Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Summer I Dared, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Илвана Гарабедян, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 28гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- bridget(2011)
- Разпознаване и корекция
- Daniivanova(2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2011)
Издание:
Барбара Делински. Лятото на дързостта
ИК „Хермес“, Пловдив, 2005
Редактор: Петя Димитрова
Коректор: Ивелина Йонова
ISBN: 954–26–0268–5
История
- —Добавяне
Четвърта глава
Гробището на острова се намираше на един хълм, с изглед към океана. Това бе подобаващо местонахождение, като се има предвид какви хора почиваха тук. Също така съвсем подобаващо надгробните камъни бяха издялани от гранита, който се добиваше и обработваше на острова. Встрани се издигаше малък параклис, направен от камък по практически съображения. Изложена на всички природни стихии на билото на хълма, една дървена постройка би се срутила под постоянните пориви на вятъра, разяждана от морската сол и дъжда. На това място всичко трябваше да е солидно. Вечност бе ключовата дума.
Жертвите на катастрофата семейство Уолш, Тод Слокъм и Арти Джоунс щяха да бъдат погребани близо до семействата си на сушата. Останалите щяха да бъдат положени тук. Те бяха хора от острова, свързани с останалите му жители, което означаваше, че на погребенията им ще се изсипе почти цялото население на Биг Сойър. Погребаха Дар Хътър в понеделник сутрин, Грег Хорнсби същия следобед, а Грейди Барц — на следващата сутрин, като през цялото време ги обвиваше мъгла, която напомняше за начина, по който бяха загинали. През по-голямата част от времето Джулия стоеше до Зоуи и се чувстваше част от общността на острова, доколкото това бе възможно за непознат човек. Едва когато прощалното слово биваше изречено и Зоуи се обръщаше да поговори с приятели, Джулия се чувстваше изолирана.
В такива моменти, вместо да стои неловко до леля си, тя се отдалечаваше към края на гробището и се взираше надалеч в морето. То я успокояваше. Сякаш познаваше океана повече, отколкото познаваше тези хора, сякаш беше свързана с него. Ноа също. Не разговаряше с него, но знаеше, че и той е там. Това бе опората й.
Погребението на Хъч бе последно. Беше във вторник следобед, в четири часа, за да могат рибарите от местната флота да приключат с ежедневната си работа и да присъстват.
За Джулия сценарият бе същият като при другите; на пръв поглед не изглеждаше ни повече, ни по-малко част от събралите се хора. Но това погребение бе различно за нея. Никога не бе срещала Хътчинсън Прайн — не би могла да си спомни ясно лицето му сред пътниците в задната част на „Амелия Селест“, както не помнеше и останалите лица — но се усещаше някак си свързана със сина му. Този път не се притесняваше да стои сред групичката опечалени. Дори остана спокойно, след като Зоуи се измъкна, за да посрещне следобедния ферибот. Братът на Тод Слокъм пристигаше, за да върне вещите му у дома, и Зоуи чувстваше известна отговорност.
Без да се усеща неловко сама в тишината, Джулия стоеше в края на редицата скърбящи приятели, които чакаха да изкажат съболезнования на Ноа. Слънцето бе пробило мъглата за пръв път през изминалите два дни. Лъчите му сгряваха дърветата по склона на хълма и от тях към гробището се носеше уханието на борове и смърч.
Докато се придвижваше бавно по тревата край гранитните надгробни камъни, тя се замисли върху тихите думи, изречени по адрес на Хъч. Верен приятел, бе казал някой. Независим човек, бе добавил друг. Способен, допълни трети.
Усети, че се пита какво ли биха казали хората за нея, ако умре. Вярна съпруга, със сигурност. Любяща майка. Добра домакиня. Покорна жена.
Покорна жена. Не знаеше дали е комплимент да бъде наречена покорна, но това бе истина. Тя беше такава. Покорна дъщеря за родителите си и добра сестра за братята си. Беше покорна ученичка — винаги бе послушна в училище — и покорна съпруга. О, да, определено бе такава. С десет години по-възрастен от нея, Монти бе искал деца и Джулия го бе послушала. Първоначалният им успех бе последван от няколко спонтанни аборта, но когато стана ясно, че няма да могат да имат повече деца, той бе достатъчно преуспял в сферата на финансите и имаше нужда Джулия да играе ролята на домакиня у дома. И тя стана такава. Покорно.
Би могло да се каже, осъзна тя, когато почти бе дошъл нейният ред, че двуседмичната екскурзия до Биг Сойър без Монти е единственото самостоятелно нещо, което е правила в живота си. Не че той имаше нещо против. Както й бе обещал, бе изпратил пакет с всичко, от което би имала нужда, за да продължи престоя си — пари, кредитни карти, комплект ключове за колата и нов мобилен телефон.
Вярна. Любяща. Добра. Покорна. Изреждаше списъка и спря рязко в края му.
Вярна. Любяща. Добра. Покорна. И… какво още? Усещаше, че би трябвало да има и нещо друго. Но не можеше да се сети за друга дума.
Когато човекът пред нея се отмести, тя се приближи до Ноа. Той бе облечен с пуловер и всекидневни панталони, което за хората от острова бе равнозначно на костюм и вратовръзка. Дрехите му бяха с чудесно качество, отговаряха на доста високия му ръст, прилягаха добре на стегнатото му, източено тяло и дългите му крака. Тъмната му коса бе изпъстрена със сиво, а покрай очите имаше бръчки, но човек оставаше с впечатление, че това се дължи по-скоро на живота на открито, отколкото на възрастта. Кожата на лицето му бе леко потъмняла от пролетното слънце, макар да й се струваше, че тенът му доста е по-избледнял през последните няколко дни. Очите му бяха тъмносини като морето и изглеждаха уморени.
И все пак тя усети същото спокойствие, което я обземаше всеки път, щом го видеше. Още по-чудесно бе, че той успя да се усмихне. Съвсем леко, по-скоро като неволен жест. Но за няколко секунди тази усмивка смекчи чертите на лицето му.
— Моите съболезнования — каза тя. — Отново.
— Благодаря. Също и за вечерята. Изядох всичко.
— Правилно ли бях посочила времето за претопляне?
— Не знам. Не си направих труд да я претоплям.
Наложи й се да се усмихне.
— Това от мързел ли беше или от глад?
— От глад.
— Радвам се, че ти е харесало.
Тя погледна към тримата работници, които започнаха да свалят ковчега в гроба. Когато вдигна очи към Ноа, забеляза, че и той ги наблюдава. В очите му имаше и сянка на ужас. Видя го да преглъща тежко.
— Това е най-трудното — тихо каза той.
— Може би предпочиташ да останеш сам.
Ноа бързо я погледна.
— Не, Остани.
Гледаха заедно как ковчегът слиза надолу. Леко опря в дъното. Работниците внимателно изтеглиха въжетата от рова.
— Обзалагам се, че не си очаквала да прекараш ваканцията си в ходене на погребения — промърмори той.
— Не бих могла да си представя нищо от случилото се. Там е цялата ирония. Никога не съм понасяла добре летенето. Когато съм в самолета, стискам здраво страничните облегалки на мястото си, сякаш за да му помогна да се задържи във въздуха, и все очаквам да се случи някакво нещастие. Но ако пътувам с лодка? Абсолютно безопасно е. Това само показва колко малко знам.
— Обикновено е безопасно. Поне на ферибота. Рибарите винаги са изложени на риск заради времето, само за секунди може да излезе силен вятър. Дори и най-добрите рибари понякога могат да бъдат изненадани. Ако човек трябва, да си иде от този свят, това е един достоен начин. Баща ми би го предпочел пред това.
Джулия го разбираше. Мъжете около нея винаги бяха разчитали на ума си, докато хора като Ноа и баща му разчитаха на физическата издръжливост. Да загинеш, борейки се с природните сили, бе едно, но да умреш заради лодка, излязла извън контрол, бе недотам благородна смърт.
Ако Монти бе зад руля на „Амелия Селест“, той би се гордял не да изпревари, а да надхитри Арти Джоунс. Разбира се, мъжът й нямаше как да е зад руля на „Амелия Селест“. За нищо на света не би вършил подобна работа. Макар да бе син на докер от Бостън, той бе обърнал гръб на физическия труд и на хората, които се занимават с него.
Ноа изведнъж погледна над нея. Тя се извърна и забеляза началника на полицията, Джон Роумън, да се изкачва по хълма към гробището. Братовчед на Матю Крейн, той имаше същите добри очи като него, макар да бе много по-висок и по-пълен. Едрото му тяло сега се движеше доста бързо, което предполагаше, че идва с определена цел.
Джулия не вярваше, че търси нея. Бе разговаряла с него през уикенда и не бе успяла да му каже нищо, което той вече да не знае. Тогава изглеждаше доволен от разпита.
Сега очите му се спряха на Ноа. Когато се приближи достатъчно, той свали шапка и леко задъхано каза:
— Съжалявам, Ноа. Исках да присъствам. Но имаше известно развитие по случая на брега. Тъкмо се връщам — погледна Джулия. — Чу ли вече?
— Какво да чуя?
— Извадили са от водата някои от вещите ти.
Искаше й се да покаже, че се вълнува. Някой бе положил специални усилия, за да извади нещата й. Но се чувстваше толкова далеч от вещите си, колкото все още, се чувстваше отделена и от живота си на сушата. Можеше само да покаже леко любопитство:
— Така ли?
— Има една чанта с дрехи, която е малко поразкъсана, но ръчната ти чантичка е непокътната — той отново се обърна към Ноа. — Идвам от кабинета на съдебния лекар. Приключили са с аутопсията на Арти. Има ново развитие.
— Не е ли получил инфаркт? — попита Ноа.
— Получил е. Сърцето му е спряло, преди да потъне във водата, но не става дума за обикновен инфаркт. Арти не е имал проблеми със сърцето. Жена му много настояваше на това. Затова съдебният лекар се зае отново да огледа внимателно раните по тялото, за да види дали някоя от тях не е причина за спирането на сърцето. Отначало приел, че раните са последствия от разхвърчалите се парчета след експлозията — Джон Роумън поклати глава. — Откри прострелна рана.
— Застрелян ли е? — попита Ноа.
Джулия също почувства сериозността на положението.
— Застрелян е — потвърди началникът на полицията.
Ноа се намръщи.
— Имаме си дрязги и недоразумения. Понякога даже сериозни. Но ако твърдиш, че сърцето на човека е спряло заради прострелна рана, става дума за убийство. Никога досега не се е случвало нещо такова.
Джон се изсмя безрадостно.
— Няма нужда да го казваш тъкмо на мен. Полицейското управление тук има само един служител. Най-лошото, което може да се случи, е да се разпали война за риболовни територии.
Джулия здравата се стресна от мисълта за убийството. Тъкмо се чудеше какво ли значи война за риболовни територии — и дали напълно не е сбъркала в преценката си за острова, — когато Ноа попита:
— Това сигурно ли е?
— Прострелян е в рамото. Куршумът е раздробил костта и е излязъл от другата страна, но няма съмнение, че е минал оттам.
— Именно куршум, а не парче от лодката — уточни Ноа.
— Куршум.
— Би ли могло това да е стара рана?
— Не и при такова разкъсване. Подобна рана се нуждае от сериозни грижи. Не, била е прясна.
— А не от предната вечер?
— Нее. Не би могъл да изкара толкова време, без да се погрижи за раната си.
— Би ли могло да е прострелян на брега, а после да е излязъл със „Звяра“?
— Малко вероятно.
— Което означава — заключи Ноа, — че е бил на лодката, когато са стреляли по него. Имало ли е някой с него на моторницата?
— Исках да ви питам точно това — каза Джон, като погледна и към Джулия. — Помислете отново. Видяхте ли нещо в мъглата? Може би първия път, когато Арти се е доближил до „Амелия Селест“? Или в секундите преди сблъсъка? Забелязахте ли изобщо нещо на „Звяра“, което да наведе на мисълта, че има и друг на борда?
Джулия се опита да се върне в онези мигове и да си спомни нещо, което не е осъзнавала, че е забелязала, но единственият образ, който изникваше в съзнанието й, бе същият, който я будеше посред нощ.
— Само онзи морав нос, светкавично изникващ от мъглата.
— Тя беше много гъста — напомни Ноа на Джон. — Грег използваше навигационните инструменти, видимостта бе нищожна. Първия път само го чухме. Втория път — е, нали знаеш какви са тези състезателни моторници. Имат огромни носове. Кабината на капитана сигурно е била поне четири метра назад. Видимостта бе много по-малка.
— Ами шумът? Да сте чули изстрел?
— При силния рев на моторите? — Джулия поклати глава.
— Моторницата ни заобиколи и се отправи на север — каза Ноа. — Тогава изобщо не я чувахме. А и ние бяхме доста шумни — двигателят, плясъкът на вълните по корпуса. Не бихме могли да чуем изстрел. Какво казва жената на Арти? Пита ли я дали е имало друг с него?
— Казва, че бил сам. Сега водолазите ще се спуснат отново на дъното да търсят оръжието. И още някое тяло, ако е имало и друг на борда.
Ноа прокара ръка по врата си.
— Ако не беше мъглата, би могло да се предположи, че е бил прострелян от друга лодка или дори от брега.
— Може да е било нещастен случай — обади се Джулия. — Може просто оръжието да е било на борда и да се е ударил в него или да го е настъпил. Или докато го е премествал някъде, да се е прострелял неволно — когато никой от мъжете не й отговори, тя попита: — Имал ли е врагове?
— Съпругата му отрича — каза Джон и отново погледна Ноа. — Ти какво мислиш?
Загледан в гроба на Хъч, който сега бе наполовина запълнен с пръст, Ноа гризеше бузата си от вътрешната страна и след малко каза:
— Не знам какъв е бил на сушата, където живее постоянно. Врагове тук? Мисля, че дразнеше доста хора с лодката си, но само толкова, просто ни дразнеше. Не е достатъчна причина, за да убиеш някого.
— Ами Кими? — попита Джон. — Дали някой би извършил убийство заради нея?
Джулия се опитваше да направи връзката, когато Джон сам си отговори.
— Нее. Не си го представям. Би било прекалено голямо съвпадение. Някой стреля по Арти заради нея, а после тя едва не загива на „Амелия Селест“.
— Тя говори ли? — попита Ноа.
— Още не. Сега отивам там — той отново си сложи шапката. — Надявах се да хвана края на погребението на Хъч. Беше добър човек.
Той потупа Ноа по рамото, застана за минутка до гроба, после се обърна и закрачи надолу по хълма.
— Кими? — попита Джулия веднага щом се отдалечи достатъчно, за да може да ги чуе.
Ноа уморено въздъхна.
— Говори се, че двамата с Арти са имали връзка.
— Вярно ли е?
— Трябва да питаш Кими. За жените от семейство Колела непрекъснато се разнасят разни слухове.
— Че се срещат с женени мъже ли? Арти Джоунс имаше съпруга и четири деца.
— Да.
— Е, какво мислиш? Дали става дума за убийство?
Ноа извърна очи.
— Все търся кого да обвиня за случилото се и това би свършило работа. Но би било само отвличане на вниманието. Изобщо няма да промени резултата.
Отново задъвка бузата си и тръгна към гроба на баща си. Работниците вече приключваха. Наблюдаваше ги, докато хвърляха и последните лопати пръст върху купчината. Когато свършиха, се здрависа с всеки от тях. Продължи да стои там и след като си тръгнаха.
Джулия чакаше тихичко, докато не започна да й става неловко. Когато понечи да си тръгне, той се обади:
— Изчакай ме. Идвам.
— Няма нужда. Това е твоето време с него.
Но едва бе минала през портата на гробището, и той закрачи редом с нея. Само след секунди на пътя изскочи красиво куче с червеникаво бяла козина и затанцува възбудено около краката му.
— Твое ли е? — попита тя.
— Да. Казва се Лукас. Вероятно е много радостен, че стареца го няма. Не бяха особено добри приятели.
— Невероятно красив е — отбеляза Джулия, възхитена от пухкавата му опашка, бялата козина под брадичката, копринено меките му уши и луничките по носа. — Каква порода е?
— Ретрийвър викач от Нова Скотия.
— Какво голямо име за куче със среден ръст — каза тя и се усмихна заинтригувана. — А какво означава ретрийвър викач?
Ноа спря и се наведе да почеше кучето зад ушите. То го погледна с обожание в очите.
— Викачите са порода, използвана като примамка при лов на патици. Тичат по брега и отвличат вниманието на патиците, докато ловецът се прицели добре. Тъй като тук не ходим на лов за патици, на практика означава, че той непрекъснато тича напред-назад, нагоре и надолу по кея, скача в лодката и обратно. Означава също, че обича водата, което би могло да се окаже проблем, когато подгони някоя чайка и се озове сред високи вълни.
В мига, в който той се изправи, кучето хукна надолу по хълма след камиона на работниците от гробището. Единствените други коли бяха малкият плимут на Зоуи и тъмносиният пикап на Ноа малко по-надолу по пътя.
Отново тръгнаха надолу.
Джулия наблюдаваше кучето. То тича известно време след колата на работниците, разсея се и подгони някаква птица, после пак се разсея и се втурна към гората.
— Спира ли изобщо?
— Понякога. Вероятно е спал по време на службата в багажника на пикала.
Слизаха бавно към подножието на хълма. Ноа изглеждаше потънал в мислите си, но мълчанието не бе неловко. Слънцето се бе показало и затопляше океанския бриз до идеалната температура. Откъм дърветата се носеха птичи песни, достатъчно наблизо, за да не бъдат заглушени от прибоя. Джулия си пое дълбоко въздух и се отпусна.
Почти бяха стигнали до колата, когато Ноа се обади.
— Все си мисля за нещата, които казаха приятелите му. За това какъв човек е бил. Чудя се какво ли биха казали за мен, ако аз бях умрял.
Не бе изненадана, че мислите му отразяват нейните собствени. Беше си нормално, след като на косъм бяха избегнали смъртта.
— Какво биха казали?
— Нищо интересно. Аз съм съвсем обикновен.
— Има ли нещо лошо в това?
— Всъщност… има — отвърна той с чувство. — Бих могъл да съм нещо повече — той спря насред изречението. Джулия го чакаше да продължи, но той се бе намръщил, погълнат от мислите си с поглед, вперен в пътя. После внезапно се обърна към нея. — Ами ти? Какво биха казали за теб?
— Вярна. Любяща. Добра. Покорна — думите продължаваха да отекват ясно в главата й.
— Покорна?
— Аз съм много послушен човек. Или поне бях — добави с половин усмивка. — В този момент не мога да се идентифицирам с предишното си аз.
— И защо?
— Ами, като начало, защото съм на Биг Сойър. За мен бе ново начало, когато реших да погостувам на Зоуи за две седмици. Никога не съм оставяла съпруга си сам за толкова дълго. Той е… зависим.
— Във физическия смисъл ли?
— Не — щеше да каже емоционално, но това не бе съвсем вярно за Монти. — По отношение на домакинството — довърши тя накрая. Не й се искаше да пояснява, затова побърза да продължи: — Майка ми смята, че трябва да се върна в Ню Йорк след катастрофата. Но аз имам нужда да остана сама — усмихна се подигравателно на себе си. — Това също не е типично за мен. Не съм кой знае колко независим човек. Но вие всички сте такива. Може би има нещо във въздуха тук. Чувствам се непознат човек и за самата себе си.
Прозвуча като признание. Искаше й се да поприказват още за това, тъй като Ноа бе единственият, който бе преживял същото като нея. Е, и Кими Колела. Но тя не говореше.
Ноа не продължи да обсъжда темата. Но разочарованието й трая много кратко, защото той се усмихна. Усмивката му бе много нежна за човек, който изглежда твърд като скала и сериозен.
— Може да е заради дрехите на Зоуи — предположи той.
Джулия носеше панталон и пуловер, взети назаем от леля й. Подръпна леко горната си дреха. Беше от черна ангорска вълна, изпъстрена хаотично със сини лентички.
— Пуловерът ме издаде, нали?
— Нейните творения винаги са много характерни — с уважение отбеляза Ноа. — Може би ще се почувстваш като самата себе си, след като получиш собствените си дрехи.
Но Джулия не смяташе така. И което бе по-важно, не бе сигурна, че иска да се чувства като самата себе си. Когато се вглеждаше в предишната Джулия, разбираше, че не е била особено интересна личност. Такива хора не се примиряваха непрекъснато да свирят втора цигулка. Не се опитваха да се слеят с фона, за да угодят на съпруга си. Не залагаха винаги на сигурното.
Вглеждайки се в онази предишна жена, Джулия смяташе, че не й е достигало нещо.
Не й се наложи да го признае пред Ноа обаче, тъй като нагоре по пътя трополеше старият камион на Зоуи. След като се заклатушка насам-натам, най-сетне спря.
— Май има проблеми със скоростния лост — обади се Ноа, което пък напомни на Джулия проблемите с „териториалната война“, за която искаше да го поразпита, но мигновено забрави. Защото от камиона не слезе Зоуи, а дребничка млада жена, която, с изключение на една очевидна разлика, много приличаше на Моли.
— На камиона му няма нищо — леко повиши глас Джулия. — Но изглежда, че това все пак е дъщеря ми, която си няма и понятие от коли с ръчно сменяне на скоростите.
Тя закрачи през тревата, отначало бавно, докато я зяпаше с недоумение, а после се втурна, щом разбра, че въпреки момчешката прическа това наистина е Моли.
В пълна противоположност, Моли бе замръзнала на мястото си с един крак на стъпалото, а другият — на земята. Гледаше Джулия, а в изражението й се четеше нещо близко до ужас.
Докато стигне до камиона, вълнението на Джулия се бе превърнало в загриженост. Дъщеря й имаше нейната руса коса и слаба фигура, но кожата й не бе толкова светла и очите й бяха тъмни като на Монти, за разлика от пъстрите очи на майка й. Сега лицето й бе пребледняло, а очите — зачервени.
Джулия обхвана лицето й в ръце и само за миг се вгледа в стряскащо късата й коса, преди да съсредоточи вниманието си върху очите й.
— Какво има?
— Кой е онзи мъж? — попита Моли.
— Ноа Прайн. Оцеля в катастрофата също като мен. Току-що погреба баща си. Какво има, скъпа?
Последва кратко мълчание. После напрегнато изречено:
— Нищо.
— Вчера сутринта беше в Париж! — бяха разговаряли. — А и какво е това? — попита тя, докато галеше дъщеря си по главата.
— Последната мода там. Мислех, че е страхотна.
— Наистина изглежда чудесно. Просто съм изненадана. Винаги си имала дълга коса. Не бях подготвена.
Моли отново хвърли поглед на Ноа, преди да се обърне към майка си.
— Това се отнася и за двете ни. Много е странно да те видя с друг мъж, освен с татко — очите й се напълниха със сълзи. — Мъжете са толкова лоши.
Сякаш всеки момент щеше да се срине напълно, тя обви ръце около врата на майка си и хлипайки тихо, я притисна по-здраво, отколкото го бе правила с години.
Мислите на Джулия моментално се втурнаха в най-различни посоки.
— Какво е станало?
— Нищо.
Тя я отдръпна от себе си.
— Ако беше нищо, все още щеше да си в чужбина. Как… кога…
— Снощи — отвърна Моли, докато бършеше сълзите си с опакото на ръката. — Непрекъснато си мислех колко гадна е работата, колко противен е шефът ми и колко егоистични и недружелюбни са съквартирантите ми, а ти едва не си загинала. И как бих могла да остана там, когато някой трябва да е при теб? Само че трябваше да се прехвърлям на друг самолет в Чикаго — изхлипа тя, отново разплакана, — а този за Ню Йорк закъсня с два часа и докато взема такси до вкъщи, вече минаваше един часът, а татко не знаеше, че се връщам, и двамата се скарахме жестоко.
— Заради косата ти ли? — предпазливо попита Джулия. С периферното си зрение забеляза Ноа, който отиваше към пикапа си. Той вдигна ръка; жестът му сякаш казваше: Ще поговорим после.
— Заради мъжете — извика Моли. — И нещата, които правят. Толкова бяха гадни с мен в ресторанта, мамо. Сигурна съм, че ако бях някой случаен минувач по улицата, който е влязъл при тях, щяха да са по-мили. Все едно ми правеха огромна услуга, като ми разрешават да ги гледам как работят — което е вярно, — но трябваше да ми дават и аз да правя нещо. Все пак, стоя си аз там, тяхна робиня за лятото, карам стаж без никакво заплащане, а те се държат грубо с мен. Като че ли аз съм предложила да спонсорирам летния стаж. Не съм прекарала две години в кулинарно училище само за да се усмихвам, да кимам и да казвам: Vous etes brilliant, monsieur[1].
Джулия изпита странно облекчение.
— Защо не ми каза, че нещата са чак толкова зле?
— Защото все се надявах, че ще се оправят. Татко непрекъснато твърдеше, цитирам: Този летен стаж е много важен, и аз постоянно си го напомнях, но освен това си мислех, че имам и право на избор. Аз предпочитах Ню Йорк, но татко реши, че стажът в Париж ще изглежда по-добре в автобиографията ми. Е, не ме е грижа за документите. За какво ми е добрата автобиография за работа, ако съм нещастна? А аз бях нещастна, мамо. Не исках да съм там.
Джулия приглади късата й руса коса.
— Съжалявам, скъпа. Ще ми се да ми бе казала.
— И какво щеше да се промени? Приех да замина и вероятно щях да остана, защото, боже опази — саркастично провлече тя, — татко да не помисли, че се предавам лесно. Но после ти преживя тази катастрофа и всичко се промени. Трябваше лично да се уверя, че си добре.
— Значи си долетяла до Ню Йорк през Чикаго. Но как дойде чак до тук?
— Със самолет до Портланд, а оттам с автобус.
Джулия не се изненада. Моли можеше да бъде много изобретателна, особено когато се касаеше за нещо, което единият или и двамата й родители не желаеха тя да прави. Гордееше се с независимия дух на дъщеря си. Сега изпита и облекчение. Хубаво бе да знае, че Моли може да се грижи за себе си, в случай че нещо наистина се случи със самата нея.
— Баща ти даде ли ти пари?
— Не съм му искала пари. Използвах дебитната си карта. Той не знае, че съм тук. Аз просто си взех душ, събрах си багажа и тръгнах.
Джулия отново леко се притесни. Чудеше се дали Моли премълчава нещо.
— Той видя ли те да тръгваш?
— Да, но не разговаряхме.
— Попита ли къде отиваш?
— Да, но аз не му отговорих.
— Вероятно вече се е поболял от тревога — каза Джулия.
— Съмнявам се.
— Защо го казваш?
Моли се облегна на колата. С късата си коса, трите обици на всяко ухо и това гневно изражение тя изглеждаше необичайно войнствено настроена.
— Защото е прекалено зает и всичко в живота му се върти около самия него. Винаги е било така. Помниш ли, когато трябваше заедно да обикаляме различни колежи? Или когато трябваше заедно да идем на почивка във Вашингтон? Или когато трябваше да ме придружи на бала в гимназията? Или тогава, когато…
Джулия сложи ръка на устата на Моли, за да спре изблика.
— И преди сме обсъждали всичко това. Но той те обича. Ще му се обадя веднага щом се приберем у Зоуи — пак погледна косата на дъщеря си; щеше да й трябва малко време да свикне. — Съжалявам за работата ти. Изглеждаше като отлична възможност, а и щеше да получиш препоръки за колежа си. Сега какво ще правиш?
— Ще се върна с теб в Ню Йорк и ще потърся нещо друго — отвърна Моли. — Знам, че е късно. Но знаеш, че ме бива да се разбирам с хората.
— Определено — крушата не падаше по-далеч от дървото. Дъщеря й може и да бе наследила чувствителността на майка си, но имаше целеустремеността на баща си — и неговото дар слово. — Само че аз може да остана малко по-дълго — добави тя. Идеята да удължи престоя си се въртеше из ума й от известно време, но едва сега придоби ясни очертания.
Моли се намръщи.
— Мислех, че уговорката е за две седмици. Една вече мина.
— Уговорка ли? — повтори Джулия с усмивка.
— Планът.
— Така беше. Но после стана катастрофата. Не съм свършила нищо от онова, което възнамерявах.
— За фотографията ли става дума? Но нали екипировката ти я няма, как изобщо би могла да се занимаваш с това?
— Не знам. Опитвам се да измисля нещо. Седмицата бе доста тежка емоционално — отвърна тя и погледна нагоре към хълма.
— Не е било забавно, а? Нито пък за леля Зоуи. Изглеждаше ми доста напрегната, когато я видях. Не можах да повярвам, че е на кея, когато фериботът стигна до брега. Забелязах, че колата ни е на сушата, само че нямах ключове, а после слизам тук от лодката и ето ти я нея. Помислих си, че тя може би… е имала предчувствие за идването ми. После ми обясни, че е дошла да посрещне друг човек — тя снижи глас и заговори по-сериозно. — Мамо, момчето, което е загинало, не е било много по-голямо от мен.
— Знам.
— И брат му също не е много по-възрастен. Зоуи взе назаем друга кола и ми даде нейната. Каза ми, че си тук — и тя погледна нагоре към гробището, както бе направила майка й преди малко. — Може ли вече да тръгваме? Това място ме изнервя. Освен това трябва да се обадиш на дядо. Говорих с него, докато чаках на автогарата. Каза ми, че чака да му звъннеш.
Да, Наистина имаше такова нареждане в края на съобщението му в електронната поща. Оттогава не бе дошло друго, макар да бе получила съобщения от Шарлът, Дона и Джейн. Обади се брат й Джери и жената на брат й Марк, но нито думичка от Джанет или Джордж в изминалите оттогава дни. Ако родителите й изпитваха поне частица от загрижеността, която бе накарала Моли да се върне от Франция, то те не я показваха пред Джулия. Нито те, нито Монти. Каква ти загриженост? Ако изобщо липсваше на съпруга си, това по нищо не личеше.