Барбара Делински
Лятото на дързостта (10)

Осма глава

Трима мъже разговаряха до един пикап. Единият бе скръстил ръце пред гърдите си; другият бе опрял ботуша си на платформата; третият стоеше с разкрачени крака. Бяха местни. И тримата я погледнаха, докато минаваше. Не я зяпаха. Просто й хвърлиха поглед. Не я поздравиха, макар да знаеха коя е. Личеше си по очите им, докато ги подминаваше.

Една млада жена стоеше на насипа в началото на кея и разговаряше с мъж, който, ако се съди по интимно доближените им тела, бе гаджето й. И те я погледнаха, когато зави към пристана. Не я зяпаха. Просто й хвърлиха поглед. Не се усмихнаха, не казаха нищо, макар да знаеха коя е. Личеше си по очите им, докато ги подминаваше.

Двама ловци на раци пренасяха на брега голяма дървена каса. Товарът им беше тежък, личеше си колко им е трудно да вървят. Единият кимна на Джулия, докато минаваха край нея, а другият само я погледна. Никой не проговори.

Тя се почувства тотално изложена на показ. Носеше същата блуза и дълги до коляното джинси, които бе облякла сутринта, но бе все едно, че е облечена в крещящо розово и има яркозелени кичури в косата си или пък два носа на лицето си — толкова се открояваше, че стигаше до нелепост. Бе прекарала целия си живот като най-незабележимия човек на света. Преди майка й привличаше вниманието на всички, а Джери и Марк се конкурираха за второто място, после, когато се омъжи, Монти бе станал център на внимание. Тя бе напълно доволна да стои на заден план. Подхождаше на характера й.

Нищо от досегашния й опит не й подсказваше как да се държи в такъв момент. Тя бе под наблюдение. Не го искаше. Караше я да се чувства неудобно.

Вярно, че може би всичко това съществуваше само в съзнанието й.

Разбира се, че бе само в съзнанието й. Да те погледнат не бе същото като да те наблюдават. Но това не променяше начина, по който се чувстваше в момента — ето защо искаше да се види с Ноа Прайн. Той не беше от семейството й, дори не бяха приятели. Но я разбираше.

Бе забелязала лодката му да се връща на мястото си, когато фериботът бе влязъл в пристанището. Сега зави към онзи край на кея и я потърси с поглед. Ноа миеше с маркуч лодката си, за да я почисти в края на работния ден. Тениската му, доколкото можеше да се забележи, бе сива, макар и опръскана с оранжева и синя боя, а върху нея носеше непромокаем жълт гащеризон. Под коленете бе пристегнат с широки ластици. От глезените надолу започваха големи гумени ботуши и доколкото Джулия можеше да види, това бе много разумно. И от гащеризона, и от ботушите капеше вода.

Косата му бе разрешена и падаше на мокри кичури над челото, край ушите и по врата му. Лицето му бе възвърнало обичайния си тен след един ден под слънцето в открито море и сега имаше лек бронзов загар. Очите му следяха водната струя от маркуча. Голите му ръце блестяха, мускулите се свиваха и разпускаха, докато местеше разни неща с едната ръка, на която бе сложил ръкавица.

Не забеляза Джулия, която спря малко встрани от лодката. Направо я сърбяха ръцете да направи една-две снимки. Това би било натрапване, затова се възползва от заетостта му и разгледа внимателно лодката. Беше дълга и имаше същия извит нагоре нос и ниска кърма като другите лодки наоколо, същия плосък парапет по цялото й протежение и покрита с гума платформа в задната част. Мостикът бе закрит от три страни, като предните прозорци бяха отворени. В единия край имаше няколко станала, които водеха към каютата, където се виждаха куки със закачени по тях шапки, якета и други принадлежности. В отсрещния край бе разположен двигателят, имаше три отделни монитора и множество измервателни уреди. Отпред се намираше рулят.

Зад него нямаше седалка. Ноа сигурно непрекъснато беше в движение. Затова и в близост до руля, където свършваше мостикът, имаше дълги куки, макари и няколко скрипеца. В средата на лодката, закована за пода, се намираше работната маса, която в момента Ноа миеше. Две големи дървени каси и три резервоара бяха преобърнати в задната част. Мръсната вода изтичаше навън през малки дупки отстрани на палубата.

Не видя никакви раци, макар че от начина, по който той търкаше лодката, и от миризмата на препарата, който използваше за почистване, можеше да се предположи, че ги е имало съвсем доскоро.

Когато се извърна, за да измие с маркуча касите отзад, той вдигна поглед и само за миг лицето му стана напрегнато, сините му очи бяха тъмни като океана. После много неочаквано се усмихна. Усмивката му не бе широка, но беше спонтанна.

— Здрасти — каза той и продължи да работи, но много по-спокойно.

Тя също се поотпусна, усмихна се и пристъпи напред. Спря отстрани до лодката и се зае да го наблюдава как работи. Беше доста привлекателен — напълно контролираше действията си — да, определено бе истински мъж, с главна буква, което превръщаше гледката в чисто удоволствие. След малко Ноа изми и гащеризона и ботушите си. Спря водата, нави маркуча и го хвърли настрани.

— Къде са раците? — попита тя.

Той посочи с глава към далечния край на пристанището.

— В онази правоъгълна сграда ей там „Фос — риба и раци“. Той е местният прекупвач. Аз ловя, той ги продава.

— Добър ли беше уловът днес?

— Не беше зле — метна ръкавиците си назад към мостика. — Всъщност доста добър. Напоследък пропуснах доста, затова повечето ми капани бяха пълни.

— Но не всички? — подразни го тя.

— Не.

— Защо не?

Все така леко усмихнат, макар и донякъде иронично, той й отговори с вдигане на рамене.

— Лошо място. Лоша стръв. Вандализъм. Сама си избери.

— Вандализъм?

— Тюлени. Или хора.

— О, не казвай това.

Той избърса чело е ръката си, като разроши още повече косата си.

— Хора ли? Не ми се ще да го казвам, но няколко от капаните ми бяха съвсем празни. Два поредни. Сякаш някой е издърпал въжето и си е взел каквото е имало вътре.

— Тюлен не може ли да открадне уловените раци и в двата?

— О, може. Определено. Тюлените могат да откраднат колкото си искат.

— Но не смяташ, че в този случай са били тюлени — четеше се по лицето му.

— Тюлените оставят доста следи. Хората са много по-ловки. По тези нямаше нищо.

— Мислех, че рибарите са хора на честта.

— Така е — отвърна той, докато разкопчаваше презрамките на гащеризона. Наведе се, за да махне еластичните връзки на ботушите, после ловко ги изрита настрани и свали гащеризона. Голите му стъпала бяха добре оформени. Джинсите му бяха избелели и му прилягаха чудесно. — Понякога се срещат и лоши хора. Работим по въпроса.

Само с едно движение на дългите си ръце той окачи гащеризона на една от куките вътре в кабината и си взе оттам кърпа.

— Какво означава това? — попита Джулия.

Той си обу сандали с дебели дървени подметки, след като изсуши краката си.

— Опитваме се да дадем знак на нарушителите.

— Значи се знае кои са?

— О, да.

Тя също знаеше, осъзна внезапно Джулия.

— Мъжете с плодовете? — когато той я погледна учудено, тя поясни: — Матю Крейн ми каза — после се сети и още нещо. — Това война за територии ли е?

— Още не, но може да стане такава, ако не си вземат поука.

— Какво ще стане тогава?

— Лоши работи. Положението може да стане доста сериозно. Част от мен направо копнее за това. Ще ми се да се разправя с някого — той кимна с брадичка към фотоапарата й. — Да не си се забавлявала като туристка на сушата?

— Аха. Купувах си дрехи най-вече.

— Как беше? — попита той. Тъмните му сини очи изведнъж бяха станали сериозни. Не говореше за пазаруването и за разходката на сушата. Точно затова бе дошла да се види с него.

— Пътуването от острова до там беше тежко — призна тя. — На връщане бе по-добре. Ти почувства ли нещо такова?

— Не. Но щеше да е ужасно, ако беше така. Прекарал съм по-голямата част от живота си в морето. Все пак избягвам мястото, където потънаха лодките. Там е трудно. Как си със съня?

— Зле. Будя се от кошмари.

— А мен ме сърбят ръцете.

— Сърбят те ръцете?

Той пристъпи по-близо до страничния борд. В погледа му се четеше тревога, гласът му бе нисък.

— Събуждам се неспокоен. Сякаш трябва да се раздвижа или ще умра. Като че ли има нещо, което трябва да направя.

— О, боже! — възкликна тя, защото това й звучеше толкова познато.

— Сякаш нещо не е направено докрай — додаде той, макар явно да не бе сигурен за точната дума.

— Има нещо недовършено? — подсказа Джулия.

Ноа въздъхна шумно в знак на съгласие.

— Точно така се чувствам и аз — каза тя с облекчение.

Той заговори предпазливо, сините му очи бяха озадачени.

— Откри ли какво трябва да правиш?

— Още не.

— Как се справяш с безпокойството?

— Готвя. Или се грижа за зайците. Това ме успокоява. Твоята работа успокоява ли те?

— Да. Сега има повече неща за вършене, след като съм сам. Така умът ми е зает.

— Безопасно ли е да работиш сам? Ами ако се случи нещо?

— Имам радиостанция. Приятелите ми винаги са наблизо.

Джулия се зачуди дали ще си вземе помощник на лодката, след като нещата се поуталожат. Но въпросът й се стори прекалено болезнен, тъй като Хъч бе погребан едва предния ден. Затова попита:

— Къде е кучето ти?

— Лукас ли? — Ноа огледа кея, като претърси с очи редицата от лодки. — Някъде наоколо е.

— Не излиза ли е теб в морето?

— Разбира се, само че бяга, когато стане време за чистене. Ето го — гледаше към една лодка две места по-нататък. Лукас седеше на платформата в задната й част и гледаше право към него. — Не ми е от голяма полза при почистването на лодката, нито пък в лова на раци.

— Аз мога ли да помогна? — предложи Джулия.

Той я погледна в очите.

— Не. Работата е тежка.

— Мога да го понеса — настоя тя.

— Щом ти е било трудно на ферибота, тук ще е още по-зле. Корабът е голям. „Лейла Сю“ е дори по-малка и от „Амелия Селест“.

— Ще се справя — твърдо каза Джулия, все така изпълнена е решимост. Беше преживяла пътуването с ферибота днес. Морето нямаше да я погълне сега. Освен това Ноа веднъж вече й бе спасил живота. Нямаше да я остави в беда.

— Някога държала ли си в ръка жив рак?

— Да.

— Със завързани щипки ли?

— Аха.

— Знаеш ли защо им слагат тези еластични връзки?

Разбира се, че знаеше. Беше питала в магазина, от който си купуваше морски деликатеси, където раците изпълваха един огромен казан.

— За да не се разкъсат един друг.

— И за да не откъснат някой пръст на човека, който ги вади от казана. Тези ластици им се слагат тук, на лодката. Не е лесно.

— Нито пък да смениш памперса на някое извиващо се в ръцете ти двегодишно хлапе с разстройство.

Ноа се стресна за миг.

Тя се засмя.

Той също се усмихна широко и сложи ръка на кръста си.

— Представи си гниещи водорасли и изпражнения на чайки. И риби, полуизядени от раците в капаните.

Джулия не се предаваше.

— Децата повръщат. Оплескват всичко. Някой трябва да почиства след тях.

— Ами карантия от херинги? — предизвика я Ноа. — Това е стръвта ми. Във всеки капан, който изтеглям на повърхността, има торбичка, която трябва да се напълни отново. Изобщо не ухае като някой от парфюмите ти.

Тя не се призна за победена.

— Случвало ли ти се е да отвориш капака на електрическото табло и да намериш гнездо на мишки, пълно с мръсотия? Или да отвориш някой шкаф и вътре да се окаже пълно с хлебарки?

— Не.

— А на мен ми се е случвало. Живея в Манхатън. Гадинките са неизбежна напаст.

Очевидно приел поражението в състезанието по изреждане на гадости и решил да опита друг подход, той я огледа от глава до пети.

— Ти си… слабичка. Ловът на раци изисква сила.

Джулия изправи рамене.

— Изтеглянето не става ли е макарата?

— Да, но това е само малка част от усилията — той разтвори пръсти и пак ги сви. — Иска се сила, за да използваш уреда за слагане на ластици на щипките.

— Същото важи и за обикновената отварачка за консерви, когато токът спре. Или за пренасянето на опаковка от двайсет и четири бутилки минерална вода от колата до вкъщи. Или обръщането на матрака в спалнята.

— Това не го правиш сама — скептично се обади Ноа.

— Е, с помощта на друг, но все пак това показва, че не съм някоя слабачка. И наистина бих искала да видя как ловиш раци. Мисли за това като за моето островно образование. А и умът ми ще е зает с нещо.

— Докато разбереш точно какво трябва да направиш?

Тя се усмихна тъжно.

— Да. Дотогава. Виждал ли си Кими Колела?

— Не. А ти?

Джулия поклати глава.

— Не съм сигурна дори дали бих я познала, ако се разминем на улицата. Видях я само мокра до кости, когато я прибраха на брега след катастрофата.

— Не я ли видя на лодката?

— Не. Мислиш ли, че и тя изпитва същото като нас двамата?

Той сви рамене.

— Не знам. Все още не говори.

— Може би ще поиска да говори с мен, нали все пак съм жена. Дали й е оказана професионална помощ?

— От психолог ли? Съмнявам се. Семейство Колела не биха се решили на подобно нещо — Ноа погледна към ръката й. — Как е раната ти?

Джулия обърна длан, за да му покаже червения зигзаг на белега от вътрешната страна на ръката под лакътя си.

— Рядко се сещам за нея.

Погледът му се премести. Тя го проследи и забеляза Моли, която тъкмо завиваше по този участък от кея. Бузите й бяха зачервени, а очите й развълнувани.

— Направих го — заяви тя със самодоволна усмивка, когато стигна до майка си.

— Какво си направила? — попита я тя.

— Убедих Рик Грийни да ме вземе на работа. Наложи се да поприказвам с него. Харесва му да има малък бизнес. Беше чувал за ресторанта, в който бях в Париж, и му предложих няколко рецепти за приготвяне на раци, които научих там, и освен това му казах, че ще работя без пари. Имам предвид, как би могъл да откаже? — тя се ухили. — Така че оставам дотогава, докато и ти си тук, за да те наглеждам.

— Да ме наглеждаш? — повтори въпросително Джулия.

— За да съм сигурна, че всичко е наред — заяви момичето и се обърна към Ноа с доста предизвикателно изражение според Джулия. — Аз съм Моли — тя му протегна ръка, — а ти си Ноа.

Ноа понечи също да протегне ръка, дръпна я обратно и я избърса в джинсите си, после отново посегна напред, но се спря.

— Цял ден съм работил с тези ръце. Едва ли би искала да се здрависаш с мен.

— Напротив — настоя Моли и изчака да си стиснат ръце. — Благодаря ти, че си спасил живота на майка ми.

— Не съм.

— Тя смята, че е било така, и само това има значение — после, без да му обръща повече внимание, се обърна към Джулия: — Трябва да се прибера и да си взема душ. Започвам още тази вечер.

Хвана майка си за ръка, но тя остана на мястото си. Извади ключовете от джоба си.

— Ти отивай. Когато се върнеш тук, аз ще взема колата.

— Оставаш ли? — попита Моли, не особено зарадвана. — Тук? На кея?

— Искам да си поиграя с новия фотоапарат — отвърна майка й.

Момичето хвърли смутен поглед към Ноа.

— Ами Зоуи? Тя те очаква за вечеря.

— Още е много рано. Ще се върна до час. Предай й, моля те.

Вече шепнешком, Моли каза:

— Това не е много учтиво. Тя ни е домакиня.

Развеселена, Джулия отвърна също шепнешком:

— А кой настояваше да оставим Зоуи сама през целия ден? Кой настоя да си купя фотоапарат? И кой ще изостави Зоуи още довечера и след това през вечер, за да работи в „Грила“?

— Но тя разчиташе на теб — упорстваше Моли. — Ти си тази, която планира да й гостуваш през ваканцията си.

— Точно така — тихо, но твърдо заяви Джулия, — и това е моята ваканция. Искам да прекарам на кея още час. Точка по въпроса.

Моли, изглежда, се сепна. И самата Джулия доста се изненада. Обикновено не бе толкова категорична. Но се почувства добре. Наистина искаше да остане тук — не за дълго, само още малко — може би дори само за да отстои личното си мнение, вместо покорно да се остави да бъде отведена.

След като най-сетне си върна дар словото, Моли отсече ядосано:

— Чудесно! — и си тръгна.

Джулия продължи да гледа подире й за минутка, после се усмихна извинително на Ноа.

— Наистина искам да се позабавлявам с фотоапарата. Може ли да те снимам?

— Не. Ако искаш да снимаш лодката, моля — заповядай. Колкото до мен, имам нужда от къпане и храна.

Той се върна до мостика, наведе се, за да влезе в кабината, и излезе отново с корабния дневник, термоса, якето и хладилната чанта. Подсвирна на кучето и стъпи на парапета. Другият му крак едва бе докоснал дъските на кея, когато Лукас профуча край него. Ноа вдигна ръка, за да махне на Джулия, и последва кучето си.

 

 

Докато се прибере у дома, Ноа вече се чувстваше неспокоен и недоволен. Ако зависеше само от него, щеше да остане още на лодката. Там беше най-спокоен. Тук, в къщата, имаше призраци. А и беше тъмно, тъй като не виждаше смисъл да вдига капаците на прозорците, след като през повечето време го нямаше. Освен това, ако вътре влезеше повече светлина, щеше да забелязва още по-ясно празнотата. Налагаше се да избира между двете — празнотата и призраците.

Мина с широки крачки през къщата и отиде до пералното помещение, където се съблече и пъхна всичко, което бе носил през деня, в пералнята. Чисто гол, отиде до банята, пусна душа и влезе в кабинката. Отначало водата бе студена, но това не му пречеше. Физическият дискомфорт отвличаше вниманието му, което бе добре дошло за него, и той се съсредоточи върху това, докато водата се стопли, после взе сапуна и добре се натърка с него, първо с ръце, а после и с четка. Когато свърши, остана така за известно време, с наведена глава под струята, наслаждаваше й се, докато отново не го обзе онова безпокойство.

Спря водата, пресегна се за хавлия и набързо се избърса с нея. Недовършено… недовършено… недовършено. При всяко движение с хавлията отново чуваше думата. Трябваше да си пълен идиот, за да не разбереш какво означава това. Катастрофата бе отворила една огромна рана в живота му и не само на мястото на Хъч зееше празнина.

Ноа уви кърпата около кръста си, отиде в кухнята, взе телефона и набра номера на Сенди. Апаратът отсреща едва бе започнал да звъни, когато усети как в него се надига старият гняв, чу отправените му обвинения, безкрайните анализи на всяка изречена от него дума, които го караха да се чувства нищожество — и тя вероятно имаше право. Можеше да си го повтаря сам на себе си и милион пъти, но това нямаше да промени нищо, поне за Сенди. Гласът й го върна към спомена за всичко минало.

— Ало? — обади се тя.

— Аз съм — каза той, опитвайки се да звучи мило. — Иън така и не се обади.

Пауза, а след това примирено:

— Знам. Двамата се скарахме жестоко. Мисля, че смъртта на Хъч наистина го разстрои, но не знае как да се справи с това. Опитах се да поговоря с него, но той ми отказа. Казах му да ти се обади, но след това стана дори още по-зле. В момента преживява период, в който е настроен враждебно. И точно сега тази враждебност е насочена към теб.

— Какво съм направил?

— Нищо — любезно изтъкна фактите Сенди. — Абсолютно нищо за последните десет години. Ти си там, Иън е тук. Да, обаждаш се всяка седмица, но ако той не си е у дома, говориш с мен и толкоз. Говориш ли казах? Е, поне аз говоря. Разказвам ти какво става в живота му, а ти задаваш въпроси колкото да поддържаш разговора. Знам, че го обичаш, но ти си толкова ужасно мълчалив, как би могъл и той да го разбере? Ако питаш него, ти си го обичал, докато е навършил седем години, а после си се изнесъл от дома и всичко се е променило.

Ноа притисна горната част на носа си с палец и показалец.

— Срещали сме се.

— В Ню Йорк, два пъти в годината. Не тук, където живеем. Когато му казах, че би трябвало да замине за погребението, той ми изтъкна всички онези важни събития в неговия живот, които ти си пропуснал. Не разбира защо би трябвало да идва, за да е с теб сега.

— Не заради мен. Заради дядо му.

— Казах му го. А също и че ти искаш той да е там, но нека си го признаем, Ноа. Ти не му се обади. Не поговори лично с него. Не го помоли сам. Би могъл пак да се опиташ да го намериш. Или да оставиш съобщение. Да поупорстваш повече. Понякога това е единственият начин да накараш някое хлапе на неговите години да направи нещо. Но не. Ти просто остави нещата така. Стоиш и чакаш той да се обади. Е, не става така. Може би, когато наистина порасне и възмъжее, ще можеш да очакваш от него да поема инициативата, но на седемнайсет години? Забрави. И не става дума само за Иън. Непрекъснато ставам свидетел на подобни случаи — добронамерени родители, които искат да проявят разбиране и обсъждат всичко с децата си, но с някои деца и по определени въпроси единственото, което дава резултат, са заповедите.

Ноа изчака, докато тя свърши. После тихо каза:

— Тогава издавам заповед. Той трябва да дойде тук следващата седмица.

Пауза, а после невярващо:

— На кой свят живееш ти, Ноа? Другата седмица започва лятно училище. Казах ти за това още преди много време!

— Каза ми, че има две смени. Може да прекара три седмици тук, при мен, и после да се върне за втората смяна.

— Тогава ще трябва да поразгледаме колежите.

— Ще го направите по-късно.

— Не може. По това време организирам програмите в училище. Освен това Иън изобщо не иска да оглежда никакви колежи.

— Ами ето ти отговора — обади се Ноа. — Ако си промени мнението, мога да го разведа или ти ще идеш с него през есента.

Сенди помълча малко, преди да запита подозрително:

— Защо искаш да направиш това? Иън ще поиска да знае. Защото Хъч си отиде и сега ти е останал само Иън ли? Или защото наистина искаш да прекараш малко време с него? Или пък защото имаш нужда от помощник на лодката, а той ще ти работи без пари?

Ноа не бе обмислил всички подробности. Каза само това, което знаеше.

— Той е мой син. Искам да е тук. Къде е сега?

— Ще преспи у приятеля си Адам. Ще се върне утре сутрин.

— Кога?

— Около единайсет. Той няма да се зарадва особено, Ноа. Три седмици надалеч от приятелите му. С кого ще се размотава там?

— С мен.

Тя отново помълча известно време. После предпазливо се обади:

— Наистина ли си сигурен, че го искаш? Може би е добре да премислиш. След като веднъж говориш с него за това, няма как да си промениш решението. Ще трябва да останеш категоричен.

— Достатъчно категоричен ли ти се струвам сега? — попита Ноа с най-категоричния си тон. Сенди би го нарекла студен, но само защото не бе живяла достатъчно дълго сред мъжете в Мейн, за да може да прави разлика между студен и категоричен тон.

Но пък може би беше поумняла с годините. Или беше така, или перспективата да се отърве от Иън и тийнейджърските му мрачни настроения за три седмици просто бе прекалено привлекателна, за да й устои. Тя се предаде и тихо призна:

— Да. Звучиш наистина категорично. Искаш ли да го накарам да ти звънне?

— Не — отвърна Ноа. Нямаше намерение да повтаря грешката си. — Аз ще го потърся.

 

 

Твърдо решен да успее, той позвъни в единайсет часа в четвъртък, докато „Лейла Сю“ се полюшваше приятно върху вълните, а на страничния борд стояха няколко капана, които чакаха да бъдат изпразнени. После продължи да звъни на всеки десет минути, докато най-сетне, по обяд, момчето се прибра и вдигна телефона. Странното бе, че онова, което прозвуча в гласа му тогава, бе не толкова враждебност, колкото безразличие. Иън не се показа изненадан. Не понечи да спори. Не зададе никой от въпросите, поставени от майка му. Ако се радваше, че Ноа иска да отиде при него, не го показа с нищо. Тонът му остана толкова неутрален, че звучеше почти като чужд човек.

Ако Иън бе войнствено настроен, може би щеше да му е по-лесно да се справи. Ноа вече си бе приготвил аргументите и бе готов за битка. Отчуждеността бе нещо ново. Не можеше да разбере изобщо какво чувства или мисли синът му. Но ставаше ясно, че го чака доста работа.

 

 

По същото време, докато Ноа разговаряше с Иън, Джулия пътуваше с колата си към южния край на „главата“ на острова. Тук, в близост до градския плаж, се разполагаха улици с редици от бунгала. Някои бяха собственост на хора, които идваха да летуват тук или ги даваха под наем. Повечето вече бяха отворени за сезона и на верандите им имаше сгъваеми столове, на моравите отпред се виждаха скари, на паркингите имаше коли. Само няколко от бунгалата бяха все още със заковани прозорци.

Други пък бяха собственост на местни хора. Кими Колела живееше в едно от тях. Джулия намери нейната улица и тръгна бавно по нея, докато стигна до номер четирийсет и три. Тази къща имаше леко запуснат вид като съседните, беше направена от същите посивели дъски, с очукани капаци на прозорците, със същата голяма морава отпред. Имаше обаче и розова врата, при това не пастелно розова. Цветът бе много наситен. В номер четирийсет и три живееха дами, които изобщо не криеха какви са.

Алеята бе покрита с камъчета. Отпред бяха паркирани малък червен пикап и стар мустанг.

Джулия остави колата си на улицата и тръгна по една песъчлива пътека, която времето и множество стъпки бяха проправили през тревата. Нямаше звънец на вратата, затова почука.

На пръв поглед жената, която се показа, не бе много по-възрастна от самата нея, което я затрудни да реши дали това е майката или бабата на момичето. Имаше бледа, червеникава коса, вдигната нагоре на кок, на който бяха опрени слънчеви очила. Беше облечена с блуза и джинси, а краката й бяха боси. Но при по-внимателно вглеждане възрастта си личеше по кожата й. Тя бе загрубяла от слънцето и леко лъщеше. А също и по пръстите й, които бяха свити около рамката на вратата. Бяха тънки, привлекателни, но в тях нямаше никаква мекота. Нито пък в кафявите очи, които пронизваха Джулия.

Тя се насили да се усмихне.

— Аз съм Джулия Бехтел — племенницата на Зоуи Балард.

Жената мрачно пророни едно Аха и така накара Джулия да добави още към годините й.

— Бях на ферибота…

— Какво мога да направя за теб?

— Питах се как е Кими.

— Добре е.

— Не е добре — обади се друг глас и се появи още една жена. Семейната прилика бе явна — бледа червеникава коса, кафяви очи, тънки, привлекателни пръсти, някои от които бяха скрити в предните джобове на тясно прилепнали по тялото джинси. Но лицето не бе толкова повехнало, гласът не толкова дрезгав, очите — по-малко сурови. — Аз съм майката на Ким, Нанси, а това е майка ми, Джун. Кими все още не говори.

— Тя е инат — сърдито каза Джун.

— Трябва й помощ.

— Трябва й време.

— Имаше достатъчно време — настоя Нанси. — Вече мина повече от седмица, без да каже и една думичка.

— Откъде знаеш? Може пък да говори с други хора.

— Ами определено не говори с доктора, нито с началника на полицията, нито пък с някоя от приятелките си.

— Едва не загина. Може пък да си приказва с Господ. Кой друг може да я чуе там горе на скалите?

Нанси погледна Джулия.

— Тя не говори с никого. Само седи там и зяпа към водата.

— Ти пък откъде знаеш? — попита Джун.

— Защото ходих там — натърти Нанси. — Три пъти вчера. Носих й храна. Бира. Кога е отказвало бира това момиче, а? — после пак се обърна към Джулия. — Може да е голям човек, нали е навършила двайсет и една, но много ме притеснява.

Джулия го разбираше от погледа й.

— Мислите ли, че може да посегне на живота си?

Джун рязко отсече:

— Нищо подобно!

Нанси не изглеждаше толкова сигурна. Сви рамене — колкото в израз на страх, толкова и на неувереност.

— Винаги се е оправяла. Но никога досега не е правила такова нещо.

— Какво е направила? — обади се Джун. — Да не би тя да е карала онази лодка?

— О, замълчи — каза само Нанси и й хвърли кос поглед.

— Ти трябва да мълчиш — не й остана длъжна Джун, свали ръка от рамката на вратата и се поизправи. — Тази жена е чужд човек. Кими не е нейна грижа — тя вдигна ръка, — но ако искаш да приказваш, давай. Кими е твоя дъщеря. Аз само я отгледах, докато ти се забавляваше насам-натам.

Тогава Нанси изгледа злобно майка си.

— Прави каквото щеш — измърмори Джун и се скри в къщата.

Джулия се почувства неловко.

— Съжалявам. Не исках да ви създавам проблеми.

Нанси само махна с ръка.

— Проблемите вече си ги имаме. Тя е права. Наистина отгледа Кими. Бях само на седемнайсет, когато я родих — тя повдигна вежди. — Също като Джун, когато е родила мен, само че тя си нямала кой да й помага, затова все ми натяква колко ми е било лесно. Наистина доста обикалях насам-натам, докато Кими беше малка. Това не означава, че не обичам дъщеря си.

— Тя връща ли се изобщо тук, в къщата?

— Само за да спи. От сутрин до мрак — посочи тя на север, — е на скалите.

— Мислиш ли, че ще говори с мен? Изобщо не ме познава. Може би това ще е от полза.

Нанси отново сви рамене.

— Няма да навреди, ако опиташ. Била си на лодката. Преживяла си катастрофата, както и тя. Може би това ще означава нещо за нея.

Джулия се надяваше на същото. Щом двамата с Ноа изпитваха сходни чувства, предполагаше, че и Кими ги усеща — или поне донякъде. Разбира се, имаше го и проблема с мълчанието. Нито тя самата, нито Ноа се бяха сблъскали с подобно нещо.

Докато вървеше към колата и си мислеше за това, тя се усмихна. Ноа беше доста пестелив на думи понякога, но да си лаконичен, бе съвсем различно от това да не обелваш и дума. Той разговаряше чудесно, щом веднъж се отпуснеше.

Тази мисъл бе допълнителен стимул да се види с Кими. Остави плажа зад гърба си и се запъти на север. Скалите бяха право напред, те представляваха най-високата точка от „главата“ на острова. По-голямата част от него бе покрита със зелени поляни и смърчове, но тук имаше огромни отвесни зъбери от гранит, извисяващи се високо над скалния бряг. На пост стоеше морски фар; сега той се включваше автоматично и къщата на пазача отдавна бе запусната, но все още излъчваше някаква сигурност. Джулия бе идвала на това място и преди. Бе усетила тази автентична атмосфера на отдавна минала епоха, а и на нещо необуздано и диво.

Пътят към скалите бе ясно обозначен и макар в настилката да имаше доста дупки, нейният миниван се справяше добре. Докато се изкачваше нагоре, дърветата, които ограждаха пътя от двете му страни, постепенно оредяха, после отстъпиха назад. Пред нея бяха каменните блокове, небето и една грубо иззидана каменна кула с въртящо се „око“ на върха. Шумът от прибоя, допълнително усилен от голотата на пейзажа, бе толкова силен, че проникваше дори и вътре в колата.

Тя зави към порутената къща на пазача и спря до малка синя хонда. В мига, в който отвори вратата на колата, ревът на вълните я връхлетя с пълна сила, а когато пристъпи навън, я блъсна доста силен вятър. Приведена, тя се закатери по гранитните блокове към фара и едва когато го отмина, видя, че там има някой, но в същия момент се зачуди дали това не е друг човек. На скалите с лице към морето бе приседнала свита детска фигурка, обгърнала коленете си с ръце и опряла гърди до тях. Но не позата й се видя странна.

А косата. Беше яркочервена — което само по себе си не бе странно, като се има предвид цветът на косите на Нанси и Джун.

Друго бе странното в случая. Косата бе първото нещо, което правеше впечатление на Джулия у даден човек. Забелязваше това, когато бе във фитнес залата, когато излизаше на обяд, дори в театъра. Монти твърдеше, че тя просто иска да разбере дали и другите полагат толкова усилия да поддържат естествения си цвят като нея. Но истината бе, че тя винаги се бе впечатлявала най-вече от косите на хората, дори и преди години, когато нейната бе с естествения си цвят, и което бе причина да изпита това странно чувство сега.

Не помнеше да е видяла някого с червена коса в задната част на „Амелия Селест“. Не смяташе, че би могла да пропусне подобно нещо, независимо колко притеснена и забързана е била тогава. Ако на ферибота бе мярнала дори и за миг толкова червена коса, нямаше да я забрави. А ако Ким не се е намирала на кърмата на лодката, тогава имаше само едно място, където би могла да бъде.