Барбара Делински
Три желания (2)

Втора глава

От първия удар джипът занесе встрани. Когато пикапът се опита да кривне, занесе и удари джипа, който се блъсна в една каменна стена. В резултат на удара пикапът бе запратен обратно в средата на пътя и политна надолу по хълма.

Том Гейтс не видя това. В ума му имаше само една мисъл. С туптящо сърце блъсна с рамо вратата на джипа, разбра, че е твърде деформирана, за да се отвори, и пролази до другата предна врата. След като тя не помръдна, Том разби с крак стъклото и се промуши навън. Ожули се в ръба на каменната стена, преди да падне в снега, но веднага се изправи и тичешком обиколи джипа.

Огледа пътя, но не откри нищо. Коленичи край колата, претърси отдолу, втурна се към мястото на сблъсъка със стената и напрягайки всичките си сили, отмести леко джипа, за да се увери, че няма заклещен човек нито там, нито под гумите. Обезумял, той се огледа наоколо. Беше сигурен, че някой бе свил зад ъгъла секунди преди удара с пикапа. Бе сигурен и че е блъснал някого.

Тъкмо зърна тъмното очертание в снега, когато от къщата в дъното на двора се появи светлина.

— Има ли ранени? — извика Карл Брийн.

— Да — отвърна в отговор Том. — Повикайте линейка. Коленичи до неподвижната фигура, протегна ръка да я докосне, но спря. Какво да направи, без да причини други наранявания? Краката изглеждаха здрави, без необичайни извивки, но едно възголямо яке скриваше всичко нагоре. Наведе се над главата, видя лице, което му показа, че пострадалият не се е задушил в снега, и предположи, че е жив. Поне не забеляза кръв по снега.

— Хей — рече бързо Том. — Хей. Чуваш ли ме?

Качулката покриваше половината лице. Когато Том разхлаби връзките й и я отметна назад, начаса я позна, въпреки че тенът на лицето й бе изчезнал. Ако изящните й черти не я бяха издали, тъмните немирни къдрици щяха да помогнат.

Том затвори очи и се олюля. Беше Брий, сладката Брий от закусвалнята.

— Боже — прошепна той и се наведе.

Докосна хладните й страни и вдигна качулката, за да предпази лицето й от падащия сняг. Опипа шията й да долови пулса, но собственото му сърце туптеше толкова силно, че Том не знаеше чии удари усеща. Тялото под дрехите бе топло. Том обнадеждено свали якето си и покри Брий.

В този момент зърна ръката й, малко снопче стави изпод ръба на ръкава. Беше студена и отпусната. Том нежно я взе и я разтри, за да я стопли.

— Брий?

Тя не помръдна, не изстена, не премигна с очи.

Том вмъкна ръка в качулката й и докосна страните й.

— Чуваш ли ме, Брий?

Лъч от фенерче заигра наоколо и се върна към него. Том присви очи срещу светлината и видя Карл Брийн, който си проправяше път в снега. Вълненото му палто се развяваше над избеляла от пране пижама. Беше с фуражка и развързани галоши.

Лъчът се насочи към Брий.

— Мъртва ли е? — попита Карл.

— Не още. Обадихте ли се?

— Линейката вече идва насам.

— Колко време й трябва?

— В хубаво време — десет минути. В такова време — двайсет.

— Двайсет? — извика Том. — За бога, трябва ни нещо по-скоро.

Карл се наведе и повдигна края на качулката.

— От работа ли се е връщала?

— Двайсет минути са твърде много. Не може да лежи тук толкова дълго.

— Няма да се наложи. Шефът идва насам. Травис също. Той е доброволец към медицинската служба. Да донеса ли одеяло?

— Да.

Докато Карл си проправяше път обратно към къщата, Том обгърна Брий с една ръка, а другата допря до бузата й, за да чувства, че не е сама.

— Господи, съжалявам — прошепна той. — Три метра встрани или назад и нямаше да те блъсна.

Наведе се по-близо, като търсеше да забележи някакво движение.

— Брий, чуваш ли ме?

Не знаеше какво ще прави, ако тя умре, не можеше да си представи как ще живее с тази мисъл. Едно беше да си егоцентрично копеле. Съвсем друго бе да убиеш човек.

— Дръж се, скъпа — промърмори той и погледна към пътя нетърпеливо.

Карл се появи и с едно движение на ципа разгърна някакъв спален чувал.

— На внука ми е — обясни той и метна завивката върху Брий.

Приклекна и рече:

— Голяма тупурдия се вдигна. Какво стана?

Том отново хвърли поглед към пътя.

— Къде са?

— Когато се обадих, шефът беше на „Крийк Роуд“. Ще дойде по „Ийст Мейн“.

Карл освети с фенерчето лицето на Том.

— Кървиш.

Том бутна фенерчето настрани, но Карл видя достатъчно:

— Лицето ти е порязано.

Том чувстваше единствено страх. Отново опипа шията на Брий да долови пулс, този път усети, макар и слаби, удари. Пъхна ръка в качулката и обгърна главата на младата жена.

— Ей сега ще пристигнат, Брий. Ей сега ще дойде помощ.

В този момент като по чудо тя се появи. Сякаш най-доброто, споходило Том през последните месеци, бяха фаровете на „Шевролет Блейзър“, патрулната кола на Елиът Бонър. Травис Фич го следваше плътно със собствения си автомобил. Колите спряха от двете страни на джипа, вратите се отвориха едновременно и в кръстосаните светлини на фаровете шофьорите затичаха през снега.

Травис, в началото на трийсетте, дълъг като върлина, носеше тъмни панталони и тъмно яке с качулка. Елиът бе малко по-възрастен, по-нисък, по-пълен. С карираното си яке и оранжева вълнена шапка имаше вид по-скоро на ловджия, отколкото на шеф на полицията, което, като се вземеше под внимание рядката нужда от прилагане на закона в Панама, не бе далеч от истината.

Том се отмести, за да направи място на Травис, но продължи да придържа главата на Брий.

— Не е помръднала — рече той, поддавайки се на паниката. — Не е отворила очи, не е произнесла нито дума.

Травис опипа тялото под завивките.

Шефът на полицията коленичи до Том. С подобаващ на биреното му коремче стържещ глас той каза:

— Джипът е помлян. Какво се случи?

Том наблюдаваше Травис и се чудеше дали знае какво прави.

— Един камион ме удари. Аз блъснах Брий.

— Трябва да си я ударил доста силно, за да изхвърчи толкова надалеч. — Къде е камионът?

Том изви глава и погледна надолу по пътя. Пикапът не се виждаше.

Изруга тихо и се извърна отново към Брий.

— Как е? — попита той Травис.

— Шията е добре. Гръбнакът също. Струва ми се, че проблемът е вътре.

— Какво значи „вътре“?

— Стомахът или около него. Твърд е.

— Получила е вътрешен кръвоизлив?

— Така изглежда.

— Кой управляваше камиона? — попита шефът на полицията.

Но Том още не можеше да мисли за камиона.

— Може ли да умре от кръвоизлива? — попита, докато Травис опипваше краката на Брий.

— Да — отвърна Травис. — Надолу няма счупвания, или поне не мога да установя.

— Как ще спреш кървенето?

— Аз не мога. Хирурзите ще го направят — Травис зави Брий и скочи на крака.

— Тръгвам напред. По-добре да извикат добър специалист.

Той хукна обратно през снега към колата си.

— Къде ще я откарат? — попита Том.

Не искаше Брий да умре, не искаше Брий да умре. За пръв път от седем месеца му се щеше да е в Ню Йорк. Там без съмнение щеше да й осигури най-добрите лекари. Тук не беше толкова убеден.

— В Ашмонт има медицински център — отговори Бонър.

Наистина имаше. Том беше ходил там. Ставаше за зашиване на ръката му, но Брий не се беше порязала с трион.

— Тя се нуждае от болница.

— Нуждае се от спешни грижи — отвърна шефът на полицията. — В този сняг не може да излети хеликоптер, така че ще я откараме в Ашмонт. Ще доведат хирург от Сейнт Джонзбъри. Ако тръгни сега, ще пристигне в Ашмонт, преди да са я подготвили за операция.

— В Ашмонт има ли операционна?

Бонър се навъси.

— По дяволите, човече, ние не сме селяндури. Нашите операционни може и да не са произведение на изкуството като вашите, но ще свършат работа. И на нас също не ни се мре.

Том се стегна. Не беше от безпомощните. Но чувството, което изпитваше сега, бе същото като онова отпреди няколко месеца, когато стоеше сам край гроба на майка си и можеше единствено да скърби.

— Някой трябва да извика семейството й.

— Ами, за такова не може да се говори — посъветва го Бонър, — не и в случая с Брий. Майка й я изостави още като бебе. Баща й я отгледа, но от три години е покойник. Няма никакви братя и сестри. Няма съпруг. Няма Деца.

Том се изненада. Бе наблюдавал как работи Брий. Винаги изглеждаше спокойна, уравновесена, той мислеше, че тя има солидната подкрепа на семейството. Представяше си я със съпруг и едно-две деца, и може би с майка или сестра, които да се грижат за хлапетата, докато тя е на работа. Беше й завиждал за това, беше й завиждал за тази обвързаност.

Бонър се изправи.

— Флаш е нейното семейство. Ще му се обадя — рече той и тръгна тъкмо когато се появи Травис.

— Линейката ще е тук след три минути. Няма смисъл да я местя. Те ще имат носилка.

Том седна в снега с подвити колене. Докосна шията на Брий, челото й и страните й с желанието да направи нещо и с усещането, че е безпомощен. Избърса снега от качулката й, сякаш това би й помогнало. Брий се беше оказала на неподходящото място в неподходящия момент. Както и той.

Обхванат от непреодолимото желание да обвини някого, Том вдигна поглед към небето. Облаците бяха плътни, нощно сиви, все още натежали от сняг.

— Октомври е, за бога. Кога ще спре това?

Карл, който продължаваше да осветява Брий с фенерчето си, рече:

— Утре, казва синоптикът.

— Да, също както каза, че ще вали дъжд.

— Разлика от няколко градуса, това е всичко.

Том може би щеше да каже нещо, но в този момент линейката обиколи градската градина. Двигателят й, работещ на пълни обороти, я издаде още преди тя да завие откъм ъгъла с проблясващи червени и бели светлини, и да спре със скърцане.

Том се наведе над Брий и усети мигновено облекчение, остър страх и нещо почти собственическо. Тихо й каза, че е пристигнала помощ, че ще се оправи, че не бива да се тревожи. Не остана доволен, когато екипът от линейката го избута настрани, нито когато един от тях му подхвърли одеяло и светна в лицето му.

Но почувства най-голямо раздразнение, когато не му позволиха да придружи Брий.

— В момента тя има само мен — възрази той, остро съзнавайки това „в момента“.

Брий може и да нямаше семейство, но имаше приятели. Той бе видял как се отнася с хората, Флаш щеше да е само началото. Щом веднъж се разчуеше, че е пострадала, към болничното й легло щяха да се втурнат приятели и той щеше да се окаже ненужният, нарушителят на спокойствието.

Елиът Бонър хвана ръката му, което означаваше, че опасенията му вече се сбъдват.

— Ние двамата трябва да поговорим. Ще ги следваме с патрулната кола. Освен ако — добави сухо той — преди не си бил лекар.

Вратите на линейката се затвориха.

— Никога не си говорил за това.

Скоро след пристигането на Том в града шефът на полицията го беше спрял.

— Добре дошъл — бе казал той с твърде широка усмивка и поздравът може и да бе част от нея. Том не бе толкова недоверчив, та да го отрече. Но основното бе любопитството към най-новия жител на Панама.

През десетте минути, които бяха прекарали в разговор на централната улица, Том беше уклончив. Повече от всичко бе жадувал и все още жадуваше за анонимност. Но сега, след като бе въвлечен в злополука, в която бе ранен местен човек, положението му бе опасно. Може и да бе лъгал приятелите и семейството си — още по-лошо, отколкото да лъже себе си, но не бе чак толкова глупав, че да лъже закона.

— Писател съм — каза той.

— Мили боже — въздъхна Бонър. — Още един писател. В търсене на вдъхновение, така ли?

— Не точно.

Толкова други неща трябваше да открие, преди да потърси това.

— Тогава какво?

Том не отговори. Беше дошъл в Панама, за да скъса с арогантния, егоцентричен човек, в какъвто се бе превърнал. Нуждаеше се от уединение, за да мисли, за да изследва душата си, да надникне вътре и разбере какви частици почтеност бяха останали.

Едва сега, докато наблюдаваше отдалечаващата се линейка, усети студ. Имаше някакво утешение в мисълта, че Брий е завита с якето му — въпреки че се зачуди дали не са го хвърлили настрани, за да работят върху нея. Представи си я със скоба около шията, завързана с ремъци, включена към монитори и системи. Молеше се Брий да издържи.

Шефът го побутна към блейзъра.

— Трепериш. Няма да изпадаш в шок, нали? По-добре се качвай.

Предложението се отнасяше за мястото до шофьора, а не за задната седалка, което бе добрата вест. Лошата бе, че треперенето беше най-малкото. Качването в колата бе цяло предизвикателство за Том. Тялото започваше да го боли.

Бонър му хвърли поглед иззад волана.

— Добре ли си?

— Да.

Санитарят му беше дал марля за лицето. Том я притисна към бузата си и махна на Бонър да тръгва след линейката. Тя беше вече изчезнала от поглед, бе отпътувала твърде бързо с Брий.

Блейзърът потегли в снега с бавна, безопасна, влудяваща скорост.

— Е, какво се случи?

Треперенето, извиращо от стомаха му, се увеличи.

— Гейтс?

Том се насили да помисли, но спомените му бяха мъгляви.

— Изкачвах хълма в посока към градината.

— И поднесе, така ли?

Не помнеше колата да е поднасяла.

— Не точно. Джипът е стабилна машина.

— Защо беше навън?

Нямаше никаква особена причина. Беше неспокоен, дори самотен. В онзи момент мислеше колко различен е животът му отпреди. Със сигурност изпитваше разкаяние, самосъжаление.

— Просто исках да изляза.

— Беше ли пил?

Том продължително изгледа мъжа.

— Когато пристигна, ти се наведе към мен. Усети ли мирис на алкохол?

— Не. Само кафе — ухили се Бонър.

— Видя ме в закусвалнята. Изпих една бира с пилето. Брий попита дали искам още една. Отказах. Лий Ан ми наля кафе. Изпих две чаши.

Чистачките върху предното стъкло прехвърляха снежинки наляво-надясно. Взирайки се между тях, Том си се представи в тунел от светлина, образуван от фаровете на блейзъра. От това странно хрумване го побиха тръпки.

— Къде е линейката?

— По пътя. Значи изпи кафето и си тръгна. В колко часа бе това?

— Приблизително в осем.

Лявата страна го болеше. Смени положението, за да облекчи болката, но все още усещаше всяко движение на блейзъра.

— Прибрах се, постоях половин час и излязох.

— Да се поразходиш в снега за удоволствие ли?

— Не.

Не изпитваше никакво удоволствие, от твърде дълго време не си спомняше да е изпитвал.

— Просто излязох, за да покарам.

— Къде?

— Из града. Към Лоуел. Из Монтгомъри. Както казах, джипът е здрава машина.

— Значи искаше да разбереш дали е добър върху сняг?

— Ако питаш дали съм натискал педала, за да видя колко бързо може да върви, преди да изхвърча от пътя, отговорът е не. Хайде, Бонър. Видя следите от гумите. Нима изглеждаше, че съм измислил изкачването по хълма?

— Не.

— Веднага щом камионът ме удари, изхвърчах. Бях като попаднал пред булдозер, запратен странично в стената.

— Кога видя за пръв път камиона?

Том пое дълбоко въздух и като усети болка, бързо издиша. Счупени ребра, предположи той, плюс порязвания по ръцете при измъкването от джипа, плюс още бог знае какви контузии отляво, там, където камионът го бе блъснал силно. Но всичко това беше нищо в сравнение със случилото се с Брий.

— Гейтс?

Том стисна очи и се опита да възстанови онези изгубени секунди. Най-накрая въздъхна и вдигна поглед.

— Помня само фаровете, които ме заслепиха.

— Каква марка беше камионът?

— Не зная.

— Цвят?

Отново се опита да си спомни.

— Не беше голям камион. По-скоро пикап. Цветът? Черен, може би? По дяволите, не можах да видя много с тези блеснали в лицето ми фарове. Защо не погледнеш джипа. По драскотините ще има боя.

— Вече огледах. Камионът е бил тъмночервен.

— Ами гумите?

— Като на пикап, само че изтъркани. Кога забеляза Брий?

— Не я забелязах. Не в истинския смисъл на думата. Мярнах тъмно очертание точно преди камионът да се зададе откъм ъгъла, но реших, че е сянка или може би улична лампа. Не знаех, че е човек, докато не чух тупването. Докато не усетих тупването.

Почувства го отново, и още веднъж, и още веднъж. Съмняваше се, че ще живее достатъчно дълго, за да го забрави. Побиха го тръпки.

— Колко още остава, докато пристигнем?

— Още малко. Значи нямаш представа кой е карал камиона?

Том гневно издиша.

— Не мислиш ли, че ако знаех, щях да кажа?

— Откъде да съм сигурен. Не те познавам добре.

— Повярвай ми. Щях да ти кажа.

— Тъй ли? Странно. Повечето щяха да се спотайват.

— Само ако имат какво да крият. Аз нямам. Онзи ме блъсна. Ти огледа мястото. Знаеш това. Абсолютно нищо не бих могъл да направя по друг начин.

— Все пак ти си градски човек. Помислих, че ще си съдереш гърлото да викаш за адвокат.

— Аз съм адвокат.

Нямаше намерение да го казва, но така се бе получило. Бонър го изгледа внимателно.

— Струва ми се, каза, че си писател.

— Да. Пиша за закона.

— Мили боже! — отметна той глава назад. — Още един, който се гласи да става следващия Гришам.

— Всъщност — рече Том, след като осъзна, че Бонър ще го провери и без друго ще разбере, а освен това, разбира се, съществуваше и тази негова проклета гордост, оцеляла въпреки месеците, през които се бе опитвал да я убие, — аз пиша отпреди Гришам.

— Всички така казват.

— Публикуваха ме много преди Гришам.

Шефът на полицията замълча.

— Сериозно?

Предпазлив интерес.

— Чел ли съм нещо твое?

— „Докато съдебното жури заседава“.

Един поглед към полицая и Том получи своя отговор.

— За щастие имам често срещано име, нали? От седем месеца съм тук и никой не разбра. Исусе, сега ще узнаят — промърмори той и отново се вгледа в пътя. — Колко има още?

— Малко. Защо е тази потайност?

— Последните години бяха тежки. Нуждаех се от спокойствие. Нуждаех се от място, където хората да не знаят кой съм.

— Защо?

— Навлякох си неприятности.

— Със закона?

— Със своето „аз“.

Взря се през прозореца към покрайнините на Ашмонт. Малките щриховани къщички сега се приближаваха със светлинки тук и там. Блейзърът се озова зад един снегорин, който хвърляше пясък, и намали, за да му остави място. Том усети надигащото се в него нетърпение.

— Изпревари го.

— Не. Предпочитам да съм в безопасност, отколкото да съжалявам. Ти също, струва ми се. Две катастрофи за една нощ ще ти дойдат много. Значи стана известен и си плати за известността.

Том повдигна марлята, погледна я и отново я сложи върху бузата си.

— Нещо такова.

— Не си ли писал и сценарии за филми?

— Да.

— Богат ли си?

— Вече не.

— Беден?

— Не — Том погледна Бонър. — Ако Брий няма застраховка, ще покрия разноските.

— Това е мило и щедро, благодаря ти, но Брий няма да приеме. Тя е от независимите. Освен това не се чувствай виновен. Ако не си бил там, камионът щеше да се блъсне право в нея, а той е по-голям от твоя джип.

— Значи ако умре, ще е по-малко мъртва? — попита Том. — Освен това, не изпитвам вина.

— Какво тогава?

Изкупление бе думата, която му хрумна, но тя не звучеше добре. Том обаче знаеше, че какъвто и негодник да е, този път не можеше да обърне гръб.

Болницата на Ашмонт бе малка и относително нова двуетажна тухлена сграда в дъното на дълга алея, криволичеща зад старото каменно кметство. Том помнеше паркинга със спретнатата градинка, но предишното усещане за спокойствие, породено от зеленината и цветята, бе изчезнало. Халогенните светлини по снега правеха пейзажа ослепително жълт.

В страничната част на сградата имаше малък вход за спешни случаи. Линейката стоеше там празна. Секунди след като блейзърът спря зад нея, Том изскочи. Профуча през вратата и се насочи към сестрата на рецепцията.

— Брий Милър? — попита той, въпреки че един поглед му бе достатъчен, за да разбере, че я няма.

Отделението за спешни случаи бе съвсем малко. Всяка една от трите кабинки бе отворена и тиха. Значи Брий бе или на горния етаж, или в моргата.

Том се бе оплел в представата за втората вероятност, когато сестрата заобиколи рецепцията. Тя излъчваше компетентност и не бе толкова ленива, колкото типичните местни жители.

— Вие сигурно сте другият пострадал. Съобщиха ми за вас.

— Името му е Том Гейтс — рече Бонър. — Има нужда от шевове. Проверете за счупени ребра. Огледайте ръцете му.

Том щеше да позволи да го докоснат едва след като получеше някаква информация.

— Как е Брий?

— На горния етаж е.

— Жива ли е?

— Да.

Том отрони въздишка на облекчение.

— Пристигна ли хирургът?

— Не, но всеки момент ще е тук.

Том пренебрегна нуждата на собственото си тяло и се втурна към асансьора, съзря стълбището наблизо и се вмъкна през вратата. След няколко минути се озова пред стаята на сестрите на втория етаж.

— Търся Брий Милър — поясни той.

Забеляза множество болнични стаи, нещо наподобяващо кухня, помещение с медикаменти, отворена чакалня и много затворени врати.

Сестрата тук бе по-млада и внимателна, но наблюдателна. Надигна се да го посрещне и докосна марлята, която Том все още притискаше към бузата си.

— И вие ли сте ранен?

— Да, но нищо ми няма.

Сестрата огледа дълбокия разрез по бузата му.

— Трябва да се зашие. Как се промъкнахте покрай Марго?

— Просто минах. Кажете ми нещо повече за Брий и ще се върна. Къде е тя?

— Ако ви кажа, ще тръгнете нататък и ще замърсите всичко, което се опитват да запазят стерилно.

— Добре — отстъпи Том. — Просто ми кажете. Дойде ли в съзнание?

— Не зная.

— Санитарят на мястото на катастрофата спомена за вътрешен кръвоизлив. Установиха ли нещо друго?

— Натъртвания, но основният проблем е кръвоизливът.

— Аз съм кръвна група „А“. Ще помогне ли?

— Не, тя е „Б“. Тук имаме малко, а и разполагаме със списък на донори. Вече повикахме няколко от тях.

Значи положението беше лошо. Прималя му.

— Колко са дежурните лекари?

— Обикновено един. Извикахме и друг от града. С доктора от Сейнт Джонзбъри ще станат трима.

— Вашите двама лекари правили ли са някога подобна операция?

Знаеше, че звучи високомерно, но отказа да оттегли въпроса си, въпреки че сестрата изглеждаше леко подразнена.

— Да — отвърна тя. — Лекарите тук знаят и умеят всичко. Те са по-ошлайфани от градските лекари. Налага им се.

Стисна ръката му.

— По-добре слезте долу.

— Къде мога да чакам след това? — продължи да упорства Том. — Веднага след операцията искам да разбера как е тя. Искам да разговарям с хирурга.

— Треперите.

Беше се опитал да не обръща внимание, но продължаваше да чува този тъп звук и му се гадеше.

— Ако вие бяхте блъснали някого, нямаше ли да треперите?

— Да, но в този момент не може да й помогнете — отвърна сестрата. — Лекарите я подготвят за операцията и вие не можете да присъствате. Така че нека Марго ви закърпи. Моля ви.

Почистването, зашиването и рентгеновите снимки го задържаха един час на долния етаж. През това време докторът от Сейнт Джонзбъри пристигна и операцията на Брий започна. Когато най-накрая Том се качи на втория етаж, Флаш О’Нийл беше в чакалнята. Шефът на полицията явно го бе запознал подробно с катастрофата, защото освен тихото „Добре ли си?“, той не зададе никакви въпроси.

Наближаваше полунощ. Том седна на виниловото канапе най-напред с наведена глава, за да прогони замаяността си, после, докато минаваше времето, със затворени очи и изпънати, схванати крайници.

Всяко движение около операционната го изправяше на крака, но новините бяха откъслечни. Отново присядаше наведен напред, след това се облягаше, извърташе се предпазливо, изпъваше се. Ако бе вярващ, може би щеше да се моли, но от години не го беше правил. След смъртта на майка си не се чувстваше достоен, а преди това не изпитваше такава нужда. Той сам си бе източник на сила, вдъхновение, беше си най-заслепителният, предан и твърдоглав почитател.

И ето докъде бе стигнал.

Към един часа Флаш проговори. Подпрял лакти на коленете си, с провесени надолу ръце, той бе забил поглед в пода и изглеждаше изоставен.

— Брий бе първият човек, с когото се запознах в Панама. Чух, че продават закусвалнята и дойдох да я огледам. Тя ни очакваше, мен и жена ми, и с присъщата й дружелюбност ни показа града. След като купихме мястото, трябваше да затворим за един месец, за да направим ремонт. Брий единствена каза, че ще изчака края на месеца и ще работи за нас, когато отворим отново. Нещо повече. Въртеше се наоколо и даваше предложения във връзка с подновяването — неща, които местните биха харесали, но за които ние не подозирахме, понеже не сме тукашни. Двете с Франси — жена ми — се разбираха чудесно.

Том никога не бе виждал съпругата му.

— Какво стана с Франси?

— Оказа се същински пожар — промърмори той. — Не като Брий. Тя работи при мен от четиринайсет години. Трябва да я направя съдружник.

От операционната излезе една сестра и затича по коридора. Том скочи на крака. Сестрата вдигна ръка, поклати глава, докато минаваше, и изчезна. След минута се зададе с превързочни материали под мишница, отново бързаше. Младата сестра дойде, за да съобщи:

— Операцията върви бавно. Загубила е много кръв.

Том отново усети раздразнение, че не е в Ню Йорк.

Един вътрешен глас му казваше, че и там би било също толкова бавно, въпреки това утехата бе малка.

— Тръгнах да я карам към дома — рече Флаш сега с повече чувство, — но изкачването по хълма бе толкова трудно, че се отказах. Ако не се бях предал, това нямаше да се случи.

— Вината не е твоя — каза Том пренебрежително.

— Чия е вината тогава?

— На шофьора на камиона.

— Кой беше шофьорът?

— Откъде, по дяволите, да знам?

— Бил си там. Твоята кола блъсна Брий. Какво, да не беше заспал на волана?

Едва изрекъл думите, Флаш вдигна ръка.

— Прощавай. Просто съм уплашен.

Том добре познаваше това усещане.

— Ти и Брий, близки ли сте?

— Не — отвърна бързо Флаш — тя не ме иска. Харесва й да се прибира сама. Казва, че след работата имала нужда от това. Но, човече — той бавно поклати глава, — тя е дясната ми ръка в закусвалнята. Ако нещо се случи…

— Няма — рече Том.

— Откъде си толкова сигурен?

— Сигурен съм.

— Откъде?

Том отвори уста да отговори, но замълча. Част от него се страхуваше от смъртта на Брий също толкова, колкото и Флаш, но другата част му нашепваше, че катастрофата има свой смисъл и че той не включва смъртта на Брий сега.

Наистина, такова мислене бе лишено от логика, а Том бе човек на логиката — хладен, пресметлив и безчувствен, както баща му го бе обвинил, преди да му обърне гръб завинаги. Може би беше прав. По отношение на семейството и приятелите си Том бе хладен, пресметлив и безчувствен.

Но в работата си не беше такъв. Беше изобретателен и загрижен при защитата на своите клиенти, такъв бе и при създаването на сюжета. А и определено притежаваше творческа жилка. Сигурно имаше някакво обяснение за загадъчното усещане, което бе изпитал, прекосявайки тунела от светлина, прокопан в снега от блейзъра. Все още бе под властта на това загадъчно усещане, чувстваше го дълбоко в умореното си тяло.

 

 

Докато Том със затворени очи, кръстосани крака и ръце, обгърнали счупените му ребра, очакваше някакви новини, в операционната Брий наблюдаваше омагьосана как петима опитни професионалисти се опитваха да накарат сърцето й да заработи отново.