Барбара Делински
Три желания (14)

Четиринадесета глава

Том имаше най-добри намерения. Обади се на своя приятел детектива и го запозна със случая. Скоро детективът се обади да съобщи, че малкото сведения за майката на Брий, съдържащи се в архива на Чикагската болница, където Брий беше родена, не водеха доникъде, което означаваше, че или жената бе дала невярна информация, или адресът, съобщен от нея, е бил съвсем временен и всички следи са се изгубили. Том възложи на приятеля си да издири нюйоркчанките адвокатки, които управляват малък червен спортен мерцедес и пътуват до Монреал на работа.

После животът го залиса.

Първата причина беше сезонът. Средата на май донесе ясни небеса, топло слънце, уханни ябълкови цветове, напъпили дървета и поникваща трева. Дори без очертаването на гараж за две коли в отсрещния край срещу навеса, пред Том стояха много задачи, като например заменянето на мрежите на външните прозорци, подкастрянето на растящите твърде близо до къщата дървета, изчистването на двора, както и първото за сезона окосяване.

Предната година, когато беше сам и раната в душата му кървеше, тези задачи имаха оздравителен ефект. Сега се превръщаха в удоволствие.

Втората причина беше Брий. Как би могъл да се отдаде на мрачните си страхове, когато тя изглеждаше толкова щастлива? Брий приемаше с усмивка сутрешното прилошаване и следобедната отпадналост. Намали работното си време на четири часа и се шляеше заедно с Том из къщата, а усмивката не слизаше от лицето й. Ако изобщо мислеше за друг, различен от щастливия край на тяхната връзка, с нищо не го показваше. Беше опиянена и красива. Любовта на Том растеше с всеки изминат ден.

Третата причина бе телефонът. Все по-често звъняха хора с молба за правен съвет. Тези обаждания идваха от все повече градове, от семейства и дребни предприемачи с проблеми, достатъчно нови, за да затруднят местните адвокати. В някои от случаите Том споделяше мнението си веднага. Други налагаха проучване. Той откри в мисленето предизвикателство, едно безболезнено завръщане след временното отсъствие, но никога не взе пари от клиент. Това би превърнало предизвикателството в професия, а не в интелектуално упражнение. Ако случаят изискваше допълнителна работа, Том го прехвърляше на Мартин Спрейг.

Мартин се оказа приятна изненада. Той се бъхтеше като кон и компенсираше липсата на изобретателност с неуморност. Том с удоволствие му пращаше работа, не само поради тази причина или поради потребността на Мартин от работа, но и защото сега сам се чувстваше панамец, а панамците взаимно се поддържаха.

Четвъртата причина бе семейството му. Искаше да им съобщи за Брий и за бебето, но не бе сигурен, че ще понесе, ако баща му отново затвори телефона, не и сега, когато това, което имаше да казва, бе толкова лично. Така че Том купи един малък, опростен фотоапарат и започна да пише писма. Първите няколко бяха кратки и конкретни. В тях имаше снимки на тях двамата с Брий и макар че той се надяваше на отговор, не очакваше да получи такъв. Всяка седмица пускаше ново писмо. В началото на юни изпращаше снимки на къщата с прясно боядисаната веранда и на Брий край потока. Вмъкваше и няколко реда за братята си — безгрижни, непретенциозни думи, които показваха, че мисли за тях. Веднъж на всеки няколко седмици звънеше на сестра си. Тя бе родила момче и се справяше добре, а и, да, Харис Гейтс се бе преобразил. Алис благодари на Том за големия пакет с бебешки дрехи, които двамата с Брий й бяха изпратили. Но не го покани на кръщенето.

Том не я винеше. Присъствието му щеше да помрачи събитието. Това обаче не охлаждаше чувствата му към Алис. Ако изобщо имаше разлика, тя бе в нарастващата му решимост да се осведомява редовно за сестра си и бебето.

 

 

В края на юни частният детектив бе стигнал до задънена улица. Бе събрал купища сведения за делови нюйоркчанки на подходяща възраст, притежаващи малък спортен мерцедес, но Брий не можа да разпознае жената от закусвалнята на показаните й снимки.

— Не е изненадващо — каза детективът. — Колата може да е притежание на съпруга или шефа на жената. Може и да е взета под наем. Проверих хотелите и мотелите в Монреал, но не открих описание на подобна кола, която да е регистрирана в някой от евтините хотели през въпросния ден, а скъпите места държат информацията си под ключ. Времената се промениха, Том. Благодарение на такива като теб, които в съда ги принуждаваха да разкрият дори долното си бельо, тези места са здраво оключени. А що се отнася до адвокатската следа, ядец. Възможно е през онзи ден жената да е говорила за някой приятел.

Том не бе толкова разочарован, колкото очакваше. Постепенно приемаше мнението на Брий, че бременността е резултат от естествени причини, което означаваше, че жената от закусвалнята няма никаква връзка с тях и че пожарът на улица „Саут форест“ е чисто съвпадение. Разглеждането на причините именно в такава светлина беше разумното, това, което всеки трезвомислещ човек би приел.

Макар и трезвомислещ, Том беше предпазлив. Поиска мнението на втори и на трети специалист от Ню Йорк, които проучиха случая на Брий и се съгласиха със Сийли и Мийд, че макар и малка, вероятността за зачеване съществуваше. След като разгледаха резултатите от прегледите, които Пол бе направил на Брий през май, лекарите от Ню Йорк също се съгласиха, че организмът й е по-здрав от тези на много други бъдещи майки. Увериха Том, че сърцето й е силно и работи нормално, и не виждаха никакво основание да води Брий в Ню Йорк за раждането.

Така че той отхвърли теорията за трите желания и прегърна обяснението за естествените причини. Естествените причини можеха да се приемат по-лесно от желанията. Искаше да вярва в естествените причини, защото животът му с Брий бе пълноценен. Рядко се разделяха, и то за кратко.

Много често, докато тя работеше, той седеше в закусвалнята и рядко оставаше сам в своето сепаре. Сега Том имаше приятели, нейните приятели, негови собствени приятели. Хората, които го търсеха, знаеха, че ще го намерят там. Ако въпросът беше правен, Том нахвърляше бележки върху хартиена салфетка. Ако поводът бе да побъбрят, Том се облягаше назад и се забавляваше. И в двата случая беше доволен повече от когато и да било.

Брий беше неговата сродна душа. Том не се досещаше за друга, по-точна дума. Тя мислеше като него, чувстваше като него. По сърце и двамата бяха хора от малкия град. Брий винаги бе знаела това. А на него просто му трябваше повече време, за да го прозре. Едно от нещата, които Том харесваше у Брий, бе интуицията й. Никога не бе имал толкова уравновесена връзка. Когато му се четеше, Брий искаше да чете. Когато тя бе гладна, той искаше да яде. Когато Том пожелаеше да се разходи в гората, Брий тръгваше напред. Когато й се приискаше да се попече на слънце, той бе изнесъл столовете още преди тя да успее да се преоблече. Разхождаха се боси в тревата, целуваха се продължително под люляците. Разговаряха, смееха се, четяха мислите си и рядко спореха. Тя беше най-добрият му приятел.

Том никога не си бе представял, че една съпруга може да бъде такава, но животът ставаше все по-хубав.

 

 

През юли слънцето напече по-силно, а зеленината още повече избуя. В Деня на независимостта небето над Панама пламна от фойерверки, отбелязващи първия от безкрайната върволица летни празници. В градския парк се изнасяха концерти, в топлите вечери жителите седяха върху памучни одеяла и слушаха духовия оркестър на местната гимназия или припяваха на Панамския квартет на бръснарите. Зад кметството се приготвяше храна на открито, в двора на училището се провеждаха игри, и „направете си собствено сладоледено пиршество“, чиято цел бе да представи сладоледа на „Панама Рич“ с двайсет и четири аромата „Уи-Гуи“, който представляваше смес от сладолед с кафе и ванилия, карамел, дъвчащи бонбони и ядки. Дори през вечерите, в които не бе запланувано организирано мероприятие, хората се събираха сред зеленината.

Том купи по-усъвършенстван фотоапарат. Той се превърна в негов постоянен спътник. Снимаше Брий с профил, очертан на утринното слънце, с ръка върху наедряващото в корема й бебе и със замечтан поглед.

Беше започнала да носи дрехи за бременни — рано е, каза тя, но останалите й бяха твърде впити в бюста и в талията, а и, Брий признаваше гордо, че е бременна, и че иска да го покаже. Том я снимаше във всяка възможна поза у дома, фотографираше я прегърната с Флаш и Лий Ан в закусвалнята, смееща се заедно с Джейн и Джулия на някоя пейка в градския парк фотографира бръснаря през витрината на салона му, камиона за хляб, натоварен с ежедневните доставки, работниците от „Слийпи Крийк Ейл“, които почиваха с бутилка студена бира в ръка на паркинга пред пивоварната в края на деня.

Съобразена с летните нужди, закусвалнята предлагаше студена лимонада и лимони, замразено кисело мляко и фрапе. В ежедневното меню към всеки топъл специалитет се предлагаха по две студени салати и „Уи-Гуи“. Върху тревата пред закусвалнята бяха опънати маси за пикник. Сандвичите на открито бяха хитът на сезона.

Из Панама се разнасяше звукът на сенокосачки, машини за пръскане, смях и уханието на топла трева, лятна мараня и печено пиле. Но за Том вълшебството на сезона бе в камиона за сладолед с неговата подрънкваща камбанка, с вървящия зад него гайдар с шарена премяна и в предлаганите старомодни сладоледени сандвичи, които трябваше да се ядат от външния край навътре.

 

 

През август Мартин Спрейг се обади и покани Том на среща в кантората си. Привидно темата за разговор беше един случай, който Том му бе прехвърлил. Но никога преди Мартин не го беше канил в офиса си.

Кантората, намираща се на втория етаж на федералната сграда, в която се помещаваше банката, се състоеше от две стаи с изглед към градския парк. Едната бе за секретарката, която отсъстваше. В другото помещение работеше Мартин. Стаята беше просмукана от миризмата на стари книги. На необичайни места, до книгите, издути от поставените за означение случайни предмети, лежаха папки. Един омаломощен от жегата вентилатор се въртеше лениво наляво-надясно. Единствено компютърът, поставен върху малък скрин встрани, изглеждаше свеж, също тъй гостенин, както и самият Том.

— Не е кой знае какво — рече Мартин и неловко се огледа. — Но ми стига.

Направи знак на Том да се настани в един от двата стола с прави облегалки и седна зад бюрото си. Извади носна кърпичка и избърса челото си, после отново скочи на крака и отвори скрина, върху който стоеше компютърът.

Вътре имаше малък хладилник.

— Нещо студено за пиене?

— С удоволствие.

Дори при наличието на вентилатор в кантората беше топло. Четирите прозореца, по два от всяка страна на стената зад бюрото, бяха разтворени, но от градския парк не повяваше ветрец. Том носеше тениска и дочени бермуди — лятната униформа в Панама. Мартин беше единственият човек в града, който слагаше костюм по всяко време на годината. В този ден благоразумно бе облякъл риза с къси ръкави.

— Мога да ти предложа бира и пак бира — каза той. Изправи се и подаде едната бутилка на Том. После се върна зад бюрото и отвори най-близо намиращата се папка.

— Случаят Улрик. Прегледах записките ти. Прав си. Касае се за обикновен случай на дискриминация заради възрастта, но проблемът е, че твоето предложение означава отиване в съда, а аз не се занимавам с това. Така че седях тук и си мислех, че бих могъл да се обадя на Дон Херик в Монтгомъри и той да се заеме с делото, но после си казах, че няма смисъл, при условие че ти живееш тук и очевидно възнамеряваш да останеш. Прав ли съм?

Том забеляза безпокойството на Мартин, но сега то беше по-различно от това преди няколко месеца, което го беше подтикнало да предупреди Том да стои настрана.

Сега у Мартин имаше по-скоро любопитство, отколкото съпротива.

— Ще остана.

Мартин отмести папката със случая Улрик настрана и измъкна от купчината друга. Отвори я и запрелиства страниците. Без да поглежда Том, каза рязко:

— Обадих се тук-там. Практикувал си в Ню Йорк повече от пет години, така че не е нужно да се явяваш на изпит, за да те приемат в местния съюз на адвокатите. Трябва да напишеш молба и известно време да чиракуваш. Това означава, в продължение на три месеца да работиш под надзора на местен адвокат, някой като мен. Но ти и без това вече го правиш.

Мартин повдигна бутилката с бира, но я остави на бюрото, без да отпие. Стисна с две ръце краищата на документите пред себе си:

— Е? — произнесе той, с поглед, който отбягваше Том. — Какво ще кажеш?

Том беше слисан.

— И не ми казвай, че не познаваш тукашните закони — промърмори Мартин, — защото вече не е така. За няколко месеца ти свърши толкова работа за мен, колкото някое хлапе от юридическия факултет за цяла година. Тукашните закони ли? По дяволите, те все повече се доближават до националните. И не ми казвай, че повечето случаи не са в твоята област, защото въпреки това се справи достатъчно добре. Именно ти свърза компанията за хартия с инвеститори и им помогна да избегнат разпродаването на акциите си. Е?

Том задържа студената бутилка до туптящата си китка.

— Когато пристигнах тук, нямах намерение да работя като адвокат.

— Така ми каза и преди.

— Това не бяха само думи. Наистина мислех така. Не се опитвам да отнема клиентите ти.

Мартин примирено махна с ръка.

— Те идват при теб по други, въпроси. Въпроси, които аз не мога да реша. Въпроси, с които не искам да се занимавам. Ще продължат да ме търсят за завещанията, имотите, ипотеките и договорите си за наем, но ако не получа помощ за останалото — погледът му объркано обгърна документите върху бюрото — ще отидат при другиго. Хрумна ми — той предпазливо стрелна с очи Том, — че ти би могъл да вършиш своята работа, а аз моята и така ще си осигурим място под слънцето. Разбираш ли какво имам предвид? — подсмръкна Мартин.

— Мисля, че да.

— По дяволите, ако не направим това, някой друг ще го свърши, а аз предпочитам парите да идват в нашия джоб. Разбира се, тукашните хонорари не са като тези в Ню Йорк. Нито пък клиентелата. Вече имаш представа от тукашните нужди. В сравнение с предишните ти случаи, тези са доста скучни. Възможно е да се отегчиш.

Том се съмняваше в това.

— Освен практикуването на закона, аз имам и друг живот. Не искам да работя така, както работих в Ню Йорк.

Том не чувстваше желание да се надпреварва, не усещаше неустоимото желание да бъде победител. Практикуването на закона в Панама щеше да е по-скоро развлечение, отколкото професия.

— Нито веднъж не поиска хонорар като консултант — каза Мартин.

— Не го правя заради парите.

— Не е редно. Предлагам ти да се споразумеем. Ти написваш молба за влизане в адвокатурата на Върмонт и работиш при мен. След като се платят разходите, всички пари, които си докарал, остават за теб.

Мартин се облегна назад с изражение, което казваше: „Ето, ти решаваш“.

Том усети, че се усмихва. Предвид начина, по който протичаха споразуменията, това тук беше приятна изненада.

Мартин избърса челото си.

— Мога да те настаня в съседната стая и да преместя Селия в друго помещение.

— Имам кабинет у дома. Мога да работя там — Том погледна компютъра.

— Работи ли?

— Да. Но аз не мога. А и не обещавам, че ще се науча. Нямам вяра на тези неща. Виж, тук не е петдесетият етаж на някой небостъргач. Това е вторият етаж на сграда, която няма климатик в един град, чиято пожарна е съставена от доброволци. Клиентите не се появяват, облечени в скъпи дрехи, а ако искаш да ги заведеш на обяд, единственото място е при Флаш. Ние тук не сме модерни, но също имаме правни потребности.

— Сделката е сключена — каза Том доволен.

— Не искаш ли да помислиш? — погледна го Мартин изненадано.

— Не. Добре е.

Мартин се намръщи.

— Не мисли, че след като поработиш при мен, ще отвориш своя кантора, защото в споразумението ще включва клауза, която да забранява конкуренцията. И не си прави илюзии, че можеш да се настаниш тук и след две години, когато грохна, да поемеш цялата работа, защото аз съм само на шейсет и шест. Няма да се предам толкова скоро.

— Надявам се. Последното, с което имам желание да се занимавам, са завещания, имоти, ипотеки и наеми. Ще работя по другите случаи.

— Доволен ли си?

— Да.

Мартин се надигна от стола само колкото да подаде ръка. Двамата с Том се здрависаха и сделката беше сключена.

Невероятно, но Мартин се усмихна. Усмивката му беше странна, скована, но доволна. Той затвори папката „Улрик“, отмести я и се облегна на стола.

— Има нещо друго, което бих искал да направиш.

Мартин отпи от бирата, остави я на бюрото и приглади назад оредялата си коса.

— Ситуацията е деликатна. Една жена от Де Мойн иска да ме наеме. Майка й живее тук. Джулия Дийн?

При споменаването на Де Мойн Том незабавно се сети за Джулия.

— Да?

— Елиът знае за случая. Синът на Джулия му се обадил неотдавна. Спомена, че ти е казал.

 

— Обясних му — кимна Том, — че ако иска да заведе иск за злоупотреба с попечителството, трябва да се обърне към властите в Де Мойн.

— Решил е да почака, докато не открие доказателство срещу майка си.

Мартин замълча и направи гримаса.

— Доказателство срещу майка си! — процеди той неодобрително. — Мнението на дъщерята е, че трябва да се наеме тукашен човек, който да наблюдава Джулия и да даде сведения за нейната неуравновесеност.

— Неуравновесеност ли?

Ако Мартин не беше толкова сериозен, Том би се разсмял.

— Брий и Джулия станаха доста близки. От това, което съм виждал, Джулия е напълно уравновесена.

— И аз винаги съм мислил така, но прецених, че ако аз не се заема, дъщеря й ще наеме някой друг, а предпочитам аз да поговоря с нея. Или ти.

— Ние не сме психиатри.

— Дъщерята нямаше такива претенции. Каза, че всеки, който има две очи, ще свърши работа, и че мога да наема, когото и да е. Аз наемам теб, така да се каже.

В миналото Том бе защитавал много невинни хора. Неговото задължение бе да принуди обвинението да докаже извън всякакво съмнение вината на неговия клиент. По пътя си беше съсипал свидетелите, които даваха показания срещу него, беше опозорил почтените, беше очернил невинните. В някои случаи, тези свидетели в последствие страдаха. Том знаеше за неколцина, които в резултат на съмненията, хвърлени от него върху истинността на показанията им, бяха загубили работата си, а браковете на други пострадаха. И това бяха само онези, за които знаеше.

През първите месеци от самоналоженото си изгнание, той бе мислил за останалите, за които не знаеше, и чувстваше остра вина.

Твърдо решен да не върши отново тези грехове, той отказа да дебне Джулия Дийн. Това нямаше да е от полза в малък град като Панама, където хората виждаха всичко и говореха. Пощата, която получаваше Джулия, беше достатъчен повод за клюки. Не искаше да предоставя още храна за мълвата.

Джулия беше уважавана, Флаш не беше единственият, който се изказваше възторжено за работата й, въпреки че той по начало не пестеше похвалите си — но самата тя бе стриктна и всеки вторник и петък пристигаше като по часовник в закусвалнята, за да подреди свежи цветя във вазите. Том никога не бе чувал лоша дума за нея, никога не бе забелязвал признаци на душевно смущение, още по-малко на неуравновесеност. Не искаше да я нарани дори с намека за подозрение.

Затова най-напред се обади на дъщеря й с надеждата, че едно скастряне ще я отрезви, но Нанси Андерсън беше разтревожена. Непрекъснато повтаряше думите, които синът бе казал на Елиът при първото си обаждане.

— Откакто баща ми почина, тя не е на себе си. Когато я питам какво става, отрича да има нещо, но аз познавам майка си, господин Гейтс. През целия си живот мразеше пътуванията. Винаги е обичала да си седи у дома. После баща ми почина и тя си събра багажа и прекоси половината страна, за да отиде в един град, където няма никакви познати.

— Сега вече има. Тя познава всички в града. Може би се е нуждаела от промяна.

— Никога не е обичала промените.

— Смъртта на баща ви е предизвикала промяна — посочи Том.

Не се вживяваше в ролята на терапевт, а просто разсъждаваше трезво.

— Възможно е да не е понесла мисълта, че трябва да живее както преди, но без него.

— Не. Тук има нещо друго. Беше твърдо решена да се премести. Сякаш внезапно се преобрази. А и историята с попечителството.

— Да не би двамата с брат ви да се нуждаете от парите? В това ли е проблемът?

— Не, но ако един ден ни потрябват? Баща ми ги завеща на нас. Имаше достатъчно, за да може майка ми да живее от лихвата. Но не това е главната причина за нашите действия — настоя тя. — Обезпокоени сме.

Том не се съмняваше. Съдейки по гласа на Нанси Андерсън, тя бе искрено озадачена и доста засегната.

— Няма основания за безпокойство. Джулия живее добре.

— И държи цветарски магазин?

— И това ли е нетипично за нея?

— Не. Тя отглеждаше цветя в двора и често танцуваше сред тях. Цветята я преобразяват. Тя сякаш полудява. Разбирате ли защо съм разтревожена?

Том бе виждал Брий да танцува сред горските цветя край потока. Споменът беше в съзнанието му, ясен и сладостен.

— Живее ли с някой мъж? — попита дъщерята на Джулия. — Защото ако зад постъпката й с парите стои мъж, наистина ще се разтревожа.

— Не съм чувал. Ако съществуваше такъв, мълвата щеше да плъзне. Питали ли сте я за парите?

— Не мога. Тя ще си помисли, че съм разтревожена само заради тях, а това не е вярно. Повярвайте ми.

— Какво точно искате да направим?

— Да я наблюдавате. Шефът на полицията няма да се съгласи. Така че съм готова да платя на някого, който да свърши работата. Искам някой да я следи отблизо и да разбере какво е състоянието й.

— А защо вие не го направите? Защо не се качите на самолета и не дойдете тук на гости?

— Когато се премести, имах желание, но тя не ми позволи. Всеки път щом отворя дума за това, махва с ръка и казва, че е по-лесно тя да идва при нас. Струва ми се, че крие нещо.

— В това може и да няма нищо престъпно.

— Но може и да има. Искаме да научим защо прави всичко това.

Том подозираше, че един откровен разговор като между майка и дъщеря ще реши проблема, но едва ли той бе човекът, който да послужи за пример. Веднъж вече баща му му беше затворил телефона и Том не бе звънял повече. Отношенията между родители и деца криеха големи емоционални рискове, независимо от възрастта.

— Госпожо Андерсън, трябва да ви кажа — предупреди я Том, — че Джулия има много приятели в този град. Всички я познават като мила, талантлива и отговорна. Съмнявам се, че ще намерите човек, който да ви каже, че е неуравновесена.

Съзнавайки, че ако не получи своето, дъщерята ще се обърне към някой друг, Том реши да спечели време, като добави:

— Ще открия каквото мога. Междувременно бих искал да обмислите възможността майка ви просто да се е нуждаела от промяна. Става ли?

 

 

След като остави Брий в закусвалнята, Том отиде в цветарския магазин. Една бележка на вратата съобщаваше, че Джулия почиства плевелите в градината отзад, и наистина беше там, седнала между цветните лехи с доволно изражение, с обезформена сламена шапка на главата и с жужащи наоколо пчели.

Беше привлекателна жена, стройна и не много висока. Във все още гъстата й кестенява коса проблясваха сребърни нишки.

Когато я вдигнеше нагоре с шнола, както често правеше, докато аранжираше цветята в закусвалнята, Джулия изглеждаше с десетилетие по-млада от своите петдесет и няколко години. Ведрото й изражение подсилваше това впечатление.

Том се усмихна. Той харесваше Джулия. Нещо повече, отъждествяваше се с нея. И тя бе дошла в Панама, без да познава никого, и беше изградила свой живот тук.

Неуравновесена? По дяволите, един поглед бе достатъчен, за да стане ясно, че е стабилна като скала и в цветущо състояние.

Когато Джулия го забеляза, Том погледна ниско прихлупените облаци.

— Рискуваш.

— Какво? — отвърна тя с усмивка. — Да се измокря? Нищо няма да ми стане. По това време на годината, облаците са по-приятни за работа, отколкото слънцето. Как е Брий?

— Чудесно. В закусвалнята е.

— Каза ми, че сутрешното прилошаване е отминало.

— Най-после.

— Сигурно твоето положение е било още по-незавидно. По време на бременността мъжете страдат.

— Благодаря — рече Том, признателен за разбирането. Джулия наклони глава назад, за да го види по-добре изпод шапката.

— За цветя ли си дошъл?

— Тук съм заради теб — каза Том и замахна към една кръжаща наоколо пчела. — Може ли да поговорим, докато работиш?

— Разбира се — отвърна Джулия, остави градинарската вила настрани и свали ръкавиците си. Ведрото й изражение помръкна. — Да не би нещо да не е наред?

Том се настани върху една кръпка трева.

— Мартин Спрейг е получил обаждане от дъщеря ти. Тя се тревожи за теб.

Джулия кимна разбиращо и въздъхна.

— Защо? Това не ме изненадва.

— Дъщеря ти не може да проумее защо правиш всичко това.

— Какво е искала от Мартин?

— Да представи безпристрастно мнение за душевното ти състояние.

— Защо? — попита Джулия, а после каза: — Не ми отговаряй. Не желая да слушам.

Побутна с ръка шапката си назад.

— Прекарах почти трийсет години в грижи за Нанси и Скот. И те не могат да разберат защо не продължавам да го правя.

— А защо не го правиш?

— Защото те са зрели хора. Нанси е на трийсет, а Скот на двайсет и осем. И двамата са женени, самите те са родители. Нямат нужда от мен. Или поне не би трябвало.

— Дъщеря ти твърди, че след смъртта на съпруга ти е забелязала в теб промяна.

— Несъмнено. Теди умря от бавна, мъчителна смърт. Беше само на петдесет и две. От десетгодишна възраст бях влюбена в него. В един момент той изчезна и аз имах нужда от ново място, където няма да виждам лицето му непрекъснато.

— Защо избра Панама?

— Тук нямаше цветарски магазин.

— Огледа ли други градове?

— След като открих Панама, вече не беше нужно — една пчела прелетя наблизо. С изискан жест Джулия я отпъди.

— Децата ми мислят, че това решение е дошло внезапно. Може би не проумяват истината, че през последните месеци от живота си, Теди бе толкова болен, а бдението край леглото му толкова мъчително за мен, че единственият начин да оцелея, беше да сънувам наяве. Разглеждах географски карти, правех проучвания, чертаех планове. Обичах Теди с цялото си сърце и заедно с него погребах част от себе си, но останалата част се нуждаеше от промяна. Безсърдечно ли ти звучи?

Не и за Том. Нито пък звучеше като откровение на една неуравновесена жена.

Джулия се пресегна настрани и с голи ръце изтръгна от земята туфа плевели. Хвърли я в една наполовина пълна торба. Отупа ръце и попита:

— Каза ли ти за попечителството?

Том кимна.

— Ето това е, заради което всъщност толкова се палят и се тревожат. О, те няма да го признаят. Вместо това подхвърлят разни неща като „Не е ли малко рисковано да се захващаш с бизнес на твоите години?“ Сякаш съм с единия крак в гроба — добави провлачено тя. — Предполагам, че вината е моя. Когато разбрахме, че Теди умира и се опитвахме да свикнем с тази мисъл, аз непрекъснато им повтарях, че баща им ги е осигурил. Но може би отново не проумяват истината.

— Която е?

— Че Теди искаше да ползвам каквато част реша от парите. И го написа. Имам екземпляр от този документ. Както и адвокатът ни. Децата няма да се обърнат към него, защото той беше близък приятел на семейството ни и те са убедени, че ще вземе моята страна. Но и двамата притежаваме екземпляр от този документ. Купих жилището тук със средствата, получени от продажбата на къщата в Де Мойн, но взех от парите от попечителството, за да направя цветарницата. Останаха достатъчно за децата ми.

Джулия обърна умолителен поглед към Том.

— В продължение на години аз им давах всичко от себе си дори когато копнеех за неща, които не можех да имам. В продължение на години ги поставях на първо място. Сега е мой ред.

— Каза ли това на Нанси?

— Доста по-меко. Но тя не се вслушва, а и брат й я подстрекава.

— Искаш ли да поговоря с нея? Да й обясня част от това?

— Ще го направиш ли? — попита с надежда Джулия.

— Да споменавам ли за документа, оставен от съпруга ти?

— Ако се наложи.

Джулия се усмихна с мълчалива благодарност в очите.

— Том, ти си добър човек. Брий е късметлийка, че те има. Освен ако хората са прави и баща й е станал толкова затворен, че да не го интересува нищо друго, освен самия него, той също би те харесал.

— Бил е човек с тежък характер.

— Неудовлетворен. От това, което чувам.

— Съсипан от любовна мъка. От това, което чувам аз. Не е могъл да забрави майката на Брий.

Далечен тътен на гръмотевица накара Джулия да извърне глава.

— Може би ако е бил по-силен мъж — каза тя, когато отново погледна Том.

— Или ако тя е била по-силна жена — възрази Том. — Какво би могло да накара една майка да си тръгне и никога да не погледне назад?

— Може и да е имала основателна причина.

— Основателна причина?

При тази ирония Джулия повдигна вежди.

— Том, нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. Спомни си твоите причини да дойдеш тук. Децата ми смятат, че щом съм ги напуснала и съм се преместила, значи съм се побъркала. Но причините, които ти изброих, звучат разумно, нали? Така че може би майката на Брий също е имала своите основания.

Том се почеса по главата.

— Да, но ми е трудно да измисля сценарий, който да я превръща в светица.

— Никой не е светец. Истината обикновено е някъде по средата.

Том се подпря на дланите си.

— Коя е средата в този случай? Какво изобщо би могло да оправдае една жена, която оставя бебето си на мъжа и се скрива вдън земя?

Джулия изглеждаше вглъбена.

— Не зная.

— Отгатни.

Тя се намръщи, поклати глава, сви рамене.

— Може би е имала друга връзка, други отговорности?

— Няма по-силна връзка от тази между майка и дете. Освен ако жената вече не е имала семейство. Но в такъв случай, не би трябвало да се впуска в авантюра с Хейуд Милър.

— Говориш точно като децата ми — отвърна Джулия тъжно. — Ако не бях сигурна, щях да помисля, че приказвам с някое от тях.

— Добре. Значи се държа назидателно. Но съм ядосан заради Брий. Ако жената не е била свободна, не е трябвало да се обвързва с Хейуд. Ако вече е била омъжена, значи е мамела съпруга си.

— Така изглежда. Но не знаем подробностите.

Изражението на Том се стегна.

— Опитах се да ги узная. Опитах се да я открия, но не мога. Прикрила е следите си дяволски добре.

— След колко години?

Том прие възражението. Трийсет и три години бяха дълъг период. Повечето от тях предхождаха епохата на компютрите и не беше трудно да се заличи една следа. Тя лесно щеше да избледнее от само себе си.

Отново отекна гръмотевичен тътен, все още далечен, но по-близо от първия.

— Така че съсредоточи се върху това, което знаеш със сигурност — повиши глас Джулия. — Помисли дали така можеш да възстановиш мозайката.

— Единственото, което знаем със сигурност, е, че жената е дошла от Калифорния, запознала се е с Хейуд в Бостън и е родила Брий в Чикаго.

— Били ли са заедно през цялата бременност?

— Така твърди мълвата.

— Добре тогава, къде е бил съпругът й?

— Ти ми кажи — въздъхна Том раздразнително.

Джулия възприе думите му буквално.

— Предполагам, някъде другаде. Може да е бил търговски пътник. Или пък в армията.

Тя се намръщи.

— Това трябва да е било през шейсетте?

— В началото на шейсетте.

Болка проряза лицето й.

— През 1962 загубихме първите си мъже във Виетнам.

Том бе привлечен от израза на лицето й.

— Мислех, че е било по-късно.

— Не. Започна тогава — усмихна се тъжно.

— Не е голяма загадка откъде зная. Съпругът ми бе сред първите, пратени във Виетнам. Не можеш да си представиш какво е да тънеш в неизвестност, да се тревожиш. Познавах жени, чиито мъже бяха изчезнали по време на битка. Усещането е съкрушително. То кара жената да се чувства изгубена и самотна.

— И беззащитна? Това ли намекваш? Достатъчно беззащитна, че да се хвърли в обятията на друг?

— Възможно е. Не си ли съгласен?

— Но дори и така да е — продължи да упорства Том, като се наведе напред със сгънати крака и лакти, подпрени на коленете. — Дори да допуснем възможността за вдовицата, която намира утеха при друг мъж, защо ще го напуска, след като има дете от него?

— Честно казано, Том, откъде бих могла да зная? Единственото, което намеквам, е, че ти постъпваш точно като децата ми. Предполагаш най-лошото. Както в случая с мен и децата ми, може би и в тази история има още нещо, което ще те накара да погледнеш на избора на жената в по-друга светлина — Джулия махна с ръка.

— Какво ще кажеш, ако жената е научила, че мъжът й е загинал, а после се е оказало, че съобщението не е вярно, че той не е мъртъв и се прибира у дома точно както във филмите. Още ли ще бъдеш толкова разгневен?

Том омекна, но само за миг.

— Дори така да е, дори ако причината е толкова основателна — трийсет и три години ни вест, ни кост? Пак стигаме до задънена улица. Дори ако е имала причина да си тръгне, как е могла да изостави едно бебе завинаги?

— Прав си — кимна Джулия съчувствено. — Отново стигаме до задънена улица. Възможностите са неизчерпаеми — можем да размишляваме дни наред. Без повече информация никога няма да узнаем със сигурност защо е изоставила детето си.

Джулия замълча, очевидно отново искаше да защити жената, както бе сторила преди няколко минути.

— Обмислял ли си възможността решението да не е било взето изцяло от жената? Може би бащата на бебето е имал пръст в това? Може би я е принудил да си тръгне?

— Защо ще прави това?

— Болка. Гняв. Ти си мъж. Ти трябва да отговориш. Може би е решил да я накаже, като й е забранил да вижда детето.

— Но Хейуд е починал преди три години — възрази Том. — Ако е така, не би ли трябвало сега, след като той е мъртъв, тя да се появи?

— Може и тя да е починала. А може и да се е появила.

— О, жената от закусвалнята. Но ти беше там. Чу какво е казала. Беше убедена, че тя не е майката на Брий.

— Може би не тя. В закусвалнята непрекъснато влизат и излизат хора. Майката на Брий може да е една от тях. Доколкото знаем, след смъртта на Хейуд тя е минавала оттук всяко лято, само за да погледа Брий и да разбере как се справя. Доколкото знаем, още преди това тя е минавала оттук години наред.

— Без да разкрие коя е всъщност?

— Разбира се. Не мислиш ли, че ще е рисковано да предложи обичта си след всичките тези години.

— Заради Брий ли? Та тя е най-милата, най-нежната жена на този свят.

— Том, ти не я видя как се държеше с онази жена — отговори бавно Джулия. — Беше много ядосана. Никога преди не съм я виждала в такова състояние.

— Обвиняваш ли я?

— Съвсем не. Тя е чувствала липсата на майка. Има право на този гняв.

— Така е — призна Том.

С първата едра капка дъжд той стана от земята. Джулия също се изправи и отупа панталоните си.

— Не завиждам на тази жена. Положението й е тъжно. Наистина.

Наведе се и взе градинарската вила.

Том грабна пълната с троскот торба и двамата с Джулия тръгнаха към магазина. С усилването на дъжда ускориха крачка и накрая хукнаха да бягат. Смеейки се, влязоха на сушина.

— Погледни как се излива — каза Джулия и докато надничаше навън през дъждовната завеса, изтръска силно шапката си. — Но това е добре. Цветята имат нужда от дъжд. Следващата седмица имам сватба в Монтгомъри. Искам лилиите да изглеждат възможно най-добре.

— Добре ли върви бизнесът?

— Прекрасно.

— Харесва ли ти работата?

— Да. Винаги съм била цветарка по душа. Сложи ме в стая със свежи рози и сякаш се замайвам.

В съзнанието на Том последователно изникна представата за Джулия, замаяна от уханието на розите, Джулия, танцуваща сред цветните лехи, и припомнянето на първоначалната причина за посещението му.

— Ще се обадя на Нанси и ще й кажа, че сме приказвали. Може би ще успея да я убедя да се поуспокои малко. Още по-добре ще е, ако вие двете седнете да поговорите. Ако брат й я подстрекава, трябва някой да й представи и другата гледна точка. Кога ще я видиш отново?

— За Деня на благодарността.

— Нямаш ли желание да се срещнете преди това?

Джулия поклати глава.

— Искам да те предупредя отсега. Тя е разстроена, защото й казах, че няма да отида за Коледа. Досега винаги сме празнували заедно. Но тази година искам да съм тук. За нищо на света не бих пропуснала раждането на твоето бебе.

При мисълта за Коледа Том изпита последователно опиянение и ужас.

— Брий ще ражда чрез цезарово сечение. Мислих, че лекарят ще определи дата, но той предпочита да изчака появата на родилните напъни. Може и да се забави. Защо не размислиш?

— Не. Искам да съм тук.

Този път Том реши да не спори. Нещо в погледа на Джулия показваше, че тя няма да отстъпи.

Веднага щом се прибра, Том позвъни на Нанси Андерсън. Описа й посещението си при Джулия и се постара да пресъздаде възможно най-добре картината на удовлетвореност, която бе видял. Когато Нанси спомена за парите от попечителството един път, втори път, трети път, Том й съобщи за документа, подписан от баща й. Тя явно се поуспокои. Том помисли, че Нанси е благодарна, задето може да представи възражение на брат си.

Един добър адвокат никога не навлиза в лични отношения с клиента. Това беше основно правило. Но Нанси, всъщност, не бе клиентка на Том, тъй като не му беше дала пари, а и той беше искрено загрижен за Джулия.

Така че Том предложи да посрещне Нанси на летището, ако тя реши да дойде на гости.