Барбара Делински
Лятото на дързостта (16)

Четиринадесета глава

След опита да поговори с майка си, Джулия дълго остана под душа. Намаза цялото си тяло с лосиона с аромат на момина сълза, сложи си халката и се облече. След това закуси с кифличка и чай. Но едва след като се поразходи в гората, успя да се поуспокои. Върна се в къщата, излезе с книга на верандата пред спалнята и чете, докато стомахът й не започна да къркори от глад. Направи си сандвич с нарязаното студено месо и ръжения хляб, които Ноа бе купил, и се върна на верандата. През цялото време съзнателно отказваше да мисли за друго, отдадена на новото за нея преживяване да прави каквото тя реши и когато пожелае, без да се чувства отговорна пред когото и да било.

В ранния следобед слънцето престана да огрява верандата пред спалнята и тя се премести на един от столовете пред къщата, и се върна към четенето. Седеше там, когато втората кола за деня излезе откъм гората и паркира отпред. Бе останала много доволна от идването на Моли, но сега бе направо очарована. Беше малката синя хонда с Ким зад волана.

Затвори книгата си и се поизправи на стола. След като Ким не излезе от колата, а просто остана там, загледана напред, Джулия стана. Пристъпи към края на верандата. Това не изплаши момичето, затова тя приближи към колата. С бавни стъпки, тя мина откъм страната на шофьора. Ким наведе глава и се загледа в скута си, но прозорецът й бе отворен като знак, че е готова да слуша.

— Как разбра, че съм тук? — попита Джулия и сама си отговори. — О, не ми казвай. Баща ми е отишъл до магазина да си купи „Уолстрийт Джърнъл“, заприказвал се е с Дарил, собственика, и се е изтървал, че съм отседнала тук. Дарил е казал на Джун, тя — на Нанси, а пък тя — на теб.

Ъгълчето на устните на момичето леко помръдна. При липсата на думи и това бе напредък. Още повече че изобщо бе дошла. От онова, което Джулия бе чула, знаеше, че Ким не ходи никъде през последните две седмици, освен у дома си и на скалите. Къщата на Ноа определено предлагаше по-голямо уединение, отколкото другите две места.

— Искаш ли да влезеш? — попита тя. — Тъкмо се канех да правя кафе, а може и да хапнем нещо.

Махна на момичето да я последва. Когато Ким не помръдна, тя влезе в къщата, като остави вратата отворена, и включи кафеварката. Докато машината започне да съска и гъргори, Ким вече стоеше на прага на стаята.

Беше малко по-ниска от Джулия, която бе близо метър и седемдесет, и имаше хубава фигура също като майка си и баба си, а именно — бе по-пълна в бюста, отколкото другаде по тялото си. Джулия разбираше защо мъжете са привлечени от нея. Дрехите й бяха чисти — блуза, джинси и яке с цип. Явно току-що измита, косата й изглеждаше по-дълга, по-гъста и по-яркочервена отвсякога.

Джулия я подкани да седне, но момичето не помръдна. После тя отвори хладилника и извади каквото бе останало от франзелата и сиренето „Бри“ от предната вечер. Само след миг бе намазала сиренето върху хляба и го бе пъхнала в табличката на тостера. Когато то започна да се зачервява отгоре, тя сложи сандвичите в две малки чинийки. Отново махна на Ким да седне и сама зае един от столовете.

Ким дойде до масата. Леко приседна на ръба на един от столовете, сякаш се колебаеше и бе готова да побегне.

Джулия отхапа от сандвича и стана да налее кафе в две чаши. Остави ги на масата и отново седна. Измина цяла минута, преди Ким най-сетне да протегне неуверено ръка и да си вземе сандвич.

— Е, сега ми олекна — каза Джулия. — Тъкмо се притеснявах, че съм приготвила всичко напразно.

С намръщено чело, Ким остана загледана в хляба си. С бледата си кожа и правилни черти на лицето, които много добре подхождаха на косата й, тя изглеждаше много привлекателна. Очите й бяха кафяви и много по-топли от тези на майка й и баба й. Ушите й бяха продупчени, но не носеше обици. Устата й бе по-широка, отколкото помнеше Джулия, и изглеждаше още по-голяма на фона на дребното й лице.

Хранеше се мълчаливо. Когато изяде двете препечени филийки, тя отпусна ръце в скута си.

Джулия се обади тихо:

— Щом си разбрала, че съм тук, значи са ти казали и докъде е стигнало разследването на катастрофата.

Ким преглътна мъчително. Джулия прие това за утвърдителен отговор.

— Ако това има някакво значение, никой не е разпитвал мен или Ноа за теб. Всички обаче, изглежда, знаят, че си имала връзка с Арти.

Ким бе втренчила поглед в ръцете си.

— Ако това е вярно — по-меко продължи Джулия, — само въпрос на време е някой да се запита на коя от лодките си била.

Ким срещна погледа й с тревога.

— Ще се чудят — добави Джулия, — но няма как да разберат със сигурност. Аз не мога да се закълна, че не си била на „Амелия Селест“, нито пък Ноа. Дали някой ви е видял заедно с Арти в деня на катастрофата?

Ким не отговори, просто продължи да я гледа втренчено е големите си кафяви очи.

— Ти ли го застреля?

Никакъв отговор.

— Знаеш ли кой го е направил?

Отново нищо.

Джулия се облегна назад.

— Искам да ти помогна, макар че само бог знае защо. Знаеш ли колко е лошо да имаш връзка с женен мъж? Колко е болезнено за съпругата му? И за децата?

Ким не помръдна, не мигна, не отговори. Нито пък отмести поглед от очите на Джулия.

— Би трябвало да те мразя, но не мога. Ние сме свързани, Ким. Споделихме нещо през онази нощ. Няма значение къде си била или защо. Преживяла си нещо ужасно, също като мен. Не се ли питаш защо?

Ким помръдна глава в многозначително кимване. В същото време ръката й бръкна в джоба на якето и извади нещо плоско. Плъзна го по масата към Джулия. Ръката й се задържа, неуверена в последния миг, преди да го побутне леко и да се дръпне.

Беше банкова книжка. Обезпокоена, Джулия я отвори. Сметката бе на името на Ким, първите вноски датираха отпреди осем години. Бяха малки суми, каквито би могла да спечели една тийнейджърка от гледане на деца и подобни задачи. По-големите суми, по няколко хиляди наведнъж, бяха внесени по-наскоро, повечето през последната година и половина. Понастоящем в сметката имаше двадесет и три хиляди и малко отгоре.

Джулия се опита да разбере какво означава това.

— Винаги си работела и си спестявала.

Ким бавно кимна с глава.

Гледането на деца бе приемливо. Работата в бара — също. По-големите суми обаче притесняваха Джулия.

— Тези големи вноски от Арти ли са? — попита тя и изведнъж, дори и без отговора на Ким, й се прииска да отблъсне банковата книжка, да забрави, че я е виждала, да се престори, че не съществува. Това бе уличаващо доказателство. Трябваше да го каже на момичето. — Знаеше ли, че го подозират в незаконен трафик на имигранти?

Ким я изгледа втренчено, очите й бяха разширени от молбата в тях и тогава Джулия се опита да блъсне обратно банковата книжка. Ким рязко протегна ръка и я спря.

— Ако това са пари, с които се опитваш да ме накараш да мълча — започна Джулия, — не искам да имам нищо общо. Но нещо в погледа на Ким й подсказа, че изобщо не става дума за това. Не даваше парите на Джулия. По-скоро: — Искаш да ти я пазя ли?

Момичето бързо кимна.

— Така че никой друг да не я види? — ново кимване. — Но това ме прави съучастник в онова, което си правила, за да заслужиш тези пари.

Ким я гледаше втренчено и все така умолително и Джулия се трогна. Свърза всичко онова, което Ноа й бе казал, с онова, което бе научила от Зоуи и собствените си инстинктивни прозрения и не можа да си представи Ким като лош човек.

— Обичаше ли Арти? — попита тя, защото само това й се стори смислено. — Като подарък ли ти е давал тези пари? — някои мъже подаряваха цветя, други — бижута. Джулия не можеше да си представи Ким да иска подобни неща. От друга страна, тя навярно би приела пари. — Да не би да си спестявала за нещо? За собствена лодка? Или къща?

Ким погледна през прозореца, но не към колата си и към пътя. Очите й се насочиха към върховете на дърветата и погледът й стана отнесен, а после се замъгли от сълзи — и изведнъж Джулия си спомни ужаса, изписан по лицето й, когато тя бе мечтала на глас как би могла да остане на Биг Сойър завинаги.

— Това е твоето бягство — каза тя с разбиране. — Знаеш ли къде искаш да идеш? Какво искаш да правиш?

С очи, пълни със сълзи, Ким стана от мястото си и се запъти към вратата.

Джулия веднага скочи.

— Не си тръгвай, Ким. Разкажи ми за това. Ако не можеш да го кажеш на глас, напиши ми го. Мога да ти помогна.

Но Ким не спря.

Дълго след като шумът от мотора на синята хонда бе заглъхнал в гората, Джулия остана да седи до масата, загледана в банковата книжка, оставена от Ким. Вероятно трябваше да откаже да я вземе, да последва момичето до колата и да я метне вътре. Да, вярно, че бе уличаващо доказателство, макар да не бе сигурна дали представляваше отплатата, която един женен мъж бе давал на любовницата си, или един престъпник — на своя съучастник.

Не знаеше каква е истината и тъй като чувството на лоялност към Ким я караше да си мисли, че не е редно да вдигне телефона и да се обади в полицията, тя стана от масата, слезе в спалнята и прибра банковата книжка в зацапаната кожена чанта, в която бяха личните й документи. Импулсивно взе чантата отвън на верандата и извади тези документи. Все още бяха леко влажни от престоя си в океана. Предполагаше, че ако ципът не бе здраво закопчан, щяха да са покрити с водорасли.

Всъщност, ако ципът бе отворен, те щяха да се разпръснат. Беше благодарна, че не са. Сред нещата, които разстла, за да изсъхнат, имаше два плика. В единия бяха квитанциите и сметките от кредитните карти, които толкова внимателно и с гузна съвест бе събирала. В другия — снимките, които бяха много по-стари, но също толкова важни за нея.

Извади тези снимки от плика им и с облекчение видя, че макар цветът им да бе променен от влагата, образите бяха все така ясни. Общо пет на брой, тя ги подреди в една редица. Имаше една на пристанището, друга — на кея. На трета се виждаше купчина капани за раци, на четвъртата — мъжете, които трупаха купчината. Но именно петата бе онази, която искаше да види. Не бе направена отблизо — не би се осмелила да го стори на петнайсет години, на нея се виждаха шестима младежи, покатерени на вълнолома край кея. Носеха работни ботуши и джинси, но всички бяха с голи гърди. Всеки от шестимата имаше татуировка на бицепса си, която го определяше като част от местните ловци на раци.

Вдигна снимката, задържа я в дланта си и я приближи до очите си и там го видя или поне така й се стори — Ноа Прайн на седемнайсет години, не толкова зрял като тяло и като излъчване, колкото сега, но все така красив.

Мислеше си за фантазиите, които бе провокирала точно тази снимка през годините, когато телефонът звънна. Беше стационарната линия. Чудеше се дали да го вдигне, когато се сети, че може да е Ноа и че иска да говори с него. Втурна се вътре и вдигна слушалката на апарата до леглото.

Гласът, който чу, не бе така плътен и много по-отривист.

— Госпожо Бехтел, обажда се Алекс Бриър от вестник „Айлънд Газет“. Зоуи ми каза, че ще ви намеря тук. Искам да ви помоля за услуга. Относно онези снимки, които сте дали на началника на полицията. Искам ги за вестника. Смятате ли, че бихте могли да ми ги изпратите по електронната поща?

Джулия се сепна. Зачуди се дали има право да ги дава на вестника. Но никой не й бе казвал да не го прави.

— Ами разбира се — успя да отвърне тя. — Кога ви трябват?

— Веднага щом ви е възможно да ги изпратите. Имате ли химикал?

Тя отвори чекмеджето на нощното шкафче до леглото и намери химикали, както и полупопълнени кръстословици с решителния почерк на Ноа в квадратчетата. Записа адреса на главния редактор в полето отстрани на една от тях. Веднага щом затвори телефона, взе фотоапарата от кутията му във всекидневната, качи се на таванския етаж и изпрати снимките.

После потърси Ноа на мобилния му телефон.

— Да — обади се той, звучеше раздразнено.

— Джулия е. Извинявай, в лош момент ли те сварвам? — знаеше, че е с Иън, и не би го потърсила, ако не смяташе, че е спешно.

Гласът му омекна.

— Не по-лош от всеки друг. В момента сме на „Лейла Сю“ — разказа й за вандалската постъпка с шамандурите. — Изглежда, са боядисали около четирийсет. Някой е бил доста зает снощи.

— Онези типове с плодовете ли?

— Вероятно.

— Някой видял ли ги е?

— Не. Задръж за малко — вероятно бе пъхнал телефона си в джоба на ризата, защото макар гласът му да идваше отдалеч, думите му бяха все така ясно различими. — Дърпай, Иън. Хвани го с куката. Точно така. Сега го издърпай на борда, ето там, е макарата. Добре. Хидравличният теглич ще свърши останалото — чу се шум от мотор. Той отново се обърна към Джулия: — Можеш ли да изчакаш още минутка?

— Разбира се.

Той заговори на Иън:

— Дълбочината е само пет фатома, така че няма да трае дълго. Бъди нащрек. Ще забележиш нещо ярко да се приближава бързо, преди да изскочи на повърхността. Тегличът ще го издърпа до парапета на борда, но ти трябва да го вкараш в лодката. Ето. Виждаш ли го? Хвана го. Добре. Оглеждай се за другия — той се върна към Джулия. — Синът ми не е очаквал подобно нещо, когато се е събудил тази сутрин. Това е като бойно кръщение.

— Значи нещата между вас са наред?

— За момента.

— О! — явно той не можеше да говори свободно. — Четирийсет шамандури колко капана са?

— Аз работя с двойки, така че това прави осемдесет, но няма да изтегля всичките — на Иън той каза: — Започни да ги трупаш на куп на кърмата. Ето там, на рампата за капани — после пак на Джулия: — Имам достатъчно шамандури. Трябва да ги боядисам и са готови за пускане. Проблемът е, че трябва да стане бързо. Капаните, които не са обозначени, стават лесна плячка — после извика: — Следващото въже, Иън — и пак се обърна към Джулия: — Всичко наред ли е там?

— Преди малко ме посети Ким.

— Така ли?

— Имам нужда от твоя съвет, но не по телефона. Знам, че си зает с Иън…

— Ела в бараката с капаните около девет тази вечер. Можеш да ми помогнеш за боядисването.

Джулия се усмихна облекчено.

— С удоволствие — каза тя и затвори, като си мислеше, че в крайна сметка можеше да се отплати за гостоприемството му.

Доволна, се върна отново на дивана, но не можеше да се отпусне както по-рано. Нещо се бе променило. Гората бе все така спокойна, уханието й все така сладко и гледката все така прекрасна, но сега мислите й бяха заети с реалността, с боядисаните шамандури на Ноа, с Ким и спестяванията й, с Моли и Зоуи, Джордж и Джанет — с всички оплетени нишки в живота й.

Обади се на Монти, нашепваше й един вътрешен глас и тя веднага се подразни. Не искаше да й напомнят коя е била, не и в момент, когато се чувстваше независима и силна. Точно сега в света й имаше светлина. Монти щеше да я помрачи.

Зоуи бе друго нещо. След миг Джулия бе вътре в къщата и звънеше на леля си.

— Здравей — обади се тя със затаен дъх, чудейки се дали Зоуи й е ядосана.

Но в нейния глас се долавяше усмивка.

— Здравей и на теб. Радвам се, че звънна. Тревожех се за теб.

— Ставаме две. Изоставих те както по отношение на зайците, така и в грижите за татко. Как се справяш?

— О, чудесно. Накарах Джордж да ми помага за зайците. Така е зает с нещо, а и работата върви. Не му се удава както на теб — сърцето му не е в работата, но прави каквото му кажа.

— Той прави и каквото му каже мама — поне обикновено е така. Много ли е неловко, че той е в къщата ти?

— Донякъде.

— Съжалявам.

— Вината не е твоя, Джулия. Двамата с него сме отговорни за случилото се, така че ще се оправяме някак. Добре поне, че Моли беше тук за закуската и за обяд. Сега е в „Грила“. Днес е вечер на раците. Ще прави предястие от палачинки с раци.

— Ами тогава трябва да идем — каза Джулия. Идеята беше чудесна. — Нека да ви почерпя, теб и татко.

Зоуи се прокашля.

— Хм, извинявай. Кой искаше лично пространство?

— Аз. Но сега го имам. Което означава, че мога да избирам с кого да прекарвам времето си, и аз избирам да съм с теб и татко.

— Двамата с баща ти не сме двойка.

— Радвам се. И все пак искам да ви поканя на вечеря. Ако се чувстваш виновна…

— Разбира се, че се чувствам виновна — прекъсна я Джулия. — Това е било част от мен прекалено дълго, за да мога да го превъзмогна за ден. Но въпреки това искам да го направя. Моля те, ще ми позволиш ли?

 

 

Джулия отиде в „Грила“ по-рано с надеждата да се види с Матю Крейн, преди да дойдат другите. Той, разбира се, беше на обичайното си място в ъгъла и както винаги отпиваше от уискито си, загледан далеч отвъд пристанището, към открито море. Едва ли би могъл да види много — бе излязла мъгла, но въпреки това той гледаше нататък.

Тя приседна на пейката, но той проговори, преди тя да успее да го стори.

— Знаеш ли защо понеделник е вечер на раците? — попита мъжът.

Тя поклати глава.

— Тъй като в неделя не се ходи на лов, в понеделник уловът е по-голям, затова и цената е по-ниска. Всичко е заради парите. Невинаги е било така. Някога раците са били в такова изобилие, че ги раздавали като милостиня.

— Милостиня ли?

— На вдовиците и децата, на осъдените и слугите. Някои от слугите толкова ги намразили, че искали да се запише като условие в договора им да не ги хранят с раци повече от три пъти в седмицата.

Джулия се усмихна.

— Шегуваш се.

Матю поклати глава. Отпи от уискито си и опря чашата на бедрото си.

— Местните индианци са събирали раците направо от водораслите, изхвърлени на брега. Използвали са ги да наторяват царевичните си ниви.

— Защо сега има толкова малко?

— По-малко раци? Не знам дали са по-малко. Ловците на раци в щата Мейн са уловили двайсет и три хиляди тона само през миналата година. Проблемът е в търсенето. Някога хората ядяха раците варени или задушени. Сега можеш да си поръчаш печени, пълнени или на скара. Има раци „Савана“, „Нюбърг“ и „Термидор“. Има яхния и супа от раци. Салата с раци и рачешки рулца. Освен това кейк с раци, пай с раци, еклери, равиоли, че дори и сладолед с раци. Какво има в менюто тази вечер — палачинки с раци? Къде му е краят? — Матю вдигна очи, когато се приближи сервитьорката. — Що се отнася до мен, аз ги обичам прясно сварени.

— Заповядайте, капитан Крейн — каза момичето и намигна на Джулия. — Най-големият ни рак, близо килограм, с разтопено масло и царевичен хляб.

Тя остави таблата на пейката и отнесе чашата за уиски.

— Мислех, че обичаш риба треска — подразни го Джулия веднага щом момичето си тръгна.

— От вторник до неделя ям треска. В понеделник прясно сварен рак. Моята Амелия също ги обичаше така. Разбира се, тя така и не се научи как да го разкъсва на части. Прекалено голяма дама беше — той стисна тялото на рака с една ръка, а опашката с другата. Едно рязко усукване и двете се разделиха. — Правех го вместо нея. Нямах нищо против — също толкова лесно той отдели и краката от тялото, после и шипките от краката.

Джулия бе възхитена.

— Как успя да го направиш без специална трошачка?

Матю се засмя.

— Не е толкова лесно както някога. Заради артрита — той хвана опашката, огъна я назад, докато се пречупи, и ловко измъкна месото отвътре.

— Госпожа Бехтел?

Джулия вдигна очи. Един мъж със светла коса и сериозен поглед се бе привел към нея. Не знаеше кой е, но гласът му й се стори познат.

— Алекс Бриър — представи се той. — Благодаря, че ми изпратихте снимките. Ще ги използвам в тазседмичния брой на вестника и преди час предадох материала. Искате ли да направите и други?

— На капаните ли?

— На шамандурите на Ноа и всичко друго, което ще се случи тепърва. Аз сам правех снимките досега, но жена ми очаква бебе след два месеца и лекарят я кара да стои повече в леглото, затова аз тичам напред-назад, като се опитвам да списвам вестника и да се грижа за двете ни деца. Бих могъл да намеря кой да ви вози с лодка, ако имате желание да се заемете.

— Колко забавно — засмя се Джулия. — Имам желание да се заема.

— Страхотно. Благодаря. Ще ви платя за това…

— Няма нужда да ми плащате. От моя страна няма никакви разходи — освен това изобщо не можеше да си представи, че получава пари. Нямаше необходимия опит, за който да й плащат. Беше просто един турист на острова, който случайно се оказа с фотоапарата си на точното място в подходящото време.

Алекс се изправи.

— Благодаря все пак. Ще намеря кой да ви закара и ще ви се обадя.

— Аз ще я закарам — обади се Матю. Държеше в ръка последното парче от опашката, от което в чинията капеше масло. — Моят племенник ми предложи своята лодка „Кобалт“. Прекалено е лъскава за обикновен рибар, но не и за една дама от Ню Йорк.

За пръв път Алекс се усмихна.

— Защо всичките ми проблеми не се решаваха толкова лесно. Благодаря ви и на двамата — каза той и си тръгна.

 

 

На Джулия й се щеше и нейните проблеми да се уреждаха така лесно. Сблъска се с тях след около трийсет минути, прекарани в компанията на Зоуи и Джордж. През това време те си бяха поръчали вино, бяха изяли палачинките, приготвени от Моли, и бяха обсъдили саботажа с шамандурите на Ноа, което бе всеобща тема на разговори. Когато пристигнаха салатите им, Джордж се бе умълчал, а когато сервираха раците — прясно сварен за Зоуи, задушен за Джулия и сготвен на яхния за баща й, той вече изглеждаше съвсем унил.

Естествено Джулия го попита дали е говорил с Джанет. Когато той отвърна, че не е, тя предложи да го направи. Баща й заяви, че все още не е готов, и й върна въпроса — дали тя е звъняла на Монти. Тя смени темата.

Джулия не съжаляваше, че е предложила да вечерят заедно. Пак би го направила, без да се замисли. Джордж бе неин баща и бе разстроен. Джанет й бе майка и бе сама. Монти й бе съпруг и следователно бе част от живота й. Всичко това трябваше да се обсъди.

Но не сега. Още не.

След като плати сметката, тя с удоволствие се сбогува и тръгна към склада за капани на Ноа. Мъглата, която по-рано бе скрила залеза, се бе превърнала в гъст и влажен сумрак. Беше облечена с дебело яке и сега го закопча до горе, докато шофираше.

Складът бе на улица „Спрус“, където къщите отстъпваха пред огромни незастроени площи, обрасли с високи треви и дървета. Вероятно би пропуснала малката дървена постройка, ако не бе светлината в прозореца. Тъкмо бе паркирала, и Лукас изскочи отнякъде, втурна се лудешки напред-назад, после зарови муцуна в ръката й. Очарована, Джулия го потупваше леко по главата, когато на вратата се появи Ноа и тя внезапно го видя в нова светлина — забеляза разрошената му коса, ватираната риза и джинсите, опръскани с боя, припомни си как бе изглеждал като тийнейджър с приятелите си, всички с татуирано въже на бицепса, начинът, по който се измени гласът му, когато му се бе обадила по-рано същия ден.

Усети как се разтапя вътрешно. Едва успя да се усмихне леко.

С ръка, опряна високо на рамката на вратата, той също й се усмихна в отговор.

— Хей. Ммм, изглеждаш чудесно. От вечеря ли идваш?

Тя кимна. Все така с ръка върху главата на кучето, тя повдигна вежди и погледна зад Ноа към вътрешността на бараката. През отворената врата се носеше миризмата на прясна боя и бързо изместваше диханието на солената мъгла.

Той отстъпи встрани, за да й направи път. Лукас се вмъкна пръв.

— Изпратих Иън вкъщи. Беше изтощен. Бих добавил горкото хлапе, ако не бе стоял навън с приятели до два часа предната нощ.

Газената лампа разпръскваше достатъчно светлина, за да успее да види десетките шамандури, прясно боядисани в яркосиньо.

— О, боже — възкликна Джулия най-накрая. — Тази вечер ли свърши всичко това?

— Нямах избор. Не искам да изгубя капаните си. Тъкмо се канех да започна с ивиците.

— Дай ми четка.

— Не и облечена по този начин.

Тя забеляза една ватирана риза, която висеше, окачена на кука на стената.

— Това става, нали? — попита тя и разкопча якето си. След миг го бе сменила с ризата. Беше голяма, но вършеше работа. Запъти се към една отворена кутия с оранжева боя. Наблизо имаше няколко четки. Избра си една от тях. — Покажи ми какво трябва да правя.

Той й показа и известно време двамата работеха мълчаливо, а Лукас дремеше край тях. Бяха приключили с близо половината, когато Ноа се обади:

— Разкажи ми за Ким.

Джулия се облегна на стената, опряна на пети, и му разказа за посещението. Докато стигне до банковата книжка, той също бе спрял да боядисва.

— Двайсет и три хиляди?

— И малко отгоре.

— Повечето внесени през последните осемнайсет месеца?

— Точно така.

— Значи въпросът е — правилно заключи Ноа, — за какво й е плащал. Тя не подсказа ли по някакъв начин?

— Стана ясно само, че е спестявала, за да може да се махне оттук. Даде ми банковата си книжка, за да я пазя. Предполагам, смята, че ако започнат да я разследват, това би могло да привлече нечие внимание. Но в банката разполагат със същите сведения. Следователите много бързо могат да се доберат до тях. Ако започнат да я разследват — добави Джулия, защото това бе същината на нейната дилема, — какво да правя аз, Ноа? Дали банковата книжка е признание за вина? Не мога да се закълна на коя лодка е била по време на катастрофата, но сега у мен е банковата й книжка, което означава, че аз знам нещо, което не е известно на полицията. Арти й е плащал за нещо. Въпросът е за какво.

— Тя как ти се стори?

— Нито е зла, нито е измамница, това е сигурно. Покрусена — реши Джулия. — Това прави ситуацията особено тежка за мен. Изпитвам желание да я закрилям. Беше там с нас през онази нощ. Независимо от това в какво е била или не е била замесена, тя страда.

Ноа се замисли. След минутка отново се зае да боядисва и Джулия последва примера му. Обмисляше положението, личеше си. Тя го разбираше по смръщените му вежди и стиснатите устни. Щеше да заговори, когато има какво да каже.

И разбира се, когато и последната синя шамандура бе украсена с две оранжеви ивици и бе внимателно окачена да съхне, той изгаси газената лампа и я последва навън. Там, облегнат до нея на колата й, каза:

— Нека да поговоря с Джон. Той ще ми каже какво става. Има ми доверие. Няма да му се стори подозрително, ако го поразпитам по-подробно, не и след като и баща ми загина.

Искаше й се да може да зърне лицето му, за да разбере нещо повече от онова, което издаваше гласът му, но тъй като мъглата скриваше луната и звездите, нощта беше тъмна. Много внимателно, тя попита:

— Как се справяш с това?

— Не чак толкова зле. Поразчистих нещата му, а сега и Иън е тук и къщата изглежда съвсем различно.

— Как прекарахте с него днес?

— Беше неловко. Отговаря на въпросите ми, но не проявява никаква инициатива. Хубавото е, че може да изпълнява нареждания. Утре заран най-напред ще излезем да сменим шамандурите. С това ще се справи.

— Може да ви видя там — по-весело каза Джулия. Тъй като очите й бяха привикнали с мрака, сега забеляза как Ноа извръща глава и поглежда към нея. — Алекс Бриър ме помоли да снимам сивите ти шамандури. Матю Крейн ще ме изведе в океана.

Ноа леко наклони глава. В гласа му се долавяше усмивка.

— Матю, а? Никой от другите рибари ли не пожела?

— Не знам. Не съм питала. Матю ми предложи. Аз казах да.

— Въртиш го на малкия си пръст. Сигурно правиш така с всички.

— Не. Не с всички.

— Определено е така с кучето ми. Виж го как е седнал там, точно до крака ти.

Джулия почеса Лукас зад ушите.

— Може би просто обича дамите и е жаден за женско внимание.

— Нее. Наоколо има достатъчно жени. Не се интересува от тях. Казах ти. Разбира от красота.

Джулия не отговори. Ноа бе казвал същото и друг път — три пъти по-точно, но това бяха само думи. Знаеше, че не бива да им отдава голямо значение; Монти я бе смятал за красива, но това не бе задържало дълго интереса му.

Думите се изричаха лесно. Но тук, с Ноа, имаше и нещо друго, нещо в плътния нощен въздух, което изпращаше топлина във вените й. Би могло да е заради начина, по който тялото му се допираше до нейното, ръка до ръка, ханш до ханш, или в начина, по който я поглеждаше, после извръщаше очи и пак я поглеждаше, сякаш не можеше да контролира очите си, така както тя не можеше да контролира топлината, която усещаше дълбоко в себе си.

— О, господи — прошепна той накрая.

Тя кимна.

— Лош момент.

— Моят син, твоят съпруг.

— Катастрофата.

— Войната за територии.

— Дали това не е всичко? — попита тя. — Някаква реакция?

Той поклати глава и скръсти ръце пред гърдите си. И тя направи същото и през цялото време здравият разум й нашепваше да се качи в колата си и да се махне. Ако го слушаше, здравият й разум щеше да я накара да тръгне за Ню Йорк още на другата сутрин.

— Може би — тихо се обади Ноа, — катастрофата е била за това.

— За нас двамата?

— Да. Какъв е бракът ти?

— Не ме питай — прошепна тя.

— Ако е добър, ще се отдръпна.

— Ноа.

— Така ли е?

Тя отпусна ръце и наведе брадичка към гърдите си. В следващия миг обаче се обърна към него и той бе насреща. Ръцете му я обгърнаха, притисна я близо до тялото си. Опряла буза до гърдите му, тя затвори очи и вдъхна не само миризмата на боя от ризата му. Под нея бе той — Ноа Прайн, сърцето му биеше силно, ръцете му леко трепереха, тялото му излъчваше ухание на мъж и всепроникваща топлина. Ако копнееше да бъде желана, доказателството бе налице. Той не направи опит да го скрие — особено когато леко се премести и я притисна към колата.

Тя въздъхна с неподправено удоволствие.

— Можеш да го повториш — дрезгаво промърмори той.

Тя отново въздъхна.

Ноа се засмя. Топлият му дъх галеше ухото й.

— Мога ли да те целуна?

Тя поклати глава, но сега и тя го прегърна здраво.

— Дори и ако си държа устата затворена и не използвам езика си ли? — попита той.

Тя се засмя.

— Какво удоволствие би било тогава?

— Никакво. Аз съм добър с езика.

— Сигурна съм, че е така — успя да каже тя, макар коленете й да бяха омекнали. Ако тялото му не й служеше за опора, щеше да се плъзне надолу и направо да се разтопи на земята.

Той пое лицето й в ръцете си и го обърна нагоре. Очите му бяха сериозни.

— Провалих брака си, защото приоритетите ми бяха сбъркани и вероятно е било така през всичките тези години, защото единственото, което имаше значение за мен, беше работата. Значение? Относително казано. Бях се оставил на рутината — ставах сутрин, работех по цял ден, прибирах се изтощен и си лягах. След катастрофата непрекъснато мисля за пропуснатите възможности. Провалих се в отношенията си с родителите ми, а сега вече ги няма. Но Иън е тук. Затова работя по въпроса. А сега става дума и за теб. Кажи ми какво искаш, Джулия.

Неспособна да го стори, при толкова нерешени въпроси в живота си, Джулия притисна пръсти до устните му. Те бяха твърди и тънки. Пръстите й останаха там за миг, после ги отдръпна. Измъкна се изпод тялото му, заобиколи колата и седна зад волана. Замалко да затръшне вратата върху Лукас, после внимателно избута главата му и запали мотора.

Ноа стоеше на няколко крачки встрани. Тя заобиколи и потегли, като гледаше ту пътя пред себе си, ту в огледалото за обратно виждане. Много бързо то стана съвсем тъмно, но образът му остана в съзнанието й като лъч светлина, който й припомняше какво е да се чувстваш желана. След дългата вечер, изпълнена с емоции, с несигурност и болка, тя се почувства ободрена. Дори и само заради това би могла да го обикне.

Съвсем импулсивно, водена от смесица от сила и чувство за вина, тя влезе в къщата на хълма и позвъни на Монти. Не за пръв път се опитваше да се свърже с него; беше като някаква странна игра, в която и двамата си оставяха съобщения на телефонния секретар през няколко дни. Сега чу как собственият й глас моли позвънилия да остави съобщение. Този път обаче затвори, преди да чуе сигнала.

Можеше да го намери на мобилния му телефон. Къде би могъл да е в десет вечерта? Не бе сигурна, че иска да узнае.

Не беше вярно. Искаше. Ужасно искаше да разбере.

Но дали щеше да й каже истината? Съмняваше се. Монти имаше готов отговор за всичко. Толкова бе убедена в това, че дори и ако й кажеше истината, вероятно нямаше да му повярва.

Какъв е бракът ти?, бе попитал Ноа.

Пълен с тъга — помисли си тя. — Много тъга.