Барбара Делински
Лятото на дързостта (24)

Епилог

Джулия си даде една година. Не мислеше, че ще й бъде нужен и половината от този срок, за да осъзнае, че обича Ноа, но вече се бе опарила веднъж. Бе обичала и Монти. Сега бе по-възрастна и по-мъдра и знаеше, че не е достатъчно да определя себе си спрямо чувствата си към един или друг мъж. Нито пък спрямо родителите си или дъщеря си. Имаше нужда от собствена идентичност и от самочувствието, което тя й носеше. Струваше й се добро решение да си даде една година, за да развие това у себе си.

 

 

Юли бе месец, в който се носеше по инерция. Всичко бе толкова ново — от свободата да бъде с Ноа до удоволствието да го наблюдава заедно с Иън, да наблюдава баща си и майка си, както и Джанет и Зоуи заедно. Дори и слънцето й се струваше ново. То се показа отново след бурята и дните станаха топли, понякога направо горещи, но освежени от прохладни нощи.

Джулия и фотоапаратът й станаха неразделни; той беше пропускът й към онези части от Биг Сойър, които иначе не би се осмелила да изследва. Разхождаше се край лодките, докато собствениците им ги поправяха, край склада на „Фос — риба и раци“, докато мереха дневния улов, по кея, докато рибарите вършеха хилядите дребни неща, които бяха част от занаята им.

Ноа все още отказваше да й позволи да изтегля капани, но след като резервоарът на „Лейла Сю“ бе изпразнен и напълнен отново с гориво, радиото бе поправено и той се увери, че е взел всевъзможни мерки за безопасност, Джулия бе добре дошла на борда. Прекара много дни, като снимаше двамата с Иън, докато те работеха. Друг път оставаше с Моли, която наистина бе доста разстроена сега, когато разводът на родителите й бе реалност, и се нуждаеше от внимание. А и Ким. Тъй като всички съучастници на Арти бяха задържани, за нея вече нямаше физическа опасност, но тя бе решена да промени изцяло живота си, след всичко станало. Искаше да замине за Ню Йорк, а Джулия добре познаваше града, така че двете заедно съставиха план за действие. Започна се с това, че приятелката на Джулия, Шарлът, нае Ким на работа в своя бутик, а после й помогна да намери малък апартамент с установен наем, да се запише за няколко курса в „Сити Колидж“ и да предприеме първите стъпки за свързване със собствения й баща.

 

 

Август бе месец за уреждане на правни въпроси, най-вече за съставяне на официално споразумение за раздяла и предварителни разговори за обезпечаване. Адвокатът на Монти се опитваше максимално да запази интересите на клиента си и Джулия го разбираше. Това бе част от играта. Но тя бе готова да отговори подобаващо. Когато Монти се осмели да намекне, че тя си е измислила предполагаемите му изневери, тя извади обувката, която бе взела от апартамента му онази нощ, и от този момент изневерите му станаха неоспорим факт. Но той продължи да оспорва почти всичко останало, като се започне от мебелите в апартамента и се свърши с инвестициите, които бе правил през годините, като всичко това непрекъснато се обсъждаше в телефонна връзка между Биг Сойър и Ню Йорк.

Джулия държеше на много малко от материалните придобивки, които бе натрупала по време на брака си, а и не искаше тлъст чек с издръжка всеки месец. Искаше средства, които да й позволят да живее напълно самостоятелно. Това включваше и възможността да харчи пари за Моли, макар да не се притесняваше за банковата сметка на момичето. Каквито и да бяха недостатъците му, Монти много държеше дъщеря му да остане част от живота му. Щом започнаха да текат правните процедури и прие, че с брака му е свършено, той направи всичко възможно да се сдобри с Моли.

Ноа успя да постигне разбирателство с Иън. Момчето се съгласи да огледа някои колежи преди началото на учебната година, но само ако и Ноа го придружи. Явно бе решил, че баща му по-добре разбира какво преживява, отколкото майка му. Независимо дали това бе вярно или не, Ноа бе доволен от развитието на нещата.

 

 

Септември бе най-усиленият месец за риболов, времето, когато омарите бяха достатъчно пораснали и сега всеки уловен рак тежеше много повече, отколкото по времето, когато сменяха черупките си. Тъй като Иън се бе върнал в училище, Ноа се замисли дали да не си наеме помощник. В крайна сметка реши да работи сам, макар че рядко бе наистина сам. Джулия често го придружаваше както, за да му прави компания, така и за да снима. Местният вестник редовно публикуваше нейни снимки, често на първа страница, така че си имаше добро оправдание. Докато беше там, предлагаше помощта си за всичко, което Ноа й позволеше. Колкото повече неща вършеше добре, толкова повече й разрешаваше той следващия път. Категорично отказваше да я нарича свой помощник, но на нея титлата не й бе нужна. Нито пък допълнителен доход и често спореха за това. Докато живееше в къщата на хълма, тя не плащаше наем, а ежедневните й разходи бяха малко. Вярно, че Монти още се бавеше с представянето на финансовите отчети. Но в споразумението за раздялата имаше предвидени средства, които задоволяваха нуждите й.

Въпреки това Ноа й плащаше. Броеше часовете й и внасяше пари в сметката, която бе открила в местния банков клон.

 

 

През октомври Джулия получи обаждане от някакъв човек, който видял снимките й във вестника и понеже пишел книга за лова на омари, имал желание да я илюстрира богато със снимки, подобни на нейните.

— Книга? Не мога да работя за книга — каза тя на Ноа, като се засмя притеснено.

— И защо не? — попита той. — Снимките са си същите, независимо дали са отпечатани във вестник, или в книга.

— Но той си има издател — възрази тя. — Получил е аванс. Много по-сериозно е, отколкото работата за „Айлънд Газет“.

— Затова трябва да се заемеш — настоя Ноа. — Снимките ти заслужават повече от това да ги видят местните хора, много са добри, Джулия. Този човек не би ти предложил да го направиш, ако не харесваше работата ти. Освен това вече си направила повечето от снимките, които му трябват. Още няколко и ще можеш да изпълниш каквото и споразумение да подпишеш с него. Какво те притеснява?

След като няколко дни се бори със собствената си неувереност, Джулия се съгласи. В рамките на две седмици името й вече фигурираше в договора за книгата като „фотограф“. Използва парите, които получи като авансово заплащане, за да си купи компютър, софтуер и принтер, който да е достатъчно добър, за да може да прави още по-висококачествени снимки.

Моли й дойде на гости през есенната ваканция в колежа. Много се радваше да види Джулия, Ноа и Зоуи, но бе също толкова развълнувана и от срещата с приятелите си от „Грила“. Докато беше там, убеди Рик Грийни да предложи в неделното си меню палачинки с киви.

Монти продължаваше да увърта. Твърдеше, че някои от големите инвестиции, които бе направил, са се оказали губещи. Адвокатът на Джулия нае специален счетоводител, който да проучи въпроса.

 

 

С настъпването на ноември времето се развали. По-кратките дни също се бяха отразили на риболова, така че към края на месеца Ноа реши да извади капаните си от водата и да приключи сезона. Издърпваше капаните, товареше ги на лодката, връщаше се на брега, разтоварваше ги, превозваше ги до склада, където трябваше да се почистят и приберат за зимата — това не бе лека работа.

Тъй като нямаше физическата сила, която бе нужна за по-голяма част от дейностите, Джулия си оставаше вкъщи. Ноа се оказа прав: направи снимките за книгата много бързо, което я накара да се почувства горда от постигнатото, а освен това имаше и много свободно време.

„Вкъщи“, между другото, означаваше предимно къщата на Ноа в града. Макар да работеше в другата, горе на хълма, й бе омръзнало да спи сама — или по-скоро откри, че предпочита да спи с Ноа.

Постепенно установиха удобен и за двамата дневен режим, при който тя ставаше призори и закусваше заедно с него. След като той излезеше, тя четеше интернет изданието на вестника, отговаряше на съобщенията в електронната поща, после отиваше да помага на Зоуи за зайците, да поработи на тъкачния стан заедно с приятелка или просто на гости. Откри, че жителите на острова са интересни хора. Те четяха. Колкото по-кратки ставаха дните и по-студен въздухът, толкова повече четяха. Художествена литература, публицистика, научна фантастика, криминални книги, биографии — вкусовете им бяха толкова различни, колкото и мебелировката на домовете им. Дай им хубав огън, чаша загрято ябълково вино и фотьойл и можеха с часове да говорят за книги.

Е, не само за книги. Когато се съберяха цяла група — особено жени, разговорът тръгваше и в други посоки. Джулия можеше да остане с тях безкрайно дълго, но й се искаше да се прибере вкъщи преди Ноа. Той никога не бе настоявал за това, но удоволствието, което се изписваше на лицето му, когато отвореше вратата и усетеше топлината и уханието на храната и особено след като я видеше вътре, бе достатъчна причина да се връща първа.

 

 

Декември бе месец, посветен на семейството. Когато капаните бяха почистени, прегледани за нещо счупено и струпани на купчини зад склада, всички необходими части бяха надлежно поръчани и „Лейла Сю“ бе извадена от водата, Ноа замина за Вашингтон. Посети училището, където учеше Иън и преподаваше Сенди. Поседя на скамейките, за да подкрепя училищния баскетболен отбор, в който играеше синът му. Помогна на Иън да попълни документите за кандидатстване в колежа.

Джулия прекара това време в Ню Йорк. Счетоводителят бе разкрил най-сериозните от скритите от Монти инвестиции, което бе достатъчно основание за Монти да се откаже от споровете. Но Джулия предпочиташе да мисли, че той или бе благосклонно настроен заради сезона на празниците, или просто бе започнал да се държи като разумен възрастен човек. Като се прибави и фактът, че сега тя се бе установила трайно на друго място, срещата с него не бе така болезнена, както в началото.

Апартаментът бе обявен за продан. Нещата на Моли щяха да бъдат пренесени в новото жилище на Монти, но не и тези на Джулия. Тя ги прегледа всичките, за да реши какво ще запази и какво — не. Това би било доста досадно задължение, ако нямаше и достатъчно забавления на разположение. Срещаше се с приятели. Видя се с Ким. Посети любимите си места в града и напазарува за празниците. А най-хубавото, което остана накрая? Десет дни в Скалистите планини в Канада с Ноа, Иън и Моли.

 

 

През януари Джанет навърши шейсет и пет години и Джордж организира парти в нейна чест. Не беше изненада — Джанет никога не би приела такова нещо. След времето, прекарано на Биг Сойър, тя вече не бе толкова строга, но все пак много настояваше, че трябва да има достатъчно ордьоври, защото човек не можеше да покани гости за седем часа с планове за вечеря в девет и да не нахрани хората междувременно. И храната трябваше да е отлична, тъй че държеше доставчикът да бъде или Фред от „Елегантност у дома“ или Сюзън от „Ресторанти Мейсън-Диксън“. Остави на Джордж да избере кой от двамата.

Освен това настоя и Зоуи да дойде.

Зоуи се притесняваше. Това бе семейно събиране, а тя от години не бе част от семейството. Опасяваше се, че всички ще я оглеждат и ще сметнат, че не е достатъчно подходяща за тях.

— Как е възможно Зоуи да не е достатъчно подходяща? — невярващо попита Ноа. — Тя направо грее, където и да отиде.

Джулия се прокашля многозначително.

— Извини ме. А кой се измъчваше и не можеше да реши точно какво да облече за посещението в училището на сина си? Кой искаше да изглежда като типичен градски жител?

— Не исках той да се срамува от мен.

— Това никога не би могло да стане. Казах ти го и тогава, повтарям го и сега. Иън толкова се гордееше, че си там. Мисля, че всъщност бе разочарован, че имаш толкова градски вид. Той би предпочел да си със старата си тениска, за да могат приятелите му да видят татуировката.

Ноа намигна.

— Майка му още не ми е простила за това.

— За твоята или тази на Иън?

— И за двете. Но Иън си я заслужи. След онова, което преживя в онази буря, как бих могъл да му откажа?

Джулия обви ръка около кръста му и се усмихна на засмените му очи.

— О, ти наистина се бори с него чак до вратата на студиото за татуировки.

— Същото, което използвах и аз — гордо каза Ноа.

 

 

Февруари бе мрачен. Откъм океана духаше студен вятър, брулеше хълмовете и свиреше в клоните на дърветата. Ноа бе предупредил Джулия. Но тя не се оплакваше, защото този месец, както се оказа, бе само за тях. Нямаше деца, родители и лели. Неколцина приятели се отбиваха на гости, но това бе рядко. Двамата се преместиха в къщата на хълма и се затвориха там. Имаха книги и храна, и огън в камината. Какво по-хубаво от това?

Е, това бе само през първите две седмици от месеца. Другите прекараха на яхта на Карибите.

Когато се върнаха, за Джулия имаше две новини. Първо, Шарлът бе толкова доволна от Ким, че бе решила да вземе момичето със себе си в Европа, за да напазаруват. И второ, Монти се бе съгласил да изпълни последните условия от договора за развода, така че документите вече бяха подадени в съда.

 

 

С март дойдоха и мислите за работа. За Ноа това означаваше да се захване с капаните, които бяха струпани зад склада, да поправи повредените, да смени вратичките им, пантите, да боядиса шамандурите. Да прегледа основно „Лейла Сю“ и да реши какво й трябва, за да е в отлично състояние през сезона. А също и да подготви документите за разрешителното си.

За Джулия пък това означаваше да организира местните тъкачи и предачи да представят своята продукция на едно изложение в Бостън. Трябваше да направи снимки на произведенията им и да отпечата рекламни брошури. Да подготви пътуването на близо двайсетина занаятчии.

В средата на месеца неочаквано се появиха Джанет и Моли. Майка й се оплака от студения вятър, но иначе бе в добра форма.

 

 

После настъпи април и Джулия се зачуди кога се бе изтърколила зимата. Дните ставаха забележимо по-дълги и слънцето — по-топло.

След като „Лейла Сю“ бе надлежно ремонтирана, почистена, излъскана и пусната отново на вода, Ноа натовари капаните си с новите им маркери и прясно боядисани шамандури и заложи първите няколко капана за годината.

Джулия тръгна с него, снимаше на воля и с лекота помагаше на Ноа, тъй като вече напълно познаваше работата му.

Алекс Бриър отбеляза началото на риболовния сезон, като публикува четири от снимките й на първа страница на „Газет“.

 

 

През май фотографиите на Джулия получиха своята официална премиера, когато излезе от печат книгата за лова на омари. Тъй като тя бе интересна за местните хора, събитието бе широко отразено от пресата в Портланд, а междувременно се оказа, че един от хората, които се занимаваха с това, смята да публикува книга за културата на щата Мейн. Той й се обади да я пита дали би искала да работи за него, за да илюстрира книгата му. Този път темата бе много по-обширна от лова на омари. Ако Джулия се съгласеше, щеше да се наложи да обиколи щата.

— Това проблем ли е? — нежно попита Ноа, когато тя изрази опасенията си.

— Аз познавам ловците на раци — изтъкна тя, защото този проект бе по-голям и я плашеше. — Не се занимавам със садене на картофи, гостилничарство или отглеждане на боровинки.

— Но се занимаваш с предене, тъкане и зайци. Можеш да караш ски в Скалистите планини в Канада и яхта на Карибите. Току-що си купи втори фотоапарат…

— Малък, който да нося удобно в джоба си.

— Има четири мегапиксела памет и пробните снимки, които направи с него, са страхотни. Освен това си купи и специални увеличителни лещи за по-големия апарат. Струва ми се, че си идеално екипирана за тази работа.

— Така ли смяташ? — попита тя, все още с известно съмнение.

Той се усмихна в отговор и добави:

— Освен ако не я искаш.

— Искам я — отвърна Джулия в изблик на вълнение. Обичаше да прави снимки. Но не бе професионален фотограф. Беше дъщеря и майка. Беше партньор в живота, а понякога и помощник в лодката на Ноа. Първа се притичваше на помощ, когато някой приятел бе болен, и правеше страхотни курабийки.

Но освен това бе и от оцеляващите. Никога не го забравяше напълно. Вече не се будеше внезапно нощем от вида на моравата моторница в съня си, но рядко отваряше очи сутрин, без да си помисли: Това е един нов ден. Животът бе крехък. Щастието и пълноценният живот, дори и успехът не бяха неща, които можеха да се отлагат.

Остави се вълнението да я завладее, хвана Ноа за ръка и каза:

— Да, мога да го направя.

 

 

През юни, когато наближи годишнината от катастрофата, Ноа пое инициативата. Тя все повтаряше, че той е спасил живота й, но и обратното бе вярно. Откакто познаваше Джулия, той бе станал по-дружелюбен и по-спокоен. Общуваше с хората по-пълноценно от преди. Взаимоотношенията му с Иън ставаха все по-здрави и беше влюбен.

Изчака, докато разводът й стане окончателен, но нито ден повече. Изминалата година му бе показала колко идеално се вписваше Джулия в неговия свят. Но той също знаеше колко е крехък животът.

Затова още в първото утро, когато тя вече бе официално свободна, той пренебрегна лова на омари заради удоволствието да поспи до късно с нея в къщата на хълма. После й поднесе закуска на верандата пред спалнята и пред морето, небето и дърветата — като свидетели на събитието, сложи три камъка в ръката й. Бяха диаманти, инкрустирани върху основа от платина, и висяха на верижка, която бе елегантна и нежна като самата Джулия.

— Двата по-малки отгоре са от обици, които баща ми купи за майка ми. Тя не живя достатъчно дълго, за да им се порадва, затова искам ти да го направиш вместо нея. Големият е от мен. Ако пожелаеш трите да се поставят върху венчална халка, бих се радвал да я видя на пръста ти. Но и обикновена златна халка ще свърши работа. Както пожелаеш. Този път трябва да бъде различно. И за двама ни. Нали?

Тя бе напълно съгласна.