колата спря под естествен навес от дървета.

— Страхотно е! — възкликна въодушевено Пейдж. Далас хвана ръката й, докато слизаше. За момент я задържа, като оглеждаше спокойния безлюден парк, после я пусна бавно.

— Ще взема нещата — взе плика от предната седалка, а на мястото му остави фуражката си. Полуизправен, погледна Пейдж колебливо и каза: — Не възразявате, нали?

— Разбира се, че не! Даже се питах дали не се сварявате с тази фуражка.

Той взе торбата под мишница, а с другата ръка приглади косата си назад. Пейдж забеляза ситни капчици пот на челото му. Миг след това гъстите кичури отново го закриха. Тогава си даде сметка, че най-безцеремонно го оглежда. Побърза да отмести поглед, като се преструваше, че търси подходящо място за сядане. Далас изглежда беше зает със същото, защото посочи мъничка полянка, обрасла с гъста трева.

— Ето там! Мисля, че мястото е подходящо — обърна се към Пейдж и погледът му се задържа на снежнобялата й пола. — Хм… Май ще имаме проблеми… Зелените петна никак няма да подхождат на този елегантен тоалет.

Тръсна глава и се усмихна доволно. Пъхна плика с храната в ръцете й и, преди да е съобразила какво решение на въпроса е измислил, свали сакото си. С три широки крачки стигна до полянката, просна сакото на тревата и галантно й протегна ръка.

Внезапно тя бе обзета от съвършено спокойствие, нищо че нарушаваше неписаните правила за отношенията между шофьор на лимузина и неговия пасажер. От два дни за първи път почувства, че се отпуска и й олеква на душата. Може би в ресторанта с климатична инсталация щеше да е по-прохладно, но никога нямаше да е толкова тихо и спокойно. Пък и тогава Далас трябваше да чака в колата…

Хрумна й, че много отдавна не бе изпитвала нужда от компания. От мъжка компания…