Барбара Делински
Лятото на дързостта (11)

Девета глава

— Здравей! — високо извика Джулия, за да може момичето да я чуе над рева на прибоя.

Кими Колела бързо се озърна. Лицето й беше бледо, а погледът — празен. С нищо не показа, че я е познала — и за това си имаше причина. Ако не е била на „Амелия Селест“, нямаше как да е виждала досега Джулия, определено не би могла да я забележи сред тълпата на кея в тъмнината.

Джулия може и да грешеше. Не би могла да се закълне, че Ким не е била на ферибота. Паметта може да й изневеряваше. Вярно, винаги забелязваше косите на хората, но тогава бе прекалено заета с това как да качи себе си и багажа на борда. Ако Ким е седяла зад някого или е носела шапка, не би могла да види добре косата й.

Сигурно е било така, реши Джулия. Носела е шапка.

Спря на два-три метра встрани от момичето. Момичето? Също както и в нощта на катастрофата, тя не можеше да мисли за Кими като за жена, макар да знаеше, че е на двайсет и една години. Тогава тя бе просто една мокра фигура, загърната в одеяло, а цветът на косата й не се отличаваше заради водата и мрака. Сега вече не бе мокра — беше облечена с джинси, ватирано яке и маратонки — но изглеждаше по-малка и измъчена. Яркочервената й коса бе права като на Джулия, но по-дълга. Развявана от вятъра, тя приличаше на нежен воал.

— Аз съм Джулия Бехтел — внимателно подхвана тя. — Бях на „Амелия Селест“.

Очите на Ким останаха вперени в нея около минута. Огледаха дрехите й, после колата. След това тя пак се загледа в морето.

Джулия се приближи още малко.

— Питах се как си — приседна на един камък наблизо. — Оцеляхме трима души — ти, аз и Ноа Прайн. С него си приказваме понякога. Има нещо, което ни свързва. Много рядко се случва някой да оцелее при катастрофа, в която загиват толкова много хора.

Дълги кичури от копринено меката й коса се увиха около лицето на Ким. Тя ги затъкна зад ухото си.

Приела това като знак, че я слушат, Джулия се разбъбри.

— Катастрофата бе последното нещо, което очаквах да ми се случи, когато тръгнах от Ню Йорк онзи вторник сутринта. Злополука с кола? Може би. Винаги си мисля за това, когато шофирам по магистралата. И как не? Ако пътуваш достатъчно дълго, непременно ще минеш покрай някакъв нещастен случай. Така беше и миналия вторник. Инцидентът не бе тежък, според мен — нямаше линейки, само полицейски коли.

Просто говореше, без да спира, искаше да е любезна и достъпна. И може би успяваше, помисли си тя. Ким не я гонеше, а имаше много начини да го направи и без да каже нещо. Можеше да я погледне ядосано, да й обърне гръб, да се премести по-надалеч или дори да стане и да си тръгне.

— Тук съм на гости на Зоуи Балард — продължи Джулия. — Тя ми е леля, но сме по-скоро приятелки, тъй като разликата във възрастта ни е само дванайсет години. И по-рано съм идвала. Понякога съм й гостувала с дъщеря си. Тя е на двайсет и иска да стане главен готвач. Сега тази професия е много популярна. Предлагането на храната е цяло изкуство. А и има много главни готвачи, които са истински знаменитости.

Имаш дъщеря? — би могла да каже Кими. — Почти на моите години?

Вместо това само облегна лакът на коляното си и обгърна глава с ръката си.

— Отначало възнамерявах да остана само две седмици, но реших да удължа престоя си — каза Джулия. — Родителите ми ме смятат за луда. Мислят, че заради катастрофата и всичко останало би трябвало веднага да се прибера у дома.

И твоите родители ли те смятат за луда? Това бе друга удобна реплика за начало на разговор, но остана неизползвана.

— Качвала ли си се на лодка след катастрофата? — попита Джулия. Когато Ким не реагира, тя продължи: — Мен много ме беше страх. Но колата ми беше все още на сушата, освен това ми трябваха дрехи вместо онези, които потънаха в океана. А и се налагаше да отида, защото иначе дъщеря ми щеше да ме сметне за пълна страхливка — никаква усмивка от страна на Кими. — Имаше мъгла, както по времето на трагедията. Все ми се струваше, че ще видя как от нищото изниква онзи морав нос на моторница. Будя се нощем от подобни видения.

Искаше й се да попита Кими дали и тя се буди от същото. Само че, ако не е била на „Амелия Селест“, а вместо това е била на борда на „Звяра“, въпросът би й се сторил опасен, а Джулия не искаше да прозвучи така. Ким може и да не говореше, но поне слушаше. И това бе нещо.

Джулия продължи:

— Пътуването с ферибота обратно към Биг Сойър бе по-леко. Грееше слънце и можех да виждам какво става. Има и друго. Океанът можеше да ме погълне в онази нощ, но не го направи, значи между нас може би има някакво примирие. Усещам някаква особена близост с него — тя поспря. С искрено любопитство и огромна молба в гласа попита: — Ти изпитваш ли нещо подобно?

Една вълна се удари с бясна сила ниско долу в скалите и водните пръски стигнаха чак до горе. Джулия очакваше следващата. Тя дойде след няколко по-малки, но и те бяха приятни за нея. Силата на морето бе дива, ефектът от нея — направо хипнотичен.

— Много пъти съм чела, че океанът е основна част от съществуването ни, също като околоплодните води в утробата на майката — размишляваше на глас тя. — Тогава може би всяка връзка, която усещаме с морето, е нещо първично заложено.

Погледна към Ким, но момичето изглеждаше много далеч оттук в мислите си. Очите й бяха безизразни. После внезапно се разшириха. Тя потръпна рязко. Погледът й потърси Джулия.

О, да, тя преживяваше наново катастрофата. Това бе ясно като ден.

Много нежно, Джулия се обърна към нея:

— Казват, че с времето спомените избледняват.

Ким примигна. Опря брадичка в коленете си и се загледа в морето.

— За теб по-различно ли е, след като живееш близо до морето? Тук си родена, нали? — тя не отговори. — Катастрофата бе нещо извънредно. Всичко или нищо. Или умираш, или се отърваваш без драскотина. Много мисля за това. Защо животът ми е бил пощаден и какво да правя сега. Сякаш ми е бил даден шанс да бъда различна и трябва да реша каква искам да съм — тя помълча. После тихо каза: — Ти изпитваш ли нещо подобно?

Тогава Ким срещна погледа й и в очите й имаше такава пустота, че Джулия едва не се пресегна да я прегърне. В този миг тя си представи как момичето се хвърля от ръба на скалите, за да намери смъртта си.

Сега вече, разтревожена сериозно, тя каза:

— Двете с теб имаме нещо общо, Ким. Преживели сме нещо, което не се случва на много хора. На мен много ми помага, че мога да поговоря с Ноа, но той е мъж. Бих искала да си поприказвам с друга жена. Аз съм външен човек — от Ню Йорк съм, за бога — нарочно провлече изговора си тя, като се самоиронизираше, за да разведри малко атмосферата, — и не съм сигурна, че някой от приятелите ми там ще може да разбере чувствата ми. Съпругът ми не ме разбира. Родителите ми — също. Дори и Зоуи може да ме разбере само донякъде. Началникът на полицията просто иска да узнае фактите, а пасторът в църквата ще се помоли за мен. Но аз имам нужда и от друго. Да си поприказвам с теб, ще ми помогне много. Може би и за теб ще е добре.

В очите на Ким се появи обвинително изражение и Джулия много добре я разбра.

— Никой не ме е изпращал тук — увери я тя. — А и никой не знае, че съм тук, освен майка ти и баба ти. Отбих се у вас, като се надявах да те намеря там.

Макар обвинението в погледа й да избледня, остана недоверието.

— Една от причините да харесвам разговорите ни с Ноа — продължи Джулия, — е, че той не познава нито мен, нито приятелите ми, така че, ако кажа нещо ужасно или просто глупаво, никой няма да го научи. Предполагам, че и той изпитва същото по отношение на мен, например, че няма да хукна да разправям на приятелите му рибари, ако ми признае, че се чувства слаб или уязвим, или дори виновен.

Думата увисна във въздуха в паузата между шумното разбиване на една вълна в скалите и следващия сблъсък. Ако Ким е била на „Звяра“ заедно с Арти Джоунс, това потвърждаваше слуховете, че между двамата е имало връзка, и сам по себе си този факт, независимо от това кой бе загинал и кой бе оцелял, би бил достатъчно основание Ким да изпитва вина.

Джулия тъжно се усмихна.

— Искам само да кажа, че мога да опитам да ти помогна. Не говориш с никого, но аз съм непознат човек и не съм от острова. Ако някога ти се прииска да поприказваш с някого за катастрофата, аз съм най-добрият ти избор — тя се изправи на крака. Ким я проследи с поглед. — Отседнала съм у Зоуи. Знаеш къде живее, нали? — прие мълчанието й за потвърждение.

В тези последни минути заедно тя се пребори с желанието си физически да издърпа момичето по-надалеч от ръба на скалите. Но не можеше да се самозалъгва. Ако Ким искаше да умре, щеше да го направи, независимо дали Джулия се опитваше да я спре, или не. Да я остави сама обаче, бе друго. Част от нея усещаше, че се отказва от отговорността си на разумен зрял човек, като се връща в колата.

Затова направи последен опит.

— Гладна ли си? Искаш ли да идем да обядваме някъде?

Ким отново се обърна към морето.

— А какво ще кажеш за обора на Зоуи? — предложи Джулия. — Работата със зайците е много спокойна. Искаш ли да ми помогнеш там? — Ким не каза нищо. — Може дори заедно да излезем с някоя лодка. Само двете. Можеш да кажеш каквото си искаш и никой няма да чуе, освен мен. Разбира се, аз нямам лодка, а и не умея да управлявам. Ти ще трябва да имаш грижата за това.

Момичето не отвърна дори и с кратка усмивка.

Като не знаеше какво друго да направи, освен временно да приеме поражението си, Джулия тихо се обърна и си тръгна.

 

 

По обратния път на слизане от скалистото било тя се ядосваше на себе си. Да се обърне и да си тръгне мълчаливо, бе основно правило в живота й. Тя не вдигаше шумни сцени. Не казваше неща, които хората не желаеха да чуят. Не създаваше проблеми.

Докато се питаше дали просто не бе една непоправима страхливка, тя дори забави ход и се замисли дали да не се върне обратно. Благоразумно се отказа. Кими Колела се нуждаеше от помощта на специалист, а Джулия съвсем не бе такъв. Последното, което би искала, бе да влоши положението на момичето.

При все това тя знаеше, че ще я потърси отново. Двете споделяха нещо. Близостта им беше малко неясна, когато ставаше дума за отношенията й с Арти Джоунс, и още по-мъглява, що се отнася до това кой е бил и кой не е бил в задната част на „Амелия Селест“.

И все пак имаше някаква връзка помежду им. От дванайсет души бяха оцелели само трима. Ким бе най-младата от тях и най-уязвимата, а в природата на Джулия бе да се грижи за някого. Съвсем естествено бе да иска да помогне на момичето.

Като не знаеше как най-добре да го стори, тя се върна у Зоуи и се зае да пече сладкиши. Този път направи бисквити „Конго“ по рецепта, която можеше да приготви и насън — толкова често я бе използвала през годините. Беше сред любимите й, научена още в детинство от майката на нейна приятелка. Тестото се приготвяше с кафява захар, покриваше се с шоколад и парченца карамел, кокосови стърготини, желирани бонбони и белени бадеми. Майка й винаги се бе стряскала от името. Защо, за бога, се наричат бисквити „Конго“?, питаше тя, когато Джулия ги направеше, и тя измисляше всевъзможни отговори, макар всъщност това да нямаше значение. Джанет не искаше да разбере откъде идва името, а просто да причисли сладкиша в категорията „прекалено странен за усилията ми“. Тя бе прекалено заета да пече сладки. Но изяждаше своя дял от вкусните парченца.

Днес Джулия ги приготви за децата на семейство Уолш. Веднага щом изстинаха достатъчно, за да ги нареже на малки хапки и да ги увие във фолио, тя ги занесе при тях. Децата бяха в предния двор на обрулената от времето фермерска къща и си играеха на пясъчника. Леля им седеше на тревата наблизо, облечена с омачкана тениска и къси панталони, тъмната й коса не беше сресана, а луничките изпъкваха силно върху бледото й лице. Изглеждаше изтощена.

Джулия приклекна до нея.

— Донесох нещо вкусно за децата. Алергични ли са към някакви продукти?

Елън я изгледа тъжно.

— Ето още нещо, което не знам. Джийни никога не ми е споменавала. Винаги е била наоколо, когато съм им гостувала, така че не е имало нужда да знам. Кой да предположи, че ще стане така.

— Семейният им лекар на острова ли е?

— Чувала съм само името на Джейк. Ако има медицински картони, които трябва да се вземат, предполагам, че са у него. Ще се отбия в кабинета му, преди да заминем.

Джулия си представи, че и това се добавя към все по-дългия списък със задачи и всичко това беше в добавка към шока от загубата на сестра й, зет й и малката й племенница.

— Как върви събирането на багажа?

— Бавно — Елън снижи гласа си до шепот. — Опитвам се да го правя предимно докато момичетата спят и да оставя достатъчно неща наоколо, така че къщата да не им се стори съвсем пуста. Знаят, че ще заминем заедно за Ейкрън, но си мислят, че Джийни, Евън и бебето ще ни посрещнат там. Опитвам се да им обясня, че са на небето, но просто не ме чуват.

— Много са малки. Това за тях е само една дума. Не могат да разберат какво означава. Ще им трябва време.

Ванеса, тъмнокосо тригодишно момиченце, излезе от пясъчника и като изтръска ръчичките си, се запъти право към Джулия. Посочи с пръстче към пакета с фолиото и с детско гласче попита:

— Какво е това?

— Сладки бисквити.

— Гладна съм.

Джулия разви фолиото. Ванеса я наблюдаваше внимателно, опряла малките си ръчички на коленете си.

— Ооо — обади се тя при вида на първото парче. Погледна Джулия с красивите си сини очи. — Може ли да си взема едно?

— Може — Джулия отдели едно от парчетата. Ванеса го взе от ръката й, отхапа от крайчето, задъвка със замислен вид, после се ухили широко. Натъпка остатъка в устата си и се облегна на крака на Джулия.

Сестричката й, Ани, вече се бе присъединила към тях.

— Какво яде Неса?

— Бисквитка „Конго“ — отвърна Джулия и подаде една на петгодишното момиченце. После протегна пакета към леля им.

С уморена усмивка, Елън поклати глава.

— Нямам особен апетит.

— Искаш ли да идеш донякъде? Мога да остана.

Елън се пооживи.

— Би ли го направила? Има неща, които е по-добре да свърша сама.

— Върви — каза Джулия.

 

 

През следващите два часа вниманието й бе достатъчно съсредоточено върху децата, така че да не се тревожи за Кими, Монти или Джанет, а и бе достатъчно заета, за да изпитва безпокойство. Разходи ги по поляната, чете им книжки, помогна им да направят пясъчен замък и ги остави да се измият на градинската пръскачка. Момиченцата бяха страхотни — любопитни, добре възпитани и умни. По-малкото се гушкаше повече в Джулия, искаше да я държи за ръка, да седи в скута й, да се върти покрай краката й. По-голямото задаваше въпроси.

Какво е това цвете? Защо е жълто? Познаваш ли мама? Къде живееш? Защо се нарича лютиче? Може ли да откъсна едно за Кристи?

Всяко посвоему се нуждаеше от внимание. Може и да не разбираха какво е станало, но знаеха, че нещо не е наред. Татко направи лицето ми от глина, искаш ли да го видиш?

Сърцето на Джулия направо се късаше от мъка. Когато Елен се върна и тя трябваше да си ходи, й беше много трудно да ги остави, особено по-малката. Ванеса не се откъсваше от нея.

— Пак ще дойда — увери я Джулия, като я притисна здраво до себе си, преди да й прошепне на ухо: — Ще ви донеса курабийки с шоколадови пръчици.

— Много ги обичам — прошепна в отговор Ванеса напълно сериозно.

Докато се връщаше с колата, Джулия се замисли за любовта и загубата. Не бе изминала много път, когато пред очите й застана образът на майка й. Момичетата от семейство Уолш бяха загубили родителите си. Джулия непрекъснато си напомняше какъв късмет има, че нейните са живи, и колко е трагично, че двете с Джанет не си говореха.

Отби встрани от пътя под сянката на един стар дъб, свали стъклото на прозореца, за да влиза въздух, и им звънна. Вдигна баща й.

— Здрасти, татко — предпазливо се обади тя.

— Джулия. Как си?

— Доста добре, но наистина трябва да поговоря с мама. Тя там ли е?

— Навън е, в задния двор.

— Ще й занесеш ли телефона?

Настъпи пауза, а после той тихо каза:

— Тя си почива, Джулия, Може би трябва да я оставим на спокойствие.

Джулия се опасяваше, че ако остави мига да отмине, може да изгуби решимостта си.

— Моля те, дай й телефона, татко.

— Добре ли си?

— Татко!

— Аз съм на твоя страна, Джулия. Използвам всяка възможност, за да й въздействам, но тя е много упорита жена.

— Точно в този момент и аз съм такава — каза Джулия и вероятно в гласа й бе прозвучала достатъчно сила, за да го накара да се замисли.

След това той промърмори едно: Добре, и натисна копчето за изчакване, което означаваше, че тя няма да може да чуе, докато увещава Джанет да вземе слушалката. Мина доста време и Джулия се приготви да приеме нов отказ.

След това се обади Джанет и кратко отсече:

— Да, Джулия.

Сърцето й заби учестено.

— Може ли да поговорим?

— Зависи. Това извинение ли е?

Джулия преглътна.

— Щом така го приемаш, да. Ако съм те обидила, извинявай.

Джанет не каза нищо.

— Съжалявам, мамо. Не знам какво би искала да чуеш. Разстроена си, че съм тук. Но аз не те принуждавам да идваш. Става дума за мен, а не за теб. За моята нужда да се махна от всичко, а не твоята. Не разбирам защо толкова се ядосваш.

— Зоуи ме предаде. Край.

— Не, не е край, защото и двете още сте живи. Краят ще дойде, когато едната от вас умре, и точно това ми се наложи да видя тук, мамо. Току-що бях с две момиченца, които загубиха родителите си. Това е истински край.

Джанет замълча.

— Мамо?

— Да не би да се опитваш да помириш Зоуи и мен?

— Не. Искам да си поговорим, имам нужда да знам, че ти си насреща и че те е грижа за мен.

— Ще говорим, когато се върнеш.

— Искам да ти разкажа за катастрофата. За това какво чувствам.

— Ще почака, докато се прибереш у дома.

— Но аз няма да се прибирам веднага.

— Така ми каза и баща ти. Това не е много разумно, Джулия.

— Имам нужда от време.

— Казала ли си на Монти? Той как реагира?

— Няма нищо против.

— Той е твой съпруг. Длъжна си да си до него. Мъжете вършат глупости, когато се чувстват изоставени.

Отчаяна, Джулия извика:

— О, но той вече ги е вършил! Мамо, трябва да си поговоря с теб за това коя съм и накъде отивам и какво мислиш наистина, защото аз не съм постигнала нищо от онова, която ти правиш, и понякога си мисля, че не съм достатъчно пълноценен човек. А сега… ето ме тук, половината ми живот все още е пред мен и имам чувството, че трябва да направя нещо, само че не знам какво точно. И да, искам да поприказвам с теб и за Монти, защото за нищо на света не мога да реша какво да правя с брака си, а ти си преживяла подобно нещо — не бе планирала да изрича последните думи, би ги върнала обратно, стига да можеше. — Мамо? — притеснено се обади тя. Никакъв отговор. — Там ли си още?

Джанет бе затворила. Джулия обаче не знаеше дали е било преди онези нейни думи, или след това.