Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нещо завинаги (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Forever Instinct, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 32гласа)

Информация

Сканиране
Bridget(2011)
Разпознаване и корекция
sonnni(2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2011)

Издание:

Барбара Делински. Вечен инстинкт. Тайната на камъка

ИК „Арлекин България“ ЕООД, София, 1995

Редактор: Ани Димитрова

ISBN: 954–11–0284–0

История

  1. —Добавяне

Втора глава

Изтощена, Джордана заспа непробудно веднага след вечеря. Напъха се в спалния чувал, сложен далеч от останалите в ъгъла на заслона и след миг вече бе потънала в сън. Мъжете говореха и се смееха, но тя спеше дълбоко и не чуваше нищо, докато посред нощ долови някакъв звук и се събуди стресната.

Трябваше й време да установи къде се намира. Беше много уморена, но седна и се огледа. Когато отново чу звука, обърна глава към противоположния край на заслона, където в полумрака едва различаваше неясните очертания на спалните чували.

Някой хъркаше. Тя сложи ръка на сърцето си, за да успокои лудото му биене, после се намръщи и извърна очи. Едно време Питър хъркаше. Колко нощи с неохота се бе будила, за да го побутне да легне на другата страна. После бе лежала с часове, без да може да заспи отново.

И сега изведнъж се разсъни съвсем. Хъркането продължаваше като дълбоко и разтърсващо кресчендо. Опита се да разбере кой от мъжете издава този звук, но в тъмнината бе невъзможно. А и да отгатнеше, не би могла да направи нищо.

Раздразнена, че са я събудили, тя прегърна колене и, подпряла в тях брадичка, се загледа в гората, после обратно в сенките. Лека-полека очите й свикнаха с тъмнината и тя установи, че един от чувалите бе по-настрана от другите, някъде по средата между нейния и останалите. Това сигурно беше Патрик.

Поне не хъркаше той. Странно как се бе озовал там; всъщност не толкова странно, като се има предвид професията му. Беше полузащитник, готов да се справи с всеки проблем, който може да изникне посред нощ. Тя се усмихна иронично. Нищо чудно да се бои, че някой от мъжете може да я нападне. Колко трогателно. Нейният рицар, потънал в дълбок сън.

Надигна се внимателно и се измъкна от заслона, помъкнала със себе си и спалния чувал. Спря чак когато хъркането се превърна в тихо бръмчене, седна с кръстосани крака в чувала и се загледа в нощния пейзаж.

Окъпани в сребристата светлина на луната, дърветата бяха невероятно красиви. Зареяла поглед в гората, тя усети как мислите и се връщат към Патрик. Почувства се успокоена, че той е наблизо. Възхищаваше се от спокойствието и хладнокръвието му. Впечатляваше я начинът, по който се справи с групата в първия ден на експедицията, дълбокият му гърлен глас, мускулестото тяло…

През съзнанието й се заредиха картини от спортни състезания, потънали в миналото спомени за мачове, където полузащитникът чакаше с протегнати ръце топката, с напрегнато тяло, готов да се втурне — както й се струваше навремето, идеалният образ за мъжественост.

Физически Питър бе прекрасен — и на игрището, и в живота. Но емоционално, интелектуално…

А Патрик? Неохотно призна, че е привлекателен, дори прекалено. А въздействието му върху нея я безпокоеше. От години не бе чувствала така да я привлича мъж и би предпочела нещата да останат непроменени. Неприятностите около развода и впоследствие необходимостта да направи самостоятелна кариера я бяха принудили да организира живота си по такъв начин, че в него нямаше място за мъже.

Откликът на тялото й я изненада. Дали не бе зажадняла за секс?

Тя изстена тихо и зарови глава между коленете си. В същия миг чу зад себе си стъпки и се обърна. Над нея се извисяваше тъмна фигура. Бе готова да извика от страх, но широка длан запуши устата й. Нечия дълга ръка я сграбчи през кръста, силни бедра се притиснаха в нея и я повалиха на хълбок.

— Шт. Аз съм.

Шепотът заглъхна, ръката освободи устата й, пръстите бавно се плъзнаха по устните, явно с нежелание да прекратят допира.

— Патрик? — прошепна тя и се обърна, за да види лицето му. Главата й докосна рамото му. Ръката му не се отдръпна от кръста й.

— Да, аз съм. Добре ли си?

— Изплаши ме.

— Чух, че стана. Мислех, че отиваш до… Е, като не се върна, се притесних.

— Добре съм — прошепна тя, но всъщност се чудеше дали това е вярно. Нервите й бяха изопнати. Въпреки това не направи опит да се освободи от прегръдката му.

— Не можа да заспиш ли?

— Някой хъркаше и ме събуди.

— Май не понасяш хъркане? — подхвърли той. В тона му като че ли се долавяше подигравка.

— Не.

— Питър не хъркаше ли?

Не, не й се подиграваше. Подпитваше я. Раздразнена, Джордана се освободи от ръката му, отдръпна се и седна по-далече от него. Втренчи се в гората.

— Питър хъркаше.

— И това не ти харесваше?

— Не.

Няколко мига мълчаха. Патрик се настани до нея, загледан в противоположната посока.

— Защо дойде тук, Джордана? — попита той накрая.

Тя знаеше, че не става дума за среднощната й разходка в гората.

— И преди ме пита. Започва да става досадно.

— Все пак бих искал да знам.

— Защо?

— Любопитство.

— Защо мислиш, че съм дошла?

— Мина ми през ум, че е възможно да си разбрала кой ще води групата — започна той колебливо.

— Шегуваш ли се?

— Шшт! — той хвърли поглед към заслона. — Ще събудиш останалите.

Макар да приглуши гласа си до шепот, в него все още се чувстваше изумление.

— Мислиш, че съм дошла тук заради теб?

— И преди са го правили.

— О, Господи, не мога да повярвам! Какво самочувствие! — тя тръсна глава. — Ако знаех, че ще си тук, никога нямаше да дойда — очите й гневно проблеснаха.

— Мразиш ме.

— Моля?

Той повтори по-бавно, без да отмества поглед от очите й.

— Мразиш ме.

— Та аз почти не те познавам, как бих могла да те мразя?

— Нали сама спомена, че с Питър бяхме съперници.

— Какво общо има това с омразата?

— Ти беше негова съпруга. Естествено е да бъдеш на негова страна.

— Питър никога не те е мразил.

— Така е — отвърна той замислено. — Смятам, че си права. Тъй като винаги излизаше победител, не е имал причини да ме мрази.

— Но ти го мразиш, така ли?

— По-скоро изпитвам неприязън. Не знам. Не беше приятно да си втора цигулка на Питър Къркланд през всичките тези години… Но нека се върнем на темата.

— И каква е тя?

— Е, по собствените ти думи, ти никога не би дошла на тази експедиция, ако знаеше, че аз ще водя групата.

С въздишка тя затвори очи и опря глава в коленете си.

— Ще бъда откровена, Патрик — започна бавно, сякаш й костваше огромно усилие, — не искам да се връщам към спомените.

— О, зарекла си се да избягваш вече футболистите?

Тя вдигна рязко глава. Пак я подвеждаше.

— Никога не съм се интересувала от футболисти. Бях влюбена в Питър Къркланд. В мъжа, а не във футболиста.

— Можеш ли да ги разграничиш?

— Мислех, че мога — прошепна разколебано тя. — Поне в началото.

— Но не и към края?

— Разведохме се. Всичко приключи — тя извърна глава. — А и не е твоя работа.

Той въздъхна с огромно облекчение и продължи смело:

— Е, това поне е успокоение.

— Кое? — промърмори тя.

— Че не се занимаваш с футболисти. Но не си се отказала от мъжете, нали?

Тя се извърна рязко.

— Не мога да повярвам, че казваш това.

— Защо? Обикновен въпрос.

— Нахален си.

— Като Бил. Точно така. Приличам ти на Бил.

Нищо подобно. Този път не беше сигурна дали я дразни, или подпитва.

— Защо правиш това? Защо не идеш… да се заяждаш с някой с твоите размери?

— Твоите ми допадат повече.

Тя опита да се изправи, но Патрик я задържа.

— Говори с някой от мъжете — промърмори тя.

— Те спят.

— А ти защо не спиш?

— Заради теб. Защото те чух да ставаш. Защото се обезпокоих. И бях любопитен.

Той приближи. Джордана забеляза, че косата му е разрошена, челюстта — стисната, а погледът му е прикован в устните й. Когато опита да се отдръпне, мъжът я привлече в прегръдките си.

— Пусни ме, Ланс — прошепна тя и опита да овладее бесните удари на сърцето си. Той беше зад нея, чувстваше топлината му по гърба си, ръцете му я обгръщаха и прегръдката му бе по-нежна, отколкото тя би желала. Защото ако бе проявил грубост, можеше да се бори. Но тази нежност я привличаше необяснимо. Или може би прекалено дълго бе останала без мъжка ласка?

— Аз съм Патрик, Джордана — прошепна той в косите й. — Ланс отдавна не съществува. Не е нужно да се бориш със спомените. Освен това съм мъж. И те намирам за изключително привлекателна, по дяволите.

Би трябвало това неохотно признание да я отблъсне, но всъщност я заинтригува още повече. Изведнъж престана да мисли за Ланс и за миналото, а за Патрик, чието силно мъжко тяло я предпазваше от всичко. Мислеше за мускулестите му гърди, за пръстите му, които галеха устните й и ухаеха на мускус, за очите му, в които се четеше невероятна топлота, когато той пожелаеше.

Патрик я извърна към себе си. Лицето му бе само на сантиметри. Докато младата жена се бе отпуснала в прегръдките му, той изучаваше чертите й, сякаш зашеметен.

— Чудех се какво ли би било, ако те целуна — сподавено промълви той.

Устните му едва докоснаха нейните и сърцето й заби лудо. Беше очаквала по-агресивна атака, затова се изненада, очарована от нежния му подход. Възбудата я остави без дъх и се разля като сладостна отмала по тялото й.

Устните му се движеха толкова бавно, че за миг й се прииска да изкрещи от разочарование. Пак я подмамваше. Или пък й даваше време да го отблъсне? Но тя знаеше какво иска. Не беше най-разумното нещо, но го искаше.

Устните й се разтвориха и откликнаха на целувката му — страстна като гласа му, нежна като топлата му кадифена кожа.

Изведнъж той се отдръпна и Джордана се почувства изоставена, но съзря искрата дълбоко в очите му.

— Джордана? — прошепна той.

В отговор тя протегна ръка и зарови пръсти в гъстата му, разрошена от съня коса, притегли главата му към устните си и го целуна отново. Този път усети силата му, съвсем не брутална, а наелектризираща.

— Кожата ти е тъй мека — той погали врата й, пръстите му се плъзнаха под блузата.

— От крема — отвърна тя, но цялото й внимание бе насочено към дланта му, която бавно се придвижваше надолу. Гърдите й се стегнаха, зърната се втвърдиха болезнено в очакване да ги докоснат.

— От крема ли?

— Хидратиращ крем. Не мога без него.

— Заради бизнеса ли?

— Заради себе си. Обичам да се грижа за себе си.

— Това намек ли е? Че си независима?

— Не исках да прозвучи така. Но наистина съм независима.

— Нямаш нужда от мъжка подкрепа?

— Вече не.

— Естествено, имала си връзки с мъже и след Питър?

— Защо да е естествено?

— Ти си красива жена, Джордана. Винаги съм завиждал на Питър. Ти му придаваше блясък.

— Странно, смятах, че е обратното.

— Боже мой, не. Той печелеше трофеите, но всъщност ти беше ненадмината. И кариерата ти го потвърждава.

— Знаеш за моята работа?

— Само това, което чух от мъжете тази вечер.

— Искаш да кажеш, че докато съм спала, сте говорили за мен?

Той постави нежно пръст върху устните й и това й подейства дори по-силно от прошепнатото:

— Шшт. Те имат нужда да изпуснат пара. Някои още се цупят, че си настояла да тръгнеш с тях.

— Каква банда от… — не довърши тя.

— Разбери ги. Чувстват се неудобно. Това е всичко.

— А ти?

— Как мислиш?

— Не знам. Изобщо не те познавам.

— Съжаляваш ли, че… стана така?

Знаеше, че има предвид целувката и не можеше да го излъже. По природа беше откровена.

— Не. Не съжалявам. А ти?

— Не — промълви той. — Бих искал да не беше съпруга на Питър.

— Не съм! Защо продължаваш да намесваш Питър?

— Защото е тук, дявол да го вземе! — изръмжа Патрик и скочи на крака.

— Не настояваше ли ти, че Ланс вече не съществува. Не твърдеше ли, че не трябва да се борим със спомените?

— В такъв случай съм сгрешил — промърмори той, отчаяно прокарвайки пръсти през косата си. — С години живях в сянката на Питър Къркланд и проклет да съм, ако се съглася да обирам остатъците.

Мъжът се отдалечи, но не по посока на заслона, а навътре в гората. Джордана остана изумена. Ръцете й трепереха от яд, в очите й се четеше болка. След тази страхотна целувка… се чувстваше наранена.

Най-лошото бе, че той изчезна и не можа да му отговори. Бе се отнесъл несправедливо с нея, но тя беше безсилна.

След известно време се успокои и се върна в заслона. Заспа чак на разсъмване. Патрик още не се беше върнал.

— Джордана?

Нечия ръка леко разтърси рамото й, после внимателно погали гърба й. Тя издърпа чувала над главата си. Беше още съвсем тъмно, а бе уморена, толкова уморена.

— Хайде, Джордана. Всички вече закусват.

Тя отвори очи, но не видя нищо и реши, че този глас е бил в съня й. После се сети къде е и какво се бе случило снощи. Отдръпна се и бавно седна.

За нейна изненада слънцето грееше, но тя се чувстваше отпаднала и скована. Мъжете наистина бяха около огъня. Джордана се взря в тях, надявайки се, че Патрик ще се отдалечи, но той не помръдна и тя го изгледа враждебно.

— Сега си върви — рече хладно. — Будна съм вече.

— Джордана? Погледни ме!

Тя обърна глава съвсем бавно, лицето й бе застинало като маска.

— Съжалявам за това, което казах снощи. Сгреших.

— Ти наистина мислеше така. Защо се извиняваш?

— Почувствах се в опасност и атакувах. Беше детинско от моя страна, и жестоко.

— Така е. Освен това беше нечестно. Развод поисках аз, а не той. Аз поисках да си отида. Аз напуснах Питър, ако искаш да знаеш. Тъй че, от какво да се чувстваш застрашен?

Очите му бяха толкова тъмнокафяви и дълбоки, та човек можеше да потъне в тях.

— От теб. От това, че изпитах невероятно удоволствие, когато те целувах.

— Просто една целувка, какво толкова — продума тя равнодушно.

Той улови брадичката й и обърна лицето й към себе си.

— Беше страхотна целувка. Сигурен съм, че и ти смяташ така.

— Да, наистина, но само целувка. Никаква заплаха няма. Сега, моля те, ще ме оставиш ли на мира?

Лицето му помръкна. Той бавно отпусна ръка.

— Нараних те, Джордана, и страшно съжалявам. Ако смяташ, че ще се почувстваш по-добре, върни ми обидата — примирено рече той. — Можеш да се измиеш и преоблечеш при потока. Аз ще задържа мъжете тук, за да не те безпокоят.

Джордана извади от раницата си всичко необходимо заедно с вчерашния анцуг. После, както й бе предложил Патрик, се запъти към потока.

Тя закуси бързо, опакова си багажа и потегли с останалите, като през цялото време се чудеше защо не е ядосана на Патрик. Макар и обидена, тя прие разкаянието му за искрено. Очевидно и той като нея се притесняваше от миналото. Познавайки арогантността на Питър Къркланд, можеше да си представи колко горчивина бе натрупал Патрик през всички тези години. Чувстваше се объркана, че можа да му прости.

Сякаш умишлено дневният маршрут бе тежък и изискваше концентрация. След двайсетина минути краката на всички започнаха да наболяват.

— Ох — въздъхна Джон, — през цялото време ли ще се катерим?

— Още малко — подсмихна се Патрик. — Проблеми ли има?

— Не! Не!

— Тогава защо пуфтиш като старец? — подразни го Доналд и намигна приятелски на Джордана, която остана много изненадана. — Ние всички се справяме чудесно.

— Говори от свое име, Дон — простена Лари, тръшна се върху близкия камък и свали обувките си. — Мисля, че това е вчерашният мехур.

Патрик му помогна да се намаже и каза:

— Ще се движим бавно, но днешният преход е доста тежък.

Вървяха цяла сутрин. Нямаше маркировка, но Патрик знаеше всички пътеки и ги поведе на юг по Бейсън Рим Трейл към подножието на връх Мийдър.

— Господи, изглежда недостъпен — рече Джон, когато започнаха да изкачват върха.

И наистина беше така. Много от височините трябваше да се минават групово, подаваха се раници, ръце и крака опипваха стабилна почва. Когато спряха да обядват на една панорамна площадка под самия връх, Джордана с благодарност се отпусна върху една скала и се облегна на раницата си.

Четиримата мъже също се строполиха върху скалите и единствен Патрик имаше сили да обикаля и да събира пакетите храна от раница на раница.

— Това ли е удоволствието? — попита го Лари с доста неуверен вид.

— Ами да. Нали ти казах да потренираш предварително.

— Сторих го.

Както винаги, Джордана бе седнала малко встрани от останалите. Патрик приклекна до нея.

— Добре се справяш — отбеляза той нехайно.

— Забавно е — рече тя предпазливо.

— Вече не ми се сърдиш?

Тя се замисли.

— Смятам, че от ходенето ми мина.

— Това е добре. Не си ли уморена?

— Не бих казала. Планинарството е приключение, в което досега не съм имала късмета да участвам. Когато Крейг ми позвъни, моментът изглеждаше удобен. В офиса като никога царуваше овладян хаос. Имах нужда от почивка. Зимата вече настъпваше и щях да изпусна сезона.

— Не караш ли ски.

— Не. А ти?

— Опитвах, но не съм достатъчно добър.

— Не мога да повярвам. Та ти си професионален спортист!

— Бях професионалист.

— Съжалявам, ако те засегнах. Не съобразих, че си чувствителен на тази тема.

— Просто съм уморен. Хората очакват да се състезавам с някогашната им представа за мен. Не мога и не искам — той разтри рамото си.

— Болезнено ли е? Рамото имах предвид.

— Понякога.

За миг настъпи мълчание. След малко тя попита:

— С какво се занимаваш? — и тъй като той я погледна въпросително, добави: — Каква е работата ти?

Той се поколеба за миг. После с игриво пламъче в очите попита:

— А ти с какво мислиш, че се занимавам?

— О, не, не можеш да ме подмамиш.

— Хайде — започна да я увещава той, — какво си представяш, че може да прави бивш футболист?

Каква ирония, помисли си тя, и досега да питае горчиви чувства към Питър, но не и към края на кариерата си.

— Когато за пръв път те видях вчера, помислих, че или си станал треньор, или пък спортен коментатор. Но виждам, че завинаги си скъсал с миналото на Ланс, тъй че би трябвало да изключа тези възможности. Би могъл да продаваш коли или дрехи, дори недвижими имоти. Някои от бившите спортни величия притежават ресторанти.

— Опитай пак — засмя се той.

— Имаш подход към хората — добави тя и хвърли поглед към мъжете до тях. — Мениджмънт? Чакай! Преподавател по психология!

— Преди беше по-близо до истината. Занимавам се с бизнес.

— О?

— Рисковани капиталовложения — той се засмя, като видя как се промени изражението й. — Нещо лошо ли има в това?

— Не, нищо.

— Хайде, изплюй камъчето!

Тя въздъхна.

— Когато започвах моя бизнес, отидох при неколцина инвеститори. Категорично ми отказаха заем.

— Вероятно не са ти имали доверие.

— Сигурно — не искаше да звучи предубедена, затова добави: — Трябва да си помогнал на много хора.

— Опитвам се. За шест години фирмата ми подкрепи основаването на няколко десетки нови предприятия и помогна на други да стъпят на крака, след като бяха стигнали почти до банкрут.

— Някои от тях бяха ли ръководени от жени?

— Разбира се. Не сме тесногръди. Ако фирмата изглежда надеждна, подкрепяме я.

— И инвеститорите ти са съгласни?

— Те имат доверие в нас. Всъщност като се замисля, май никога не сме правили грешка с жена. Всичките ни несполуки са били с ръководители мъже.

— Жените трябва да работят два пъти повече, да бъдат двойно по-добри, за да ги приемат.

— Все се надявам, че хората, в които влагаме, са от най-добрите в бранша си. Нали рискувам собствените си пари и тези на инвеститорите. Но предизвикателството за мен е в общата работа, в ръководството.

— Сигурно се справяш добре?

— Надявам се. Приятно ми е да мисля, че това е част от мен самия. Дали е футбол, или бизнес — не бих го правил, ако не съм добър.

Тя кимна и хвърли поглед към мъжете. Увери се, че ги бяха оставили на спокойствие.

— Никога ли не си се женил?

— В сила е същата теория. Да кажем, не съм намерил жена, която да събуди вечния инстинкт у мен — той се изтегна на земята, пъхна ръце под главата си и затвори очи.

Джордана се възхити от стройното мускулесто тяло, гладко избръснатото лице с високи скули.

Тя също се отпусна и затвори очи. След малко крадешком погледна отново към Патрик. Той се преобърна по корем, заставайки само на сантиметри от нея.

— Чудех се дали не си задремала — прошепна. — Изглеждаш уморена.

— През последните две нощи спах твърде малко.

— Две? Тогава в неделя вечер е имало лудо сбогуване с някой, който ти е много скъп?

Тя се усмихна.

— Не съвсем. Стоях до късно да чета за експедицията. Прочетох всичко, което намерих за планинарството. Слава Богу, че книжарниците работят в неделя.

— Страхотна си, знаеш ли? — отвърна той с усмивка.

— Не бих казала.

— И се изчервяваш. Приятно е — от нежния шепот бузите и пламнаха още повече. — Станала си по-хубава. Кълна се, смятам, че си по-красива от времето, когато беше с Питър, а тогава също бе зашеметяваща. На колко години си сега? Трийсет? Трийсет и една?

— На трийсет и две.

— Омъжила си се млада.

— Бях на деветнайсет и доста глупава.

Бегла усмивка пробяга по лицето й и мъжът проследи с пръст очертанията на устните й.

— Странно… Да се срещнем по този начин…

Тя лекичко захапа пръста му.

— Странно наистина.

— Страхотно се целуваш.

— Ти също. Но би било наистина глупаво, ако започнем връзка.

— Какво ще кажеш за кратка историйка. Закрепваме двата спални чувала един за друг с ципа и спим три нощи заедно в двойно легло.

— Патрик?! С всички тях наоколо?

— Разбира се, че не. Бих могъл да те завлека за косата в гората…

— Тактиката на пещерния човек, така ли?

— Ако се наложи. Привличаш ме непреодолимо, Джордана.

— Чувството е взаимно.

— Но глупаво.

— Много глупаво.

Той въздъхна, прочисти гърлото си и рече:

— Трябва да запомним това — после повиши глас и викна на останалите: — Хайде да почистим и да тръгваме.

 

 

Следобедният маршрут не бе по-лек от сутрешния. Задъхани стигнаха до върха и после заслизаха по Мийдър Ридж Трейл. Гледките бяха неописуеми — скали, ледникови площадки, планински вериги в далечината, залесени хълмове. Лари снимаше непрекъснато.

Мъжете сякаш се бяха примирили с присъствието й и от време на време я включваха в разговора. При по-тежките отсечки от маршрута мълчаха. Сега се спускаха и Джордана знаеше колко опасности крие наклона.

След преход през гората най-после стигнаха Дивата река.

— Това ли е? — изумен изграка Бил.

— Господи, колко е диво! — додаде Джордана, изненадана от собственото си добро настроение, при положение че раменете, гърбът и краката я боляха непоносимо.

— Малко по-нататък ще лагеруваме — рече Патрик.

Не само Джордана, но и всички останали изпитаха облекчение, когато стигнаха сухото равно място, където най-после свалиха раниците. Този път нямаше заслон — само малка площадка, заобиколена от гора.

Както и вчера, след залез-слънце бързо стана студено. Веднага навлякоха по-топли дрехи.

Под инструкциите на Патрик разпънаха палатките, които носеха. Докато помагаше, Джордана бързо прецени положението. Три двойни палатки. Интересно. Докато се възхищаваше от добре свършената работа, тя не забеляза как две от палатките бяха заети. С Патрик се спогледаха. После и двамата леко свиха рамене, поусмихнаха се и захвърлиха раниците си пред последната. След това всички насочиха вниманието си към приготвянето на вечерята, която чакаха с нетърпение.

Както снощи клепачите й започнаха да се затварят още преди да е изпила кафето. Мъжете подхванаха игра на покер. Тя се извини и възможно най-незабелязано се пъхна в палатката си, съблече топлите дрехи, влезе в спалния чувал и заспа мигновено.

Този път я събуди не хъркане, а топли мъжки устни, които докосваха челото й.