Барбара Делински
Лятото на дързостта (19)

Седемнадесета глава

Секунди след експлозията Джулия бе скочила от лодката и тичаше по кея. Едва забеляза как Ноа и Иън я изпревариха, беше се съсредоточила върху Моли, която бе паднала на земята заедно с Ким — двете представляваха неясна купчинка в мъглата. Тичаше със сърце в гърлото, толкова изплашена, че не забелязваше кея, където имаше други хора, незасегнати от експлозията, но в шок, намиращи се много по-близо до горящата кола, отколкото бяха Моли и Ким. Едва когато стигна до момичетата и си проби път през струпаните хора, сред които сега бяха и Ноа, Иън и още неколцина, видя Моли съвсем здрава, прегърнала Ким, която хлипаше неудържимо.

Моли вдигна ужасените си очи към майка си.

Сред суматохата от тичащи хора, някои от които бързаха да вземат маркучи да изгасят пламъците, Джулия падна на колене и прегърна и двете — телата им трепереха, ръцете и краката им потръпваха, качулките им бяха паднали назад, лицата им бяха бледи и окъпани в сълзи.

— О, господи!… О, господи!… О, господи!… — гласът бе накъсан, думите по-скоро хлипане, но то определено идваше от Ким.

Моли се обади плахо:

— Някой е сложил бомба в колата.

— Иска да умра — извика Ким между хлипанията. Гласът й бе тънък и писклив, но думите не можеха да се сбъркат.

— Кой? — внимателно попита Ноа.

— Веднъж опита — изплака момичето, — но аз грабнах пушката. Не биваше да гърми, но той не я пускаше и после гръмна.

Арти. Парченцата от пъзела дойдоха на мястото си. Колкото и зашеметена да бе от бомбата, колкото и разтърсена да бе от онова, което можеше да се случи на дъщеря й, колкото и да бе объркана от спомените за другата експлозия и смъртта, Джулия все още можеше да мисли. В ума й се очерта нова картина на случилото се в онзи ден на борда на „Звяра“.

Очите на Ноа срещнаха нейните. И в неговите се четеше същото.

— Хайде да я изведем оттук — тихо каза той, защото наоколо се трупаха все повече хора, а едно публично признание нямаше да е хубаво.

В този миг видяха Джон Роумън да се появява в мъглата откъм далечния край на паркинга и да тича към тях. От другата им страна хората с маркучите вече бяха угасили най-силните пламъци и колата на Ким лежеше пръсната на парчета около димящото купе.

— В офиса ми — каза Джон.

Ноа поклати глава.

— У нас. По-малко стряскащо е. Освен това — добави той с предупреждение към Джон, — искам да чуя какво има да казва, преди да ти я предам.

Помогна на Ким да стане. Иън тръгна напред, а неколцина от местните хора ги последваха, затова той я прегърна здраво, докато вървяха по кея към пикапа му.

Джулия вдигна Моли на крака и я прегърна силно, просто я притискаше до себе си дълго, дълго. Хората стояха наблизо, утешаваха ги с думи, с леки докосвания, нежно стискане на рамо — дребни жестове, които им помагаха. Показваха загриженост и подкрепа в едно място, което само допреди три седмици изобщо не бе чувало за Джулия Бехтел и дъщеря й. И въпреки това ужасният страх, който я връхлетя инстинктивно в секундите след взрива, сега се върна още по-зловещ. Ако Моли бе малко по-бърза или Ким — малко по-бавна, двете щяха да са до колата, когато стана експлозията. Щяха да загинат. Само като си представи тази възможност, Джулия остана без дъх.

Но искаше да бъде с Ноа и Ким. Когато успя донякъде да си върне самообладанието, тя прегърна Моли с една ръка през кръста и тръгнаха. Не стана и дума за връщането на момичето на работа в „Грила“. Рик Грийни бе сред хората на пристана и придружи двете до колата на Джулия. Дори им предложи да ги закара, но Джулия се усмихна, поклати глава и му благодари. Имаше нужда да усети, че нещо е под неин контрол. Докато стигнат до къщата на Ноа, вече бе достатъчно спокойна за безопасността на Моли и можеше да се съсредоточи върху Ким.

Събраха се във всекидневната, където тапицираните мебели, старите дървени масички в ъглите и кехлибарените лампиони предлагаха уют, докато от печката на дърва в ъгъла идваше топлина. Стаята бе истинско убежище от мъглата и страха навън.

Ким бе потънала дълбоко в единия ъгъл на дивана. Майка й и баба й дойдоха малко след Джулия, но стояха настрани, сякаш се страхуваха от онова, което Ким може да каже.

Ноа бе приседнал на ниската масичка близо до Ким, облегнал лакти на коленете и със състрадание в очите.

— Онова, което стана днес — ето защо трябва да ни разкажеш за Арти. Не можем да те защитим, ако не знаем в каква точно опасност си.

Ким го гледаше, явно черпеше сили от увереността в гласа му. Държеше чаша с вода, която бе опряна в скута й, но дори и така не изглеждаше особено стабилна.

— Беше ли на „Звяра“ онзи ден?

Тя кимна.

— Преди това беше ли с Арти в дома му?

Тя пак кимна и след този втори мълчалив жест Джулия се уплаши, че отново е онемяла. Малко след това Ким отпи глътка вода, прочисти гърлото си и каза с дрезгав глас:

— Отидох, за да поговоря с него. Исках да ми обясни какво прави.

— Какво прави с теб, имаш предвид?

Тя поклати глава отрицателно.

— Никога не е имало такова нещо.

— Не сте имали любовна връзка?

— Не. Само трябваше да изглежда така — тя сведе поглед. Мина цяла минута, преди отново да се прокашля и да вдигне глава. — Трябваше да е прикритие за другото.

— Другото ли?

— Парите — тя погледна тревожно към Джон.

— Не му обръщай внимание — каза Ноа. — Онова, което ще кажеш тук, не е официално признание. Просто като приятели се опитваме да разберем какво е станало онзи ден. Той не ти е прочел правата. Нищо от казаното не може да бъде използвано срещу теб и ако той се осмели да цитира нещо от разговора ни, всички ще отречем, че е било казано.

Това би било лъжесвидетелстване, ако в този момент бяха под клетва, но Джулия знаеше, че не би се поколебала и за миг да го направи, ако някой се опита да измами Ким. Страстно вярваше в това. Хубаво бе да влагаш страст, когато ставаше въпрос за нещо толкова важно. Страстта липсваше в живота й. Никога не й се бе налагало да се бори решително за Моли, което вероятно бе добре, но от друга страна, ако й се бе налагало — ако бе принудена да прояви решителност и страст, би съзряла вътрешно много по-рано.

Ноа споделяше тези силни чувства. При него те бяха мълчаливи и овладени, но нямаше съмнение, че искрено вярва във всяка дума, казана по отношение на Джон.

Ким, изглежда, се успокои. Преглътна.

— Правех парични вноски в брой вместо него в Портланд. Плащаше ми за това — тя се поколеба и глътна малко вода. — Казваше, че иска да ги укрие от данъчните власти. Знаех, че това не е редно, но той ми предлагаше добро заплащане за ходенето до банката, а аз… — гласът й прекъсна. — Аз наистина имах нужда от тези пари.

— За какво? — попита Джон.

Има ли значение?, мислено извика Джулия. Знаеше за какво са парите; Ким й го бе казала съвсем ясно. Но как би могло момичето да каже на тези хора, които обичаха Биг Сойър, че тя не изпитва същото? Не би могла да си позволи да ги обиди. В правно отношение те държаха бъдещето й в ръцете си. Беше в много деликатна ситуация.

Но Джулия не познаваше онази Ким, която преди катастрофата бе сервирала в бара, жена, която можеше да се изправи срещу най-грубите автомеханици, докери и рибари. Беше много по-силна, отколкото Джулия смяташе.

Тя вдигна брадичка. Само бегло погледна към Нанси и Джун и каза:

— За да напусна острова. Да замина някъде — макар да бе дрезгав, гласът й стана по-уверен. — Не знаех какво прави, нямах и представа, че парите са от незаконен трафик на имигранти в страната, докато случайно не подслушах един разговор. Бях в къщата му и телефонът звънна. Не исках да го вдигам, защото можеше да е жена му, а тя наистина щеше да остане с грешна представа. Но телефонът продължи да звъни, а той веднъж ми се беше развикал, задето не съм вдигнала, когато е очаквал обаждане, и затова вдигнах слушалката. Направихме го едновременно. Той пръв се обади и не разбра, че и аз съм на линията, ако бях затворила, щеше да разбере, че и аз съм там, и да си помисли, че подслушвам нарочно. Стори ми се по-добре да остана незабелязана. Затова задържах слушалката и чух какво си казаха, но дори и тогава ми трябваше време да разбера какво става. Прибрах се у дома и се замислих над чутото. Тогава осъзнах, че ме използва за нещо много по-сериозно от укриване на данъци. Затова отидох в къщата му да го питам какво прави.

— Какво каза той?

— Че съм сбъркала. Че не съм чула добре и съм разбрала погрешно и предложи да се поразходим с лодката, защото имал нужда от чист въздух. Така и направихме и преди да се усетя, той извади пушката — сега гласът й пресекваше, очите й бяха широко разтворени. — Насочи я към мен. Не каза нищо, но знаех, че иска да ме убие, а аз не исках да умирам. Затова се хвърлих към него — тя рязко се дръпна назад. — Пушката гръмна, а той сякаш изобщо не можеше да повярва, че е прострелян. Все докосваше рамото си и гледаше кръвта по ръката си, после пак докосваше рамото си и гледаше кръвта. Докато се сети да потърси пушката, аз вече я бях взела. Отидох в най-далечния край на лодката, на горната палуба и стисках пушката. И щях да го убия, ако пак беше тръгнал към мен.

— Добро момиче — обади се Нанси.

Ким се обърна към нея, очите й преливаха от сълзи на болка.

— Аз стрелях по него, мамо. Стрелях и взех пушката, а после бях толкова объркана от всичко, че накрая извърнах очи и заради това се блъснахме в „Амелия Селест“ и девет души умряха! Не съм добра. Не мисля, че изобщо бих могла да съм добра!

Джулия притисна ръка до устата си, защото Ким не просто изричаше думите. Наистина вярваше в тях. Именно затова бе мълчала две седмици и половина. Само защото сега приказваше, не означаваше, че вината я е напуснала. Такива неща оставаха задълго — знаеше го. Тя не бе имала намерение да забременява, бяха я възпитали да мисли, че добрите момичета са отговорни за предотвратяването на неочаквани събития. Когато Монти бе поискал незабавно да се оженят, бременността й изглеждаше просто като малко прибързано начало на нещо хубаво. В един момент обаче — вероятно по времето на първата му изневяра, тя бе започнала да се пита дали той не се е почувствал хванат в капан. Не бе казал думите на глас, но тя ги бе усетила. Можеше да се изтъкне, че аферите му са били начин да я накаже и че тя се е примирявала с тях, за да облекчи собствената си вина.

Гласът на Ноа бе утешителен. Думите му можеха да се отнасят както за Ким, така и за нея.

— Случилото се не е по твоя вина. И двамата сте били замесени.

— Но аз го прострелях.

— С неговото оръжие, което той е взел на лодката си, за да те убие. Действала си при самоотбрана, Ким.

— Имаше ли представа, че е бил сериозно ранен? — попита Джон.

Ким го погледна изненадано.

— Не. Помислих си, че изстрелът не го е засегнал особено, той толкова настояваше да кара сам. Ако знаех, че сърцето му ще спре, щях да направя нещо.

— Не чу ли виковете от „Амелия Селест“?

— Не бих могла да чуя нищо — извика тя дрезгаво. — Седях върху палубата над двигателите и бях толкова разстроена, че не можех да мисля трезво. Усетих, че нещо не е наред, секунди преди да се блъснем в другата лодка и веднага след това се озовах във водата. Искрено вярвах, че нарочно е блъснал лодката, защото се е опитвал да ме убие. Той ще ме убие. Вижте само какво стана днес.

— Не е бил Арти — каза Ноа. — Той е мъртъв.

Ким го погледна. Очите й се преместиха към Джон, после към майка й и към Джулия. Задържаха се за минута.

Разчитайки на доверието, което изпитваха една към друга, тя каза:

— Той е мъртъв, Ким. Някой друг е сложил бомбата.

— Кой? — недоумяваше Ким.

Джон се обади:

— Надявах се ти да ни кажеш. Знаеш ли кой е бил на телефона онзи път?

Момичето отпи глътка вода от чашата и внимателно я върна в скута си.

— Дейв. Не чух фамилия.

Джон кима.

— Това е един от мъжете, които наблюдават. Някой друг?

— Говореха за превозвачите. Без имена, просто превозвачите.

— Това вероятно са хората, които управляват лодките, с които товарът се кара до брега.

— Товарът? — извика Ким. — Това са хора.

Началникът на полицията се обърна към Ноа:

— От Имиграционната служба смятат, че използват стари траулери. Никой не обръща голямо внимание на такива кораби в мрака. Подозират, че Арти е отговарял за уреждането на курсовете. Той и моторницата му бяха толкова шумни, че са представлявали идеалното прикритие. Той изобщо не се опитваше да се спотайва. Никой тук не го подозираше в друго, освен че е противен тип.

Ноа попита:

— Незаконният трафик спрял ли е след смъртта на Арти?

— Не. Подготвя се нов курс.

— Щом властите знаят всичко това — объркано се обади Джулия, — защо не ги арестуват?

— Ако не ги хванат на местопрестъплението, няма да могат да ги обвинят в нищо. Но залавянето им е трудно. Океанът е много голям, а и има хиляди мили брегова ивица.

— Ами Ким? — обърна се Джулия към Джон. — Щом не е знаела за престъплението, отговорна ли е по някакъв начин?

— Не и ако ни помогне.

— Но ако ви помага, ще бъде в още по-голяма опасност, отколкото е сега.

— Сега ние ще я пазим.

 

 

Джулия искаше да е насаме с Ноа. След още един инцидент, който показваше колко е крехък животът, тя искаше да поговори с някого какво е да загубиш родител, да загубиш съпруг и себеуважението си. Копнееше Ноа да я прегърне, както го бе направил пред склада за капани. Никога не се бе чувствала толкова жива.

И той изпитваше същото, ако можеше да се съди по това как я гледаше. Но там беше Иън, както и Моли, и незнайно как четиримата се озоваха заедно в „Грила“. Четвъртък бе вечер на яхнията. Ноа си поръча телешка яхния, Иън — с осолено говеждо, Моли — с миди, а Джулия си взе яхния с омари. Не можаха да говорят много помежду си, защото непрекъснато имаше някой, който си придърпваше стол до масата им и искаше да обсъди с тях експлозията и Ким. Най-напред се изредиха приятелите рибари на Ноа, после дойде управителят на автомобилния сервиз на острова, след него собственикът на яхтклуба и Олдън Фос от „Фос — риба и раци“. Отбиха се и няколко от приятелите на Зоуи, които сега бяха приятели и на Джулия. Зоуи също поседя при тях за малко.

Дойде и Алекс Бриър, за да попита дали Джулия не е направила няколко снимки на изгорялата кола. Докато беше при тях той извади новия брой на „Айлънд Газет“ и й показа три от нейните снимки. Всички бяха на първа страница и под всяка имаше надпис: „Снимка от Джулия Бехтел.“

Тя се усмихна и се почувства леко засрамена — това бяха просто любителски кадри. Но Моли се наведе да ги разгледа и каза, че са чудесни, после и Иън надникна и се съгласи с нея, а Ноа, който редовно четеше седмичника, се откъсна от разговора си с Джо Брейди, грабна вестника и заяви, че това са най-добрите снимки, публикувани някога в „Газет“, и че се надява Алекс да й плаща както заслужава.

Приближи се Матю Крейн, седна близо до Джулия и се заслуша в разговорите. Изглеждаше по-добре — по-малко изморен, по-ангажиран. Джулия бе доволна. Той не бе толкова стар. Имаше още дълъг живот пред себе си.

И все пак й се щеше да бъде с Ноа, да поговорят за случилото се през деня. Ако след катастрофата бе усетила някакво силно нетърпение да тръгне нанякъде, сега го усещаше още по-остро. В един момент, когато изражението на Моли й напомни за Монти, се замисли дали да не му се обади и да поговорят, но веднага се отказа. Монти нямаше да я разбере. Той нямаше търпение да изслушва проблемите на Джулия. Беше човек е готови отговори.

Не искаше Монти. Искаше Ноа.

Той често поглеждаше към нея и тя трябваше да се задоволи с това. Макар дълго да се заседяха на кафе, след като бяха приключили с яденето, около тях остана цяла групичка хора — както и усещането за безопасност и утеха в компанията на приятели. Накрая другите си тръгнаха, но дори и тогава Джулия не можеше да бъде с Ноа. Беше майка на Моли и момичето искаше тя да се върне с нея в дома на Зоуи, поне за малко.

Затова Джулия отиде с нея. Завари баща си отегчен от книгата, която четеше, и поговори с него. Но най-вече поседя на леглото до Моли, която искаше да си поговори за това какво щеше да прави Ким с живота си, какво би трябвало тя самата да прави и какво би направила Джулия, ако Моли бе загинала при експлозията.

— Недей дори да си мислиш за това — скара й се Джулия.

Но Моли бе упорита.

— Ако бях умряла, щеше ли да напуснеш татко?

— Това е ужасен въпрос.

— Мамо. Отговори ми.

Джулия не искаше да обсъжда това с дъщеря си, но двете бяха започнали да се разбират още по-добре през последните два дни, като зрели хора, и макар тя никога да не забравяше, че Моли е нейно дете, във взаимоотношенията между възрастните трябваше да има честност. Моли можеше да го понесе. Тя също бе пораснала, откакто бе дошла тук.

Затова Джулия каза:

— Някога, когато беше по-малка, бих направила всичко, за да запазя брака си. Вече не мисля така. Ти си голяма. Силна. Вярвам, че каквото и да реша да сторя, ти ще ме разбереш. Няма да ти хареса, но ще ме разбереш. Така че дали те има, или няма, вече не е основният проблем.

— А кой е?

 

 

Това бе големият въпрос на вечерта. Джулия мислеше за това, докато шофираше към Хокс Хил, докато оставяше венчалната си халка на плота и стоеше под душа, докато решеше косата си и след това в леглото. Остана да мисли над него и докато лежеше в мрака.

Въпросът не бе в Монти. Бе прекарала двайсет години в опити да му угоди — бе се проваляла и опитвала отново. Докато лежеше тук, много далеч от него както физически, така и емоционално, онова, което той искаше, вече не бе от значение. Сега, най-накрая, бе важно какво иска тя.

Коя съм аз? Каква искам да бъда?

В този миг имаше само един отговор. Може би се дължеше на факта, че се намира в неговото легло, но надали бе само това, защото го усети още когато го бе зърнала за пръв път, докато миеше лодката си. Тогава бе привлечена от него чисто физически — и после пак в склада за капани, и отново, когато го видя с Иън в морето. Чувстваше това привличане цяла вечер — освен това, да, наистина можеше да е заради опасността, която бяха преживели същия следобед. Опасността изостряше сетивата. При това навеждаше човек на мисълта, че е смъртен, което на свой ред напомняше за ограниченото време, което пък подтикваше към желание за удоволствие.

Да желае Ноа не й се струваше само удоволствие. Беше необходимост. И съвсем не бе въпрос на думи. Искаше й се да я прегръща. Трябваше да знае, че ако бе загинала, щеше да липсва на някого. Имаше нужда да бъде обичана.

Телефонът звънна. Беше стационарният апарат на нощното шкафче близо до главата й. Пулсът й се ускори.

— Ало?

— Току-що завих по пътя към къщата — каза той с нисък и дрезгав глас. — Кажи ми да спра.

Не можеше. Да, беше съпруга на Монти. Но беше и Джулия. Джулия бе жена, чието покорство я задушаваше, чиято вярност бе пренебрегвана заедно с нуждите й. Джулия бе жена, която имаше желания. Да, желания.

Сърцето й биеше силно, но не толкова шумно, че да не разбере, когато Ноа прекъсна връзката. След миг бе скочила от леглото и изтича нагоре по стълбите. Отвори вратата тъкмо когато се появиха фаровете на колата и осветиха прозрачната нощница, с която бе облечена и която така невинно бе купила в Камдън. С боси крака, тя стоя на прага, докато пикапът спря. Фаровете угаснаха, но блясъкът им остана за миг в мъглата и Джулия нито за миг не се поколеба. Бе прекарала целия си живот в очакване другите да направят нещо. Каква искаше да бъде? Да бъде човек на действието.

Стигна до колата точно когато Ноа слизаше и след миг ръцете й обвиха врата му толкова бързо, колкото неговите я прегърнаха през кръста. Облекчението бе толкова голямо, че я накара да извика. Устата й все още бе отворена, когато намери неговата, и той също не се поколеба.

От начина, по който се нахвърли на устните й, личеше, че и той изпитва същия глад.

Обгърнати от мъглата, те се любиха, опрени отстрани на пикапа и това бе толкова различно от всичко, което Джулия бе правила досега. Тук имаше истинска зряла страст, отчаяна нужда на зрели хора. Не помисли за Монти — той нямаше място в този свят, където ухаеше на балсам, смърчове и солен въздух. Също като експлозията на „Амелия Селест“, тъмнината бе като преход от един живот към следващия. В този мрак светът бе изпълнен с усещания. Толкова бе погълната от него, че не забелязваше детайлите — нито колко твърд и горещ бе Ноа, нито накъсаните въздишки между целувките, нито резкия звук от смъкването на ципа му, само необятното царство на желанието. Опряна на пикапа, с крака около таза му, тя едва усети проникването му, когато цялата избухна вътрешно. Подклаждани допълнително от неговия оргазъм, спазмите сякаш нямаха край.

Даже и когато бяха поутихнали малко, тя отказа да го пусне и той, изглежда, нямаше нищо против. Със забележителна грация, придържайки краката й около себе си, и главата й, облегната на рамото му, той влезе в къщата и слезе по стълбите, но тя не би могла да очаква друго от един мъж, който с такава лекота изваждаше капаните от морето. Положи я на леглото, включи лампата на приглушена светлина и окъпан от златистото й сияние, свали нощницата на Джулия през главата й — тогава тя си помисли, че ще умре. Очите му я изгаряха, така както преди малко ръцете и устните му. Когато тя се зае с дрехите му и ги свали, наградата бе божествена. Тялото му беше мъжествено и твърдо, покрито с косъмчета, горещо от потта и треперещо от възбуда.

Всичко започна отначало, само че този път бе различно. Сега можеше да го вижда и удоволствието бе дори още по-силно. Можеше да види устните му върху гърдите си, собствените си ръце върху корема му, сливането на телата им. Той изричаше мили думи, които я разпалваха и постепенно намериха своя ритъм. Поеха напред, забавяха и ускоряваха, а очите й бяха отворени и погледите им се сливаха чак до края, когато бликналото удоволствие просто бе прекалено ярко.

След това, положила буза върху мокрите косъмчета на гърдите му, тя наистина си помисли за съпруга си, защото онова, което споделяше сега с този мъж, не приличаше — изобщо на онова между нея и Монти. Монти не й шепнеше мили думи. Той издаваше заповеди, като: Раздвижи таза си, или Отвори уста, и винаги онова самодоволно: Да, да, да. Никога не изричаше името й. Тя често подозираше, че той си представя, че е с някоя друга жена. Винаги се любеха на тъмно.

Коя съм аз?

Монти би отговорил: Моя жена.

Коя съм аз?

Аз съм Джулия. Не би могла да го забрави, защото Ноа не спираше да повтаря името й. Любеше се с Джулия. Очите му я гледаха през цялото време.

Коя съм аз?

Аз съм жена. Не би могла да забрави и това, защото той използваше ръцете и устните си, за да опознае всяка част от тялото й, която бе различна от неговото — гърдите, корема, топлината между краката й. Разцъфтяла в своята женственост, тя стана по-смела. Отговори на жаждата му със своята собствена жажда. Тук нямаше осъждане или срам, само радостта от това да си жив.

Коя съм аз?

Аз съм привлекателна. Монти я бе оставил да го забрави, може би като оправдание за собствените си афери, но Ноа не го допускаше и за миг. Всичко у него говореше за това, колко привлекателна я намира, от разтрепераните му ръце до разтуптяното му сърце и натежалите му слабини. А и онези дрезгави стонове. След четвъртия или петия той просто се засмя.

— Какво? — попита тя и погледна нагоре към лицето му.

— Не мога да повярвам, ти си невероятно сексапилна.

Той също, реши тя и му го каза — поговориха и за други неща, макар физическото желание да ги бе омагьосало. Беше истинско празненство на живота, изпълнено със страст и топлина и те изследваха докъде могат да стигнат. Онези неща, които бяха възпирали Джулия, когато бе с Монти, бяха напълно удовлетворяващи с Ноа. Нямаше нужда той да й казва да си разтвори краката или да използва устата си; тя го правеше съвсем естествено, защото искаше да го направи, защото имаше нужда да бъде по-близо, много по-близо до него. Докато се зазори, тя знаеше много повече за този мъж и неговите нужди — знаеше повече за себе си и своите нужди, отколкото бе научила за двайсет години брак с Монти.

— Трябва да тръгвам — прошепна той. Лежаха плътно прегърнати. Сега той я обърна с лице към себе си. — Иън скоро ще се събуди.

Тя кимна. Иън ще се събуди. Светът ще се пробуди. Тя ще се събуди.

Той я целуна веднъж, после още веднъж. Със стон, който сега много ясно казваше: Не искам да тръгвам, той се откъсна от нея. Седна на ръба на леглото, за да си обуе панталоните. Тя се надигна зад него и обви ръка през раменете му, като я отпусна отпред на гърдите му. С другата ръка опипа татуировката въже. То се надигаше върху мускулите му, докато се обличаше.

— Това е конопено въже. Знаеш ли защо? — тихо попита той.

— Не. Защо?

— Защото сме такива.

— Какви?

— Като вързани. Вързани за тук. Не физически. Но емоционално. Ние сме ловци на омари, родени и отгледани като такива. Може да напуснем острова, но не за дълго.

Това бе предупреждение. Не погледна към нея, докато го изричаше, а мълчаливо продължи да се облича в утринния полумрак.

Тя го наблюдаваше, без да става. Реалността я връхлетя, но това не означаваше, че е обзета от вина. Не съжаляваше за онова, което бяха направили с Ноа. Както всичко, което се бе случило с нея това лято, и това откриваше пред нея толкова много възможности. Но фактът, че се бе случило, я правеше друг човек. Именно с тази реалност трябваше да се изправи лице в лице.

Той тръгна към вратата, спря, върна се. Вдигна я на ръце и я притисна здраво до себе си за минута, преди внимателно да я остави обратно, коленичейки пред леглото. Погали я по бузата. Изразът в очите му можеше да се определи само като копнеж и направо я остави без дъх.

— Обичам те — прошепна той.

С тези думи не просто отне дъха й — направо грабна сърцето й; не беше честно — тя не бе свободна, моментът не бе подходящ. Би му го казала, ако очите й не се бяха напълнили със сълзи и гърлото й не се бе свило. Той разбра, целуна я страстно, после се откъсна от нея и се качи по стълбите.

Тя стана, издърпа чаршафа, уви го около себе си и изтича след него. Стигна до вратата, но той вече палеше двигателя на колата и така вероятно бе най-добре. Можеше само да го наблюдава през сълзите, мъглата и дъжда.

Остана, докато пикапът вече нито се виждаше, нито се чуваше, и после бавно затвори вратата. Завърнала се в леглото, тя прегърна възглавницата му с две ръце и задържа аромата на тялото му още малко, но не заспа. Цялото й тяло викаше Ноа, но мислите й вече бяха поели в друга посока, натам, където знаеше, че трябва да замине.

Стана от леглото, взе душ, облече най-хубавите си дрехи, сложи си грим. Днес й бе по-трудно да си сложи халката, но го направи. Все още бе съпруга на Монти.

Оправи леглото, подреди стаята и си събра багажа. От кожената чантичка, която бяха извадили от дъното на океана, тя взе ключодържателя и двата плика — единия със снимки, които бе направила преди толкова години, а другия с документи, които много мъчително бе събрала наскоро и ги сложи в новата си чанта. Седна в кухнята с чаша кафе, докато стане по-приличен час, после почисти, заключи вратата и тръгна с колата към дома на Зоуи.

Зайците бяха започнали да шават. След като поспря, за да почеше Нед зад ушите, тя мина покрай редицата клетки. Ароматизаторите разпръскваха своето ухание, но освен случайна песен на птица орехче в ливадата или далечния крясък на чайка наоколо бе тихо. Първо отиде да види Гретхен, но днес по-интересни й бяха малките бебета. Едно по едно, тя ги вземаше в ръка, удивена как от малки безпомощни създания се бяха превърнали в топли топчици от козина, с очички и ушички. Животът си течеше. Всичко порастваше. След няколко седмици тези бебчета щяха да бъдат отделени от майка си и да намерят дом далеч от тук.

— Ако някой на Биг Сойър се облече така, както ти си облечена сега, по това време на деня, за това може да има една-единствена причина — заминава оттук — обади се Зоуи откъм вратата, после пристъпи вътре. Беше с халат и по чехли и косата й бе разрошена. Вероятно бе чула колата и тъкмо бе станала от леглото. — Връщаш ли се?

Джулия кимна.

— Трябва да говоря с Монти. Не мога да отлагам повече — тя нежно пъхна малкото, което гушкаше, обратно в клетката. После хвана Зоуи за ръка. — Не искам да се виждам с другите. Ще им кажеш ли, че съм заминала?

— Моли ще пита. Какво да й кажа?

— Просто, че… трябва да говоря с Монти.

В очите на Зоуи се четеше разбиране. Тя леко докосна бузата на Джулия. После я прегърна и я изпрати.