Барбара Делински
Лятото на дързостта (17)

Петнадесета глава

Ноа бе на крака още преди зори, разтърси Иън да става, после се заслуша в прогнозата за времето по радиото, докато пържеше порция бекон и половин дузина яйца, препече шест филийки хляб и сипа сок в големи чаши.

С влизането си в кухнята, където всичко вече бе на масата, Иън огледа храната и поклати глава.

— Надявам се това да не е за мен. Не мога да ям толкова рано.

— Но ще работиш толкова рано. Ще имаш нужда от енергия.

— Само кафе — каза Иън и си сипа голяма чаша.

Ноа не понечи да спори. Нямаше смисъл. Ако Иън е гладен, щеше да хапне на обяд. Ако е много гладен, тъкмо ще разбере, че трябва да закуси на другия ден. Това бе едно от нещата, за които мислеха различно със Сенди. Ноа никога не бе настоявал Иън да се храни, нито когато беше на четири, нито — на дванайсет. Нито го бе карал да си облича зимно яке, когато времето захладнее. Тези неща едно дете можеше да научи и само. Не беше така с писането на домашни и добрите обноски, които бяха нещо задължително, и с алкохола и наркотиците, които бяха абсолютно забранени.

Ноа подготвяше своите битки — и това му бе останало в наследство от родителите му, осъзна той сега.

Затова сега закуси обилно, докато Иън пиеше кафе. Момчето седеше на масата и гледаше към всичко друго, само не и към баща си, докато той приготви сандвичи с риба тон и ги прибра в хладилната чанта, заедно с няколко кутии газирана вода и пържени картофи. Остави бордовия си дневник до чантата. Разчисти кухнята.

Облече ватирана риза и предложи на Иън и той да си сложи. Иън каза, че и така си е добре. Затова Ноа му нареди:

— Вземи хладилната чанта.

Той взе бордовия дневник и отвори вратата на къщата. Утрото го посрещна със свежия полъх на вятъра и с лудешкото втурване на Лукас, който изскочи отнякъде в пурпурното зарево. Лукас бе изпълнен с жизненост. С енергия и лоялност. С безусловна любов, а Ноа жадуваше за това.

Хвана главата на кучето с две ръце и почеса врата му.

— Здрасти, приятелю, как си? — Лукас диво размаха опашка. — Добре ли спа? В леглото ми беше самотно без теб. Къде беше? — кучето изплези език от удоволствие.

— Това животно ме мрази — обади се Иън.

Ноа отвори вратата на пикапа. Кучето скочи отзад в кабината.

— Защо мислиш така?

— Не иска да ме доближи.

Ноа би могъл да му каже, че кучетата, също като малките деца, отвръщат на топлотата и сърдечността у хората, а Иън не бе показал нищо подобно. С по-дипломатичен тон, той отбеляза:

— Не те познава, затова е предпазлив. Типично е за неговата порода.

Иън не каза нищо повече, нито когато се отбиха до склада за капани и натовариха пикапа с шамандури, нито когато се върнаха на кея и ги пренесоха на лодката. За негова чест, момчето не беше някой слабак. Ноа забеляза силни бицепси под късите ръкави на тениската му. Освен това видя и че доста е настръхнал.

На лодката имаше ватирани ризи, окачени на видно място. Реши, че ако му е студено, Иън ще си вземе някоя от тях. Също и шапка. Ноа носеше своята спортна шапка с емблема на „Пейтриътс“. Надяваше се, че Иън ще запита за нея и това би отворило дума както за спорта, така и за Хъч, тъй като и по двата въпроса имаха общи неща. Но ако се съди по интереса, който Иън бе показал, Хъч все едно никога не бе съществувал. Нито думичка, откакто бе пристигнал — нямаше изказани съболезнования, въпроси за разследването на катастрофата или дали не спи в леглото на Хъч.

След като разтовариха колата, Ноа я паркира край кея. Отби се при Рик за термоса си и намери там два, заедно с един плик, на който имаше бележка с молив:

„Нещо специално за момчето, в случай че огладнее към десет.“

Усмихна се, пъхна термосите под лакът, взе плика и се върна на лодката. Облече си водонепромокаемия гащеризон и си обу гумени ботуши, и с облекчение забеляза, че и синът му го последва. Докато изваждаха онези няколко капана вчера, и двамата бяха с обикновени обувки, но Иън би трябвало да няма и капка разум, за да не осъзнае, че ще се намокрят много повече при цял ден работа.

Мики Клинг извика от палубата на „Мики и Майк“ и им съобщи последните новини от прогнозата за времето. Лесли Крейн вдигна палци с пожелание за успех, докато „Моята Андрея“ излизаше от пристанището.

Ноа подсвирна на Лукас и нареди на Иън да отвърже лодката, докато той подгряваше мотора. Наложи се да понамести жиците на радиостанцията, преди да чуе звука на местния канал, но това не беше нещо ново. Докато лодката се измъкваше на заден ход от мястото за нощуване, той всъщност се почувства доста добре. Вярно, че Иън бе предизвикателство; че войната за територии се разрастваше; че се притесняваше за Кими Колела и копнежа си по Джулия Бехтел. Но сега излизаше на лов за раци със сина си и това бе нещо специално.

Мъглата се задържа, но не бе толкова гъста както предната нощ. Някъде отвъд нея бе изгревът, а светът отсам изглеждаше бледосив и някак мек, когато „Лейла Сю“ отиде до „Фос“ за стръв и бавно прекоси пристанището. Щом минаха през маркировката на входа му, Ноа даде газ на двигателя. Само след миг с помощта на радара, който компенсираше изгубеното в мъглата, те се бяха запътили към скалите Мейн Маст със скорост от осемнайсет възела.

 

 

Джулия ги последва само след час. За разлика от Иън Прайн, тя носеше джинси, лек пуловер, ватирана риза и яке, плюс вълнени чорапи и маратонки и в добавка — шапка. Взе си фотоапарата, както и плик с топли царевични кифлички, извадени направо от фурната, два дебели сандвича с пуешко месо и термос с горещ чай. В последната минута дори добави и още един чифт чорапи, които да й послужат като ръкавици.

Когато стигна на кея, завари Матю да се мотае там до една много елегантна лодка. Носеше обичайните си панталони в маскировъчен цвят, но сега бе облякъл и тъмносиньо сако и капитанска шапка. Изглеждаше доволен от себе си.

— Дълга е близо девет метра, шестстотин конски сили, навигационна система, рулят е покрит с кожа, има дървена облицовка, отопление, климатик, каквото се сетиш. Не бях сигурен как върви такова бижу — каза той, докато й помагаше да стъпи на борда, — но всичко е много лесно. Трябва да е лесно. Хората, които могат да си позволят корабче като това, не познават добре морето. Аз съм се качил на рибарска лодка още преди да ми поникнат зъби. Може и да не съм много запознат с новите изобретения и разни бутала на това чудо, но я докарах дотук съвсем спокойно. Важно е да познаваш вятъра и вълните. Прибери си нещата в кабинката, докато аз отвържа лодката.

Но Джулия не искаше да слуша команди. Понякога имаше чувството, че е прекарала по-голямата част от последните двайсет години на задната седалка в някое такси. Тук тя искаше да върши нещо.

Затова каза:

— Имам по-добра идея — и остави багажа си настрани. — Аз ще я отвържа. Ти управлявай.

 

 

Ноа познаваше водите около Биг Сойър като опакото на дланта си. Само бегло поглеждаше към радара, докато насочваше лодката към по-дълбокия канал, преди да се отправи към плитчините. Лукас бе легнал в краката му, докато той стоеше зад руля, разсеяно слушаше откъслечните разговори на приятелите си по местната честота на радиото и пиеше кафе от капачката на термоса си. Иън бе зад него и закрепваше прясно боядисани шамандури към въжето на капаните, струпани на кърмата.

— Първо ще оставим тези — каза той, когато момчето свърши работата си. — Виждаш ли колко ниско гази лодката под тежестта им? Няма да е хубаво, ако излезе по-силно вълнение. Щом ги оставим, ще имаме място за работа.

Иън застана до него и се взря в мъглата.

— Как знаеш къде трябва да се оставят?

— Там, където аз искам.

— А къде искаш да ги оставиш? — попита момчето с високомерен и леко подигравателен тон.

— Искам да са там, където са раците — рязко отвърна Ноа.

Високомерието му го дразнеше. Намекваше за някакво превъзходство, което пробуждаше стария му комплекс за малоценност. Сенди казваше, че само си въобразява, но той знаеше, че не е единственият, който реагира по този начин. Снизходителността на хората от континента и отбранителната позиция, която трябваше да заемат жителите на островите, бе нещо, с което те цял живот се бореха.

Отбраната обаче не бе най-добрата стратегия в момента. Вместо това той каза:

— По това време на годината искам капаните ми да са в плитки води. Точно сега раците сменят черупките си. След като се освободят от старите, те се скриват в скалите, докато новите се втвърдят достатъчно, за да ги пазят от хищниците. Вчера изтеглихме тези капани от пет фатома дълбочина. Днес ще ги пуснем в три фатома. Даже и без проблемите с шамандурите, скоро щях да ги преместя. Капаните не може да се оставят на едно и също място цяло лято, не и ако искаш добър улов. Трябва да следват раците — той превключи мотора на по-слаба степен и посочи един от мониторите. — Пет и половина, шест метра. Хайде.

Взе капани от кърмата и показа на Иън как да закрепи два на парапета откъм десния борд, да преметне единия през борда, после и втория, а след това и шамандурата.

Върнаха се обратно и заложиха и втората двойка, после и трета. Малко по- на север заложиха още две двойки и повториха същото по-нагоре. Когато разчистиха капаните от кърмата и лодката вече не газеше толкова ниско, Ноа потегли към други боядисани в сиво шамандури, които бе забелязал предния ден.

Днес обаче трябваше и да ловят раци. Когато се приближиха до една сива шамандура, той изключи лодката от скорост, закачи шамандурата с една кука и я изтегли на борда. Докато Иън сменяше старата шамандура с прясно боядисана, Ноа преметна въжето през хидравличната макара, включи влекача и издърпа на борда двата капана, след като се показаха на повърхността. Всеки от тях разплиска доста вода по палубата, която после се изтече през специалните отвори на лодката. Водата на Северноатлантическия океан бе студена дори и в началото на юли.

— Ти си моят помощник — каза той на Иън. — Работата ти е да изпразниш капаните, да измериш онова, което е вътре, да завържеш с ластик добрия улов и да заредиш наново стръв — подаде му чифт дебели памучни ръкавици. — Сложи си ги. И си пази пръстите от щипките. Ненапразно ги наричат резачки и мелачки.

Иън зяпаше първия капан.

— Какво е това? — нервно попита той.

— Вид дребна акула — отвърна Ноа. С ръкавици на ръцете, той извади рибата от капана. — Тази е съвсем малко бебе, но зъбите й са остри, а тук, близо до задната перка, има отрова.

Хвърли малката акула отново в морето и направи същото и с един рак пустинник и няколко водорасли. В капана останаха три омара. Изсипа ги на работната маса, където те размахаха щипките си и запляскаха с опашки.

— Тези например са малки — каза той и метна два рака обратно във водата. — Ето този вероятно е добър — извади малък измервателен уред. — Размерът на черупката се определя от очната ябълка до началото на опашката. Не можем да задържим нищо по-малко от осем сантиметра и по-голямо от тринайсет — по-малките, за да могат да пораснат и евентуално да дадат потомство, а по-големите, защото, щом са оцелели толкова дълго, значи са сред най-добрите екземпляри от вида, а ние искаме именно те да се размножават. Виждаш ли? Този е почти девет сантиметра. Задържаме го. Вероятно тежи поне половин килограм. Чудесно парче.

Ноа взе инструмента, с който се слагаха ластици, и показа на сина си как да нагласи малкия широк ластик в единия му край и да го разтегне така, че да обгърне щипката на рака.

— Хайде, приятелю — промърмори той, когато ракът отказа да си затвори щипката. Накрая духна към него и ракът се подчини.

— Супер! — възкликна Иън и за пръв път показа някакво вълнение.

Замислен за Хъч и за хилядите неща, на които го бе научил по своя си мълчалив начин, Ноа метна рака в контейнера.

— Сега за стръвта. Виждаш ли торбичката вътре в капана? Бръкни и я извади.

Момчето му я подаде. В нея нямаше нищо друго, освен рибешки кости и малко месо.

— Гадост.

Ноа не обърна внимание на забележката му.

— Тази стръв е станала част от екологичната система. Най-малките раци влизат и излизат от капаните, хранейки се с нея — той посочи към един малък правоъгълен отвор в дъното от едната страна на капана. — Този изход е за тях. Когато си сменят черупките, докато растат, те стават храна за други морски видове.

Иън продължи да се взира в торбичката за стръв с присвита горна устна.

— И какво трябва да правим с това?

Ноа бръкна вътре, загреба остатъците от стръвта и ги хвърли през борда. Едва бяха паднали във водата, когато една чайка се спусна рязко надолу, грабна парченце и го отнесе нанякъде. Друга последва примера й.

— Сега напълни отново торбичката — нареди той. След като Иън го направи — макар и с измъчен вид, възмутен от миризмата, той му показа как отново да върже торбичката в капана. Оставиха го настрани и се заеха с втория. И в него имаше водорасли, една морска звезда и рак с една щипка. Първите бяха изхвърлени обратно във водата, а ракът остана. За Ноа не бе нужно да го мери, за да разбере дали ще го задържат, по въпреки това накара Иън да го премери.

— Омар с една щипка се смята за бракувана стока. Няма да получи висока цена, но все е нещо.

— Как е загубил другата?

— В битка вероятно. Раците могат сами да откъснат щипките си, ако трябва да избират между това и смъртта. Понякога се вкопчват в мрежата на капана, когато се опитваш да ги извадиш, и така загубват щипка. Ако са още в океана, може да им порасне нова. Няма да е толкова голяма, но върши работа.

Остави Иън да се мъчи с уреда за слагане на ластици, както добре помнеше, че бе постъпвал неговият баща навремето, когато той самият бе млад и още се учеше. Тогава бе само на седем и ръцете му не бяха достатъчно силни, за да се справят лесно със задачата, но можеше да слага стръв в торбичките. Получаваше по петак на торбичка.

Момчето най-накрая успя да завърже щипката на рака и да зареди стръв в капана, след което Ноа включи мотора на лодката и капаните бяха прехвърлени през борда един след друг. Щом новата шамандура се понесе по повърхността на водата, те потеглиха нататък. Бяха изтеглили двайсет чифта капани и тъкмо се канеха да приберат на борда последните боядисани в сиво шамандури, когато сред мъглата се понесе звукът от друг мотор.

Ноа се изправи. Достатъчно добре познаваше местната флота, за да различи „Мики и Майк“ от „Моята Андрея“ или „Лонг Хол“ от „Нора Фриц“ дори и без да ги вижда. Не беше никоя от тези лодки. Звучеше прекалено равномерно, гладко и някак самодоволно. Усети някакво напрегнато очакване още преди „Кобалт“ да се материализира пред погледа му, и не сдържа усмивката си, когато забеляза мостика. Там стоеше Джулия, редом с Матю Крейн. Тя се усмихна широко и махна с ръка. Той вдигна своята в отговор.

Матю забави ход и се доближи странично само доколкото бе безопасно сред вълните на океана.

— Как върви? — извика тя.

— Справяме се — отвърна също така високо Ноа. — Ами ти?

— Направих страхотни снимки. Сега искам теб.

Той се ухили широко.

— Как ме искаш?

— Да видя как работиш. Как ловиш раци.

— Искаш да кажеш да се престоря, че те няма. Да се държа, сякаш е обикновен работен ден.

— Точно така — настоя тя и погледна зад гърба му. — Това Иън ли е? Здравей, Иън!

Ноа погледна назад. Синът му се бе възползвал от кратката почивка, за да отвори плика от Рик Грийни, и сега дъвчеше лакомо шоколадов кроасан. С водораслите по непромокаемия гащеризон, разбърканата от вятъра изрусена коса и добро телосложение, той спокойно можеше да бъде взет за ловец на раци. Ноа усети прилив на гордост.

Момчето леко кимна с брадичка за поздрав, докато гълташе последните хапки от кроасана. Метна плика настрани и се приближи до парапета, докато Ноа хващаше последната шамандура и изтегляше въжето през макарата. Докато то се навиваше на купчина на палубата, те се оглеждаха за първия капан. Иън го сграбчи, после и втория. Докато откачи боядисаната шамандура и я смени с нова — синя с оранжеви ивици, Ноа прегледа съдържанието на капаните. Хвърли обратно във водата малка риба треска, няколко морски таралежа и един недорасъл рак, като остави три прилични по размер екземпляра на масата. Завърза с ластици щипките им, докато Иън зареди стръв в капаните, и през цялото време се опитваше да забрави, че Джулия е там.

Външно погледнато, успя. Фотоапаратът й можеше да заснеме труда на един ловец на раци, но не и да регистрира как сърцето му бие по-бързо от нормалното и ръцете му не са толкова сръчни както обикновено.

Иън го забеляза. Джулия тъкмо му бе благодарила с вдигнати палци на ръцете и „Кобалт“ се бе скрила в мъглата, когато той се обади:

— Какво беше това?

— Кое? — попита Ноа с шамандура в ръка, докато чакаше въжето да се размотае, а вторият от капаните бързо потъваше.

— Онази жена.

Той пусна шамандурата във водата.

— Казва се Джулия. И тя оцеля при катастрофата. От Ню Йорк е.

— Разбира се, с такава лодка.

Ноа подкара по-бързо „Лейла Сю“ и този път не можа да преглътне невежеството на Иън.

— Лодката е на един от местните рибари. Може и да ти е трудно да го повярваш, Иън, но много от местните хора са доста заможни.

Момчето явно не бе впечатлено. Умът му бе другаде.

— Това съпругът й ли беше?

— Не. Той е в Ню Йорк — отвърна Ноа и с тона си сложи край на обсъжданията. — Ето я следващата шамандура. Можеш ли да я хванеш? Имаме още цял куп работа преди обяд.

 

 

Ноа караше сина си да работи здраво, бързаха от едно въже с капани към следващото, издърпваха ги, изпразваха ги, зареждаха отново стръв, пускаха ги във водата и само след минутка започваха всичко отначало. Изискваше такава издръжливост от страна на Иън, каквато едва ли бе изисквал някой от треньорите по бейзбол, и не прояви никакво съчувствие към него, когато започна да отпада.

Но умората можеше да доведе до нещастен случай и ако Ноа не бе погледнал назад в точния миг, не бе видял какво ще се случи и не се бе хвърлил, за да изблъска Иън настрани, момчето можеше да падне право в океана.

— Какво, по дяволите?… — извика Иън. Лежеше проснат на палубата, докато баща му пускаше втория капан от двойката във водата.

— Не видя ли намотаното въже на земята? — извика в отговор Ноа. С разтуптяно сърце, той хвърли и шамандурата след капана и се обърна, внезапно останал без сили. — Винаги има намотано въже на земята под теглича. Сложиш ли си крака там, както направи ти, когато въжето се размотае бързо, или загубваш крака си, или падаш зад борда и потъваш заедно с капана. Мой приятел в детството загина по този начин.

Иън седна с мрачно изражение на лицето. Ноа се върна зад руля и спря двигателя.

— Имам нужда от обяд — измърмори той и дръпна хладилната чанта. Обърна две големи ведра с дъното нагоре и седна на едното. Хвърли един от сандвичите на Иън, разви другия и го захапа, но мина известно време, докато пулсът му се успокои, и още малко, преди да усети вкуса на храната, която поглъщаше лакомо.

— Никога не бих си простил, ако ти се беше случило нещо — каза той накрая.

— Ами аз? — извика момчето с изтънял глас. — Мислиш ли, че искам животът ми да свърши точно тук?

Ноа се замисли над това. И още по-сериозно обмисли какво да му отговори. Забележката на Иън би могла да го засегне само ако имаше право — ако наистина имаше причина Ноа да изпитва комплекс за малоценност заради Бит Сойър. Внезапно обаче той вече не смяташе така и бе достатъчно разстроен, че да го каже гласно.

— Ако животът ти трябва да приключи, може да е и на далеч по-лошо място от това. Тук хората мислят с главите си. Загрижени са за другите. Имат чувства. Баба ти и дядо ти починаха тук, а вероятно и баща ти ще умре тук. Тук са твоите корени, Иън. Може и да не желаеш да го признаеш, но това е, защото си невеж — имаше намерение да каже късоглед, но другата дума сама дойде на езика му и Иън незабавно реагира.

— Невеж по отношение на какво? Това ли? — попита момчето и огледа пренебрежително разните морски животинки и водорасли, разпилени по палубата. — Трябва ли да ме е грижа за това? Ти го искаш, не аз. Ти се криеш тук.

— Да се крия?

— Избяга след развода и никога не си тръгна от това място.

— И къде да отида? Защо да го правя? Тук ми харесва.

— Но преди ти вършеше нещо. Това не може да се сравни с предишната ти работа.

Ноа настръхна.

— Така ли смяташ? Наистина си пълен невежа, щом правиш подобни изявления. Не се налагаше да идвам тук след развода. Можех да ида, където си пожелая. Бях добър в професията си. Знаеше ли го? Когато беше на седем, нямаше никаква представа, но на седемнайсет би трябвало да го разбираш. Печелех добри пари и това нямаше нищо общо с късмета. Той помага само донякъде. Онова, което има значение, е умът на човека.

— Но ти заряза всичко — обвини го Иън със самодоволен вид.

— Не — бавно каза Ноа. — Не съм. Все още извършвам консултантска дейност.

Момчето бе настроено скептично.

— Какво знаеш за онова, което става в света?

— Вероятно много повече от теб.

— И как?

— Има телефони, факс, електронна поща. Не сме изостанали.

Иън изсумтя.

— Нямаш интернет връзка. Проверих.

— Не си търсил, където трябва — каза баща му, без да се впуска в подробни обяснения. Момчето искаше да праща съобщения на приятелите си. Сенди го бе предупредила за това. Ноа изобщо нямаше угризения, че го заставя да поживее при по-примитивни условия за известно време. — Не знаеш нищо за живота ми, Иън. Би могъл да научиш, ако зададеш някои въпроси, но ти май изобщо нямаш интерес.

— Ти си този, който не говори — измърмори момчето.

— Ще говоря — възрази Ноа и облегна лакти на коленете си. — Хайде. Питай.

— Имате ли филмов канал — HBO например?

— Само когато облачността не е плътна, за да може да се осъществи сателитна връзка.

— Ами тайландска храна?

— В „Грила“. Рик предлага пълнени раци по тайландски, миди, подправени с джинджифил, и къри с миди.

— До колко часа?

— Девет.

— Какво правят хората след това?

— Лягат си, защото стават преди зори на другия ден, както ние с теб днес, така че да могат да приключат с риболова преди прилива. Хората са заети с почтен труд тук и той не е само чисто физически. За успешния лов на раци се изискват много познания и умения. Тази работа може да не ти е по вкуса, но има семейства, които поколения наред са се занимавали с лов на раци и знанията се предават от дядото през бащата и оттам на синовете, а сега и на дъщерите. Тези хора са можели да се преместят другаде и да преуспеят в живота, но са избрали да останат. Също както аз избрах да се върна — той изпъна гръб, — така че не си мисли, че се крия тук. Избирам този живот — нарочно използва сегашно време на глагола. — Избирам този живот.

От мъглата се чу някакво бучене. Той извърна глава и лесно разпозна шума от мотора на „Трапър Джон“. Погълна остатъка от сандвича си наведнъж и отиде до страничния парапет. Другата риболовна лодка се появи и се приближи. Ноа тъкмо се бе хванал за парапета й, така че двете лодки да се поклащат в синхрон сред вълните, когато към тях се присъедини и „Уила Би“.

— Това твоето момче ли е? — попита Джон Матър. Ноа ги представи един на друг. Беше благодарен, че Иън дойде и се здрависа с Джон и кимна на Хейс Милър, който беше на борда на третата лодка. Хейс извика на Ноа:

— Видяхме новите ти шамандури.

Той кимна.

— Повредените ги няма.

— Кажи ни какво да правим — обади се Джон.

— Приготвил съм се за лов на мечки — извика Хейс. Но Ноа знаеше добре какво иска.

— Те са избрали точно мен, затова и аз ще им отвърна със същото. Според мен няколко срязани въжета няма да навредят в случая.

Широко ухилен, Хейс размаха юмрук във въздуха. Джон реагира по-кротко, но също така одобрително.

— Ако искаш помощ, готов съм.

— Не — отвърна Ноа. — Двамата с моя син ще се справим. Благодаря все пак.

 

 

Ноа приключи с изваждането на капаните, които предварително бе решил да изтегли, и уловът беше добър, особено предвид факта, че доста време им бе отнело да възстановят щетите. В контейнерите имаше над сто и петдесет килограма раци, което правеше средно над половин килограм на капан. Да, уловът бе добър.

И още по-хубавото бе, че с Иън не бяха се карали след обяда. Вярно, че не бяха говорили много. Но бяха си създали ритъм на работа, нещо, което не се получаваше често дори при опитни водачи на лодки и помощниците им. Ноа би могъл да сподели това със сина си, ако не се опасяваше, че той може да му отвърне с някоя подигравателна забележка. Не искаше да се стига до гневни реакции. Вълните се бяха надигнали, а имаше още работа.

Най-сетне мъглата започна да се разсейва и той насочи „Лейла Сю“ към район с голяма концентрация на мораво зелени шамандури, след което извика Иън на руля.

— Виждаш ли онези шамандури? Приближи се до някоя и после спри лодката — той премести лоста в неутрална позиция, за да му покаже как се прави, и после пак дръпна напред, — иди до следващата и пак спри отново в неутрална позиция. Ще свърша бързо.

— Никога не съм управлявал лодка — каза момчето.

— Няма по-добро място да се научиш. Единственото опасно нещо е, че можеш да повредиш въжетата на капаните. Давай спокойно. Всяко въже, което скъсаш с перката на мотора, ще означава едно по-малко, което аз ще прережа на ръка. Ето — каза той и посочи към първата шамандура.

Взе остър нож от кабинката, наведе се през борда и я освободи от въжето с решителен замах нагоре. „Лейла Сю“ остана на място малко по-дълго, отколкото бе нужно, поклащайки се сред вълните, а когато най-сетне пое напред, не бе толкова уверено направлявана, както ако той държеше руля. Но следващия път стана по-добре, а третия мина още по-гладко.

— Бързо схващаш — извика Ноа, докато ножът ловко преряза въжето на поредната шамандура.

Иън стоеше широко разкрачен за по-добро равновесие.

— Това не е ли незаконно? — попита той, докато се насочваше към следващата шамандура.

— Не и според местния закон.

— Но ти унищожаваш чужда собственост.

— Тези хора нарушават границите. Строго погледнато, тъй като са на моя територия, това е моя собственост.

— Кой казва, че е твоя територия?

— Същите хора, които са създали местните закони. Тези, които са ловили раци тук поколения наред. Като дядо ти.

Тогава Иън би могъл да попита за Хъч. Вместо това, близо до поредната шамандура, той попита:

— Ами ако повдигнат обвинения?

— Няма.

— Защо не?

— Защото има десет души, които ще свидетелстват, че те са пребоядисали моите шамандури, и нито един, който да каже, че аз съм срязал въжетата.

— Какво ще стане с капаните, които са свързани с тях?

Ноа се държеше с една ръка за парапета, бореше се с вълните и се навеждаше с ножа. Лодката се издигаше и слизаше надолу, издигаше се и слизаше, преди да успее да замахне и среже въжето.

— Загубени са за Хабър и Уелк, освен ако не пратят долу водолаз, но без шамандурите няма да имат никаква представа къде са капаните.

— Ами ако в тях има раци — големи, които не могат да излязат през специалния отвор?

— Тези капани имат капак, закрепен с панти, направени от материал, който се разлага след време. Тогава капакът пада и раците излизат.

— Живи ли? — попита Иън, докато насочваше „Лейла Сю“ напред.

Ноа чакаше да стигне до следващата шамандура.

— Ако не са станали храна за други морски обитатели. Системата работи.

Не прерязаха въжетата на всички мораво зелени шамандури. Целта бе Хабър и Уелк да намерят няколко, закрепени за капаните, и да разберат, че останалите са били съзнателно махнати. Ноа бе доста доволен от ситуацията. Прерязваше въжетата заради себе си и заради баща си, а също и за Грег Хорнсби, Дар Хътър и Грейди Барц. Сряза няколко и заради семейство Уолш. И за помощника на Зоуи Тод Слокъм. Хабър и Уелк може и да не бяха свързани със смъртта им, но въпреки това бяха от лошите.

Смяташе да продължи още малко, но внезапно „Лейла Сю“ нагази в доста сериозно вълнение. Иън започна да става нестабилен и той пое кормилото, след което се отправи към пристанището; там също имаха работа. Първата спирка бе „Фос фиш“, където разтовариха дневния улов. После отидоха да заредят гориво от склада и се върнаха на кея, за да почистят лодката.

В четири следобед остави изтощения до крайна степен Иън в къщата. После се върна в града да се види с началника на полицията.

 

 

Джулия се бе върнала на брега много по-рано. Двамата с Матю всъщност бяха изяли сандвичите си, докато лодката бе привързана на брега, и скоро след това тя се бе върнала на Хокс Хил и бе седнала пред компютъра на Ноа, за да си поиграе със снимките, които бе направила. Осветли едни, засили контраста на други, няколко оцвети в необичайни тонове.

След известно време изпрати тези, на които Ноа и Иън подменяха боядисаните в сиво шамандури, на Алекс Бриър. Изпрати няколко от другите на Монти, защото искаше да знае, че използва — и при това с удоволствие — фотоапарата. Дори разпечата любимите си кадри, като си поигра и с тази програма на компютъра.

После отиде с колата до къщата на Зоуи, като очакваше да я завари в обора, но когато влезе вътре, намери там само баща си. Той почистваше таблите под клетките, зареждаше със сено хранилките и явно бе много доволен да се занимава с това. А и защо не? Ароматизаторите разпръскваха уханието си на всеки няколко минути, зайците шаваха тихо в клетките, а мъглата приглушаваше очертанията на външния свят и в обора бе мирно и спокойно както винаги.

Като се вгледа по-отблизо, забеляза, че той не изглежда съвсем доволен и че челото му е набръчкано както предната вечер.

Джулия го остави на мира и погледна малките в гнездата им. Както винаги обаче, бе привлечена от Гретхен. Сега вече дори не се налагаше да сяда; можеше лесно да гушне заека в извивката на лакътя си и да го гали, докато лекичко се поклаща наляво и надясно.

— Е — обади се тя след малко, — харесва ли ти тук?

— Много — заяви баща й е малко пресилен ентусиазъм. — Хубаво е за разнообразие да не следваш стриктна програма.

— За работата си ли говориш, или за мама?

— И за двете.

— Добре. Разкажи ми как мина денят ти. Какво прави?

Той повдигна леко рамо.

— Ами, поразходих се.

— Къде?

— Из града. По кея. Навсякъде. Поприказвах си с хората. Нали разбираш.

Личеше, че не звучи особено очарован.

— Обаждал ли й си се? — попита тя.

— Още не.

Джулия го изчака да продължи, но той просто смени една от празните бутилки за вода с пълна. Затова тя попита:

— Имаш ли намерение да го направиш?

— В крайна сметка, да — отвърна той в нов прилив на решителност. — Не мога да остана тук завинаги. Имам свой бизнес. Тя не е единственият важен човек в семейството. За щастие втората четвърт приключи и дължимите данъци са платени, така че нямам много работа точно сега.

— Мама те обича, знаеш го.

— Така казваш ти.

— Стига, татко — започна да го придумва Джулия, както много други пъти. — Налага се да е властна в работата си; така успява в нея. Просто й е трудно да остави проблемите в офиса — проследи с поглед как той сменя поредната бутилка. — Не искаш да се развеждаш, нали? Това би било грешка. Тя е добър човек.

— Дали е така? — попита баща й. — След като постъпи така с теб?

Джулия си прехапа езика. Не, майка й не й се бе притекла на помощ след катастрофата. Но пък и баща й не го бе сторил, така че обвинението му бе несправедливо. Освен това най-големият грях на Джанет според Джулия бе спрямо Зоуи. Не беше ли Джордж причината за този проблем?

— Кажи ми нещо, татко. Би могъл да идеш на гости на чичо Мартин в Хилтън Хед или на Чарли Пейн на остров Макинак. Защо дойде тук?

— Защото ти си тук. Имаш нужда от мен.

— Ами Зоуи? За мама идването ти тук очевидно е много по-болезнено, отколкото където и да е другаде.

Баща й се вгледа в нея достатъчно продължително, за да разбере, че тя знае какво се е случило между него и Зоуи. За своя чест, той не го отрече. Още по-хубавото бе, че най-накрая в думите му нямаше толкова озлобление и те звучаха много по-зряло.

— Става дума за единичен случай преди ужасно много години, Джулия. Време е майка ти да го преодолее. Избягвахме този въпрос прекалено дълго. Може би ще е по-добре да се изправим с лице срещу проблема — той се пресегна за още две бутилки с вода и отмина към далечния край на редицата от клетки.

Да се изправиш с лице към проблема, като заминеш? Като отказваш да се обадиш по телефона?

О, да, и Джулия можеше да бъде обвинена в същото. Какво да прави? Измъчвана от тази мисъл, тя продължи да гали Гретхен, преди да я върне в клетката й. След това се натъкна на Нед, който се отърка в крака й. Тя клекна и го погали зад ушите, докато накрая му омръзна и той се отдалечи. Джулия тръгна към къщата.

— Зоуи? — извика тя.

— В спалнята съм!

Джулия мина покрай стаите, които сега заемаха баща й и Моли, и продължи към тази на леля си. Тя бе пристроена преди няколко години и бе по-голяма и по-светла от другите поради много основателна причина. Тук Зоуи предеше вълната. Вътре имаше легло, нощно шкафче, тоалетка и фотьойл с възглавничка за краката, а от прозорците на високия таван струеше светлина, която обливаше красив чекрък от орехово дърво. Зоуи седеше до него, босите й крака ритмично натискаха педалите, докато ръцете й бяха заети отпред, поставени една пред друга, и ловко насочваха новата вълна към чекръка.

Джулия остана за малко до вратата, за да я погледа. Движението на колелото бе равномерно и плавно, бързото потракване на въртящата се намотка действаше хипнотично. Сякаш дори педалите шепнеха при всяко натискане. Покоят в тази стая напомняше за обора. Светът на Зоуи наистина бе изграден от приглушени звуци.

Джулия тихо се доближи до чекръка.

— Каква вълна предеш?

— На лилавите зайци. Погледни цвета — тя спря да върти колелото и посочи с палец. — Нежно лилаво, по-скоро бледомораво. Цветът е по-наситен в горния край на косъма. Когато я изпреда, става пъстра — Джулия едва успя да погледне по-отблизо и да зърне различния цвят, преди Зоуи отново да завърти колелото. — Когато плетеш тази вълна, се получава меланж.

— Значи това е за плетене, а не за тъкане?

— О, може да се използва и за тъкане, но не и на постелки. Само от един кат е и е много фина. Сега работя по специална поръчка за една жена, която има магазин за прежди в Бостън. Продава много красиви и необичайни прежди. Ако тази й хареса, ще поръча още. Това би било добър пазар за мен.

Ръцете й бяха умели, притискаха козината между палеца и показалеца, леко подръпваха, после отпускаха, докато колелото се въртеше, педалите шептяха, а намотката издаваше онова глухо тракане, докато се въртеше.

Джулия си пое дълбоко дъх и се усмихна.

— Мога да те наблюдавам цяла вечност. Толкова е успокояващо, колкото и работата при зайците. Между другото, татко се занимава там. Как са нещата между вас двамата?

Зоуи продължи да преде.

— Неловкостта помежду ни започва да изчезва.

— Все още ли си привлечена от него?

— Не. Той е остарял, аз също. В живота ми е имало и други мъже. Знаеш. Всеки от тях е оставал в живота ми по-дълго и е имал по-голямо значение за мен от Джордж. Не искам да подценявам баща ти. Той е чудесен човек. Но аз съм съвсем различна от онази жена, която бях преди години — тя помълча. — Ти не си ли?

Така беше. Определено.

— Но ти си го обичала някога. Да не би да искаш да кажеш, че любовта не трае дълго?

— Казвам само, че в моя случай онова, което съм смятала за любов, не се оказа любов. При теб е различно — продължи Зоуи, отгатнала правилно мислите й. — Онова, което става между вас с Монти, може да е резултат от израстването ви. Понякога хората се развиват в една и съща посока с партньора си, а друг път — не. Това трае с години, не се случва изведнъж.

— Гледам по различен начин на толкова много неща след катастрофата.

— Предполагам, че си се чувствала различно и преди това, но си отказвала да си го признаеш.

Намотката продължаваше да потраква, а педалите тихичко да пухтят.

— Съзнавах го — каза най-сетне Джулия. — Просто тогава не бе готова да действа.

— Е, какво ще стане, ако споделиш това с Монти?

Тя си бе задавала същия въпрос десетки пъти.

— Ще започне да ми обяснява колко разбираемо е това след такова травмиращо преживяване, но че ще отмине, защото животът ни заедно е хубав и че макар наистина да имаме различия в мненията, това се случва при всички двойки. Ще попита как съм могла да си помисля, че има други жени. Ще каже, че аз съм единствената. И ще успее да ме убеди, Зоуи. Много го бива в това. Има готов отговор за всичко.

Зоуи спря да натиска педалите. Колелото забави въртенето си, намотката спря да се движи.

— Ами брачните консултации?

— Вече съм пробвала. Би могло да има полза, ако и Монти идва на тях, но той не смята, че има нужда от това. Според него става дума само за моята неувереност в себе си.

— Ами, ако му кажеш, че искаш развод?

Джулия бе помислила и за това.

— Ще каже, че няма основания.

— Прелюбодейството не е ли основание?

— Ще твърди, че никога не е имало такова и съм си направила грешни заключения. Ще каже, че съм била разстроена. Че нямам и представа какво означава един развод. Че ако знам колко лошо може да свърши всичко за мен, дори не бих споменала думата.

— Това заплаха ли е?

— Донякъде.

— Определено не са думи на любящ съпруг.

Това бе най-тежката част за Джулия. Нищо от онова, което Монти правеше, не показваше истинска любов. Той никога не се съобразяваше с нея, не правеше жертви заради нея. Всичко бе строго програмирано: Тя е твоя съпруга, следователно й купуваш скъпо бельо за рождения ден, цветя за годишнината, бижута за Коледа. Любящ съпруг?

— Не — каза тя, като вътрешно изпитваше такава самота, че направо усещаше физическа болка. — Просто много упорит.

— Но защо? — недоумяваше Зоуи. — Какво получава той? Щом има любовни афери, щом не изпитва любов, защо тогава иска бракът ви да продължи?

Джулия се засмя горчиво.

— Знае, че получава много от мен. Светът доста се промени, откакто се оженихме. Друга жена на моето място, особено ако е по-млада, би имала повече изисквания. Не би се примирявала с изневерите му. Нито би оставала сама в кухнята в десет и половина вечерта, за да разчиства след вечеря за шестима души, докато Монти седи във фотьойла с вдигнати на възглавничка крака и гледа късните новини.

— О, Джулия.

Тя се усмихна.

— Положението не е завидно.

— Ами Ноа? Харесваш го, нали?

Тя кимна.

В очите на Зоуи се четеше съчувствие.

— Опасност, Джулия. Опасност.