Барбара Делински
Вечен инстинкт (4)

Четвърта глава

Джордана се измъкна от завивките, приближи до края на навеса и се вгледа през проливния дъжд. Както и предишният заслон, този бе с три стени. Освен това предната му част бе преградена с почернели от времето греди. Слава Богу, нямаше палатки тази вечер — спестяваше си изкушението и… разочарованието.

Замислено пъхна ръце в джобовете и, загледана в тъмнината, се сети, че има фенерче. Не, по-добре да използва газовата лампа. Бързо коленичи и я запали, после седна край бледата й жълтеникава светлина и зачака мъжете.

С всяка изминала секунда се безпокоеше все повече и повече. Патрик я бе уверил, че ще се върнат преди здрачаване. Но вече бе тъмно и валеше. Не искаше да си мисли най-лошото, затова реши да се разсее и да ги посрещне с топла вечеря. Дали ще може да запали котлона? Колко пъти бе наблюдавала Патрик. Знаеше, че първо трябва да го зареди. Справи се лесно, но чак когато приготви клечката кибрит се сети, че ще й трябва вода. За съжаление годната за пиене вода тук не бе тъй близо, както на предишните две места.

Нямаше как, най-малкото, което можеше да направи, бе да се изложи на дъжда, като се има предвид в какво състояние щяха да пристигнат мъжете. Навлече дъждобрана си, грабна две кофи и напусна заслона. Още не бе излязла от очертанията на лагера и се върна, за да им остави бележка. Патрик щеше да се безпокои.

Сложи я до котлона, на безопасно разстояние от лампата и, насочила фенерчето, потегли. Чак когато стигна до малкото изворче, което Патрик им бе показал, осъзна, че можеше просто да остави кофите под дъжда. С пълни кофи, стиснала фенерчето под мишница, тръгна обратно. Някъде по средата на пътя я стресна шум — нещо си проправяше път през храсталаците. Очите й се разшириха от ужас, но въпреки това насочи светлината пред себе си, озъртайки се за скривалище, ако внезапно пред нея изникне голяма кафява мечка или друго хищно животно.

Фигурата, която се появи, наистина беше едра и донякъде тъмнокафеникава или черна — трудно бе да познае заради подгизналото от дъжда пончо. И все пак, макар и да не беше мечка, мъжът бе доста разярен.

— Джордана! Господи, какви глупости правиш! — изкрещя Патрик и я хвана за раменете, сякаш всеки момент щеше да я разтърси. — Нали предупредих, че ще се движим в група. Навън е абсолютна тъмнина, вали проливен дъжд и пътеката не е добре означена…

— Помислих те за мечка — задъхано отвърна тя. Изпитваше такова облекчение, че нямаше да му се сърди, дори да я беше разтърсил.

— Така ме изплаши! — промърмори той и я прегърна. Джордана зарови лице в гърдите му.

— Значи си видял бележката ми.

— Да. Тъкмо се бяхме измъкнали от другите неприятности. Та изворът е на повече от десет минути път от лагера. Можеше да се загубиш.

— Имам добро чувство за ориентация.

— Трябваше да изчакаш да се върнем. Някой от нас щеше да отиде за вода.

— Исках да ви посрещна с нещо топло — уханието на мускус, което излъчваше тялото му, бе тъй приятно, че не й се щеше да се отдръпне, макар че първоначалната й уплаха вече бе отминала. — Не можех да бездействам. Притесних се. Защо се забавихте?

— Заради дъжда. Прислонихме се в малка горичка и все се надявахме, че ще спре. После мъжете започнаха да спорят — в гласа му прозвуча весела нотка. — Дон искаше да продължим. Лари предпочиташе да чакаме. А Джон се опитваше да вразуми и двамата.

— А Бил?

— Бил наистина беше много смешен. Непрекъснато гледаше ту небето, ту земята. Явно преценяваше шансовете. Точно когато другите трима се поуспокоиха, той изръмжа и тръгна. Ние го последвахме.

— Радвам се, че не сте го изоставили.

— Не се радвай. Толкова държеше да бъде водачът, че се препъна и се просна с цялата си дължина в калта.

— О, не! — Джордана отметна глава. — Пострада ли?

— Само гордостта му. Горкият. Толкова държи на физическата култура и координацията. Добре, че ти не беше там — щеше да умре от срам. Стана му малко по-леко, когато и аз се препънах, докато му помагах.

— Ти се спъна?

— И на мен ми случва. Не съм идеален. И аз съм човек. Имам си недостатъци. Един, от които е тази налудничава привързаност към теб. Затова, добре, че момчетата са наоколо, иначе щях да остана в заслона и цял следобед да се любя с теб.

Джордана почувства дъха му до лицето си. Ръката му бавно се плъзна по гърба й и я притисна.

— Наистина, добре е, че са наоколо — прошепна тя в отговор. — Иначе нищо чудно да ти бях позволила.

— Господи, Джордана! — той я привлече в прегръдките си. — Не говори така!

— Защо не? Нали и ти го казваш?

— Да, но аз съм мъж. Аз съм страстното животно, и тъй като не мога да прикрия физическите си усещания, имам право да говоря, каквото мисля. Но ти си жена. Би трябвало при теб чувствата да са по-силни. Предполага се ти да ме разубеждаваш, че е лудост, да ме отблъскваш.

— Не мога, и в двете си ръце държа по една кофа.

— По дяволите! — възкликна той. — Дай да ги нося!

— Не се притеснявай — отвърна тя, защото й се искаше пак да я прегърне.

Но Патрик грабна кофите и тръгна по пътеката.

— Ти върви отпред с фенера, аз съм зад теб.

Тя не възрази повече, за да не излезе глупачка в неговите очи, и започна да си проправя път през храстите. Слава Богу, трябваше да прикове цялото си внимание в пътя, което отклони мисълта й от стройното му тяло, което я привличаше непреодолимо. Искаше да се отпусне, да се наслади изцяло на почивката сред природата.

Дъждът продължаваше да се излива като из ведро. Пътеката беше кална и тъмна, а въздухът точно толкова студен, колкото би бил, ако имаше снеговалеж. Когато двамата с Патрик пристигнаха в заслона, обувките й бяха мокри. Тя извади нови дрехи от раницата.

Каквито и да са били споровете при завръщането им, мъжете явно ги бяха забравили. Окачили мокрите си дрехи на приспособен простор и преоблечени в сухи, седяха край огъня и с въодушевление обсъждаха риболова. Джордана се заслуша да разпознае гласа на Патрик, но не го долови. Сигурно се преобличаше. Тя хвърли поглед през преградата от закачени дрехи, но не успя да види нищо.

Чак когато той застана изненадващо пред нея, Джордана забеляза, че всъщност раницата му е наблизо. Младата жена седеше с кръстосани крака на земята и се опитваше да прецени до каква степен са пострадали обувките й.

— Джордана — гласът му прозвуча напрегнато, напомняйки й за изречените в гората думи.

Тогава тя осъзна, че е само по бельо. Наистина, то закриваше тялото й от главата до петите, но тънката материя бе плътно прилепнала.

Пресегна се небрежно, за да вземе суха риза, но усети как сърцето й бясно заби. Единственият звук бе шумоленето на дрехи — тя ровеше нервно в раницата, разбъркваше всичко, без да успее да извади каквото трябва.

Най-после откри вълнения пуловер, който търсеше, но в този момент току пред лицето й застанаха чифт мокри джинси и секунди след това Патрик седеше до нея.

— Изглеждаш толкова секси — прошепна той.

Тя стоеше неподвижно, не искаше да помръдне от страх да не би той да отмести поглед от нея. Не трябваше, лудост беше, но искаше Патрик да я види, да я докосне. Както никога досега тялото й жадуваше, крещеше за този допир.

Изпита почти облекчение, когато той протегна ръка да погали раменете й и затаи дъх, щом пръстите му пропълзяха надолу по гърдите, които се очертаваха под прилепналата материя с набъбнали и втвърдени зърна. Но ръката продължи надолу и разочарована, младата жена прехапа устни. После дланта му легна върху бедрата й и тялото й пламна.

Изведнъж мъжът се отдръпна и възбудено разкопча ризата си. След миг заедно с фланелката тя лежеше захвърлена на земята. Патрик привлече Джордана на колене към себе си, повдигна камизолата и разголи гърдите на младата жена, привлече я към голото си тяло.

Джордана потръпна, когато палците му нежно погалиха втвърдените зърна.

— Кажи нещо, моля те — сподавено прошепна мъжът.

— Не мога. Ти ми взе… дъха…

— Кажи ми да те пусна.

— Не мога.

— Крещи. Викай за помощ.

Пръстите й бавно се придвижваха по мускулестия му гръб — искаше да опознае мъжа колкото може повече в този интимен момент.

— Толкова е приятно…

Изведнъж идилията бе разрушена от бурен смях. Последваха реплики и хихикания, които увериха Джордана и Патрик, че до този момент никой не ги е забелязал.

Патрик потръпна и зарови лице в косата й.

— Пак ще те галя, Джордана — прошепна той, — но не сега. По-късно. Ще те докосвам и целувам, ще се наслаждавам на всичко, за което само съм мечтал нощем. Ще те накарам да ме желаеш, толкова силно, че да забравиш за съществуването на другите мъже. После ще те любя, много пъти, безкрай, така както Питър Къркланд дори не би могъл да си представи, че е възможно.

След възбуждащите думи, споменаването на Питър Къркланд имаше отрезвителен ефект. Патрик го стори съвсем преднамерено, Джордана знаеше това. Трябваше да се върнат на земята. Какво правеха? Тук в заслона, почти пред очите на другите мъже, в един илюзорен свят, временно изолиран от действителността, в която никой от двамата не желаеше другия — какво правеха?

— Благодаря — промърмори тя и със закъснение се измъкна от прегръдките му, дръпна камизолата и сведе глава. — Май загубих контрол.

— Аз също.

Патрик скочи на крака и й обърна гръб. Джордана наблюдаваше раменете му, които се вдигаха и спускаха с всяко поемане на въздух. Виждаше, че тялото му е напрегнато, представяше си колко е разочарован.

Джордана се отдаде на спомени. Патрик Клейз. Дългогодишен съперник на Питър. Не би трябвало да го желае. Но го желаеше до болка.

Чу звук от разкопчаване на цип. Вдигна очи. С гръб към нея мъжът сваляше мокрите си джинси. Тя не можеше да откъсне поглед. Патрик мълчеше. Събу панталоните и ги хвърли настрана, после приближи до раницата си само по слип. Джордана посегна към сухия си панталон.

— Пат? — прошепна, заслушана в шумоленето на дрехи откъм раницата.

— Да?

— Съжалявам. Не трябваше да допускам да се стигне дотук.

— Всичко, което казах, беше искрено — прошепна той.

Когато го погледна, той вече навличаше ризата си. С пресъхнала уста тя се чудеше какво да каже. Нищо не й хрумна.

— Късно е, Джордана — прошепна той. Не я докосна. — Трябваше да ме отблъснеш, но не го стори. Знам, че ме желаеш. И помни ми думите, ще бъдеш моя. Твърде дълго съм се състезавал, за да пренебрегна предизвикателството. А щом става дума да се победи Питър Къркланд, няма по-сладко предизвикателство от това.

Джордана бе изумена от неочакваното изявление.

— Не мога да повярвам — прошепна тя с болка. — Искаш да ме спечелиш само… за да победиш Питър?

Изражението му бе непроницаемо. Патрик се втренчи в нея, после се надигна и се отправи към преградата от висящи дрехи, без да продума.

С цената на огромни усилия Джордана се преструваше на спокойна и ведра по време на вечерята. Мъжете бяха жизнерадостни, пъстървата — отлична. Младата жена обаче успя да хапне само парченце от порцията, която Лари победоносно й сервира.

— Джордана не яде — забеляза Дон. — Не й харесва нашата пъстърва.

— Може би не обича риба — подхвърли Джон.

— Не, чудесна е — обади се тя.

— Тогава защо не се храниш? — попита Лари.

— Мисля, че не съм гладна. Всички вие свършихте повече работа от мен днес. Не е чудно, че сте изгладнели. Много е вкусна, наистина. Просто не мога повече.

Тя избягваше погледа на Патрик и Бил забеляза това.

— Карали са се. Казах ви, че нещо става зад завесата.

— Бил… — предупредително рече Джон.

Но и Доналд беше впечатлен от неволното потрепване на Джордана при забележката му.

— Слушай, Джордана. Трябва да бъдеш внимателна с мъже като Клейз. Те мислят само за едно. Сигурно е свързано по някакъв начин с манталитета на съблекалните.

Те се шегуваха, забавляваха се с неудобството й. Тя погледна към Патрик. Едва прикритата усмивка на лицето му не й помогна. Или може би…

— Точно така — каза тя рязко. — Манталитетът на съблекалните. Всъщност, момчета, чудя се не сте ли притеснени. Както чувам, хомосексуализмът…

— Хомосексуализмът?! — извика Патрик.

Лари се изхили, а Доналд и Бил се разсмяха на глас. Само Джон гледаше замислено ту Патрик, ту Джордана.

— Успя да ни засрами, нали, момчета? — поклати глава Бил и отново се засмя. — Пак ти повтарям, Клейз. Можеш да я имаш. Вземи я, тя има отговор за всичко, нали?

— Почти за всичко — отвърна Патрик, възвърнал доброто си настроение, което ясно личеше по блясъка в очите му. — Но не съвсем.

Само Джордана и Пат знаеха, че тя е загубила първия рунд.

Още дълго след като бяха изпили кафето си, мъжете останаха край огъня, отдадени на спомени за минали пътешествия и приключения. Джордана бе легнала с книга и фенерче. Опитваше да се настани удобно, но нито тънкият дюшек, нито спалният чувал успяваха да омекотят дъските. Чудеше се дали изобщо ще може да заспи и съжаляваше, че е дремнала следобед.

Патрик се бе излегнал само на няколко метра от нея и бързо прелистваше книгата си, но това не й носеше успокоение. Нито пък фактът, че колкото пъти отклонеше очи към него, той срещаше погледа й.

У него имаше целеустременост. Вътрешно бе усетила това негово качество. Когато го срещна преди три дни, машинално му бе отредила място в света на Питър. Но разлики имаше. Патрик бе по-нежен, по-чувствителен, по-щедър. Така поне бе мислила до днес следобед.

Странно, колко силно й бяха въздействали думите му в първия момент. Никога не й се бе случвало мъж да обяви намеренията си тъй открито, ожесточено, и това правеше всичко още по-вълнуващо.

Тя отгърна страницата и продължи да се взира с празен поглед. О, да, агресивността на Патрик я бе възбудила… до момента, в който изрече онези думи за сладкото отмъщение. Тогава нещо в нея сякаш се пречупи. Никога не й бе минавало през ума, че Патрик може да я използва.

От устните й неволно се откъсна стон. Тя се раздвижи неловко и почувства погледа на мъжа върху себе си. Опита се да го избегне, като престорено се задълбочи в книгата си, но накрая не издържа, затвори я шумно, загаси фенерчето и се отправи към края на навеса.

Дъждът бе преминал в лек ръмеж. Въздухът бе свеж и хладен. Тя обгърна с ръце тялото си и се върна в спалния чувал, хвърляйки бегъл поглед към мъжете.

Молеше се да заспи, но сънят бягаше от очите й. Мина един час. Мъжете започнаха да си лягат. Патрик отдавна бе загасил своя фенер и лежеше безмълвно като нея.

Мина още един час. Всичко беше притихнало. Някой започна да хърка. Джордана се размърда, закри уши с горната част на чувала, но това не помогна.

После усети ръка на рамото си.

— Джордана?

Тя не помръдна.

— Да?

— Дъждът спря, искаш ли да се разходим?

— Не — приглушено отвърна тя.

— Защо не?

— След това, което каза, как смееш дори да питаш? — изсмя се тя дрезгаво. — Възнамеряваш да ме заведеш до най-близката скала и да ме изнасилиш ли? Да, наистина, Питър никога не е правил това. Не би му минало през ум, че може да прекара една седмица в гората с мен. Тук няма журналисти.

— Затова искам да си поговорим.

Тя помълча няколко секунди. Ала не успя да сдържи любопитството си.

— За какво?

— За Питър. И за теб.

— Не.

Отново настъпи тишина. Когато Патрик заговори, гласът му трепереше от вълнение.

— Налага се, Джордана. Ти имаш нужда да говориш… а аз трябва да чуя това, което те измъчва. Хайде, само ще разговаряме. Няма да те докосна.

Тя усети, че ще бъде детинско от нейна страна да откаже. В крайна сметка, никой от двамата не можеше да заспи. Патрик беше прав. Тя бе успяла да разбере чувствата му едва след като той й разказа за миналото си. Може би ако и тя стори същото, той ще проумее какво я тревожи.

Накрая се съгласи. Изпълзя от чувала, облече се, сложи вълнена шапка и ръкавици и последва Патрик навън.

Гората бе притихнала след бурята. Патрик разстла пончото си на гладък камък край лагера и й направи знак да седне. Настани се далече от нея, за да покаже, че спазва обещанието си.

— Хайде, Джордана, говори.

— Не знам откъде да започна — сви рамене тя.

— От Питър.

Джордана кимна и зарея поглед в далечината.

— Бях на деветнайсет, тъкмо завършвах първата година в колежа. Попаднах на празненство. Той се появи със свой приятел. Естествено, всички бяхме като омагьосани. Националният герой, футболната звезда, голямото име. Изпитвах не по-малко любопитство от другите. Той беше толкова привлекателен.

— Как започна връзката ви?

— Не си спомням точно — намръщи се тя. — Влюбих се в него от пръв поглед. Какво видя той в мен не знам. Бях съвсем обикновена — о, сигурно, достатъчно привлекателна, но все пак скромна колежанка със стипендия, която се надява да вземе диплома и да си намери добра работа.

— Искаше да направиш кариера?

— Не, всъщност исках съпруг. И деца. Но бях израснала в семейство, където по необходимост и двамата родители работеха, затова сметнах, че и с мен ще бъде така — тя замълча, за да подбере най-точните думи. — Ще излъжа, ако не призная, че мечтаех да се омъжа за богатия принц — нали знаеш, синдромът на Пепеляшка.

— Но не си имала мащеха и три грозни доведени сестри.

— Не, майка ми беше — всъщност продължава да е — чудесна. Бях единствено дете. Но младите момичета обичат да мечтаят. Както и да е, в колежа вече почти се бях излекувала от това. Тогава се появи Питър. Незнайно по какви причини избра мен. По-късно ми казваше, че бил привлечен от невинността ми. Била съм по-мълчалива, по-срамежлива от жените, които познавал — тя се поколеба, после продължи, макар да знаеше, че думите й ще наранят Патрик. — Казваше, че съм предизвикателство за него. Покани ме да излезем и като че ли така започна връзката ни. Беше наистина зашеметяващо. Известният футболист и провинциалната колежанка. Нещата бяха предопределени. Той винаги знаеше как да се държи и какво да каже. Беше ми взел ума. Прелъстяване от най-класически вид и аз налапах въдицата.

— Но той те обичаше.

— Да, така е. Винаги съм го знаела. И точно затова решаваща роля изигра моята невинност.

— Не разбирам.

— Знаейки, че Питър ме обича и че аз го обичам, бях толкова уязвима. Когато ми предложи да се оженим, бях като замаяна. Искаше да стана негова жена завинаги. Да се откажа от учението изглеждаше просто дреболия пред перспективата да прекарвам цялото си време с него.

— Какво се случи после, Джордана?

— О, в началото беше чудесно. Сватба като в приказките, дълъг бял шлейф, стотици гости, цветя и фотографи. Родителите ми се пръскаха от гордост, че дъщеря им се омъжва за човек, който ще се грижи за нея така, както те винаги са мечтали.

— А ти?

— Аз също. Бях госпожа Питър Къркланд. Където и да отидеше той, бях до него. Хората ме познаваха, уважаваха. Осъществиха се и най-смелите ми мечти.

Патрик усети колебанието й и отгатна причината.

— Освен…

— Бях госпожа Питър Къркланд. Нищо повече.

— И не ти беше достатъчно?

Тя сведе глава и добави много тихо:

— Не. Не беше. Скучаех.

— С Питър?

В гласа му едва доловимо прозвуча страхопочитание. Джордана инстинктивно усети, че макар Патрик да е изпитвал омраза към съперника си, задето го лишава от популярност, той не можеше да отрече възхищението си от постиженията му.

— Може би скука е твърде силна дума — обясни Джордана предпазливо. — По-скоро изпитвах разочарование. Разочаровах се от начина на живот, който водехме — по време на ваканциите ходехме от спонсор на спонсор, от празненство на празненство, от един вестникарски фарс на друг. А в сезона беше още по-лошо. Независимо от обещанията на Питър, аз стоях сама. Не го придружавах при пътуванията му — твърдеше, че го разсейвам. Но настояваше да го посрещам на летището, да присъствам на пресконференциите, да вися на ръката му, когато фотографите снимаха. Бях олицетворение на любеща съпруга, чието единствено предназначение е да приветства мъжа си с разтворени обятия. През цялото време се чудех къде е изчезнал мъжът, който от време на време обичаше да се усамотява с мен. Тези моменти изчезнаха след сватбата. Дори когато бяхме сами вкъщи, той мислеше за следващия мач, за следващия договор, за следващите награди или интервюта. Кълнеше се, че ме обича, но всъщност обичаше себе си. Присъствието ми в неговия живот беше като на лъскавото му черно ферари. И него обичаше. Беше част от представата за него самия.

— Горчиви думи.

— Нима ти не би запазил горчивина на мое място? Кажи ми, Патрик, защо си се зарекъл да забравиш всичко, свързано с футбола?

— Защото съм надраснал този спорт.

— Спортът? Или стила на живот, който върви заедно с него?

— Мисля, че и двете.

— Но защо?

— Защото получих травма в коляното.

— Не е това. Ти винаги избягваше пресата. Защо?

— Защото журналистите изопачаваха нещата. Създаваха образи, които бяха абсолютно неверни. Повърхностни тълкувания…

— Точно така. Такъв беше и моят живот в черупка. Повърхностен. Специални експедиции по магазините, за да купя рокля, която ще нося само една вечер. Коктейли с все едни и същи отегчителни хора. Хубава къща. Изкуствена усмивка за пресата. Празно съществувание, Пат. За мен поне беше така.

— Не искаше ли да имаш деца?

— Много исках, но Питър беше против. Смяташе, че ще го разсейват. Че няма да може да пътува. Че ще бъдем като приковани към дома.

— Тогава ли реши да поискаш развод?

— О, не, мислех, че има друго решение. Исках да работя. Но Питър заяви, че неговата съпруга не трябва да работи. Заяви, че подобно нещо ще накърни образа, който хората са си изградили за него. Но причината да поискам развод не е една. Всичко се натрупа като лавина. А една нощ чух и разговора между двама негови съотборници и разбрах, за многобройните му любовни афери.

— Е, все пак си оцеляла — прошепна Патрик и окуражително я стисна за рамото.

— „Уилоу Ентърпрайзис“ ми спаси живота. Не знам какво щях да правя без нея.

— Можеше да срещнеш някой приятен и обикновен мъж, в когото да се влюбиш отново.

— Не. Не мисля, че бих се доверила на любовта втори път.

— Нима си се отказала от идеята да имаш семейство?

— Бизнесът е моето семейство. С мен работят чудесни хора и всеки път, когато лансираме нов проект, сякаш се ражда дете.

— О, няма я онази топлина, любов. Нито пък е тъй трайно. А и какво ще правиш в бъдеще? Когато остарееш и се умориш?

— Ще си почивам.

— Сама?

— Ако се наложи. Мога да се справям, докато не съм загубила самоуважението си.

Искаше й се думите да прозвучат категорично, но почувства странна празнина и несъзнателно се приближи към Патрик.

— Хайде да се връщаме. Сигурно си уморена.

Прав беше. Чувстваше се изцедена. И в същото време изпитваше облекчение.

Когато стигнаха до заслона, дочуха леко похъркване.

— Господи, няма ли да спре — промърмори Джордана. — Да знаех точно кой е, ще го побутна да престане.

— Как ще спим?

— Има само един начин — отвърна той и премести в тъмното двата спални чувала един до друг, прикрепяйки ги с ципа. Джордана не възрази, не искаше да разруши топлото чувство, което ги свързваше, след като той със съчувствие бе изслушал разказа й.

Тя съблече връхните си дрехи без капка колебание и се пъхна в уютното легло, което Патрик й предлагаше. Знаеше, че ще се опита да я люби. Чувстваше се подготвена за това. Може би и двамата имаха нужда от топлината, от това толкова интимно, взаимно отдаване.

Вече не чуваше хъркането, нито пък самотния вой на вятъра. Долавяше единствено силните удари на сърцето на Патрик. И сгушена в прегръдките му, Джордана заспа дълбоко.